Всички сме чели поне една-две книги "за живота", такива, които ни учат да бъдем по-добри и ни показват и тъмната страна на нещата, непоправимата разруха от безразсъдни постъпки и болката, породена от всичко това. "Списъкът на омразата" следва този принцип. С какво обаче се различава тази книга от останалите? Със самото "начало".
За да стигнем до него обаче трябва да се върнем малко по-назад.
Валъри Лефтмън е "нормална" тийнейджърка - учи в държавна гимназия, обожава запаления си по Шекспир приятел Ник Ливъл, има приятели и като че ли единствените неща, в които не ѝ върви, са овладяването на нападките на съучениците ѝ и семейството - родителите ѝ постоянно се карат. Вал става свидетел на тъжни семейни скандали. Двамата с Ник прекарват времето си заедно, а темата им за разговор обикновено е смърт. Обединени от омразата си към съучениците им, които твърде често ги тормозят, те съставят "Списък на омразата" - лист с имената на хората, които биха искали да убият. Разбира се, за Валъри нищо от това не е сериозно, за нея е вид отдушник на чувства и дори не се замисля да даде живот на идеята на списъка.
Докато един ден без очевидна причина Ник влиза и започва стрелба в училищното кафене. Всичко завършва с най-малко шестима мъртви, десетима ранени и самоубийството на Ник.
След това събитие животът на Валъри се преобръща с главата надолу, но не само защото приятелят ѝ се е превърнал в убиец и се е самоубил, а защото полицията и съучениците ѝ мислят, че тя е деен съучастник в бруталното дело.
Едно от нещата, което ме впечатлиха много в "Списъкът на омразата" на по-напреднал етап от четенето, е конструирането на самата история. Разделена е на четири части и не следва хронологичния ред на събитията. Първата част е разказ за първия ден на Валъри обратно в училище в началото на новата година, след дълъг курс при психолог и възстановяване на простреляния ѝ крак. В тези стотина страници авторката ни въвежда в разрушения свят на момичето с помощта на кратки статии от местния вестник по повод трагедията в гимназията и ретроспекции към момента на стрелбата. Тук, също така, полагаме и основите в представата за самата Валъри - сама, изплашена, забравила коя е всъщност, потресена от това, което ѝ се случва и най-вече безсилна срещу думите на хората.
"Защото да не знаеш коя си, боли. Адски боли. Но едно нещо знаех със сигурност. Бях толкова уморена от болката и страданието, че не можех да поема нито грам повече."
Втората част се връща назад, в деня на събитието и проследява един кратък период от възстановяването на момичето. Море от емоции залива читателя, докато чете как Вал разбира истината за случилото се, колко виновна се чувства зарази загиналите си съученици, макар и не тя да е натиснала спусъка. Тук започват сеансите ѝ при доктор Хелър, според мен най-реалистичната и силна част. По време на терапията тя се изправя срещу емоциите си, понякога не на глас се примирява с мислите си и бавно търпи сериозна промяна.
Третата част на "Списъкът на омразата" отново ни връща във времето след стрелбата на Ник. Валъри все още е неспокойна и ясно вижда стреснатите и пълни с омраза погледи на много от съучениците си, но за първи път от много време вижда подкрепа в очите на момичето, което е спасила от куршум на втори май 2008 година - Джесика. Макар и да са се мразели, двете изграждат връзка, Джесика кара Валъри да се включи в училищния съвет, за да подготвят мемориал за загиналите. Всичко това дава сили на момичето и му помага в справянето с всички проблеми, които таи в себе си.
Четвъртата част е и най-кратката - показва резултата от труда на Ученическия съвет - красив мемориал, а с това и огромния напредък, който е направила главната героиня за тези няколко месеца след трагедията в гимназията.
Докато четях се опитвах да не гледам на книгата като история за смъртта, като на нещо негативно и депресиращо и това ми помогна да осъзная, че дори и това да е водещата тема, има още една, която не бива да бъде подценявана - взаимоотношенията между хората.
Първите и тези, които и направиха най-голямо впечатление, са тези в семейство Лефтмън. Родителите на Валъри са в лоши отношения още преди началото на историята. Това си личи в кратките им разговори също. Но държанието им към дъщеря им ме накара да ги намразя безвъзвратно. Майката на Вал е възможно най-лошата майка. Не можах да проумея как може да се държи с нея, все едно тя е застреляла съучениците си, от къде черпи сила да я обвинява за това, че се е сдружила с Ник и най-вече, че не е предвидила какво ще се случи. Защо нямаше сили да повярва на детето си. И защо предпочита да гледа на себе си като на най-голямата жертва, вместо да помогне на Валъри да се пребори с проблемите?
Баща ѝ е по-ужасен дори и от майка ѝ. Не мога да си представя родител, който ще застане пред детето си и в прав текст ще му каже, че иска да се махне от живота му, защото е само товар. Що за човек трябва да си и колко себичен и противен...
Голям интерес предизвикват и реакциите на приятелите и познатите на героинята, когато тя се връща в училище. Огромна част от тях не се радват да я видят, странят, шушкат зад гърба ѝ и дори явно изказват мнението си за позицията ѝ след стрелбата. Измежду всички обаче се намират хора, чиято съдба също се е променила след произшествието - като Джесика. Двете с Валъри никога не са били приятелки, но взаимоотношенията им са може би любимите ми от книгата, защото показват как след едно събитие хората се намират и си помагат взаимно, подкрепят се и в крайна сметка успяват заедно.
Точно обратен на родителите ѝ герой е докторът на Валъри - Хелър. През първите няколко момента с него не ми се стори сериозен, но в последствие осъзнах, че неговият метод да ѝ помогне е като я провокира и ѝ дава малка част от свободата, която не ѝ дават родителите ѝ. Освен като помощ, доктор Хелър е отделен персонаж, който предизвика интерес в мен, искаше ми се да разбера повече за семейството му и да чуя още няколко красиви мисли.
"- Животът не е честен, Валъри. Честен е само светът, където ядеш хотдог и се возиш на виенско колело."
Няма как да забравя и Беа, частната учителка по рисуване, която се появява сякаш от нищото в живота на Валъри и ѝ дава много повече от уроци с четката.
"- Времето никога не свършва - прошепна в ухото ми, загледана не в мен, а в платното. - Има време за болка, но има време и за лекуване. Бъди сигурна в това."
"Списъкът на омразата" е като огромна емоционална вълна, която те залива и повлича в една трогателна история за болката от това да загубиш себе си и хората около теб в момент, в който чувствата са на път да те повалят.
"Ник беше прав в известен смисъл. Всички ние трябва да побеждаваме понякога. Но онова, което не можеше да разбере, беше, че всички трябва понякога да губим. Защото не можеш да имаш едното без другото."