Обикновено нещата, които могат да те накарат да искаш да останеш вкъщи в сряда, вместо да отидеш на училище, са само пет:
Има маратон на любимия ти сериал.
Главната героиня от книгата ти изчезва и има 200 страници до момента, в който я намират, но ти се чувстваш длъжен да разбереш какво се случва, за това продължаваш да четеш, независимо от това какво показва часовникът.
Просто не ти се ходи и се правиш на болен.
Наистина, наистина си болен и не се преструваш, че си болен.
Рано сутринта господинът ти по испански пише статус във фейсбук, че средният успех на класа за последното контролно, което сте направили, е 2,96 и вече си представяш как скърца със зъби на катедрата, докато връща червените листчета.
Добро утро и от мен. В момента седя на земята, зарината с учебниците по испански и математика, и буквално едновременно се опитвам да науча стоте глагола с предлози и да реша тъпите задачи по математика. Докато очевидно пиша пост тук, чатя с приятелки, слушам музика и на всеки две минути поглеждам часовника, за да не закъснея.
Знаете ли, забелязала съм, че никога не закъснявам. Винаги съм с минимум 8 минути по-рано от уговорения час на даденото място. И дори да тръгна с половин час по-късно от нас, пак ще подраня и ще чакам 15 минути останалите. Как става тая работа?
И така. Освен, че е денят преди ваканцията, аз ще получа сигурно твърде ниска оценка по испански и биология. Писах за това, мисля. Да. И искам да ме изпитват по физика. И ще правим тест по испански отново, на тия думи, дето ги уча. Но нямам време, разбира се, защото след един час излизам, а аз не съм писала по математика. А, математика. Сигурно днес ще започне да изпитва. Имаме по две оценки, а другите класове - 7-8. Чудя се по коя от гореизброените причини да си остана вкъщи, далеч от шума и момчетата от класа ми, които обстрелват с капачки от шишета и шишета. Но както казва Шакира
Ven y deja los miedos, escribe tu historia, apenas comienzas. No, no no pares ahora.
Лего също казва, но това май е нещо друго.
Както е тръгнало и ще завали. Екстра.
Ако има хора от моя клас, които четат това - късмет, животни. Вие можете (ахаха). Може да имаме двойки, но сме готини ;)
Час по информатика, приключваш първа с всички зададени задачи и ти е позволено да използваш компютъра през следващите 40 минути в кабинета. Най-лошото нещо, което може да ти се случи, е да запазиш паролата на личния си профил без да искаш и следващите 10 минути да се мъчиш да я изтриеш, сменяйки данни и така нататък. И след като вече си се препотил петдесет пъти, за дето не става се сещаш, че ако изчистиш скапаната история, то автоматично ще затрие всичката информация, акаунти, пароли и така нататък. Добре дошли в моя свят.
Тъжно ми е, че този месец почти мина без големи, дълги и объркани постове, за това ще запълня времето си с един такъв.
*връща се след 5 минути, тъй като я пращат да занесе дневника в другата стая с компютри*
Току-що бягах от зам. директора, защото нямах риза, а не исках да ме гледа страшно.
Та, този път ще започна с миналия петък, когато Мария, моята скъпа най-добра приятелка, ме накара да си вдигна задника в шест, за да отида на училище в осем и половина, за да посрещнем ученици от Унгария, Румъния и там от където бяха останалите. Разбира се, точна, дори и да иска да закъснее умишлено, аз бях пред входа на училище в точно осем и половина и след като се чух с МАрия по телефона, тръгнах надолу към спирката. Един километър след това, при втория ни разговор, тя каза "Аа, ми аз сега излизам от училище да пуша". Първи удър за деня. Исках да не съм бясна, защото и без това ми се спеше, но някак си преглътнах позивите за прозявка и се подготвих (не точно психически, още не съм медиум) за следващите няколко удъра сякаш с чук.
Разбира се, с нашия късмет въобще не ни допуснаха до гостите, които уж бяха дошли "ние да се говорим с тях", а не госпожата по испански да се хили ехидно и да вика "Аз ви нямам доверие, ще им обясните грешно, дайте аз да говоря". Апф.
И защото беше сааамо девет часа, отидохме до Цитаделата (която вие знаете!!) и седнахме на един от компютрите вътре, за да може Мария да довърши един от постовете си. Тогава - бам. Появи се собственикът на заведението, който, и това също знаете, е педофил. Не ме питайте от къде съм убедена, че това не е просто слух. Ще ви разкажа доброволно. Мъжът на средна възраст, между 40 и 45 години ни почерпи с кафе (надявам се вътре да е нямало нищо, което аз не трябва да пия и дори да знам, че съществува). Последваха няколко намека. И нямам идея дали трябва да пиша това, но съм ядосана. Ядосвам се само при спомена за този ден.
Кааакто и да е, след това изпълнение излязохме във външното заграждение и стояхме между четири и пет часа с готини хора от училището, разказвайки си смешни истории, говорейки за книги и учейки думи по испански.
Което ми напомня, че с това ранно ставане бях опропастила цялото си време за учене за предстоящите два теста по испански и биология, за това седяхме в кафенето и учихме като изоглавени. По-скоро аз ръчках Мария, тя се тръшкаше, а Теди ни казваше как ще ги запомним по-лесно.
Черешката на престоя ни в Цитаделана беше момента, в който Мария се провикна към Дон Алехандро (седящ на съседната маса) , че го харесвам, измъквайки думите ми от контекста. Всъщност разговорът беше за това кои учители ни харесват. Но, той, разбира се, отговори, че мен не ме харесва. Тогава червенината по бузите ме заля осезаемо. Буквално, все едно бяха забили всичките запалени цигари от масите около мен в бузите ми.
До края на деня и по време на тестовете Мария подлуди всички, особено милата госпожа Костандиева. И без всякакви задни мисли, стана ми ужасно гадно за неразборията, която настъпи в клас в този момент. Но пък часът завърши с анулиран тест, още два почти хванати и мен, местеща се по чиновете, за да не решат, че преписвам като миналия път. А миналия път не преписвах, ако щете вярвайте.
Събота и неделя минаха твърде бързо. И единственото интересно нещо, което се случи реално, бе новата история, която започнах. Нещо супер клиширано е, но ми харесва и ми е крайно забавно при мисълта, че ще причинявам такива неща на съществуващи персони всеки път, когато ми се прииска или не съм в настроение.
Пишейки се чувствам много... странно, защото знам стила на Мария и двете сме толкова коренно различни... Нека да признаем, че тя е по-добрата. Аз влача осем часа от деня на 12 листа, за Бога. И Алекс е пън, цитирайки нея.
Работното заглавие е "Саксон", но приемам предложения.
Днес е вторник, прескачам понеделник, защото беше крайно неползотворен ден. Остават ми не-знам-колко-минути-от-часа, а следващия трябва да предам проекта по география, най-сетне. Поне не съм единствената, направила повече страници от позволеното - 17. Приятелка е с 31 (ахахаха). Падна ми се Литва, което е щастие, защото Евелина е от там и дъа, колкото и глупаво да звучи. Макар че държавата е мъничка и няма много информация по сайтовете. Смятам, че се справих сравнително успешно, нямам търпение да стане 25 май, за да го представя официално и да чуя мнението на госпожата по география.
О, между другото за вчера. Дочаках момента, в който ще получа "заслужена" (според госпожата по български) шестица върху "Крал Артур". Танцувах смешни танци до катедрата на учителите, когато видях оценката си. После и Мария се включи. Тя също има шестица. Но това не е интересно. Както и да е, стана тъпо.
Някой да ми обясни точно кога Април мина и как, по дяволите, вече сме 29-ти?
И също така ми кажете как се прави презентация на Уърд и текстов документ с Пауър Пойнт, защото аз все още не знам. Пропуск в системата. (Алекс!) Понякога не мога да се насмея на бисерите, които ръсят хората около мен. Буквално около мен. Половината клас е около моя чин и все още повечето се мъчат да довършат нещата, които аз направих за 5 минути. Не се хваля, честно. Просто... гр. Окей. Това е. Не знам колко време имам, но ще приключвам. Да се застраховам, че паролите ми ще са изтрити от компютъра, за да не стават гафове. Окей? Окей.
Мнението ми за почивните дни се мени непрестанно. Понякога ми се мързелува, бленувам за леглото си и мрънкам, докато не го достигна успешно, а друг път нямам търпение да запраша нанякъде и да съм на безопасно разстояние от апартамента за възможно най-дълго време. Днешният съботен ден и втори от Великденската ваканция спада към втората група. Поради тази причина заедно със семейството ми още предната вечер решаваме да го оползотворим на път към съседката ни Сърбия. Не чак в Белград, на екрана на GPS-а ни са малкият Пирот и Ниш.
И докато някои от вас повтарят, че не си струва да биеш път за един ден и се нуждаеш от хотел и това, и онова, още в шест часа сутринта ние сме готови с багажа и потегляме към E-80. Няма да е пълноценно пътуване, ако не забравим нещо. Този път е именно моят паспорт. Никой не знае дали мога да изляза зад граница само с лична карта, за това се налага да се върнем и да вземем малката книжка, която плаче за черен печат.
Около час по-късно вече сме на Калотина. Разбира се, оказва се, че не е никакъв проблем да ме пуснат само с лична карта. Но пък хей, разходихме се, нали?
Влизаме в почти наводнената Сърбия и поемаме по пътя право към първата ни дестинация - Пирот. Явно тази година ще ни върви по вода, защото всеки път, щом решим да предприемам подобно пътуване, времето е мръчкаво и дъждовно.
Малка гара между границата и Пирот
Когато пристигаме пред Крепостта, съвсем в началото на градчето, все още вали силно, за това трябва да прескачаме локви и кални участъци, докато се изкатерим. Освен пълзящите растения по крепостните стени, двора около обекта е осеян от големи, красиви дървета, и навсякъде има тъкмо разцъфващи цветчета.
Както Пирот, така и Ниш, са известни с малките пекарнички, от които се носи аромат на прясно изпечен хляб, козунаци, банички и различни видове други хлебчета. Вървейки по главната улица, осеяна с такива малки закусвални, дори и да не си гладен, няма как да пропуснеш да си вземеш нещичко. Оказва се, че топла баничка с техния йогурт (или все още айран по нашенски) е най-прекрасната закуска, която може да ти предложи който и да е.
Всъщност градчето не е никак голямо, но въпреки това впечатлява с малките подредени къщички по главната улица, красивите дървета по тротоарите и минималното движение на автомобили. Но дъждът все още не притихва, за това решаваме, че няма смисъл за обикаляме мокри по музеи и малки тесни улички. Връщаме се на главния път и поемаме право към Ниш.
Нямам представа от коя посока влизаме в града, това никога не ми е било сила. Но още от далеч виждам красиви тухлени къщи в абсолютно идентичен стил, които напомнят по-скоро на "богаташкия квартал в центъра на Лос Анджелис", от колкото на "просто Ниш". Нямам нищо против да се преместя да живея в такава къща. Освен стила на архитектурата, за Бога, кой не обича тази чистота? Бели врати и високи, красиви огради, зеленина и перфектна подредба.
Отнема ни време да се ориентираме в пространството, докато намерим първата ни забележителност - "Челе-кула", или преведено - Черепната кула. Въпреки това се намерихме и експедитивно влязохме в ужасяващата сграда, заедно със симпатична сръбкиня, която бе така добра да ни разкаже малко за обекта.
В билка на хълма Чегар през 19 век загиват около 3000 сръбски войни и двойно повече турски. На път за Константинопол нишкият паша заповядва да бъдат събрани черепите на загиналите сърби и с тях да бъде издигната кулата. По онова време тя представлява кутия с ширина и дължина 4 метра и 56 реда, във всеки от които са зазидани по 17 черепа. Което прави 952. С течение на времето много от тях изчезват - християни прибират черепите като сувенири или просто за да ги погребат според обичаите си.
Бързам да се измъкна от задушливата атмосфера и всички поемаме към центъра на Ниш в търсене на следващите места в списъка ни. Оказва се по-трудно, от колкото си мислим - сякаш безкрай се опитваме да намерим място за паркиране, чудим се защо не можем да пратим смс-и и обикаляме едни и същи улици по няколко пъти. Най-накрая успешно спираме на кея на река Нишава - една от двете реки в близост до града. Шокиращ е цветът на водата днес - наситено червен. Мисля си, че е заради топене на снегове или просто заради дъжда, който вече пореден ден я размътва.
Като цяло, интересните места са съсредоточени в този район, за това обиколката им е лесна. Като за начало - мостът, който виждате на снимката отгоре, зад мен. Това е като хорър филм. Качвам се отгоре и тръгвам към отсрещния край, когато спирам, за да попитам нещо. И усещам ужасяващото люшкате и вибрации, като че ли създадени зарази земетресение. И ако това се получава от минаването на една единствена кола, то не желая да съм в близост до това място когато има задръстване.
От лявата страна на моста се намират Средновековната крепост и Нишкият Университет. Съсредоточаваме се на първото. Стените на крепостта са огромни и ограждащи тъкмо разцъфващ зелен парк. Не го обикаляме, твърде голям е, но пък се качваме на стените, от където можем да видим близките улици от високо.
За миг забравете Париж и истерията около "Градът на влюбените". Вървейки по моста и улиците на Ниш, навсякъде виждам надписи "Волим те", изпитвайки ужасяваща нужда да фотографирам всеки един от тях. Дори малко завиждам на Нат, чието име беше изписано с гигантски букви под един от мостовете.
Времето лети ужасяващо бързо и не усещаме кога е станало един (с час назад от България). Подсещат ни стържещите стомаси и от части малките пекарни, наредени една до друга по пазарната улица и прекрасната миризма. Тъй като баща ми говори за специалната им Плескавица от както се помня, това е нещото, за което се оглеждаме сигурно километър по пътя. Но е странно, че няма нито едно заведение по пешаходната, само затворени кафенета. Напред-назад, и отново, докато най-накрая, след отчаяно търсене, намираме малко местенце, където ни правят най-вкусната Плескавица, която някога съм яла. Дори и да нямам база за сравнение знам, че е така. С малко бира и компанията на няколко Кевина (преведено от моя собствен език - гълъба) и едно куче, е достатъчно приятно.
Със сити стомаси поемаме обратно към Ужасяващия мост, ако мога да го наричам така. Чак сега (може би защото не мисля за храна) забелязвам красотите на центъра, чистите им сгради и градинките, засадени с лалета и безброй теменужки.
Най-сетне намираме улицата с отворените им (подчертавам) кафенета. Сядаме в едно и след като поръчваме три фрапета и един шоколад (докато разберем какво ни говори сервитьорката минава време), които изпиваме с удоволствие. особено аз, докато наблюдавам двама на съседната маса, които играят любимата ми игра "Charades!" със специалност "Футболисти". Чудя се къде е лина в този момент да им скрие шапката. Когато ти кажат, че едно кафе струва 100, малкия сърдечен удар е неизбежен, дори и преобърнато от динари в левове да е само лев и осемдесет.
В Ниш има два Мола, или по-скоро една сграда на три етажа с 15-16 магазина, които ме шокират с цени като 4000 динара (оставете в левове, твърде страшно звучи така), и още една, по-голяма сграда, която прилича повече на ЦУМ, от колкото на Мол.
На връщане купуваме скромни подаръчета за близките и приятелите ни. И отново се озоваваме покрай река Нишава, срещу Университета, Моста и Крепостта. А часът е вече приблизително пет. За това трябва да си вземем "чао" с красивия град и да поемем обратно към вкъщи.
"Преко през пута, през мосту, у леву и у десну", или там както е. Бях заета да се смея.
четвъртък, 17 април 2014 г.
Поклон пред Бартра. Esto se pone bonito! Por fin Bartra! Se lo merece mucho!! Como me alegro del gol de Bartra! Para mi se lo merece, cada vez que a salido a dao la cara.
... а ако ли не - няма. Това е най-добрия начин да ви кажа защо обожавам Чайката. Гениалността му няма граници, носа - също, а аз продължавам да го аплодирам всеки път, щом погледне на криво останалите момчета. И се кълна, че в думите ми няма капчица ирония или сарказъм, аз наистина обичам Алекс.
Честит петък, за Бога, най-сетне, дявол да го вземе. (Ха-ха, сещате ли се, ха?) Това беше една от най-кошмарните ми седмици, или поне ми харесва да си втълпявам тази мисъл. Дължи се на едната седмица почивка преди това и факта, че се бях отпуснала достатъчно, че да закъснея за часовете. Не че закъснях. Само веднъж. И беше защото баща ми ме забрави. Виждате ли колко отговорен родител е той? Ако не ми донесе пица, ще продължавам да му напомням.
Ще направя равносметка на цялата седмица, като имам в предвид, че нямам идея от една втора от случилото се.
Илиева все още я няма, което значи понеделници със старата ни госпожа Чернева, която съвсем случайно живее в съседния вход, и среди и петъци с онзи хубавия господин. От чийто час ме принудиха да си тръгна последния петък. Освен това, госпожата по български. Не съм сигурна дали заради името, но с всеки изминал час, нещо в нея започва да ме дразни все повече и повече. Като например това, че на моя един лист изписани глупости за Библията (след като я бях чела цяла нощ) написа четворка, а на хора, които бяха написали два реда с 20 грешки - петици и шестици. Все тая ми е, честно казано, защото с малкото си пръстче мога да я поправя, но нечестността ми бърка в очите злобно.
Във вторник се отървах от двойката по география и вместо нея получих напълно заслужена четворка. Нормално, 80% от въпросите бяха забивка, за която не бяхме предупредени. Но пък отличният по информатика не ми избяга.
В сряда получихме като задача от сеньор Перез да направим туристически план за обиколка в няколко града в Испания, и, както винаги, аз бях с най-добрата ми приятелка, която, само между другото, е била в Мадрид и Барселона - двата ни основни града. Започнахме да го правим веднага, защото, втората случайност - същия ден тя се беше върнала от Мадрид (смея се). За това имахме на разположение плик с карти, билети от метро, листовки от забележителности, готово разписание на хотели, пари и така нататък.
Щом изкараш петица по физика на испански, то все някой трябва да те короняса за крал или най-малкото да ти подари "50 нюанса сиво" (която да прочетеш ей така по време на часовете, МариО).
Четвъртък беше денят, в който баща ми ме забрави и аз измръзнах пред супермаркета, докато го чаках. Очертаваше се да закъснея за първия час по български, което не беше особено голяма болка, освен спрямо това, че имам нула извинени и нула неизвинени отсъствия за цяла година и това е личен рекорд. Та когато нааай-сетне дойде и изманеврира на миниатюрния паркинг, произнесе мъдро "Всичко става с причина. Когато закъснееш, обикновено учителката ще дойде след теб или ще е болна". Разбира се, аз извъртях очи и се засмях тайно, но истеричния си смях, настъпил щом влязох в кабинета в училище и вместо Георгиева заварих Гелков, стария учител, не можах да го прикрия. Ще започна да му вярвам на баща ми.
Ето ви ситуация - имаме последен час английски с госпожата, която ме харесва и не престава да повтаря името ми, но никой не харесва нея, освен очевидно мен. Всички искат да си тръгнат последните петнадесет минути. Госпожата ги пуска по някаква необяснима причина, но в този момент, ах този велик момент, Бела става и възспира всички, за да не излязат. При което петнадесетте минути си отиват в безсмислени крясъци.
Тайната в тази история е една - телефона на Бела е бил на зарядно в стаята и тя не е искала да си ходи, за да може да се зареди. За това е постъпила така нетипично за своята природа. Ще я черпя с цигара следващия път като я видя.
И най-накрая стигам до петък, днешния приятен ден. Първи час - испански разговор, денят на
представянето на туристическите обиколки. Минават две двойки преди нас, като и двете четат все едно приказка от бележките си. Аз и Лина, най-добрата ми приятелка, се набутваме и заемаме следващите 20 минути на Исмаел. Обожавам думите, с които ни посрещна, когато му дадохме напечатаните и подготвени по перфектен начин графици "¡Qué maravilloso!". След което с пълна сила двете започнахме да говорим по петнадесет дневния ни план, разказвайки за огромна част от забележителностите. Плана ни беше наистина впечатляващ, защото освен графата с дейности в градовете, имахме план на всички хотели с цени, цени на полети и предвижване с автобуси и кораби, и освен това цени и работни времена на забележителностите, включени в листа. "Това беше най-доброто представяне от години насам", каза Исмаел, гледайки едното от копията с големи очи, все едно не иска да го пусне. "Ако можех да ви напиша 7 или 8 щях, но оценките тук са до шест, за това..." допълни и с огромно удоволствие завъртя по една отлична в графите на двете ни. За спомен му оставихме копието. И си дадохме много, много шумно пет.
Искам Дон Алехандро да ми е най-добър приятел. Наистина, едва ли някога ще срещна по-голям пич от него. Мога да обоснова написаното, но... само факта, че извика Христо да седне до него, и го мушкаше с лакът по време на целия час, говори само по себе си.
Днес имах и изпит по физическо, колкото и смешно да ви се струва. Този път беше върху волейбол - съвсем прости техники, които трябваше да покаже всеки един от класа пред очите на останалите. Разбира се, аз бях напълно спокойна, защото много обичам класния по физическо, и излязох, за да демонстрирам уверена. И въпреки, че се забих в мрежата, защото ми се зави свят от воденето на топката отгоре, получих отличен, писъци от най-близките ми приятели, много пъти "пет" и едно специално от класния.
И нямам домашно по математика, muchas gracias, господине по математика. Все още водя спорове с Христо чий сте.
Сега се чувствам напълно свободна да слушам много силна музика, за да преча на господин "Стол? - Стол.", да пиша и, разбира се, да прочета историята, която Мария откъсна от тетрадката си, за да ми даде. Тя знае, че я обичам.
И преди да забравя, в този пост обещах да спомена колко прекрасна е Мелиса. Всички обичаме Мели. (Не се бъзикам, обичам и косата, и краката, и очите и asdfghjkl;).
О, и още нещо. Очевидно новата любов на живота ми е стената във физкултурния салон, на която се залепих днес (Мария, продължавай да се смееш). Двете играехме на волейбол, опитах се да ударя топката, но вместо това се извъртях и се лепнах директно с лице към стената. последната няколко минути заслужени подигравки. А Сашко имаше тениска, на която пишеше "4". Той е мой човек.
.jpg)
