Снежен четатон „Последен миг“. Пет кратки ревюта на книгите, които успях да прочета

   Обичам книжни маратони, особено ако са покрай новата година. Те са перфектният повод да наваксам с някое изостанало книжно предизвикателство, да се позабавлявам с някоя друга тийн историйка, да се възползвам пълноценно от почивката си. Нямаше как да пропусна четатона „Последен миг“, организиран в Инстаграм от Никол (bookdragonniki) - даже въпреки задачите, които се понатрупаха в последната седмица лекции (спойлер: реших, че почивката е за почивка и оставих всичко за моето Аз от новата година). 
    Решението беше правилно! В рамките на тези десетина дни прочетох 5 от 5 книги и дори намерих една нова много любима, за която може и да реша да пиша по-подробно в близкото бъдеше. Избрах следните заглавия:

• Книга + коледни чорапки/пуловер/свещи/полунощ - „Коледа в Силвър Фолс“ от Джени Хейл на запалени свещички, с топло одеялце, коте в краката и светлинки по елхата;
• Книга с герой, който има нещо общо с теб -  „Коледни пожелания и бисквитени целувки“ от Джени Хейл, защото главната героиня практикува професия, но си мечтае да бъде успешна в друго поприще така, както и аз; 
• Сподели удоволствието от четенето/прочети с приятел - „Едно коледно желание“ от Катрин Ръндъл в аудио формат, докато редя коледен подарък-пъзел със сестра ми;
• 25-тата книга от ТБР - „За жените и солта“ от Габриела Гарсия;
• Its about drive, its about power - All I want for Christmas is the girl in charge от Chelsea Bobulski отново в аудио формат, прочетена заради главната героиня, нейните амбиции за успех и целенасочеността, с която прави всичко в живота си. 

    „Коледни пожелания и бисквитени целувки“ от Джени Хейл. (★★★★) Няма да се лъжем - всички книги на Джени Хейл са типичен чик лит and I love it, като не забравям за всички слаби страни, клишета, недомислици, сладникави и нереалистични герои, идеализирани ситуации и... като цяло всички неща, които принципно бихме подбутнали, защото са просто твърде елементарни.

    В този роман на коледна тематика авторката ни запознава с медицинска сестра с мечта за развитие в областта на интериорния дизайн (вътрешен, както по някаква причина гласи преводът). На плещите й пада отговорността за болния й дядо и малкото й дете, макар че майка й успешно помага за изпълняването на най-наложителните задачи. Случайността и добротата на жената, за която се грижи, я изпращат в луксозния, но напълно пуст дом на милионера Ник. Той й възлага задачата да приведе бездушните помещения във вид, достатъчно близък до този на истински дом, преди пристигането на семейството му за коледните празници. Естествено, помежду им припламват искри, които двамата подклаждат с ясното съзнание, че те могат да нанесат повече щети, отколкото да им донесат ползи. 

    Романът и сладникавата история предлагат много неща, с които да спечелят почитателите на романтичния жанр: тропът за любовта от един поглед; значението на семейството и усилията, която полага млада жена, за да запази не само своето, но и чуждото; съпричастността и човещината; кариерното развитие; ролята на парите в живота ни.

    Има обаче и такива, които надали ще се харесат на всеки: чух мнение, че е разочароващо това, че книгата не е изцяло за кариерните мечти на една интериорна дизайнерка. Всъщност е силно преплетена с факта, че тя е самотна майка, която работи постоянно, за да може детето й да не се чувства изолирано. 

    Любовният аспект е леко пресилен и това е обвързано с въпросната главна героиня Аби - начинът, по който изведнъж решава, че ще се намеси в живота на Ник и ще тропа с крак за неща, които реално не я засягат, е твърде прибързан и типичен за по-недомислените романтични книги на пазара. Самата тя е доста дразнеща в опитите си да изкорени навици на мъжа, които й се струват неприятни. Те може и да са такива, но не виждам как в истинския живот някой би оставил друг човек да се разпорежда с делниците му по този безцеремонен начин. 

    Липсата на истински повратен момент тук може да е и плюс, и минус, зависи от предпочитанията на четящия и от това колко му е писнало винаги около 30 страници преди края да има някоя сълзлива драма. Идеализирана представа за живота - това пробутва Джени Хейл чрез персонажите си, които се срещат и изведнъж сякаш всичко около тях се подрежда по местата си и тръгва само напред и нагоре. Ще ни се, но уви...

    „Коледа в Силвър Фолс“ от Джени Хейл (★★★) обаче е една идея по-разочароваща, особено ако я прочетете след "Коледни пожелания...". Историята за момичето, което със зъби и нокти се бори да спаси семейния хотел от фалит и затваряне, не е точно това, което обещава анотацията на гърба на книгата. Името на момичето е Скарлет, а готовността й да направи всичко в името на хотела „Белите брези“ се свежда до това да се сближи достатъчно с инвеститора Чарлс, за да го убеди да купи имота и да запази духа му, за да продължи да функционира. Помежду им прехвърчат искри, да, но темпото на разказа е разочароващо бавно, а събитията не са особено вълнуващи.

    Диалозите и описанията са балансирани, но не са достатъчно вълнуващи и на моменти имах чувството, че авторката казва, вместо да покаже какви са персонажите й. Като цяло „Коледа в Силвър Фолс“ доста прилича на „Винаги ще има Коледа“ - и по основна идея, и по стил и динамика. От трите споменати заглавия на Джени Хейл, любимото ми определено е „Коледни пожелания и бисквитени целувки“. 

    „Едно коледно желание“ от Катрин Ръндъл (★★) е кратка детска история за коледната магия. Малко момченце е оставено само на Коледа - дори обичайната му детегледачка не може да го гледа в навечерието на най-светлия празник. Докато разглежда кутия с няколко овехтели фигурки за елха, то си пожелава да не е само. И тогава четирите стари фигурки се събуждат и го повеждат на малко приключение. 

    Историята е сгряваща душата и интересна, поучителна и добър пример за споделеността и как трябва да си помагаме взаимно. Слушах я в аудио вариант и затова мисля, че изгубих голяма част от удоволствието, тъй като не успях да видя илюстрациите към книжката. Според голяма част от мненията на читатели, именно те са най-хубавата част от историйката. 

    „За жените и солта“ от Габриела Гарсия (★★★★): романът с великолепна корица и ужасно тъжна история - или пет. Погледът на Габриела Гарсия над имиграцията и недостижимата американска мечта е ценен, защото отразява реалността такава, каквато я е видяла тя като дъщеря на имигранти от Куба и Мексико във Флорида, където се развива и една голяма част от действието на дебютния й роман. Между Щатите и Мексико се развива драмата на петте й героини, чийто живот е сведен до борба за оцеляване в различни моменти от историята. Докато една жена мълчаливо и (почти) покорно установява мястото си сред общество, ръководено от мъже, където работещата жена е огромна рядкост, друга се бори със собствените си демони, отново и отново се изправя от пепелта и чака следващия момент, в който волята й отново ще я хвърли обратно в лапите на зависимостта. 

    За тази книга май не може да се говори непосредствено след прочит. Има много храна за размисъл и за себе си не мога да преценя дали се впускам в свръх интерпретиране, виждайки в персонажите мънички детайли, които ме водят към различни заключения.

    При всяко положение, книгата е написана страшно красиво. Не е за „удоволствие“, защото описаните събития са предимно негативни, но пък е поучителна и образователна не само за съответните исторически периоди чисто исторически (особено по време на зараждащото се негодувание срещу влиянието на Испания над Куба и Кубинската революция), но и за живота на „нормалния“ човек. Там битува разделението между класите - това важи както за най-ранната жена от рода, Мария Исабел, така и за нейната пра-пра-пра-пра внучка Джанет, но също и за Глория и Ана, които нямат общо със семейството, и пак открехват вратичката към друга тъмна страна на емигрантството и отношенията между майка и дъщеря. 

    All I want for Christmas is the girl in charge от Chelsea Bobulski (★★★) е последната коледна книга, която прочетох за 2021 година и... не беше разочарование. За пореден път обаче повдигна един въпрос у мен: защо една огромна част от книжните тийнейджъри са обсебени от „Гордост и предразсъдъци“? Не съм чела книгата и не знам повече от някакви най-общи данни за историята (може да ми е минала през погледа и някоя от екранизациите). Прави ми впечатление, че е едва ли не задължителна част от репертоара на всяка тийн главна героиня (ако не се лъжа, даже Теса от „Афтър“ баш за тази книга се кара с Хардин в първата част)... Малко е досадно, това искам да кажа. 

    Но като цяло книжката не е лоша. Главната героиня е последна година в гимназията и се е заела със задачата да представи коледна адаптация на споменатата класика на сцената на училищния театър, за да направи впечатление на университетите, в които иска да учи. Уви, за главен мъжки персонаж трябва да вземе новото момче в гимназията, с което имат пререкания и което, отгоре на всичкото, е осъдено и трябва да полага часове труд, докато навърши пълнолетие. Връзката им се заражда покрай театъра и излиза от неговите граници, за да ги покаже в по-задушевна и празнична обстановка покрай наближаващата Коледа.

    Редуват се глави от гледните точки на двамата, а книгата е озвучена и от мъж, и от жена, така е е страшно приятно за слушане. Доближава нивото на cuteness, което има и „Десет слепи срещи“ (за нея ви говорих в един от предишните постове; можете да го прочетете тук, ако ви е любопитно), така че препоръчвам, ако си търсите нещо сладникаво, много тийн, свързано с литература, театър, музика и Коледа. 

Из Netflix мемоарите на една студентка по Коледа, част 2

     Netflix мемоарите са една от любимите ми поредици в блога, честно. Пределно ясно ми е, че най-вероятно с хаотичните си обяснения не помагам на абсолютно никого да си намери нов филм, но ако има полза от тях, то аз я извличам на определен период от време, когато ми се пригледа нещо доказано добро, но не мога да се сетя кое ми е допаднало.
    И все пак - с надеждата, че ще дам идея поне на някой от вас - отново съм тук с цял списък филми и сериали, които гледах през изминалите месец-месец и половина. С една забележка! Не всички филми са гледани точно в Нетфликс, така че имайте това предвид, ако решите да си пуснете нещо. Тематиката е преобладаващо коледна и може би ще забележите, че сред избраните заглавия не изпъква нищо кой-знае колко оригинално и запомнящо се. По Коледа особено не обичам да се натоварвам с кой знае колко интелектуални, сложни и заплетени филми, така че ако си търсите нещо забавно, романтично и определено клиширано - този списък е точно за вас! 

    The holiday, как така не съм го гледала досега? Тази година установих, че съм пропуснала една огромна част от класическите коледни филми - този, Love actually, „Полярен експрес“, „Четири коледи“, Deck the Halls, „Чудо на 34-та улица“... (за сметка на това всяка година тъпча всички части на „Сам вкъщи“...)

    Happiest Season. На Кристен Стюарт до скоро не ѝ се носеше слава на невероятна актриса. Започнах да си променям лека-полека мнението, когато си пуснах няколко филма извън вампирската сага. Все още не съм стигнала до „Спенсър“, но Happiest season със сигурност ме спечели - филмът е коледен, забавен, семеен, модерен, доста предвидим, но това вече не ме впечатлява много. Пазарът е ужасно пренаситен и сякаш вече никой с нищо не може да ме/ни изненада.

10 причини да прочетете „Десет слепи срещи“ от Ашли Елстън

    В момента във всеки втори инстаграм профил или блог „Десет слепи срещи“ от Ашли Елстън е под светлината на прожекторите. И трябва да ви кажа, че има защо! В около 300 страници авторката е успяла да разкаже перфектната тийн коледна история - такава, каквато трябваше да бъдат „Сняг вали“ и сборникът с коледни разкази „Любовта ми подари“.
    Разделяш се с гаджето си няколко дни преди Коледа, след като си извоювала правота да си останеш вкъщи за празниците, а не да заминеш с родителите си извън града. Все пак трябва да останеш в компанията на гигантското си семейство. И това, докато голямата ти сестра преминава трудно през последните няколко седмици на първата си бременност.
    Навигацията на гимназистката Софи през тези събития не е никак лесна - трябва да измине дълъг път, за да достигне до щастливия си край (не го приемайте като спойлер - какво друго очаквате от коледна тийн кинига със заглавие „Десет слепи срещи“?).
    Нека ви дам десет причини да поемете по това кратко пътешествие с нея! 

„Барселона гореща като шоколад“ от Каре Сантос в цитати

     „- Мислех, че няма да искаш да ме поканиш - казва сега Ориол, за да направи крачка към откровението.
- Сериозно ли? Каква глупост! Защо да не искам...?
- Не знам. Нали все някога трябва да ме намразите?
- Не мисля - отговаря Макс с поклащане на главата. - Хората, които се връщат, винаги са обичани.
- Мисля, че по-обичани са хората, които изобщо не заминават.“

     „- По дяволите, Макс! В живота винаги трябва да се жертва нещо! Всеки избор ти налага да се откажеш от петдесет неща. Това е животът - избори и жертви. Моля те, кажи ми веднъж завинаги кой от двата варианта ти харесва повече!
- Обаче винаги ще си мисля, че другият е бил...
- Слушай, Макс - Ориол го прекъсна решително. - Докато не се научиш да не мислиш какво оставяш след себе си, няма да си научил нищо ценно от живота.“

Две години слушане на аудиокниги - all the good and all the bad

    Преди има-няма две години, през лятото, когато пандемията избухна, за първи път слушах аудиокнига. Скептицизмът беше задължителен, но не отне много време, преди да привикна и, колкото и клиширано да звучи, да се влюбя в този начин на разказване на истории. Днес „чета“ чрез аудио всеки ден и ми се струва, че няма да се намери причина, която да ме откаже от това удоволствие за душата. Към днешна дата в списъка ми има 84 изслушани заглавия.
    Затова днес искам да ви разкажа малко повече за аудиокнигите - за нещата, които намирам за плюсове и минуси, за моите лични навици, когато става въпрос за четенето на литература по този алтернативен начин, и, разбира се, ще ви предложа няколко препоръки за книги, с които да започнете своето читателско-слушателско пътешествие из виртуалните библиотеки.

    Не съм най-добрия човек, който да ви препоръчва платформа за аудиокниги, защото имам опит с една-единствена популярна по нашите географски ширини - Storytel. За тези от вас, които не са запознати: това е абонаментна платформа на принципа на Netflix, например, само че за аудиокниги. В началото предлага гратисен период за нови потребители и различни планове, като сред тях и такъв за студенти с намаление (с който аз не мога да се разбера заради верификацията през някаква платформа, която от известно време ми прави проблеми). За България опцията за комбинация от езици е една - английски и български, но успокоението е, че книгите на английски са наистина много, а към българската библиотека се добавят непрестанно нови заглавия, много от които съвсем нови. Намира се и много литература на български автори. Конкретните функции и при слушането не са повече от необходимите - най-важното е, че може да се регулира скоростта на записа.

    Аудиокнигите не са за всеки - това е всеобщото мнение и няма как да не се съглася. Главната причина е, че изискват известна доза съсредоточение, което хората не могат да постигнат, правейки огромна част от ежедневните си дейности, докато слушат. За мен разходки вън и слушане не са опция, както и шофиране, пазаруване и други подобни - фоновото действие изисква също толкова внимание, колкото и книгата, така че едно от двете винаги страда. Или внимаваш да не те блъсне кола на някоя пешеходна пътека, или се вглъбяваш в аудиото. Затова оптималният вариант е или да се ограничиш само до слушане (стоенето на едно място със слушалки в ушите, уви, не ми се струва като най-приятното занимание), или да намериш някаква по-механична и неизискваща много мисъл дейност. Имам три фаворита - чистене (откакто подхванах аудиокнигите, домът ми винаги блести от чистота!), редене на пъзел или гоблени. Да, сега имам запас от произведения на изкуството като за три къщи, но...

Осми декември в снежна София

     Вчера беше последният студентски празник в следването ми. Освен ако не реша да стана новия вечен студент и след години в Студентски град не се носят легенди и за мен. Но това е по-малко вероятно.
    Планът ми да не празнувам кой знае как деня се осъществи, но и не премина точно така, както предполагах - над учебниците в опит да попълня пропуските в знанията си, за да си напиша курсовата работа. В рамките на 20-30 минути с най-добрия ми приятел се организирахме и се срещнахме в центъра на София с идеята да се разходим, да видим коледната украса (да се уверим, че е точно толкова зле, колкото пишат всички в интернет), да пийнем по нещо топло и да наваксаме с приказките за изминалите няколко дни, тъй като и двамата сме доста заети и разговорите ни са значително по-прозаични от обикновено.
    Разбира се, не бяхме преценили удачно фактора "зима" в цялото уравнение, затова някокото часа по заснежените улици ни се отразиха... отрезвяващо. Продухващо. Крайно освежаващо. Поне ако стана с болящо гърло, ще ми е пределно ясно защо. Но това да е проблемът. Чудя се дали изобщо да ви разказвам за няколкото пъти, в които щях да направя шпагат върху идеално почистените тротоари, за момента, в който щях директно да се просна по гръб (пред очите и обектива на някакъв човек с огромен, професионален фотоапарат, който снимаше видео зад гърба ми; ако някъде се появи клип на момиче в бежово пално и шапка-идиотка, което ей на толко не се люсва на Съветска, аз съм) или петнайсетте спъвания в буци лед, надигнати плочи... Казвам ви, след всяка разходка в центъра се питам дали е нужно да се подлагам на това мъчение отново.
    Има ли изобщо нужда да коментирам неповторимата коледна украса на най-централните точки из София? 

"Една година и един ден" от Изабел Брум - Ревю

     Напоследък без да искам се натъквам на романи, които пасват перфектно в следните категории: 

1. любовна история;

2. не една, а три свързани при това;

3. и с действие, което се развива на безумно красиво място;

4. при това през зимата! 

    "Без да искам" е относително, като се имат предвид сезонните корици и факта, че през зимата доста клоня към книги на съответната тема. Останалите параметри обаче наистина са случайни! Но не се оплаквам, защото "Една година и един ден" от Изабел Брум ми хареса дори повече от "Среща под звездите" и "Барселона гореща като шоколад" (можете да прочетете ревю на първата, като кликнете върху заглавието; за втората предстои друга публикация!).

    Историята праща читателя на пътуване във величествената Прага в компанията на три много, много различни двойки - двама любовници, за които почивката в зимна Прага е вид меден месец далеч от бъркотията, която са оставили зад гърба си; най-добри приятели с припламващи чувства, но и големи съмнения; и една девойка в очакване любимият й най-сетне да пристигне в града, който ги е събрал. 

Краят на една ера. O bella ciao, bella ciao

    Имах огромното щастие по време на следването ми в университета да излязат едни от най-добрите испански сериали, които съм гледала до този момент. Освен начин да разпусна, в много моменти те бяха и източник на вдъхновение и мотивация да продължа напред, да уча, да обогатявам речник и граматика, ако щете и да посетя местата, на които са снимани, за да покажа наученото. (Или може би испанската филология просто води до някакъв вид лудост)

    Las chicas del cable, Élite, Vis a Vis и La casa de papel... La casa de papel. Сериалът, който с всеки следващ епизод ме караше да пренебрегвам морала си и да виждам доброто в банда престъпници. Обогати речниковия ми запас откъм псувни и начини да се скараш с някого на испански, гравира думите rehén, atraco и el puto amo в съзнанието ми завинаги, многократно ми показа, че не винаги нещата са черни или бели и истината винаги е някъде по средата, а също че много често се случва хората, за които се предполага, че са добри, да са по-долни и от „престъпниците“. La casa de papel стана и една от многото спойки в отношенията ми с много прекрасни хора в реалния живот - тема на разговори и повод за вълнение, безкрайни гласови съобщения, хипотези, класации на любими персонажи и разисквания на понякога твърде екзистенциални въпроси. 

    Казано иначе: за мен La casa de papel е ера, която бележи едни от най-хубавите ми години до този момент. Излиза от границите на "просто един сериал" и навлиза в полето на личното. В продължение на толкова много години съчувствах на героите и се поставях на тяхно място, че равнодушна реакция към края на сериала би било чисто неуважение към самата мен. Само че в случая подготовката за тоя край се точи още от самото му начало и е съпроводено от непрестанно очакване най-най-любимте ти герои да изостанат някъде по пътя и да не ги видиш отново на екрана. 

    Обещах си да не рева срамно много пъти, но на финалните надписи емоцията и вълнението надделяха. Смисъл... години инвестирано време, емоция и най-вече чувството, че тия престъпници на екрана са ти някакъв вид семейство, не могат да се подминат току-така, понеже сериалът свършва и ya está. Es que la Resistencia sigue viva, понеже това е повече от сериал за убиване на времето и определено не те учи само как да прехвърлиш тонове злато от подземието на банка до някакъв рандъм бункер по средата на нищото. 

    Доволна съм от края. Още от самото начало на сериала беше ясно, че опциите за финал са само две че и която и да изберат да осъществят, ще има и тъга, и щастие, и разочарование. Няма как да се търси абсолютен реализъм и логика в подобни сюжети - гледаш си ги за кеф и забравяш как събитията биха се развили в реалния живот, за да не си тровиш нервите и разваляш великото преживяване. 

    Разбира се, щеше да ми хареса да видя други хора в края за последен път, щеше да ми хареса любимите ми герои, които изостанаха по пътя в предишни сезони, да се появят за едно последно групово събиране. Определено щеше да ми хареса да видя конкретни сюжетни линии една идея по-развити и обяснени. Но оценявам малката вратичка, които са оставили създателите на Ла каса, за продължения и spin-offs. Мерна ми се нещо за Берлин (едва ли ще го гледам, защото Берлин не ми е никак любим; сцените с него в последните десет епизода не ми бяха интересни), но аз смятам, че има един друг персонаж с огромен потенциал, за когото вече въртя сама много конспиративни теории. Само времето и парите нетфликски ще покажат накъде ще духне вятърът. Каквото и да бъде решено и както и да бъде осъществено това решение, надали някога някой ще достигне нивото на оригинала. (Сега ще видим корейците - приятел ми каза, че вече готвят корейска версия на La casa de papel). 

    Мда, емоция. Свърши. Сигурно ще дойде някой друг, но... засега малко почивка и може би едно яко бинджване на всички епизоди. Както е казал Берлин: Señores, ha sido un placer atracarles, pero ha llegado el momento de unas merecidas vacaciones.

 

(Това свърши, игрите на волята свършиха, филмът с курсовите ми работи с тая част от магистъра е на път да свърши... Ако някой не ми предложи нещо страшно интересно за гледане, казвам ви, наистина ще пусна Ла каса пак и ще стане като с „Игра на тронове“...) 

Мини истерията в инстаграм историите ми в опит да не спойлна края на приятелите си. С благодарност към тях, че почти ежедневно ме търпят и чат-пат реагират позитивно на емоционалните ми изблици. Супер сте! Сега отивайте да гледаде епизодите, защото няма да ви чакам още дълго време!!!

Магистратурата е трудно нещо (размисли между писането на две курсови работи за учене, една паднала коледна елха и Блогмас)

     Мили уважаеми, магистратурата е трудно нещо!
    Така де, очевидно. „Не е за всеки“, „Отнема време“, „Ако искаш да свършиш работата както трябва, по-добре се откажи от много аспекти от живота си“ и т.н. т.н., ясно е това. Само дето кой трябваше да ми каже, че ще си лягам и ставам с мисълта за дейксиса, развитието на човешкото съзнание и въпроса „Какво, по дяволите, имаше предвид тая жена вчера, като ми се усмихна - любезна ли беше, лицемерна ли, показваше ми, че е тъжна???“.
    Свободно време? Възможно, но, повярвайте ми, когато прекарате десет часа пред компютъра, за да пишете курсови/да се борите с мудъл да ви пусне записите от лекциите/да допълвате лекциите/да учите лекциите/да четете допълнително по темите/да се опитвате да направите план за работа през следващия ден (и да си подготвяте работните задачи, ако се случи така, че и работите), „свободното време“ ще е по-скоро еквивалент на приготвяне на някакво бързо хапване и сън.
    Въпреки че всичко досега звучи като оплакване, не това е целта ми. Всъщност в момента изключително много се наслаждавам на ученето и огромна част от дисциплините, с които се занимавам. Проблемът ми не е количеството работа (някои от колегите ми сигурно ще кажат, че не е чааак толкова много, но... просто приемете факта, че аз прекалявам, и толкоз, окей?), а това, че леко трудно се адаптирам към нивото. Живея с мисълта, че на ниво магистър вече от мен се очаква да съм на 1000% във всичко, с което се захвана. Затова преживявам по-тежко моментите, когато трябва да преглътна егото си и да пиша и да моля за помощ и допълнителни разяснения. Сами разбирате каква глупост е това. Аз също осъзнавам, но не мога да се убедя, че не бива да съм твърде строга към себе си, когато не разбера нещо или попадна в ситуация, в която някой трябва да ми удари едно рамо. Това ми е останало от всички предишни образователни нива и надали през следващата година ще го изкореня, но поне се научих да пиша имейли за помощ (но не и да престана да пиша „извинете“ по пет пъти във въпросните имейли). 

Пет причини да прочетете „Среща под звездите“ от Джо Томас

     Сигурна съм, че сред посетителите на блога ми има много сезонни читатели, които от месец-месец и нещо са в активно търсене на добри „зимни“ книги - такива, които да ги накарат да настръхнат, все едно са вън; да им донесат чувство на уют и топлина; да им напомнят за задаващите се светли празници... Самата аз обичам да се адаптирам към времето, за да допринеса максимално към чувството на съответния период.
    „Среща под звездите“ се вписва идеално в идеята за роман, който да те пренесе на студено и не чак толкова гостоприемно място.
    Мястото е Лапландия, а лицето в главната роля - Халей, която заминава за Швеция, за да направи специална доставка на халки за сватба. Събдата на момичето с име на звезда обаче я принуждава да направи всички неща, които се е кълняла никога да не прави, включително да се открие пред почти непознат мъж с впряг от кучета и стадо елени, тръгнал на път през леденото нищо.
    Вместо да ви разказвам подробно за силните и слабите страни на романа на Джо Томас, днес ви предлагам списък с пет причини защо "Среща със звездите" е романът, на който трябва да отделите мъничко време през предстоящите студени дни!