Stormy Garden: "Всички наши места" от Дженифър Нивън

От време на време се случва да намеря книга, която сякаш ме хваща за раменете и ме разтриса изведнъж, действа като ледена вода и отваря очите ми за много неща от света, които наистина ни заобикалят. Не знаех, че "Всички наши места" е именно такова четиво, когато разгърнах първите страници на плажа под яркото слънце. Сега, вече затворила и последната, си давам сметка колко пренебрегнати са психическите заболявания от хората.

Днес в младежката литература често се среща темата за този тип заболявания, но рядко се случва авторът да успее да пресъздаде реалистично обърканите мисли на един човек, борещ се със себе си и с околните, като Теодор Финч, един от двамата главни герои в книгата. Многопластов и разноцветен, Финч е далеч от всеки типичен образ от подобни сюжети благодарение на смелия му глас и невероятно чувство за хумор. Персонажът му прави романа завладяващ и откъсва читателите от мисълта за тъга и негативизъм, както всяка мисъл, която се появава в ума при споменаването на психическо заболяване. В същото време този така нетипичен герой е и перфектният образец за биполярно разстройство/депресия със смяната на чар и болка.

Вторият главен образ на Нивън е Вайълет Мърки, момичето, което Финч вижда само в часовете по география, това, което носи старите очила на починалата си в инцидент с кола сестра, от който то се е спасило. Вайълет е по-малко запомнящият се персонаж, гласът ѝ е по-малко открояващ се, историята ѝ е по-често срещана. Изпитах съжаление заради мъката ѝ по по-голямата ѝ сестра, но не успях да вникна дълбоко във връзката, която са имали, заради малкото разкрити моменти от общото им минало. И много неща около нея ми се сториха пресилени - като навикът ѝ да издига прегради между себе си и хората, както и абсолютният ѝ отказ да опита да се върне към любимите си занимания от миналото. Моментите ѝ заедно с Финч обаче са запомнящи и силни. Обичам приключението им в Индиана, проучването им за най-забележителните места в щата, тетрадката, в която пишат и малките неща, които правят един за друг, за да си помогнат.

"Проблемът на хората е, че през повечето време забравят за малките неща, а те са толкова важни. Всички са адски заети за чакаг на местата за чакане. Ако спрем за миг и си припомним, че има и места като кулата Пурина и гледки като тази, ще сме по-щастливи."

Любовта между двамата не е обичайна и клиширана, а смразяваща и разтърсваща, защото тя е породена от общата им нужда да намерят/изгубят себе си. Докато тоѝ мечтае за перфектния ден, а в същото време събира информация за всеки възможен начин за самоубийство, тя по свой начин търси път към стария си начин на живот, без тъга и вина за случилото се. Обикновено бих извъртяла очи на мотива за взаимната промяна, но във "Всички наши места" героите не само преоткриват себе си, но се и повеждат по път, който на пръв път е правилен, светъл щастлив. А в края всеки достига до това, което всъщност е желал от самото начало.

"Вече няма зима. Финч, ти ми донесе пролетта.""Ти си всички цветове в пълния им блясък."

В дебютния си роман за тийнейджъри Нивън докосва теми, които засягат обществото ни и които трябва по-често да бъдат поставяни под светлината на прожекторите. Не само заболяванията, склонността към самоубийство и депресия имат връзка с героите на книгата, а също поставянето на индивидите под стотици етикети и загубата на същността им, посегателството на родители върху деца (което е загатнато неведнъж от Теодор), склонноста да забравяме ценните неща, малките жестове и способността да бъдем добри по-често.

"Да съжаляваш и да се извиняваш, е загуба на време. Човек трябва да се стреми да живее така, че никога да не му се налага да се извинява. По-лесто е да постъпваш правилно от самото начало, за да няма за какво да го прави."

Всеки ден може да бъде идеален, независимо кой си ти и какво правят останалите, това разбрах аз от Финч и Вайълет, чиито имена са красива игра на думи. Стига да намериш човек, който да ти покаже истинските цветове на света, дните ти могат да бъдат все по-хубави където и да си, каквото и да преживяваш.

"Научих, че ако се вгледаш по-старателно, ще видиш, че в този свят има и добри неща. Научих, че не всички са разочаровани, включително аз, и че може да намериш една 384-метрова бабуна за по-висока от камбанария, ако застанеш върху нея с точния човек."

"Всички наши места" е красива смесица от тъга и щастие. История, чийто край можеш да предвидиш от самото начало, но преплиташ пръсти и си повтаряш, че може би този път краят ще бъде щастлив, може би Вайълет ще стане още по-блестща, а Финч ще изживее още стотици перфектни дни. И в края, когато докоснеш последната страница, си даваш сметка, че току-що пред очите ти е минала една палитра с всички съществуващи цветове, плавно преливащи един в друг и стигащи до черно, точно като черна дупка, която впрочем е най-якият начин да умреш.