За Морето през Август

Последните неща са не по-малко страшни от първите, защото бележат края на нещо, в много случаи любимо. Затова и няма да кажа, че кратичкото пътуване със семейството ми до българското черноморие тази седмица ми е последното - няма никакъв шанс през следващите много години да пропускам възможността за малко бягство на някой красив плаж тук, в България, в компанията на любимите ми хора и дори някоя книга. То е просто пътуване, след което ще си взема малка почивка, а да проуча Средиземноморието.

И после пак към Бургас, Поморие...

Родителите ми, сестра ми и аз решихме да си организираме кратко пътуване до Бургас, който е един от любимите ни градове тук. Като оставим морето, разбира се, изглежда, че през годините сме си създали традиции, без които летата ни изглеждат незавършени. Обичаме да излизаме рано, за да се възползваме от прохладното време; да си почиваме следобед; да посещаваме моловете и да се възползваме от последните намаления, след които да се приберем с половин сак повече багаж; да се разхождаме по тъмно с чашка царевичка и/или твърде много сладолед; да прекарваме вечерите на отворени прозорци или климатик, гледайки каквото там дават по телевизията.

Всички тези неща за вас може би звучат много битови, но за мен са много ценни. 

Опитах се да се наслаждавам на времето си с тях колкото мога! Опитах се да пренебрегна зависимостта си от телефона и вместо да проверявам часа на него, гледах часовника на китката си. Карах с по-висока скорост от позволената. Не носех лаптоп или фотоапарат (и затова снимките, които виждате отдолу, са направени от сестра ми). Спах следобедите без да се притеснявам, че губя време, което мога да използвам за по-важни неща. Лягах рано и ставах рано, закусвах точно каквото ми се искаше, при това без грам притеснение дали филийката хляб влиза в калорийния прием - никой няма време за тия глупости! Плувах, направих жалък опит да хвана тен. Не харчих пари за дрехи! Само за обувки. 

Прекарах си страхотно! Едва ли има човек, готов да се върне към реалността и задачите си след толкова приятна почивка. Но и за тези неща идва време. Единственото, което може да се опитаме да направим, е да превърнем задълженията в нещо, което си струва да бъде разказано. Или написано в пост!

Книгите, които ще взема със себе си в Испания

В момента домашната ми библиотека се състои от близо 350 заглавия, повечето от които съм чела и обичам. Иска ми се да можех да взема всички книги със себе си за Барселона - градът, който ще бъде мой дом през следващите минимум четири години - но като повечето студенти ще живея в квартира, споделена с други ученици, и няма да имам място за дрехите си, пък какво остава за 350 тома. 

Преди няколко дни застанах пред рафтовете и се опитах да намаля списъка с пътуващи книги до минимум, защото няма начин да се пренеса, без да взема любимите си заглавия. Разбира се, приемам го като вид чернова, защото при официалното събиране на багажа ще стане ясно точно колко от тях реално ще мога да пренеса в квартирата. Куфарът ми все пак не е чантата на Мери Попинс.
Две са книгите, които със сигурност ще бъдат ако не в куфара, то в ръчния ми багаж, защото няма никакъв начин да тръгна където и да е без тях - "Крадецът на книги" и Киндъла ми (чието име е Бейби, впрочем). Бейби е зареден с една камара непрочетени заглавия на всички езици, на които мога да чета (включително и руски, макар че отдавна не съм толкова добра, колкото бях), а освен това мисля, че ще ми бъде доста полезен за училище, тъй като съм убедена, че редовно ще имам да чета това-онова, за да се справям в часовете по политика и право. "Крадецът на книги" е друга история. Просто искам да е с мен. Това е първият роман, който препоръчвам на всеки, помолил ме за препоръка. Често се хващам да мисля за моменти от него, особено когато чета за историческите събития, по времето на които се развива действието. Чудех се него или "Тайната история" да взема, тъй като двете делят първото място в списъка ми с любими четива, но поради огромния обем на TSH тя отпада (всъщност след втора проверка се оказа, че книгите са еднакви. Но пак. Простете ми грешката.)

"Клетниците" на Виктор Юго е историческата книга, която ще полети с мен към новия ми дом, вместо "Граф Монте Кристо" - първия ми избор. Отказах се от двата тома на Дюма, защото... са два тома, 1400 страници, къде да ги държа? "Клетниците" пък е една от най-силните книги, които съм чела. Помня как ме остави без думи и дълго време след като затворих страниците четях допълнителна информация в интернет както за историческите събития, така и за самата книга и автора. Изданието, което имам, е ученическо, така че няма да бъде проблем да му намеря малко местенце между дрехите.

По повод завършването на гимназията страхотният ми класен ръководител беше подготвил по книга като подарък за всеки един човек от класа ми. Но вместо една, на мен подаде две, усмихна се и ми каза, че е сигурен, че ще ги разбера. "Изкуството на войната" на Сун Дзъ и "Владетелят" на Макиавели непременно ще стоят на бюрото ми в Барселона не само защото са много важен подарък, но и защото съм наистина любопитна да ги прочета.

И последната книга, която най-вероятно ще ме придружи до красивата Барселона, е "Различен клас". Нея я купих в началото на годината с първата половина от стипендията си от "1000 стипендии". И, понеже все още не съм я прочела, тя ще е заглавието, което ще ме отвлича от учебниците в дните, в които не съм някъде по улиците или на плаж. Като чета синопсиа малко ми напомня на "Тайната история", така че май е win win situation. 

"13 причини защо" пет години по-късно

Новината, че ще излиза сериал по "13 причини защо" преди няколко месеца, ме върна пет години назад, към първата ми година в гимназията. Прочетох книгата бързо - за ден или два - и не я коментирах много. Не беше защото не ми беше харесала, нито пък защото нямах какво да кажа. Напротив. Точно тогава бях създала първия си блог за книги и се впусках в разточителни писания за всяка една, до която можех да се добера между писането на думи по испански по стотици пъти. Причината беше усещането, с което ме остави романът на Джей Ашър. Тематиката. Историята, която на пръв поглед ме жегна съвсем леко. След това започнах да разпознавам ситуации от страниците в личния си живот - малки, не толкова драматични, колкото тези от живота на Хана, но подобни и напълно достатъчни, че да ме накарат да обмисля много от пътищата, които стояха пред мен точно в този момент.

Тринадесетте епизода ми напомниха за тази година и емоциите покрай прочита на "13 причини

защо". Проточих гледането им във времето - скептицизмът тук надделя, подходих с доста съмнение към интерпретацията на историята незаслужено по една причина - не помнех особено много какво се случваше в оригинала. Това се потвърди още с пускането на първия епизод. Няма как да забравя Хана, Клей, училищната обстановка и уолкмена, чрез който за една нощ тийнейджърът изслушва касетите на вече мъртвата си приятелка. Първоначално не знаех как да реагирам на това, че дори малкото ми спомени от първоизточника са променени в адаптацията. Но с всеки следващ епизод трагичната история започна да ми се струва добре подредена, логична, интересна и много, много тъжна, както можете да предположите.

Има три основни неща, които искам да коментирам, и ще започна от свързващото ги, за да бъда последователна - адаптацията по книгата. Както написах няколко реда по-горе, веднага забелязах разминаванията между романа на Джей Ашър и версията на Нетфликс. Забележими, но абсолютно логични. (За някои от тях можете да прочетете в статията на Popsugar.) Защото тук става въпрос за сериал, предназначен за широката публика и целящ да провокира емоция. От тази гледна точка разбирам защо вместо една за една нощ, Клей изслушва касетите за няколко седмици. Разбирам защо социалните мрежи са фактор в тази версия на трагичната история, също и защо подредбата на записите е различна. Мисля, че екипът, работил по предаването, е свършил перфектна работа с пресъздаването на тягостните емоции, които се надграждат чак до последния епизод на сезона. Градацията в това отношение е осезаема - вижда се както от значимостта на записите върху касетите, така и от действията на героите в спомените и в настоящето. Това, разбира се, няма как да се случи без страхотен каст, какъвто е този на "13 причини защо". 

Когато обявиха заснемането на продукцията ме беше малко страх, че ще изберат актьори,

които са далеч от възрастта на героите или най-малкото не приличат на гимназисти. Щастлива съм, че това не се случи. Катрин Лангфорд е като че ли перфектният избор за Хана - не само оправдава очакванията на читателите що се отнася до външността на героинята, но и представя бавния процес към окончателното решение да прекрати живота си по начин, който кара нас, гледащите, да вярваме, че нещо нередно се случва, кара ни да бъдем съпричастни и да се страхуваме за

съдбата ѝ. Може би има моменти, в които играта ѝ изглежда като преиграване, но това, разбира се, е от човек до човек, в зависимост от това как индивидът приема дадената ситуация. Или, с други думи казано, играе по начин, по който предразполага зрителите да се поставят на мястото на героинята. Това се отнася и за Дилън Минет в ролята на Клей Дженсън. Катрин е убедителна в представянето на вътрешните борби на Хана, но Дилън е два пъти по-добър, заради което бих казала, че Клей ми е най-близък до сърцето. Докато четях ми беше все тая какво ще се случи с него, не ме интересуваха чувствата и действията му. Но пък по време на сериала буквално нещо ме стягаше в гърлото докато гледах как се обвинява, как се опитва да разбере и след това да постъпи по най-добрия начин. 

Адмирации към останалата част на каста (Christian Navarro, Alisha Boe, Brandon Flynn, Justin Prentice, Miles Heizer, Ross Butler, Devin Druid и т.н.), които, по мое мнение, са се справили перфектно с изобразяването на всички тези различни характери и индивидуалности, на всички тези хора, борещи се със свои собствени демони, заради които се превръщат в чужд такъв. Особено Джъстин Прентис - точно две минути екранно време му бяха достатъчни, за да ме убеди, че трябва непременно да мразя героя му. 

Като забележка мога да добавя само едно нещо. Страшно много усилия са вложени в изграждането на някой герои като Алекс, Джъстин и Джесика - показани са техните предистории и съдбите им са много тясно свързани с останалите персонажи. Но има и такива, които са там, просто за да има допълнителна драма, още малко трагедия към вече отчайващата ситуация, като Шери и Раян. Освен в собствените си касети, те не са от особено голямо значение, което някак си противоречи на идеята, че всеки индивид има голямо влияние върху хорските съдби, която лансира предаването. 

Сюжетът на "13 причини защо" се върти около някои теми, които предизвикват спорове -

сексуално насилие, депресия, самоубийство, т.н. Както винаги, отборите са два. Единият е на тези зрители, които смятат, че те са представени романтично, изглеждат лесни за преодоляване и значението им е омаловажено, и другият - на останалите, които виждат изобразените психически проблеми и действия, свързани с тях, като напълно автентична извадка от действителността. Трудно ми е да заема позиция в спора, тъй като нито мисля, че ситуацията е оцветена в розово, нито пък съм достатъчно запозната с депресията и всички останали tw теми в шоуто, за да мога да твърдя, че са напълно реалистични. Не мога да отрека обаче едно - ако не друго, то събитията и героите с техните проблеми и вътрешни борби провокират размисъл. Карат зрителите да си задават въпроси и да мислят малко повече за това какво е тяхното влияние върху нечий чужд живот. Сигурна съм, че сте видели онези туитове "13 причини защо ме научи да се държа по-добре с хората". Малко възможно, но пък стъпка напред към осъзнаването поне на част от тези, които са имали шанса да гледат. Темите са важни, въпросите също. Едно предаване не може да даде всички отговори или да предостави решение за проблемите. Но за сметка на това е способно да предизвика дискусия и повече хора да започнат да говорят за неща, които, по някаква странна причина, все още са табу във века, в който живеем. "13 причини защо" несъмнено бележи успех в това отношение - след излъчването му сякаш абсолютно всички започнаха да говорят. Чудесно! Стига да не се стига до свръх интерпретации. Попаднах на много статии, в които родители изказват притесненията си най-вече от сцената със самоубийството на Хана, която е изключително графична. Притеснението, че децата им могат да повторят това с мисълта, че отнемането на собствения си живот е правилното решение на проблемите, е естествено. Разбира се, че може да се случи. Но не и ако родителите, които знаят за какво става въпрос в сериала, използват възможността за сближаване и провеждат разговори с децата си на тези теми, които, надявам се, ще продължават да придобиват популярност именно за да бъдат предотвратявани трагедии като тази на Хана Бейкър.

В заключение - книгата на Джей Ашър е страхотна, все още е една от тези, които редовно препоръчвам. Но сериалът е просто великолепен! Историята е представена по прекрасен начин, всички ключови моменти са там, но заредени с още повече емоция заради обхвата на картината, в който са включени не само трепетите на Клей и Хана, но и на тези, виновни за съдбоносното решение, което взима момичето. От сценарий до музика - всичко е направено, за да провокира максимално много реакции, при това успешно. Изключително щастлива съм, че ще има втори сезон, защото нямам търпение да получа отговори на всички неотговорени въпроси след отворения край на последния епизод. Силно се надявам да видя резултатите от предаването на касетите по реалистичен начин. Надявам се да бъдат повдигнати други теми, на които обществото трябва да обърне повече внимание. Екипът, който работи по сериала, има страхотна възможност в ръцете си. Дано се възползват и втори сезон е дори по-силен от първи!

/снимки - google.com/

Барселона в три дни

Барселона в три дни е истинска Мисия невъзможна. 

Особено когато нямаш идея на коя от безбройните линии на метрото да се качиш, трябва да се записваш в университет на чужд език (сложно дори и да го знаеш), да си отвориш банкова сметка без постоянен адрес или номер на чужденеца, а вън е 30 градуса, които се усещат като 35, понеже това е слънчева Барселона, която всички асоциират с плажове, мохито, тен и "Деспасито".

Но колкото невъзможна, толкова и възможна е задачата да свършиш всички важни задължения и все пак да успееш да обходиш главните забележителности на един от най-красивите и вдъхновяващи градове, които съм посещавала през сравнително краткия си деветнадесетгодишен живот. И това го твърдя от опит. 

Приключението ми започна късния следобед на 12-ти юли, когато самолетът ми потегли от софийското летище към Ел Прат, това в Барселона, за да кацне 20 минути по-рано. Бях уморена, тъй като същия ден бях минала седем часа курс по БЧК с един от най-активните хора, които някога съм срещала. Спеше ми се адски, но в същото време цялото ми съзнание бушуваше, понеже знаех, че ме делят има-няма 3 часа до пристигането в Барселона. Затова и пътуването мина бързо. От Ел Прат баща ми, моят придружител в това приключение, и аз хванахме първия автобус, за който бяхме сигурни, че ще ни заведе до правилното място, и потеглихме.

За да стигнем 20 минути по-късно на едно от най-вълшебните места в целия град без да си даваме сметка. Монтджуик. Величественият дворец с множество фонтани, които стават част от атрактивно представление всяка вечер, се намира на площад Испания, на 10 минути пеша от хо(с)тела, който бяхме наели. Знаех местоположението на туристическата атракция, но до момента, в който го видях, не си бях дала сметка пред какво точно предстои да се изправя. Останах с ококорени очи и усмивка, която не може да бъде измерена, в продължение на много време, докато вървях бавно към величественото място. В обратната посока от хотела ни. Тогава ми трябваха само няколко минути, за да погледам и за да осъзная къде се намирам и какво точно предстои да правя там. Бяха ли достатъчни? Не. Но все пак се отправихме към хотела за заслужена почивка, която не се проточи така, както очаквахме. Хостелът ни се намираш на една от двете (най-) главни улици на града, което, както можете да се досетите, беше предпоставка за много шум от булеварда на десет крачки от прозореца ни. Който, впрочем, беше... ужасен. Стаята ни не беше това, което очаквахме, но ставаше за престой през нощта - единственото време, през което реално се завъртахме там. 

Сутринта и ранния следобед на 13ти посветихме на университета ми - Universitat de Barcelona.

Най-голямото ми постижение за тези няколко часа не е това, че се записах сама, докато баща ми ме следваше като бодигард-сянка през цялото време. Постижението ми е, че по някакъв начин разчупих езиковата бариера и за първи път от страшно много време започнах да мисля до такава степен на испански, че забравих, че придружителят ми е в пълно неведение за това какво се случва, за какво става въпрос в разговорите, които водя. Също, че най-накрая доказах, че тоя език го знам. Защото майка ми до миналата седмица ме питаше "Ти разбираш ли какво се пее в тая песен?", нищо, че ще започна пета година откакто се заех с изучаването на испанския.

Получих студентската си карта, папка и планер от университета, както и всички необходими документи за плащане на такси и прочее, и се отправих на напълно неуспешно приключение към най-близкия клон на банката, с която работи университетът ми, само за да ми кажат, че те не могат да ми помогнах със създаването на ученическа банкова сметка, тъй като съм в грешния офис. Макар и непродуктивно, преживяването ми донесе известни положителни емоции. Нека обясня:

Баща ми говори доста добър английски, но не и испански (понякога ударението му на грасиас е грешничко :/). Поради тази причина влязох в офиса и с усмивка заговорих на банкера на английски. (Също и защото не съм на "ти" с банковата лексика на испански, признавам си. Но мога да си купя хляб и бира и като един не много сложен човек съм доволна от това.) Въпреки първоначалният "Yes, a little bit" отговор на въпроса дали говори на английски, получих много объркан, неразбиращ поглед, когато обясних защо съм там. И точно три секунди след това бях принудена да обърна разговора на кастеяно, щото... Ми, беше ми ясно, че нищичко няма да се получи. В първия момент ми се стори, че това беше ситуацията и с испанския, защото мъжът продължаваше да стои и да ме гледа объркано след като му дръпнах една доста високо интелигентна реч за това как искам банкова сметка, щото "Пол някой-си от УБ ми каза да дойда тука, моля ви се". Последва просто едно "Ти сигурна ли си, че не си от тук? Защото говориш по-добър кастеяно от повечето испанци, които познавам". Бам. Самочувствие от 7 на 54321. Благодаря!

След кратка следобедна почивка се отправихме на приключение по културните точки в крада.

Саграда Фамилия, архитектурните произведения на Гауди(с ударение на И, моля ви се, не ме карайте да споря отново по тая тема, щото ударение даже графично има), Ел Корте Инглес. От търговския център си взехме плодова салатка и ледена вода, седнахме на една пейка и се възползвах от възможността да потвърдя теорията си, че в тоя град съм способна дори на пейка да живея. Просто да съм там. Достатъчно ми е. 

По някаква случайност на съдбата стигнахме до пеещите фонтани на Монтджуик точно преди началото на светлинното представление. Което беше взимащо дъха. Адска красота. Колкото и да ви говоря, все няма да е достатъчно, защото за да разберете, трябва да сте там и да го видите със собствените си очи. И да го усетите. Защото тоя фонтан на и аз не знам колко метра нагоре се изсипва върху хората при най-малкия повей на вятъра. А той вечерта хич не беше малък. Защото се прибрах с влажна коса и дрехи, и размазана спирала. Но безкрайно щастлива. Това беше първия път, в който видях

зрелището, и... е някак си много успокояващо, че след около месец ще мога да го посещавам по-често, тъй като ще ми бъде на най-много 20 минути от вкъщи с метро.

Само дето по това време ще имам лекции. А събота и неделя по това време евентуално ще спя. Или ще уча. Или ще готвя рамен, понеже ще съм беден студент и инстант нудълите ще са ми любимият деликатес.

Последният ден от престоя ни мина също толкова вълнуващо, колкото и предния - сутринта се справих с предизвикателствата около създаването на банкова сметка, по най-бързия начин се върнах в хотела, за да събера багажа си заедно с баща ми, и след това се отправих към още едно място, което беше останало непосетено при последната ми визита на Барселона - Ла Рамбла и околните Колумб и Ла Бокерия. Пешеходната им улица е всичко, което може да бъде представено като определение под думата "прелест" в личния ми речник. Обожавам места, пълни с хора. Още повече обожавам архитектура като тази, която видях там. Обичам туристически кътчета, малки улички, площади насред жилищни сгради. Вече обичам и Ла Бокерия - от сега мога да кажа, че това ще е едно от местата, които ще посещавам най-често, когато се преместя да живея там. Най-вече заради изобилието от свежи плодове и продукти, плодовите салати и пресни сокове във всички цветове на дъгата. 

Разходихме се в мола на пристанището, хапнахме от местния Мак Доналдс (който е много по-различен от това, което познаваме в България. Винаги се изненадвам от разликите, които се появяват дори в подобни огромни вериги), говорихме си на една пейка, докато ядохме чудесен и много скъп сладолед, и просто се насладихме на хладното, леко ветровито време, което ни удостои дори с няколко минути дъжд по случай тръгването ми. (Барселона не искаше да си тръгвам, казвам ви. Иска да съм там толкова, колкото и аз.)

Към пет официално взехме багажа от хотела си, хванахме градския автобус и се отправихме обратно към Ел Прат - края на краткото ни приключение, което, въпреки оскъдното време, завърши с успех по всички параграфи. Бяхме адски уморени, батериите на телефоните ни падаха и на този етап и двамата искахме да си ходим, за да поспим в меки легълца и да се изкъпем с душ, който не се спира всеки път, щом се обърнеш в кабинката. На същия
хал беше и Гери, бъдещата ми съквартирантка и настояща приятелка, която беше в Барса, за да се запише в Криминология. Като пълни клошари двете седяхме час до една тоалетна, за да си зареждаме телефоните, ядохме на земята пред гейтовете, подигравахме се на бруталните снимки на студентските ни карти, които, честно казано, приличат на мъг шотове. И най-накрая, след известно закъснение на летището, се качихме на самолета и полетяхме над все още будната, окъпана в светлини под залеза на слънцето Барселона, обратно към нашата София.

(Написано на 18.07.2017г.)