Филологията - това ли е "твоето нещо"?

     Филологията не беше първият ми избор. Истината е, че в началото дори не беше в списъка ми с желания. След това се появи, но застана на последно място. Днес съм студентка във втори курс по Испанска филология в Софийския университет и искам да си поговорим за това какво всъщност представлява тази специалност и дали е "вашето нещо". 

      Мнението ми е базирано на личния ми опит от изминалата година и половина в конкретната специалност в СУ и не излизам от този кръг на знание, макар че понятията не се променят от университет до университет. Преподаването, подходът и знанията обаче се. 

    Когато средностатистическият човек чуе думата "филология", първата асоциация, която прави, е с учителската професия - завършваш и заминаваш в някое училище да преподаваш. Преди да опровергая това очакване, ще се върна няколко месеца преди кандидатстването за специалността, когато бъдещият студент трябва да отвори някоя програма и да види какви предмети се изучават, каква е заетостта, какви практики се предлагат и какви професии може да изгради.

"На пет стъпки от теб" от Рейчъл Липинкот, Мики Доутри и Тобаяс Яконис

      През 2013 година за първи път прочетох "Вината в нашите звезди" на Джон Грийн. Помня чувството, което изпитвах тогава - в началото имаше надежда, в средата - дори повече; някъде там обаче се появи една нещастна коледна елха, та емоциите стремглаво полетяха надолу и така чак до финала, който разби 15-годишното ми Аз. Това свръхзаредено с чувства влакче, в което се бях качила, с години не бе активирано втори път, не и по същия начин. Може би не исках да търся заместител на един от любимите си тийн романи, но реших все пак да дам шанс на един нов такъв -  "На пет стъпки от теб" - потенциална искрица, която да ме върне с шест години назад и да ме накара да си поплача за вторите Огъстъс Уотърс и Хейзъл Грейс. Уви. 

       Не случайно започвам с това сравнение: култовата книга на Джон Грийн дели много общи черти с популярната през последните месеци "На пет стъпки от теб", защото в центъра на двете истории стои неизлечима болест и абсолютна невъзможност двамата ни безнадеждно влюбени главни герои да намерят щастието си заедно. Поне във Вината имаше мъничка надежда. Тук тя на пръв поглед не съществува, защото Стела и Уил, главните действащи лица, са болни от муковисцидоза - болест, която засяга фатално белите дробове. В допълнение, Уил има и бактерия (чието име няма шанс да възпроизведа), която е способна при контакт да убие всеки с муковисцидоза.
      Съдбата среща обсебената от организационни дейности и подреденост Стела с Уил, артист, бунтар, скептик по отношение на експерименталните лекарства младеж, и ги обединява сякаш чрез странните им наклонности. От началото до края двамата не си дават напразни надежди, че някой ден ще могат да бъдат заедно, защото са неизлечимо болни. Дори и белодробна трансплантация не би им дала дори малък шанс за щастие. Двамата обаче, обединени под общия знаменател на ината и желанието да сритат съдбата, така че да я заболи, прескачат умишлено поставени граници и търсят път един на друг, без да се приближават на разстояние, по-голямо от една щека за билярд. 

     Игричката, която играят двамата ни главни герои, още от самото начало на историята е обречена на провал, макар че по пътя си има своите блестящи моменти. Уил и Стела са инати по характер и съм изненадана, че им се полагаше толкова късмет, колкото всъщност имаха, защото се съмнявам в реалността муковисцидозта да е дори толкова (малко) благосклонна, дори към истинската любов. 

     Не мога да приема историята като любовна, макар и да намирям логика да е такава. Само мога да си представя какво значи да желаеш да намериш някой, с когото да споделиш живота си, когато всичко и всеки ти казват, че това е кауза пердута. Но човешката воля е нещо странно и силно. Желанието да бъдеш с някого, да намериш утеха и топлина в индивид, който даже разбира в какво полжение се намираш, е присъщо както за Стела, така и за Уил. А също и за Поу, който е друга жертва на коварната болест и може би най-готиният персонаж в целия роман.

     Вместо любовна, за себе си аз я наричам "история за една борба" както в отношение на романтичните чувства, така и в отношение на живота. Стела е примерът за това - в цялата книга има точно един или два момента, в който тя съзнателно поставя Уил пред здравето си, и всъщност това са и моментите, който ѝ дават най-голям урок за живота и за това как трябва на първо място да се бори за следващата глътка въздух, а след това и за следващата и така до един потенциален безкрай. Когато имаш причина да живееш, трябва да намериш начин да вървиш напред и да бъдеш една идея егоист, за да прескочиш трудностите (в дадения случай не Уил, а болестта) и междувременно, ако изобщо е възможно, да намериш път и към всичко друго, за което копнееш (в този случай е Уил). За какво би ѝ бил той, ако е мъртва? Идеята е колко далеч можеш да стигнеш извън илюзиите в името на това да спечелиш правото да ги превърнеш в реалност - заключение, което тези скромни 200 страници история успешно предават на читателя.

    Цялостното ми мнение за романа е повече положително. Не оправда очакванията ми - искаше ми с да прочета нещо не по-реалистично, но със сигурност по-емоционално. Нещо липсваше на героите. Все още не мога да разбера какво е, но ще го добавя, когато имам възможността да изгледам и предстоящата филмова адаптация на Джъстин Балдони с участието на Коул Спраус и Хейли Лу Ричардсън, която очаквам с огромно нетърпение! Мисля, че актьорите, избрани да изиграят книжните герои, ще успеят да им вдъхнат частичката живот, която липсваше в оригинала (макар че не съм сигурна колко е възможно да се добави към 35% функциониращи бели дробове...).

Uni: записки на ръка vs записки на компютър

      Миналото лято успешно минах първия си курс в университета и реших да се наградя с малко, сладко лаптопче, което да се превърне в мой най-добър притятел за предстоящата нова година. И така, преди няколко месеца постепенно започнах да заменям ръчно писаните записки с такива на компютър и днес ще ви разкажа за опита си с двата метода.

     Първото важно нещо, което трябва да ви кажа за себе си, е, че имам механична памет - запаметявам най-лесно и за по-дълго, когато информацията минава през ръката ми. Няколко пъти даже. Проблемът е, че с десет предмета дори желанието ми всичко да става по този начин не е достатъчно. Лекторите говорят бързо, информацията е много, ръката започва да боли адски на 20-тата минута. Решението изглежда ясно - лаптоп.

    Лаптопът: преносим, но в повечето случаи тежък. Ясно ми е, че не всеки има възможността да си вземе нов по-малък или пък свръх лек Макбук. Тежестта на нормалните лаптопи може да се окаже проблем. 

      От друга страна обаче за тези, които умеят да пишат бързо на клавиатура, той може да бъде единственото спасение, защото писането е почти едновременно с изговарянето на думите от преподавателя. А и има още куп предимства, като например моментната справка в интернет - по-новите версии на Word предлагат прозорче, което отваря интернет, уикипедия и всичко, за което се сетите, без да се излиза от самото приложение. 

     Винаги имате достъп до всичките си лекции, интернет, бази данни - не мисля, че има кампус без безплатна мрежа. По този начин можете да запълвате свободните минути между лекции с работа по домашни, проекти или курсови работи по други предмети, които не влизат в дневните ви лекции. 

     Из негативите се нареждат няколко по-отличаващи се неща: опциите за подчертаване, писането на бързи хвърчащи бележки и оцветяването на дадени пасажи са една идея по-трудни на монитор, а и не дават чак такава свобода. Въпреки че човек винаги има възможността да се върне и в скоби да допълни нещо важно, което е изпуснал.
     Най-удобно е за лекциите, в които лекторите предварително изпращат презентациите, по които говорят. Така можете да копирате текста от тях и само да добавяте бележки.

      И нека не забравяме, че все пак е машина. Много пъти се усещам как пиша автоматично това, което казват лекторите ми, и не си давам реална сметка за значението. По-късно, когато прегледам записките си, ми се струва, че въобще не съм присъствала в занятитето, понеже съм била толкова вглъбена в това да натискам правилните копчета, че слухувото ми възприятие е било тотално изключено.
     Не мисля, че този метод за писане е подходящ за упражнения. Практическата част за мен винаги ще бъде най-ползотворна, ако е на лист с много цветни химикали, листчета, драскане, поправки...

     Записки на ръка: бюджетни, но хабящи много ресурси - в края на първата ми година имах две огромни папки, пълни с хартия, която е обемна, тежка, трудно се намират конктерни записки, не е полезна за околната среда и като цяло не може да се нарече практична. 

    Както казах, доказано е, че когато пишеш на ръка, запомняш много по-бързо. Но си представете един ден с три двучасови лекции, само теория. Една химикалка съвсем спокойно се преполовява ей така. 

     В този метод обичам свободата на организация - обожавам, наистина обожавам всичките ми документи, записки, листове с упражнения и т.н. да са на едно място, в една папка, да са подредени както аз си искам. На този етап от живота ми съм си създала тази система на подреждане, знам кое къде е и все още изпитвам затруднение, когато трябва да запиша или отворя нещо от папка на някоя флашка.

     Негативна черта е, че не можеш винаги да носиш със себе си всички записки, за да може да ги отвориш по всяко време - нещо, което компютърът позволява. Може би не е кой знае каква трагедия - не всеки се нуждае от сверяване и непрекъснати разгръщания на теория, но все пак... 

    Писането на хартия дава свободата за бързи поправки, задраствания, уточнения с най-различни цветове маркери и химикалки, които по-късно, когато стане време за учене, безотказно привличат вниманието. Всъщност това е огромен плюс за хората не само с механична, но и със зрителна памет, които лесто запаметяват кое къде се намира на страницата и с какъв цвят, например, е изписано. Така на изпит или тест бързичко си припомнят. Точно този ефект може да се постигне и със запписките на компютър, но колко е ефективно - това ще мога да ви кажа след няколко месеца.
     Надрасканите и не много прегледни записки пък са повод за пренаписването им. От една страна да, някой може да го сметне за чиста проба загуба на време. Обаче всъщност е още една възможност да се затвърди материала, да се научи незапомненото и в крайна сметка лекциите да изглеждат поне по-красиво (може би като вдъхновяващите от тъмблър и инстаграм, които всички гледаме, но не можем да направим...).
     И отново тук - ръчните записки за сто пъти по-добрата опция за занятия-упражнения и предметите с практическа насоченост - математика, физика, химия...

     Самата аз нямам намерение да се откажа напълно от хартията и писането, но само по дадени дисциплини. Не мога да причиня на себе си отново ръчно писане на лекции по увод в теория на литературата, например. В ученето и рабботата всички трябва да търсим най-практините, полезни и лесни варианти, а опитът ми сочи, че тези неща са прокукт както на записки, написани на ръка, така и на компютър. 

За перфекционизма и опитите да надскочиш себе си, когато това не е нужно

     През последните няколко години се опитвам на проследявам периодите, през които минавам: има безгрижни такива, по-натоварени, изпълнени с динамика, пътувания и други, в които ставам едва идея по-осъзната, що се отнася до самата мен, постиженията и целите си.

      В тези последни периоди, макар и неосъзнато, позволявам едно конкретно явление да вземе надмощие над всички останали и да ме поведе по пътя на "преоткриването", "подобряването" и "личностното развитие", но без да обмислям дали то всъщност ми помага или осавя пътя ми с пречки: перфекционизъм.

      Думата "перфекционизъм" дели общ корен с "перфектен" и според речника, който имам под ръка, значи "Стремеж към съвършенство". "Съвършенство" пък е "Висша форма на порява на качества, идеал" - две думи, всяка от които носи позитивно значение и идея за нещо без негативни нюанси. Първото понятие, обект на днешните ми размисли, несъмнено създава една цветна картина на човек, вдъхновен от целите си - той работи за постигането им, дава всичко то себе си, старае се да прави всичко по възможно най-добрия начин и не може да се задоволи с резултати, различни от перфектните. Не може, не иска, а това се превръща в неприятен проблем и разкрива негативните нотки на перфекционизма. 

      Винаги ми се е струвало странно, когато приятелите ми са се самоопределяли като перфекционисти, понеже сама за себе си никога не съм го казвала. Идеята за нещо перфектно ми харесва, но си падам повече реалист - анализирам и познавам възможностите си, а също и тези на заобикалящата ме среда, и си давам сметка, че нещата не винаги могат да бъдат идеални. Първите ми притеснения се появиха преди около година в учебна обстановка, когато за първи път фактът, че не мога да бъда "най-добра" и "перфектна" със задачите си, ме подразни до степен, в която бях готова да жертвам много неща, за да променя това. Изведнъж целеустремеността, с която се гордея, започна да излиза от рамките на нормалното и ми се наложи да спра и да се огледам - осъзнах, че давам повече от нужното за някакви неща, постигам повече от прекрасни резултати, но все пак не съм доволна, понеже отново не са най-добри, дори не се доближават до очакванията на останалите, пък камо ли до моите собствени.

      Целите и амбициите са страхотни и мотивиращи, стига да не са с цената на други много по-важни елементи от живота ни: търпението и спокойствието, свободното време, почивката, социалните контакти и т.н. Не си струва чувството за малоценност, нито пък постоянните опити да подобриш нещо, което така или иначе вече е в прекрасна форма. Стремежът към перивидно съвършенство може би всъщност е прикрит страх от това да не си достатъчно добър - напълно човешко - но на притеснително ниво, което потенциално води до саморазруха. Защото, нека си признаем, няма смисъл от всичко това; грозен затворен кръг от притеснение, нездравословна мотивация независимо дали се отнася към нещата, които правим, начинът, по който изглеждаме, поведението или взаимоотношенията помежду ни. 

      

      Нищо не трябва да бъде "на всяка цена". 

     Трудно можем да надскочим собствените си способности. 

     И всичко започва от нас си - от нашата собствена нагласа към света. 

    Дали "перфектно" съдържа в себе си истински важните качества, като например добротата, ентусиазма, щастието, позитивизма, чувството за хумор?...

     Какво изобщо значи "перфкетно"?

     "Перфекционист" се нарекох за първи път в деня, в който изкарах незадоволителна оценка по една от дисциплините в университета, която не ми се отдава кой знае колко. Хвана ме яд, въпреки че знаех, че не е моето нещо. И няколко дни четох, правих упражнения, не общувах с приятелите си, бях кисела и всичко това, за да изкарам една глупава шестица, понеже, разбирате ли, аз трябва да я имам, трябва да мога да се справя, не може да се задоволявам с нещо, което не е 6, та как ще продължавам така вбъдеще... ще се задоволявам аз с по-малко от перфектно... Онзи път ми отне повечко време, за да осъзная къде е грешката ми. Все още не мога да гарантирам за себе си, че няма да се повтори. Но оставям тези разхвърляни мисли тук като отворено писмо към вас и към самата мен, за да служи за напомняне, че не винаги е нужно да бъдем перфекционисти, максималисти или каквито и да било други -исти, за да се чувстваме щастливи и доволни. И "перфектното" е много субективно.

“Understanding the difference between healthy striving and perfectionism is critical to laying down the shield and picking up your life. Research shows that perfectionism hampers success. In fact, it's often the path to depression, anxiety, addiction, and life paralysis.”
― Brené Brown, The Gifts of Imperfection: Let Go of Who You Think You're Supposed to Be and Embrace Who You Are