понеделник, 27 март 2017 г.

"Тази книга промени живота ми"

Вчера ми се случи нещо необичайно. Минавайки покрай Ориндж в мола изпитах невероятно желание да вляза вътре, да разгледам новите издания и по възможност да прекарам час, час и нещо вътре. И го направих.
Определено беше приятно да се разходя между купчините с книги - познати и непознати - като си харесвам заглавия и си припомням моментите, които съм прекарала със стари такива, някои познати още от началото на читателската ми "кариера". Междувременно, като се опитвах да изям с поглед всички шарени корици навсякъде около себе си, не знам защо се замислих за всички онези заглавия, които са "променили" живота ми. И изникна следният въпрос - какво значи книга да промени живота ти? Оттам - още десетина, на които търсих отговори през остатъка от посещението си.
Мога да се похваля с това, че съм прочела доста книги - повече от средностатистическия тийнейджър (навлизащ в зрялата възраст) на моята възраст. И до преди известно време с гордост щях да изредя мнооого дълъг списък с книги, променили по някакъв начин живота ми. Но сега не мисля, че е точно така. Защото книгите, които реално са повлияли много сериозно на ежедневието ми или дори една малка част от живота ми, сигурно се броят на едната ми ръка. На тях дължа приятелства, много преживявания, разговори - те със сигурност са повлияли на един определен момент, в който съм ги чела или съм била заинтересувана от тях. Без тях не бих била тук в този момент. "Игрите на глада", "Дивергенти", "Спасителят в ръжта", "Граф Монте Кристо"... Не отричам, че има заглавия, оставили отпечатък в съзнанието ми и довели ме до момента, в който пиша този текст. И не казвам, че всички останали нямат вина за това - ни най малко. Поддръжник на теорията съм, че всяко едно нещо/решение/стъпка/каквото и да е има влияние над случващото се и резултатите, с които трябва да се примиря после. Но. Казвам, че има книги, които след момента на прочитане ми се струват велики, сюблимни, недостижими, страшно смислени и оригинални. За мен са, сякаш са променили живота ми, отворили са нови врати и са ми показали кой е правилния път за мен. Да, ама не. Защото с течение на времето - когато изминат седмица, две, месец, година - може би 98% от тях просто остават спомени - някакви текстове, които са предизвикали емоция, да, но някаква нереална, отшумяваща, незначителна. Малко ми е трудно да го обясня, доста е абстрактна тезата, която се опитвам да защитя. Но пък не мисля, че съм единствената, която се е замисляла за това. 
Книгите, които променят живота.
Всички  го правят. Всеки един прочетен тест влияе на близкото/далечното бъдеще, но въпросът е колко. Защото не всяка е способна да остави дълбок, трудно изличим отпечатък. И колкото и да повтаряме, че има велики, незабравими, влияещи книги, колко от тях ще можете да поставите в категорията "Книги, които промениха живота ми" след пет години? Колко са тези, които наистина имат способността наистина да променят светогледа ви?

неделя, 12 март 2017 г.

За проблема с книжното блогърство

Чудя се дали все още имам място в блогърското общество, чийто главен обект на интерес са книгите.
Има-няма половин година, откакто престанах да пиша редовно тук за книги (и каквото и да било), и имам чувството, че всичко се е променило - към добро или лошо аз не мога да кажа, защото не съм в крак с всички проявления на тези новости. Най-съществената разлика, който всеки, започнал да пише преди повече от две-три години, може би може да открои, е огромният наплив - все повече и повече ентусиасти създават блогове и с огромно желание за изява (и мнението им да бъде чуто) пишат и пишат, и пишат, и пишат. Това ме радва. Да видя, че толкова много тийнейджъри на възраст, по-малка от моята, проявяват интерес към младежка литература, е невероятно, защото отбелязва прогрес и оправдава всеобщото твърдение "Младите не четат, младите затъпяват, интересуват се само от техника". Броят на активни блог пространства, посветени на литература, е способен да унищожи стереотипа с размах. Проблемът идва обаче от друго - еднообразността. 
Еднообразност. Едни и същи книги в сайтове с подобни имена. Едни и същи ревюта в ютуб. Едни и същи мнения, изразени с различни думи. Едно и също навсякъде. Не може аз да съм единствената, която е забелязала тенденцията да излезе една книга и след това десетима блогъри да се юрнат да пишат за нея, възпявайки едва ли не еднакви признаци. Така се получават вълни - например в една и съща седмица се пише само за едно. Следващата - за друго. Разнообразност - липсва? Лични предпочитания - сякаш заличени? Нима вече една и съща книга се оказва перфектното четиво за всеки?
Трябва да бъда коректна като кажа, че това не е ново явление, появило се с присъединяването на нови личности към малката отворена/затворена общност. Имаше си го още когато започнаха да се заформят първите групи, съсредоточили фокуса си върху young adult заглавията. Само дето тогава не беше в такива размери, защото всички се стараехме най-малкото да съобразяваме писането един с друг, така че евентуалните читатели да могат да се запознаят с нещо различно във всеки следващ сайт. Също така - до някъде отказвах да го приема. 
Помня как един ден, когато все още имах профил в ask.fm, получих въпрос, свързан с "Наследницата", мисля. Гласеше нещо от сорта, че писането на ревюта е състезание между блогърите - кой ще напише пръв, как ще го напише. Общо взето - същото, което казвам и аз - еднообразност, ескалираща до открито "надбягване" кой ще заеме първото място в някакво несъществуващо състезание, само и само да е писал, да го има черно на бяло. С голямо пренебрежение отговорих на този коментар, твърдейки, че няма нищо такова. Всъщност не помня много добре. Същността на това, което искам да кажа, е, че човекът, който тогава се осмели (макар и анонимно) да ми каже това, беше напълно и сто процента прав в това да обвини в еднообразност мен, но заедно с мен и обществото, поело по грешния път. Грешен път - силно казано. Не мисля, че има грешен път, щом всеки следва това, което му харесва. Въпросът е, че в един момент това "лично предпочитание" започва да бъде съобразявано с общото течение, и след това абсолютно претопено в една малко безсмислена тенденция, която днес наблюдавам в известията във фейсбук/google+. (Предполагам, че хубавото от тази ситуация е, че знам кои са новите и набиращи популярност книги, без да си правя труда да следя отделните издателства, понеже абсолютно всички блогъри, които чета, пишат за нея.)
От сегашната ми позиция нямам особено право да критикувам или да давам съвети на когото и
да е, защото сигурно много малко хора вече знаят Stormy garden като блог, какъвто тебе преди една или две години. Не претендирам да имам същата позиция в тази общност, каквато имах тогава. Но това не значи, че все още не съм силно заинтересувана от нея и не се опитвам да следя новостите - независимо дали са разочароващи или не. Едничкото ми желание на този етап е някой ден да отворя blogger, за да разгледам пропуснатите постове, и да видя по-голямо разнообразие от жанрове, мнения, заглавия. Защото това е главният проблем, който в момента сякаш възпира блогърите да бъдат приети като хора, способни да пишат качествено за литература в контекста на изискванията, които имат читателите. Ще ми се за видя експеримент, не придържане към това, което всеки знае, че ще бъде харесано на всяка цена. Лесно е да се следват вече очертаните пътечки. Вече не става въпрос за количество, а за качество. 

понеделник, 6 март 2017 г.

Пловдив в 10 часа

Намирам импулсивните решения за едни от най-добрите, които човек може да вземе. Особено когато е от онази група индивиди, които предпочитат да изчисляват плюсовете и минусите на дадена ситуация и много често се отказват още преди да са си дали сметка колко прекрасно може да се окаже преживяването. 
Не мога да се определя напълно като такъв човек, но определено понякога се нуждая от момент, в който просто да кажа "Правя го." с голяма точка накрая. След него, независимо какво получа като резултат от стореното, се чувствам прекрасно, само защото съм излязла от комфортната си зона и съм предизвикала себе си с нещо, което до този момент ме е притеснявало по един или друг начин. Към тази група спада и напълно импулсивното решение на мен и най-добрата ми приятелка Лина да си хванем влака и за един ден да заминем за Пловдив.
Сигурно няма и една седмица от зараждането на идеята. Стояхме си в Коста една събота след уроците и една от нас (честно казано не помня коя) сподели, че ѝ се пътува, а след това каза и "Пловдив", следвано от "Какво ще кажеш?" и отговор "Абсолютно да". Нещата след това се развиха доста бързо - изкарахме си карта за намаление от БДЖ, понеже сме ученички (и си имахме сблъсък с счетоводителката в училище, която или вика, когато ѝ поискаш нещо, или направо гони и не прави това, за което си я помолил), купихме си билети и преживяхме дъъългата седмица до четвърти март. 

Приключението започна в пет без петнадесет - станах, оправих се, грабнах приготвената от предната вечер раница с най-необходимите неща (храна, фотоапарат и задължителната тройка портмоне, ключове и телефон) и от там към метрото за среща с Лина. Единствено в пет и половина можете да видите софийското метро само с плюс-минус десетима пътници на посока. Въпреки леко заспалата обстановка двете бяхме (почти) напълно събудени и чакахме с нетърпение да се качим на влака и да потеглим към Пловдив. Може би огромна част от нетърпението за това пътуване беше фактът, че и двете правехме много неща за първи път. Пример е возенето на влак. Преди да тръгнем всеки, на който кажехме, че ще пътуваме с БДЖ, ни се смееше с думите, че ще се разочароваме страшно много. Но в края на деня, когато се връщахме по обратния път, си дадохме сметка, че БДЖ е дори по-забавно и приятно от автобус - дали се дължи на първа класа или не - не знам - има си меки седалки, място за раздвижване и импулсивни снимки, шансът да си сам в купе е голям, а пък и е възможност да се срещнеш със случайна група набори испанци, които също толкова отчаяно като теб търсят от кой коловоз тръгва правилният влак. Но за това по-късно.