Още от неделя, 12 юли, искам да напиша този пост, защото е важен, но все не ми остава време, или просто нямам муза (или ме мързи) да седна, да кача снимки и като цяло да събера мислите си и да ви разкажа как се срещнах с Ана от advlle13.
Винаги е страшно вълнуващо да се срещам с интернет приятелите си и вярвам, че и за нея е така. Самото чувство да видиш някого, когото познаваш само от една профилна снимка, в цял ръст и срещу теб, е доста екстремно и позитивно. Особено когато човека срещу теб е усмихнат и весел.
Ана ми писа преди около седмица, питайки ме къде съм на море. Оказа се, че и тя е в Бургас (аз всъщност съм близо до Бургас, не в самия град), за това с трийста зора свързахме чата във фейсбук (ту аз бях на линия, ту тя) и се разбрахме да се срещнем пред Флора в морската градина.
От там нататък всичко е сюрреалистично и прекалено приятно. С тръгването по пътеките не спряхме да говорим на какви ли не теми. Обиколихме Морската, после по пешeходната, взех че стъпих на географския център на града, не пропуснахме да посетим и две книжарници (май наизустих втория етаж на Хеликон), пихме най-яката лимонада, която съм опитвала, и при втората ни обиколка на градината хапнахме цаца без да спираме да говорим, отново.
Ана провокира у мен онази откачена страна, която влиза в гигански обувки в средата на пешеходната зона, за да се снима, и която лежи в лъжица и позира на дръжката ѝ като Роуз в "Титаник". А, и която заговаря тъкмо разсъбличащо се момче с молба да ни снима двете на въпросната лъжица. Стигнах до простото заключение, че всичко винаги е един милиард пъти по-забавно, когато има някой, който да се смее с теб, докато вършиш шантави неща.
Смятах, смятах и сметнах, че общо сме изминали не по-малко от 6-7 километра общо. В края на срещата, вече около девет часа, краката и на двете ни тежаха като олово. Обаче продължавахме да говорим. Което доведе до още едно показно - Ева не само не отговаря веднага на съобщенията във вайбър и фейсбук, тя не отговаря и на телефонните обаждания. Но това е иронично смешна и не чак толкова интересна част от историята.
Направихме си доста снимки, но предимно с телефона ми, нищо, че си носех и фотоапарата. Всичко беше твърде бързо и яко, за да го вадя, пускам, гася, разнасям и така нататък. За това и качеството е на сто. Спомените са важни. И дебилните ни физиономии.
Няма коментари:
Публикуване на коментар