Снежен четатон „Последен миг“. Пет кратки ревюта на книгите, които успях да прочета

   Обичам книжни маратони, особено ако са покрай новата година. Те са перфектният повод да наваксам с някое изостанало книжно предизвикателство, да се позабавлявам с някоя друга тийн историйка, да се възползвам пълноценно от почивката си. Нямаше как да пропусна четатона „Последен миг“, организиран в Инстаграм от Никол (bookdragonniki) - даже въпреки задачите, които се понатрупаха в последната седмица лекции (спойлер: реших, че почивката е за почивка и оставих всичко за моето Аз от новата година). 
    Решението беше правилно! В рамките на тези десетина дни прочетох 5 от 5 книги и дори намерих една нова много любима, за която може и да реша да пиша по-подробно в близкото бъдеше. Избрах следните заглавия:

• Книга + коледни чорапки/пуловер/свещи/полунощ - „Коледа в Силвър Фолс“ от Джени Хейл на запалени свещички, с топло одеялце, коте в краката и светлинки по елхата;
• Книга с герой, който има нещо общо с теб -  „Коледни пожелания и бисквитени целувки“ от Джени Хейл, защото главната героиня практикува професия, но си мечтае да бъде успешна в друго поприще така, както и аз; 
• Сподели удоволствието от четенето/прочети с приятел - „Едно коледно желание“ от Катрин Ръндъл в аудио формат, докато редя коледен подарък-пъзел със сестра ми;
• 25-тата книга от ТБР - „За жените и солта“ от Габриела Гарсия;
• Its about drive, its about power - All I want for Christmas is the girl in charge от Chelsea Bobulski отново в аудио формат, прочетена заради главната героиня, нейните амбиции за успех и целенасочеността, с която прави всичко в живота си. 

    „Коледни пожелания и бисквитени целувки“ от Джени Хейл. (★★★★) Няма да се лъжем - всички книги на Джени Хейл са типичен чик лит and I love it, като не забравям за всички слаби страни, клишета, недомислици, сладникави и нереалистични герои, идеализирани ситуации и... като цяло всички неща, които принципно бихме подбутнали, защото са просто твърде елементарни.

    В този роман на коледна тематика авторката ни запознава с медицинска сестра с мечта за развитие в областта на интериорния дизайн (вътрешен, както по някаква причина гласи преводът). На плещите й пада отговорността за болния й дядо и малкото й дете, макар че майка й успешно помага за изпълняването на най-наложителните задачи. Случайността и добротата на жената, за която се грижи, я изпращат в луксозния, но напълно пуст дом на милионера Ник. Той й възлага задачата да приведе бездушните помещения във вид, достатъчно близък до този на истински дом, преди пристигането на семейството му за коледните празници. Естествено, помежду им припламват искри, които двамата подклаждат с ясното съзнание, че те могат да нанесат повече щети, отколкото да им донесат ползи. 

    Романът и сладникавата история предлагат много неща, с които да спечелят почитателите на романтичния жанр: тропът за любовта от един поглед; значението на семейството и усилията, която полага млада жена, за да запази не само своето, но и чуждото; съпричастността и човещината; кариерното развитие; ролята на парите в живота ни.

    Има обаче и такива, които надали ще се харесат на всеки: чух мнение, че е разочароващо това, че книгата не е изцяло за кариерните мечти на една интериорна дизайнерка. Всъщност е силно преплетена с факта, че тя е самотна майка, която работи постоянно, за да може детето й да не се чувства изолирано. 

    Любовният аспект е леко пресилен и това е обвързано с въпросната главна героиня Аби - начинът, по който изведнъж решава, че ще се намеси в живота на Ник и ще тропа с крак за неща, които реално не я засягат, е твърде прибързан и типичен за по-недомислените романтични книги на пазара. Самата тя е доста дразнеща в опитите си да изкорени навици на мъжа, които й се струват неприятни. Те може и да са такива, но не виждам как в истинския живот някой би оставил друг човек да се разпорежда с делниците му по този безцеремонен начин. 

    Липсата на истински повратен момент тук може да е и плюс, и минус, зависи от предпочитанията на четящия и от това колко му е писнало винаги около 30 страници преди края да има някоя сълзлива драма. Идеализирана представа за живота - това пробутва Джени Хейл чрез персонажите си, които се срещат и изведнъж сякаш всичко около тях се подрежда по местата си и тръгва само напред и нагоре. Ще ни се, но уви...

    „Коледа в Силвър Фолс“ от Джени Хейл (★★★) обаче е една идея по-разочароваща, особено ако я прочетете след "Коледни пожелания...". Историята за момичето, което със зъби и нокти се бори да спаси семейния хотел от фалит и затваряне, не е точно това, което обещава анотацията на гърба на книгата. Името на момичето е Скарлет, а готовността й да направи всичко в името на хотела „Белите брези“ се свежда до това да се сближи достатъчно с инвеститора Чарлс, за да го убеди да купи имота и да запази духа му, за да продължи да функционира. Помежду им прехвърчат искри, да, но темпото на разказа е разочароващо бавно, а събитията не са особено вълнуващи.

    Диалозите и описанията са балансирани, но не са достатъчно вълнуващи и на моменти имах чувството, че авторката казва, вместо да покаже какви са персонажите й. Като цяло „Коледа в Силвър Фолс“ доста прилича на „Винаги ще има Коледа“ - и по основна идея, и по стил и динамика. От трите споменати заглавия на Джени Хейл, любимото ми определено е „Коледни пожелания и бисквитени целувки“. 

    „Едно коледно желание“ от Катрин Ръндъл (★★) е кратка детска история за коледната магия. Малко момченце е оставено само на Коледа - дори обичайната му детегледачка не може да го гледа в навечерието на най-светлия празник. Докато разглежда кутия с няколко овехтели фигурки за елха, то си пожелава да не е само. И тогава четирите стари фигурки се събуждат и го повеждат на малко приключение. 

    Историята е сгряваща душата и интересна, поучителна и добър пример за споделеността и как трябва да си помагаме взаимно. Слушах я в аудио вариант и затова мисля, че изгубих голяма част от удоволствието, тъй като не успях да видя илюстрациите към книжката. Според голяма част от мненията на читатели, именно те са най-хубавата част от историйката. 

    „За жените и солта“ от Габриела Гарсия (★★★★): романът с великолепна корица и ужасно тъжна история - или пет. Погледът на Габриела Гарсия над имиграцията и недостижимата американска мечта е ценен, защото отразява реалността такава, каквато я е видяла тя като дъщеря на имигранти от Куба и Мексико във Флорида, където се развива и една голяма част от действието на дебютния й роман. Между Щатите и Мексико се развива драмата на петте й героини, чийто живот е сведен до борба за оцеляване в различни моменти от историята. Докато една жена мълчаливо и (почти) покорно установява мястото си сред общество, ръководено от мъже, където работещата жена е огромна рядкост, друга се бори със собствените си демони, отново и отново се изправя от пепелта и чака следващия момент, в който волята й отново ще я хвърли обратно в лапите на зависимостта. 

    За тази книга май не може да се говори непосредствено след прочит. Има много храна за размисъл и за себе си не мога да преценя дали се впускам в свръх интерпретиране, виждайки в персонажите мънички детайли, които ме водят към различни заключения.

    При всяко положение, книгата е написана страшно красиво. Не е за „удоволствие“, защото описаните събития са предимно негативни, но пък е поучителна и образователна не само за съответните исторически периоди чисто исторически (особено по време на зараждащото се негодувание срещу влиянието на Испания над Куба и Кубинската революция), но и за живота на „нормалния“ човек. Там битува разделението между класите - това важи както за най-ранната жена от рода, Мария Исабел, така и за нейната пра-пра-пра-пра внучка Джанет, но също и за Глория и Ана, които нямат общо със семейството, и пак открехват вратичката към друга тъмна страна на емигрантството и отношенията между майка и дъщеря. 

    All I want for Christmas is the girl in charge от Chelsea Bobulski (★★★) е последната коледна книга, която прочетох за 2021 година и... не беше разочарование. За пореден път обаче повдигна един въпрос у мен: защо една огромна част от книжните тийнейджъри са обсебени от „Гордост и предразсъдъци“? Не съм чела книгата и не знам повече от някакви най-общи данни за историята (може да ми е минала през погледа и някоя от екранизациите). Прави ми впечатление, че е едва ли не задължителна част от репертоара на всяка тийн главна героиня (ако не се лъжа, даже Теса от „Афтър“ баш за тази книга се кара с Хардин в първата част)... Малко е досадно, това искам да кажа. 

    Но като цяло книжката не е лоша. Главната героиня е последна година в гимназията и се е заела със задачата да представи коледна адаптация на споменатата класика на сцената на училищния театър, за да направи впечатление на университетите, в които иска да учи. Уви, за главен мъжки персонаж трябва да вземе новото момче в гимназията, с което имат пререкания и което, отгоре на всичкото, е осъдено и трябва да полага часове труд, докато навърши пълнолетие. Връзката им се заражда покрай театъра и излиза от неговите граници, за да ги покаже в по-задушевна и празнична обстановка покрай наближаващата Коледа.

    Редуват се глави от гледните точки на двамата, а книгата е озвучена и от мъж, и от жена, така е е страшно приятно за слушане. Доближава нивото на cuteness, което има и „Десет слепи срещи“ (за нея ви говорих в един от предишните постове; можете да го прочетете тук, ако ви е любопитно), така че препоръчвам, ако си търсите нещо сладникаво, много тийн, свързано с литература, театър, музика и Коледа. 

Из Netflix мемоарите на една студентка по Коледа, част 2

     Netflix мемоарите са една от любимите ми поредици в блога, честно. Пределно ясно ми е, че най-вероятно с хаотичните си обяснения не помагам на абсолютно никого да си намери нов филм, но ако има полза от тях, то аз я извличам на определен период от време, когато ми се пригледа нещо доказано добро, но не мога да се сетя кое ми е допаднало.
    И все пак - с надеждата, че ще дам идея поне на някой от вас - отново съм тук с цял списък филми и сериали, които гледах през изминалите месец-месец и половина. С една забележка! Не всички филми са гледани точно в Нетфликс, така че имайте това предвид, ако решите да си пуснете нещо. Тематиката е преобладаващо коледна и може би ще забележите, че сред избраните заглавия не изпъква нищо кой-знае колко оригинално и запомнящо се. По Коледа особено не обичам да се натоварвам с кой знае колко интелектуални, сложни и заплетени филми, така че ако си търсите нещо забавно, романтично и определено клиширано - този списък е точно за вас! 

    The holiday, как така не съм го гледала досега? Тази година установих, че съм пропуснала една огромна част от класическите коледни филми - този, Love actually, „Полярен експрес“, „Четири коледи“, Deck the Halls, „Чудо на 34-та улица“... (за сметка на това всяка година тъпча всички части на „Сам вкъщи“...)

    Happiest Season. На Кристен Стюарт до скоро не ѝ се носеше слава на невероятна актриса. Започнах да си променям лека-полека мнението, когато си пуснах няколко филма извън вампирската сага. Все още не съм стигнала до „Спенсър“, но Happiest season със сигурност ме спечели - филмът е коледен, забавен, семеен, модерен, доста предвидим, но това вече не ме впечатлява много. Пазарът е ужасно пренаситен и сякаш вече никой с нищо не може да ме/ни изненада.

10 причини да прочетете „Десет слепи срещи“ от Ашли Елстън

    В момента във всеки втори инстаграм профил или блог „Десет слепи срещи“ от Ашли Елстън е под светлината на прожекторите. И трябва да ви кажа, че има защо! В около 300 страници авторката е успяла да разкаже перфектната тийн коледна история - такава, каквато трябваше да бъдат „Сняг вали“ и сборникът с коледни разкази „Любовта ми подари“.
    Разделяш се с гаджето си няколко дни преди Коледа, след като си извоювала правота да си останеш вкъщи за празниците, а не да заминеш с родителите си извън града. Все пак трябва да останеш в компанията на гигантското си семейство. И това, докато голямата ти сестра преминава трудно през последните няколко седмици на първата си бременност.
    Навигацията на гимназистката Софи през тези събития не е никак лесна - трябва да измине дълъг път, за да достигне до щастливия си край (не го приемайте като спойлер - какво друго очаквате от коледна тийн кинига със заглавие „Десет слепи срещи“?).
    Нека ви дам десет причини да поемете по това кратко пътешествие с нея! 

„Барселона гореща като шоколад“ от Каре Сантос в цитати

     „- Мислех, че няма да искаш да ме поканиш - казва сега Ориол, за да направи крачка към откровението.
- Сериозно ли? Каква глупост! Защо да не искам...?
- Не знам. Нали все някога трябва да ме намразите?
- Не мисля - отговаря Макс с поклащане на главата. - Хората, които се връщат, винаги са обичани.
- Мисля, че по-обичани са хората, които изобщо не заминават.“

     „- По дяволите, Макс! В живота винаги трябва да се жертва нещо! Всеки избор ти налага да се откажеш от петдесет неща. Това е животът - избори и жертви. Моля те, кажи ми веднъж завинаги кой от двата варианта ти харесва повече!
- Обаче винаги ще си мисля, че другият е бил...
- Слушай, Макс - Ориол го прекъсна решително. - Докато не се научиш да не мислиш какво оставяш след себе си, няма да си научил нищо ценно от живота.“

Две години слушане на аудиокниги - all the good and all the bad

    Преди има-няма две години, през лятото, когато пандемията избухна, за първи път слушах аудиокнига. Скептицизмът беше задължителен, но не отне много време, преди да привикна и, колкото и клиширано да звучи, да се влюбя в този начин на разказване на истории. Днес „чета“ чрез аудио всеки ден и ми се струва, че няма да се намери причина, която да ме откаже от това удоволствие за душата. Към днешна дата в списъка ми има 84 изслушани заглавия.
    Затова днес искам да ви разкажа малко повече за аудиокнигите - за нещата, които намирам за плюсове и минуси, за моите лични навици, когато става въпрос за четенето на литература по този алтернативен начин, и, разбира се, ще ви предложа няколко препоръки за книги, с които да започнете своето читателско-слушателско пътешествие из виртуалните библиотеки.

    Не съм най-добрия човек, който да ви препоръчва платформа за аудиокниги, защото имам опит с една-единствена популярна по нашите географски ширини - Storytel. За тези от вас, които не са запознати: това е абонаментна платформа на принципа на Netflix, например, само че за аудиокниги. В началото предлага гратисен период за нови потребители и различни планове, като сред тях и такъв за студенти с намаление (с който аз не мога да се разбера заради верификацията през някаква платформа, която от известно време ми прави проблеми). За България опцията за комбинация от езици е една - английски и български, но успокоението е, че книгите на английски са наистина много, а към българската библиотека се добавят непрестанно нови заглавия, много от които съвсем нови. Намира се и много литература на български автори. Конкретните функции и при слушането не са повече от необходимите - най-важното е, че може да се регулира скоростта на записа.

    Аудиокнигите не са за всеки - това е всеобщото мнение и няма как да не се съглася. Главната причина е, че изискват известна доза съсредоточение, което хората не могат да постигнат, правейки огромна част от ежедневните си дейности, докато слушат. За мен разходки вън и слушане не са опция, както и шофиране, пазаруване и други подобни - фоновото действие изисква също толкова внимание, колкото и книгата, така че едно от двете винаги страда. Или внимаваш да не те блъсне кола на някоя пешеходна пътека, или се вглъбяваш в аудиото. Затова оптималният вариант е или да се ограничиш само до слушане (стоенето на едно място със слушалки в ушите, уви, не ми се струва като най-приятното занимание), или да намериш някаква по-механична и неизискваща много мисъл дейност. Имам три фаворита - чистене (откакто подхванах аудиокнигите, домът ми винаги блести от чистота!), редене на пъзел или гоблени. Да, сега имам запас от произведения на изкуството като за три къщи, но...

Осми декември в снежна София

     Вчера беше последният студентски празник в следването ми. Освен ако не реша да стана новия вечен студент и след години в Студентски град не се носят легенди и за мен. Но това е по-малко вероятно.
    Планът ми да не празнувам кой знае как деня се осъществи, но и не премина точно така, както предполагах - над учебниците в опит да попълня пропуските в знанията си, за да си напиша курсовата работа. В рамките на 20-30 минути с най-добрия ми приятел се организирахме и се срещнахме в центъра на София с идеята да се разходим, да видим коледната украса (да се уверим, че е точно толкова зле, колкото пишат всички в интернет), да пийнем по нещо топло и да наваксаме с приказките за изминалите няколко дни, тъй като и двамата сме доста заети и разговорите ни са значително по-прозаични от обикновено.
    Разбира се, не бяхме преценили удачно фактора "зима" в цялото уравнение, затова някокото часа по заснежените улици ни се отразиха... отрезвяващо. Продухващо. Крайно освежаващо. Поне ако стана с болящо гърло, ще ми е пределно ясно защо. Но това да е проблемът. Чудя се дали изобщо да ви разказвам за няколкото пъти, в които щях да направя шпагат върху идеално почистените тротоари, за момента, в който щях директно да се просна по гръб (пред очите и обектива на някакъв човек с огромен, професионален фотоапарат, който снимаше видео зад гърба ми; ако някъде се появи клип на момиче в бежово пално и шапка-идиотка, което ей на толко не се люсва на Съветска, аз съм) или петнайсетте спъвания в буци лед, надигнати плочи... Казвам ви, след всяка разходка в центъра се питам дали е нужно да се подлагам на това мъчение отново.
    Има ли изобщо нужда да коментирам неповторимата коледна украса на най-централните точки из София? 

"Една година и един ден" от Изабел Брум - Ревю

     Напоследък без да искам се натъквам на романи, които пасват перфектно в следните категории: 

1. любовна история;

2. не една, а три свързани при това;

3. и с действие, което се развива на безумно красиво място;

4. при това през зимата! 

    "Без да искам" е относително, като се имат предвид сезонните корици и факта, че през зимата доста клоня към книги на съответната тема. Останалите параметри обаче наистина са случайни! Но не се оплаквам, защото "Една година и един ден" от Изабел Брум ми хареса дори повече от "Среща под звездите" и "Барселона гореща като шоколад" (можете да прочетете ревю на първата, като кликнете върху заглавието; за втората предстои друга публикация!).

    Историята праща читателя на пътуване във величествената Прага в компанията на три много, много различни двойки - двама любовници, за които почивката в зимна Прага е вид меден месец далеч от бъркотията, която са оставили зад гърба си; най-добри приятели с припламващи чувства, но и големи съмнения; и една девойка в очакване любимият й най-сетне да пристигне в града, който ги е събрал. 

Краят на една ера. O bella ciao, bella ciao

    Имах огромното щастие по време на следването ми в университета да излязат едни от най-добрите испански сериали, които съм гледала до този момент. Освен начин да разпусна, в много моменти те бяха и източник на вдъхновение и мотивация да продължа напред, да уча, да обогатявам речник и граматика, ако щете и да посетя местата, на които са снимани, за да покажа наученото. (Или може би испанската филология просто води до някакъв вид лудост)

    Las chicas del cable, Élite, Vis a Vis и La casa de papel... La casa de papel. Сериалът, който с всеки следващ епизод ме караше да пренебрегвам морала си и да виждам доброто в банда престъпници. Обогати речниковия ми запас откъм псувни и начини да се скараш с някого на испански, гравира думите rehén, atraco и el puto amo в съзнанието ми завинаги, многократно ми показа, че не винаги нещата са черни или бели и истината винаги е някъде по средата, а също че много често се случва хората, за които се предполага, че са добри, да са по-долни и от „престъпниците“. La casa de papel стана и една от многото спойки в отношенията ми с много прекрасни хора в реалния живот - тема на разговори и повод за вълнение, безкрайни гласови съобщения, хипотези, класации на любими персонажи и разисквания на понякога твърде екзистенциални въпроси. 

    Казано иначе: за мен La casa de papel е ера, която бележи едни от най-хубавите ми години до този момент. Излиза от границите на "просто един сериал" и навлиза в полето на личното. В продължение на толкова много години съчувствах на героите и се поставях на тяхно място, че равнодушна реакция към края на сериала би било чисто неуважение към самата мен. Само че в случая подготовката за тоя край се точи още от самото му начало и е съпроводено от непрестанно очакване най-най-любимте ти герои да изостанат някъде по пътя и да не ги видиш отново на екрана. 

    Обещах си да не рева срамно много пъти, но на финалните надписи емоцията и вълнението надделяха. Смисъл... години инвестирано време, емоция и най-вече чувството, че тия престъпници на екрана са ти някакъв вид семейство, не могат да се подминат току-така, понеже сериалът свършва и ya está. Es que la Resistencia sigue viva, понеже това е повече от сериал за убиване на времето и определено не те учи само как да прехвърлиш тонове злато от подземието на банка до някакъв рандъм бункер по средата на нищото. 

    Доволна съм от края. Още от самото начало на сериала беше ясно, че опциите за финал са само две че и която и да изберат да осъществят, ще има и тъга, и щастие, и разочарование. Няма как да се търси абсолютен реализъм и логика в подобни сюжети - гледаш си ги за кеф и забравяш как събитията биха се развили в реалния живот, за да не си тровиш нервите и разваляш великото преживяване. 

    Разбира се, щеше да ми хареса да видя други хора в края за последен път, щеше да ми хареса любимите ми герои, които изостанаха по пътя в предишни сезони, да се появят за едно последно групово събиране. Определено щеше да ми хареса да видя конкретни сюжетни линии една идея по-развити и обяснени. Но оценявам малката вратичка, които са оставили създателите на Ла каса, за продължения и spin-offs. Мерна ми се нещо за Берлин (едва ли ще го гледам, защото Берлин не ми е никак любим; сцените с него в последните десет епизода не ми бяха интересни), но аз смятам, че има един друг персонаж с огромен потенциал, за когото вече въртя сама много конспиративни теории. Само времето и парите нетфликски ще покажат накъде ще духне вятърът. Каквото и да бъде решено и както и да бъде осъществено това решение, надали някога някой ще достигне нивото на оригинала. (Сега ще видим корейците - приятел ми каза, че вече готвят корейска версия на La casa de papel). 

    Мда, емоция. Свърши. Сигурно ще дойде някой друг, но... засега малко почивка и може би едно яко бинджване на всички епизоди. Както е казал Берлин: Señores, ha sido un placer atracarles, pero ha llegado el momento de unas merecidas vacaciones.

 

(Това свърши, игрите на волята свършиха, филмът с курсовите ми работи с тая част от магистъра е на път да свърши... Ако някой не ми предложи нещо страшно интересно за гледане, казвам ви, наистина ще пусна Ла каса пак и ще стане като с „Игра на тронове“...) 

Мини истерията в инстаграм историите ми в опит да не спойлна края на приятелите си. С благодарност към тях, че почти ежедневно ме търпят и чат-пат реагират позитивно на емоционалните ми изблици. Супер сте! Сега отивайте да гледаде епизодите, защото няма да ви чакам още дълго време!!!

Магистратурата е трудно нещо (размисли между писането на две курсови работи за учене, една паднала коледна елха и Блогмас)

     Мили уважаеми, магистратурата е трудно нещо!
    Така де, очевидно. „Не е за всеки“, „Отнема време“, „Ако искаш да свършиш работата както трябва, по-добре се откажи от много аспекти от живота си“ и т.н. т.н., ясно е това. Само дето кой трябваше да ми каже, че ще си лягам и ставам с мисълта за дейксиса, развитието на човешкото съзнание и въпроса „Какво, по дяволите, имаше предвид тая жена вчера, като ми се усмихна - любезна ли беше, лицемерна ли, показваше ми, че е тъжна???“.
    Свободно време? Възможно, но, повярвайте ми, когато прекарате десет часа пред компютъра, за да пишете курсови/да се борите с мудъл да ви пусне записите от лекциите/да допълвате лекциите/да учите лекциите/да четете допълнително по темите/да се опитвате да направите план за работа през следващия ден (и да си подготвяте работните задачи, ако се случи така, че и работите), „свободното време“ ще е по-скоро еквивалент на приготвяне на някакво бързо хапване и сън.
    Въпреки че всичко досега звучи като оплакване, не това е целта ми. Всъщност в момента изключително много се наслаждавам на ученето и огромна част от дисциплините, с които се занимавам. Проблемът ми не е количеството работа (някои от колегите ми сигурно ще кажат, че не е чааак толкова много, но... просто приемете факта, че аз прекалявам, и толкоз, окей?), а това, че леко трудно се адаптирам към нивото. Живея с мисълта, че на ниво магистър вече от мен се очаква да съм на 1000% във всичко, с което се захвана. Затова преживявам по-тежко моментите, когато трябва да преглътна егото си и да пиша и да моля за помощ и допълнителни разяснения. Сами разбирате каква глупост е това. Аз също осъзнавам, но не мога да се убедя, че не бива да съм твърде строга към себе си, когато не разбера нещо или попадна в ситуация, в която някой трябва да ми удари едно рамо. Това ми е останало от всички предишни образователни нива и надали през следващата година ще го изкореня, но поне се научих да пиша имейли за помощ (но не и да престана да пиша „извинете“ по пет пъти във въпросните имейли). 

Пет причини да прочетете „Среща под звездите“ от Джо Томас

     Сигурна съм, че сред посетителите на блога ми има много сезонни читатели, които от месец-месец и нещо са в активно търсене на добри „зимни“ книги - такива, които да ги накарат да настръхнат, все едно са вън; да им донесат чувство на уют и топлина; да им напомнят за задаващите се светли празници... Самата аз обичам да се адаптирам към времето, за да допринеса максимално към чувството на съответния период.
    „Среща под звездите“ се вписва идеално в идеята за роман, който да те пренесе на студено и не чак толкова гостоприемно място.
    Мястото е Лапландия, а лицето в главната роля - Халей, която заминава за Швеция, за да направи специална доставка на халки за сватба. Събдата на момичето с име на звезда обаче я принуждава да направи всички неща, които се е кълняла никога да не прави, включително да се открие пред почти непознат мъж с впряг от кучета и стадо елени, тръгнал на път през леденото нищо.
    Вместо да ви разказвам подробно за силните и слабите страни на романа на Джо Томас, днес ви предлагам списък с пет причини защо "Среща със звездите" е романът, на който трябва да отделите мъничко време през предстоящите студени дни! 

Книгите на месец ноември. Четири кратки ревюта

     Стигнахме до момента в семестъра, когато по-голямата част от дните ми преминават в писане на задания за настоящите курсове, а пък вечерите мотивацията ми да седна с книга се свежда до минимум, защото сън или гледане на епизод от някое предаване звучи значително по-привлекателно. Личи си по равносметката ми за този месец. 
    Дупка има не само в количеството, но и в качеството. Само една от четирите книги за ноември успя да влезе в списъка ми с любими; друга предизвика интерес в област, която будеше жив интерес в детските ми години; а останалите две са по-скоро преходни заглавия за забавление и запълване на време, които съм или ще представя в отделни публикации в блога. Става дума за следните заглавия:  

Книжни странности

    Преди месец-два попаднах на клип в канала на Стефи, в който тя говори за странните си навици, свързани с четенето. Темата ѝ предизвика у мен желание да открия кои са моите лични читателски странности, а след това - и да ги споделя тук с надеждата, че не само аз се поддавам честичко на unpoppular дейности и, в този ред на мисли, мнения. Чувствайте се свободни да споделите с мен нетипичните неща, които са част от вашето читателско Аз!

    1. Най-важното в една книга за мен е емоцията, която провокира. Не героите, не самото "драматично събитие" (ключовият момент), не и цялостно сюжетът. Дори и да прочета зле структурирана книга с глупави герои и банален сюжет, накара ли ме по някаква причина да изпитам силни емоции, склонна съм да ѝ дам много, много висока оценка. Обективното ми мнение винаги е налице - много добре знам какво е „качество“ в литературата и го търся съзнателно, оценявам и него високо. Просто ако трябва да избирам между „добро произведение“ по стандартите на литературната критика и друго, което ме разчувства, второто винаги е правилната опция за мен. 

„Мексиканска готика“ от Силвия Морено-Гарсия - Ревю

    Титлата "Най-добра книга в Гуудрийдс" със сигурност не се и доближава до някоя голяма и наистина значима награда за литературни постижения, но в читателския свят - особено когато става дума за популярна литература - е сигурен знак, че на дадена книга трябва да ѝ се обърне малко внимание. Особено ако отгоре ѝ е лепнат етикетът "Ужас", а заглавието съдържа "Готика".

    На пръв поглед "Мексиканска готика" от Силвия Морено-Гарсия е бижу - нещо, което да изложите на показ в библиотеката си заради красивата корица с приглушени, наситени, носещи идеята за безпокойство цветове. Успешно подклажда идеята за онова, което се крие в страниците. А то е потискаща атмосфера, загадъчни, неприятни герои, лъжи и тайни, болести и миризма на мухъл и цигари, която на моменти, докато четеш, можеш да се закълнеш, че усещаш и в реалността.
    След като получава загадъчно и притеснително писмо от братовчедка си Каталина, Наоми поема през страната към малко мексиканско градче, за да се опита да разбере на какво се дължи внезапният ѝ призив за помощ. Млада, красива, амбициозна - Ноеми е символ на процъфтяващия живот в столицата, на задаващата се еманципация и най-вече на търсенето на нови възможности. Затова сблъсъкът ѝ с реалността на Каталина я хваща в капана на кошмар. Силното чувство за отговорност на момичето и любопитството му към случващото се с братовчедката го задържат в имението на стара английска фамилия с аристократичен произход, сякаш замръзнала в миналото. Домът се руши, останали са малко и странни прислужници, а самите членове на семейството не демонстрират особено желание да осъвременят стила си на живот, начина, по който изкарват прехраната си, йерархията у дома и дори семейния лекар. За всеки един Дойл външните лица са врагове, включително Ноеми. Скоро след това лудостта, която сякаш витае из въздуха на величественото имение, покосява и самата нея.

Настоящото ревю съдържа важни части от сюжета. Те ще бъдат отбелязани с по-светъл цвят за всичк от вас, които все още не са чели "Мексиканска готика", но биха желали на прочетат публикацията!

„Споделеният апартамент“ от Бет О'Лиъри - Ревю

    Добре, представете си... представете си перфектната романтична история с нотки на комедия и конфликт, който хем да не излиза от рамките на допустимото, хем да подхранва желанието ви да видите главните герои заедно. „Споделеният апартамент“, драги, това е „Споделеният апартамент“ от Бет О'Лиъри.
    Бет О'Лиъри, изглежда, е съумяла да опише с думи върху белия мечтата на всяко едно момиче (пък и момче): да се запознае с човек, който да се влюби в характера и странностите му, преди дори да е зърнал външността му; помежду им да се изгради силна и здравословна връзка и в края на краищата двамата да осъзнаят, че въпреки спънките и собствените им страхове, най-сетне са срещнали Единствения.
    Тази идеална, приказна история споделят Тифани и Леон. При тях обаче не крайният резултат е важен, а обстоятелствата и пътят, който изминават индивидуално и заедно до него. Защото постепенното влюбване е резултат от това, че двамата делят едно и също легло месеци наред, без да се засекат нито един-единствен път. Докато Тифи спи, Леон се подвизава като медицински брат, а когато тя е на работа - той наваксва със съня от другата страна на споделеното легло в споделения им апартамен. Комуникацията помежду им протича чрез залепващи листчета на врати, маси, в джобове на дрехи, върху мивки, огледала и всяка друга повърхност, която някой от двамата намери за подходяща за поредната безобидна закачка. Уви, неволна грешка среща двама им въпреки уговорката всеки да пази самоличността си, а това подклажда интереса им един към друг. По-чести срещи, повече разговори очи в очи, повече споделеност - на апартамент, легло, преживявания и спомени, които неизбежно водят и до споделени чувства.

„Мълчанието на белия град“ от Ева Гарсия Саенс де Уртури - книгата и филмът

    Приключението ми в търсене на съвременни испански автори понякога е по-трудна задача, отколкото изглежда на пръв поглед. Особено ако реша да разчитам, че ще попадна на някой български превод. Последната ми спирка ме отведе до „Мълчанието на белия град“ (изд. „Изток-запад“) - първата част от крими трилогия на Ева Гарсия Саенс де Уртури (която в няколко онлайн книжарници е погрешно в графата „фентъзи“), чието действие се развива в по-малко позната част от Испания - Витория, Страната на Баските, откъдето е и самата авторка.

Ревюто съдържа важни части от сюжета на ромата - те ще бъдат отбелязаани в по-светъл цвят за тези от вас, които все още не са чели „Мълчанието на белия град“!

    Интригата в сюжета се заплита двадесет години преди основния период на действие: поредица от странни и трудно обясними убийства, привидно вдъхновени от местните фолклор, легенди и ритуали, започват да заливат иначе спокойната Витория. С известно разстояние между престъпленията, полицията открива двойки, поставени в точно определена поза и на възраст, винаги завършваща на 0 или 5. Обвинен е Тасио Ортис де Сарате - местен археолог и любимец на жителите на града, при това не от друг, а от собствения си брат близнак Игнасио. Уви, точно преди временното му освобождаване от затвора двадесет години по-късно, събитията започват да се повтарят: двойки убити на определената възраст, положени голи в ритуална поза и носещи сложни съставни фамилни имена, типични за конкретния регион, биват открити навръх важни празници. Със случая се заемат местният следовател Унай Лопес де Аяла и новопристигналата във Витория инспекторка Алба Диас де Салватиера, но без да си дават сметка колко назад във времето трябва да се върнат, за да сглобят парченцата от пъзела и да заловят ужасяващия престъпник, а може би и да оневинят несправедливо осъдения Тасио Ортис де Сарате.

„Войната на маковете“ от Р. Ф. Куанг - Ревю

    „Войната на маковете“, дебютният роман на Р. Ф. Куанг и първата част от едноименната трилогия, бих определила като фентъзи с мащабите на „Игра на тронове“ и магичността на „Хари Потър“, без да има очевидно общо и с двете поредици. Започва с големи обещания и в нито една страница не провокира и грам разочарование - независимо дали книгата е попаднала в ръцете на опитен фентъзи читател или новобранец в търсене на нещо епично, вълнуващо, магическо и леко плашещо.
    За да изгради основите на фабулата си, Ребека Куанг черпи вдъхновение от собствената си култура. Затова Империята - държавата, в която се разиграва по-голямата част от действието - и целият свят представляват плетеница от китайска митология, традиции и ценности, присъщи на някак универсална вселена, подобна на нашата собствена (макар и поредицата да се води high fantasy). Фундаментите ѝ се градят на войни, ксенофобия и дискриминация, личностни битки, предателства, религия и морални терзания - отражения на реалността, каквато я познаваме и днес. Всичко това, заедно с богатия исторически фон на събитията и всички предания и легенди, които в определен етап биват представени, карат фантастичния свят да придобие плашещо реални измерения.

Книгите на месец септември. Осем кратки ревюта

    Обичам в края на всеки месец да вляза в профила си в Goodreads и да видя, че всъщност съм прочела повече книги, отколкото съм предполагала. Септември мина светкавично и на моменти дните леко ми се сливаха - може би заради това бях останала с впечатление, че четенето ми е било доста по-неуспешно, отколкото беше през август. Това донякъде е така - скоро няма да ми се отдаде възможност да прочета повече от 15 книги в рамките на 30 дни, но... Осемте септемврийски заглавия все пак нито са малко, нито са (напълно) разочароващи!
    И при мен, както при много други читатели, настъпването на есента носи желание за по-сериозни романи, често криминални, мистерии, понякога даже хоръри. Затова започнах месеца с аудиокнига на автор, когото не бях чела до този момент: "Обвинена в убийство" от Марк Хименес, част втора от крими трилогията за Скот Фени. Не съм чела първата част, но не срещнах никакви проблеми с разбирането на историята или привикването към героите. Събития от книга 1 се споменават в "Обвинена в убийство", но отново - криминалният случай тук е различен и независим, и пряко засягащ адвокат Скот Пени. След раздялата със съпругата си, той живее с двете си дъщери и практикува по-скоро безвъзмездно професията си в името на справедливостта и честността. И така, докато не получава обаждане от Ребека, бившата, която е главен заподозрян в бруталното убийство на настоящия ѝ приятел. 

Щастие между два сезона

    Обикновено на въпроса "Кой ти е любимият сезон?" всеки път отговарям по различен начин. Ако сме зима, казвам пролет; ако сме пролет, казвам лято; ако сме лято, казвам есен. Схващате логиката. Истината май е в това, че на мен просто ми допада преходността. Обичам пролетта и есента именно защото са точно между крайностите, но май съм най-голям фен на същинския преход - тези две-три седмици безвремие, което, иронично, прелита най-бързо.
    Изпитвам ужасна нужда за пореден път да пиша за красотата на настъпващата есен и за това колко обичам ароматите и цветовете, и студа, и романтичната обстановка, и академичния дух, и всички клишета, от които, сигурна съм, вече ви е втръснало. Есента просто не се нуждае от пресилено допълнително романтизиране - пристига, помита те във водовъртеж от пожълтяващи листа, билков чай и пай и at the end of the day не ти трябва нищо повече, че да се почувстваш щастлив. Така се чувствам аз още в края на август, след като и последната лятна почивка приключи и вече не може да спя да отворен прозорец, защото сутрин се събуждам с драскащо гърло.

"Малък живот" от Ханя Янагихара - Ревю

    Много преди изобщо да се захвана с четенето на "Малък живот" от Ханя Янагихара, обмислях как да представя книгата в блога си - чрез класическо ревю с мнението ми, може би с пост с любимите ми цитати или пък с компилация от фен арт. Със сигурност знаех, че едва ли ще има нещо съществено, което да добавя към стотиците, ако не хиляди клипове и писания по темата, в които хората прекрасно описват всички емоции, възходи и спадове, вървящи ръка за ръка с героите от този некратък роман.
    Резултатът тук е странна структура от информация с начало от няколко точки - бих искала да систематизирам ключовите неща, които всеки читател може би трябва да знае, преди да започне с "Малък живот". Тоест, първата част от публикацията е подходяща и за тези, които планират да го четат скоро и искат да придобият някаква обща представа за романа. Във втората споделям мнението си в по-голям детайл и, както винаги, частите, които издават моменти от сюжета, са отбелязани в по-светъл цвят!

"Заклинанието на розата" от Тони Бейм - Ревю

    Да напишеш добро фентъзи ми се струва доста трудна задача - „добро“ така, че да го накара да изпъкне сред безкрайния поток от информация, на който сме свикнали през последните години. Затова не мога да не се зарадвам, когато в ръцете ми попадне нещо различно и впечатляващо по свой си начин. 

   „Заклинанието на розата“ от Тони Бейм е първата част от предстояща фентъзи поредица, наречена „Флийкс: приключения из световете“, която обаче излиза от рамките на жанра и поема в своя собствена посока. Забравяме за всякакви епични битки с чудовища, ужасяващи злодеи, модерни феи, елфи, дракони... Вместо това даваме път на подобно на приказка повествование (на моменти звучи досущ като българска народна приказка) с главни герои, които трудно бихме поставили върху скалата за добро и зло.

Краят, който чаках, но не исках

    През изминалите четири години ми стана навик след всяка сесия да отварям нова чернова и да пиша - да пиша с мисълта, че след току-що свършилата ще има следваща, а после още една и още една. Уви, всяко нещо достига до своя край. И понякога те оставя с твърде противоположни, дори биещи се помежду си чувства. Със сигурност има вълнение по дългоочаквания край и предстоящото ново начало. Има обаче и тъга, защото се затваря една голяма, гигантска глава от живота ти, в която остават много спомени, хора, събития, тръпки, разочарования, успехи, неуспехи... Защото част от преживяването ти е било отнето или пък не си направил всичко, за което си планирал и мечтал. В този случай говоря за края на бакалавърското си следване.

Mid-Year Book Freak Out Tag 2021

    Първата половина на 2021 година се оказа много подходяща за наваксване с пропуснатото през миналите четири години четене. Донякъде се дължи на факта, че най-накрая завърших един етап от образованието си и се оказах с малко повече свободно време от обикновено, донякъде на това, че най-сетне се преборих с reading slump-а, подгонил ме преди няколко месеца. Резултатът към днешна дата е 68 прочетени книги. В помощ се притече аудио форматът, благодарение на който изслушах много от заглавията в списъка, докато чистя, редя пъзел или гоблен. Успях и да препрочета някои любими книги. Естествено, новите заглавия са най-много, а сред тях се намират и нови любими.

    Не храня надежди останалите няколко месеца да са също толкова пълни откъм четене и затова с днешния пост искам да отбележа сама пред себе си малкото постижение в читателски план. Тагът, който избрах, се е появявал и друг път в блога, пък и със сигурност ще го познаете - любим е на много блогъри и ютубъри по това време на годината. Каня всички ви да го направите, ако имате желание да съставите кратка равносметка за прочетените през изминалите няколко месеца книги!

"Невидимият живот на Ади Лару" от В. Е. Шуаб. Читателски бележки

    Името на В. Е. Шуаб попадна в полезрението ми още с излизането на първата ѝ книга на български език. Етикетът "фентъзи" обаче се оказа спирачката на желанието ми да се потопя в нейния литературен свят до деня, в който не получих като подарък свръх нашумялата "Невидимият живот на Ади Лару" от Вичи (нейния блог можете да посетите, като кликнете тук). Фактът, че тя е една от най-любимите ѝ книги, а и всички приповдигнати отзиви, които ме заливаха от публикуването на романа насам, са вдъхновението зад този пост, който ще представлява нещо като читателски дневник. След края на дадена част ще пиша впечатленията и мислите си, ще си записвам любими цитати и свободно ще коментирам герои и събития, които са ми се сторили интересни и важни. Затова публикацията не е подходяща за тези от вас, които все още не са прочели романа! Тя ще съдържа спойлери! А останалите - чувствайте се свободни да споделите собствените си впечатления и всичко, което ви идва на ум, в коментарите долу! 

Летни книги в духа на лятото на 2014 г.

    Имам навика да поставям романтична аура около спомените си от лятото на 2014 година. Тогава бях на 15-16 години и в апогея на активността ми в читателските среди - тъкмо бях изоставила предишния си книжен блог и бях решила да превърна този в основен приоритет и място, където да съчетавам и лични статии, и читателски впечатления. По книжарниците постоянно се появяваха нови любопитни заглавия, а американските ютубъри без почивка лансираха още и още YA романи, които, за съжаление, не се появяваха при нас особено бързо. Най-голямото ми щастие бяха специалните издания на списание "Браво", които идваха с тийн книжки от изд. Егмонт. Четях по цели сутрини и излизах следобедите с най-добрата си приятелка, за да пишем собствени истории и да си говорим я за "Дивергенти", я за "Вината в нашите звезди". След това отново - четене до никое време. Нощите тогава бяха запазени за писане - страници, пълни с мечти, илюзии, преразкази на всичко прочетено и поукрасени реалности.
    Макар че това може да звучи твърде монотонно, твърде скучно, спомням си за тези вече далечни дни като за райско време на свобода и удоволствие, към което се стремя, но, уви, едва ли ще получа отново.
    Предпочитам да гледам на днешната публикация като ода към отминалото време и литературата, която съм прочела от онзи момент до днес, носеща ми усещането за горещите августовски дни, нетърпението да завърша поредната история, бързото тракане на клавиатурата в името на нова статия в блога. Ода към онова позабравено чувство на екстаз от времето на простите истории, пълни с грешки, недосмислици и посредствени герои, които обаче ми бяха напълно, напълно достатъчни.
    Затова днес ви предагам списък с някои доста поостаряли книги, които може би дори вече сте прочели, но все пак трябва да присъстват в изброяването на най-емблематичните заглавия от изминалите някоко години. Към тях ще прибавя и някои нови попълнения и ще ви поканя да споделите кои са книгите, които напомнят на вас за любимото ви лято!

"Перфектна химия", "Верижна реакция" и "Правилата на привличането" от Симон Елкелес

    Перфектни тийн драми за лоши момчета и добри момичета (и обратното), между които любов не бива да просъществува. Книги за социални различия, пълни с обрати, вълнения и трепети от онзи вид, които те карат да повярваш в истинската любов и да поискаш да си на мястото на главните герои дори с ясното съзнание, че може би отношенията им не са най-правилните и може би наистина не бива да са заедно. 

"Егоцентрик" от Ви Кийланд - Ревю

    Аз съм читател без особени предразсъдъци - рядко се отказвам да чета нещо, защото не ми харесва корицата, например, или защото съм прочела няколко лоши ревюта. Така често попадам на недооценени съкровища, каквото е и "Егоцентрик" от Ви Кийланд. Нека не се лъжем - може би щях да се изчервя, ако бях поднесла физическо копие на романа на касата на някоя книжарница, защото и корицата, и заглавието му лъхат яко на любимия ми чик-лит сектор, който всеки обича да подминава с доза насмешка. Няма как - репутацията на книги като "Петдесет нюанса сиво" и "След" определят тона на разговор и рядко изскача заглавие, което да изпъкне с добър сюжет и интрига, минаваща нивото на елементарния и агресивен романс.
    Отвъд обложката с костюмиран джентълмен и заглавието, което според мен не приляга съвсем на съдържанието, всъщност се крие чудесна романтична история с нотки на ром-ком, изключително подобна на любимата ми "Игра на омраза" от Сали Торн. Започва с изненадващата среща на адвоката Дрю и психолога Емъри. Измамена от мними брокери, Емъри е принудена да се нанесе за известно време в офисното пространство на Дрю. Докато тя се занимава нахъсано с поправянето на нефункциониращи връзки, той работи по разтрогването на неуспешни бракове. Въпреки полярните различия във вижданията им за връзките и сред шеги и закачки, между двама им започват да се пораждат най-искрени чувства - на моменти сладки, на моменти - повече от страстни. С две думи: офис романс, остроумни закачки, spicy сцени, трогателни взаимоотношения между дете и родител и искрена любов. 

Любими романи от испаноезични автори

    Четирите години изучаване на испански език в университета послужиха за нещо повече от това да ме научат как да правя морфологичен и синтактичен анализ на прости и сложни изречения на ниво, по-високо от това на осмокласник. Всъщност се превърнаха в перфектния повод да изляза от зоната си на комфорт и да се гмурна в обширен литературен океан. На принципа "проба-грешка" за това време изпитах вкусовете си и, смея да твърдя, продължих да развивам аналитичните си способности, създавайки един не много дълъг, но все пак ценен списък със заглавия на испаноезични писатели, които днес с огромно нетърпение искам да ви представя кратичко и с надеждата, че някое от заглавията ще привлече вниманието ви. Голяма част от изброените книги обаче все още си нямат превод на български език и представляват смесица от заглавия, които съм чела задължително, и други, които съм намерила сама. Естествено, литературата на испаноезичния свят е необятна. Затова настоящият списък остава отворен към допълване, промяна и предложения от вас!

"Завинаги само твоя" от Луис О´Нийл - Ревю

"Завинаги само твоя" - поредният антиутопичен роман, различен от всички останали. 

    Намираме се в нашия свят, претърпял коренни промени след неназовани събития. В него властта е в ръцете на общество на мъже, в което жени не се раждат, а се проектират с една-едничка цел: да са най-перфектната си версия, за да служат възможно най-добре на мъжете. Те нямат права, абсолютно незначими са извън ролята им на домакити и компаньонки на онзи, който ги е избрал. Същества толкова нищожни, че дори имената им се изписват с малка буква. Всички отклонения от ДНК-то им се премахват. Пръвите шестнадесет години от живота им са посветени на подготовка за бъдещия семеен живот и за отглеждането на перфектни Синове, а след това, щом навършат четиресет години, идва денят за тяхната Терминация. 

Ревюто съдържа спойлери, които ще бъдат отбелязани с по-светъл сив цвят. 

    Освен история за потенциалния живот на земята я след някоя война, я след природен катаклизъм, "Завинаги само твоя" може да се чете и като критика към съвременното общество, в което често залитаме към крайности и се понасяме във вихъра на танца, попаднали в обятията на слепия стремеж към съвършенство. Главозамайва ни, шепне ни сладки думи, обещава ни прекрасен живот, за да ни смаже. 

    Причислявам романа на Луис О´Нийл към онази група произведения, които се оценяват най-трудно. Самото четене наподобява чувството да се возиш на влакче на ужасите: не ти е никак приятно заради съдържанието, но езикът е толкова увлекателен, толкова ритмичен и завладяващ, че страниците, пълни с отблъскващи сцени, сякаш сами се сменят и те въвличат все по-навътре в перфектния свят на болка, нямо страдание и неведение. Плаши те, но те кара за мислиш; кара те да ти се повдига, но вече е твърде късно да се откъснеш; мъчно ти е, но нямаш друг избор и съдиш. Много пъти обаче изплуват няколко основателни въпроса: с какво допринася тази история към морето от всевъзможни дистопични романи; историята има ли смисъл?

Първи стъпки в света на Сюзън Елизабет Филипс: "Идеалната половинка", "Избрах теб" и "Рай в Тексас" - Ревю

    През годините четене съм научила, че лошото настроение се лекува най-ефективно от чик-литите - онези страшни книги, които преди време посетител на книжарницата, в която работех, нарече "поезия за възрастни" и които продължават да провокират полемики под постове с красиви маникюри и полепнал по кожата пясък през летните месеци. Хубаво е да се отнасяме критично към литературата от всякакъв жанр, за да подобряваме предпочитанията си и да се възползваме от дидактическите възможности на този тип забавление, но без да забравяме, че в крайна сметка си е забавление. Романите на Сюзън Елизабет Филипс с техните шарени и провокативни корици, които едва ли някой би развявал гордо в метрото или автобуса, сякаш съществуват, за да напомнят на изписаните отгоре неща. 

    Във фокуса ми попадат три книги от поредицата "Чикаго старс", които се публикуват между 1994 и 2016 година (очаква се и нова през настоящата 2021 г.) и са преведени на български от изд. Ибис. Става въпрос за една от онези дълги, дълги поредици, които се развиват в една и съща вселена и споделят герои - главните от една част се появяват като второстепенни в друга, създавайки богат свят от образи и взаимно свързани събития, които обаче все пак могат да съществуват независими едни от други. Тук е моментът да спомена, че настоящото ревю съдържа спойлери за сюжетите на трите споменати книги. Те ще бъдат отбелязани с по-светъл сив цвят. 

Книгите на месец април. Десет кратки ревюта

    До този момент новата година се оказва благосклонна към мен и читателските ми навици. Втори месец достигам рекордния брой прочетени заглавия, но не защото ме е подгонила спортна злоба и съм решила да се съревновавам с някого, а защото имам малко повече свободно време и възможност да седна и да прочета книга от корица до корица. Друг е въпросът на какви книги попадам. 

    През април имаше и много попадения, и много разочарования; намерих книги, които ми дадоха много храна за размисъл и станаха повод за чудесни разговори с приятели, с които се опитвахме да разгадаем скрити послния. Други пък разочароваха и ме отказаха от останалите произведения на автора. В общи линии, кртината е цветна и разнообразна. А заглавията са: 

"Дъщерята на Мистрал" от Джудит Кранц - Ревю

        Извън стените на лъскавите книжарници, пълни с нови, бляскави книги, чакащи своя звезден миг, съществува един безкраен свят на позабравени заглавия, сред които от време на време някой заблюден читател открива истинско съкровище. За мен това се оказа "Дъщерята на Мистрал" от Джудит Кранц - книга от около 300 страници, която от години стои на най-горния ред на библиотекатаа на нашите и търпеливо чака да бъде разлистена за първи път от има-няма 30 години, за да припомни една пленителна десетилетна сага.

    Историята повежда читателя на дълго пътешествие във времето в компанията на три поколения жени от едно семейство - Маги, Теди и Фов Люнел. През 20-те години на ХХ век незаконно родената Магали поема живота в свои ръце и пристига от провинцията в Париж, за да се прослави като един от най-добрите модели в културния център на Европа. Поразителната ѝ красота става поводът за срещата ѝ с Жулиен Мистрал - никому известен ексцентричен художник, решил да използва новодошлата като модел за следващото си произведение. Мистрал навлиза в ежедневието на Маги грубо и ненадейно и краткото им съжителство в малка и разхвърляна парижка квартира бележат както нейния собствен живот, така и живота на дъщеря ѝ Теди и внучка ѝ Фов години по-късно. Ако всички пътища водят до Рим, то пътищата на трите дами от рода Люнел неизбежно поемат в посока на Жулиен Мистрал. 

Пролетта досега. Размисли и снимки

    При всяко започване на публикация на по-ежедневна и лична тематика, се чувствам като развален грамофон. Дотолкова е издълбано в ума ми да регистрирам случващото се по света, че вече не съм сигурна дали мога да измисля не-клиширано и не-банално встъпление. Но се надявам да ми простите - колкото и да не ми се иска да го споменавам, пандемията намери начин да се вмъкне в живота ми и превърна първите няколко седмици от така очакваната пролет в нещо, което се надявам бъдещото ми аз да забрави възможно най-бързо. 

    Беше ми пределно ясно, че ще дойде моментът да се сблъскам лично с пандемията. Не очаквах обаче да е изневиделица (наивна мисъл - такива неща нито предупреждават, нито ти дават шанс за психическа настройка, така че да можеш да понесеш събитията по приличен начин), нито пък да отнеме възможността да стана пряк свидетел на всичко, за което вече от година копнея. 

Из Netflix мемоарите на една студентка в трети локдаун

    Резултатът от една година пандемия и три локдауна е следният: способността ми да се концентрирам върху каквото и да е за повече от 30 минути е безвъзвратно погубена. И това е лошо не само за академичната част от ежедневието ми, но и за времето за почивка, когато се предполага, че мога да си позволя да се отпусна пред телевизора и да гледам сериали от по 6-7 сезона със скоростта на първите посетители на хранителен магазин рано сутрин. Да, но комбинацията между това нещастно произведение на модерната чума се комбинира с абсолютната липса на наистина завладяващи филмови предложения и дава още по-тъжен резултат: скролване из всевъзможни социалки, без усещане за време и пространство. Също и липса на активност тук на пук на всички обещания и закани от началото на годината. *усмивчица*

    В кратките моменти на просветление и необяснимо желание да оставя телефона и да се съсредоточа върху някакъв сюжет (окей, окей, ако не уча, гледам тикток или тормозя котката, чета във всякакви формати, това е така) през изминалите месеци, случайно попаднах на няколко филма и сериала, които изпъкнаха на фона на наплива от заглавия.

Книгите на месец февруари. Осем кратки ревюта

        Едничката причина, поради която ми е тъжно, че оставащите сесии в университета се броят на пръстите на едната ми ръка, е че скоро няма да ми се отдаде възможност да отделя максимално време на четенето. Сесиите са най-активния ми читателски период. Обикновено организирам дейностите си по начин, че да ми остане поне една седмица за удоволствие. И тези от вас, които следят книжния ми инстаграм, може би са забелязали, че присъствието ми там се засили значително  - все пак трябваше да отбележа някак, че само за февруари успях да прочета цели осем книги! И то какви!

        Със заглавията изкарах късмет, макар и няколко от тях да бяха абсолютно онче-бонче на място в книжарницата - влязох, грабнах ги и си излязох, вдъхновена само и единствено от корицата им (никой не може да ме накара да повярвам, че не се влияе от визуалната презентация). Някои от другите пък с нетърпение чаках в Сторител. Силно се въздържам от това да пиша суперлативи за платформата, за да не заприличат публикациите ми на реклами, каквито не са, но и не мога да си мълча напълно, защото през последните месеци се превърна във верен другар и основен източник на литертура за забавление за моментите, когато нямам физическата възможност да седна и да се съсредоточа достатъчно.
    И преди да съм се отнесла дори повече - нека ви разкажа накратко за осемте заглавия, с които се срещнах през изминалия месец:

Нова година, същите цели

    В началото на всяка година подхождам различно към традицията с новогодишните цели - веднъж си поставям някои напълно осъществими, за да получа гарантирано чувство на удовлетворение, друг път изобщо не се и замислям и се оставям на течението. Не обичам чувството при провала, а същевременно не искам да се поставям под стрес и сама да се обричам на провал.

    Изминалата 2020 г. ни научи да ценим нещата, с които разполагаме, да се възползваме от всяка дадена възможност и да се замисляме по-често за това по какъв начин трябва да оползотворяваме времето си, за да не съжаляваме в последствие. В началото на пандемията взех някои не толкова добри решения за себе си и сега, когато се връщам назад, съжалявам, че не съм се заинатила. Сега трябва да търпя неприятни последствия. Домашната изолация се оказа чудесен повод да преосмисля мечтите и плановете си и стана повод отново и отново да се убеждавам в твърдението, че понякога е нужно да се подбутнем насила към дадено действие, за да дадем някакъв старт. Казват, че навик се гради за 30 дни. Тоест, ако за месец месец постепенно се научиш да вършиш нещо първо с усилие, а след това с нарастващо удоволствие, след време ще си направил голяма крачка към по-добра версия на живота си. С това на ум, искам да започна 2021 г. с няколко обещания, към които да се обърна след дванадесет месеца не със съжаление, а с гордост. 

       Правя го съзнателно месец след началото на годината. Реших да си дам това време, за да оценя силите и желанието си, да изпробвам различни неща и да преценя кои точки от твърде дългия списък ще се окажат наистина ценни. 

Декември в снимки и разпръснати мисли

    Дълго време се чудих с какво да завърша годината и да приветствам 2021 г. Може би ако се бях постарала малко повече, щях да организирам по-пълен блогмас и щях да кача поне 12 публикации. Дори и без предварителна мотивация беше напълно възможно. И ако се беше случило, най-вероятно днес щях да резюмирам мислите си във връзка с това, щях да коментирам всички трудности, с които съм се срещнала през изминалите трийсетина дни и успехите, с които се гордея.
    След като не мога да остана в пространството на блога, отново ще ви поканя за погледнете през процепа на вратичката към моя личен свят от последния месец. Отказвам се да коментирам цялата година - не искам да повтарям неща, които така и така съм споменавала многократно тук, а и искам да се откъсна от негативизма за момент. Не казвам, че декември беше най-положително заредения месец от година насам, но все пак наближаващите светли празници вдъхнаха доза щастие и породиха значително разнообразие.