tag:blogger.com,1999:blog-25096768626779771522024-03-13T19:43:02.882+02:00Stormy GardenКниги - Лайфстайл - Lifestyle - Fun - Books - Reading - Travel - Ева КойчеваEva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.comBlogger591125tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-7569316633607268722023-12-07T19:18:00.003+02:002023-12-07T19:44:43.350+02:002023 година в няколко изречения<p></p><div style="text-align: justify;"> Явно ще ми е навик към края на всяка година да правя по някоя неочаквана поява тук, колкото да ъпдейтна и може би само за себе си да напиша някой друг ред, с който след време да се върна назад във времето ей така, за спомен. </div><span><div style="text-align: justify;"> В представите ми този път е малко по-различно, защото, вярвате или не, 2023 година беше голямо мазало. Ама голямо. Представете си мазало като от някоя супер клиширана любовна книга с траги-комични елементи, която четете, докато се пляскате по челото отново и отново, и отново, и отново, понеже още на двадесетата страница започвате да се съмнявате в психическата стабилност на главната героиня. Драги, it is more than obvious that I am the main character and the mental stability is highly questionable. </div></span><span><div style="text-align: justify;"> Подробностите от големия цирк ще запазя засега, защото кой знае, някой ден от тях може да излезе някой приличен бестселър. Но пък нищо не ми пречи все пак да споделя нещо отгоре-отгоре, колкото да синтезирам и някои изводи, които направих за себе си през изминалите 12 (а всъщност и малко повече от 12) месеца. <br /><br /><span> Оказва се, че както ти започне годината, така си и продължава. Затова е хубаво да прецените с кого е окей да сте при отброяването на последните секунди до зарята. Моята започна с драма. И после още драма, скарване, нарушени обещания и разочарование, което от сегашна гледна точка е добре дошло, но тогава не ме накара да се почувствам кой знае колко хубаво. Единият извод вече го посочих: внимавайте с кого влизате в новата година. Вторият е: скъпи мои, каквото и да правите, няма да промените някого, ако му давате все повече любов и внимание. Всъщност не ви е и работа. Ditch the bitch в момента, в който ви покаже и минимален дисреспект (а какво остава да ви каже, че не сте достатъчни право в очите), и продължавайте напред, защото няма да оцени цялото старание и желание да му докажете, че заслужава нещо по-добро. В повечето случаи не го. Нищо даже не заслужава. </span><br /></div><div style="text-align: justify;"><span><span> </span></span></div><div style="text-align: justify;"><span><span><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi40lhKN3XqIJ59H8r8DjpbZKhFIW3XXVrQABvcg9qJbwlrk4UtXFkF9ZqCHXVyjMbWwY3kkgwPSsTeEjelxWjYVzs3zKtlunuBFda7zsWc5_3IZJwM9s2bSN2RPoKPvHD1qGQHr-_46UU9buhVsEqrvUWkF7cNyfNLy-p2QyW8BMlEQJ-masHSrQxYVe4/s850/post%202023.png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="570" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi40lhKN3XqIJ59H8r8DjpbZKhFIW3XXVrQABvcg9qJbwlrk4UtXFkF9ZqCHXVyjMbWwY3kkgwPSsTeEjelxWjYVzs3zKtlunuBFda7zsWc5_3IZJwM9s2bSN2RPoKPvHD1qGQHr-_46UU9buhVsEqrvUWkF7cNyfNLy-p2QyW8BMlEQJ-masHSrQxYVe4/s16000/post%202023.png" /></a></div><span><a name='more'></a></span></span><br /></span></div><div style="text-align: justify;"><span><span><span> Миналия декември с група приятели отидохме на немския коледен базар пред Народния и там една леля ни прокле. Ама съвсем буквално - няма стотинка, на ти клетва. В рамките на следващата седмица всичко взе да се срива. Половината се разделихме с партньорите си, случиха ни се някакви премеждия, а за капак на всичко ни сервираха, че затварят проекта, в който работехме към онзи момент. Та и работа нямаше. През февруари се преместих в нов проект - пълен ад. Излязох след месец и половина със сто зора, при това само и единствено защото изкарах гигантски късмет да получа оферта от компания, която днес държи сърцето ми. Изводът: и това ще мине. Невинаги ще е добре, но невинаги ще е и зле. И обикновено след нещо гадно идва друго, сто пъти по-яко. Нали знаете онази приказка за дъжда и дъгата, или за тунела и светлината. <br /></span><br /><span> Осъзнах, че животът като възрастен не е чак толкова гаден. Изключваме сметките и факта, че сам трябва да си носиш торбите от Лидл до вкъщи. Но ако съумиш да не се затвориш у вас след работно време, да не забравиш за хобитата и приятелите си, и не престанеш да експериментираш с нови занимания, всъщност работническият живот отваря повече врати, отколкото затваря. </span><br /></span></span></div><div style="text-align: justify;"><span> Докато достигна до това умозаключение обаче мина известно време. Преди да намеря баланса, експериментирах малко повече от необходимото и забравих твърде много от нещата, които ме греят. Например, 2023 година е една от най-слабите ми в читателски план. Не гледах кой знае колко филми и сериали. Бях забравила да рисувам и творя. Всичко вече е поправено, естествено, но тези месеци, в които не практикувах онези неща, сфомиращи същността ми, бяха повече от тежки. </span><br /></div><div style="text-align: justify;"><span><br /></span></div><div style="text-align: justify;"><span><span> Едното хубаво, ама наистина гениално хубаво нещо, което се случи през 2023 г., е завръщането ми към активното пътуване!!! Успях да ида няколко пъти до Италия, а също и до любимата ми Испания. Плажувах на нашето черноморие, а между самолетните полети изпробвах разни туристически неща, които до онзи момент не бяха влизали в списъците ми с приоритети за екскурзии. Много ми се ще все пак някак да отразя пътуванията, макар и да е с известно закъснение. Истината е, че ми липсва да пиша текстове тип пътеписи - или поне да споделям паметни моменти от пътуванията си. Правя го лично, само за отбран най-близък кръг хора, но... </span><br /></span></div><div style="text-align: justify;"><span><span> Което ме води до следващият извод от изминалата година: <i>колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре</i>. Това не значи да се криеш, а да бъдеш отбран с информацията, която споделяш, както и придирчив към хората, които имат достъп до личния ти живот. Не е лесно да направиш списък с хора, които да отрежеш от ежедневието си, но ми се наложи да направя и това. Сега по странен начин се чувствам много по-щастлива и свободна що се отнася до всичко, което публикувам където и да било. Затова, ако някой от вас реши, че иска да си другаруваме в социалните мрежи, може да ме открие в букстаграм акаунта ми (<a href="https://www.instagram.com/stormy.garden/" target="_blank">клик тук, за да ме последвате и да си поговорим</a>).<br /></span></span></div><div style="text-align: justify;"><span><span><br /></span></span></div><div style="text-align: justify;"><span><span><span> Ако някой ме накара да посоча най-лошия си нов навик, всъщност няма да ми е особено трудно. Придобих два: твърде много време в социалните мрежи като механизъм за избягване от реалността (в момента съм в частта на Тикток със смешни животни) и твърде чести пазари за неща, които на практика не ми трябват (тук пак има пръст Тикток, но също е и резултат от това да бъдеш възрастен с достъп до истински пари). Поне знам с какви цели ще започна 2024 година. </span><br /></span></span></div><div style="text-align: justify;"><span><span><br /></span></span></div><div style="text-align: justify;"><span><span><span> Бях забравила как се отплесвам, когато отворя чернова тук. Мога да пиша още дълго, но засега ще се огранича, за да не abuse-на желанието ви да продължите да четете. При всяко положение благодаря, ако по някакъв начин сте открили този пост и сте го изчели. Винаги е значело и винаги ще значи ужасно много 💓</span><br /></span></span></div></span><p></p>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-26134531667235758252023-02-02T13:31:00.006+02:002023-02-02T13:31:57.979+02:00Когато романите се превърнат в реалност<p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiwMayoKW-4ENI_leWkAAJSzepKAXxStp88IaV08kHlAOgBo_XB3yfBtGIB0wHyVmeq3CoyWrqqu3CZPvd0JE5Y2u16a0LeQco4YplWVwisylBNokKULX4ZmeokTF8kVcgq4F8uy8xpAacD0eO73mfWLnCDGx7yIFA399Fp-OnK_RvLacZy6xOmyg/s850/post%201%20(1).png" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="570" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiwMayoKW-4ENI_leWkAAJSzepKAXxStp88IaV08kHlAOgBo_XB3yfBtGIB0wHyVmeq3CoyWrqqu3CZPvd0JE5Y2u16a0LeQco4YplWVwisylBNokKULX4ZmeokTF8kVcgq4F8uy8xpAacD0eO73mfWLnCDGx7yIFA399Fp-OnK_RvLacZy6xOmyg/s16000/post%201%20(1).png" /></a></div><div style="text-align: justify;"> Явно ми е писано веднъж на няколко години да изчезвам за по пет-шест месеца и след това да се появявам с дълги и твърде обяснителни постове, които, ако трябва да бъда напълно искрена с вас, играят ролята по-скоро на (не толкова личен) дневник, отколкото средство, чрез което да се оправдая за внезапното си изчезване.</div><span><div style="text-align: justify;"> Има нещо хубаво и нещо лошо в цялата ситуация. Противно на инстинктите си, ще ви споделя първо хубавото: близо шестте месеца отсъствие от блога и инстаграма ми бяха почивката, от която се нуждаех отчаяно след защитата на дипломната ми работа и активното откъм четене последвало лято. В този ред на мисли, лошото нещо - поради една или друга причина за това изминало време четох срамно малко. Случи се така, че животът ме удари с пълна сила - работа, сметки, нови хора, а заради тях и подновен социален живот, който реших да приоритизирам поне докато не се наситя на социален контакт. Насищането все още не се е случило, но пък в процеса започнах да осъзнавам, че да, хубаво е да внасяш новости и да се отдаваш на моментните събития, да грабиш с шепи от нещата, които ти се случват, но не е добре, ако това е с цената на онези навици и хобита, които си считал за любими и за част от същността ти. Не казвам, че се отказах от моите любими, нито пък забравих за хора или всичко, което би ви дошло на ум. Въпросът е, че ги оставих на мноооого заден план. </div></span><span><div style="text-align: justify;"> Не съжалявам, не. Новостите, опитите и изживяванията, независимо дали техният резултат е положителен и отрицателен, винаги ще бъдат добре дошли. И, трябва да си призная, тези шест месеца всъщност бяха моят личен романтичен комедиен роман. Изведнъж животът ми се завъртя така, че започнах да живея в историите, които до онзи момент стигаха до мен само през страниците на романи. Това изобщо не е свършило, но явно стигнах до онази част от историята, в която главната героиня осъзнава, че не е нужно да губи същността си, за да се впише в контекста на новото си битие, прави стъпка назад, оглежда се, преценява, връща се към любимите си хобита и дори повече засилва чувството на удовлетворение. Именно това планирам да направя аз - да се завърна към себе си и да напомня на новите хора в живота си кой е човекът, с когото се срещнаха за първи път преди половин година. </div><div style="text-align: justify;"><span> <br /></span><span> Така че нека да кажем, че това е главната новогодишна цел за 2023 г. (честита нова година, предполагам!) - да продължа да живея като главната героиня от роман, но стараейки се да не губя чертите на второстепенната героиня, която се появява в някои по-нзначителни глави от живота на други хора (защото всички знаем, че второстепенните герои са по-забавни и често по-интересни от протагонистите, ахахаха!). Февруари е новият януари, драги мои. Заредете се с позитивна енергия, вярвайте, че предстоят само щастливи мигове, и не забравяйте, че вие и само вие сте способни да контролирате ходът на събитията. </span><br /></div></span><p></p>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-21972323533471996982022-08-28T15:34:00.000+03:002022-08-28T15:34:08.208+03:00В капана на Пловдив<p></p><div style="text-align: justify;"> Пръстите ме сърбяха да напиша „информативен“ пост, нещо като пътеводител с любимите ми места и дейности в Пловдив. Истината обаче е, че този потенциален списък би повторил абсолютно всеки друг guide в интернет. Ако искате да научите за готини хипстърски заведения, instagramable кътчета из града и задължителни културни паметници, по-добре пуснете някое пътешественическо видео на чужденци в Ютуб - установих, че в тях информацията е най-приятно поднесена. Толкова приятно, че след като изгледах няколко случайни предложения преди няколко дни, желанието да скоча в колата и да скитам из пловдивските улици с часове стана по-натрапчиво от желанието да не мръдна от дивана под климатика. </div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh68aZ2N7qc3D8cA3FdlBewIo4ozuk4ZWhhfYf1_4oWJG2HYFxu6_X7z623rM_KGUCT4v_rS9wDTL0dTr3wiLvrOFXv3SKPUhSqLctALSyIQ6pZEB5MJMyzpmRlBqyraqfcOEKodgbl0ki2oPZQEYaPI-hDPuZT1-mrRXihiAweFt2DQhJ-hc7JDn5Z/s850/0A11119D-2060-453E-9E46-696A0451F5E0.JPG" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="850" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh68aZ2N7qc3D8cA3FdlBewIo4ozuk4ZWhhfYf1_4oWJG2HYFxu6_X7z623rM_KGUCT4v_rS9wDTL0dTr3wiLvrOFXv3SKPUhSqLctALSyIQ6pZEB5MJMyzpmRlBqyraqfcOEKodgbl0ki2oPZQEYaPI-hDPuZT1-mrRXihiAweFt2DQhJ-hc7JDn5Z/s16000/0A11119D-2060-453E-9E46-696A0451F5E0.JPG" /></a></div><span><a name='more'></a></span><div style="text-align: justify;"> Надявам се да оцените мъката с климатика, когато ви кажа, че за еднодневното пътешествие до културната ни столица избрахме сигурно най-отвратително горещия ден за тази година. Толкова, че в девет и половина, пиейки кафе по главната, вече преразглеждахме приоритетите и всеки самостоятелно обмисляше как да попита останалите дали може да се връщаме в София вече. (И ако някой от присъстващите чете това и се гласи да оспори твърдението ми - недей. Видях ти лицето. Трагедията струеше от погледа ти.)</div><div style="text-align: justify;"> All jokes aside, имам чувството, че Пловдив е добра идея през всеки сезон. Освен зимата. Не знам сняг вали ли ви, замръзват ли тия камъни в Стария град; ако да, сигурно е яко пързалка...</div><div style="text-align: justify;"> Винаги е голям кеф, когато вятърът ме отвее към този град. Не го познавам толкова добре, колкото Бургас, например, но всяко посещение е придружено от абсолютно спокойствие от факта, че накъдето и да тръгна, все ще се озова на някоя приказна улица с типични капанчета, арт магазини или галерии. Бая галерии... Затова и този път не бяхме тръгнали с план извън сутрешно кафе и приятен обяд на сянка и по възможност в близост до едно от онези устройства, които разпръскват водичка за прохлада. В градове като Пловдив огромна част от вълнението за мен идва именно от безцелното скитане. Дори да имам някаква представа какво ме очаква (в случая доста, тъй като съм ходила 3-4 пъти), липсата на план ми позволява да погледна на мястото наивно, да го усетя, да прокарам паралели с други градове, в които съм била, и, най-важното, да го оценя без предразсъдъци.</div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj5OhrGRl-WnKsmgGECtaPhZPIKUa-ZTfnn8-odKmU5dp6lW--9EF2Dcx6E_r5XfvhEBk1CELvWnlHWMQy8KEMdoKMFYmiJ06hU2eYzvlT_wch2BD1G_jzkE58v3NJLhGL9Y7pTra4SR-BDFAygFyc_IQbn-bVXNTTduyTD33WhMtcX3qcpxhjSxUmk/s850/4E4C307C-0FCD-41A5-9334-164CFF1B94DF.JPG" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="637" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj5OhrGRl-WnKsmgGECtaPhZPIKUa-ZTfnn8-odKmU5dp6lW--9EF2Dcx6E_r5XfvhEBk1CELvWnlHWMQy8KEMdoKMFYmiJ06hU2eYzvlT_wch2BD1G_jzkE58v3NJLhGL9Y7pTra4SR-BDFAygFyc_IQbn-bVXNTTduyTD33WhMtcX3qcpxhjSxUmk/s16000/4E4C307C-0FCD-41A5-9334-164CFF1B94DF.JPG" /></a></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjGKy7rIqO2F2f2at0z9x_FXzi0d9VW-lHrZcHTxJuel0AnW3nJX4mI039rr1XOse33tW_eQ7B5Q0IeCyerRFJhMcy0pgZa_RuUUaRloDNu-DXIl1pExVw6b-ej2KASyBgPORPutar_2stG-EpnLfCcQzaMW0bteOevV34-Y_MqrHMQi14-f-3Uee1j/s850/%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B8%D0%B2%202.png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="569" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjGKy7rIqO2F2f2at0z9x_FXzi0d9VW-lHrZcHTxJuel0AnW3nJX4mI039rr1XOse33tW_eQ7B5Q0IeCyerRFJhMcy0pgZa_RuUUaRloDNu-DXIl1pExVw6b-ej2KASyBgPORPutar_2stG-EpnLfCcQzaMW0bteOevV34-Y_MqrHMQi14-f-3Uee1j/s16000/%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B8%D0%B2%202.png" /></a></div><div style="text-align: justify;"><span> В Пловдив без предразсъдъци не знам дали може. Знам обаче, че ако човек има положителни очаквания, то те най-вероятно са оправдани и даже надскочени. Там попадаш като в капан. Да, няма как да пропуснеш Капана, но аз говоря за „капан“ като за чувство - на вълнение и спокойствие едновременно, и двете провокирани от пленителната градска атмосфера, на която и 35 градуса пек не могат да повлияят негативно. Е, не бих се подложила на подобна безплатна сауна на открито, но несъмнено бих повторила Пловдив през есента. И ще го направя. Ще се върна, за да изпия едно горещо кафе до някой от десетките фонтани в парка (лейм съм, отидох в Пловдив, видях „Коста“ и не можах да удържа на изкушението на карамелатото...), докато обмислям е ли е или не е добра идея да се събуя и да поджапам в някой от тях (не го казвам случайно; в жегата не е зле); ще се върна, за да се шляя около занаятчийските магазинчета с мерак да си купя ръчно изработено магнитче; за обяд в Капана с главно „к“, преди да се отправя към етнографски музей или към някой римски паметник за фотосесия. Списъкът със задължителни дейности продължава, и продължава... Надявам се обаче и следващото посещение да се окаже повод за случайни срещи с приятели по улиците на Стария град! <div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhCSlqEm5Sq_7lb-LearzFB5rqE9k8NugwyViPfH2YNtTBuscPmUXURmgkgNzmCFv98lNKe8UnoG9VFL-lOF_CM7oSYwYI5fFJYPzrzvuBUL3L46lmPGuoG_tCxl0YA8s33GGjM_RoraDcnN_XANHhF4lzD-KWtwDvlfWKtNS5j6pbgN0EQdDEnoIkA/s850/%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B8%D0%B2%201.png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="569" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhCSlqEm5Sq_7lb-LearzFB5rqE9k8NugwyViPfH2YNtTBuscPmUXURmgkgNzmCFv98lNKe8UnoG9VFL-lOF_CM7oSYwYI5fFJYPzrzvuBUL3L46lmPGuoG_tCxl0YA8s33GGjM_RoraDcnN_XANHhF4lzD-KWtwDvlfWKtNS5j6pbgN0EQdDEnoIkA/s16000/%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B8%D0%B2%201.png" /></a></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjn-fSfUMEs2X0HsFIhdOmfiIaqsEEZ1rqIq3ncHM0Ppn3tonkeHIJsiDhs32g65NDqLVtNcgKYox2uV-JA1TOJXSBNQ8wRXoQyMQfFXoHf4ByHUqw3RQC_IVQIpeixQU1OCE2OP7nqsrFxOWq2qz4FkBy3wdx3JJfsDjkWRMQ26tJSmGrVd7vWbSx3/s850/C84E0D5A-1CBA-4DF9-87E3-84D984ED992A.JPG" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="637" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjn-fSfUMEs2X0HsFIhdOmfiIaqsEEZ1rqIq3ncHM0Ppn3tonkeHIJsiDhs32g65NDqLVtNcgKYox2uV-JA1TOJXSBNQ8wRXoQyMQfFXoHf4ByHUqw3RQC_IVQIpeixQU1OCE2OP7nqsrFxOWq2qz4FkBy3wdx3JJfsDjkWRMQ26tJSmGrVd7vWbSx3/s16000/C84E0D5A-1CBA-4DF9-87E3-84D984ED992A.JPG" /></a></div><span> </span>Преди да ви оставя с последните няколко кадъра от Пловдив, бих искала да повторя нещо, което написах в поста, посветен на Шипка и Бузлуджа. Всички ни влече да скитаме из чуждите страни, да величаем културните им паметници и да се захласваме по природата им. Подобни еднодневни или двудневни пътешествия из България обаче ме накараха да осъзная колко велико е да си турист в собствената си страна. България е красива и заслужава да я опознаем не преди други популярни чужди дестинации, но поне паралелно с тях. <br /><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjBRsOLwpEJv2OY8x74lWkx6MKXCdcCkeIu7c9RHMMDT_7BdmXKTgdZhTBFVheo4kLEZPa_X4I1ub3JuUxyTKu0VBxvqHHTCpc4QD9d5Rj9fheq2-kWU0kbNqdIGpka0jhvks6b5lX6w4AHa6dcZCJWFW-8iidL6M5OX7U5PAocIBZrkFcF_7G8QcTK/s850/B0BEA377-C47B-4739-B10A-F050192195EF.JPG" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="637" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjBRsOLwpEJv2OY8x74lWkx6MKXCdcCkeIu7c9RHMMDT_7BdmXKTgdZhTBFVheo4kLEZPa_X4I1ub3JuUxyTKu0VBxvqHHTCpc4QD9d5Rj9fheq2-kWU0kbNqdIGpka0jhvks6b5lX6w4AHa6dcZCJWFW-8iidL6M5OX7U5PAocIBZrkFcF_7G8QcTK/s16000/B0BEA377-C47B-4739-B10A-F050192195EF.JPG" /></a></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhM0-PFcVRlmz2AbyGlujpp9JNkbMVSU2fXGgovL7_HjVNVFnTfTurYDm6tgFIamlvkcaZJeUsJ4WMjLOD-i5okGkB0-rVxhx_sn78Ojc7F_IMehTBdXgWEkKnUPzheZdP5E1k96KGGfbOWqTglVE3v5kn6hzkc1ZfQrhD2kLbGADQK3hPauEgFfRZ7/s850/%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B8%D0%B2%203.png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="569" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhM0-PFcVRlmz2AbyGlujpp9JNkbMVSU2fXGgovL7_HjVNVFnTfTurYDm6tgFIamlvkcaZJeUsJ4WMjLOD-i5okGkB0-rVxhx_sn78Ojc7F_IMehTBdXgWEkKnUPzheZdP5E1k96KGGfbOWqTglVE3v5kn6hzkc1ZfQrhD2kLbGADQK3hPauEgFfRZ7/s16000/%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B8%D0%B2%203.png" /></a></div></span></div>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-64093894036268686282022-08-24T09:23:00.001+03:002022-08-24T10:23:12.640+03:00„Затворен в теб“ от Йова Станкова - Ревю<p></p><div style="text-align: justify;"><span> </span>Между красивите твърди корици в кралско синьо на книгата, която ще ви представя днес, се таи история, изискваща от бъдещите си читатели да търсят скрити послания отвъд написаните с мастило. <b>„Затворен в теб“</b> е вторият роман на <b>Йова Станкова</b>. В него авторката дава свобода на трагичната любов на главните си герои, като ги обрича да се борят за и един с друг от различни краища на Европа, докато се лутат в лабиринт от противоречиви емоции. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Малкото апартаментче в центъра на София, което обитават Дамян и Таня, е дом на любовта им. И така, докато недоимъкът и тежестите на реалността не намират начин да си проправят път във взаимоотношенията им, принуждавайки Дамян да избира между разклатената сигурност на родината и перспективата на чуждата страна, където може би ще успее да натрупа богатства за по-добър и уреден живот.</div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhuttDNOn3y3BT6Q6bj7TPc5r9sG4FsohxWoNBlnJFwPKqQ-3QuArK3bkN_lp7Psv48iLlGE7bohuhCyrEmZS8hMEbxkFo8T_JeUwt-DqkF3mDtSf7gCBlbzATzDg-zChD69ohM2TxgB4uVkHw85bAYFDPHERk2WZ_sLVRKdc37wBKK_TwtxIE49rev/s1133/%D0%97%D0%B0%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BD%20%D0%B2%20%D1%82%D0%B5%D0%B1%20%D0%99%D0%BE%D0%B2%D0%B0%20%D0%A1%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B0.JPG" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1133" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhuttDNOn3y3BT6Q6bj7TPc5r9sG4FsohxWoNBlnJFwPKqQ-3QuArK3bkN_lp7Psv48iLlGE7bohuhCyrEmZS8hMEbxkFo8T_JeUwt-DqkF3mDtSf7gCBlbzATzDg-zChD69ohM2TxgB4uVkHw85bAYFDPHERk2WZ_sLVRKdc37wBKK_TwtxIE49rev/s16000/%D0%97%D0%B0%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BD%20%D0%B2%20%D1%82%D0%B5%D0%B1%20%D0%99%D0%BE%D0%B2%D0%B0%20%D0%A1%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B0.JPG" /></a></div><div style="text-align: justify;"><span><a name='more'></a></span> Сюжетът на „Затворен в теб“ има две основни посоки, които се преплитат и отдалечават ритмично, и дават възможност на читателя да открие важните послания, кодирани в повествованието. Йова Станкова полага <b>любовта </b>като основа на историята си. За целта представя две личности - на първо място личности, а след това двойка - с индивидуални цели, стремежи и желания. Обрисува миналото им, вдъхва им живот и ги пуска безмилостно в измерението на реалността, за да тества силата на чувствата им. Те са видени както от гледната точка на Дамян, така и от гледната точка на Таня, и въпреки че сега, вече прочела книгата, трудно мога да намеря извора на тази „истинска“ и „всепомитаща“ любов, която двамата твърдят, че изпитват, съм впечатлена от развитието й в контекста на историята. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Романът ни среща с двамата в момент, когато връзката им сякаш влиза в състояние на застой, идеално подчертан от цялостното усещане на книгата, че не се случва нищо, че думите текат, но сякаш промяна няма. Дамян и Таня са погълнати от битовизмите на рутината. И у двама им започват да се прокрадват съмнения спрямо другия, питат се дали не са стигнали до предела си, дали бъдещето им се изчерпва с това, което вече са постигнали. При Дамян чувството на безизходица е по-силно; породено е от факта, че кризата съсипва строителния му бизнес, спестяванията му се изпаряват, а единственият вариант да се измъкне от тази дупка е като замине за Германия. Положението му контрастира силно с това на Таня: още като гимназистка тя полага основите на успешна кариера като телевизионна водеща. Съществуването й е лишено от притеснения за финанси. Освен на работата си, Таня е напълно отдадена на Дамян и бъдещето, което мечтае да изгради с него. На фона на нейното отношение, чувствата на Дамян изглеждат неискрени, сякаш втълпени по задължение - това усещане се затвърди в съзнанието ми в частта след напускането на героя на България. </div><div style="text-align: justify;"> В епизодите на Дамян извън родината Йова Станкова представя другия ключов елемент на книгата - <b>емиграцията и животът на българина далеч от дома, </b>тема всеобхватна и актуална. Но дали да замине, или да остане и да се бори, не е нито най-същественият, нито единствен въпрос, чийто отговор Дамян търси. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span> Романът изобличава една друга страна на емигрантския живот, където в главната роля влиза противоположният образ на преуспелия и намерил щастието чужденец. Показва неизбежните рискове, лишенията и трудните решения, които не спират в мига на пристигане в далечна Германия. Не обрисува захаросана картинка на бленувано, но трудно достижимо битие. Открехва вратичката към тъмната действителност на държава, за която и до ден днешен вярваме, че е безупречно уреден рай и място, където законите се спазват, хората са щастливи, а животът им е подсигурен. </div><div style="text-align: justify;"> Любовта и емиграцията са отправна точка за останалата част от тематичната мрежа на романа. В нея се разнищват <b>социалните въпроси</b> за ролята на жената в съвременното общество и в отношенията й с мъжа; за сблъсъка между кариерата и любовта особено в момент, когато първото е застрашено от независещи от човек обстоятелства; за чувството на безизходица, често водещо право към Терминал 2 на софийското летище; за връзките от разстояние; за изневярата; за отстояването на себе си тогава, когато човекът до теб започва да те дърпа надолу. <br /><br /> Бих казала, че „Затворен в теб“ е <b>роман на контрастите</b>, видени през поредица от опозиции, които отразяват добре днешното (българско) общество: жена-мъж, настояще-бъдеще, лесни пари-здрав труд, почтеност-измама, правилно-грешно, България-чужбина, местни-чужденци, успех-неуспех, т.н. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Трудно е обаче да поставиш Дамян и Таня в някоя от тези крайности. В чужди рецензии ми направи впечатление окачествяването най-вече на Дамян. За много хора той е предимно негативен образ - оправдано до голяма степен, имайки предвид много негови егоистични постъпки. Нещо обаче ме спира от това да го нарека „абсолютен злодей“. Отблъскват ме решенията му, но в представите ми той е просто поредната жертва на обстоятелствата, образ, натоварен с множество негативни човешки черти, но все пак борещ се да изплува на повърхността.</div><div style="text-align: justify;"><br /></div><div style="text-align: justify;"><span> </span>„Затворен в теб“ създава впечатление за <b>отличителен стил на писане</b>, който бих искала да потърся и в първия роман на авторката. По-голямата част от книгата е поднесена под формата на описание на минали действия. Диалози има тук-таме за разкош, но не бих казала, че те са водещи и натоварени с голямо значение. Както вече споменах, преобладава статичността. Особеност на текста са честите изброявания и подчертаната употреба на прилагателни - това още веднъж отвежда към заключението, че написаното търси естетически ефект, с който да повлияе емоционално, а не толкова да наблегне на динамични ситуации. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Въпросното усещане за застой, споменато няколко пъти в ревюто (и което човек не би предвидил, съдейки само по пролога на романа, например), може да изиграе лоша шега на читателите с предпочитание към по-изразено събитие. Изисква малко по-особена нагласа: ако разгърнете страниците с намерението да изследвате в детайл ключовите теми, без да търсите грандиозност по отношение на случките, то ще намерите много храна за размисъл. Ако искате постоянно движение, драма и обрати - това категорично не е вашата книга. </div><div style="text-align: justify;"><span> Нещо важно, което бих искала да спомена, е, че на моменти в романа силно си личи липсата на редакторска намеса. Направиха ми впечатление някои възможности за стилистично подобрение, както и недоглеждания на правописа и пунктуацията на явни места. Вярвам, че по-голямата част от читателите не биха обърнали внимание или биха го счели за незначителна подробност, но за други това може да се окаже решаващо при крайното оценяване на качествата на историята. За мен не е нещо неверояяятно страшно, но със сигурност ми остави леко горчив привкус и още в началото ме предизвика да бъда по-внимателна, да активирам критичния режим „филолог“ и за себе си да мисля къде може да се поработи още мъничко с думите. </span></div><div style="text-align: justify;"><span><br /></span></div><div style="text-align: justify;"><span> Комплексният сюжет на „Затворен в теб“ е страхотна предпоставка за много дискусии на социална тематика. Приветствам ви да прочетете прииждащите мнения на читатели в Инстаграм, а също и някои от интервютата на Йова Станкова, за да разберете от самия източник кои са ключовите послания. <a href="https://duma.bg/yova-stankova-vsyaka-kniga-e-eksperiment-n247104" target="_blank">Тук (клик)</a> оставям представянето й в duma.bg, което ми направи силно впечатление и ми послужи като отправна точка за по-задълбочен размисъл над романа. <br /></span></div><div style="text-align: justify;"><span><br /></span></div><div style="text-align: center;"><span><b><i>Искрени благодарности на <a href="https://www.instagram.com/iovastan/" target="_blank">Йова Станкова</a> и изд. Black Flamingo за доверието и възможността да се докосна до творчеството на авторката! Мнението, изказано в публикацията, е абсолютно независимо и искрено! </i></b></span></div><div style="text-align: center;"><span>Последвайте книжния ми инстаграм профил:<a href="https://www.instagram.com/stormy.garden/" target="_blank"> stormy.garden</a></span></div><p></p>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-70170599141195479392022-08-21T11:41:00.004+03:002022-08-22T16:48:20.072+03:00„Анатомия на един скандал“ от Сара Вон - Ревю<p style="text-align: justify;"><span> </span>Колкото и да не ни се ще да си го признаем, във всеки един от нас гори интерес към личния живот на околните. Огън, който започва да пламти яростно, когато на бял свят излезе информация, представяща ги в неблагоприятна светлина. Всичко скандално ни привлича, а в „Анатомия на един скандал“ Сара Вон ни дава всичко, за да задоволим воайорските си пориви - провинил се политик, объркана, но вярна съпруга, безскрупулен прокурор и жертва на престъпление, за което слушаме и четем твърде често. Все главни герои в сюжет, който хвърля светлина върху различните аспекти на съдебния процес както на правно ниво, така и на лично, защото именно там се разиграват най-скандалните ситуации. <br /><span> </span>Джеймс гради солидна политическа кариера рамо до рамо с министър-председателя на Обединеното кралство. Красив, чаровен и с добро образование, успехите му не са само професионални, но и семейни. Съпругата му Софи е всичко, което една публична личност би искала, а децата му са идеална добавка към идиличната картинка. Внезапно обвинение от негова колежка за изнасилване се превръща в силно земетресение в рая. Следват процеси, разпити, недоверие и помрачена слава, която поставя под въпрос бъдещето на Джеймс. И макар че Софи е готова да преглътне признанието, че й е изневерявал повече пъти, отколкото е редно да бъдат простени, увещанията, че е обвинен несправедливо, пораждат у Софи по-скоро съмнения, отколкото спокойствие. Чувството на безпокойство се засилва, когато в лицето на прокурора по делото, Кейт, Софи вижда бледи прилики с нейна стара позната от университета, за която не е чувала нищо от първата им година в университета. </p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg382kbh6F7nYceo2l2K0X8IO3-Yr7FPbZ3-Fh7HxCq3EqkJH7ChsLUp0qZyQDV3VtdOcmhjHpNxZuKjvSmPQjF09d_ELGdL7SVfDJU20dRaMtsq966GQOtUYgW7fS485CiiIpkPuJ0CRIaWI7QMFlIRNc8ntg9IGsw3OU6qPZxD6S6w8kXJTLCTzkv/s1133/File_000%20(7).png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1133" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg382kbh6F7nYceo2l2K0X8IO3-Yr7FPbZ3-Fh7HxCq3EqkJH7ChsLUp0qZyQDV3VtdOcmhjHpNxZuKjvSmPQjF09d_ELGdL7SVfDJU20dRaMtsq966GQOtUYgW7fS485CiiIpkPuJ0CRIaWI7QMFlIRNc8ntg9IGsw3OU6qPZxD6S6w8kXJTLCTzkv/s16000/File_000%20(7).png" /></a></div><p style="text-align: justify;"><span><span></span></span></p><a name='more'></a><span><div style="text-align: justify;"><span> </span>Разказът е разделен между гледните точки на Кейт и Софи, между съда и дома, между желанието престъпник да си получи заслуженото и желанието един дом да не бъде разрушен. Животът на двете жени и заобикалящите ги персонажи се изгражда най-вече посредством ретроспекции към младежките им години и следването им в Оксфорд. Акцент се поставя силно върху <b>изграждането на персонажите</b>. За читателя е важно да разбере откъде са тръгнали и как събитията в тези ранни години са им повлияли, за да се превърнат в хората от двете страни на съдебната зала в опит да защитят принципите си и да се борят за истината такава, каквато я виждат. В началото обаче това ми се стори трудна задача. Стори ми се много трудно да се ориентирам в многото имена и герои. Мислех някои от тях за пълнеж, пък те се оказаха по-важни и от самия Джеймс, който е протагонист в романа. </div></span><p></p><p style="text-align: justify;"><span> </span><b>Действието </b>на романа разделям условно на две - едното е в миналото, а другото - в настоящето. По важност превес взимат миналите събития заради това, което вече споменах: случките оформят същността на Кейт, Софи, Джеймс и всеки, който в един или друг момент от историята играе съдбоносна роля за разрешаването на случая. Те са по-ярки и по-динамчни от събитията от настоящето. Там се набляга по-скоро на емоционалния аспект, на мислите и чувствата на героите. <br /><span> </span>Свикнали сме да четем много за американската правна система, но тук под светлината на прожекторите е великобританската. Книгата е наситена на <b>правен жаргон</b>, но в никакъв случай не е неясна. По-голям интерес предизвиква самото законодателство и това какво се счита за престъпление в конкретния случай. <br /><span> </span>За изнасилване нито се чете, нито се пише лесно, сигурна съм. Сара Вон с основание е отделила много време за разискването на въпроса що е то съгласие и в кой момент „не“, изразено по всякакви начини, трябва да е финална точка на интимни отношения. Много е лесно подобни теми да се разискват в интернет и между нас си да си повтаряме, че трябва да сме категорични и да се отстояваме. Само че картинката на жената, потънала в срам и съжаление на съдебната трибуна в „Анатомия на един скандал“, удря в емоциите по малко по-различен начин. Да, през последните години темата се дъвче на всеки няколко месеца, за съжаление. Холивуд изглежда благоприятно място за избухване на отвратителни скандали от всякакво естество, но особено свързани със сексуални посегателства. И докато те са страхотна отправна точка за размисли и възмущение, написаното на хартия, особено ако е разказано от гледната точка на жертвата, според мен може да има по-голямо емоционално влияние върху читателя. <br /><span> „Анатомия на един скандал“ рисува и <b>портрет на модерния брак</b>, където мъжът продължава да е „силната половинка“, а жената влиза в ролята на домакиня, майка и аксесоар за публични изяви и създаване на идеален имидж за пред камерите. Джеймс е безскрупулен кариерист. Иска нещо и знае как да го постигне с ясното съзнание, че по пътя си ще срине не един и два живота. Охолният живот, осигурен от родителите му и преподаден му в един от най-елитните университети в света, му дава сигурност, че всяка грешна стъпка и всяко евентуално престъпление могат да бъдат умело прикрити. Най-висшата му цел са изкачването на социалната стълбица и славата. Всичко, което идва с тях, е чудесно допълнение. <br /><span> </span>В сянката му Софи живее със спомените от чудесните студентски години и с топлината, която й дават децата и съпругът й. Е, поне съпругът й във образа, който тя донякъде сама е създала в представите си. Тя много добре оценява позицията си в неговия живот и безропотно го играе перфектната съпруга-домакиня-майка. Преглъща унижението от публичната изневяра на Джеймс, готова е да му прости и дори да стои до него през цялото дело, да за покаже, че му е простила. Всичко това защото вярва, че той не е способен на престъпление. И как да не го вярва, след като един от най-големите му таланти е да прикрива грозните си постъпки и да прехвърля винта другиму, за да се спаси?<br /><span> Пътят й до момента, в който разкрива с кого всъщност дели едно легло, е плетеница от мисли, признания и тайни. Няма спор, че двете гледни точки идеално се допълват в разкриването на всички истини. В това Сара Вон се е справила прекрасно. Криминалната история е пренесена и на малкия екран от Нетфликс, които преди няколко месеца пуснаха лимитирания <b>сериал от шест епизода по „Анатомия на един скандал“</b>. Все още не съм намерила време да го изгледам, но се надявам да са предали правдоподобно емоционалният аспект на книгата, без да пропускат най-важните й послания.</span><br /></span></p><p style="text-align: justify;"><span><span><b><span> </span>Защо да прочетете „Анатомия на един скандал“?</b> Защото е интригуващо написан роман със силни послания на тема, която никога няма да загуби актуалност. Защото случващото се с героите е поучително и всеки може да извлече полезно за собствения си живот. Защото историята е емоционална и предлага много поводи за съчувствие на не един персонаж. Защото е хубаво да знаем как се случват нещата в различни точки на света и да бъдем социално активни по въпроси, които пряко или непряко ни засягат. </span></span></p>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-58562914465626288872022-08-13T10:01:00.001+03:002022-08-13T10:01:50.010+03:00Шипка и Бузлуджа за ден<p></p><div style="text-align: justify;"><span> </span>Напоследък се чувствам някак странно. Вече ви споменах в предишна публикация за неестественото усещане, което изпитах след завършването - да не принадлежа към групата, с която съм свикнала и с която все още се асоциирам. Въпреки че нещата в живота ми вървят напред и съвсем скоро ми предстои да се гмурна в следващ интересен етап, в дни като днешния не мога да се отърва от усещането, че нещо куца, че ми липсва, че не е наред. Намерила съм много временни решения, естествено, но най-ефективното засега остава да си хвана багажа и да замина някъде далеч от рутината, за предпочитане на зелено и красиво, далеч от големи градове, и да се взирам във великолепната природа, с която сме дарени. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Пътешествията в чужбина ми липсват адски. Ограниченията на пандемията обаче ми дадоха шанс да обърна поглед навътре и да забележа красотата на дома. Пътуването ми до Шипка и Бузлуджа от преди няколко дни ми припомни още един път, че не само не бива да подценявам кътчетата на България, но и че природата тук, вкъщи, е способна да ме ободри и зареди с позитивна енергия по-бързо и по-силно от който и да е античен римски фонтан, thank you very much. <br /><span> </span>А даже не става въпрос само за зеленината, впечатляващите планини и великолепните гледки, които можеш да видиш от върховете им. Пътували ли сте някога по подбалканския път? И давали ли сте си сметка колко много китни градчета и селца имаме? Чисти, подредени, спокойни, уредени; места, които много агресивно ни напомнят каква измама е „забързаният живот“ на големия град и как често сами се принуждаваме да влезем в свръхактивен режим, да гоним измислени цели и да убиваме психиката си заради скапаната модерна hustle култура, която ни кара да вярваме, че колкото по-големи са торбичките под очите ни, с колкото повече кафе се наливаме и колкото по-малко време да спим имаме, толкова по-успешни сме. С цялото ми уважение, <i>не</i>. </div><div style="text-align: justify;"><span> Предпочитам да гледам полета и чукари. Предпочитам да чувствам удовлетворение от 800 изкачени стъпала до Шипка, отколкото да се хваля как съм спала три часа, защото съм работила. Предпочитам да си пия кафето студено на някоя скала с гледка към зеленина, вятърът да ме духа толкова силно, че да съм на път да излетя, да се разхождам из борови гори, за да събирам шишарки, да бера цветенца и най-вече да не мисля за клоунското шоу, което се развива „в реалността“.</span></div><div style="text-align: justify;"><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj1PFHg6CsTJjuhyt_5oYdPYcge9OXAvzV0LaOmoUCjewe6P93JW8eZr-6_8oCyGZeZuRLFJE0EyqPDiP1nF3AqmO0uTvmmcZczL8zkvseTiYvfNkPNkA2aq-91R4SuMTDQKpOPpgpkeQcDk0U0VmJZjWfzbqcn2io5J6yZiIMuo3-jkgnhwP8-GeRo/s850/43A81CFD-49E1-47A8-828B-E5AEC75044C5.JPG" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="566" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj1PFHg6CsTJjuhyt_5oYdPYcge9OXAvzV0LaOmoUCjewe6P93JW8eZr-6_8oCyGZeZuRLFJE0EyqPDiP1nF3AqmO0uTvmmcZczL8zkvseTiYvfNkPNkA2aq-91R4SuMTDQKpOPpgpkeQcDk0U0VmJZjWfzbqcn2io5J6yZiIMuo3-jkgnhwP8-GeRo/s16000/43A81CFD-49E1-47A8-828B-E5AEC75044C5.JPG" /></a></div><span><span><a name='more'></a></span> С други думи, маршрутът <b>София-Шипка-Бузлуджа-София</b>, макар и доста дълъг, е прелестен и безкрайно живописен. Около паметника Шипка е пълно с местенца, на които можеш да поседнеш и да съзерцаваш горите, язовира в далечината, даже и хората, които често се вълнуват горе-долу колкото теб от спиращата дъха гледка. Предупреждавам - доста е духливо и е твърде възможно шапката ви да отлети и да поизгорите (не правете като сестра ми и баща ми, намажете се с фактор, моля!), но пък за моментите на уединение с природата винаги си заслужава. <br /><span> </span>Горещо препоръчвам да се опитате да стигнете до паметника по стълбите. Трудоемко е, на пръв поглед изглежда бая далеч, но пътеката е сенчеста, има достатъчно места за почивка (включително пейки), а пък и нищо не може да замени това Шипка да се появи внезапно в далечината в цялото си величие. Мястото е силно респектиращо, енергията му за мен е много особена, кара те да намалиш темпото, да поспреш, да поседнеш, да си припомниш и малко от историята на събитията, които са се разиграли преди няколко стотин години по тези върхове. Експозицията на няколко етажа в самия паметник е добра отправна точка.</span></div><div style="text-align: justify;"><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjSRu2sMb8TV5I1DtZMS84cZU8ujPqYUnVwJe5Mv-DcuIhjhYOpNf8i163rdnQtofgMdaE9p3cx-qT-7jnWdGIcFM96KkuRSf7gf3rBXLkFOlhwarUGtqvD7pUvwkoKmeFo3pcnAf6Z6bzyhx8lBU5RErwUKJgGAx-vEjQrlicdaTUgQJxG4suXAcvo/s1133/photo2.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1133" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjSRu2sMb8TV5I1DtZMS84cZU8ujPqYUnVwJe5Mv-DcuIhjhYOpNf8i163rdnQtofgMdaE9p3cx-qT-7jnWdGIcFM96KkuRSf7gf3rBXLkFOlhwarUGtqvD7pUvwkoKmeFo3pcnAf6Z6bzyhx8lBU5RErwUKJgGAx-vEjQrlicdaTUgQJxG4suXAcvo/s16000/photo2.jpg" /></a></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEglbCxyMuFwzBPRzYPYJITSBWnB0ekIEUYl2FBAAkJksNHbYBvplkg-KXaZZcUDjcsLkV5tFFP9V5q8SrVTzhEN_Wsd-tpnNXf1TOGZ2MCJhEn7CRMBfshHcXrLORtYczu0G94Y33kkZ1_MHHw9flvX_PGq1nUpWnQPXK2HXwdnNPVcloZ7FZbP0fdx/s850/E78392A5-96D5-476C-91D1-DF0C258D4743.JPG" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="566" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEglbCxyMuFwzBPRzYPYJITSBWnB0ekIEUYl2FBAAkJksNHbYBvplkg-KXaZZcUDjcsLkV5tFFP9V5q8SrVTzhEN_Wsd-tpnNXf1TOGZ2MCJhEn7CRMBfshHcXrLORtYczu0G94Y33kkZ1_MHHw9flvX_PGq1nUpWnQPXK2HXwdnNPVcloZ7FZbP0fdx/s16000/E78392A5-96D5-476C-91D1-DF0C258D4743.JPG" /></a></div></div><div style="text-align: justify;"><span><span> Още една препоръка: няма как да пропуснете величествената руска църква в град Шипка по път към монумента. Типичен християнски храм отвътре, но със забележителна архитектура и детайли отвън. Пространството наоколо е много поддържано и си заслужава да спрете за час и да разгледате.</span></span></div><div style="text-align: justify;"><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiKkK4L7y1bUhmvfzl5XsY_tJuCKkBQYxohCIjsyydSzO3NqNB2P2lTVIj_fa9PiMIDpEivGLbY_FIAey2gaWlnr3ZpFaOjOELOB2AVOHm665gTaQg2TNxzpnqyys_m8vZlGJdjAKeCCnyAAukJh9ucQ3a2UWol7FZSz9LXy_XMGEm1NUle0tb2czNt/s850/487B79A3-38F5-4DF6-AAFE-76990C8318F7.JPG" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="566" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiKkK4L7y1bUhmvfzl5XsY_tJuCKkBQYxohCIjsyydSzO3NqNB2P2lTVIj_fa9PiMIDpEivGLbY_FIAey2gaWlnr3ZpFaOjOELOB2AVOHm665gTaQg2TNxzpnqyys_m8vZlGJdjAKeCCnyAAukJh9ucQ3a2UWol7FZSz9LXy_XMGEm1NUle0tb2czNt/s16000/487B79A3-38F5-4DF6-AAFE-76990C8318F7.JPG" /></a></div><span> Бузлуджа май е по-controversial дестинацията на този преход. Но имам мнение и то беше затвърдено, когато спряхме пред гиганстския извънземен кораб и видях в какво плачевно състояние е мястото. В историята ни несъмнено има много моменти, с които не се гордеем супер много, но е истински тъжно и жалко колко паметници са унищожени в резултат на този срам и най-вече в резултат на невежество. Не смятам, че историята трябва да се затрива по този безцеремонен начин. Не смятам, че като се бутне мавзолей или се изостави на произвола на съдбата сграда с мащаба на Бузлуджа се омаловажава или забравя гнусотията от миналото. Въпрос на уважение е, на самосъзнание. <br /><span> </span>Щях да съм щастлива, ако поне мъничко от вътрешността на паметника беше запазена, за да усетя духа на мястото. Защото усещането да стоиш отпред сега е повече ужасяващо. Тъжно е, много е тъжно. Вдъхва респект по един особен начин, от който те побиват неприятни тръпки. Поглеждаш нагоре към кулата с петолъчката и ти се завива свят. Минаваш под сградата и имаш чувството, че над теб наистина е надвиснало НЛО. Приближаваш се до залостените врати и очакваш да чуеш страховити звуци отвътре. Но след това поглеждаш към близките възвишения, към горите и полята, към скалите, далечните пътища... Няма да ми писне да го повтарям, тази местност е абсолютен рай и едно от стотиците възможни доказателства да безбрежната красота на земите ни. <br /></span><span> В публикацията няма как да включа всички снимки, които направих, но все пак ви оставям няколко, за да придобиете най-бегла представа. Прикачвам ги с молбата някой ден, ако все още не сте, да пропътувате пътя до Шипка и Бузлуджа с любимите си хора и да се опитате да поемете възможно най-много от енергията там. Обещавам ви, че ще се приберете заредени, но и отчаяно желаещи още. </span><br /></div><div style="text-align: justify;"><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhrk3hI6DOnjkWW7dTUIjSQ695JR4BKaGORjfINp1tFeY5s0iLG7bZ-P-jijQDEMhRfrE-y4nmjEogUzE-eo2umC41KL3P-lLlSky4r1C0HPjoknwjz7p0neFn7Y2DabKrZ2WgdDjLjZLCR2Bak9AqxM7Fj6xbQz8zgIeFA7jj6-6N7PT5PF8LJMWtb/s850/9E36FD1E-604E-45A2-B94F-8481E6735930.JPG" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="566" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhrk3hI6DOnjkWW7dTUIjSQ695JR4BKaGORjfINp1tFeY5s0iLG7bZ-P-jijQDEMhRfrE-y4nmjEogUzE-eo2umC41KL3P-lLlSky4r1C0HPjoknwjz7p0neFn7Y2DabKrZ2WgdDjLjZLCR2Bak9AqxM7Fj6xbQz8zgIeFA7jj6-6N7PT5PF8LJMWtb/s16000/9E36FD1E-604E-45A2-B94F-8481E6735930.JPG" /></a></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgRsm4z_6rxdh1qtkqLPRZx1Ng2798_UnnFEEh1EAMJW4IhYqFjUCIZqhMNPEpSmEU_wX1DCaxJorJ0e_Dc4N7u3ek6yto5kZi6gjst_XglA1o9ofPtXJsMT2QVwTeeXAMSsUmCC28a7PydTPbxoBzNdLZnfZa09-0auzHCWXYQSdjGFzOWliu9KT85/s850/DED8EE0C-7BE8-4502-948A-ACD1CE2277BD.JPG" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="566" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgRsm4z_6rxdh1qtkqLPRZx1Ng2798_UnnFEEh1EAMJW4IhYqFjUCIZqhMNPEpSmEU_wX1DCaxJorJ0e_Dc4N7u3ek6yto5kZi6gjst_XglA1o9ofPtXJsMT2QVwTeeXAMSsUmCC28a7PydTPbxoBzNdLZnfZa09-0auzHCWXYQSdjGFzOWliu9KT85/s16000/DED8EE0C-7BE8-4502-948A-ACD1CE2277BD.JPG" /></a></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgpkQmXmOpmvpKriR_aYo8yoDS7vABo1SZb0D5lqt474erinp2tV6VL6V3paIFAEmTktuTItJj0NONyncwb6RuTLMMnAoN5uWOrjyWTdce5sRqxkLavNJC-f0J2pefl5xpPLYsPg6o4Aqk7L3TegL3TJAP32Hh2i0plYv4ynW0wGIEvuKgLhr1yR7Bx/s1275/File_001%20(2).png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1275" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgpkQmXmOpmvpKriR_aYo8yoDS7vABo1SZb0D5lqt474erinp2tV6VL6V3paIFAEmTktuTItJj0NONyncwb6RuTLMMnAoN5uWOrjyWTdce5sRqxkLavNJC-f0J2pefl5xpPLYsPg6o4Aqk7L3TegL3TJAP32Hh2i0plYv4ynW0wGIEvuKgLhr1yR7Bx/s16000/File_001%20(2).png" /></a></div></div><p></p>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-21793019953465768592022-08-07T16:33:00.002+03:002022-08-07T16:33:57.203+03:00„Почти перфектна почивка“ от Луси Даймънд - Ревю<p></p><div style="text-align: justify;"><span> </span>Вселената има начини да превърне всичките ни най-добри намерения в оръжие срещу самите нас. Особено когато се стараем и целенасочено се опитваме да превърнем някоя ситуация в нещо, което не е. Добрата новина е, че често нещата сами намират начин да влязат в ритъм и в края на краищата, макар и да не се е случило така, както сме желали, оставаме доволни от развръзката - подобно на четирите главни героини в „Почти перфектна почивка“ от Луси Даймънд.</div><span><div style="text-align: justify;"> Ема заминава на почивка в Корнуол и веднага съжалява, че е предложила на новия си приятел да се присъедини към нея и децата й в спокойната вила. Маги пък се надява, че двете седмици с дъщеря й ще са сплотяващ момент и повод да преоткрият топлината в отношенията си, която тийнейджърството лека-полека е започнало да отмива. Животът като майка на близнаци задушава Оливия, затова тя импулсивно се качва в колата, изключва мобилния си телефон и пропътува разстоянието до Корнуол за кратка почивка и поглед към миналото, преследващо я като сянка. Лорна, възрастната дама, която държи ваканционните бунгала заедно със сина си, приютява трите жени, семействата и историите им, докато сама се опитва да изплува от тъгата по загиналия си преди двадесет години син. Пътищата им започват да се преплитат, между родителите и децата се заформят приятелства, заедно изживяват забавни, но и тъжни моменти, и понякога несъзнателно дават малко от себе си, за да може почивката на останалите хора да бъде толкова перфектна, колкото позволяват обстоятелствата. <br /></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh4hA2cyi1kWlKZNfpOxQ4TnahAlTfwHIkNZECtN3vEBvV6hVOdLK_btWpeUSnUAw8qAWCdrLU5XhAKINegUK6i5WvOjngdC7M5R5JQudcMvcNIdM5bjiwEl3w6Yhda2rHnRes2FEV-askFu3KRF9xHlJWaDL4ztSFnDiOFomBZ8dBJe7BzM4uB25r3/s1133/File_000%20(9).png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1133" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh4hA2cyi1kWlKZNfpOxQ4TnahAlTfwHIkNZECtN3vEBvV6hVOdLK_btWpeUSnUAw8qAWCdrLU5XhAKINegUK6i5WvOjngdC7M5R5JQudcMvcNIdM5bjiwEl3w6Yhda2rHnRes2FEV-askFu3KRF9xHlJWaDL4ztSFnDiOFomBZ8dBJe7BzM4uB25r3/s16000/File_000%20(9).png" /></a></div><div style="text-align: justify;"><span><span><a name='more'></a></span> </span>Обичам (!) романи със сюжетни линии, центрирани върху различни персонажи, които в един момент се преплитат и си влияят съществено. Смятам, че често замаскират недостатъците на историите им и добавят към усещането за правдоподобност, както се случва и с „Почти перфектната почивка“, където премеждията на някои героините ми бяха значително по-интересни, отколкото на други, макар и всички да са обединени от любопитната за мен тема за майчинството и същността на жената в този етап от живота й. Ема, например, е самотна майка на тийнейджъри, която тъкмо е започнала обещаваща връзка с нов мъж; дъщеря й обаче го превръща в главно действащо лице в една от тийнейджърските си драми и поставя любовта им под въпрос. Динамиката между персонажите в посветените на тях части за мен бяха по-интересни от частите на други герои; ситуациите, в които попадаха те, ми се сториха по-весели, по-събитийни, по-актуални и близки до мен, но не защото съм майка, а защото все още съм по-близка по акъл до актуалните тийнове и вълненията им по един или друг начин резонират с мен и ме забавляват. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Не ми беше твърде интересна, например, историята на Маги и нейната тийнейджърка. Отново самотна майка, отново подрастваща дъщеря, но техните отношения и самите им характери не оправдаха очакванията ми. Терзанията на Оливия, майката-беглец, със сигурност създадоха повече поводи за размисъл на малко по-универсално ниво. Извън ситуацията й на потънала в домакински задължения майка и домакиня, Оливия се бори и с угризения заради стари грешки, с които е принудена да се сблъска лице в лице, когато се озовава в Корнуол. Мисловният й процес, решенията й, начинът, по който се справя с чувствата си, излизат от границите на основната тема на романа и в действителност могат да послужат за извеждане на заключения, приложими по един или друг начин в ежедневието на всеки читател. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span><br /></div><div style="text-align: justify;"><span><span> </span>Заглавието на „Почти перфектната почивка“ достатъчно добре обобщава съдържанието на романа и насочва за какъв период от годината е подходящ той - идеалната книга за плажа за дните, в които ви се иска да се посмеете на безумни ситуации, но нямате против моралните ви ценности да бъдат подкачени. Общият тон на историята е подчертано оптимистичен и няма да ви коства много да се досетите какъв ще бъде краят на премеждията на четирите главни героини. В засегнатите теми (майчинството и емоциите, които го съпровождат, смъртта и загубата на ценен човек, значението на здравото семейство и силите, които ти костват, за да продължиш напред, когато вече няма какво да дадеш на човека до себе си, хиперболизираната драма на тийнейджърските години и т.н.) има много храна за размисъл, защото са универсални и представени така, че да предизвикат симпатии у четящия, но без да го вплитат в твърде дълбоки и негативни размишления. </span></div><div style="text-align: justify;"><span><span> </span>Персонажите не са от най-развитите, но са достатъчни за подобен тип standalone романи - описани са така, че да изпълнят задачата си и да предадат планираните послания по възможно най-удобния за историята начин. Със сигурност не горя от желание да чета продължение, нито пък отделна книга за всяка героиня (както ми се е случвало с други персонажи от различни единични истории в миналото). </span></div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Книгата е лека, лесна за възприемане и не представлява трудност за разбиране, защото, отгоре на приятния, непретенциозен стил на Луси Даймънд, не включва мистерии, заплетени случки и междуличностни отношения, които изискват повече внимание от обикновено. А ако сте фенове на аудиокнигите - можете да изслушате приятния прочит в Сторител за нула време! </div></span><p></p>Ева Койчеваhttp://www.blogger.com/profile/08039384101291314196noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-11670914114303765742022-07-22T11:51:00.003+03:002022-08-16T14:50:43.560+03:00За Бургас и морето (и взетите изпити, и бъдещето, но не чак толкова)<div style="text-align: justify;"><span> </span>Когато си мисля за Бургас, имам навика да асоциирам града с две конкретни чувства. Първото е на сигурност. Има хора, които нямат против да бъдат авантюристични в по-тривиалните аспекти от живота си. Обичат да експериментират с нови места, нови заведения и храни, с ново всичко. Аз залагам на познатото, на онова, което в миналото вече съм изпитала, познавам, сигурна съм, че харесвам и знам, че няма да ме разочарова в бъдеще. Не помня лято без Бургас, без лимоновия сладолед от центъра, ронената царевичка за обяд, без залезите на моста, без дълги разходки в Морската, цаца в капанчето, колело под наем, горещи вечери на някой балкон... </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Второто чувство произлиза от всичко това: чувство, че си у дома далеч от вкъщи.</div><div style="text-align: justify;"><span> По-различното тази година е, че очаквах почивката с гледка към морето горе-долу от края на почивката миналата година. Дълга беше изминалата година, но поне вече имам вселенско позволение да използвам репликата "заслужена почивка", понеже съм се претрудила с курсови, изпити и даже цяла дипломна, която, между другото (!), защитих преди две седмици. Приятели, краят на университетските постове настъпи! Също и студентското намаление за карта за градски транспорт - бъдете сигурни, че това е най-голямата ми болка. Кой знае, достатъчно луда съм, че след година-година и нещо пак да реша да запиша някоя магистратура. И гледайте тогава какво става. Jokes aside, наистина го обмислях/м, но не за друго, а защото е много странно изведнъж да бъдеш лишен от идентичност, с която си се асоциирал цели 16-17 години. По-голямата част от живота ми е преминала на различни нива в образователната система и на моменти се чувствам безпредметно, без посока. Е, посоката е кажи-речи ясна - big girl job, две седмици почивка за море, две за Коледа, приоритизиран социален живот през уикендите и колкото се може повече почивки за презареждане. Вълнувам се за всичко онова, което предстои, защото все още тая надежди, че мечтите, колкото и далечни да изглеждат, имат потенциал да се превърнат в реалност. </span></div><div style="text-align: justify;"><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiqK07JukVlqSIMUvjemygRxr0zqnbD4H8WPKKTf3MOEYr4E6NK4noEkxx7r1u9lETVEBhJjTWRHV-Ab0Tg3_oI4qtS4ggKRHMdtTyhKCMnZ2ryo7mkmnQ_tE5nraC3Z3FKm1rz_xZInM2QrZYj3wFWdE8Sn0yQsbJ4RnD07mI_D-YdRT_VsM6GeQ/s849/summerstormy1.png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="565" data-original-width="849" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiqK07JukVlqSIMUvjemygRxr0zqnbD4H8WPKKTf3MOEYr4E6NK4noEkxx7r1u9lETVEBhJjTWRHV-Ab0Tg3_oI4qtS4ggKRHMdtTyhKCMnZ2ryo7mkmnQ_tE5nraC3Z3FKm1rz_xZInM2QrZYj3wFWdE8Sn0yQsbJ4RnD07mI_D-YdRT_VsM6GeQ/s16000/summerstormy1.png" /></a></div><span><span><a name='more'></a></span> Не планирах да навлизам в тази тема, чакам да мине още малко време и да се ориентирам във времето и пространството. Затова нека затворим очи за това кратко лирическо отклонение и да се върнем към лятната почивка, защото, my dudes, от месеци не ми се беше случвало да разполагам с дните си така, както сега. Не ми коства много, за да вляза в "почивна рутина", състояща се от ранно ставане, сутрешно кафе на балкона, плаж от 9 до 14 ч., бърз обяд, 3-4 часа четене и писане, след това разходка в импровизирана посока. Само мисълта, че вкъщи не ме чака чернова за довършване, ми носи онова опияняващо спокойствие, което може да бъде изпитано само и единствено през лятото. </span><br /></div><div style="text-align: justify;"><span> </span>А аз никак не харесвам лятото. Иронично, но ако имам избор между удобен диван с климатик, няколко интересни книги или сериал, който да изгледам в рамките на два дни, и разходка на 30 градуса (дори и ако в придружаващата компания са Хари Стайлс и Тео Джеймс), няма сила на тази земя, която да ме накара да изляза, да се потя <i>доброволно </i>и след това да се чудя как да обеля дрехите от тялото си. Правя го само и единствено тук, защото в момента не си представям по-голям грях от това да пребивавам на 200 метра от плажа и да не вися там по (почти) цял ден. Спътниците ми със сигурност биха отбелязали, че даже именно аз съм човекът, който си тръгва с с най-голяма мъка от шезлонга всеки ден и е готов да си жертва и яденето, само и само да се припича, докато пие кафе и чете нещо интересно, абсолютно потопен в собствения си свят и без понятие за случващото се около него. Пример - лежа си аз на трета линия, не твърде далече от мен са тоалетните. Дете се било заключило, блъскало, мъчило се да излезе, голяма врява се вдигнала. Разбрах в последствие, след като няколко пъти и на собственото си име не отговорих.<br /><span><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhSY04rM5HOOk95OY2JYfIP5sdHGwT_TkPckGknG_RdFsUFHEYvcc0zeicpQENqYuyimzwnLvS9C4dicvAc0DRI5yxBQaL-NCcW3tZ0flYCx0CQsZYNAU13-0BiECI9NN1Oh_WO8ABalL4Sst86fFysNnSjs5xMw6GpBsH4tl4ZrsJd8x3MZ7uLLg/s849/summerstormy2.png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="565" data-original-width="849" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhSY04rM5HOOk95OY2JYfIP5sdHGwT_TkPckGknG_RdFsUFHEYvcc0zeicpQENqYuyimzwnLvS9C4dicvAc0DRI5yxBQaL-NCcW3tZ0flYCx0CQsZYNAU13-0BiECI9NN1Oh_WO8ABalL4Sst86fFysNnSjs5xMw6GpBsH4tl4ZrsJd8x3MZ7uLLg/s16000/summerstormy2.png" /></a></div> Много хубаво обаче не е на хубаво. Точно когато човек си помисли, че най-накрая е дошъл моментът на абсолютна почивка, влиза да направи няколко дължини между две шамандури</span> и в процеса някаква дружелюбна медузка решава да прегърне ръката му за поздрав и го принуждава да се влачи до медицинския пункт, за да му кажат да ходи да се кисне в оцет. </div><div style="text-align: justify;"><span> А сега си представете как в новопридобито състояние на апатия човек се прибира в апартамента си с ръка на червени петна, решава да си изтупа хавлията и да я изпере, но вместо това я изпуска на долната тераса. Човек се вижда принуден да почука на вратата, но не получава отговор. Отива той в офиса на жената, която държи апартамента, но вместо нея, на мястото й стои нейният (симпатичен) син. Но човек е с развлечени дрехи и коса на топка, която хвърчи навсякъде, защото е мокра от плажа. Пропускаме частта, в която човек случайно си заплита езика и трябва да спре и да разкаже цялата ситуация наново, преди да се е задавил от бързане. </span><br /></div><div style="text-align: justify;"><span><span> Познахте.</span></span></div><div style="text-align: justify;"><span><span><span> </span>Аз съм "човек".</span><br /></span></div><div style="text-align: justify;"><span><span> Може би ще си кажете, че по-големи проблеми от тези няма как да има, но дядото в оранжева количка, който обра целия ни автомобил, защото искаше да ни изпревари без да се огледа, може да поспори с вас. Също и пичът от онази вечер, който се беше нафиркал толкова жестоко, че поприпадна на десетина метра от масата ни, а после направи мини опит за бягство от линейката и полицията. Или пък пожарът в един от бургаските квартали - димът от горящите гуми беше надвиснал апокалиптично в далечината и от някои ъгли изглеждаше точно като наближаващ край на света. </span><br /></span></div><div style="text-align: justify;"><span><span><span> Всичко това обаче не е с цел оплакване. В компанията ни си коментирахме колко хубаво е да живееш в комфорта на дома и познатата обстановка на делника и колко по-хубаво е на даден период от време да се откъсваш от нея, за да изживяваш - хубави моменти, смешни моменти, смотани случки, които те принуждават да си търкаш вратите на колата с кореселин цял следобед, докато се молиш на автомобилните богове да заличат дълбоките резки от дясното странично огледало на онзи дядо. Сигурността е страхотно нещо. Но има моменти, когато те лишава от възможността да се включиш в разговора с някой смешен, нетипичен разказ, да дадеш своите пет стотинки по някоя тема. Да се почувстваш господар на времето и живота си. </span><br /></span></span></div><div style="text-align: justify;"><span><span><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiFwXlqMg_kivfq9KdXDB_RRwWVDJ4oN213Favje0e0qgosqbuCQNv4FrWBgleNoqmiawrmCNv4zqKQlXSf7nCDRk5G5sdhRB2crnP5zZgWd9gr_UE102cBxyd_3o9HylYoUDsa1J4hAKoeGmdqHmNlV8vA0Z2nV700mS8qx4Lo2gZMiyP0wZbhnw/s849/summerstormy3.png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="565" data-original-width="849" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiFwXlqMg_kivfq9KdXDB_RRwWVDJ4oN213Favje0e0qgosqbuCQNv4FrWBgleNoqmiawrmCNv4zqKQlXSf7nCDRk5G5sdhRB2crnP5zZgWd9gr_UE102cBxyd_3o9HylYoUDsa1J4hAKoeGmdqHmNlV8vA0Z2nV700mS8qx4Lo2gZMiyP0wZbhnw/s16000/summerstormy3.png" /></a></div></span></span></div><div style="text-align: justify;"> Родена съм през лятото, но това никога не е бил любимият ми сезон, нека да повторя. Предпочитам преходните. Въпреки това не отричам безумната красота на зелените гори, топлите изгреви и спиращите дъха залези; на горещия пясък по пътя към бурното море; на пикниците на прохлада в парка; на летните бури, на освежаващите дъждове; на събитийността на живота през лятото... Отричам само красотата на 40-те градуса по Целзий, които се задават тези дни. Fight me. </div><div style="text-align: justify;"><span><span><span><span><span> И... в края и на тази почивка чакам с нетърпение началото на новата. Независимо дали ще е след няколко седмици или по същото време догодина. Чакам и се надявам, че вятърът отново ще ме отвее в Бургас, било то само за ден-два, защото и толкова в този великолепен град ме зарежда с истории и вдъхновение за цяла година напред. </span><br /></span></span></span></span></div>Ева Койчеваhttp://www.blogger.com/profile/08039384101291314196noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-22262227839306963002022-06-27T09:47:00.002+03:002022-07-01T16:49:12.157+03:00Mid-Year Book Freak Out Tag 2022<p style="text-align: justify;"><span> </span>Преди няколко дни завърших Goodreads предизвикателството си - 45 книги са вече в историята, а сред тях блестят няколко наистина страхотни заглавия. Някои от тях са супер познати, други все още търсят своите читатели, но... Та, всяка възможност да се говори за добри книги е добре дошла! Затова за поредна година подхващам The Mid-Year Freak Out Tag и, разбира се, каня и вас да разкажете малко повече за историите, които осмислиха изминалите няколко месеца! </p><p style="text-align: center;"> <span style="text-align: center;"><b>1. Най–добрата книга, която си прочел/а досега през 2022 г.</b></span></p><p><span style="text-align: center;"></span></p><div style="text-align: justify;"><span> </span>Hands down, <b>„Всички ние сме мечти“ от Симона Стоева</b>. Минаха няколко месеца от премиерата й и аз просто не мога да престана да мисля за тази книга и чувството, което породи у мен, докато я четях. Посветих й цял <a href="#">дълъг пост (клик!), </a>писах за нея в Инстаграм, накарах най-близките си приятели да я прочетат, но все още изпитвам нужда да подчертая колко красива, поетична, вдъхновяваща и смислена е историята между двете великолепни корици.</div><p></p><div style="text-align: center;"><b>2. Най–доброто продължение, което си чел/а досега през </b><b>2022 г.</b></div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Най-скорошният пример в тази категория ми е <b>„Добро момиче, лоша кръв“ от Холи Джаксън</b>, продължението на „Наръчник за убийства за добри момичета“. Историята надгражда първата, без да краде от нейния блясък; вълнуваща е, заплетена е, предлага идеалните пропорции мистерия и хумор. И определено не страда от синдрома на продължението, публикувано за пари - нали знаете, когато някой (най-често в киноиндустрията, но и в областта на литературата) види, че продуктът му се харесва и продава, започва да бълва продължение след продължение, за да се възползва от шума, докато може, но без да влага кой знае колко в качеството. Тук определеееееено не е така!</div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi25Idsrfj5xcA5hoGxcjs6WsttQsbo_mj5ZHJFSXUi1S9FqYrljN2mBTHSXvL4WkRFHi6zQfPZrKEpSdYLu3mCXMPKI_fr3aYw7_zYoMPYfq4gq8Z7tA24aoyGwT1BzZZkAtTtJ0NzClIv1oN2WSIIbHmDcYrEJPNZiLyG1GIENh9DRSZIcX6w_cCH/s1133/IMG_5072.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1133" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi25Idsrfj5xcA5hoGxcjs6WsttQsbo_mj5ZHJFSXUi1S9FqYrljN2mBTHSXvL4WkRFHi6zQfPZrKEpSdYLu3mCXMPKI_fr3aYw7_zYoMPYfq4gq8Z7tA24aoyGwT1BzZZkAtTtJ0NzClIv1oN2WSIIbHmDcYrEJPNZiLyG1GIENh9DRSZIcX6w_cCH/s16000/IMG_5072.jpg" /></a></div><span></span><span><a name='more'></a></span><div style="text-align: center;"><b>3. Новоиздадени книги, които искаш да прочетеш, но все още не си</b></div><div style="text-align: justify;"><b> </b> Ако започна да изброявам заглавия, няма да приключа скоро. За лятото съм си набелязала няколко: „Порочна любов“ от Ана Хуанг, „Всички сме злодеи“ от М. Л. Рио (макар че май ще трябва да си припомня малко от Шекспир, за да я оценя подобаващо), „Това се случи на Майорка“ от Ема Страуб, „Момичето с гръмовния глас“ от Аби Даре и т.н.</div><div style="text-align: justify;"><br /></div><div style="text-align: center;"><b>4. Най–желани предстоящи издания през втората половина на годината</b></div><div style="text-align: justify;"><span> <span> Няма да преувелича, ако кажа, че нямам търпение за официалната премиера на <b><i>Lightlark </i>на Алекс Астър.</b> Много е възможно да сте попадали на букток профила на Алекс. Огромното внимание, което си спечели неотдавна, направи възможно публикуването на обещаващия фентъзи роман, който ще излезе след около два месеца. </span></span></div><div style="text-align: justify;"><span><span><span> </span>Обещанието е за епично фентъзи с любовен триъгълник, предателства и много неочаквани обрати. </span></span><b><br /></b></div><div style="text-align: justify;"><br /></div><div style="text-align: center;"><b>5. Най–голямо разочарование</b></div><div style="text-align: justify;"><span><span> </span>Може би... окей, прочетох и някои не толкова впечатляващи заглавия. Лесно бих се измъкнала с <b>„Екстаз“ и „Еуфория“ на Силвия Дей</b> (сигурно две от най-безсмислените, елементарни и нелогинчи книги, които някога съм докосвала), но ще разнообразя с <b>„Червеното пиано“ на Джош Малерман</b>. Не е лош роман, даже историята ми се стори интригуваща в началото. Не се разбрах със самия стил на писане на Малерман. Преди време имах същия проблем с друга негова книга, така че... проблемът не е в него, в мен е. </span></div><br /><div style="text-align: center;"><b>6. Най–голяма изненада</b></div><div style="text-align: justify;"><span><span> </span><b>I´m Thinking of Ending Things от Iain Reid</b>!!!!! Страшна във всеки смисъл на думата! Скъпи издатели, най-горещо ви моля да изкарате тази книга на българския пазар! Екранизацията на Нетфликс я представя добре, но не е нищо в сравнение с гениалния текст! Срещата ми с романа в Сторител беше съвсем случайна - за пореден път просто пуснах нещо, колкото да върви, докато чистя, но резултатът се оказа... уау. Горещо ви препоръчвам да я изслушате, защото и прочитът е на много високо ниво. </span><b><br /></b></div><div style="text-align: justify;"><br /></div><div style="text-align: center;"><b>7. Любим нов автор (с дебютна книга или нов за теб)</b></div><div style="text-align: justify;"><span> <b> </b></span><b>Елена Феранте</b>, определено. Романите й явно са доста популярни тук, но чак тази година се докопах до първата част от тетралогията за гениалната приятелка. Може би до този момент ме беше малко страх да вляза в литературния свят на автор, чието име се величае по този начин и за когото не знам почти нищо (не че някой знае; самоличността на Елена Феранте си е цял отделен филм...). Попадение в десетката, по мое скромно мнение. Развълнувана съм за няколко от самостоятелните й романи, на които съм се спряла за втората половина на годината. </div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><br /></div><div style="text-align: center;"><b>8. Нов герой, по когото си падаш</b></div><div style="text-align: justify;"> <span> </span>Хехехехехе. <b>Адам Карлсън</b>. Трябва ли да обяснявам просто!?</div><div style="text-align: justify;"><br /></div><div style="text-align: center;"><b>9. Най–нов любим герой</b> </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Отговорът на този въпрос се припокрива с горния. Но все пак ще посоча като любимци също <b>Елена </b>от „Гениалната приятелка“ (няколко пъти съм споменавала, че намирам много паралели между себе си и нея, чувствам я близка), <b>Пип </b>от „Наръчник за убийства за добри момичета“ (ако не харесвате Пип, какво ви има!?) и <b>всички главни герои</b> от „Криминален клуб „Четвъртък“!</div><div style="text-align: justify;"><br /></div><div style="text-align: center;"><b>10. Книга, която те е разплакала </b></div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Тази година все още не се е намерила книга, която да ме разплаче. Но пък бях доста емоционална в края на <b>„Песен за Ахил“ от Маделин Милър </b>и докато четях <b>„Тя и нейната котка“ от Makoto Shinkai и Naruki Nagakawa</b>. </div><div><br /></div><div style="text-align: center;"><b>11. Книга, която те е зарадвала</b></div><div style="text-align: justify;"><span><b><span> </span>„Хипотеза за любов“ от Али Хейзълууд</b>! Имам известни предразсъдъци, когато става въпрос за много популярни и обсъждани книги. Все си мисля, че са прехвалени или поне не са толкова добри, колкото ги изкарват. „Хипотезата“ влезе в разрез с това мое общо схващане, осмисли ми два дни и се превърна в тема за разговор с две от приятелките ми, с които четохме почти едновременно, коментирахме и фенгърлвахме по Адам... </span><b><br /></b></div><div style="text-align: justify;"><br /></div><div style="text-align: center;"><b>12. Любима книга, превърната във филм, който си гледал/а тази година</b></div><div style="text-align: justify;"><span><span> </span>Тази година никоя от любимите ми книги не е филмирана (или пък може би аз съм пропуснала?). Преди няколко дни обаче на шега си пуснах <b>„Любов и джелато“ </b>по едноименния роман на Джена Еванс Уелч. Затварям си очите за клишетата за американците в Европа, защото без тях филмът ми се стори сладурски, забавен и точно толкова положителен, що се отнася до посланията, колкото на мен ми харесва. Не съм сигурна дали бих прочела книгата, но... </span><b><br /></b></div><div style="text-align: justify;"><span> Наложително е да спомена и <b>Heartstopper на Alice Oseman</b>. Просто трябва и съм сигурна, че ако сте го гледали, знаете много добре защо. </span></div><div style="text-align: justify;"><br /></div><div style="text-align: center;"><b>13. Любимо ревю, което си написал/а досега през годината</b></div><div style="text-align: justify;"> <span> О, категорично ревюто на <b>„Всички ние сме мечти“ от Симона Стоева</b>. Мислих го дълго и се постарах да предам усещането на книгата възможно най-достоверно, като в обективното преплитах и собствените си емоционални излияния. Страх ме е да го прочета, защото най-вероятно ще погледна с по-критично око. Но то е ревюто, от което се гордея най-много. Нещата просто се получават, когато са вдъхновени от стойностни истории! </span></div>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-46546050941416498862022-05-11T10:13:00.000+03:002022-05-11T10:13:23.376+03:00Десет причини да прочетете „Наръчник за убийства за добри момичета“ от Холи Джаксън<p style="text-align: justify;"><span> </span>Не знам за вас, но аз често минавам през периоди на подчертан интерес към true crime случаи. Подкасти, видеа, статии в интернет, книги - само ми дайте да поемам информация. Това май е логичното обяснение на любовта ми към „Наръчник за убийства на добри момичета“. Come on... преди пет години в градчето, в което живее Пип, е извършено убийство, а заподозряното момче, гаджето на жертвата, се самоубива. Пип не вярва, че той е отговорен, затова се залавя да изрови всяко доказателство и да говори с всички пряко и непряко замесени, за да достигне до истината и евентуално да оневини момчето. True crime в истинския (книжен) живот! <br /><span> </span>Описан така, романът звучи семпличък и някак предвидим. Повярвайте ми, и аз така си мислех. Холи Джаксън светкавично опроверга първото ми впечатление и ме накара да разлиствам страница след страница, докато не приключих някъде след полунощ, изпълнена с желание още в онзи момент да открия следващата част от поредицата и да я изчета. Причината за вълнението не е една. Затова днес искам да ви разкажа за „Наръчник за убийства за добри момичета“ и с десет точки да се опитам да ви убедя, че тази книга е повече от впечатляваща! </p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjnjZFmRJZ-QJbZnPzKjwbKYrrUFjtmYYUvv9ssEi68jxrWQ5UhXUrHNAjRvpPr_MikrDgo2VLV_m3CJwWremUk2slro-fqD7WNP_f3_x0S9CzKcaK-ywLbONz2XJKe0JPOTWXrAMneLbm2sTie8GGJjWtBX4q-ayDOP1Iu4lHEk4IK85iad49BTWCz/s1133/File_001%20(3).png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1133" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjnjZFmRJZ-QJbZnPzKjwbKYrrUFjtmYYUvv9ssEi68jxrWQ5UhXUrHNAjRvpPr_MikrDgo2VLV_m3CJwWremUk2slro-fqD7WNP_f3_x0S9CzKcaK-ywLbONz2XJKe0JPOTWXrAMneLbm2sTie8GGJjWtBX4q-ayDOP1Iu4lHEk4IK85iad49BTWCz/s16000/File_001%20(3).png" /></a></div><p style="text-align: justify;"> <span> </span>1. <b>Заплетен сюжет, който не те губи в описания и изброявания на персонажи.</b> Холи Джаксън не е залитнала по тенденцията на други автори да добавят ненужни сцени към действието. Тук всичко е подчинено на развитието му и му служи вярно, като е важно да се отбележи, че постъпките на героите са и главният мотор за изграждане на образите. Динамика, динамика, динамика! <span></span></p><a name='more'></a><p></p><p style="text-align: justify;"> 2. <b>Героите</b>! Винаги ми се е струвало ужасно, когато писатели „хвърлят“ един безкраен списък от имена на персонажи, които биха били релевантни за разкриването на мистерията, но без да им отделят подобаващо време, пък какво остава да ги развият. Не че всички заподозрени и второстепенни герои тук водят свой собствен и независим живот. Да, до голяма степен изпълняват ролите си на статисти, но пък и не са напълно двуизмерни и лишени от нюанси. Сякаш им е оставена шанс да се изявят в някоя от следващите книги на Холи Джаксън. </p><p style="text-align: justify;"> 3. Фенове на <b>„Ривърдейл“</b> и <b>„Малки сладки лъжкини“ </b>- „Наръчник за убийства на добри момичета“ е ТОЧНО за вас! Ако описанието на романа и предните две точки не са ви убедили, нека ви дам още няколко плюсове в подкрепа на това твърдение: гимназия, подозрителни учители, полицаи, които не обичат да си вършат работата съвестно... Само тийн драмата не е подобаващо много, но и без нея се живее (даже по-добре).</p><p style="text-align: justify;"> 4. Книгата е пълна с <b>малко вероятни и невъзможни случки </b>- това обаче може да е и плюс! Много от действията, които предприема главната героиня Пипа, за да разплете случая с убийството на Анди Бел, са опасни, нетипични за „доброто момиче“, за каквото се представя тя, и, да си признаем, доста нелегални. Но са забавни. Ако решим да не влизаме в режим „критика на всичко, което ни се струва нереалистично“, решенията на Пип започват да звучат напълно оправдани. </p><p style="text-align: justify;"> 5. Не знам дали бихте сложили следващия ми довод с графата с позитиви, но все пак: началото е бавно, даже малко странно, може и да ви накара да си помислите, че книгата е прехвалена и няма смисъл да се чете. Но оттам нататък <b>избухва</b>! Минете първите страници - може да са ви скучни, може да не са, но и в двата случаи ще се впечатлите от останалите 300! </p><p style="text-align: justify;"> 6. <b>Пип </b>си е цяла причина да прочетете „Наръчник за убийства за добри момичета“. На чист български, супер relatable е. Да, може би описанието „добро момиче“ е леко клиширано, като се има предвид, че свитият й характер върви в комбина с любовта към ученето, и на моменти звучи сякаш тези две характеристики изчерпват качествата й. Не мисля, че е точно така. Образът й е толкова богат, колкото е заплетен и случая, който бори. Няма друга опция, освен да обичате Пип, хъса й, мотивацията, нейната отдаденост и желание да помогне на всеки. </p><p style="text-align: justify;"> 7. <b>Оформлението </b>на книгата е много, много, много красиво, а изборът на авторката да раздели разказа между всевиждащ разказвач и Пип е супер! Гласът й се чува през записките в личния й дневник за престъплението, където излага събраните доказателства и разсъждава. Включени са карти, интервюта, изрезки от вестници и други интересни графики, които ми се струват като награда. Почувствах се включена в разказа, все едно мога да допринеса с нещо за разплитането на загадката. Кара книгата да изглежда интерактивна.</p><p style="text-align: justify;"><span> </span>8. Ако си търсите книга със<b> сладурско приятелство</b> - това е тя! Пип и Рави са дуото, от което се нуждаем! Тонът на разговорите им, искрената им връзка и привързаността, която развиват един към друг постепенно, са сред многото неща, заради които си заслужава да прочетете „Наръчникът“.</p><p style="text-align: justify;"> 9. Без да спойлвам историята - пълно е с <b>обрати</b>, повечето от които просто не можете да предвидите! Това показва само колко добре е изградена мистерията покрай убийството на Анди Бел и самоубийството на гаджето й.</p><p style="text-align: justify;"> 10. <b>„Наръчник за убийства за добри момичета“ е едва първата част от трилогия!</b> Доколкото разбрах, във всяка част Пип се опитва да разреши различно престъпление, всяко от които е навързано с друго. Тоест, ако в „Наръчникът“ са останали недоизяснени въпроси и герои, които изглеждат сякаш не са си свършили работата докрай, то те най-вероятно ще са звездите под прожекторите във втора или трета част. Втората книга предстои да излезе на българския пазар съвсем скоро, така че затягайте коланите, прочитайте първата част и да нападаме втората! </p><div class="separator" style="clear: both;"><div style="text-align: center;">Последвайте книжния ми инстаграм:<a href="https://instagram.com/stormy.garden" target="_blank"> stormy.garden</a></div><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj_vKyK0N3ww5lRCqyYKv6_2ZTmPvWGCcgei4PHGXcu5OovUINGsFG5xreiXJrmtqMOnwXIsSQTJeGgnjEnwfaE9xrMhBlcgIU87-oY0yEeQkq0pVF0u6OEVcR-5TYu7PifGfC0isthvdznFXoHPYapdEynFGnYrGcgtS0voE8B7c1Tk3wYWSWm12-r/s1133/File_000%20(8).png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1133" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj_vKyK0N3ww5lRCqyYKv6_2ZTmPvWGCcgei4PHGXcu5OovUINGsFG5xreiXJrmtqMOnwXIsSQTJeGgnjEnwfaE9xrMhBlcgIU87-oY0yEeQkq0pVF0u6OEVcR-5TYu7PifGfC0isthvdznFXoHPYapdEynFGnYrGcgtS0voE8B7c1Tk3wYWSWm12-r/s16000/File_000%20(8).png" /></a></div>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-48458805515402972722022-05-07T16:17:00.003+03:002022-05-07T16:17:30.951+03:00Книгите на месец април. Седем кратки ревюта<p style="text-align: justify;"> <span> </span>Ти да видиш! Въпреки кофти прогнозите, и през април не се разминах с готините заглавия! Well, всъщност не четох особено много на хартия, а заложих повече на аудио формата, но не е сега моментът да се впускам в обяснения защо слушането и четенето могат да бъдат равностойни. Вместо това ви предлагам няколко кратки ревюта на априлските книги, с които да се опитам да ви убедя (или разубедя!) да хвърлите поглед на любопитни четива! </p><p></p><div style="text-align: center;"><b>1. „Екстаз“ и „Еуфория“ от Силвия Дей</b></div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Поредицата за Ева и Гидиън на Силвия Дей („Кросфайър“, 5 части) ми е любимата романтично-еротична поредица. Да, признавам, отчасти заради името на главната героиня е. Освен това съчетава и повечето елементи на съвременния романс, които ме влекат - има си екшън, драма, интересни второстепенни герои, любов и обем, който да ме занимава в продължение на повече от няколко дни. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Можете да си представите разочарованието ми, когато изслушах тези две дъна на съвременната литература. От една страна, няма нищо от Силвия Дей такава, каквато я харесвам. От друга, историята просто е най-плоското нещо, което съм чела изобщо. Нито герои, нито сюжет, нито осъществяване на тоя сюжет. Изобщо не споменавам диалози и описания. Краят на втората част ме остави с впечатлението, че ще има и трета, но, слава на книжните богове, такава не съществува. Ще спя спокойно.</div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhhCDaKXskSCy7cQe_lWANhSUoIe0MxzxU4AgEojnXPfoyiRsIBpYFRffzDxYUTQqwU3BTRXEBjRqfgCIFBQPZf21oRGI6DYW9sQbDyXyifsaLg4CTOfc13hCIxbn_dEKRD9Zqczd2Q6qT64uZQSwGRJdio9eOpAQd86R3nJjqr8VU9whrWfBGdqXZ4/s1133/File_000%20(7).png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1133" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhhCDaKXskSCy7cQe_lWANhSUoIe0MxzxU4AgEojnXPfoyiRsIBpYFRffzDxYUTQqwU3BTRXEBjRqfgCIFBQPZf21oRGI6DYW9sQbDyXyifsaLg4CTOfc13hCIxbn_dEKRD9Zqczd2Q6qT64uZQSwGRJdio9eOpAQd86R3nJjqr8VU9whrWfBGdqXZ4/s16000/File_000%20(7).png" /></a></div><span><a name='more'></a></span><div style="text-align: center;"><b>2. „Премълчани истини“ от Колийн Хувър</b></div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Това не е най-силната книга на Колийн, но не е и най-слабата. Ходи по тънката граница между скуката и приемливо баналните истории, като я спасява факта, че разнищва поредна житейска драма от голяма важност. Героите на „Премълчани истини“ са раздирани от съмнения и съжаление в опитите си да запазят реда на бита си след внезапната смърт на техни много близки хора. Тя отприщва поредица от сблъсъци между майка и дъщеря, които изкарват на бял свят най-лошите черти на човешкия характер. За романа писах подробно в предишен пост - прилагам <b><a href="https://stormy-garden.blogspot.com/2022/04/blog-post.html" target="_blank">линк тук</a></b>, за да не повтарям дългите си разсъждения. </div><div style="text-align: justify;"><br /></div><div style="text-align: center;"><b>3. „Опортюнистката“ от Тарин Фишър</b></div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Да, този месец бе посветен на драма и любов във всичките им проявления. В „Опортюнистката“ Оливия получава ненадейно втори шанс да се върне в обятията на любовта на живота си, Кейлъб, след като двамата се разделят драматично и той преживява автомобилна катастрофа, в следствие на която губи временно паметта си. Плахо и с гузна съвест, младата жена решава да запази самоличността си в тайна, за да се наслади може би за последен път на времето си с Кейлъб, но без да престава да се страхува от потенциалната му реакция, когато научи коя всъщност е Оливия и как преди години е разтрогнала отношенията им. Драмата от миналото изглежда е дала на него временна почивка, но не е спирала да гложди съзнанието на Оливия нито за секунда.</div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Идеята на Тарин Фишър е яка, но изпълнението й не ме убеди. Ще започна с това, че книгата лъха на 2012 година - от описанията на начина, по който се обличат, и на нещата, които правят, филмът в главата ти започва да придобива стила на „Дневниците на вампира“ и други тийн предавания от този период. Не отчитам това като нещо лошо - аз съм фен и тези препратки към миналото десетилетие (иха...) ми се понравиха неприлично много. Не ми харесва обаче балансът между диалозите и описанията; също и неравномерното темпо на разказа. В един момент всичко се влачи, а в следващия са минали пет години. Ами не, мерси! </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Пас и за героите. Spoiler alert, всички са ужасни и те го осъзнават. Признават си го, коментират го, но явно не намират нищо лошо във факта, че с действията си потенциално съсипват чужд живот. Набързо прегледах ревюта на следващите книги и ми се стори, че напред нещата загрубяват повече. Не бих продължила с трилогията. </div><div style="text-align: justify;"><br /><div style="text-align: center;"><b>4. „Анатомия на един скандал“ от Сара Вон</b></div></div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Тук вече имам много хубави неща за казване. „Анатомия на един скандал“ ми хареса мно-го. Като общество дъвчем темата за сексуалното насилие почти ежедневно, но подобни книги (и сериали, понеже „Анатомията“ си има и адаптация в Нетфликс) са добро средство за напомняне, че зад новинарските заглавия стоят истински хора с истински семейства, истински чувства и истински животи, които не могат да останат незасегнати. </div><div style="text-align: justify;"><span> Прескочете отново </span>в блога ми след няколко дни, за да прочетете подробно мнение както за книгата, така и за сериала! <br /><br /><div style="text-align: center;"><b>5. „Песен за Ахил“ от Маделин Милър</b></div></div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Поздрави на всички хора, които ми писаха и ме предупредиха, че ще рева. Прави бяхте. Но беше редно да ме предупредите също, че няма да мога да спра да мисля за тази книга в продължение на ДНИ. </div><div style="text-align: justify;"><span> И</span>ма ли нужда да ви разказвам за „Песен на Ахил“? Преразказ на добре познатата „Илиада“ с LGBTQ+ елемент, придружени любезно от сълзи, нервни сривове, тръшкане, „оле, колко е сладко“, „КАК СМЕЕШ?!“ и... много поетика. Иха, преводът на тази книга ми хареса! На няколко места попаднах на мнения, че в това отношение куца, но, честно, не успях да хвана къде. Текстът се лее, поетичен е и е точно в духа на „Илиада“ и всички (преведени) древногръцки текстове, които съм чела преди години. Мноооого труд е паднал тук. Да се превежда нещо такова хем изглежда лесно, понеже някой вече е минал и е отъпкал пътечката и вече има имена, места, всичко наготово; хем е огромен подводен камък заради поставения стандарт. Според мен тук работата е свършена много, много добре. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>В началото на книгата имах опасения, че няма да разбера какво се случва, тъй като нямам ярки спомени за „Илиада“ и трудно помня имена. Ако и вас това ви спира да прочетете „Песен за Ахил“ - нямате грижи! Маделин Милър се е постарала всеки да е подобаващо представен. А в края на книгата има и подробен списък с всички герои и по малко съществена информация за това кои са и защо са. </div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiqVC_GQMK3tMTO7p_TniQRZK5qlq7WdDlTGLz84o15PEbZoRLZq2Thkb0dIYc8nfNiVvGRIReCbZ7FDdRVXBJqFICcxSAWPEi4G1oLoa1t8NsjNlzI92OnxIgBun8N9_U9VjiJQX3tIq159L45ydhVrr8pQ7r9qHbOHpHcu8_M_iDYyetW50YUBUSq/s1133/File_001%20(2).png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1133" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiqVC_GQMK3tMTO7p_TniQRZK5qlq7WdDlTGLz84o15PEbZoRLZq2Thkb0dIYc8nfNiVvGRIReCbZ7FDdRVXBJqFICcxSAWPEi4G1oLoa1t8NsjNlzI92OnxIgBun8N9_U9VjiJQX3tIq159L45ydhVrr8pQ7r9qHbOHpHcu8_M_iDYyetW50YUBUSq/s16000/File_001%20(2).png" /></a></div><div style="text-align: center;"><b>6. „Академия за вампири“ от Ришел Мийд</b></div><div style="text-align: justify;"><span> </span>И понеже споменах естетиката на '10-те... За трети път „прочетох“ „Академия за вампири“. Изводът - харесва ми точно толкова, колкото ми хареса и първия път. Не е най-оригиналната история, нито пък е най-вълнуваща, но няма да ме чуете да говоря лошо за книгите от тийн годините ми, особено за тези, които са проправили пътя на актуалната младежка литература. Някога стигнах до трета част май - след това тиражът беше изчерпан и намирането на поредицата се превърна в мисия невъзможна (oh well, поне цените бяха и са невъзможни. Хвърлете един поглед на Книжен пазар :)). Сторител я адаптират в аудио вариант в момента (първите две вече са налични за слушане), а явно предстои да бъде преиздадена цялата поредица! Познайте кой ще ходи на пазар за вампирски романи... 14-годишната Ева се завръща... </div><div style="text-align: justify;"><br /></div><div style="text-align: center;"><b>7. „Японският любовник“ от Исабел Алиенде</b></div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Исабел Алиенде не се появява за първи път в този блог. Литературната й вселена е много красиво място и това ще го потвърди всеки, който се е докоснал до някой от романите й.</div><div style="text-align: justify;"><span> </span>„Японският любовник“ е поредната красива, но болезнена история, която преплита в себе си лична драма с важни исторически и политически моменти. Двете свързани сюжетни линии тук са посветени на Алма Веласко - възрастна дама с вълнуващо, но добре прикрито минало, белязано от любов, смърт, болка, загуба, но и щастие от това да намериш сродна душа не в един, а в двама мъже; и на Ирина - емигрантка, която по случайност влиза в живота на Алма и започва да разплита загадките от личния й живот рамо до рамо със собствения й внук. Много са паралелите между съдбите на тези две жени - така еднакви, но и така различни. <br /><span> </span>„Японският любовник“ не може да догони емоционалния заряд на „Къщата на духовете“, например, но пък задминава „За любовта и сянката“. Споделя с тях кинематографичното усещане, което е присъщо за романите на Алиенде - сякаш камера следва отделните герои; отклонява се от един, за да се фокусира върху друг, и така проследява чудноватите начини на преплитане на човешките съдби. Фантастично е! </div><div style="text-align: justify;"><span style="text-align: center;"><br /></span></div><div style="text-align: center;">Последвайте книжния ми инстаграм:<a href="https://www.instagram.com/stormy.garden/" target="_blank"> stormy.garden</a></div>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-3104298973376803752022-04-30T11:10:00.001+03:002022-06-26T09:00:58.134+03:00Цари Мали Град през пролетта<p></p><div style="text-align: justify;"><span> </span>Правилно са казали хората, че празниците са време за почивка и семейство. През изминалите светли дни лаптопът и телефонът ми излязоха в заслужен отпуск, а аз похапнах козуначе и изгорих калориите по екопътеки (макар че немалко отидоха и в процеса на месене на въпросните козунаци... Перфектната тренировка, ако питате мен). И докато събирам сили и мотивация да седна и да поуча - опитвайки се да не си пусна Heartstopper „само докато си почивам“ - ще ви разкажа за краткото еднодневно пътешествие, което си спретнахме през празниците. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Дестинацията ни този път бе <b>Цари Мали Град </b>- комплекс от крепост, етнографски музей, храмове и екопътека в с. Белчин, недалеч от София. Да, сигурна съм, че го знаете. Има обаче защо да е толкова популярен - съчетанието от природа и история предразполага повечето видове туристи, а широките тревни площи (с много пейки и масички) са идеални за пикник, когато съумеете да издрапате по планината. И „издрапате“ е много точна дума за хората като мен, които обичат да казват, че нямат проблем с хайкването и са винаги готови за предизвикателство, но все пак поспират на всеки по-равен участък от пътеката, за да „изчакат“ изоставащите. <br /></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEihNm6DYG2g0diZP322pgjh_MAfCfYUla2cu0BS8EUnxNqaOtKttY7agSlnlaDl0BUCQKMMZ9ww24X1V0goABaRUQFUNIn06JNQ_9tMmPqgzakjWlzLlEZ7M6s-8STIJFKDgvhjAzdxctsaScdYOfE3sZWNB2_DxopTuJO6DGVSCYTo4pU9dkQKE5Ox/s850/%D1%86%D0%B0%D1%80%D0%B8%20%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%B8%20%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%201.png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="569" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEihNm6DYG2g0diZP322pgjh_MAfCfYUla2cu0BS8EUnxNqaOtKttY7agSlnlaDl0BUCQKMMZ9ww24X1V0goABaRUQFUNIn06JNQ_9tMmPqgzakjWlzLlEZ7M6s-8STIJFKDgvhjAzdxctsaScdYOfE3sZWNB2_DxopTuJO6DGVSCYTo4pU9dkQKE5Ox/s16000/%D1%86%D0%B0%D1%80%D0%B8%20%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%B8%20%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%201.png" /></a></div><div style="text-align: justify;"><span><span><a name='more'></a></span> За друго наше пътуване до Цари Мали Град съм писала преди години и бих го линкнала, обаче, убийте ме, не мога да го намеря. Ето затова е хубаво да се слагат тагове на публикациите. Но пък и няма да изпуснете много - в онзи пост представям същия любим маршрут, по който се движихме и този път. Същия, по който може да се търкулнеш като медена питка, като каквато се чувствах и аз, имайки предвид, че на изкачване сладко-сладко мушнах две филийки козунак. Имам снимка, за да го докажа. <br /></span><span> В края на април природата на планина Верила все още не се е събудила напълно. Тук-таме обаче белеят моите любими дръвчета, а пък по-долу, в самото село, на места ухае на люляк. Най-вече по пътечката надолу от крепостния комплекс (ако по екопътеката може да се търкулнеш, по тази „пътечка“ през зимата може и екстремни ски да подкараш, кой знае... аз и с маратонки се чувствах като на лед) се откриват красиви гледки към хорските дворове. Страшно е живописно. </span><br /></div><div style="text-align: justify;"><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEik_yTeclurys9jnearIFuACDZA5rkR5rWxw_xCzCBQ1Pnpc-Fd6o9lX8EdrRRAjpGEXh5W3DUWrWJLrpFvcLPB9MeGJ_xeUzdeOl5N_80nA3kevWOHwnt2CLe7V7lJqJjW_LVBFBZARHG2vPc2qPG10LkMo9ar1xLSqsKnAch9pTACJNrdlHXhDSlG/s850/%D1%86%D0%B0%D1%80%D0%B8%20%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%B8%20%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%202.png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="569" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEik_yTeclurys9jnearIFuACDZA5rkR5rWxw_xCzCBQ1Pnpc-Fd6o9lX8EdrRRAjpGEXh5W3DUWrWJLrpFvcLPB9MeGJ_xeUzdeOl5N_80nA3kevWOHwnt2CLe7V7lJqJjW_LVBFBZARHG2vPc2qPG10LkMo9ar1xLSqsKnAch9pTACJNrdlHXhDSlG/s16000/%D1%86%D0%B0%D1%80%D0%B8%20%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%B8%20%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%202.png" /></a></div></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjRPf8TaBVKk4xNpnoC5SwsySj6PgHhrgEiuQ3iTqfFrc7qsTG7mi_iZEeYKUFYGleQd44PQAK-hH_jIkJb2Gn02EgXw8SxsMzyF0ZsY75jsyi5cVYYPZWP2rh9XVHd03s1-b0ZBVK09hmXO81ZERcyzKJutPn6RFLr11D8Xs02Y-lprnrttaB1pbYU/s850/%D1%86%D0%B0%D1%80%D0%B8%20%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%B8%20%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%203.png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="569" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjRPf8TaBVKk4xNpnoC5SwsySj6PgHhrgEiuQ3iTqfFrc7qsTG7mi_iZEeYKUFYGleQd44PQAK-hH_jIkJb2Gn02EgXw8SxsMzyF0ZsY75jsyi5cVYYPZWP2rh9XVHd03s1-b0ZBVK09hmXO81ZERcyzKJutPn6RFLr11D8Xs02Y-lprnrttaB1pbYU/s16000/%D1%86%D0%B0%D1%80%D0%B8%20%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%B8%20%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%203.png" /></a></div><div style="text-align: justify;"><span> Впечатлих се колко поддържано е това място. Чисто, запазено, подредено. Новост за мен е, че на входа получаваш карта с QR код, който те праща към серия от записи с информация и истории за ключовите местенца в Цари Мали Град. Такива съм виждала предимно в чужбина и на няколко места из България. Записите са приказка и информация в едно, да ти е кеф да седнеш на някоя пейка в близост до конкретния обект, за да изслушаш и да се потопиш в атмосферата на мястото. Такива неща придават много по-голям смисъл на обиколките по исторически паметници. Винаги можеш да се информираш предварително за това къде отиваш и какво ти предстои да видиш, но ако не си направиш труда, просто минаваш през някакви руини и се чудиш с какво пък е толкова специално всичко това. </span><br /></div><div style="text-align: justify;"><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEixSTJv2JMD_lMqLmNeQADbbrxhZwEd27XOtiORsvJtOuwFhkvu4u4pZqPAkPxh7rq5cX4qivm21GnXdUoMu4Eb74rzEKTJkh-YsZF2vDU69KFBGXCcH_RxBI9OHb9uUWf-JsG4TSf4wL7zr9wEWUV9cjzlOO1zH90FnT5x29oJ4RJRSWLdjUiWOTtj/s850/%D1%86%D0%B0%D1%80%D0%B8%20%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%B8%20%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%204.png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="569" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEixSTJv2JMD_lMqLmNeQADbbrxhZwEd27XOtiORsvJtOuwFhkvu4u4pZqPAkPxh7rq5cX4qivm21GnXdUoMu4Eb74rzEKTJkh-YsZF2vDU69KFBGXCcH_RxBI9OHb9uUWf-JsG4TSf4wL7zr9wEWUV9cjzlOO1zH90FnT5x29oJ4RJRSWLdjUiWOTtj/s16000/%D1%86%D0%B0%D1%80%D0%B8%20%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%B8%20%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%204.png" /></a></div></div><div style="text-align: justify;"><span><span> Обективно погледнато, Цари Мали Град е обиколка за час-два. Хайде, ние да сме стояли три-четири, понеже отделихме и време за църквичката на слизане от крепостта, както и на етнографския музей - всички вкъщи много обичаме да разглеждаме архиви и вещи от други времена. Ако си носехме одеяло за пикник обаче, с кеф щяхме да се върнем на полянката с изглед към заобикалящите планини, за да се излежаваме на слънце, да хапнем още малко козунак (няма такова нещо като „твърде много козунак“) и да почетем на тишина. Макар че „тишина“ е супер относително понятие. Когато пристигнахме около 11 ч., хора нямаше. В 12 обаче </span></span>се завтекоха тълпи на талази . Явно това наистина е любимата еднодневна дестинация на софиянци, ако съдим по номерата на колите в паркинга. Пак казвам - има защо. </div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhzi3IX07LwW9Vm7ZWjtVTvjsDE5drhlLGVgkRzzphbzb4TzRuP1FZFAaFoqT9SjTt9UIfj2svPFMYFyILdL9c1VN1dIlPSxfnW6FNd1ROGARe30MjZRt7PSSD_DE19RLG7fXbBmfZNkFFXBQxZ8zNr3PnFNXmyXXlQHkxaQhdDb5qDspSuhGzQynnQ/s850/%D1%86%D0%B0%D1%80%D0%B8%20%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%B8%20%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%205.png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="569" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhzi3IX07LwW9Vm7ZWjtVTvjsDE5drhlLGVgkRzzphbzb4TzRuP1FZFAaFoqT9SjTt9UIfj2svPFMYFyILdL9c1VN1dIlPSxfnW6FNd1ROGARe30MjZRt7PSSD_DE19RLG7fXbBmfZNkFFXBQxZ8zNr3PnFNXmyXXlQHkxaQhdDb5qDspSuhGzQynnQ/s16000/%D1%86%D0%B0%D1%80%D0%B8%20%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%B8%20%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%205.png" /></a></div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Дано вятърът ни отвее в тази посока отново, може би в разгара на лятото дори. Искам да видя всичко зелено, да потърся сянка под някое дърво, да снимам цветя и да хващам тен в планината. Но както казах в последния си пост за пътешествие - подобни места са магически през всеки сезон, по всяко време на годината, ако умееш да виждаш красотата. Трябва ти само малко издръжливост, желание да изкатериш няколкостотин метра и добра компания - последното е абсолютно задължително!</div><div style="text-align: justify;"><br /></div><p></p>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-76340414101538967692022-04-17T13:54:00.001+03:002022-04-17T14:41:03.633+03:00Съботно бягство: екопътека "Искър-Панега"<p></p><div style="text-align: justify;"><span> </span> Хубавото на местата за пътешествие сред природата е, че колкото и пъти да ги посетиш, ще видиш нещо различно, но не по-малко красиво от предния път, особено ако е бил през друг сезон. Даже няма да споменавам прекрасното чувство да си заобиколен от растения и да ходиш, докато времето сякаш забавя своя ход и ти позволява да се насладиш на слънцето и чистия въздух, за да се завърнеш вкъщи с нови сили. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>От началото на пандемията насам пътуванията ми бяха сведени до минимум и ограничени само до пределите на нашата страна. Мислех си, че няма смисъл да ги документирам, защото най-вероятно на повечето хора вече им е втръснало от едни и същи дестинации и снимки от подозрително близки ъгли. Но. Хубавите неща трябва да бъдат помнени, а както неведнъж съм казвала - този сайт е личният ми онлайн дневник. <br /><span> </span>Затова днес ще ви разходя с мен по една от любимите ми екопътеки в близост до София (относителна, естествено), <b>екопътеката "Искър-Панега"</b>, която се намира близко до Луковит и друга природна забележителност - пещера Проходна. </div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgFa-AsD38VhfDX_6oULjFM37cap6reQXSUixqbtyMV80QrfQro_dKc1-fwR_lHFIZZxgpxSN6DopVfS8d19hmlyFxTji6SFWp5eQZW205Zi8v3fG7pBIAYNtg8U0n6fjn_sUPioI0bThgFyVR3XiQbe26cowKKXaeKnyaiEPG5Nz646mwagWSOsfaE/s850/%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D1%8A%D1%82%D0%B5%D0%BA%D0%B0%20%D0%B8%D1%81%D0%BA%D1%8A%D1%80-%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%B3%D0%B0%201.png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="569" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgFa-AsD38VhfDX_6oULjFM37cap6reQXSUixqbtyMV80QrfQro_dKc1-fwR_lHFIZZxgpxSN6DopVfS8d19hmlyFxTji6SFWp5eQZW205Zi8v3fG7pBIAYNtg8U0n6fjn_sUPioI0bThgFyVR3XiQbe26cowKKXaeKnyaiEPG5Nz646mwagWSOsfaE/s16000/%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D1%8A%D1%82%D0%B5%D0%BA%D0%B0%20%D0%B8%D1%81%D0%BA%D1%8A%D1%80-%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%B3%D0%B0%201.png" /></a></div><div style="text-align: justify;"><span><a name='more'></a></span> Имах ужасна нужда да изляза от София след последната седмица, която сякаш затвърди монотонната рутина покрай ученето и събирането на съществена информация за дипломната ми работа. Дори и да ви прозвучи много пресилено, ставах и си лягах с надеждата, че през уикенда няма да вали, за да си наметна тънко яке, да обуя леки обувки и да се разходя по живописната пътека край река Златна Панега, заедно със семейството си. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Преди време имахме един доста дълъг период, в който постоянно си организирахме едно или двудневни екскурзии из България. За много от тях даже съм разказвала подробно тук. Пътуването ни ми напомни за тези (училищни) дни с повече свободно време за импулсивни решения, но и ме натъжи - понякога наистина искам да зарежа всичко, да се кача на колата и да отида някъде, но... Носи ми успокоение мисълта, че ако получавах всичко в мига, в който го пожелаех, щях да съм неспособна да оценя напълно подобни мигове.</div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhxRXBxnMFlOWAKlnw8skwEm8T53-vIljBcu5VbV7QZrm6-_-HdPSFaph9eNr4-mLKEjU7atM0J9cAxxYiF9SRW7V8fLeJQeMACbWw4qA1NZuqU9iS270On7EPenRpwbu2u6qIJTFs-9buvNhbHnCFUe-CfY3QylkEYHdFEs6wCCh0JUPEjZswhkA3r/s850/%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D1%8A%D1%82%D0%B5%D0%BA%D0%B0%20%D0%B8%D1%81%D0%BA%D1%8A%D1%80-%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%B3%D0%B0%204.png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="569" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhxRXBxnMFlOWAKlnw8skwEm8T53-vIljBcu5VbV7QZrm6-_-HdPSFaph9eNr4-mLKEjU7atM0J9cAxxYiF9SRW7V8fLeJQeMACbWw4qA1NZuqU9iS270On7EPenRpwbu2u6qIJTFs-9buvNhbHnCFUe-CfY3QylkEYHdFEs6wCCh0JUPEjZswhkA3r/s16000/%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D1%8A%D1%82%D0%B5%D0%BA%D0%B0%20%D0%B8%D1%81%D0%BA%D1%8A%D1%80-%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%B3%D0%B0%204.png" /></a></div><div style="text-align: justify;"> Та... слънце, кафе, птички, страхотна компания, цветя и телефон с изключен интернет, служещ само и единствено като фотоапарат за запечатване на цветове и усмивки. Иска ми се пътеката да беше по-дълга. Или пък да се бяхме убедили да повъртим педали на някое водно колело надолу по реката за още час-два. Колкото и да обичам скитането из града, нищо не ме кара да си почина повече от разходка в природата. Кара ме да си мечтая за малка селска къща в близост до гора, за малко дворче с цветя, за домашно куче и пространство, в което котката ми да може да се припича на спокойствие по цял ден. </div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhoNwF-KyGCiSsNAySmC2njQOT16jCCT_RTTnB9Lcz0zr4iI5GQ_jbkpjyDqNQesRW7o7PBiTU-jS_Gcvj50qVhyliNnq0iYtW3PyqJ7POGwDpODNagT9U2q6h7lsx5s7r-8G7cZSBZyyhBQeYv2bC2zVkWlXiFJMrQQ_PBa_g9un8Zn_lWSkPkUDHs/s850/%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D1%8A%D1%82%D0%B5%D0%BA%D0%B0%20%D0%B8%D1%81%D0%BA%D1%8A%D1%80-%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%B3%D0%B0%202.png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="569" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhoNwF-KyGCiSsNAySmC2njQOT16jCCT_RTTnB9Lcz0zr4iI5GQ_jbkpjyDqNQesRW7o7PBiTU-jS_Gcvj50qVhyliNnq0iYtW3PyqJ7POGwDpODNagT9U2q6h7lsx5s7r-8G7cZSBZyyhBQeYv2bC2zVkWlXiFJMrQQ_PBa_g9un8Zn_lWSkPkUDHs/s16000/%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D1%8A%D1%82%D0%B5%D0%BA%D0%B0%20%D0%B8%D1%81%D0%BA%D1%8A%D1%80-%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%B3%D0%B0%202.png" /></a></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh3OPMw4H2laeE1AuKEFU7CJR-Lz_d-NQi6G-f67vrjzNIH5YbAzsCTZounSZkbXlmnXabUin0p759LN8gHFR6xXr8B0jKt0AKW2ekuoRIm90gPcjaw_UMnL9kMJ8iCLK61zO1tlqpYCeLrLLOTAz7_jZeJ6Vow1Tu2y2aZaSonOOm7esUkIkxEpo9b/s850/%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D1%8A%D1%82%D0%B5%D0%BA%D0%B0%20%D0%B8%D1%81%D0%BA%D1%8A%D1%80-%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%B3%D0%B0%203.png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="569" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh3OPMw4H2laeE1AuKEFU7CJR-Lz_d-NQi6G-f67vrjzNIH5YbAzsCTZounSZkbXlmnXabUin0p759LN8gHFR6xXr8B0jKt0AKW2ekuoRIm90gPcjaw_UMnL9kMJ8iCLK61zO1tlqpYCeLrLLOTAz7_jZeJ6Vow1Tu2y2aZaSonOOm7esUkIkxEpo9b/s16000/%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D1%8A%D1%82%D0%B5%D0%BA%D0%B0%20%D0%B8%D1%81%D0%BA%D1%8A%D1%80-%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%B3%D0%B0%203.png" /></a></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEix_5Sv_KnDDV1PS9XfrUqjX_BJhDYc8PEPz6GM58tk2y3WQ3a66qdygIDXsLy9EWSlwTfgCXTVasuyfa7iMV9jB6dB_gJ9RdKZ-ryqs3GTN1a3xd1YZBefULBdIbnf64_SIAcVinLJrgO6iS_0fBpWi56AuNGIoTIdM20Cmmj9xUf1t4btQSmLcyIr/s850/%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D1%8A%D1%82%D0%B5%D0%BA%D0%B0%20%D0%B8%D1%81%D0%BA%D1%8A%D1%80-%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%B3%D0%B0%205.png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="569" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEix_5Sv_KnDDV1PS9XfrUqjX_BJhDYc8PEPz6GM58tk2y3WQ3a66qdygIDXsLy9EWSlwTfgCXTVasuyfa7iMV9jB6dB_gJ9RdKZ-ryqs3GTN1a3xd1YZBefULBdIbnf64_SIAcVinLJrgO6iS_0fBpWi56AuNGIoTIdM20Cmmj9xUf1t4btQSmLcyIr/s16000/%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D1%8A%D1%82%D0%B5%D0%BA%D0%B0%20%D0%B8%D1%81%D0%BA%D1%8A%D1%80-%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%B3%D0%B0%205.png" /></a></div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Най-веселата част по маршрута за мен винаги ще бъде спускането по пътеката за смелите в началото на маршрута. Първия път, когато посетихме мястото, валеше доста силно, а ние не знаехме, че има два начина да се стигне до долу. Естествено, поехме на сляпо към стръмното и умряхме от смях, докато се опитвахме да балансираме върху хлъзгавите камъни с чадъри в ръце. Предупреждение от мен - камъните са също толкова хлъзгави и на сухо, така че си помислете дали искате да висите по перилата и да се чудите как да не си излеете кафето по пътя. Макар че съм сигурна, че едно екстремно слизане по дупе надолу няма да е никак лоша история за разказване. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>В края на разходката нямаше да откажа и един кратък пикник на някоя полянка. На няколко места по пътя има беседки, пейки и огнища за скара, но широка поляна има само в началото. Не е лошо, но предпочитам нещо малко по-усамотено и не на пътя на непрестанно прииждащите хора. Няма да се оплаквам - хубав пикник на слънце оставям за някое от следващите ни пътувания с надеждата, че то ще е съвсем, съвсем скоро! </div>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-18055996275564619882022-04-12T11:14:00.000+03:002022-04-12T11:14:35.322+03:00„Премълчани истини“ от Колийн Хувър - Ревю<div style="text-align: justify;"><span> </span>Не съм чела дори и половината от книгите на Колийн Хувър, признавам си. Въпреки това доста гордо се бутам в клуба й с най-верни (по)читатели, защото вярвам много, много силно в таланта й да разказва „обикновени“ истории по необикновен начин. В центъра на романите й винаги стои житейски казус, от който се раждат поучителни ситуации, в които можем да открием частичка от собствените си преживявания и терзания. </div><div style="text-align: justify;"><span> <b> </b></span><b>„Премълчани истини“</b> започва като <b>история за ранното родителство</b>. Морган се оказва принудена да се откаже от мечтите и плановете си за бъдещето, когато на 17 години забременява с дъщеря си Клара. Омъжва се за Крис, тогавашния си приятел, създава семейство с него, намира опора и най-добър приятел в по-малката си сестра - Джени, и заравя в далечно кътче на съзнанието си искрицата привличане, която проблясква между нея и Джона, гаджето на Джени. Джона не я затруднява - събира багажа си и заминава надалеч, когато разбира за бременността на Морган. Връща се 17 години по-късно, защото, след свалка за една нощ, Джени му признава, че двамата очакват дете. Динамиката между двете двойки тъкмо започва да се нормализира, когато Крис и Джени загиват в катастрофа, оставяйки най-близките си хора в пряк сблъсък с всички лъжи и тайни, които са крили от тях. </div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgy9hFeLOIYshAp5ZA_3wfJivqWohkloCHNJK2sWRUDGsKSLPjRJCAibIytVrvuzR0knyowwsvrCUw6VyM9pynxV51rAmbaWReyBLdxA8sEvMJdw2cIg6vjLE695ckBUiqBq67Qv9MlxZn111vCszBvhYrEPLBkyTnOX825X8vST-Hyjp5MTofGFWOr/s1128/File_000%20(6).png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1128" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgy9hFeLOIYshAp5ZA_3wfJivqWohkloCHNJK2sWRUDGsKSLPjRJCAibIytVrvuzR0knyowwsvrCUw6VyM9pynxV51rAmbaWReyBLdxA8sEvMJdw2cIg6vjLE695ckBUiqBq67Qv9MlxZn111vCszBvhYrEPLBkyTnOX825X8vST-Hyjp5MTofGFWOr/s16000/File_000%20(6).png" /></a></div><span></span><span><a name='more'></a></span><div style="text-align: justify;"> Щял е да се получи приличен роман, ако Колийн бе ограничила сюжета до тъгата от загубата на баща и съпруг, примесена с шока на Морган от разкритието на връзката на Крис и Джени. Както казах обаче, подобни морални дилеми са центърът на разказа, но в никакъв случай не са единственото съществено в него. Скръбта и гневът хващат и Морган, и Клара а ръка, и ги отвеждат в две противоположни посоки, изправяйки ги една срещу друга. </div><div style="text-align: justify;"><span> Една и съща ситуация, видяна от различни ъгли, може да представлява две напълно различни неща. За <b>Морган </b>загубата на Крис и Джени е на първо място сриване на спокойния й свят на домакиня, но на второ - изпитание на всичко, което някога е смятала за истина. Годините в брачен съюз са я изградили като човек, поставящ собствените си нужди, желания и амбиции на второ място, за да може Клара да израсне в стабилна среда, обгърната от любов и охолство. <b>Жертвата </b>й не се ограничава до това да изостави образованието и кариерния си път. През годините Морган загърбва и чувствата си: не се чувства зле с Крис, но сякаш осъзнава, че истинското й щастие се крие другаде, с друг, във възможност, която отдавна се е изплъзнала между пръстите й. </span></div><div style="text-align: justify;"><span><span><span> </span>Започва да осъзнава всичко това в момент, изискващ друга саможертва - Морган се чувства задължена да запази тайната на покойния си съпруг и сестра си, за да предпази дъщеря си от още разочарования. Налага се да заплати голяма цена и да застане на тяхно място, превръщайки себе си и Джона в злодеи - донякъде умишлено, донякъде без да иска.</span></span></div><div style="text-align: justify;"><span> В главата на <b>Клара</b> случващото се не е по-малко объркващо и тежко. На 17 години, когато хормоните й бушуват, когато й е време да излиза с приятели, да се забавлява, да се влюбва и разлюбва, тя трябва да търси начини да се справи със загубата на най-близките си хора, докато води открита война с единствения си родител. </span></div><div style="text-align: justify;"><span><span> </span>Клара може да бъде дразнещ образ: изглежда все едно прави всяка клиширана грешна стъпка, присъща на един тийнейджър. <b>Бунтът й</b> срещу Морган и ужасяващата омраза, която излива върху нея, са смущаващи, някак неоправдани, прибързани и даже глупави за страничния наблюдател с (може би) повече опит от нея. За Клара обаче всичко това е <b>оправдано </b>- тя има право да изживява събитията по този начин, защото <b>когато си на 17 години, скърбиш и искрено вярваш, че ти имаш вина за злощастията, имаш цялото право на света да допускаш грешки и да страдаш по пътя към преодоляването на болката. </b></span></div><div style="text-align: justify;"><span><span> </span>Граница между това и недопустимото има и Клара в действителност я прекрачва - особено в поведението й спрямо Милър, новия й приятел. Не бих нарекла </span>действията й „злоупотреба“, но със сигурност не мога да намеря категорично оправдание за грозния начин, по който неведнъж се възползва от добрината му и го превръща в оръжие в отмъщението срещу майка си. (От това произтича и най-големият ми проблем с „Премълчани истини“ - изобщо не харесвам динамиката на Милър и Клара и не смятам, че любовната им история е хубава/интересна.) Годините и неопитността й може да са смекчаващ фактор. Ако го разглеждаме в тази светлина, смятам, че <b>Колийн Хувър е създала изключително достоверен образ на тийнейджър</b> с всичките му недостатъци, крайности на характера, променливи настроения и желания да се опълчи не само на света, но понякога и на себе си, опитвайки се да докаже правотата си. </div><div style="text-align: justify;"><span><br /></span></div><div style="text-align: justify;"><span> Харесвам <b>паралелите между героите и изживяванията им</b>. Хареса ми съпоставката на 17-годишните версии на Морган и Клара, а също и на връзките им на тази възраст; мотивът за изневярата и съжалението, който обвързва Клара и Джени, е страхотно допълнение (постоянно се връщам към последното съобщение на Джени към племенницата й, което според мен е повече от красноречиво); постъпките на Морган и Клара са колкото различни, толкова и еднакви - напук на желанието на тийнейджърката да се отличи от майка си; постоянството в изграждането на персонажите пък се вижда в подобните ситуации, с които трябва да се справят на различни възрасти (например Джона: на 17 отстъпва и прави компромис със себе си в името на Клара и потенциалната любов на Морган и Крис; като зрял мъж отново се пренебрегва, този път в името на малкото си дете)...</span></div><div style="text-align: justify;"><span><b style="text-align: center;"><blockquote>„Аз все още не съм завършена. И може би никога няма да бъда. Не съм сигурна, че някога ще се чувствам напълно завършена, и не съм сигурна, че го искам. Търсенето на себе си се превръща в най-любимата ми част от новото ми пътуване.“</blockquote></b></span></div><div style="text-align: justify;"><span> <b>Динамиката между майка и дъщеря</b> за мен е най-важният мотив в романа. Допринася страшно много за емоционалната страна на историята, но и дава поле за развитие на някои други съществени елементи и послания:</span></div><div style="text-align: justify;"><ul><li><span>чуждите мечти невинаги са правилното решение. Трябва да се застъпиш за собствените си желания дори когато има шанс да се провалиш; </span></li><li><span>никога не е твърде късно да потърсиш себе си;</span></li><li><span>можеш да потънеш в омраза и да затриеш всички хубави моменти с хората, които са те разочаровали. Можеш и да избереш да запазиш образа им, да ги обичаш с всичките им кусури, а със спомените за тях да започнеш изграждането на нов живот;</span></li><li><span>доблестно е да се бориш със зъби и нокти за любовта, но понякога е по-честно да отстъпиш и да позволиш на нещата да се случат. Каквото е писано, ще намери начин да просъществува; </span></li><li><span>предразсъдъците към хората са онова, което може да разруши една връзка преди още да е започнала; </span></li><li><span>най-добре се учиш от собствените си грешки, не от разказите за грешките на другите; </span></li><li><span>собствената ти съвест може да се превърне в най-големия ти враг; </span></li><li><span>истината има своите начини да изплува на повърхността. </span></li></ul><div><span> </span><b>„Премълчани истини“</b> докосва там, където най-много боли. Провокира емоциите в правилните моменти и те кара да чувстваш редом с герои, на които може би не симпатизираш (поне не доброволно). Поредният роман на Колийн Хувър със скрити послания и достатъчно поуки, които да търсиш, докато се наслаждаваш на увлекателния и език. Но не и любимият ми.</div><div><br /><div style="text-align: center;">Прочетете ревютата ми за <a href="https://stormy-garden.blogspot.com/2018/10/blog-post_9.html" target="_blank"><b>„Жестока любов“</b></a> (номер едно в класацията ми за книги на Колийн) и <a href="https://stormy-garden.blogspot.com/2021/03/blog-post.html" target="_blank"><b>„Разбити сърца“</b></a>! </div><div style="text-align: center;"><span>Последвайте книжния ми инстаграм:</span><a href="https://www.instagram.com/stormy.garden/" target="_blank"> stormy.garden</a></div></div></div>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-87829784262909827272022-04-09T18:22:00.001+03:002022-04-09T18:22:39.101+03:00Spring things<p style="text-align: justify;"><span> </span>През пролетта личността ми разцъфва. Честно, грейне ли слънце вън и започнат ли да цъфтят дръвчетата пред блока, за мен настъпва време на безумно щастие на най-елементарно ниво. Може би се дължи на факта, че съм родена някъде на границата между пролетта и лятото (макар че средата на юни си се приема за абсолютно лято). Няма пролетна умора, няма пролетна депресия - казвам ви, видя ли цветенца и слънчице, нито ветрове, нито дъждове са способни да ми развалят настроението.<br /><span> </span>Прави бяха преподавателите ми в първи курс, когато казваха, че ученето за лятна сесия е цяло предизвикателство, при това не от хубавите. Не е никак честно да трябва да стоиш на компютър, за да четеш научни статии и да довършваш курсови работи, като вместо това може да си в някой парк, да пиеш кафе, да четеш на слънце, да разучаваш нова пътека по Витоша, да пътуваш до близки дестинации и просто да се наслаждаваш на хубавото време вън. Колкото и да отварям прозорците и да се надвесвам над перваза, за да усетя ветреца и да ме близне слънцето, усещането не е нищо в сравнение на усещането, което носят няколко умишлено отделени за разходка часа. <br /><span> </span>Не искам да се примирявам с мисълта, че не всичко в този живот ще ми е приятно за правене и че ще го правя по собствено желание. Реалността е друга и не се съобразява със сезонните ми желания. Затова ми се ще тази пролет да загърбя недоволството и вместо това да се преобразя отвътре навън - по-скоро от вкъщи навън, докато чакам момента да изляза с чиста съвест. </p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiecx6qmVNVqqbsRxBBE2uFLFYAwkZQeShgXD8DdgWLNK4Flnd-vGWQnM7U2YSnAV3tR4PXLLbPJzx6mA_OfX2DvlKTsArZmKUOBImEP94PCsO1Xrl7zYnOha2JVmLCYQW3DrJj15oidKmd7h_HsktUtCnDpbwsNgwKr3bZ-ScfsJImErJhL4Qi1VgX/s850/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%82_%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%BE_stormygarden.png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="569" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiecx6qmVNVqqbsRxBBE2uFLFYAwkZQeShgXD8DdgWLNK4Flnd-vGWQnM7U2YSnAV3tR4PXLLbPJzx6mA_OfX2DvlKTsArZmKUOBImEP94PCsO1Xrl7zYnOha2JVmLCYQW3DrJj15oidKmd7h_HsktUtCnDpbwsNgwKr3bZ-ScfsJImErJhL4Qi1VgX/s16000/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%82_%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%BE_stormygarden.png" /></a></div><p style="text-align: justify;"><span><span></span></span></p><a name='more'></a><span><div style="text-align: justify;"><span> </span>Подклаждам пролетното настроение с много музика и сериали, докато правя периодични чистки на дрехи/натрупани вещи. Вкъщи се слуша почти ексклузивно <b>Малума </b>(<i><b>11:11</b> </i>все още е един от любимите ми албуми; горе-долу на едно ниво са ми със <i>Sweetener </i>на Ариана Гранде, <i>Я люблю тебя</i> на Рауф и Фаик и <i>El mal querer</i> на Росалия. Да, замръзнала съм в 2018 и отказвам да продължа напред, така е), заедно с новата песен на <b>Хари Стайлс As It Was</b>. Харесва ми, но не може да мине любимата ми Golden. С тази песен имам един суперски момент от миналата пролет, в който се чувствах като главния герой в живота си. Реално просто се прибирах към вкъщи и слушах песента, но цялата обстановка и усещането от прекарания ден с приятели тогава ми донесе чувство на удовлетворение, абсолютно спокойствие и усещане, че слънцето грее за мен. </div></span><div style="text-align: justify;"> Напоследък подгрявам и за <b>Евровизия</b>. Сред кандидатите за първото място тази година не намирам такива, които да изпъкват категорично. Миналата година пък имаше твърде много. Е... Иронично е, но най ме влекат песните с типично балкански ритми - не слушам такава музика в ежедневието си, не бих си пуснала да ги слушам доброволно, но ето, че въртя Stefania на KALUSH и Sekret на Ronela Hajati поне по два-три пъти на ден. В класацията над тях слагам SloMo на Chanel (Испания), Saudade, Saudade на MARO (Португалия) и Halo на LUM!X (Австрия). </div><p></p><p style="text-align: justify;"> Ще си поговорим ли малко и за „<b>Бриджъртън</b>“? Вторият сезон ми хареса генерално, но в началото ми беше леко скучно. Чак около трети епизод историята за мен започна да се навързва; чак тогава харесах Кейт и започнах да изпитвам симпатии към Антъни (а вече съм на мнение, че няма да се появи член на това семейство, който да ми се понрави повече от него...) Както каза най-добрата ми приятелка - историята е типично книжна. Страшно ми харесва преминаването от enemies to lovers към забранена любов (второто определено ми е любимата тема в романтичните книги). <br /> Явно съм на историческа вълна, защото си продължавам с <b>Outlander </b>също. „Продължавам“ е относително, защото започнах първи епизод на новия шести сезон и спрях - планът ми е да изчакам да се понатрупат и да ги изгледам наведнъж, щом имам малко повече свободно време. Хубаво ми беше с всички излезли епизоди - изгледах 1-5 сезон за един месец. Запълване на времето до този момент можеше да бъде новият сезон на <b>Élite</b>, ако не бяха съсипали историята. :) Уви, останаха само герои, които не харесвам, а новите според мен никак не се вписват в тона на оригиналната история. Не че той не беше заличен още в трети сезон. Не знам, чувствам се все едно гледам напълно различен сериал. <br /></p><p style="text-align: justify;"><span> През април миналата година възобнових активното (окей, с някои почивки) писане в блога си и гледайки назад осъзнавам колко много ми помогна психически. По това време, може би в този ден през 2021 година седях на леглото си и чаках новина - донякъде с нетърпение, донякъде с ужас какво ще чуя. Да чета и да споделям беше спасението ми и в това твърдение няма и грам преувеличение. Поводът беше отвратителен, но връщането към това пространство ме накара да преосмисля намеренията си, да се съсредоточа и да осъзная, че Stormy Garden е местенце, в което съм вложила много време и любов, и би било нечестно постепенно да остава все по-назад в приоритетите ми. Макар и само хоби, блогът ми ми е адски ценен. Няма да ми писне да го повтарям. Нито пък да благодаря на тези от вас, които все още ме четете! </span><br /></p>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-70463432446784079852022-03-31T19:14:00.001+03:002022-03-31T19:18:34.200+03:00Книгите на месец март. Седем кратки ревюта<div style="text-align: justify;"><span> </span>Още един месец с няколко отметнати точки в книжните предизвикателства, които си обещах да следвам в началото на годината! Макар и книгите да не са толкова много на брой, компенсират с качество и разнообразие - най-накрая отделих време за една вечна класика и се отклоних по пътя към кримките (като цяло интересите ми в момента доста клонят в тази посока). Няма да увъртам още много; искам да ви разкажа за книгите, които прочетох през изминалия месец! </div><div><div><br /><div style="text-align: justify;"><b style="font-weight: bold;"><span> </span>1. „Гордост и предразсъдъци“ </b><b style="font-weight: bold;">от Джейн Остин </b><b>(★★★★/5) </b>- роман, който не се нуждае от каквото и да е представяне. Интрига, вълнение, чувства и герои, които още дълги години ще бъдат еталон за поколения писатели в търсене на вдъхновение и качествен пример за изграждане на образи. Гарантирам, че бавното четене на романа ще увеличи многократно удоволствието от умелия разказ на Джейн Остин. </div></div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Нямам огромен опит в четенето на класическа литература от този период (особено на автори от Острова, до този момент интересите ми клоняха повече към други националности) и затова в началото ми беше мъничко трудно да привикна към стила - най-вече диалозите и начина, по който хората комуникират на всяко ниво. Преодолях го бързо заради ударното начало на действието и незабавното навлизане в обкръжението на семейство Бенет. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Тепърва имам да гледам и екранизациите, затова ще се въздържа от споделяне на позиция за тях. Мога да се съглася обаче с всеобщото мнение, че това е една от онези книги, които трябва да прочетеш поне веднъж в живота си - вечна класика с вечни герои. </div><div style="text-align: justify;"><br /></div><div style="text-align: justify;"><b style="font-weight: bold;"><span> </span>2. „Списъкът“</b><b style="font-weight: bold;"> от</b> <b>Луси Фоли</b> <span style="text-align: left;">(★★★★/5) </span>пък е супер попадение за почитателя на трилъри в мен. Централното събитие на романа е сватбата на известен ТВ персонаж и неговата половинка, красива дама, създала популярно списание. Празненството ще се състои на изолиран остров в Ирландия, а в списъка с гости фигурират имена на близки и далечни приятели, бегли познати и хора, които успешно успяват да прикрият истинското си лице до мига, когато в нощта на сватбата труп прекратява веселбата. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>На случаен принцип пуснах аудио версията на „Списъкът“ в Сторител и изкарах абсолютен късмет, защото ако я бях чела, може би полифонията на романа нямаше да ми хареса. Историята е разказана от гледните точки на различни гости на острова. Всеки един от тях освен че предава случващото се в краткия отрязък на време покрай събитието, нюансира образите на младоженците и малко по малко дава важни детайли за отношенията между присъстващите. Така в края на романа, още преди разкриването на убиеца, читателят е напълно способен да навърже фактите и да направи съвсем правилно предположение за развръзката. <br /><span> </span>Предвидимост за някои, за мен - точка в десетката. Рядко с криминалните романи ми се отдава възможност да вляза в роля на детектив и <i>наистина</i> да събирам информация, и сама да разреша случая. Много автори подават информация по начин, който не оставя време за едно финално премисляне преди края. </div></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh5Cv8NuMTYEM01-0bxTIjJ_WREKlvwH4yqr9t0TrFrpePQMdQOoa6uQsRxriEYf9EfAYrDMOG7TcyNbffrZcHkea6WzIc-Sc7O6DAlVgZyCQpwjus0BjHoXWE5m8Dc5Fz5_edZTMy0XNuh4s1UKye5-7Fi4lne5vmK2OyZ1fw25xM5HYa4ukM0GX5-/s1133/%D0%9A%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%BA%D0%B8%20%D1%80%D0%B5%D0%B2%D1%8E%D1%82%D0%B0%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B8%20stormy%20garden.png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1133" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh5Cv8NuMTYEM01-0bxTIjJ_WREKlvwH4yqr9t0TrFrpePQMdQOoa6uQsRxriEYf9EfAYrDMOG7TcyNbffrZcHkea6WzIc-Sc7O6DAlVgZyCQpwjus0BjHoXWE5m8Dc5Fz5_edZTMy0XNuh4s1UKye5-7Fi4lne5vmK2OyZ1fw25xM5HYa4ukM0GX5-/s16000/%D0%9A%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%BA%D0%B8%20%D1%80%D0%B5%D0%B2%D1%8E%D1%82%D0%B0%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B8%20stormy%20garden.png" /></a></div><div style="text-align: justify;"><span><span><a name='more'></a></span> </span><b>3. „Преди да те видя“ от Емили Хоутън </b><span style="text-align: left;">(★★★/5). </span>Когато говоря за книги, свързани със здравословни проблеми, инциденти и други дълбоко лични драми, трудно сформирам мнението си, защото обективната ми оценка се блъска с емоционалната.</div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Автомобилна катастрофа и пожар преобръщат живота на двамата главни герои на романа, Алфи и Алис респективно. Последствията от двете трагедии са налице, но освен видимото, душите им също са силно ранени. Младежите са поставени на кръстопът между тихото, невидимо съществуване, и пълноценният живот отпреди гореспоменатите събития. Отношенията им започват на сляпо със завеса между две болнични легла. <br /><span> </span>Докато за Алфи създаването на приятелства в подобна обстановка не се оказва кой знае какъв проблем заради открития му и дружелюбен характер, Алис дълго се крие в черупката си и се прави, че не забелязва настъпателните му опити за най-невинни разговори. Пречупването й неизменно идва, но става постепенно и с цената на многобройни отстъпки и пренебрегнати чувства. </div><div style="text-align: justify;"><span> Харесва ми деликатният подход на авторката към разрешаването на емоционалните дилеми в романа. Не бих търсила проблеми по отношение на психологията и реакциите на персонажите. Колебанието ми идва от бавното на моменти темпо, което неведнъж ме отегчи. Наблегнато е много повече на диалозите, отколкото на изграждането на образи чрез описания, но в случая не го виждам като плюс за динамиката на действието. </span><br /></div><div style="text-align: justify;"><span><br /></span></div><div style="text-align: justify;"><span> <b> </b></span><b>4.</b> <b>„Разплата“</b> от <b>Лекси Блейк </b><span style="text-align: left;">(★★★/5),</span> книга втора от трилогията „Лопес“, за мен не надскача предходната част, а само допълва общата картина и повтаря много близки шокиращи събития от нея. Бран, брат номер две, е по-симпатичен от Райли, що се отнася до мирогледа му, но общо взето с това се изчерпват плюсовете. Отстъпва пред Райли по много други фактори. Положението с нежната му половинка също не е цъфнало и вързало. Персонажите просто не са нищо особено, а ситуациите, в които се поставят (както и твърде многото -и твърде дълги- spicy сцени) ми се сториха прекалени. Ще прочета (изслушам, всъщност) третата част само заради развръзката на криминалната нишка - искам да знам каква е истината зад убийството на родителите на братята, особено след любопитното разкритие в края на „Разплата“ (май само то ме изненада истински).</div><div style="text-align: justify;"><span><br /></span></div><div style="text-align: justify;"><span> <b> </b></span><b>5. „Всички ние сме мечти“</b> от <b>Симона Стоева </b><span style="text-align: left;">(★★★</span><span style="text-align: left;">★★</span><span style="text-align: left;">/5) </span>е книга, за която ще говоря още дъъъълго, но няма да ви се извинявам - обичам книгата. Все още не мога да престана да се връщам към някои моменти, които ми се сториха силни и значещи. Вместо да повтарям суперлативи, оставям ето <b><a href="https://stormy-garden.blogspot.com/2022/03/blog-post_20.html" target="_blank">тук </a></b>линк към пълното ми мнение за романа с предупреждението, че в него се съдържат някои подсказки за сюжета. Всички те са отбелязани в по-светъл цвят, за да може да ги подминете лесно. </div><div style="text-align: justify;"><br /></div><div style="text-align: justify;"><span> <b> </b></span><b>6. „За ваше собствено добро“</b> от <b>Саманта Даунинг </b><span style="text-align: left;">(★★★/5) </span>е вторият представител на криминалния жанр. Анотацията на гръбчето на книгата загатва неговото съдържание, щрихира елегантно посоката, в която ще се развива действието, но без да издава абсолютно нищо съществено от сюжет. Според мен това е най-готиният елемент на романа. Би било престъпление да прочетете ревю или чуждо мнение, съдържащо допълнителна информация - изградете си представа за историята от краткото описание на корицата и отворете книгата, за да й се насладите на сляпо. А ако все пак се нуждаете от насоки, за да прецените дали би ви харесала, ето няколко неща, които мисля за важни: </div><span><div style="text-align: justify;"><span> </span>- криминален роман, ситуиран в елитно училище;</div></span><span><div style="text-align: justify;"><span> </span>- множество гледни точки, представени все пак от 3 л.;</div></span><span><div style="text-align: justify;"><span> </span>- кратки глави, баланс между диалози и описания;</div></span><span><div style="text-align: justify;"><span> </span>- разглежда темата за класовите различия;<br /><span> </span>- не се задълбочава в същността на героите по класически начин; <br /><span> </span>- ключов е елементът на налудничавостта.</div></span><div style="text-align: justify;"><br /></div><div style="text-align: justify;"> <b> 7. „За вафлите и хората“</b> от <b>Николаос Цитиридис</b> (★★/5) - да речем, че оценката ми е 2,5. Харесвам Николаос, слушала съм го на събитие, редовно хвърлям око на вечерното му предаване и си мисля, че хуморът ми горе-долу съвпада с неговия тон. В тази кратка хумористична книга има доста попадения, да, но това, което сваля драстично оценката ми, са няколко конкретни неприятни за мен теми, на първо място за употребата на разни вещества. Не ми бяха интересни/смешни и ми се сториха доста преекспонирани и предъвкани тук.</div><div style="text-align: justify;"><br /></div><div style="text-align: center;">(Приключвам март с доза тъга, защото в априлската част на рубриката най-вероятно ще има един безкраен списък с научни статии с поклон от ненаписаната ми дипломна работа... Човек и добре да си живее, все някога му се налага да седне и да пише научен труд.)</div><span><!--more--></span>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-78627346772954930552022-03-27T09:27:00.001+03:002022-03-27T10:06:10.760+03:00А ти как говориш и четеш за книги? <p></p><div style="text-align: justify;"><span> </span>През годините стилът ми на писане на книжни публикации доста се е променил. Някога ми харесваше да мисля, че хората от другата страна на екрана са запознати със заглавието, за което говоря, затова си позволявах свободата да разказвам, но без да навлизам в развалящи удоволствието детайли. Все още пазя желанието да дискутирам сюжети и според мен важни елементи, но мисля повече и за хората, които може би четат, за да решат дали това е тяхното заглавие. Затова включвам малко повече сюжет, следвам най-общи условни насоки за структура, персонажи, силни и слаби страни на сюжета, по-забележителни сюжетни моменти... Бягам от „академичните“ разсъждения - искам текстовете ми да са достъпни за хората, които не са изучавали литературна теория. <br /></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhKYvB8VXGNu2F0vq6pIVy9eJi1KS47CV87gK42jVQzKFOsb55wW7V6N6rItEc0sLiPw3p4CSurtXpBPbOKjEn6JNjwwQSgKPMhKQFvqUMC70ET4_Mn1wCsuwst9ImOMVzGUCpJuAbZ7mudjAP4CCvy8KT2dNLeMGboutSnzSRWrXEnZ7k-Tfi1lGMR/s1133/kakcheteshipishesh_stormygarden.png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1133" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhKYvB8VXGNu2F0vq6pIVy9eJi1KS47CV87gK42jVQzKFOsb55wW7V6N6rItEc0sLiPw3p4CSurtXpBPbOKjEn6JNjwwQSgKPMhKQFvqUMC70ET4_Mn1wCsuwst9ImOMVzGUCpJuAbZ7mudjAP4CCvy8KT2dNLeMGboutSnzSRWrXEnZ7k-Tfi1lGMR/s16000/kakcheteshipishesh_stormygarden.png" /></a></div><div style="text-align: justify;"><span><a name='more'></a></span> В Stormy Garden пиша най-вече за книги, на които съм дала висока оценка. Често се срещам с предразсъдъка, че (явно) спадам или към групата на читателите, които лъжат за мнението си, за да впечатлят някого (¿кого?), или към групата без мнение, вкус и знания, заради което членовете й нямат капацитет да разсъждават и да дават адекватно мнение. Личната ми истина не влиза в нито един от двата калъпа. Преобладаващото ми положително мнение тук е много умишлено - аз просто не желая да превръщам щастливото си местенце в огнище за негативни мнения. <br /> По-отрицателното си мнение изказвам в други платформи, най-вече в <a href="https://www.goodreads.com/user/show/17611678-eva" target="_blank"><i>Goodreads</i></a>, понякога даже в <i><a href="https://www.instagram.com/stormy.garden/" target="_blank">Инстаграм</a></i>, защото, да, смятам, че <b>градивната </b>критика, изказана по <b>уважителен</b>, <b>последователен </b>и <b>аргументиран начин </b>(за разлика от <i>„това е супер тъпо“, „не става“, „отврат“, „ми не ми харесва“</i> и производни), може да бъде дори по-полезна за писатели/издатели/всички хора по веригата, защото би им дало обективен страничен поглед над работата им. <span>Да не забравяме, че нещо, което някой определя като плюс, може да откаже друг, and vice versa. Житейският ни опит е твърде различен, че да може да оценим каквото и да било по абсолютно същия начин като най-добрия си приятел, например, пък какво остава за цяло общество от личности, ежедневно публикуващи текстове и изразяващи позиции.<br /> <b>Четенето не е действие, което изписва критична мисъл само докато разлистваш страницата, а и докато се информираш за чуждото мнение</b>, ако изобщо избереш да го направиш. Подбираш, преценяваш и решаваш дали да се довериш, след като си обмислил дали текстът пред погледа</span> ти дори малко се приближава до собствените ти светоглед, разсъждения и вкусове.</div><div style="text-align: justify;"><br /><span> Всъщност целта на този пост не беше да говоря толкова за разграничението в оценките си (темата съм засягала и друг път, макар че винаги има какво ново да се добави или доизясни), а да се опитам да създам дискусия между двете страни: между хората, които споделят мнението си, и между тези, които ги четат и потенциално се влияят от него. Самата аз съм се разкрачила (артистично!) между двата поста и почти успешно редувам писане със скролване на блогове и Инстаграм профили в търсене на нови заглавия (и в разучаване, защото смятам, че за да си част от дадена общност, трябва поне малко да имаш усещане за теченията в нея, както и да познаваш най-общо обстановката и преобладаващите мнения). </span><br /></div><div style="text-align: justify;"><span> <b>Искам да знам повече за вас</b>. Тук, в Инстаграм, във вашия собствен блог или профил в социалните мрежи, наистина, наистина бих искала да обменим опит и впечатления по темата, да разкажем един на друг собствените си впечатления, предпочитания, идеи, виждания... </span></div><div style="text-align: justify;"><span><br /><div style="text-align: center;"><b>Какво ви се струва важно в писането на ревюта/мнения под каквато и да е форма? Следвате ли конкретна формула, има ли задължителни неща, които винаги се стремите да коментирате?</b></div><div style="text-align: center;"><b>А какво търсите като читатели на книжни ревюта? С какво един блогър би спечелил доверието ви? </b></div><div style="text-align: center;"><b>Четете ли книги заради онлайн препоръки? Определящи ли са те за вашата крайна оценка?</b></div></span></div><div style="text-align: center;"><b>Каква е позицията ви в спора за положителните и отрицателните мнения?</b></div><p></p>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-75463065569416761752022-03-20T09:22:00.002+02:002022-03-20T17:39:10.034+02:00„Всички ние сме мечти“ от Симона Стоева<p></p><div style="text-align: justify;"><span> </span>През 2017 г. прочетох първата книга на <b>Симона Стоева</b>, „Никога достатъчни“, когато се подготвях за предстоящи изпити и се нуждаех от няколко часа спасение от стреса. Миналата година пък я препрочетох, защото исках отново да съпреживея първото влюбване на главните й герои и да си припомня какво е да се губиш в емоция. <br /><span> </span>Тази година държа новия й роман, озаглавен <b>„Всички ние сме мечти“</b>. Въобще няма да ви губя времето, като ви обяснявам какви очаквания съм имала и защо, нито пък с каква нагласа съм отворила първите страници и съм зачела редовете. Всичко това може да бъде обобщено с две кратки думи: влюбих се. И ако можех ей сега да забравя цялата книга и да я препрочета, щях. <br /><b style="text-align: center;"><i><br /><div style="text-align: center;"><b><i>Това ревю съдържа части от сюжета на романа! Всички те ще бъдат отбелязани с по-светъл сив цвят за тези от вас, които все още не са стигнали до него, но все пак биха искали да прочетат публикацията!</i></b></div><div style="text-align: center;"><b><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEg7kopx_abevNt9YlnmGgcj4Ru76VrI4Fz9fvzju40v59_TRGx8ARxQ6qDSURRGMU4BRS4SjVAE47aaRBXhqpbhMitJc4g-JaYSbQBcpyCUOFtsRJbuhVJ88MRLB2OhM7NUiXdROQbHKkH2tekYxk7TJ_0iNL5Zh7xGaT_qLxjRFhIVC0Z0XFVVSsnX=s1133" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1133" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEg7kopx_abevNt9YlnmGgcj4Ru76VrI4Fz9fvzju40v59_TRGx8ARxQ6qDSURRGMU4BRS4SjVAE47aaRBXhqpbhMitJc4g-JaYSbQBcpyCUOFtsRJbuhVJ88MRLB2OhM7NUiXdROQbHKkH2tekYxk7TJ_0iNL5Zh7xGaT_qLxjRFhIVC0Z0XFVVSsnX=s16000" /></a></div></b></div></i></b></div><div style="text-align: justify;"><span><span><a name='more'></a></span> </span>„Всички ние сме мечти“ е спектакъл, чието главно действие се развива между стените на престижната Академия във Варна - място, където млади таланти процъфтяват и отдават живота си на изкуството във всичките му форми. Вратичката към този свят открехват Нора, Иво, Магдалена и Адриан. Някъде между неспиращата мотивация и амбициите за достигане на нови, още по-впечатляващи висини, отношенията между четиримата гимназисти започват да се оформят и прерастват в приятелство, следвано неизбежно от любов със всички неизменно съпътстващи я вълнения. Десет години от техния живот се побират между кориците на „Всички ние сме мечти“; десет години на преживявания, уроци, успехи и разочарования, надежда, хъс, здрав труд и вдъхновение. </div><div style="text-align: justify;"> <b>Сюжетът </b>на романа не се изчерпва с тръпката покрай създаването и изживяването на изкуството. Талантливо са преплетени още множество теми, които биха развълнували не само артистите сред нас, но и всеки друг потенциален читател независимо от възраст, пол или друг фактор, който бихте сметнали за релевантен. <br /><span> </span>Разбира се, на преден план стои младата и някак наивна <b>любов</b>, носеща със себе си тръпка и вълнение, но също и разочарования, каквито животът често поднася и в реалността. Началото й обаче тръгва от <b>приятелството</b>. Нора и Магдалена, двете балерини и централни женски образи, са най-явният пример по темата. Многогодишното им приятелство още от преди началото на романа в него се затвърждава и доразвива. Трусовете, които преодоляват двете момичета, са там, за да покажат, че понякога трябва да забавим ход, да излезем от собственото си балонче, когато умишлено или не нараним някой ценен за нас човек, и да положим усилие, за да поправим грешката си, преди да е станало твърде късно. Любовта между приятели може да бъде също толкова силна, колкото и между възлюбени. Тя също дава и взима, но най-вече изисква - внимание, грижа, топлина, съчувствие, търпение и възможно най-малко его. </div><div style="text-align: justify;"> А след приятелите идва и <b>семейството</b>. Авторката отделя достатъчно време на това да разгледа какво се случва в домовете (като метонимия за душата) на Нора, Иво и Адриан, за да покаже как семейната обстановка и отношението на родителите към децата им оказва огромно влияние върху всеки аспект от бъдещето им. Началната точка на тримата е една и съща: родителите им имат непоклатима позиция и ясна представа как (не)трябва да се осъществят младежите. Оттам нататък нюансите променят посоката и крайната цел: </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>- Адриан е израснал в семейство на изтъкнати музиканти, които с години са изградили име. Желанието им е да видят и малкия си син, подобно на по-големия му брат, на световна сцена с класически инструмент в ръка. Литературата обаче е онова, което кара душата на Адриан да потрепва.<span style="color: #999999;"> Характерът и принципите му не му позволяват да тръгне на сляпо по избран от друг път път и това води до конфронтация и, в крайна сметка, до победа, която е само един от примерите за това колко силен е неговият образ.</span></div><div style="text-align: justify;"><span> </span>- Семейството на Нора е разделено - майка й предпочита да запази мълчание и да подкрепя амбициите й отдалече, докато балерината влиза в директен сблъсък с баща си. <span style="color: #999999;">Вижданията им за света и това какво си струва и какво не са създали непреодолима пропаст помежду им. Затова опитите й да провокира одобрение и да види поне искрица гордост за постиженията си в неговите очи така и не бележат успех. </span><br /><span> </span>- Когато си отрасъл с малко, научаваш много бързо кое е важното в живота - да печелиш много, за да наваксаш всичко пропуснато. Майката на Иво стои в основата на кипящото му желание да преуспее в областта на киното; тя е тази, която му напомня, че трябва да продължи да се бори, без отклонява поглед от целта си, дори ако това значи да пренебрегне едно от най-важните неща в живота на всеки млад човек: любовта.</div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Главната движеща сила на всеки един от четиримата главни герои са собствените им <b>мечти</b>. Темата за тяхното постигане триумфира, когато любовта, приятелството и семейството се срещнат, повлияят си и се превърнат в двигател за постигане на блянове. Във връзките си с хората наоколо Нора и компания намират причина да не се отказват от онази страст, покорила сърцата им. Мотивация намират не само в откритата подкрепа от приятели и семейство, но и в разочарованията и болката, които са принудени да изтърпят, за да се превърнат в най-добрите версии на себе си. Критиката и откритото пренебрежение към целите им също служат като стимул да вървят напред, да доказват собствената си правота. <br /> Нещата обаче стоят по по-различен начин, когато стане въпрос за <b>егото </b>и <b>сляпата устременост</b>, която на моменти взима превес, заплашвайки да разруши всичко хубаво в живота на персонажите ни. <br /><span> </span><br /></div><div style="text-align: justify;"><span> Дълбочината на сюжета и всички теми, вплетени в него, не си съперничат по достойнство с <b>изграждането на персонажите.</b> Даже напротив; изглежда сякаш всяка сцена е измислена и написана така, че да подпомогне по най-правилния начин за тяхното развитие и нюансиране. <br /><span> </span>Общата им страст по изкуството, противно на очакванията ми, не ги обезличава, не ги слива в един-единствен образ. Това винаги ми се е струвало особено важно при книгите, разказани от няколко различни перспективи. Уникалността на характера им едновременно прави по-лесен собствения ми коментар за тях и го затруднява: обстоятелствата за всички герои са прекалено различни, че да ги поставя под общ знаменател и да съдя действията им по една и съща морална скала. <br /><span> </span>Нямам подчертано любим герой. Съчувствам на всички по различен начин и виждам малки частички от себе си в характерите на всеки от тях (и заради това, признавам си, два-три пъти пророних някоя друга сълза). Би ми се искало да кажа по няколко думи за всеки от тях. </span></div><div style="text-align: justify;"><span> И ще започна с <b>Нора</b>, защото тя събира в себе си цялата целеустременост, хъс, любов и отдаденост, които бих искала да демонстрирам, когато стане въпрос за цели. На моменти може да изглежда студена и отдръпната, но ми се струва, че в нея се таи повече обич, отколкото е способна да даде на любимите си. Тя е героинята, която най-безкомпромисно се застъпва за бъдещето си. <span style="color: #999999;">Директните откази и нападки на баща й, макар и очевидно болезнени, в нито един момент не я карат дори да допусне мисълта, че съдбата й не е да бъде примабалерина.</span> Най-силният удар е онзи, нанесен от родителите ти, а тя успява да го превъзмогне, след което и да докаже грешката им. <br /> Самоотверженост проявява спрямо най-добрата си приятелка, <span style="color: #999999;">когато вижда колко влюбена е в обекта на собствените й интереси</span>. С достойнство се изправя срещу Маги в момента, когато допуска фатална грешка и поставя приятелството им в опасност. Смело се изправя пред Адриан, когато настъпва моментът да го пусне в най-съкровените кътчета на съзнанието си. Никога не се отърсва от чувството на наивната, сляпа любов, не й липсва и категоричност. <br /> Животът на <b>Иво </b>пък се е стекъл така, че за него единствената опция е да работи здраво, да постига успехи и да кара майка си да се гордее. Съществото му е изтъкано от изкуство и любов. Едното обаче винаги взима превес над другото. Често се намира в ситуации, в които понякога превес взимат емоциите, понякога - разумът. На моменти постъпките му са безкористни (<span style="color: #999999;">както когато се опитва да поправи връзката на Нора и Адриан</span>), а друг път заслепени от величие, от желание да постига все повече и повече и така да заличи спомена за миналото (<span style="color: #999999;">като например при наполовина спазеното му обещание към Нора</span>). <br /> В представите ми Иво е жертва на лоши обстоятелства, момче, което никога не е разпознало възможност да поеме съдбата си в ръце. Може би това се дължи на силната връзка с майка му. Може би е твърде ранен от неволите от детството. А може би всъщност желанието на майка му той да пожъне успехи наистина е най-съкровената му мечта. <span style="color: #999999;">Затова ми е трудно да го нарека „егоист“, както и да заклеймя финалното му решение за Нора. Виждам причините му. Тъжно ми е, че в живота му в крайна сметка остава дупка (която се надявам да запълни), но предпочитам да вярвам, че решението му е напълно преценено и осъзнато. Мисля си, че колкото и да обичаш някого, има момент, в който е редно да спреш да го чакаш. Животът върви и дори и любовта да продължава да гори, понякога ако просъществува, прави опустошителен пожар. </span><br /> Хайде, няма да си кривя душата - имам слабост към <b>Адриан</b>. Обичам искрено заявените му чувства и колко устремен може да бъде, за да покори сърцето на любимата си. Всичките негови действия и думи ми стигат, за да повярвам безрезервно в любовта, която твърди, че изпитва. <br /><span> </span>Изпитвам и огромно, гигантско уважение към него. <span style="color: #999999;">Той най-чистосърдечно отдава цялата си обич, без да иска нещо в замяна. П</span><span style="color: #999999;">освещава се на чувствата си и безкомпромисно слага точка на събитията тогава, когато бива предаден. С достойнство приема поражението си и не постъпва подло, както биха постъпили повечето наранени хора</span>. <br /><span> </span>Уважавам го и заради смелостта да се заяви категорично пред родителите си, <span style="color: #999999;">да замине за друг град на своя глава, да превърне мечтата си в реалност и да направи от поражението победа</span>.<span style="color: #999999;"> (Не ме съдете, но ако се разделим на отбор „Иво“ и отбор „Адриан“, няма да можете да ме откъснете от Адриан :)) </span><br /> Всяко момиче заслужава една приятелка като <b>Магдалена </b>- любяща, винаги готова да ти помогне всячески, състрадателна, изпълнена с живот и желание да бъде от полза. Главите от нейна гледна точка са ми едни от любимите, защото са заредени с много искрено положителна енергия. <br /><span> </span>Не че Маги лошият късмет не я застига, напротив! Трудностите по пътя й на балерина не са по-малко от тези на Нора, особено като се има предвид, че през по-голямата част от времето тя съществува предимно в сянката на най-добрата си приятелка. Като че ли се учи да се задоволява с онова, което на Нора не й харесва достатъчно. Маги осъзнава това и има достатъчно смелост да се конфронтира по темата; <span style="color: #999999;">даже толкова убедително, че успява да защити позицията си, а това е първата от много малки и големи победи в живота й. </span><br /><span> </span>Също като Адриан, Маги много правилно преценява кои са битките, които си заслужава да води. Трезвата й преценка не й позволява да провали приятелствата си. За нея да преглътне егото си и да прости, не е срамно, особено ако с това ще запази мира около себе си. <br /></span></div><div style="text-align: justify;"><span><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEjzgzzJf8j_Sm0nDewj9-uLX8f3DZR-MwReBuo8DDyrbDr_SQgrfkI-Ai7Uhh99kQ0w3wVkUUQUumoVt271DKiZoR12BnsAW99Xnk70KKHXHXCizxCVXdAaUoDYdwqkUC489GMeYCQPHLMBwBrhdjLn44I6YWMbTRnjmLg2VGfUtPgaTIooUIu68Kx1=s850" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="569" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEjzgzzJf8j_Sm0nDewj9-uLX8f3DZR-MwReBuo8DDyrbDr_SQgrfkI-Ai7Uhh99kQ0w3wVkUUQUumoVt271DKiZoR12BnsAW99Xnk70KKHXHXCizxCVXdAaUoDYdwqkUC489GMeYCQPHLMBwBrhdjLn44I6YWMbTRnjmLg2VGfUtPgaTIooUIu68Kx1=s16000" /></a></div><span> </span>„Всички ние сме мечти“ има изключителна <b>атмосфера</b>. Това отчасти се дължи на конкретните места на развитие на действието: галериите, танцувалните зали и огромните балетни сцени винаги са ми се стрували невероятно романтични. <br /><span> </span>В случая обаче имам предвид магическия <b>стил на писане</b> на Симона Стоева. Между „Никога достатъчни“ и този има гигантски скок. Това, естествено, не е негативен коментар към първата книга, а по-скоро огромен и най-искрен комплимент към тази. Магия - това е <b>езикът </b>във „Всички ние сме мечти“. Диалозите са идеални, смислени, силно емоционални, а описанията - не прекалени, но не и оскъдни. <br /><span> </span><i>Самият език, думите! </i>Тях се чудя как да опиша, без да звуча налудничаво. Леят се с ритъма на любима песен, а в следващия момент приличат на стрела на лък, която се забива право в десетката в най-правилния момент. Подобно чувство изпитах, докато четях „Невидимият живот на Ади Лару“ от Виктория Шуаб. Поетиката там е подобна, но в никакъв случай толкова изпипана, колкото във „Всички ние сме мечти“. <br /><span> </span>Книгата е пълна със забележителни мисли; изречения, които неведнъж ме караха да спра и да помисля; изречения, които отбелязвах старателно и препрочитах в почивките. Чела съм книги, също изобилстващи с подобен тип цитати. Почти винаги съм ги намирала за много насилствено позиционирани в правилните пасажи с цел принудителна емоция. Тук не мога да кажа това, защото по никакъв начин не нарушават целостта на текста, в тон са с целия разказ и с малко думи успяват да кажат един милион неща. </span><br /></div><blockquote><div style="text-align: justify;"><span><b>„Твори. Единствено изкуството може да оправдае съществуването и да го превърне във всевечно.“</b></span></div></blockquote><div style="text-align: justify;"><span> Има и няколко неща, които обикновено не бих включила към ревю, но ми се иска все пак да коментирам, защото ме зарадваха истински: </span></div><div style="text-align: justify;"><span><span> </span>1. Имената на героите и мястото на действието. Нямам абсолютно нищо против това български автори да пишат за герои с чужди имена и за места, далеч от нашите географски ширини, но ми става изключително мило, когато българските имена преобладават и, стига да поискам, мога да посетя голяма част от локациите, описани в дадената книга. </span></div><div style="text-align: justify;"><span><span> </span>2. Оформлението на книгата както отвън, така и отвътре, е прелестно! Изпитах ирационално вълнение, докато прелиствах страниците информативно и видях приличащи на писма пасажи, бележки и други по-особени на вид части от текста. <br /><span> 3</span>. „Всички ние сме мечти“ върви със свой собствен плейлист. Не го слушах четейки, но го пуснах след това, за да видя по какъв начин Симона е навързала музиката с историята. Обичам подобни малки допълнения! (С реверанс към най-най-любимата ми песен на Тейлър Суифт <i>Back to December,</i> която е включена в списъка! + <i>Say something</i> на Alex & Sierra, пасва толкова идеално на <i>тази </i>сцена...)<br /><span> </span>4. Не знам дали вече е практика на всички издателства да използват българска кирилица; тук ми направи голямо впечатление. </span></div><div style="text-align: justify;"><span><blockquote><b><span>„Понякога хората са спътници с отредени съдби, които трябва да се преплетат.<br /></span>Друг път са звезди - изгрели на едно небе, за да залязат една до друга.“</b></blockquote><b></b></span></div><div style="text-align: justify;"><span><b> </b> Има още твърде много неща, които бих могла да кажа и да се опитам да анализирам непохватно - емоциите от прочита на книгата все още не са ми позволили да структурирам мнението си така, че да не звучи като разхвърляно брътвеж. С огромно удоволствие обаче бих обсъдила надълго и нашироко всичко с който пожелае! </span></div><div style="text-align: justify;"><span> А ако все още не сте сигурни дали това е вашата история, нека да резюмирам всичките си словоизлияния в няколко изречения в един последен опит да ви убедя. „Всички ние сме мечти“ е комбинация между най-красивата поема, най-въздействащия филм и най-ефирния танц, който някога сте чели, гледали, слушали. Повежда те по коридорите на Академии и зали от най-съкровените мечти на четирима младежи, които стъпка по стъпка проправят своя път както в професионалния си живот, така и в личния. Залива те с емоции във всички цветове; приканва те да намериш себе си сред красивите слова на страницата, а след това, някъде към края на книгата, те оставя сам да усетиш порива да последваш собствените си блянове</span>. <br /><br /></div><div style="text-align: center;">Последвайте книжния ми инстаграм:<a href="https://www.instagram.com/stormy.garden/" target="_blank"> stormy.garden</a></div><p></p>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-86132444478794018002022-03-03T15:41:00.003+02:002022-03-03T15:56:18.724+02:00На лов за истории<p style="text-align: justify;"><span> </span>За човек, който има повече от 30 непрочетени книги вкъщи, ходя на пазар из книжарниците твърде често. Пет предизвикателства и безсънни нощи, посветени на прелистване на книги, на този етап също не са способни да спасят преливащата ми библиотека. Какво остава за спестяванията ми... С всичко това на ум, загърбвам тоталната забрана за купуване, която си наложих в началото на годината, и ви взимам с мен на разходка, за да си поговорим за литературата, сериали и за живота напоследък. <br /><span> Програмата ми през последните седмици е такава, че мога да си позволя малко повече свобода за развлечения. (Малко повече значи, че онзи ден прекарах 5 часа в Симс. Всеки си има вредни навици, а моят е да контролирам несъществуващи хора и да ги карам да правят всички онези неща, които аз не мога - най-вече да отглеждам кокошки и крави и да се изхранвам с писане. Sad life.) Това обяснява и изненадващите девет книги, които завърших през февруари. Не че нямам какво да правя - имам си повече от достатъчно. Жертвата е здравият ми сън. <br /><span> Всъщност огромна част от мотивацията ми да включа турбо режима и да уча и работя по цял ден бе премазана от тежестта на дебелия сняг, който наваля преди няколко дни. Климатичните условия ми влияят по странни начини. Дъждът е приемливата степен на приятно и ползотворно време (стига да съм си у нас), но снегът е тежката артилерия. Едно нещо мразя повече от това да ми е горещо, и то е да замръзвам. Затова доброволното обикаляне по книжарници в днешния хубав празничен ден е нещо като изключение, жертва в името на забавлението. </span></span></p><p style="text-align: justify;"><span></span></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><span><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEheK-tAizvLm90gapOTkQYq6e74aFo5JnoELMgFy47THZO8pftrkmfFJjhGHXWU59iHNY6F62jLd_6NymeRvB8JjRl0VEzTFZrxrjy7wTrmKV5TzWqIkBLHhBZNf7ltM-E5VSYtL_lPIbEOCZNKferLcc0ZFXhn3Tp5FoSuaKIsg7JTiZa0P7x7pBNn=s850" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="569" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEheK-tAizvLm90gapOTkQYq6e74aFo5JnoELMgFy47THZO8pftrkmfFJjhGHXWU59iHNY6F62jLd_6NymeRvB8JjRl0VEzTFZrxrjy7wTrmKV5TzWqIkBLHhBZNf7ltM-E5VSYtL_lPIbEOCZNKferLcc0ZFXhn3Tp5FoSuaKIsg7JTiZa0P7x7pBNn=s16000" /></a></span></div><span><span><a name='more'></a></span><div style="text-align: justify;"> Планът беше да си взема три книги, но реалността при мен рядко съответства на очакванията. Изненадващите заглавия са <b>„Гордост и предразсъдъци“</b> (първо, има класики, които човек трябва да прочете през живота си, и тази е една от тях; второ, една от мечтите ми е да събера колекция от луксозни издания на любимите си класики. Днес полагам началото) и <b>„За ваше собствено добро“</b>. Миналата година прочетох „Моята прекрасна съпруга“ от Саманта Даунинг и не останах хипер възхитена. Бях решила да не продължавам с други заглавия на авторката, след като не ми допадна стилът й на писане, но в книжарницата прочетох анотацията на новата й книга и реших все пак да не я зачерквам категорично. Стискам палци за добър резултат, защото описанието на историята наистина ме влече. Става дума за елитна гимназия, в която се случват убийства - надявам се за класическия трилър с dark academia нотки. </div></span><div style="text-align: justify;"> Ще се възползвам от повода да спомена и <b><i>„Еуфория“</i></b>. За обсесията си по този сериал споделям най-вече в личния си профил в инстаграм, така че ако с вас си комуникираме само в книжния - ето, казвам, че съм огромен, гигантски фен на предаването и най-вече на идеята зад него. Първият сезон е едно от най-красивите и смислени неща, които съм гледала през живота си. Когато си пуснах първи епизод на втори сезон, нещо ме стисна за гърлото в очакване на грандиозността, която очаквахме всички през изминалите две години.</div><div style="text-align: justify;"> Вторият сезон обаче ме разочарова. Кастът продължава да е безупречен, музиката и кинематографията също (според мен даже си заслужава да гледаш сериала единствено заради изкусния начин, по който е заснет, няма значение дали ти харесва историята, или не). Само дето според мен историята жестоко куца. Епизод след епизод очакваш да се случи нещо стойностно, което не е просто сцена с shock value. Огромна част от любимите ми персонажи са смазани от режисьорските решения и са лишени от най-характерните си черти; други пък са почти напълно затрити без адекватно обяснение. Носят се слухове за причините това да се случи, говори се и за смяна на оригиналната идея за развитието на новия сезон, но фенът в мен някак не иска да приеме теорията, че двама от каста не искали да снимат заедно и затова, разбирате ли, всичко отишло по дяволите, та решили да ни сервират абсурдна и нелогична история. Знам ли. Не ми хареса. Красив е, но не е това, което беше, нито пък това, което очаквах. </div><div style="text-align: justify;"> И след като следобедното ми кафе вече не е в компанията на Зендая и дружина, замествам с разни риалити предавания в Нетфликс. А вечер - <i>ергенчето</i>. Но ще си запазя коментарите, понеже искам с чиста съвест да гледам, да се смея и след това да коментирам с приятелките си без цензура. </div><span><div style="text-align: justify;"><span> Отвикнала бях да гледам телевизия, но откакто започнаха риалити предаванията отново - говоря за „Ергенът“, „Хелс китчън“, </span>„Сървайвър“ и „Един за друг“ - вечерите ми са цял ритуал. Следя религиозно първите две, но другите... все още не съм зарибена. Очаквах като че ли малко повече от „Сървайвър“. Била съм малка, когато е излъчен последният български сезон, така че не помня добре как е вървял тогава. Все си мисля обаче, че предизвикателствата бяха една идея по-комплексни, по-сложни, по-предизвикателни. На този етап ако трябва да избирам между „Сървайвър“ и „Игри на волята“, вотът ми ще е за второто предаване.</div></span><span><div style="text-align: justify;"> Не се оплаквам. Харесва ми да има какво да си върна да гледам, когато ми е скучно и нямам нищо по-интересно за правене! <br /><br /></div></span><div style="text-align: justify;"> <b> В края на този пост-емоционално излияние искам да ви честитя днешния празник! Не съществува по-голям извор на уроци и поводи за замисъл от собствената ни история. Четете, търсете отговори, интересувайте се, учете постоянно и безкомпромисно защитавайте идеали. Дни като днешния са повод за безкрайна гордост и вдъхновение! </b></div><p></p>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-289890898188936922022-02-24T17:08:00.000+02:002022-02-24T17:08:50.693+02:007 причини да прочетете „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи“ от Мери Ан Шафър и Ани Бароуз<p></p><div style="text-align: justify;"><span> </span>Няма какво да се лъжем: книжарниците са пълни с романи за Втората световна война, което прави изборът на правилната история изключително труден. Сред всички сюжети за благородни немски войници, бягства, репресии, за ужасите на войната, за зверствата и издевателствата на хитлеристите и за концентрационните лагери, читателите може би изгубят усет за оригинални и съдържателни сюжети. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span><b>„Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи“ от Мери Ан Шафър и Ани Бароуз</b> е издадена през вече далечната 2008 година и пренася читателя в годината след края на ВВС на смътно познатия остров Гърнзи. По време на германската окупация група местни жители създават читателския си клуб с километрично име като прикритие за „нелегалните“ си дейности: чат-пат скриват някое прасенце от германците, излизат след вечерния час, представят се за хора, които не са... В крайна сметка всеки един от тях по един или друг начин се влюбва в литературата и тази странна смесица от интерес и желание за спасение привлича вниманието на писателка от Лондон - Джулиет Аштън. Тя се залавя със задачата да напише книга за историята на острова, а през кореспонденцията си с членовете на клуба се влюбва и в тях, и в далечното, студено местенце между Великобритания и Франция. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Нека ви кажа 10 неща, с които изпъква сред всички останали книги за Войната. </div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEhE_JmOyTJWMh21m_bu8Jo-xYgYpF-e_EiVO4eR7LMJd7Lz849uyWP0RmahiWRiX2_-1-qK2rJ2kKwEUWu497kTi9LqBtPVJD7OvhQiwBbUitp9YAdYEIeXyD4naMKZdjH9kBuWmvYG6fmcS7avq3G-Qu4--rIcil7ubb3zi2EVz7OejQFSim9BngGO=s1133" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1133" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEhE_JmOyTJWMh21m_bu8Jo-xYgYpF-e_EiVO4eR7LMJd7Lz849uyWP0RmahiWRiX2_-1-qK2rJ2kKwEUWu497kTi9LqBtPVJD7OvhQiwBbUitp9YAdYEIeXyD4naMKZdjH9kBuWmvYG6fmcS7avq3G-Qu4--rIcil7ubb3zi2EVz7OejQFSim9BngGO=s16000" /></a></div><div style="text-align: justify;"><span><span><a name='more'></a></span> </span>1. „Клубът“ е <b>епистоларен роман</b>: съставен е изцяло от писма, които персонажите си разменят. Този похват може би отнема от принципа „покажи, а не казвай“, който обичаме да търсим, но пък за сметка на това прави посланията много по-лични, защото ги представя през призмата на самите разказвачи. Историческият контекст и всички събития покрай войната са разказани от очевидци и заради това не се давят нито в прекомерен драматизъм, нито пък са необичайно смекчени. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Плюс е и за изграждането на образите - един герой обрисува друг, трети добавя детайл и така създават портрет на човек, който може и да не съответства на реалността заради субективната нотка в разнородните мнения, но пък изглежда автентичен, достоверен, жив. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>2. По-голямата част от <b>действието се развива на остров Гърнзи</b>, но не липсва и описание на опустошения следвоенен <b>Лондон</b>. Джулиет, главната героиня, е писателка от големия град, която през военните години публикува творби в опит да запечата във времето малкото ежедневно щастие, докато собственият й дом тъне в руини. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>3. Членовете на Клуба и всички хора покрай тях са <b>колоритни личности</b>. Ако човек не чете внимателно текста и не следи авторите и адресатите на писмата, напълно възможно е да се пообърка леко. Но е малко вероятно. Всеки един персонаж блести с индивидуалните си характеристики и особености на речта. Тонът на писмата им, начинът, по който се изразяват и представят останалите, лирическите им отклонения и всички елементи, свързано с езика, създават неповторим портрет.</div><div style="text-align: justify;"><span> </span> <span> </span>4. Покрай проучванията на Джулиет са споделени и много <b>факти от всякакво естество за острова </b>- любопитен елемент за хората, които биха желали да получат и практически знания за непознато място. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>5. <b>Няма го напрежението, което обикновено съпътства историите за ВСВ. </b>Това може би се дължи на факта, че книгата се развива след официалния край на военния конфликт. Може пък да е защото самите герои в нито един момент не изпадат в дълбоко униние и не говорят за събитията в миналото (колкото и трагични да са те не само в световен, но и в личен план) като за края на света. През цялото време се хвърля светлина върху надеждата: след всяко зло ще последва нещичко добро. Набляга се по-скоро на хумора.<br /><span> </span>6. Нишката на <b>любовната история не е водеща за сюжета.</b> Има я, загатва се многократно, но със сигурност е второстепенна спрямо други (доста по-интересни) линии в историята. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>7. Книгата е налична в <b>аудио формат</b> И по нея е направен чудесен <b>филм</b>, който можете да намерите в Нетфликс! </div><blockquote style="text-align: center;"><b>“Това е, което обичам в четенето: едно мъничко нещо ще ви заинтересува в книгата, а това мъничко ще ви отведе до друга книга, а друго малко там ще ви отведе към трета книга. Той е геометрично прогресивен – всичко без видим край и по никаква друга причина освен чисто удоволствие.“</b></blockquote><p></p>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-83132537772702481152022-02-21T10:30:00.001+02:002022-02-21T10:30:19.459+02:005-7-3 Web Culture Challenge (#webculturechallenge)<div style="text-align: justify;"><span> </span>За мен винаги гигантска част от онлайн преживяването е била връзката с други хора. През годините съм се запознавала с много забележителни личности. С много от тях поддържам близка връзка, а с други винаги бихме могли да завържем дълъг разговор върху общи теми и вълнения. Истината е, че интернетът е пълен с талантливи, креативни, вдъхновяващи, изобретателни и смели хора, които творят - някои тихо, а други - на висок глас, и по свой собствен начин оставят трудна за пропускане следа. Понякога попадат на правилните си читатели или зрители, а друг път, често по незнайни и нелогични за мен причини, остават скрити дълго време, преди да намерят „своите хора“. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Задачата да откриеш и да обърнеш време на всички в безкрайното море от информация е трудно. И тъй като винаги съм смятала, че <i>подкрепата </i>и <i>гласността </i>са двете най-силни оръжия в човешките взаимоотношения (и особено в тези в онлайн пространството), се зарадвах страшно много, когато моята любима <i><a href="https://vichismagicplaceinthebigamazingworld.blogspot.com/2022/02/5-7-3-web-culture-challenge.html" target="_blank">Вичи </a></i>сподели предизвикателство, чиято основна задача е да накара предизвиканите да споделят любими интернет „лица“ в три категории: интернет, блог и ютуб канали. Поемам щафетата и днес ви предлагам списък фаворити - все хора с много за казване, качествено съдържание и желание да пропуснат през актуалния безкраен негативизъм малки лъчи светлина. </div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEhV4VFlsDRDTg1I2vDCZJ1-aoKH-448_ROd6t7MHGhR--WlPG4wxWg8eFl1V3jYq48VtbgioYaKgtfBf248uQGldgr0NvfCfRCQYd4mL7dmczLOVk-TPCmLglS_ugjII8PuUKv0Xct1PE55UBhyv27_BlSn0NP-L2zoGoGz_dnlqMep0KoJO1qlPjDU=s1275" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1275" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEhV4VFlsDRDTg1I2vDCZJ1-aoKH-448_ROd6t7MHGhR--WlPG4wxWg8eFl1V3jYq48VtbgioYaKgtfBf248uQGldgr0NvfCfRCQYd4mL7dmczLOVk-TPCmLglS_ugjII8PuUKv0Xct1PE55UBhyv27_BlSn0NP-L2zoGoGz_dnlqMep0KoJO1qlPjDU=s16000" /></a></div><div style="text-align: center;"><b>5 български сайта, които посещаваш често</b></div><div style="text-align: justify;">- <a href="https://goguide.bg/" target="_blank"><b>Go Guide</b></a> е сайтът, в който намирам вдъхновение за ежедневието си. Някои хора влизат в Пинтерест, за да правят бордове с мечтани визии, снимки, места за посещаване и вещи, които някой ден биха искали да притежават. Аз влизам в GoGuide, за да си представя живота си такъв, какъвто наистина го искам - изпълнен с култура, преживявания, събития, концерти, хора с разностранни интереси, добри филми... </div><div style="text-align: justify;">- <a href="https://momichetata.com/" target="_blank"><b>Момичетата от града</b></a> допълва тази мечтана визия, но с малко по-„момичешка“ насоченост - открехва ме за малко мода, малко грим, много литература и щипка светски клюки, които, трябва да признаете, зареждат всяко едно градско момиче!</div><div style="text-align: justify;">- <b><a href="https://www.peika.bg/" target="_blank">Peika </a></b>- задължителна спирка за пътешествениците сред нас, които се намират в непрестанно търсене на нова дестинация и интересна информация за красиви места от цял свят.</div><div style="text-align: justify;">- <b><u><a href="https://azcheta.com/" target="_blank">Аз чета</a></u></b>, причините са повече от ясни.</div><div style="text-align: justify;">- <b><u><a href="https://podmosta.bg/" target="_blank">Под моста</a></u></b> е супер източник на информация за новостите в областта на литературата и киното. Аз често хвърлям и по едно око на секцията за музика.</div><div style="text-align: center;"><u><b><br /></b></u></div><div style="text-align: center;"><u><b>7 български блога, които четеш </b></u></div><div style="text-align: justify;">- <b><a href="https://vichismagicplaceinthebigamazingworld.blogspot.com/" target="_blank">Вичи</a> </b>винаги ще бъде първият човек, чийто блог предлагам където и да е, и причината е проста - тя е един от редките случаи на индивиди, които влагат цялата си любов и емоция във всяка дума, излязла изпод пръстите им. Пристрастна съм, така е, но съм и пристрастена. Блогът й за мен е перфектната комбинация между лично и обективно, вдъхновяващо и информативно. Ако харесвате да четете лично творчество, спортни теми и представяния на книги - Вичи е вашият човек!</div><div style="text-align: justify;">- <a href="https://melithefangirl.blogspot.com/" target="_blank"><b>Мелани </b></a>също покрива изискването за информативно книжно съдържание и лично творчество (да, да, не мога да устоя!). Препоръчвам ви и <b><a href="https://www.youtube.com/channel/UCw1qrULNA_WbItGWFWQJAsw" target="_blank">ютуб канала й</a></b>!</div><div style="text-align: justify;">- Следвам <a href="https://happytwentysomething.com/" target="_blank"><b>happytwentysomething </b></a>от доста време вече и смея да твърдя, че слънчевото момиче зад блога е всичко, към което се стремя, четейки рубриките в Момичетата и Go Guide. Социални теми, лични размишления, откровения, съвети - всичко това и още страшно много е представено с огромна доза позитивизъм. </div><div style="text-align: justify;">- Едно от най-любимите ми (и емоционално близки) онлайн места е блогът <b><u><a href="https://justwanderingcompass.blogspot.com/" target="_blank">The Wandering Compass</a></u></b>. Неведнъж съм споделяла, че съм в непрестанно търсене на блогове със съдържание, възможно най-близко до моето; ще ми се да покрива темите за образованието, разгледано от първо лице, пътувания, книги, лични размисли... Габи, момичето зад това виртуално кътче, сякаш ми чете мислите с всяка следваща публикация! </div><div style="text-align: justify;">- <a href="https://www.beglamgirl.eu/" target="_blank"><b>BeGlam Girl </b></a>също е сред най-любимите ми местенца, обичам го. Съдържанието на Мария е перфектната доза лайфстайл за съботните утрини, когато търся нещо интересно за компания на горещото кафе. </div><div style="text-align: justify;">- Във <b><a href="http://yoli-www.blogspot.com/" target="_blank">Вкусно с Йоли</a></b> пък намирам безкрайно вдъхновение за кухнята - заела съм се със задачата да изпробвам всички рецепти от този блог и няма да се спра, докато не отсея най-добрите и не запълня готварския си тефтер с тях!</div><div style="text-align: justify;">- <a href="http://snejanaatanasov.blogspot.com" target="_blank"><b>Снежана Атанасова</b></a> се вихри активно в Инстаграм, но аз не пропускам да хвърлям по един поглед и в чудесния й блог, където дава информация най-вече за козметични и технологични находки. </div><div style="text-align: justify;"><br /></div><div style="text-align: center;"><b><u>3 български канала, които следиш</u></b></div><div style="text-align: justify;">- Намерих <a href="https://www.youtube.com/channel/UCyZsDWpM5JyHY7gL-nw_XPQ/videos" target="_blank"><b>Бетина Белчева</b></a> преди немного време съвсем случайно, през предложенията в ютуб, и в нейно лице веднага намерих човек, към когото мога да рилейтна, както се казва на чист български. За нея съм говорила и друг път тук, но отново пускам линк към канала й, защото вярвам, че съвсем скоро все повече и повече хора ще започнат да я откриват и да оценяват съдържанието й. </div><div style="text-align: justify;">- <a href="https://www.youtube.com/channel/UCfoFV81l8E9z9_e1PeraoFg" target="_blank"><b>Антоанет Попова Янг.</b></a> Нямам какво повече да кажа. По-любима ютуб онлайн личност от нея нямам.</div><div style="text-align: justify;">- <a href="https://www.youtube.com/c/TheComedyClubChannel" target="_blank"><b>Комеди Клуб Подкаст </b></a>в ютуб, хора, ако не ги гледате/слушате, защо?!</div><div style="text-align: justify;"><br /></div><div style="text-align: justify;">Ако случайно докарате този пост до неговия край и се чувствате вдъхновени да споделите своите виртуални любими личности, напишете ги в коментар, посветете им пост, тагнете ги в инстаграм, напишете им лично съобщение! Ще се учудите колко щастие може да донесе едно толкова мъничко действие!</div><div style="text-align: justify;"><br /></div><div style="text-align: center;">Последвайте книжния ми инстаграм:<a href="https://www.blogger.com/u/1/#"> </a><a href="https://instagram.com/stormy.garden" target="_blank">stormy.garden</a></div>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-53622276976808781122022-02-09T10:27:00.000+02:002022-02-09T10:27:41.480+02:00A través de mi ventana (Through My Window) от Ариана Годой - книгата и филмът<div style="text-align: justify;"><span> </span>Какво е мнението ви за романите, които първо набират популярност в платформи като Wattpad? Или пък за тези, които започват като фенфикшън? Ако искате за момент се абстрахирайте от заглавия като "След" или "50 нюанса сиво" заради оправдано спорната им слава. Но като цяло? Имат ли шанс подобни романи да достигнат дадено ниво литературна стойност, без да бъдат заклеймявани преди дори да бъдат прочетени? </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>В обсега ми преди няколко дни попадна заглавието <b>A través de mi ventana („През прозореца ми“)</b> от <b>Ариана Годой</b> - писателка от Венецуела, която печели овации за повече от 20 заглавия именно в Wattpad. Няколко от книгите й са издадени на хартия, а една от последните - фокус на публикацията - е сред най-новите филмови адаптации на Netflix. В ролята си на фен на романтични тийн истории, драма, испаноезична литература и филми, не мога да се въздържа да не споделя мнението си за двете версии! </div><div style="text-align: justify;"><p><span> </span>„През прозореца ми” е перфектната книга за почитателите на „След“ - написана е в същия лековат стил, който би се харесал на тийн почитателите на любовните историйки (дори със същата доза романс и по-експлицитни сцени, които се нуждаят от едно <em>„+16“</em> на предната корица). Книгата не е преведена на български, но в Амазон например можете да я намерите както на испански, така и на английски език.<br /><span> </span><b>Сюжетът </b>се завърта покрай Ракел - гимназистка с лошия навик да шпионира и преследва (по-скоро проследява) един от синовете на съседското семейство, с коeто никога не са си разменяли дори думичка. Това се променя, когато става ясно, че Арес, обектът на нейния интерес, е разбил защитата на уайфая й и използва безвъзмездно връзката. След конфронтация, двамата все по-често започват да се засичат, да комуникират, а след това и да се събират на купони и други мероприятия, докато отношенията им лека-полека не започват да се затвърждават. Макар че „затвърждават“ в техния случай не е най-правилната дума, тъй като двамата имат много различна настройка един към друг. Докато Ракел се влюбва все по-силно в момчето с име и телосложение на гръцко божество, то прави всичко възможно, за да притъпи чувствата и емоциите си и да отблъсне Ракел дори с цената да разбие на пух и прах сърцето й. Отново. И отново.</p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEg2VpHPuAcnXDrSCRFBzpXryrSTuqVoHDqP9zk5_YR1vFWLuo5q8VleXpfXrWMa2vBLYUnVZSOTrlw39bCW_Xj5an9SuI8ahxmqfdH2tZNA-Tdd7tOEj6sJ4jqKfKJX8i6EcRJDtDgSxnmDvra6CDRDQy0tmOKSojTii0laMCPW8NivXVkYXsHtffcV=s1133" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1133" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEg2VpHPuAcnXDrSCRFBzpXryrSTuqVoHDqP9zk5_YR1vFWLuo5q8VleXpfXrWMa2vBLYUnVZSOTrlw39bCW_Xj5an9SuI8ahxmqfdH2tZNA-Tdd7tOEj6sJ4jqKfKJX8i6EcRJDtDgSxnmDvra6CDRDQy0tmOKSojTii0laMCPW8NivXVkYXsHtffcV=s16000" /></a></div>
<p><span><span></span></span></p><a name='more'></a> Романите от този жанр, балансиращи някъде на границата между тийн литературата и литературата за възрастни, са нож с две остриета. Идеалният пример за това е гореспоменатата “След” от Анна Тод: докато много читатели затварят очи и предпочитат да гледат историята като чисто забавление и източник на малко тръпка от драматичните премеждия на главните персонажи, останалите (по-голямата част от читателите) не могат да подминат червените флагове. <br /><span> </span>Ще ми се да кажа, че с романа си Ариана Годой е направила голям скок в сравнение с колежката си, но истината е, че, да, има неща, които минават със зелена светлина, но повторените грешки преобладават.
Мога да напиша дълъг пост с възхвали за драматичната история, като я предложа на масата читатели, които си търсят заместители на Теса и Хардин, но не смятам, че това би било честно и обективно, ако не спомена и всички онези подробности, които в продължение на цялата книга ми вадиха очите и ме дразниха открито. <b><i>Затова buckle up, приятели, ще бъда многословна. <br /><span> </span>Имайте предвид, че настоящото ревю съдържа спойлери! Всички те ще бъдат маркирани с по-светъл сив цвят, за да можете да ги пропуснете, ако не искате да разберете някои сравнително важни моменти от сюжета. </i></b><p></p><p><span> </span>Главите на A través de mi ventana са структурирани по типичния за Wattpad историите начин: сравнително кратки са и по-голямата част от тях свършват в момент на най-голямо напрежение. Благодарение на това книгата се чете по-бързо от очакваното. Оригиналът на <b>испански </b>не представлява особен проблем откъм лексика, затова смятам, че е <b>напълно подходящ за хора със средно ниво на познание</b>, които биха искали да се упражнят. На английски пък не бихте имали какъвто и да е проблем!<br /><span> </span><b>Сюжетът </b>на романа също не е нещо невиждано, както най-вероятно вече сте заключили. Всъщност е много типичен и съдържа всички задължителни моменти за тийн драмите, сред които и двете най-важни: сцената в задимен клуб и играта на истина или предизвикателство! Не остават по-назад типичните уатпадски описания на външния вид на персонажите: като се започне от чисто физическите черти, та се стигне до подобни детайли от облекла. Постоянно, за всеки повод. Друго типично е отсъствието на родителски фигури, които да санкционират. (Имаше една-единствена сцена, в която майката на главната героиня влезе в ролята си на родител. <span style="color: #999999;">Накратко, майката на Ракел изпада в истерия, че дъщеря й хойка с някакво момче и повтаря нейните грешки, не може да повярва, че е сбъркала в методите си за възпитание и се чуди защо се е случило така. Може би надеждата на авторката за тази сцена е била да покаже отношенията на майка и дъщеря, да открехне вратичката към тяхното минало и даже да подчертае здравия разум. Всъщност единственото, което постига, е още драма, защото майката всъщност е разбрала за „прегрешението“ на Ракел от нейния най-добър приятел Йоши. Както можете да се досетите, това води до конфликт и още драма, която на пръв поглед има потенциал за <i>катарзисен</i> момент, но в крайна сметка просто остава в пространството.</span>)</p><p><span> </span>Ако сме свикнали да виждаме как в отношенията си двойките от романтичните книги обикновено правят две крачки напред и една назад, то Ракел и Арес правят една напред и пак една назад. Просто си дълбаят на едно място. Типично за този вид романи (пожънали успех първо в онлайн платформа), драмата е главният мотор на действието. Случва се през две глави, ако не и във всяка. Героите обаче не се учат от грешките си, а просто повтарят същото отново и отново, и отново, и отново. За да онагледя: Арес се прави на недостъпен; Ракел успява да “разруши” стените му, след което той се показва като изключително мил и внимателен; в края на романтичната сцена обаче отново става мрачен, недостъпен и груб, тръгва си, оставя я с разбито сърце. После тя му прощава и всичко тръгва наново с обяснението, че за него любовта е измамна и води само и единствено до разочарование. Затова е по-добре да отрича истинските си чувства и да отблъсква момичето. По-лесно е да е играч. Главите от негова гледна точка се опитват да оправдаят кофти поведението му, но не съм сигурна колко успешно. В един момент - ако не четеш книгата само заради тръпката от драмата - започваш да си мислиш колко безсмислени са тоя тип тийнейджърски сдърпвания, тотално ненужни и от нищото. В това отношение книгата има доста сериозна червена точка от мен.
<br /><span> </span>Някъде към средата нещата започват да се пооправят. Е, вече не се изпада в такива крайности, но пък започват безумия от рода на „ма тя защо те погледна така“, „този пък кой е“, „няма да говориш с момчета/момичета, само с мен“, схващате. <b>Целият свят на Арес и Ракел се върти само и единствено около отвратителната „връзка”,</b> която авторката се опитва да поднесе като пример за велико влюбване. Само дето според мен това няма как да стане, щом героите ти са тотално двуизмерни: <b>не съществуват извън границите на отношенията си</b>, нямат хобита, нямат забележителни характеристики, които да не са създадено само и само да допринесат към „романса“. <br /><span> </span> Заслужава си да разгледам двамата главни герои поотделно, за да докажа твърденията си.<br /><span> </span>За <b>Ракел </b>не се знае нищо друго, освен че е обсебена от Арес и чат-пат го следва, има двама най-добри приятели, майка й работи предимно нощни смени, защото така е по-удобно за целите на сюжета и за това „послушната“ дъщеря и нейните гости да влизат и излизат нон-стоп през прозореца. Някъде към края става ясно, че иска да е и психолог, но освен всички тези неща сигурна е единствено тоталната липса на достойнство в този образ. Ракел живее с идеализираната представа за едно момче, с което никога не си е разменяла и една дума. Виждала го е само през прозореца. Каквото и да направи той, колкото и пъти да я зареже след интимен момент и колкото и пъти да неглижира чувствата й публично, тя му прощава и дори не се замисля, преди отново да му се хвърли в обятията.<br /><span> </span><b>Арес </b>пък е „гръцки бог“ с жестоко тяло, трима братя и daddy issues, което явно му позволява да третира жените около себе си като забавление за една нощ. За разлика от Ракел, той търпи някакво минимално развитие - вече казах, че в първата половина се държи безобразно, а във втората - малко по не безобразно. И в двете обаче поведението му демонстрира само и единствено плътско привличане. Никой не може да ме убеди, че между него и Ракел, и двамата безхарактерни и лишени от най-елементарни личностни характеристики, възникват емоции, базирани на някакво емоционално и интелеткуално ниво. Абсурд. Просто не. Няма нито една сцена, която да сочи към нещо повече от първично привличане, повярвайте ми. </p><p><span> </span>Най-„токсичната“ черта на Ракел и Арес е желанието им да карат другия да ревнува абсолютно всеки път, когато един от двамата направи нещо съвсем леко дразнещо и „предателско“ (по техните стандарти). Сцената на един от първите купони в дома на Арес е добър пример - докато той е в басейна с някаква негова приятелка на раменете, забавляват се, смеят се, Ракел изревнува и решава, че трябва да си отмъсти, като предизвикателно се заиграва с най-добрия му приятел и чака да види подобаваща реакция. После се чуди откъде-накъде Арес прави същото с въпросното момиче на раменете. Единственият плюс е, че <b>тази токсичност така и не успява да достигне нивото във връзката на Хардин и Теса</b>.<br /><span> </span>Не мога да кажа, че стилът на авторката надскача този на Анна Тод. В много отношения двете книги (и поредици като цяло, предполагам) са на подобно ниво и затова си позволявам да ги сравнявам и препоръчвам като заместители. <br /><span> </span>Тук, както и в „След“ и в много други романи от този калибър, има един елемент, който вече леко ми писва - <i>сексуалните сцени</i>. Винаги, винаги, винаги един автор може да седне и да напише качествена и вълнуваща любовна история, без да включва подобни моменти. Не всеки романс се нуждае от тях. Просто не е нужно да се блъскат навсякъде и в безобразни количества. Още повече, ако са написани зле. В A través de mi ventana всичко е описано твърде първично и тотално неподходящо за тийн роман, какъвто този <i>май </i>се опитва да бъде. Тийнейджъри, хормони - окей, всички сме минали през това. И да, има крайни случаи като този и в ралния живот. Но. Силно се съмнявам всеки втори подрастващ да върви и да говори работите, които говорят уважаемите Арес, Ракел и придружаващата ги компания от личности. Повтарям - п<b>онякога сексуалните сцени загрозяват книгите и не допринасят с НИЩО нито за развитието на героите, нито за историята като цяло, нито за ни-що</b>.</p><div><span> </span>Обобщено: ако сте почитатели на „След“, харесвате този тип драма, не търсите целенасочено лошите черти на романите и сте склонни да си затваряте очите за някои недомислени неща, съвсем искрено смятам, че „През прозореца ми“ ще ви хареса. Носи същата енергия като историята на Теса и Хардин, но <b>без безумните дози скандали, без физическа агресия и без злоупотреба със субстанции</b> (макар че тук бая алкохол се лее). Романът не блести с възвишен стил, героите пък не са най-пълнокръвните и определено няма да ви послужат като добър пример нито индивидуално, нито като двойка. На второстепенните образи е придадена някаква важност, но общото усещане е, че са там, за да „служат“ в подходящия момент, да са удобни за помощ или някаква драма. Романът би се харесал на почитателите на <b>neighbour романсите с герои, които от нещо като врагове стават lovers. </b></div><div><b><br /></b></div><div style="text-align: center;"><b>ФИЛМЪТ</b></div><div style="text-align: center;"><table align="center" cellpadding="0" cellspacing="0" class="tr-caption-container" style="margin-left: auto; margin-right: auto;"><tbody><tr><td style="text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEgvp7NOJR_skU31uFWY0700BH59DgtKYZ-e0rRzTVvcy5cKbjy4ua2kNz5VS8rvAcLGxe5Vc5iFa775RMMcGZiHHOKyXGwhOItQ6zTGQ-IdLA7TYb33Nf7UVSb2VEgL4EqfGFf6xBrqonnE3m1of6d-3eywKkqzsjkqTMKHMjHS_gd2n6YkHDTDm7wT=s850" style="margin-left: auto; margin-right: auto;"><img border="0" data-original-height="270" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEgvp7NOJR_skU31uFWY0700BH59DgtKYZ-e0rRzTVvcy5cKbjy4ua2kNz5VS8rvAcLGxe5Vc5iFa775RMMcGZiHHOKyXGwhOItQ6zTGQ-IdLA7TYb33Nf7UVSb2VEgL4EqfGFf6xBrqonnE3m1of6d-3eywKkqzsjkqTMKHMjHS_gd2n6YkHDTDm7wT=s16000" /></a></td></tr><tr><td class="tr-caption" style="text-align: center;">Източник на всички снимки: https://www.cinebooom.cl/clara-galle-y-julio-pena-protagonizan-el-impactante-trailer-de-a-traves-de-mi-ventana/</td></tr></tbody></table></div><div><span> </span>При повечето филмови адаптации на книги се наблюдава един и същи феномен: персонажите се подобряват леко, изрязват се проблематичните моменти и се заменят с някои по-удачни за големия екран, а след това филмът заживява свой собствен живот - не е е нужна книга, за да разбереш за какво става въпрос. Според мен това е най-добрият вариант и съм щастлива, че в най-общи линии екипът зад Through My Window се е справил с нелеката задача да задоволи почитателите на историята.</div><div><span> <b> </b></span><b>Според мен Through My Window е приличен самостоятелен филм. </b>Има си прилична структура и динамика, интересни моменти, драма, вълнение - може би не толкова, колкото му се иска на фена на тийн драмите, но достатъчно, че да си прекара добре петъчната вечер. Би ми било интересно някой, който не е чел книгата, да сподели дали схваща идеята и историята му е ясна, няма дупки и неща, които не може да върже. <br /><span> </span>Непрофесионалното ми и нетренирано око на зрител хареса <b>визуално </b>филма - как са заснети сцените (с изключение на една от финалните сцени с покъртителен CGI), какви ефекти са избрани, ъглите, времето, ритъмът и героите...</div><div><span> <b> </b></span><b>Актьорският състав</b> също е чудесен. Харесвам Хулио Пеня невероятно много и харесах интерпретацията му на Арес Идалго. Химията между него и Клара Гайе, филмовата Ракел, е неоспорима. Двамата се справят прекрасно с ролите си и остават верни на книжните персонажи, но работата им е страхотно подпомогната от останалата част от каста. Абсолютно влюбена съм в Наталия Асаара, която играе Даниела, най-добрата приятелка на Ракел, също и в Ерик Масип (Артемис), най-големият от тримата братя Идалго. Радвам се, че са съумели да включат достатъчно много сцени с всички второстепенни герои, защото те са важни в първоизточника на историята. </div><div><span> Няма да се впускам в подробен коментар на паралелите със „След“, тях вече ги споменавах достатъчно пъти нагоре. Ще вмъкна единствено</span>, че Клара Гайе освен че влиза в ролята на героиня, много близка по характер до Теса, визуално също прилича на Джозефин Лангфорд. Кой знае каква прилика между Хулио Пеня и Хиро Тифин Файнс няма, но пък и Арес, и Хардин се обличат ексклузивно в черно. Oh well...</div><div><span> Музикалното оформление ми е страшно испанско - носи ми духа на всички други тийн испански филми и сериали, които съм гледала и които обичам страшно много. Зарадвах се, че са включили испански кавър/версия на песента I hate you, I love you - готино намигване към читателите, които помнят, че именно тази песен е цитирана в книгата, когато Арес вече започва да се замисля за истинските си чувства към Ракел.</span><br /></div><div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEjbwk1x6mT7Kp6OT1MtDM7mOx4zbLamHV57QOtGMZ1JD6JP0L569BrdzoKQ1ue8UNd4Inf5vtWdAE064Wj5q-kJoJBlF4LZrsNOpSDebYCPvrEPw6P8sydJyqbdYals9zMCa_mUPB1u-u91CXNRwY8nrJ86cBjZJLi5T3D_HWHkVme_TpwfuiSUn1Y1=s850" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="566" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEjbwk1x6mT7Kp6OT1MtDM7mOx4zbLamHV57QOtGMZ1JD6JP0L569BrdzoKQ1ue8UNd4Inf5vtWdAE064Wj5q-kJoJBlF4LZrsNOpSDebYCPvrEPw6P8sydJyqbdYals9zMCa_mUPB1u-u91CXNRwY8nrJ86cBjZJLi5T3D_HWHkVme_TpwfuiSUn1Y1=s16000" /></a></div></div><div><span> </span>A través de mi ventana на Нетфликс може да е приличен филм сам по себе си, но според мен не е отлична адаптация на книга. <i>Ще започна с хубавото</i>.</div><div><span> </span>Както вече споменах, представянето на героите е доста вярно с оригинала - до голяма степен характерите и поведението им са запазени. От историята са изтрити доста малко персонажи: някои по-незначителни и други, които за Ариана Годой са били най-вече източник за драма и вълнение, компенсирано във филма.</div><div><span> </span>Коментирах също, че апелирам към адаптиране, съкращаване и подобряване на историите от книгите, особено когато те се намират на границата между приятна тийн история и глупост. Както е и тук. Затова останах щастлива от факта, че токсичността на връзката на Ракел и Арес е почти напълно заличена (притъпена, да речем). Също и че липсват много от безсмислените диалози; естествено, няма един куп повтарящи се сцени, ненужни драматични моменти, сцени с напивания и клубове и други детайли, които коментирах по-горе в книжната част - стисваме си ръцете за това, че и без това няма как всичко да бъде включено в един-единствен филм. </div><div><span> </span>Присъствието на майката на Ракел е много по-подчертано - тук двете имат отношения, близки са, комуникират и споделят. Майчината фигура не служи само като призрачна фигура, която да напомня за възрастта на персонажите - плюс за адаптацията!<br /><span> Мястото на развитие на действието също е променено. В оригинала всичко се случва в Щатите, макар и главните герои да са латиноамериканци, докато във филма историята се пренася в моята любима Барселона. Според мен решението Нетфликс Испания да поеме работата над филма е било добро - не съм пристрастна, просто латиноамериканските продукции на платформата не ме впечатляват кой знае колко. Латиноамериканската нишка не е забравена напълно - прекрасният колумбийски акцент на актрисата, която играе Даниела, внася приятна нотка на разнообразие.</span><br /></div><div><span><br /></span></div><div><span> Само дето...</span> много рязане не е на хубаво. Може би сега ще прозвуча леко лицемерно и в разрез с нещата, коментирани в предишната част на това ревю. Но. След като гледах филма, останах леко разочарована, че три от най-драматичните моменти в A través de mi ventana са изрязани, а на тяхно място има или адаптирана по-кратка история, или съвсем друг елемент от сюжета, който да послужи за заместител. <span style="color: #999999;">Говоря за кавгата, която създава Йоши, най-добрият приятел на Ракел, за да раздели нея и Арес. В последствие заради нея той прави опит да се самоубие. Третият важен драматичен момент е сцена в началото на романа, където посред нощ нападат Ракел, взимат й телефона, а Арес я прибира у дома.</span> Да, по този начин филмът спестява на зрителите една доста солидна доза негативни емоции, които дори у мен предизвикаха възмущение, докато четях. Само че през цялото време чаках да се случат, защото знам, че носят някакво значение, колкото и малко да е то. Тъпи сцени, но вълнуващи в контекста на тъпата история, ако разбирате какво искам да кажа. </div><div> Почитателите на книгата със сигурност очакват една идея повече напрежение, една идея повече тръпка, до голяма степен предадени именно чрез тези сцени. И да, получават една финална „трагедия“, която донякъде запълва празнината от очакването нещо по-така да се случи. От всички промени, може би единствено тя си заслужава. Останалите са леко изсмукани от пръстите. <span style="color: #999999;">Например, н</span><span style="color: #999999;">е намирам логика в това главната причина за "финалния разрив" в отношенията на главните герои да е нагласено от брат му парти, целящо да унижи Ракел</span><span style="color: #999999;">, понеже майка й е една от сервитьорките</span><span style="color: #999999;"> (всъщност никой не би си дал сметка, че е унижена, защото само тя и Арес забелязват случващото се). </span></div><div><span style="color: #999999;"><span> </span>Не разбрах и сцената, в която Йоши и Арес се сбиват и Арес пада в басейна. Допускам, че съм се разсеяла и не съм разбрала, но отново беше от никъде и тотално не съответстваше на характерите на двете момчета.</span></div><div><span style="color: #999999;">Най-разочароващо за мен обаче си остава отсъствието на дядото на Арес. В книгата той влиза в ролята на най-мъдрия и справедлив член на семейството му. Именно той помага на внука си, когато баща му и големият му брат не му позволяват да следва мечтата си да учи медицина. Във филма причината за това той все пак да замине остава неясна. </span></div><div><span style="color: #999999;"> </span> Всъщност филмът започва супер обещаващо - първите сцени съвпадат идеално с началото на книгата. След това всичко отива надолу. <span>Според мен ка</span>то цяло на екранизацията й липсва емоция, която да не е породена от интимните отношения на героите. И тук те са главният мотор на случващото се между тях: продължава да липсва нещо по-задълбочено, върху което двамата да градят връзката си. Затова няма да ви изненадам, като ви кажа, че и като индивиди те са тотално двуизмерни, не се развиват по никакъв начин, не проявяват никакви интереси (като изключим писането на Ракел, което май не беше a thing в книгата). <br /></div><div><span><br /></span></div><div><span><span> </span>Бих ли препоръчала филма? Да, особено ако сте почитатели на „След“ и търсите нещо, което да ви донесе ако не същата, то подобна емоция. Интересен е, красив е, ще ви насочи към нова музика на испански език и ще задоволи нуждата ви от малко романтика. Но ако по някаква случайност на съдбата сте чели книгата и я харесвате - мисля, че ще останете разочаровани от това колко се отдалечава филмът от нея, макар и да предава есенцията й. Затова подходете към A través de mi ventana без големи претенции, леко несериозно и с очакване на много клишета, типични за жанра. Надали ще ви изненада с нещо повече.</span></div><div><span><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEgfAGBqjOMRjr-U_jqX12UjrMqav_vQO0cHPCNE1wYin8IGblRozG3MlXcDGsKWM3Ue3xMkz9ickxC6gO14uDAu8mvrIN9b-EtN29GRub3QsSB4PBx6zPZGSCgq9MN2Ick2qI6fK3CatEhs5HY2xIojUHQPF7ibUeunQgoKUQD9mWqLCFI_8Z-7HOZO=s1275" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1275" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEgfAGBqjOMRjr-U_jqX12UjrMqav_vQO0cHPCNE1wYin8IGblRozG3MlXcDGsKWM3Ue3xMkz9ickxC6gO14uDAu8mvrIN9b-EtN29GRub3QsSB4PBx6zPZGSCgq9MN2Ick2qI6fK3CatEhs5HY2xIojUHQPF7ibUeunQgoKUQD9mWqLCFI_8Z-7HOZO=s16000" /></a></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><span style="font-family: Georgia, Utopia, Palatino Linotype, Palatino, serif;">Можете да прочетете A través de mi ventana безплатно на испански <a href="https://www.wattpad.com/story/68514659-a-trav%C3%A9s-de-mi-ventana-%E2%9C%94%EF%B8%8F-en-librer%C3%ADas" target="_blank">в Wattpad тук</a> и на английски (частично платено!) отново <a href="https://www.wattpad.com/story/80428185-through-my-window" target="_blank">в Wattpad тук.</a></span></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><span style="font-family: Georgia, Utopia, "Palatino Linotype", Palatino, serif;">Последвайте книжния ми инстаграм:<a href="https://www.instagram.com/stormy.garden/" target="_blank"> </a></span><span style="font-family: Georgia, Utopia, Palatino Linotype, Palatino, serif;"><a href="https://www.instagram.com/stormy.garden/" target="_blank">stormy.garden</a></span></div></span></div></div>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-16870699065454374642022-02-03T17:15:00.000+02:002022-02-03T17:15:48.520+02:00„Шефът“ от Ви Кийланд - Ревю<p></p><div style="text-align: justify;"><span> </span><b> Ви Кийланд</b> е сред любимите ми авторки и това вече е абсолютно затвърдено. Не ме интересува кой какво ми казва и с кого я сравнява - нейните романтични истории са всичко, което искам за свободното си време, когато имам нужда от нещо вълнуващо, комедийно и драматично в едно. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Вече съм ви говорила за друг роман на авторката и днес няма да изпадам в твърде много обяснения за „<b>Шефът“,</b> защото до голяма степен мнението и елементите, които потенциално бих коментирала, съвпадат. Тук въображението на Ви Кийланд праща читателите на „бойното поле“ между Чейс и Рийс - шеф и подчинена, които се запознават случайно в нощен бар, докато са на среща с други хора. Макар и непознати, двамата си съчиняват трогателна история за предишно приятелство и незабравими преживявания за пред придружителите си, но това остава единствената им среща за следващите няколко месеца. Тогава съдбата ги среща отново. <br /><span> <br /></span><span> Привърженик съм на идеята, че дори и в по-елементарните и очевидни истории се крият важни послания и материал за много изводи. Естествено, няма никакъв проблем в това да си четеш за удоволствие и да приемаш буквално думите върху страницата, ако не изпитваш нужда да се задълбочаваш и да изпробваш границите на интерпретацията. Винаги обаче я има възможността да поставиш под въпрос авторовите думи, да се запиташ дали няма някакъв скрит смисъл и дали най-очевидното заключение е това, което се опитва да предаде създателят на историята. </span></div><div style="text-align: justify;"><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEj0BQpzJU88KvAsKRa0b4W0d8Fv4Oob6fCXs7EWvh8US3kyV2KGEBcVSJfaRp0PRV-Yz_QzHeUpH6OuYoRt8rnOUps8t0k736qQZBiYFS063T7ha4TutkzTkohZjYzqvnv3cO7fRTwVB2WJugp1SteHL5QevFo9z-SlMZO2aeQhgbkhqKypCLwwFpSV=s1275" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1275" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEj0BQpzJU88KvAsKRa0b4W0d8Fv4Oob6fCXs7EWvh8US3kyV2KGEBcVSJfaRp0PRV-Yz_QzHeUpH6OuYoRt8rnOUps8t0k736qQZBiYFS063T7ha4TutkzTkohZjYzqvnv3cO7fRTwVB2WJugp1SteHL5QevFo9z-SlMZO2aeQhgbkhqKypCLwwFpSV=s16000" /></a></div><br /><span><span><a name='more'></a></span> В „Шефът“ май няма толкова скрити послания (поне не такива, които аз да съм забелязала на първото четене/слушане), но и директно представените ситуации са добър материал за размисъл. В персонажите си Ви Кийланд винаги влага повече от типичния автор на любовни романи. Макар и написани по калъп и до известна степен предвидими в постъпките си, всеки един от тях е поставен в центъра на житейска дилема. <br /><span> </span>Чейс и Рийс са жертви на миналото по много близък, но и страшно различен начин. Чейс е някъде по средата на пътя към преживяването на трагичната загуба на годеницата си, а Рийс се опитва да извлече най-много позитиви след инцидент с крадци, заради които брат й губи слуха си. Белезите от ужасните събития стоят по различен начин върху двамата. Той сякаш най-сетне е прескочил трапа и продължава живота си, макар и на заден фон да следи все още течащото разследване по убийството на любимата му. Тя пък адаптира новите си привички към ежедневието - проверява религиозно дома си всеки път, когато влезе, защото я е страх, че отново ще завари непознати злосторници. </span><br /></div><div style="text-align: justify;"><br /></div><div style="text-align: justify;"><span><span> Нещо, което оценявам високо в персонажите на Ви Кийланд, е способността им да разбират концепцията за „лично пространство“. Един от най-противните елементи в любовните романи обикновено е натрапчивостта я на единия, я на другия герой. Знаете: когато е време за малка почивка, за да не станат нещата по-зле, все някой решава да продължи да натиска, да се навира и да тормози уж с добри намерения, но винаги предизвиква повече зло, отколкото добро. <br /></span><span> Огромната разлика тук е, че до голяма степен цари уважение. Раните на Рийс и Чейс ги тласкат към състояния, в които се нуждаят от усамотение и време за размисъл. Рязката промяна в отношенията, провокирана от това, наранява на пръв поглед другия. И е логично - няма как да останеш равнодушен към внезапно отблъскване от човека, към когото таиш силни чувства. Няма как също и да го оставиш да си отиде без дори да се опиташ да поправиш нещата. Когато обаче веднъж, два пъти срещнеш липса на емоции и нежелание за сътрудничество, е редно да оставиш всичко и да дадеш въздух на този срещу теб. Това правят Чейс и Рийс. Макар и наранени от отношението на другия, и двамата правят крачка назад. Не си отиват напълно, продължават да наблюдават, но не прекрачват границата на допустимото в новото "нормално" на отношенията си. <br /><span> Но както вече казах - структурата на историята е по калъп. Едва ли може да изненада с нещо, като изключим елементите от личните истории и обратите, които потенциално може да се случат от тяхното разкритие. Препоръката ми, когато става въпрос за такива романи, е да не се прекалява. Недейте да се впускате в четене само на този жанр постоянно и определено не правете грешката да прочетете цялото достъпно творчество на един автор на едно сядане. Гаранция, че ще ви писне и издразни. За мен правилната формула е едно заглавие на всеки един-два месеца, за да си дадете шанс да позабравите предишните (твърде подобни) истории. </span><br /></span><br /></span></div><div style="text-align: justify;"><span><span> И ако трябва да събера същността на „Шефът“ само в няколко изречения, ще започна с това, че </span>и в този роман на преден план стоят <b>персонажите </b>и <b>отношенията им</b>. Второстепенните герои не са нито толкова интересни, нито кой знае колко важни, макар и на моменти да играят близка до ключова роля. Би се харесал на феновете на <b>офис романсите на работното място с герои шеф-подчинена. </b>Други класически сюжетни елементи, които могат да ви се сторят интересни: <b>friends to lovers, fake friendship, fake dating с цел ревност</b>. Ако сте фенове на Ви Кийланд и все още не сте прочели книгата, вървете да поправите тази грешка! Аудиокнига с чудесен прочит на Петя Арнаудова е налична и в Сторител, ако си падате по този формат. </span></div><div style="text-align: justify;"><span><br /></span></div><div style="text-align: center;">Прочетете още ревюта на "Шефът" тук: <a href="http://booumouse.blogspot.com/2016/11/boss-man.html" target="_blank">Book mouse </a></div><div style="text-align: center;">Последвайте книжния ми инстаграм: <a href="https://www.blogger.com/u/1/blog/post/edit/2509676862677977152/4462786288854439388#">stormy.garden</a></div><p></p>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-10599341293654473032022-01-20T10:19:00.001+02:002022-01-20T10:19:33.180+02:00Любимите ми романтични истории от изминалата година<div style="text-align: left;"><p style="text-align: justify;"><span> </span>Лятото ми е сезонът за четене на всякакви романтични романи. Като се започне от тийнейджърски любовни историйки с щастлив край, та чак до ония романи, които се правиш, че не виждаш на рафтовете, тъй като даже кориците им предизвикват смут. Затова оттогава насам (от около половин година) събирам най-интересните и вълнуващи заглавия, за да направя един финален списък, който през лятото на 2022 година може да ви служи като пътеводител из най-близката книжарница! <br /><span> </span>Възможно е да прибързвам, като споделям списъка си в средата на зимата, но тайната ми цел е една: вие също да споделите с мен любимите си романтични заглавия, за да може взаимно да си помогнем и да се подготвим за следващия летен сезон! </p></div><div style="text-align: center;"><b> „Егоцентрик“ от Ви Кийланд</b><br /></div><div style="text-align: justify;"><span> </span>За „Егоцентрик“ споделих подробно мнение през лятото, когато свърших с книгата (него можете да прочетете, като кликнете <a href="http://stormy-garden.blogspot.com/2021/08/blog-post.html" target="_blank">тук</a>), но ще се опитам да обобщя защо романът заслужава място в този списък: историята не е написана, за да се вземе твърде сериозно. Заради това е перфектна за горещия сезон, когато ти се четат леки и ненатоварващи истории тип романтична комедия. Героите са земни, забавни и реалистични и носят послания с отражение и в истинския живот. <br /></div><div><p style="text-align: center;"><b>„Красива грешка" от Ви Кийланд</b><br /></p><p style="text-align: justify;"><span> </span>Лека-полека Ви Кийланд се изкачва към челната позиция в списъка ми с любими автори на романтична литература, защото всяка следваща нейна книга, която ми попадне, потвърждава първоначалните ми впечатления: героите ѝ са много земни, забавни, а връзките помежду им не са токсични; няма ненужна драма или просто драма в прекомерени количества; историите ѝ, макар и подходящи за читатели над 16 години, са написани с вкус. <br /><span> </span>„Красива грешка“ се вписва в гореспоменатите рамки и до някаква степен напомня на „Егоцентрик“, но най-вече в това, че героите ѝ подхождат с голямо разбиране един към друг и се открояват с достатъчно зрелост, че да превръщат драматичните си моменти в <i>края на света</i>. Героите са Рейчъл и Кейн. Първата им сериозна среща извън бара, където тя му вдига скандал за нещо, което не е извършил, се случва в университетска аула - там той е професор, а тя - новата му асистентка. Романсът им граничи със „забранена любов“. Ненадейно открехва вратичките към вътрешния свят на двамата герои. Както е присъщо на романите в жанра, Рейчъл се опитва да се забрави веднъж и завинаги спомените от нещастното си детство, а пък Кейн отново и отново си припомня за малкото момиченце, чиито откровения някога е слушал в изповедалнята на неговата църква.<br /><span> </span>Ако питате мен, обратът в сюжета е повече от очевиден, но дори знаейки какво ще се случи, пак е повече от приятно да четеш романтичен роман, написан по толкова лек и простоват начин, без да ти навира твърде много трагедия и сълзливи моменти в очите. <br /> </p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEhXQm1ejZ7cuxC5UF0BibS3ibpVz7eqBKZw9f9jUQ6Z3_A-uQ6-TFLanq2IFuakMsdFlFvBUizdLLtaVNkkfgt3DNT7zd2KPp-qUc5aoDTnXtnrJI8TQcJjz-eWZGw4itHkISreLj2-VMfHzO3fxNTqVd9LYtLhPC9Y4dUndcFDYeOCondnSEtldDoy=s1275" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1275" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEhXQm1ejZ7cuxC5UF0BibS3ibpVz7eqBKZw9f9jUQ6Z3_A-uQ6-TFLanq2IFuakMsdFlFvBUizdLLtaVNkkfgt3DNT7zd2KPp-qUc5aoDTnXtnrJI8TQcJjz-eWZGw4itHkISreLj2-VMfHzO3fxNTqVd9LYtLhPC9Y4dUndcFDYeOCondnSEtldDoy=s16000" /></a></div></div><div style="text-align: center;"><b><span><a name='more'></a></span>„Тайният мъжки клуб за любовни романи“ от Лиса Кей Адамс</b></div><div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Изд. Ибис имат перфектната селекция от <i>feel good </i>любовни романи, които хем се докосват до нашумели социални теми, хем се стараят да не потъват твърде надълбоко в разискването им, като за целта боравят с огромна доза безобиден хумор и представят симпатични персонажи. Главните герои в „Тайният мъжки клуб за любовни романи“ са Теа и Гавин - женена двойка на прага на развод. За да спаси връзката си от тотален разпад, Гавин е посветен от съотборниците си в таен читателски клуб, чиято главна цел е разбирането на женското поведение посредством класически розови романи. Заимствайки от тях реплики и поведенчески модели, бейсболният играч се захваща да разреши всички неразбирателства между себе си и майката на децата си и, разбира се, да се опита да угоди на неизказаните ѝ желания. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Ако трябва да бъда напълно откровена, в романа има някои неща, които отчитам като негативи. Имайки предвид, че се набляга особено много на феминизма и адекватното отношение към жените, самите женски образи не са представени кой знае колко ласкаво. Докъде оправдавам това с факта, че не е нужно да са перфектни, че да заслужават симпатии, докъде с това, че именно негативните им черти стоят в основата на интригата и без тях тя не би съществувала. Сигурна съм само, че има и по-добри начини да бъдат представени. Не бива цялата вина за разрива в отношенията на героите да пада върху плещите на мъжа, когато жената е също толкова виновна (но пък е разглеждана като жертва), ако не дори повече. <br /></div><div style="text-align: justify;"><span> И все пак - не е трудно да изпиташ симпатия към тях. Ситуациите, в които попадат, са комични, но и не по-малко поучителни, защото са взети от реалния живот. Още един плюс е, че книгата е част от тетралогия - ако харесате нея, ще имате още цели три, с които да задоволите читателската си жажда. Както е присъщо на поредиците в този жанр - всяка от следващите има други главни герои. </span><br /></div><br /></div><div style="text-align: center;"><b>„Дъблин стрийт“ от Саманта Йънг</b><br /></div><div style="text-align: justify;"><span><span> </span>В „Дъблин Стрийт“ авторката запознава читателите си с Джослин и Брейдън. Минали са години, откакто Джослин е напуснала Щатите след трагичен инцидент, в който загива цялото й семейство. И докато търси нова квартира в Шотландия, попада на Ели, новата си съквартирантка и сестра на привлекателния Брейдън Кармайкъл. Уговорената между двама им връзка с привилегии, но задължително без чувства, скоро започва да представлява огромен проблем и за двете страни, а изходът от ситуацията става все по-далечен с всяка следваща среща. </span></div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Българското издание на „Дъблин стрийт“ излиза на пазара през вече далечната 2014 година и може би това е причината отзиви за нея да не се срещат особено често в интернет пространството. Да, обаче първият роман от поредицата на авторката не отстъпва по нищо на една огромна част от нашумелите по-нови любовни романи. Отново в рамките на класическия любовен роман „Дъблин стрийт“ ни среща с персонажи с нелеко минало, поставени пред задачата да загърбят демоните си в името на бъдещето си. Характерите и постъпките им чест балансират едва-едва между допустимото и пълната глупост, дори дават твърде много поводи на читателя да не ги хареса. <br /><span> </span>В този момент на помощ идват второстепенните персонажи, за да обогатят, развеселят и придадат дори повече нюанси на драмата между страниците. „Дъблин стрийт“ е за читателите сред вас, които обичат драма във всяко едно отношение и търсят четиво, което да провокира съпричастност към бедите на героите - а те не са никак малко. Част е от голяма поредица, та почнете ли да четете, скоро няма да видите изхода от разноцветния свят на Саманта Йънг. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span><br /></div><div style="text-align: justify;"><span><br /></span></div><div style="text-align: center;"><b>„С вкус на прясна лимонада“ от Мамен Санчес </b></div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Има нещо в романите на Мамен Санчес, което ме привлича страхотно много. Не знам дали са просто героите, събитията или разпознаваемия й стил, който на български е предаден доста добре от преводачката Ивинела Самуилова. Което и да е, кара ме да се връщам отново и отново към авторката и досега не ме е подвело. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Избрах да ви разкажа за „С вкус на прясна лимонада“, защото тя представя история, много близка на друга доста популярна - „Скандалният живот на Евелин Хюго“. В ръцете на журналистката Клара Кобиан е поверена задачата да интервюира и да пише за мистериозния живот на дама от висшето общество, покрай която витаят всевъзможни хипотези и слухове. Мостът между Клара и тази дама, Грета Бувиер, е бивш преподавател и любовник на журналистката - Габриел Инестроса. И така, сюжетът преплита две основни линии и заплита читателя в битието на две много различни дами по пътя им на израстване и преоткриване. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>„С вкус на прясна лимонада“ е заплетена, но не толкова тежка и емоционално натоварена, колкото „Скандалният живот на Евелин Хюго“, и приликите между двата романа са много по-малко от различията. Та, ако харесвате единия, няма да сгрешите, ако прочетете и другия! </div><div style="text-align: justify;"><br /></div><div style="text-align: center;"><b>„Споделеният апартамент“ от </b><b>Бет О'Лиъри</b></div><div style="text-align: justify;"><span> </span><i>Cuteness overload.</i></div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Неотдавна посветих цял пост на любовта си към „Споделеният апартамент“ и оттогава мнението ми и грам не се е променило. Романът попада в онази жанрова пролука между чик-лита и комедията и комбинира характерните черти, за да се получи весела, лековата, свежа, романтична, но и социално натоварена история, в която читателят лесно може да се види като главно действащо лице. <br /><span> </span>Е, може да се каже, че е и лееееко идеализирана, но защо пък да не вярваме, че и в истинския живот съществуват образи като Леон - мъже с подобна емоционалност, милосърдие и сговорчивост. Романтични, забавни, отдадени на професията и личния си живот, постояни, принципни... схванахте. Просто на всеки от нас му се мечтае да има един „Леон“ под каквато и да е форма в близост. </div><div style="text-align: justify;"><span> </span>За да не повтарям всичко, което вече така и така съм разказала за „Споделения апартамент“, оставям <a href="http://stormy-garden.blogspot.com/2021/11/blog-post.html" target="_blank">тук линк към цялото ревю</a>. </div><div style="text-align: justify;"><br /></div><div style="text-align: center;">Последвайте книжния ми инстаграм: <a href="https://www.blogger.com/u/1/blog/post/edit/2509676862677977152/4462786288854439388#">stormy.garden</a></div>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2509676862677977152.post-23018899318413672832022-01-16T09:55:00.003+02:002022-01-18T10:02:44.203+02:00Неделна идилия<p></p><div><div style="text-align: center;"><i>(09.01.2022 г.)</i></div><span><div style="text-align: justify;"><span> </span>Много често ми се случва да искам да напиша нещо, но да нямам една-единствена конкретна тема. Понякога просто ми се споделя, особено когато ми се удаде възможност да забавя лекичко темпото и да оценя нещата, които ми се случват или са ми се случили. </div></span></div><div style="text-align: justify;"><span> </span>Преди няколко дни например започнах да гледам <i>Outlander</i>, който ми беше най-любимият сериал, когато излезе първият сезон (и тъкмо започваха с превода на поредицата). Помня как чаках новите епизоди, след това за нула време изчетох и първата книга. Не помня защо го оставих, но сега съм щастлива, че се убедих да си го пусна от първи сезон. Очаква ме бая гледане и на моменти се чудя дали отново няма да се обезкуража, имайки предвид дължината и на сезоните, и на самите епизоди. Засега няма такива изгледи. Единственият ми проблем е, че ми е много трудно да избера между това да седна да гледам епизодите или да почета нещо. (Фактът, че за 4 дни съм на втори сезон, може да ви посочи кой избор обикновено преобладава.) (И бележка от неделята седмица по-късно: приключих и с втори, днес може и да започна трети сезон, ако най-накрая не се накарам да седна да чета.) </div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEgdMVfHWeJdWKah40REtWxbzlh0Sr07nCGpoUE-Sd2xSHLcQik_IuQWF6FEv22vJ6DNtLlz1XjHfAI9icn-os1Ovh0_Uell7nuDrY-LTRA9euiYESaHeSKftVQj-icVTEi5oCSn3EU6Gl7OuhxqK99K-x6_jUg02FAyGUZyy73SBc-o0yOQHT1JkONN=s1132" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1132" data-original-width="849" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEgdMVfHWeJdWKah40REtWxbzlh0Sr07nCGpoUE-Sd2xSHLcQik_IuQWF6FEv22vJ6DNtLlz1XjHfAI9icn-os1Ovh0_Uell7nuDrY-LTRA9euiYESaHeSKftVQj-icVTEi5oCSn3EU6Gl7OuhxqK99K-x6_jUg02FAyGUZyy73SBc-o0yOQHT1JkONN=s16000" /></a></div><div style="text-align: justify;"><span><span><a name='more'></a></span> </span>Обичам неделите. Само в неделя мога да се повъртя в леглото до късно с чиста съвест, да си изпия кафето на спокойствие, да погледам сутрешните блокове по телевизията и да не си давам зор да седна и да чета някой учебник. В началото на годината си дадох обещание, че всяка неделя ще правя нещо приятно, занимателно, разтоварващо, и днес успях да спазя обещанието си. Станах късно, направих си кафе за из път, разходих се в пустия град, повозих се в празния градски и с най-добрия ми приятел посетихме едно от най-любимите ни места в София. Там в продължение на два часа рисувахме чинийки и слушахме прекрасна музика. Ако сте посещавали <i>мацало</i>, ви е позната прекрасната обстановка и ще се съгласите, че си заслужава един-два пъти в годината да си подарите творческо преживяване там. Честно, ако ми падне, ще подаря на всичките си приятели подаръчни ваучери за там за който и да е празник. В главата ми просто не съществува по-добра идея за неделно разпускане от кафе, музика, приятна компания и изкуство, последвани от кратка разходка (не обръщаме внимание на студа) и бързо хапване на крак или в най-близкия парк. <br /><span> А после вкъщи - горещ чай, бързо почистване, коте, което си проси внимание и мърка около краката ти... И отново въпросът - Outlander или <i>"Гениалната приятелка" на Елена Феранте.</i> Онзи ден се размотавах в книжарница и си дадох сметка, че често чувам името на тази авторка, но нито знам за какво пише, нито нищо. Затова избрах първото (и явно най-популярно) заглавие от каталога на Сторител и дадох старт в творчеството на италианката. Засега ми харесва и се вълнувам, че след като я доизслушам, че мога да изгледам и сериала по нея, продукция на HBO, доколкото разбрах. От доста време не съм се отдалечавала твърде много от романтичния жанр и, честно казано, леко ми липсва типичната му структура (чисто формално - харесвам една идея повече диалози), но засега намирам много, много позитиви. </span></div><div style="text-align: justify;"><span><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEhXCEs_-uMSPY_lKHtak8ztIqMVP3CD8G_ed7dPLwwPkoHloAkgrIggpPotpR5OhtMsczOEv8hAU8HwF5m6tLFakWzwDoqLzbixU9JyU7kzRY0gwZIrMeP1_op42ZCSJOBYQRL9fbQB87dyR8rw5uvUgkXQYlFh0vvuAw5FRdgn9QrAGAWb1B6nPZ62=s1133" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1133" data-original-width="850" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEhXCEs_-uMSPY_lKHtak8ztIqMVP3CD8G_ed7dPLwwPkoHloAkgrIggpPotpR5OhtMsczOEv8hAU8HwF5m6tLFakWzwDoqLzbixU9JyU7kzRY0gwZIrMeP1_op42ZCSJOBYQRL9fbQB87dyR8rw5uvUgkXQYlFh0vvuAw5FRdgn9QrAGAWb1B6nPZ62=s16000" /></a></div> Не знам дали съм попаднала в някаква силно специализирана ниша на ютуб и тикток, но напоследък страшно често всяка социална мрежа ми предлага видеа и други материали за <i>slow living</i>. Същността ми е раздвоена. От една страна, обичам идеята за клишираното „забързано ежедневие“, в което си постоянно на крак, вършиш работа, надграждаш се и постоянно търсиш причини за задоволство, провокирано от постигнати успехи. Но дни като днешния ме навеждат на мисълта, че в „бавния живот“ има нещо страшно чаровно и най-вече полезно за психическото ти здраве. Ако и вие харесвате такъв тип видеа - лежерни, с приятна музика, най-вече в домашна обстановка и без бързо сменящи се кадри, препоръчвам канала <a href="https://www.youtube.com/c/Livingthelifeyoulove" target="_blank"><i>Living the life you love</i></a>. Цялата декемврийска поредица е страхотна. Изпитвам страшна привързаност към момичето в този профил, защото двете горе-долу по едно и също време си взехме котки и в нея виждах спътник в новото начинание. Мда, понякога логическите връзки в ума ми са леко странни. </span><br /></div><div style="text-align: justify;"><span><span> И като за капак на неделната идилия - пост тук, който най-вероятно няма да публикувам веднага, но пиша, за да обещая на себе си, че публикувам ли го, трябва да свърша и всички други неща, които съм си обещала да направя за страничката си. Следете, за да ме укорите, ако до две седмици няма новости! </span><br /></span></div><p></p>Eva Koychevahttp://www.blogger.com/profile/08851391604278789791noreply@blogger.com0