"След" от Анна Тод - книгата и филмът

       Доста рядко си позволявам да навлизам в дълбоки води и да коментирам въроси, които предизвикват много противоречиви мнения. Днес обаче се хвърлям с главата напред, за да ви разкажа защо намирам "След" на Анна Тод за една от най-проблематичните книги, но в същото време с усмивка си признавам, че ми харесва. 

Ревюто ще съдържа спойлери за книгата и филма!

КНИГАТА

        Историята на "След" е много дълга и може би много от вас - особено почитателите на One direction, вече я знаят. Съвсем накратко - появява се за първи път през 2013 г. в Wattpad като фенфикшън за групата, а главният герой е Хари Стайл. Интересът на читателите привлича вниманието на издатели и през 2014 г. Gallery Books го издават под формата на книга. През 2019 г. излиза филмът по първата част от поредицата от общо 5. За всички тези години творбата на Анна Тод си печели много почитатели, но е факт, че хората, които не се страхуват да я нарекат "най-лошата книга, писана някога", не са никак малко.

      Собствената ми позиция е някъде по средата и това ме кара да се затруднявам в структурирането на аргументите ми. Едновременно виждам повечето от проблемите, които са забелязали и други читатели, и се забавлявам изключително много, докато чета.  

       "След" се гради върху всяко едно клише (пък и върху много стереотипи), което някой някога по някаква причина е използвал в книга: неосъзнато красивата, мила и неопитна Теса заминава за колежа с големи надежди, че там ще намери себе си и ще поеме по пътя на кариерния успех, но вместо това се среща с група пънкари, сред които изпъква "лошото момче" Хардин Скот. На пръв поглед несъвместими, двамата се впускат в бурно любовно преживяване, което минава през твърде много предизвикателства - от недоверие помежду им, до създаване на любовен триъгълник, опити за саботаж, изневяра, борба с тъмното минало на някои от героите, много първи преживявания и много, много рев и спорове. Цялото това приключение завършва, за щастие на някои и нещастие на други, пет книги по-късно. Днес обаче ще се опитам да не излизам от пределите на първата книга - началото на драматичната история на Хардин Скот и Теса Янг.

         Много ми е трудно да нарека "След" "книга" поради няколко конкретни причини:
       - стил на писане в това произведение няма, а ако има, то той е невероятно неизгладен и през цялото време е там, за да напомня, че "книгата" е чисто и просто фенфикшън;
      - фенфикшън е и това си личи не само по писането, но и по самата история. Преди мнооого години и аз бях горд писател на истории, в чиито главни роли се превъплъщаваха любимите ми изпълнители (най-известният ми даже беше точно с Хари Сайлс, но да не навлизаме в тези дълбоки води), та историята ми е ясна -  написана е, за да предизвиква шок и нетърпение у читателите, героите са преувеличени и "плуват" в драма, естественото им състояние е да се натъкват на проблеми и да създават кавги. За последното - по-късно;
     - структурата на "След" е на фенфикшън, защото никой не се е сетил да подложи "произведението" на малко редакция преди издаване - забравете за каквато и да е "книжна" структура на главите. Те са кратки, предимно съставени от прости изречения, има много описания на това как са облечени героите (някога беше модерно даже да се слагат линкове към колажи на аутфити, направени в Polyvore), а те са придружавани от много диалози (които, ако трябва да бъда честна, не бих нарекла "нереалистични", защото ако се замислите, точно такива глупости се говорят в реалния живот, нали?). Целта на въпросните глави, както казах, е да оставят читателите шокирани. Поради тази причина обикновено свършват на най-напрегнатия и критичен момент - авторът обикновено си представя как всички яростно ще започнат да тракат по клавиатурите с "Неееекккксссттттт" (така отбелязвахме някога колко нямаме търпение за следващата част на фенфикшъна);
      - липсата на сюжет, част от "фенфикшън" синдрома. Самата Анна Тод много пъти е казвала, че е писала "След" навсякъде - у дома, докато пазарува или шофира, и винаги е разказвала историята на момента и без предварителен план за развитието на историята и героите.

       И така, "След" няма каквато и да е литературна стойност - нито стил, нито оригинална история, нито някакъв свръх велик замисъл, чрез който авторката да предаде съобщение на читателите си. Но с това не искам да кажа, че не става за нищо - би било много лицемерно от моя страна да заявя такова нещо, при положение че в момента съм в края на третата книга, а прочетох първата преди едва една седмица. А говорим за томове от по 700-800 страници.

     Двата основни проблема, които имат читателите на "След", особено тези, които не са фенове още от фенфикшъна, са два: героите и взаимоотношенията им. За да коментирам втората точка, трябва да мина през първата:
    - Теса Янг, както малко по-горе споменах, е стереотипът на перфектното, умно, целеустремено момиче. Тя е на 18, има си дългогодишен приятел, с когото имат спокойна и щастлива връзка, майка ѝ я държи на каишка, но на нея това не ѝ пречи. Тя е русокоса и синеока, но не осъзнава колко красива и привлекателна всъщност е, може би защото се облича меко казано като монахиня - отказва да смени огромните си торбести дрехи с нещо по-модерно и подходящо за млада жена като нея. Сама за себе си твърди, че не е като другите момичета. Обожава да чете, но не говори за книги, които не са световни класики. В нея има доза от омразата, насаждана от майка ѝ през всички тези години - има предразсъдъци към пънкарите, с които се среща, и не може да се въздържи от коментар за късите провокативни дрехи, които носят момичетата в колежа, особено ако някое от тях се навърта около Хардин. Теса не е глупава - през цялото време героинята прави реалистични и логичн заключения, що се отнася до нещата, които ѝ се случват - дава си сметка за това в какво се забърква, когато целува Хардин за първи път, разбира, че изневерява на приятеля си, не отрича, че Хардин е странен и я кара да се чувства зле за ненормални неща, знае също, че трябва да си спести тази драма и незабавно да се отдалечи от него, за да не пострада дори повече (заключения, които тя прави приблизително след всяко скарване с него). Но винаги се връща. И прощава. И дава втори шансове (всеки скандал свършва с "Теса, умолявам те, дай ми последен втори шанс", т.е. около 50 пъти само в първата книга. Да не говорим за втората). И оправдава поведението на Хардин с "Но той ме обича".

"Ти ме мразиш, а аз не искам да бъда боксовата ти круша. И ме объркваш. В един миг ми казваш как не можеш да ме траеш, унижаваш ме след най-интимното ми преживяване. И в следващата минута ме целуваш и твърдиш, че се нуждаеш от мен. Не се харесвам такава, каквато съм с теб. И никак не ми се нрави как се чувствам, след като ми казваш тези ужасни неща."'

"Не знам какво има в него, какво ме прави толкова чувствителна! Всеки път! И по всички възможни начини. Мисълта, че може да ме е използвал, не трябваше да ме разстройва толкова много, наистина. Чувствата ми към него са толкова объркани. В един миг го мразя, а в следващия искам да го целувам. И той ме кара да изпитвам различни неща... неща, които си мислех, че не съм в състояние да изпитвам. Не само сексуално. Той ме кара да се смея и да плача, да пищя и да крещя, но най-важното е, че той ме кара да се чувствам жива."

"Това момче може да ме разревава винаги когато съм край него."

"Този груб, ужасен, пиян мъж ми казва, че има нужда от мен, и това звучи като поезия в ушите ми."

"Но Хардин би ме наранил. Поне в емоционално отношение вече го е правил. И знам, че ще го направи пак. И въпреки това го защитавам?"

"Обичам този повреден, луд, изпълнен със самопрезрение негодник."

       - Хардин Скот пък е красив, мистериозен, провокативен пънкар - "лошото момче". Не крие, че при всяка удобна възможност е някъде с някое момиче, обича да пие, боевете със случайни хора са му хоби и не дава и пукната пара за чувствата на хората около себе си. Изключение прави Теса, разбира се, но това въобще не му пречи отново и отново да я лъже, да крие неща от нея, да изопачава истината, да я наранява емоционално и да се оправдава с това, че я обича от дъното на душата си и никога не би направил нарочно нищо, за да ѝ навреди. След всеки преувеличен спор, който тръгва от някоя глупост, се извинява, моли за прошка и манипулира с обещания за любов и светло бъдеще, което така не идва. Въпреки това, никога не пропуска да отбележи че всъщност Теса е виновна за всичките им проблеми и именно тя винаги провокира споровете с нещата, които прави. Както във всеки фенфикшън, отвратителното държание на главния герой е обяснено с дълбока травма от миналото му, която го е направила такъв, какъвто е, и продължава да го преследва до ден днешен под формата на кошмари. В Теса, както можете да се досетите, Хардин вижда спасение и изкупление. Затова впива нокти в нея и не я пуска за нищо на света. И така, на моменти изглежда, че Хардин прави всичко в името на "връзката им" (в кавички, защото през цялата първа книга не се знае дали двамата изобщо имат връзка подари постоянните смени на настроението на мистър Скот), за да може той самият да спи спокойно и да се възползва от добрината на хлътналата по него Тереза.

        - Зед - последната страна в любовния триъгълник, по-добрата версия на Хардин. Той също е част от пънк групата, покрит е с татуси, намира се там, където има купон с алкохол, дързък и самоуверен е. И е там само за да контрастира на Хардин по отношение на поведението му спрямо Теса. Защото, докато Скот ѝ нарежда какво да прави, къде да не ходи, с кого да не говори и ѝ обяснява как е негова и си е само негова и на никой друг, Зед ѝ дава възможност да избира, успокоява я, когато има нужда, помага ѝ морално и ѝ позволява да взима решенията си сама.
       - Моли е най-големият враг на Теса и човекът, по чийто адрес обикновено тя изрича грозни обиди. Моли е в историята с една единствена цел - да създава проблеми. Във всяка една сцена, в която присъства, успява да застане между Хардин и Теса, намира какво да каже, че да ги скара, дава безкрайни поводи за ревност и стига до крайности, без дори да ѝ мигне окото. Но само толкова. Не се знае нищо за нея като човек, абсолютно нищо. Розова коса, провокативни дрехи, проблематична, натиска се на Хардин при всяка възможност, създава интриги и... това е.

      Защо читателите имат проблем с връзката на Хардин и Теса? Защото е невероятно нездравословна. И защото подкрепя теорията, че връзки, в които хората се карат постоянно, търсят кусури и се тормозят емоционално и психически, са "истинските връзки". Това е нещо, с което не мога да се съглася. За мен не е нормално да има толкова спорове и скандали за глупости; не е нормално да караш някого да плаче и да му казваш, че е защото го обичаш; да го лъжеш в очите и след това да се караш с него, за да защитиш правотата си; да го държиш едва ли не на каишка и да се опитваш да коментираш повечето аспекти от живота му; да му казваш с кого може да общува и с кого - не; да му държиш сметка; да го манипулираш; да го използваш. Щях да съм ок, ако в книгата се случваше два-три пъти - на всички ни се случва да се скараме с половинката си няколко пъти, да се цупим и да се сдобрим. Ако случаят беше такъв, въобще нямаше да си говорим за "токсични" отношения. Анна Тод обаче разрушава всякакви граници и се възползва от всяка възможност, за да създаде грандиозен скандал. Цялата първа книга се гради само и единствено на това. (Тенденцията продължава през цялата втора книга и първта половина от третата, а след това сюжетът ѝ търпи значителни промени.)
        Съгласявам се с това, че е лош пример за добри взаимоотношения, но определено не съм съгласна с твърдението на много читатели, че връзката на Хардин и Теса е нереалистична. Тя е реалистична. Идея си нямате колко много хора се поддават на красивите обещания и манипулацията и продължават да се връщат при хора, които (не)волно им тровят нервите и всеки ден им повтарят, че ги обичат и че ще направят всичко за тях. Идея си нямате колко е лесно да се изгубиш в тия обещания за нещо хубаво, с каква лекота се прощава, когато си мислиш, че обичаш даден човек. "След" е тотално реалистична и заради това трябва да служи за пример, но не за нещо, към което да се стремим и за което да мечтаем, а за нещо, от което да бягаме.

      И сега, след всичко изписано, е време да си призная, че "След" ми харесва, guilty pleasure ми е! Много пъти съм казвала, че съм огромен фен на драмата, обичам книги, които ме карат да съчувствам на героите и да се вълнувам за преживяванията ми. В тези изисквания "След" се вписва перфектно. От адски много време не се бях смяла с глас на книга по този начин. Спирах, отбелязвах си различни моменти, изпращах цитати на приятели и си намерих жертви, с които да коментирам, докато чета. А това много ми липсваше. Най-малкото, което успя да направи "След", беше да ме върне в седми, осми, девети клас, когато седях до късно и пишех собствените си фенфикшъни, разнасях едни огромни тетрадки с писания и ги разменях с тогавашната ми най-добра приятелка. Понякога даже публикувах в интернет. Чудех се как да направя историите си по-интересни и, и аз като Анна Тод, блъсках драма навсякъде, защото така ми харесваше.
       Не подкрепям този тип връзки и човешки взаимоотношения, но все пак се забавлявам, когато чета за тях, защото осъзнавам, че в случая е просто художествена измислица. Емоционално е, а аз съм тотално "за" емоциите. Знам, че не е литература, но това не ми пречи да чета 700 страници за ден. От кога не ми се е случвало това?
       Отгоре на всичко, "След" се чете невероятно бързо - главите са кратки, направо летиш през тях. А с толкова много драма, постоянно искаш да знаеш какво предстои да се случи, нищо, че цялата книга е написана по шаблон и реално няма нищо ново и различно.
      И колкото и да обяснявам, че героите са такива или онакива, често се хващам да им съчувствам, да се ядосвам и т.н. През последните дни толкова навлязох в цялата история и фендъма, че изгледах огромна част от ревютата, правени за книгата, минах и интервюта на филмовия каст, четох допълнително, рових се из фен арт... И определено нямам намерение да се оправдавам или извинявам за това, че ми харесва и се занимавам с това. Да, сред любимите ми книги са "Граф Монте Кристо", "Портретът на Дориан Грей" и "Крадецът на книги", но това не ми пречи да чета и да харесвам "След".

ФИЛМЪТ

      Противно на всички читателски правила, първо гледах филма и след това прочетох книгата. Това ми помогна за две съществени неща:
       - нямах предварителни очаквания към продукцията и така не успях да се разочаровам. Ако предварително бях добре запозната със сюжета и бях почитател, със сигурност щях да стана и да изляза от залата по средата на филма;
      - докато четях, в главата ми нямаше и следа от Хари Стайлс; моят Хардин Скот е само и единствено Hero Fiennes Tiffin.

       Филмът по "След" следва основната идея на книгата, но търпи значителни промени и не представя историята на Анна Тод в пълния ѝ "блясък". Най-съществената разлика е в героите - повечето от описаните в оригинала са си там (изключение правят някой от епизодичните, например Логан и Нейт), но не са книжните герои. Всички са много смекчени. Теса не е чак толкова наивна, застъпва се за себе си, не носи типичните за нея торбести грозни дрехи. Хардин пък няма много общо с оригиналната си версия - по-тих е, не създава особено много проблеми, даже се усмихва! Забележително е как през целия филм има само един-два отразени спора, докато в книгата те са поне десет пъти повече.
       Всичко това е разбираемо - не е подходящо да се пресъздава цялата нездравословна връзка, която Анна Тод е описала. А ако бяха пресъздали всеки един момент, филмът щеше да е около десет часа. В него са запазени основните и най-важни моменти - първата им среща, купонът, на който се целуват (почти) за първи път, срещата им на тайното местенце на Хардин при езерото (което в книгата е река?), последвалите излизания, пренасянето в новия им дом, сватбата и т.н. Разбира се, има и нови добавени - например, сцената, в която двамата остават след затварянето на библиотеката, а също и тази във ваната, когато Хадин изписва на гърба ѝ "I love you" - и двете не фигурират в оригинала, но са много готино допълнение, определено ми харесаха.
      Филмът е хванал частично духа на книгата, но го е трансформирал в една доста по-спокойна и красива история. Драмата и щастливите моменти ми се сториха много добре балансирани, макар че не успяха да ме разчувстват толкова, колкото книгата.
       Чисто визуално "След" е много красив филм. Ако ще си говорим на модерен език, vibe-ът му ми допадна супер много. Обожавам приглушените светлини от сцените с купоните, които контрастират със светлината от щастливите моменти на Хардин и Теса. Обожавам монтажът с моментите, които прекарват заедно в аквариума, в апартамента им, на пикник, защото в книгата нямаме възможност да се докоснем до времето, в което не опитват да се избият.
       Има едно нещо, което ме подразни втория път, когато гледах филма, защото чух някого да го коментира в едно ревю - репликите в целия филм са страшно малко и повечето екранно време на героите е заето от мълчене, взиране и драматични паузи, повечето от които не са запълнени дори с музика. Не е кой знае какъв проблем, де, но сега, като го знаете, пуснете си филма и ви обещавам, че няма да престанете да мислите за това. Можели ли са да се възползват от тия празни пространства и да ги запълнят с още сцени? Да. Уви, няма какво да направим.

      Сравнително доволна съм от каста на филма. Определено фаворитите ми са Josephine Langford, която влиза в ролята на Теса, и Hero Fiennes-Tiffin като Хардин Скот. И двамата се справят супер със задачата да пресъздадат книжните си версии и на този етап не мога да си представя никой друг в тази роля. Перфектни са. А Джозефин определено краде светлината на прожекторите във филма - играта ѝ започва малко тромаво, но към края си проличава, че тя е тази, която знае какво да прави пред камерите. И бих гледала филма отново само заради нея. Четох някъде, че не е била първият избор за ролята на Теса и всъщност са я викнали едва седмица преди началото на снимките, но си мисля, че не са сбъркали с решението си, защото между нея и Hero има много химия.
       Харесвам Inanna Sarkis като Моли също. Героинята в книгата е неприятна и предизвиква гнева на читателите само със споменаването на името ѝ, и актрисата се вписва страшно добре.
      Сред останалите актьори нямам фаворити. Направи ми впечатление обаче, че няколко от тях не се вписваха в продукцията заради възрастта си (нищо ново). Дразни ме, защото в едно интервю Анна Тод коментира как са търсили много дълго време подходящ каст, за да изглеждат като колежани и да не стоят странно на екрана. Не съм сигурна кой е взел решението да сложат Swen Temmel в ролята на Джейс. Знам само, че сред останалите, той изглеждаше като някакъв creepy чичко. Същото се отнася за Samuel Larsen в ролята на Зед. Not a fan at all.

     Нямам коментар за саундрака - хареса ми, подходящ е и допълва сцените прекрасно. Избрани са все песни, които бих си пуснала да слушам в ежедневието си. В последствие забелязах, че все пак е добавена и песен на The Fray - любимата група на Теса. Много готин детайл, насочен към феновете на поредицата. 

      В обобщение - хареса ми. Не е нещо грандиозно и определено има пропуски, които са могли да бъдат поправени, но след като Анна Тод е имала финалната дума за това какво да бъде филма и какво да бъде изключено, вярвам, че са пуснали по кината най-добрата версия на историята, на която са били способни в онзи момент. Говори се, че следващите филми ще бъдат около 3 часа, но ще има доста да си почакаме, преди да получим нова доза филмови Теса и Хардин. За сега си оставаме с огромните томове, Hero и Josephine, а това не е никак малко. 

Книгата или филмът? - И двете. Достатъчно различни са, че да съберат почитатели с различни предпочитания. Ако искате готина любовна история, която да ви разчувства и да ви накара да тръпнете в очакване на следващата част - гледайте филма. Ако искате много напрегната любовна история с много драма и глави, които ще активират режим "Само още една глава и си лягам" - прочетете книгата. Поне ще има с какво да се занимавате няколко седмици подред. 

Тук оставям няколко ревюта на книгата, които ще ви бъдат интересни: 

LovelyLikeLaura:My Real Thoughts on After (movie review)
paperbackdreams: AFTER | A Rant Review

Broken Spines: Имам неща за казване; After by Anna Todd

Дневникът на един книжен тигър: „След“ от Анна Тод, първа книга [ревю]

Phoebe & Me: After Book Review! 
Снимки в поста: twitter.com/aftermoviе и tumblr.com