18 от 24 бити камшика

Аз буквално сънувах как уча реферата си по география и после го изнасям пред класа. Силно се надявам това да е само знак, че го знам (приемливо поне) и ще докарам до минимум петица. За това стискайте палци.
Е, часът е девет и петнадесет, аз... ами спи ми се. Снощи стоях до много късно, за да допрочета "Елитът" и после до още по-късно, ядосвайки се за Крис, краля, Марли и Америка. Само да имах възможността да вляза в книгата, такова хубаво правителство щях да им спретна и с такъв замах щях да бия шута на оня тиранин (не му помня името. Кларксън? Да, така се казваше.). Автоматично тази поредица преминава в списъка с любимите ми четива. А сега се заемам с "Заедно на път" от Сара Десен, нищо, че другата седмица имам 3-4 класни.
Току-що осъзнах какво написах.
Някой незабавно да ми обясни как тази година мина толкова бързо и защо ме карат да правя класно при положение, че психическата ми настройка е за края на декември. Искам още време. (Не за тестовете, а за училище.) Признавам си, обичам да ходя на училище. Забавлявам се, чат-пат някой ми казва нещо ново и интересно, което не съм знаела до сега, приятелите ми са там. И има солети с подправки, които са равни на една филийка (;)).
Ъм... О, и да се похваля. Получих първата си петица по информатика. За една точка. Делеше ме една точка от шестицата. Сега развали успеха ми от 6,00 на 5,80. Бра-во.
Някой да знае с програмата за кой ден ще учим в събота?
Между другото, понеже се сетих, а не искам да забравям - искам да се извиня много публично на Лина за това, че ще се наложи да внася оценките сама.
Сега пояснение. Класният няма особено много време (желание, очевидно) и за това подхвана мен и лина да се занимаваме с административната част с бележниците. Внасяне на оценки четири-пет пъти в годината, на отсъствия, нанасяне на срочни и годишни оценки, тичане подир учители за подписи и (забравих какво исках да напиша). А, изчисляване на успех. Не е едно от най-приятните занимания, особено след като трябва да се съсредоточиш твърде много, за да не впишеш или пропуснеш нещо повече или по-малко. Което аз направих. Първия път нанесох две двойки на момче от класа ми и никой не си направи труда да ги анулира или нещо такова. Просто... стоят там. Двойките. За да ме карат да се чувствам виновна.
Не мога да определя какво е времето вън, за да знам с какво да се облека. Вчера дори и да бях с потник и дънки, умрях от жега. Дори ми се зави свят в часа по испански, защото седя до прозореца. Сериозно, кой позволи на времето да стане такова? Защото аз не помня да съм си давала съгласието.
Остават 21 дни до моята ваканция и пътуването ми, йейй!! И след като вчера официално платихме цялата сума съм свободна да танцувам нелепи танци и да говоря глупости на испански в изблик на радост. Защото няма опасение някой да ме изрита от автобуса, защото преча. Защото аз съм си платила, ляляля, плюс това няма да ядете ако сте без мен, ляляля. Защото не знаете испански, ляля.
*връща се след половин час*
Така, изкъпах се, научих още точно две числа от реферата, най-сетне измислих с какво ще се облека, разчистих пътя от коридора до стаята ми и най-накрая разопаковах новата си книга. В списъкът остават: донаучаване на числата, дооправяне на стаята, подготвяне на файловете на таблета, понеже няма да имам апаратура за презентацията и... ами общо взето намиране на изгубения ми късмет., защото ще ми трябва. Трябва да говоря втори час, освен това ще настоявам да съм първа. За това ми стискайте палци.
Сега ще вървя, ще издиря учебниците и ще сядам да уча. Баййй.
Нем. Аз никога не завършвам постовете си с "Чао". За да съм себе си, ще ви разкажа нещо.
Във вторник последният ни час беше Химия и понеже пуснаха слух, че госпожата ще изпитва, 18 човека от класа избягаха, като останахме шест. Реакцията на госпожата беше невероятно спокойна. Но не това ме притеснява. Всъщност нищо не ме притеснява, удивена съм. Понеже само ние шестимата склонихме да се появим в часа ѝ, тя взе че ни даде теми, пък да ни и изпитва следващата седмица. Не стига, че не съм си била камшика, ами ще ме и изпитва. Ааа.

12:20 am

Времето, за което тъмните облаци изместиха слънцето тази сутрин е равно на това, за което аз меня настроенията си. (Интервалът е от две до пет минути, но истината е, че аз сега се смея, но ще се обърна и ще се разрева безпричинно.)

Само се моля да не стане като вчера - да гърми, гърми, и най-накрая вместо дъжд - жега.

Но както и да е. След като в момента гърми и учудващо писъците на децата в детската градина не ми пречат особено много, аз съм свободна да живея последния си ден от ваканцията... ами не достатъчно пълноценно, защото сглупих да оставя реферата по география за днес. Все още се надявам това да е минимален проблем заради темата ми - Литва, която държава ми е достатъчно присърце, че да знам повечето факти като дланта си.

Един допълнителен факт - аз не знам как изглежда дланта ми и се надявам това да е просто метафоричен израз (май е), защото всеки път, щом я погледна, се удивлявам колко линийки съм пропуснала миналия път. 

Стискам палци до час-час и половина да не завали, за да мога след като науча да се измъкна на пръсти от нас и да тичам с все сила към Борисовата градина или Съветската армия за три-четири часа на някоя полянка с бебето и интересна книга. Макар че книгата никога не ми е нужна. Всеки път захващаме някой страшно интересен разговор и откарваме с отворени усти цялото си време заедно, колкото и да искам аз да отворя "Реликвите на смъртните".

Снощи четири часа седях на перваза в стаята си и я четох. И след като това е моят блог и моят крайно несвързан пост ще кажа, че това бяха едни от най-приятните ми часове. Нека да поясня.

Когато седнах на прозореца беше към пет часа следобед, слънцето бавно беше започнало за се спуска зад блоковете. Вятърът не беше силен, по-скоро осезаемо гальовно движение, което ми напомняше за дългите летни вечери на морето, на плажа или просто на стълбите на къщата ни. И забелязали ли сте колко бързо минава времето, когато си потопен в някоя книга? Страниците се меняха неимоверно бързо, а заедно с тях нюансите на безкрайното небе. Синият цвят се сгъсти и позволи на оранжеви нишки да се прокраднат, след това розови, лилави. Животът по улиците започна да затихва бавно, прозорците на високите сгради засветкаха един след друг. Вятърът не се увеличи, все още беше онзи божествен допир, който ме подтиква безмълвно да се гмурна по-дълбоко в редовете и чувствата, напояващи страниците. Не беше пълна тишина, най-хубавата част. Чувах забавеното ехо от градското движение, въздуха, клоните на дърветата в градинката отдолу, дори за момент ми се стори, че чувам гласовете на героите от книгата някъде съвсем близо в спускащия се плътен мрак. Така и не усетих кога стрелките на часовника посочиха девет и половина, часът, в който бе крайно време да се откъсна от малкия си временен Рай.

Но както и да е, за да разберете за какво говоря трябва да го усетите, просто някой ден, когато нямате много работа, седнете на перваза и наблюдавайте цветовете на небето. Опитайте се да измислите име за всеки от тях. Бъдете откриватели и забравете за обичайните наименувания. Намерете аналогия. 

Защо не мога да се сетя за нищо подходящо, което да напиша сега? 

Часът е единадесет и половина. И още не вали. 

Тъмблър е извор на вдъхновение, казвала ли съм го? Сутринта попаднах на случаен блог с поезия и, ако щете вярвайте, няма по-прекрасно нещо от това. Изгубих час и в тага. Като изключим леко депресарските изказвания и твърде многото употребяване на думата "белег" (очевидно е символ на поезията) (кой знае), се оказва, че има много талантливи млади хора (?), чиито мисли не заслужават да бъдат чути за минута в интернет. Пръстите ме сърбят да публикувам няколко тук, но авторското право ме спира от чисто човешка гледна точка. Все ми е тая дали някой ще ми пише, че съм крала нещо, защото не съм. 

Не и след като попитах момичето, което го е качило в блога си дали аз също мога да го направя, и то отговори с "да" (party hard).

И аз така си помислих...

Фактически, Дженсън е мой. Разбрахме ли се?

От 10 минути се опитвам да намеря снимка в тъмблър, която олицетворява реакцията ми от момента, в който видях, че Мария е написала нов пост. Най-накрая намерих само това:

Освен това какъв пост, Господи. Вдъхновява ме да храня невинни "котенца" по софийските

улици с думи, които дори не съществуват в българския речник. И то не само за това, че са това, което са, а и заради факта, че се превземат покрай един от многото ми съпрузи, Дженсън, който е мой. Кк? Не, сериозно, много мразя такива лигави истории. Казвам на някой за сериал, примерно, и
отговорът е "Апф, ква е тая глупост бе, тоя е грозен, оня е грозен, идеята е тъпа, etc.", и само след няколко месеца дави блога си с постове за въпросния сериал и за "оня", дето беше "грозен".

Ако искате да знаете, гледам "Свръхестествено" от 2007 година. И Дженсън е мой.

Не знам защо пиша това. Дори не мога да намеря думи, с които да покажа колко съм бясна. Не съм бясна. В настроение да хвана котенце и да го запратя в стената съм. 

при това не само заради тая история. А защото все още сме във ваканция, а аз съм крайно отегчена от простосмъртния си живот. Не че нещо, обожавам книгите (преди малко изядох 200 страници от една книга и получих нервен срив, когато откраднаха чантата на Макс, кълна се.) и съм готова да се омъжа за някоя веднага, щом получа предложение, но в момента супер много искам да изляза от апартамента и да направя някаква простотия. Не гигантска простотия, просто... нещо, по-различно от вече банално отвратителния интернет, филми и сестра ми на съседното легло, която от ранни зори гледа "Violetta: En vivo". И за разяснение, за да не останете с грешно впечатление, малък списък с нещата под таг "простотия", които ми се правят:

1. Да чета "лоша" книга на глас в парка.

2. Да ям нездравословни храни, докато чета книгата, пак в парка.

3. Да изпия едно-две кенчета бира междувременно, колкото да ми замае приятно главата, но по възможност пред някоя патрулка, заради адреналина.

4. Да пропътувам спирките на метрото няколко пъти с едно билетче (жалко, че имам карта), докато не ме свали контрола.

5. Да изям неприлично количество сладолед.

6. Да си купя нова книга.

*Бележка: Това е в списъка с простотии само и единствено защото имам около 3-4 непрочетени книги вкъщи, освен това на електронната ми книга има още толкова, които искам да прочета незабавно. Проблемът е, че нуждата от "Крадецът на книги" застрашава собствения ми живот. 

7. Да убия някой от главните си герои. (Това е следствие на факта, че все още съм си вкъщи и съм ядосана)

8. Да си купя рибка. (Това май също заслужава бележка.)

**Бележка: Значи, в стаята на родителите ми има голям аквариум с риби, и единственото, което знам за тия риби е, че две от многото се казват Фор и Ана само защото бях подложена на стрес в часа по испански разговор и трябваше да кажа нещо. Но истината е, че не чувствам тези риби като свои (подсмърква драматично) и искам една, пред която да мога да се лигавя и на която да мога да говоря глупости без да ме съди (драматична сълзичка).

Дам, това стигна твърде далеч.

Което може да ви покаже само колко ми е скучно.

Преглед на изминалите дни:

Ставане, излизане, парк, разходки, "-Хапе ли? - Да. - А кучето? - Това вече се изтърка.", писане, филми, мълчалив протест, книги, Макс, отегчени погледи към стената, лягане, пак ставане, парк, разходки, "-Хапе ли? - Да. - А кучето? - Това вече се изтърка.", лягане, Банкя, земетресение (ууу, това вече е тема!), продължение на мълчаливия протест, книга, лягане. 

Когато удари труса бяхме пред мола на Стамболийски, и братче, беше достатъчно силен, щом разтресе цялата ни кола за петнайсетина секунди, докато бяхме спрели на светофар. Първата ми мисъл беше "Ето за това не се чете в колата", но това отпадна при вина да стреснатите физиономии на останалите. после си помислих "В момента хората пишат статуси във фейсбук за това как хората вместо да се спасяват пишат статуси във фейсбук". И бях права. Когато се прибрах вечерта цялата ми стена беше пълна с тия глупости. Забавлява ме. и не мога да разбера дали е с някаква задна мисъл, или хората просто имат вграден инстинкт да се правят на остроумни в напечени ситуации. 

Защо аз чак сега разбирам, че Клоуи Мориц ще играе Каси от "Петата вълна"? Снощи гледах "Endless love", и, Год, дат Алекс, лет ми лов хим. И в момента не мога да разбера точно какво се случва тук и защо Блогър отказва да качи още една снимка и да я вмъкне таааам без да я направи като връзка. Няма значение, джъст луук ет хим. И кучето. Кой им е позволил да изглеждат така? Why so pretty? 

Видях, че Мария е постнала резюме на историята си. Сега е момента да кажа, че не, аз няма да го направя за своята, а също така ще я заплаша, че ако не е написала поне малко до вторник, и аз няма да ѝ дам Себасниан Блек. За да бъде съпричастна. Знае, че обичам Ричард. Почти

толкова, колкото себе си, но пак се брои! (С удоволствие бих започнала да изброявам причините, поради които обичам себе си, но постът ще придобие още по-безсмислени нюанси, а и ще стане твърде дълъг, за това ще се примиря с факта, че съм прекрасна, и ще сложа точка.). <----- ето я точката.
Видяхте ли? 

“Няма по-висок човек от този където се е навел да ти помогне!”

— Шекспир

#omg

Road trip; Part #2

Втори ден от пътуването ни. От малкото семейно хотелче в Сандански се отправяме директно към Бреговете на Егейско море. Набелязали сме няколко курортни градчета - Ставрос, Аспровалта и околни. Пътуваме страшно много време, но за сметка на това природата в този край тъкмо се пробужда. Поляните им са обсипани с макове, слънцето не грее никак силно, но и не вали, а ние пътуваме по пътищата им и се наслаждаваме на музиката от диск, записан специално по повода.

Пристигаме в първото градче, но не сме впечатлени - все още няма хора, улиците са пусти, морето - студено, духа вятър. Останалите селища оглеждаме от колата, защото също е безлюдно. 

Завършваме с разходка в Солун, любимото ми местенце. вървим по крайбрежието, право към Бялата кула, и щом виждаме, че корабчето тръгва след няколко минути се качваме. Следват тридесет минути в Егейско море, с чаша фрапе, фотоапарат и приятния полъх на вятъра. 

Нов вид шейк - на кухненски плот

Погледнах датите на постовете и се удивих от колко много време не съм писала. Shame on me. Но има тоооолкова много неща, с които да наваксвам, че дори не знам от кое да започна. Като за начало, кое е последното нещо, за което писах? 

Да, за двойката по испански.

Ами от тогава имам още три шестици, но не само по испански, а по биология, физика, английски, на класното по български, и като за финал сама си написах шестица, защото в крайна сметка трябва да си оригинален, нали? 

Шегувам се. Ако не сте разбрали. Просто съм толкова отегчена през вече втория ден от едноседмичната ни ваканция, че искам да скоча от прозореца като най-екстремен начин да напусна апартамента си, и да хукна към метрото, за да се изгубя в някой парк. Но все пак благодаря на така уважаваните (тц) седмокласници и дванадесетокласници, които със собствените си мъки се разплащат за моето свободно време, което така или иначе ще пропилея с книга в ръка, пишейки история, крещейки на някой по скайп "Cállate" или правейки жалки

опити да карам ролери на паметника на Съветската армия. Преди няколко дни бях в дружба под същия предлог и карането ми завърши с мятане на ръце пред група приятели, които ме гледаха шокирано и общо взето само чакаха да си счупя крайник, за да се посмеят. Само за протокола - не паднах.Махах с ръце и правих чупки в кръста, но успях. И веднага свалих ролерите. Обвинявам гадната настилка. 

Връщам се малко назад във времето, през миналата седмица, за да се сетя дали се случи нещо интересно. Времето вече е по-хубаво, за това се възползвам и прекарвам час път към училище с Мария, което чат-пат е голям купон. Понякога дори господина по психология се включва. Или някой контрольор, който седи десет минути над главата ни и оре защо си говорим, а не си дупчим билетчетата. Ако някога видите жена с лилава коса в девятката, със склонността да сяда на последната седалка със скръстени ръце и забит в земята поглед - бя-гай-те. Ако ви хване без билет ще ми извади душичката, ще ви заплашва, че ще ви пише протокол, и най-накрая, като категорично откажете да ѝ давате каквито и да е пари - просто ще си тръгне. Другата опция е да напише акт на името на "Емилия Петкова Иванова" с ЕГН 98123694, която може би не съществува. Ако случайно лъжа, то ще трябва да плаща акта ми, заедно с глобата. От сега се извинявам много искрено. 

Вече споменах, че имам отличен на класното по български. Историята там е мнооого дълга. Понеже госпожата ни има навика да си говори с хората и да ги разсейва (не знам дали с някаква задна мисъл, или не), аз попитах дали мога да си сложа слушалките, да си пусна музика и да се съсредоточа по-добре. отговорът беше да, което предизвика една огромна вълна от отварящи се джобове на чанти, и след 30 секунди целия клас си набута тапичките в ушите. Длъжна съм да благодаря на Индила за оценката си. Ако не беше тя да ми дъни тъпанчетата, нямаше да се ядосам толкова на малоумните теми за интерпретативно съчинение. 

Понякога се чувствам отвратително длъжна да отида до даден учител и да му падна на колене, извинявайки се за абсолютно неприемливото поведение на класа си. Като например на Исмаел. Още не мога да проумея колко невъзпитан трябва да си, че да стоиш срещу човек, чужденец, който се опитва да ти набута елементарни неща в празната глава и да се смееш, да викаш, да се правиш на маймуна, само за да докараш наказание на абсолютно всички. Дори не знам как може да не се чувстват виновни поне мъничко. Не им ли е неудобно да седят пред този мъж и все още да го гледат в очите? Защото на мен ми е, заради тях. И аз съм длъжна да правя диктовки до края на учебната година заради точно тия хора, дето не си знаят границата. От къде на къде? И не, не търся вината в Исмаел, а в тези надрусани маймуни. Пф. 

Та същия ден, в който ни наложиха диктовките до края на годината, аз търчах от нас до печатницата и обратно, за да принтирам проекта на Мария и своя реферат по История, защото всичко трябва да се прави в последния момент, разбира се. Как не се сетих. Валя ме, за малко да си изпусна метрото и да закъснея, закъснях, само дето не се разболях заради това, че дишах с изплезен извън устата си език. И после чаках господина по история, който беше дежурен на етажа, и като такъв вместо да варди, пушеше цигари пред училище. *аплодирам много шумно*

Всички обичаме Костандиева.

И госпожата по английски също.

Която, между другото (в момента се заливам от смях само при спомена) миналата седмица си

беше донесла касетофона, за да ни пуска аудио упражнения. Но реално в класа има само двама-трима човека, които чааат-пат я слушат, и за това и този път като по обичай в класа всички си говореха, слушаха музика или чисто и просто играеха на покер на средния чин (Сашко, Ники, Коце, Христо, надявам се да сте се забавлявали, чистейки коридорите на училището.). Реакцията на госпожата обаче беше следната - усили аудиото на безбожно много, все тая дали ѝ гърмеше в ухото или не. Мен лично ме заболя главата на първите 30 секунди, а седя на най-последния чин. Разбира се, обърнах се към нея, за да я помоля да намали, защото не ми е добре, а тя с психопатска (сериозно ви говоря!) физиономия, ухилена като побъркана, ме погледна над малките си очилца и тънко каза "Това е за да ви докажа, че все някой може да ви надвика". -.- Да бе, нека жертваме слуха на 24 души, за да докажем, госпожо, че вие фактически не можете да приковете вниманието на всички ни за повече от минута, след като влезете през вратата, освен в редките случаи когато Анастасия се скара с вас, или наречете Бела - Била, Аглика - Агнешка и Биляна - Боряна. 

Скачам направо на понеделник, началото на тази седмица. Когато наистина не се случи нищо интересно. Предадох си тетрадката на дон Алехандро, но той започна да ми говори пред целия си глас на испански, и когато му отвърнах ме погледна все едно иска да каже "Я, тая па може да говори". Виж ти. Както казвам на майка ми - втора година го уча тоя език и ако още някой ме попита дали разбирам разговор, състоящ се от "Hola, ¿qué tal estás?", ще ми изселя от континента, кълна се. 

Официално оформена съм по психология и логика (предположете каква е оценката), за това до края на годината съм освободена от притеснения за това. Което не важи за математиката, където целият клас масово има по една оценка заради отсъствието на госпожата. Само мога да си представя на какво ще ни направи до края на учебната година. Особено мен, той като ще отсъствам последната седмица точно. Имаме в предвид, че класното ми е първият ден след ваканцията. Молете се за мен. 

Напред съм с оценките по много предмети още, което е ок. През следващия месец има сравнително малко важди събития - класното по математика, по испански, проверка на реферата ми по история, представянето на проекта по география и... нищо повече. Започва да ми става тъжно, че годината мина като едно премигване, малоумният ми клас ще ми липсва не за друго, а защото ме забавляваха крайно много. Но нямам и търпение да свършим, защото ваканцията ми ще почне по уникален начин - малка обиколка из Европа с дестинация Испания, за която вече съм споменавала. След това ще имам цели два месеца за книги, разходки с приятели, пикници в Борисовата градина с няколко кенчета бира и истории, за моята история. Звучи примамливо. Но ще ми липсва да ставам за училище и да гледам заспалите физиономии на всички.

Ще завърша с това, че пожелавам късмет на всички на изпит по математика утре. И само да посмеят някакви лиглички и лигльовци да ми се запишат в училището, че не мога да ви гледам. Вземете се стегнете ако искате да учите, иначе ей ви ги обикновените гимназии, ходете да подлудявате хората там. Аа.

So now, заемам се с доглеждането на няколко филма и отивам да... ами да изливам шейкове на плоа. Което ме подсеща...

(мога да продължа да се отклонявам от темата още много, но това е за последен път, обещавам.)

Миналата седмица, не помня кой ден, сутринта станах и реших, че трябва да си направя шейк преди училище, та сестра ми дойде да ми прави компания. Всичко окей, мляко, плодове, това онова. Местя капака на една позиция, която позволява на сместа да се прецеди, обаче капака трябва да се придържа, защото не е застопорен. Което аз не бях отбелязала. И понеже се прецеждаше много бавно, просто обърнах каната с гърлото надолу, капакът падна, шейка ми се изля върху плота и няма шейк вечееее. Какво направихме ние със сестра ми - взехме по една слапка и започнахме да пием директно от плота. Вижте, това е идея. Винаги можете да поправите ситуацията. Понякога ще и се смеят за постъпката, но важното е, че е било вкусно. 

Recordar es fácil para el que tiene memoria, olvidar es difícil para el que tiene corazón.

“- Обичам те - казах и аз. 

- И това ще мине - ми отговори тя и затвори телефона.”

Road trip; Part #1

За пореден път се убеждавам, че най-доброто занимание по време на няколко поредни почивни дни е пътуването, било то в страната или в чужбина. Този път със семейството ми предприемаме нещо смесено - в южните части на България и Гърция. Но както винаги ние няма да направим като нормалните хора, които резервират хотел в един град. Не. Ние всеки ден ще прекосяваме Кулата за към някой екзотичен и таен плаж на Егейско море, или пък Солун и отново ще се връщаме в любимия ни семеен хотел в топлия Сандански.
Но днес, първият ден от почивката ни, ние не се отправяме направо към чуждата страна. Рано сутринта пътуваме към Сандански със спирка преди това - Рилски манастир и гробът на Свети Иван Рилски. Настаняваме се в хотела и тръгваме към малките селца в околностите на Мелник.