May wrap up & June TBR pile

Когато се захванах с търсенето на изчетените през май книги, си мислех, че съм прочела максимално 3 книги. Оказа се, че всъщност са седем, повечето от които бях убедена, че съм свършила преди три месеца. Времето наистина минава твърде бързо. 

В края на април предизвиках себе си да прочета "Когато кучетата плачат", третата от поредицата за братята Улф на Маркъс Зюсак, "Стъкленият трон" от Сара Дж. Маас, "Полулош" от Сали Грийн и "Светлината, която не виждаме" от Антъни Доер. Щастлива съм, че успях да прочета всяка една от тях. Ако желаете да прочетете мнението ми за "Полулош" и "Светлината, която не виждаме", кликнете върху заглавията. 

Противно на тези две, обаче, "Когато кучетата плачат" не ми хареса особено много. Страшно много харесвам Зюсак и исках ужасно много за харесам тази поредица, но ми се стори, че няма никаква цел, никакъв сюжет, братята не ги харесвам, нито пък второстепенните герои. Явно не това е моята история.

"Стъкленият трон" харесах много, страшно много, и имах желание да си купя втората книга от Базара на книгата, но за съжаление нямаше щанд на изд. "Егмонт", за това ще трябва да почакам известно време. До тогава ще се насоча към новите книги от събитието. 

Именно от там със сестра ми си купихме първата част на "Death note", която прочетох за около час на следващия ден. Може би защото е първата манга/комикс (не знам как се води), която чета, ми хареса страшно много. Надявам се около последните класни да ми се отдаде възможност и да прочета другите две преведени части.

В средата на месеца от издателство "Колибри" ми пратиха втората част на ""Полулош" - "Полудив", и, разбира се, нямаше начин да я оставя да стои на рафта, и я прочетох бързичко. Хареса ми много, добро продължение е. Ако желаете да прочетете пълното ми мнение, можете да кликнете върху заглавието за ревю. 

От издателство "Ентусиаст" този месец получих една малко по-отдавна издадена книга, която бе в списъка ми с книги за четене твърде много време - "Нощният цирк" от Ерин Моргънстърн. Вече е една от трите ми най-любими книги, напълно заслужено при това. Ако искате да разберете малко повече, кликнете тук.

Желанията ми за месец юни отново са четири, това се превръща в нещо като обичай. Първата книга, която избрах, е "Еманципирана любов" на Тери Пратчет, купена от Панаира на книгата. Вълнувам се, защото има много прекрасни мнения, а и искам да фенгърлствам с Миш. 

Може би знаете, но напоследък "Кралицата на Тиърлинг" е хит в ютуб обществото. Нямах идея, че книгата е преведена, но съм щастлива и с наистина високи очаквания. Дано да бъдат оправдани!

След като сама пожелах "Писма до мъртвите с любов", книгата ми беше горещо препоръчана, и веднага след последното четиво я грабнах. В момента не съм много напред, просто защото имам доста задължения около изходни нива и финални проекти в училище. Но паралелно с нея, както може би можете да видите от снимката, чета "Обсебена от теб" от Силвия Дей, четвъртата от поредицата "Кросфайър". Мария ми я подари за Коледа (срам ме е) и още тогава я започнах, но дори не мога да се сетя за причината, поради която спрях. Сега е крайно време да подновя четенето и да схвана за какво са цитатите, които ми е отбелязала приятелката ми. 

И така, след един сравнително силен месец запретвам ръкави, за да довърша учебната година, а също да приближа TBR купчинката до 0. Планирам скоро да се включа в някои read-a-thon-и, ако има, както и в летния за една седмица, който предстои, макар и да не знам дата. Но за него ще ви говоря в друг пост! 

"Нощният цирк" от Ерин Моргънстърн - Ревю

Циркът пристига без предупреждение.

Не го предшестват никакви обяви, никакви книжни плакати по стълбовете в центъра на града; не е споменат, нито рекламиран в местните вестници. Той просто е тук, а вчера не беше.

"Нощният цирк" от Ерин Моргънстърн ме грабна още с първите си четири реда.

Никога няма да бъда способна да предам цялата палитра от чувства, които провокира тази книга, нито пък да ви накарам да обикнете Le cirque des Rêves толкова, колкото го обичам аз. За да разберете, трябва да прочетете книгата сами и да усетите магията.

Историята за пътуващ цирк от края на деветнадесети век, съставен не от една, а от десетки шатри със свои собствени атракции, сама по себе си е пленяваща. А съчетана с финия стил на авторката (в случая по-скоро красивия превод на Мария Чайлд), прави четенето неповторимо преживяване. Ерин Моргънстърн отделя внимание на всеки един детайл от картината - от изящните дрехи на персонажите до тънкия слой прах върху някоя полица с книги. За хората, които не си падат по подобен тип текстове може би четенето няма да бъде приятно, макар че тук историята е интригуваща и със или без описания тя трябва да се чете бавно. Всеки ред е удоволствие, всяка препратка (особено тези към творбите на Шекспир), всяка една реплика. А текстът трябва да бъде осмислен. Невъзможно е при първия прочит да се забележат всички тънкости и само мога да предполагам, че вторият би бил още по-завладяващ.

"По-добре един перфектен диамант, отколкото цяла торба с дефектни камъни."

"Хората виждат онова, което искат да видят. И в повечето случаи - онова, което им се казва, че виждат."

Обгърнат от нощта, величествен и мистериозен, отвъд стените си Нощният цирк крие една необятна арена за състезание между двама млади илюзионисти, борещи се помежду си заради амбициозните си ментори и тяхната вражда, без дори да знаят за цената, която им е отредено да платят, за да станат победители. Тази сюжетна линия е най-ярко изтъкнатата в цялостната композиция на произведението. В рамките на тридесет години проследяваме как Силия и Марко, двете главни фигури в историята, усъвършенстват способностите си и започват "сляпа" битка помежду си чрез цирка, изграждайки нови шатри, пълни с магия, и поддържайки го жив. Освен това виждаме и пътя им към съдбата, борбата за свобода от невидимите вериги, които са ги приковали освен един към друг, и към Le cirque des Rêves.

При тях двамата е преплетена и любовната нишка, придавайки на сюжета известен драматизъм - Силия и Марко се влюбват, но не могат да бъдат заедно заради неизвестните правила на дуела, от които по-късно става ясно, че един от двамата ще трябва да умре. Не мога да кажа, че това е любимият ми аспект от историята им, но определено ми хареса, тъй като не е натрапчив, нито преувеличен. По-скоро го смятам частично породен от самата забрана двамата да са заедно.

Попет и Уиджит, близнаците, родени в деня на откриването на цирка, са не по-малко важни. Главите, които проследяват техните действия, са любимите ми, защото двамата са въплъщение на бъдещето на цирка - живи, интересни, забавни и влюбени в "дома си". Бейли, който е привидно нормално момче с предначертано от родителите му бъдеще, има също важна роля. Частите от книгата, посветени на него, са най-объркващите, тъй като авторката ни праща години напред в бъдещето, във време, в което много неща около цирка са са променили. 

Друг похват на Моргънстърн е да използва второ лице в някои от главите, обяснявайки какво е чувството да се разхождаш по пътеките между шатрите. Чрез тези, макар и не много глави, се почувствах малко по-близо до това въображаемо място и неведнъж изтръпнах. 

Цукико, хер Тийсън, Хектор, Александър, Изобел и други, както и тези герои, които споменах по-горе, са тези, които създават, украсяват и вдъхват живот на главния герой и този, който стои в основата на цялата книга - Le cirque des Rêves, "Циркът на мечтите".

"Миналото остава върху теб, както пудрата захар се полепя по пръстите ти. Някои хора могат да се отърват от него, но те пак си остават там - случките и събитията, довели те до мястото, на което си сега."

Ерин Моргънстърн не само е написала поредната книга. Тя е създала лабиринт за въображението, зад чиито ъгли се крият магия и мистерии, обагрени в червено и черно на фона на нощно небе. Приказна история за вълшебно място, обитавано от прелестни персонажи, които несъмнено ще се появят в сънищата ви, след като прочетете "Нощният цирк."

"В края на краищата, има много видове магия."

Благодаря на издателство "Ентусиаст", които направиха възможно приключението ми по несъществуващите пътеки на цирка!

Преживявания и книги от Пролетния базар на книгата - 2015

Както сигурно вече знаете, за периода между 19 и 24 май бе насрочен Пролетния базар на книгата - събитие, което очаквах още от края на зимния. Като цяло няма какво да ви кажа за самата организация, за това направо преминавам към моето мнение и преживяване. 

Посетих за първи път НДК в сряда на гърба на зрелостниците и седмокласниците, и още тогава със сестра ми се запасихме с огромна купчинка книги. Два часа се качвахме от първи до трети етаж отново и отново, минахме през почти всички издателства по няколко пъти, спечелихме доста намаления от много от тях и се запознахме с много интересни хора. В сряда нямаше голяма тълпа и беше доста широко и свободно, а също и имаше време за размяна на реплики с представителите на повечето издателства. Нямам думи да ви опиша колко хубава е атмосферата на това място, дори в по-населените дни, като днешния. Само мисълта, че всички тези хора са дошли за книгите, част от тях дори харесват същите като теб, те кара да вървиш и да се усмихваш широко. 

Тази сутрин (събота) с родителите ми и сестра ми решихме да отскочим отново и да купим още няколко книги, които бяхме изпуснали предния път. Не е нужно да споменавам, че си тръгнах с повече, отколкото бях планирала. Но освен самото зяпане ми се случиха още няколко забавни неща - отново се засякох с Мила от "Софтпрес" и няколко познати от "Ентусиаст". И ми взеха интервю за някоя телевизия. Това беше инфаркт. Бях застанала да си купя книга на Тери Пратчет и бях съсредоточена върху избирането на книгоразделителче, когато някой се приближи до мен и завря микрофон в лицето ми. Въпросите не бяха нещо сложно, но аз се шашнах (съвсем мъничко), защото в този момент си мислех как ще се кача на третия етаж и ще умра някъде пред някой щанд, зарината в книги. Та мисълта ми беше, че довечера може да ме мернете някъде по телевизиите. 

Сега преминавам към книгите, с които се сдобих през тези два дни в Рая. 19. Купихме си 19 книги. И за да не стане разминаване в информацията - не всички са за мен. Две от тях са за баща ми, а още шест-седем - за сестра ми. Може би много от вас ще си помислят, че това са твърде много книги (не твърдя, че не са!), но имайки в предвид, че средно на седмица харча по два лева за нещо за хапване, харченето на малко повече пари веднъж или два пъти в годината за нещо, което обожавам, не ми се струва чак толкова нередно. 

Освен майка ми, която скромно не си купи нищо, баща ми подходи най-премерено, взимайки си само "Защо две Америки?" от Андрей Пантев и "Книжарничката на острова" от Габриел Зевин. За тези две не мога да ви кажа почти нищо. 

Сестра ми сякаш се придържаше към синьото, купувайки си третата част на "Скълдъгъри плезънт", "М като Магия" от Нийл Геймън, "Бдение" от Лиза Макман и трите излезли части на "Death note". Вече прочетох "Скука" - първата част от мангата, и ми хареса, имайки в предвид, че нямам никакъв опит с този "жанр". Изпитвам интерес и към "М като Магия" на Геймън, от изключително много време искам да прочета негова книга и ще се възползвам от сестра ми. 

Стигнахме до книгите, които взех за себе си. Много съм развълнувана за всички и нямам никаква представа как ще разпределя времето си, а също как ще реша коя след коя да чета. При всяко положение обаче вече уредих лятната си ваканция. Или поне част от нея. 

"Фантастични животни и къде да ги намерим" и "Куидичът през вековете" от Дж. К. Роулинг са новото допълнение към "Хари Потър" рафта ми. Преди буквално два месеца намерих и двете на английски и пожелах да си ги взема, но новината за преводът им ме спря (макар и да ми се искаше да си ги взема в оригинал). Днес вече имам и двете. И съм щастлива.

Както споменах по-горе, купих и първата си книга на Тери Пратчет - "Еманципирана магия". Избрах именно нея заради хубавите отзиви и факта, че тя е може би най-споменаваната му книга от познати и приятели, на които се доверявам. Надявам се, че ще ми хареса!

Изненадах се изключително много, когато видях "Кралицата на Тийрлинг" преведена и да ме чака на щанда да издателство Бард тази сутрин. Обикновено новите американски издания се превеждат по-дълго. Но вероятно този път е предизвикала интереса на издателите. Единственото, което ме разочарова мъничко, е смяната на корицата. Харесваше ми в оригинал.

"Посланическото градче" е книга, която си бях набелязала за книга от издателството, на която да напиша ревю, но тъй като тогава се спрях на друга, реших да си купя тази сама. Освен това хубавите думи на жената от щанда ме мотивираха да я прочета по-скоро.

Чакам "Наследницата" от сякаш цяла вечност и съм щастлива да я вържа в ръцете си, толкова красива и лъскава. Въпреки всички критики към поредицата, тя е една от любимите ми и гледам положително на четенето на тази част. Надявам се да оправдае очакванията ми. 

Нямах никаква идея, че в плановете на издателство "Бард" влиза издаването на предисторията на "Лабиринтът" - "Окончателна директива" от Джеймс Дашнър. Отново, и за тази поредица има много негативни мнения, но я обичам, и четенето на книгата ми е приоритет. 

"Писма до мъртвите с любов" от Ава Дилийра е следващата книга, към която ще се обърна този месец. Освен, че я желая от много време, момичето от щанда беше невероятно ентусиазирано, когато взех първата бройка, дори ме снима за инстаграма на издателството. Смятам да се доверя напълно на мнението ѝ и се надявам на мен да ми хареса дори повече!

Напоследък ме влекат сериали и книги, в които става въпрос за пътуване във времето (време е да прочета "Друговремец"), за това се спрях на "Гондолата на времето" от Ева Юьолер на щанда на издателство "Ибис". Това, и защото много обичам Венеция и книгата ще ме върне в тесните улички и канали. 

През последните два панаира гледах "Не пускай ножа" от Патрик Нес с недоверие и желание, и този път най-накрая се самоубедих, и я купих. Чела съм мнения, мои приятели я обичат, но аз все още не зная точно за какво става въпрос. Няма да си правя труда да търся информация, защото имам предчувствието, че ще ми хареса много повече, ако бъде изненада.

И последната книга, която си купих, е "Магът от Стоунуайлд", най-вече защото имах 40% намаление от една томбола, а преди известно време със сестра ми си бяхме говорили, че някой ден трябва да си я купя. Спонтанна покупка, надявам се да стане една от любимите ми. 

Доволна съм от двата дни пазар не само заради книгите, а и заради цялостното изживяване. Срещнах много усмихнати и позитивни хора, които също обичат книги, на няколко пъти получих мини сърдечен удар, разминах се с някои блогъри и хора от литературния кръг, които уважавам страшно много. 

А сега не мога да спра да зяпам красивата ми библиотека с новички истории. 

"Полудив" от Сали Грийн - Ревю

Натан Бърн е отново тук. Преследван, мразен, изплашен, добър и лош, но най-вече див.

Благодарение на издателство "Колибри" имах възможността веднага след "Полулош" да се впусна във втората част на трилогията - "Полудив", заради което успях да забележа преминаването на главния герой от едно състояние в друго ясно и съкрушително, както е за него.
(Тъй като това е рецензия за втора книга от поредица, следващите редове могат да съдържат части от сюжета!)

Макар че в благодарствената част и на двете книги пише, че Грийн няма голям опит с писането и това е нейно сравнително ново хоби, аз намирам стила ѝ за забележителен. Като изключим малките "трикове" (като второ лице, единствено число в първата и последната глава), с които украсява текста, думите ѝ са сякаш свързани по такъв начин, че взимат дъха. Изключително завладяващо. Искреният глас на Натан както в първата част не го предава, а завладява читателя и подклажда интереса му. 

В "Полудив" виждаме Натан след голяма за него промяна - вече притежава даровете и е пълноправен магьосник. Въпросът дали е добър или лош остава на заден план, докато на преден излиза нещо по-голямо - дарбата му да се превръща в животно. 

„В началото ми се струваше, че то иска да отнеме тялото ми. Но не е така. Ти просто откриваш друга част от себе си. По-естествена. По-древна. Тази част от теб, която принадлежи на земята.”

В сравнение с предишната книга тук второстепенните персонажи са изградени върху по-здрава основа и ми се струват по-комплексни. Има повече интриги и благодарение на герои като Гейбриъл, Аналис и Меркюри действието на моменти граничи с някоя екшън комедия, а това ми допадна изключително много. Много от главите са такива, че реагирах точно както е описана реакцията на Натан - пулсът ми се забързваше, исках да стана и да ударя някого, стисках челюст в напрегнати моменти. Все едно изписаните думи са команда.

Докато в "Полулош" сюжетът проследява по-скоро израстването на Бърн физически, то тук развитието на психическа основа е много по-осезаемо. Събитията още от самото начало на книгата помитат Натан и го вкарват в битка, която не би трябвало да е негова. Но не само те са фактор в промяната - хората, които го заобикалят, особено Аналис и Гейбриъл, влияят на Натан много повече от който и да е друг персонаж.
Чувствата ми към бялата вещица са все толкова негативни, колкото бяха и преди, дори малко повече. Идеализираният ѝ образ не се натрапва толкова на читателя, но е запечатан неприятно в съзнанието на Натан и идеята да я "спаси" от мъртвешки сън се превръща в негова главна цел. Цялата любов към Аналис е доста плоска и като че ли едностранна, въпреки всичките моменти на героите заедно. Има нещо, което ме кара да поставям всяка нейна дума под въпрос.
Вероятно това, че книгата ме накара да се замисля с какво са по-добри белите магьосници, които убиват наред черни с предтекст "защита". И в крайна сметка винаги ли етикетът "черен" значи, че си непременно лош?
От друга страна най-любимите ми глави са тези с Гейбриъл и Натан, дори само когато водят най-обикновен диалог. Или спорят. Без значение какви са сексуалните наклонности на французина, връзката му с младия магьосник е невероятно сладка. Обичам колко държи на него и как е готов да се подчини на всяко негово нареждане, независимо от това дали ще му коства живота.
"Полулош" е изключително силна втора книга от трилогията - взима дъха на читателя и не напуска мислите му дори след последната страница. Най-вече предизвиква интерес за финала - грандиозен, по-тъмен и по-див.

"Светлината, която не виждаме" от Антъни Доер - Ревю

Темата за Втората световна война никога няма да излезе от мода, но не само защото е историческо събитие, определило пътя на развитието на целия свят, а и защото литературата, основаваща се на този период от историята, ще подклажда интереса на млади и стари за дълъг период от време. Напоследък на литературния пазар се появяват все повече и повече книги, свързани с военния конфликт, между които е и "Светлината, която не виждаме" от Антъни Доер. 

След като миналата година книгата спечели приза "Най-добър исторически роман" се вдигна много шум из ютуб и блогър средите, подклаждайки интереса и желанието ми да я прочета и да се включа в обсъждането. Наскоро случайно попаднах на българското издание, но дори и в този момент да нямах намерение да купувам книги, грабнах тази и излетях през касите по-бързо от когато и да било. 

Много хора започват да четат с идеята, че историята наподобява тази на друг известен напоследък роман в периода на Втората световна - "Крадецът на книги" от Маркъс Зюсак, и аз не съм изключение. Оказа се обаче нещо доста по- различно от това. 

Сюжетната линия следва паралелно историите на две деца в двете противоположни точки на войната - тази на Мари-Лор, сляпо французойче, и Вернер Пфенинг, сирак в немско сиропиталище. Проследяваме израстването и живота на двамата от малко преди началото до края на войната, а след това няколко глави ни прехвърлят в бъдещето, за да разберем как бомбардировките и загубите са повлияли живота на героите ни.

Нямах никаква идея как съдбите на Мари и Вернер биха се преплели без историята да бъде глупав насилен романс между "горкото френско девойче" и "нещастния сирак", и останах невероятно изненадана от непринудената, но силна развръзка. Най-вече защото същинската част на романа беше десет пъти по-чувствена и истинска.

След като Мари-Лор губи зрението си на шест годинки, баща ѝ, Даниел, започва да прави умален макет на града, в който живеят, подарява ѝ книги с брайлово писмо, води я в Националния природоисторически музей, където пази ключовете, опитва се да направи живота ѝ възможно най-нормален. Вече станало ясно, че ще има военно движение, двамата се отправят към малко френско градче, Сен Мало, където могат да живеят безопасно при чичото на Даниел, Етиен, поне докато всичко отмине. Редуващи се с кратките глави за живота на Вернер, тези за момичето разказват за нелекия ѝ живот с бастунче в ръка, приобщаването, трудностите да останеш без родител, а скоро и само с един-единствен роднина. Действието на моменти е бавно, понякога пък сякаш всяка дума те кара да летиш през времето, докато се опитваш да осъзнаеш какво се случва. Чрез образа на Мари Доер ни показва жертвата във войната, всички поражения от разбития живот.

Вернер пък, освен образ от отбора на нападателите, хитлерист и убиец, ни напомня, че не всички са еднакви, и в редиците на Хитлеровата младеж не всеки е така кръвожаден, както хората си ги представят при споменаването на Германия.

Отраснал в сиропиталище с по-малката си сестра Юта, Вернер е момче, влюбено във физиката, математиката, радиата и среднощните програми, които понякога хваща някъде от Франция. Отличаващият го талант го праща в редиците на младежите, подготвящи се за битка, вместо в мините, където е загинал баща му. В тълпата от руси и синеоки момчета Вернер се отличава не само с по-светлия нюанс на русо. Съдбата му поднася възможности, които той съумява да приеме без да се противи, като всеки един от тях - от намирането на старото радио в сиропиталището, обучението в елитна школа до уроците на доктор Хауптман - го насочва към съдбата му - атакуваната Франция.

На колана му се полюшва огромен пистолет; най-фанатичните курсанти го гледат с блеснали от възторг очи. За Вернер той е олицетворение на грубостта и насилието.

Очаквах немското момче да предизвика негативни чувства в мен и симпатиите ми да останат на страната на Мари-Лор, но се случи така, че Вернер се превърна във фаворита ми заради страстта, вложена в образа му, също и това, че най-сетне някой ме накара да отворя очи и да осъзная, че губещите страни във Втората световна война са две. Съюзниците и Оста губят по нещо. 

В представите ми Съюзниците бяха потърпевшите, бомбардираните- тези, загубили толкова много хора заради германците и държавите от Оста. Но Вернер, като представител на немската нация, ме накара да осъзная, че макар и те да създават впечатление на кръвожадни редици от безскрупулни убийци, много голяма част от тях не са имали правото на избор дали да бъдат такива. Дадох си сметка, че хиляди войници са били принудени да изоставят семействата си и да се изправят срещу други войски заради сбърканите идеали на Фюрера. Изгубили са правото си на избор. 

Върху една нащърбена и осеяна с лишеи бетонна стена е закрепена малка мемориална плоча. *Тук бе убит Би Гастон Марсел, осемнайсетгодишен, загина в името на Франция на 11 август 1944г.*. Юта сяда на земята. Морето е оловносиво и свъсено. Няма възпоменателни плочи за немците.

Малка подробност от структурата на книгата подсили положителното ми чувство няколко пъти. Антъни Доер е използвал похват, с който в началото на всяка нова част, а и в самото начало на романа, препраща читателите в бъдещето, тоест в края на Втората световна, сякаш за да сглоби пълноценно образите на Мари и Вернер, да даде шанс да предположим какво би могло да се случи с двама им.

Както споменах в началото, очаквах с нетърпение да разбера как съдбите на двамата главни герои ще се преплетат. Не исках да е поредната любовна история, исках нещо истинско, което да не разваля тъмната, но някак топла атмосфера, описана на страниците. Резултатът беше като не много силен шамар, предвидим шамар. От една страна очаквах общото между французойката и немецът да е именно тази малка подробност в сюжета. От друга нямах идея, че тя ще даде своите резултати на толкова малко страници преди самия финал. Макар и кратката им среща, обречена от самото начало на нещастие, в крайна сметка е напълно достатъчна и напоена с любов. Любов, която в цялата история може да се разгледа в повече области, от колкото можете да си представите.

В "Светлината, която не виждаме", светлината представлява способността да отличим добрите и лошите неща, да оценим това, което имаме и да се съсредоточим върху доброто дори и в най-лошите ситуации. За всеки тя е различна. Идеята обаче е една и съща - да я оценим.

Така че, деца, математически погледнато, светлината, като цяло, е невидима.

За София с любов...

Тази вечер се проведе Нощта на музеите в София. Трябва да призная, че като цяло не съм особено голям фен на обикалянето по подобни мероприятия, но видях това като шанс за дълга разходка в нощния град докато е по-населен от когато и да било през седмицата. Останах изненадана приятно, макар и да посетих само три музея (имаше наистина много хора). Не съм впечатлена от това, че всичко беше безплатно, нито пък че при събирането на някакъв брой печати имаш шанс за посещение на Лувъра. Концепцията и организацията на цялото нещо беше нещо, което при нас се вижда не толкова често, а броят на посетителите ме изуми. При всяко положение съм страшно щастлива, че най-сетне подобни събития биват организирани, а също, че толкова млади хора спокойно и с усмивка участват. 

77 неща през пролетта, за които може да живеем

Чувствам се малко тъжна, тъй като времето прелетя и сега съм тук, пишейки последния списък със 77 неща. Миналата година през юли публикувах първия за лятото, а ето, че сега ми предстои да оставя и това зад гърба си. Това, обаче, далеч не е носталгичен пост, а именно обратното. С настъпването на пролетта не само природата подновява живота си, хората също го правят. Ако не сте забелязали това у себе си, ето ви седемдесет и седем неща, дейности и малки детайли от заобикалящата ни действителност, които да ви напомнят да се усмихвате широко през този слънчев сезон.

♥

Музикални фестивали.

Шофиране със спуснати прозорци.

Зеленина.

Слънцето.

Къси панталонки.

Сладолед.

По-дълги дни.

Пролетно почистване.

Цветя.

Новото начало.

Плодове.

Пролетни бури.

Нови музикални хитове.

Роса.

Разходки в парковете.

Фонтани.

Хладен свеж въздух.

Зимни разпродажби.

Риболов.

Пикници.

Фотосесии на открито.

Разходки с колелета.

Панаир на Книгата. 

Студени напитки.

Край на учебната година.

Реки.

Гъсти гори.

Водопади.

Цветни залези.

Огнени изгреви.

Гръмотевични бури.

Почивни дни.

Мързеливи съботи.

Неочакван шопинг.

Повече време.

Вдъхновение.

Бране на череши.

Ягодов шейк.

Птича песен.

Пеперуди.

Цветове.

Ясно небе.

Наближаващото лято.

Миризмата на окосена трева.

Рокли.

Усмихнати хора.

Четене на перваза на прозореца.

Криеница в парка.

По-ярки звезди.

Миризмата след дъжд.

Започване на нова история.

Хартиени самолетчета.

Домашно направен сладолед.

Пръскане с вода в училищните коридори.

Освежаващи фитнес тренировки.

Кратки домашни.

Подновяване на декорацията в спалнята.

Букети с цветя навсякъде.

Нов любим сериал.

Планиране на приключения с приятели.

Мечти.

Временни татуировки.

Незабравка.

Новости в бъкет листа.

Споделяне на любима книга с приятели.

Добър успех в училище.

Рисуване с тебешири по улицата.

Люлякът.

Игра на думи.

Студена бира.

Домашна дискотека.

Студени завивки

Изблици на смелост.

Пролетна ваканция.

Домашна лимонада.

Краят на още една учебна година.

Съставяне на списъци с неща, за които да живеете през пролетта.

♥

(Снимки: weheartit.com/)

"Полулош" от Сали Грийн - Ревю

Когато за пръв път пред очите ми мина заглавието на романа на Сали Грийн, "Полулош", се запитах защо вместо това не се казва "Полудобър", например.
Дълго време след тази среща минавах покрай рафтовете в книжарницата, на които беше сложена книгата, често я взимах и препрочитах синопсиса отзад. Тогава правех директна препратка към "Хари Потър", дори и да не бях прочела и тази поредица. И разбираемо - вещици и вещери, магии, лош магьосник, дарове... Та колко по-различно може да бъде?
Оказа се твърде различно.

Историята на Натан не е точно история за вещери и магия, макар и това впечатление да оставя резюмето. Книгата е за историята на самото момче, неговото израстване на място, където то е единственото дете на бяла вещица и черен вещер, а също и борбата му с обществото за това кой всъщност е. 

Натан не е нито добър, нито лош, не е нито бял, нито черен. Нещо по средата е. Но всички предпочитат да виждат неговата черна страна, дошла от баща му - най-силният и опасен магьосник на Земята. Сюжетът проследява прехода на главния герой от ранна възраст до седемнадесетия му рожден ден, когато би трябвало да получи три дара от негов роднина, за да се превърне в истински магьосник. 

Стилът на Сали в началото е объркващ, тъй като книгата започва във второ лице, единствено число - като че ли говорителят се обръща към теб, задава ти въпроси, казва ти как се чувстваш. Чувството е все едно наблюдаваш живота си отстрани. Изключвайки още една или две глави обаче, книгата е написана от името на Натан. Нещо, с което се отличава от всички останали книги с тази форма е, че гласът на Натан е наивен и искрен - едновременно създава впечатлението, че той е по-голям от колкото всъщност е, но те кара да повярваш във всяка една дума, защото е написано непринудено, без да се пресилват чувства. Всичко е така, както би си го помислил и читателят, ако беше на мястото на главния герой.

Действието не ми се стори скучно, но на моменти беше забавено и ми се прииска да почувствам малко повече от обичайния адреналин, примесен с цялостното тъмно настроение на "Полулош". За мен беше сякаш в картината в ума ми преобладават сивите тонове, черното. Все едно всичко е забулено от гъста мъгла, която прави историята да изглежда страховита, студена и неприветлива. И същевременно реална и много близка до читателя. В частност - близка до мен. 

Сали Грийн не само е съчетала магьосническия свят и реалния майсторски, създавайки страхотен ърбън фентъзи роман. Тя е успяла да запази качествата и на двете страни, така че читателят да може да се докосне до тях. От връзките в семейството, тези на братя и сестри, след това през бушуващите хормони на навлизащите в пубертета деца, целувки, цигари, представи за секс и така нататък - това са реални неща, които се случват в действителност. И са представени спокойно, без натрапване, именно такива, каквито трябва да са. В сравнение с това в други YA книги или е твърде преувеличено, все едно това са единствените неща, за които мислят петнадесет-шестнадесетгодишните, или са абсолютно табу.

"Смяташ ли да живееш толкова дълго, че да умреш от рак на белите дробове?"

Най-същественият проблем в книгата обаче си остава борбата между доброто и злото. Тъй като е син на Бяла вещица и Черен магьосник, Натан е отхвърлен от обществото на Белите, заклеймен е под репутацията си на Черен и лош още от самото си раждане. Бързо разбрах, че заглавието се дължи именно на това - мнението на останалите, винаги е то. Често казвам, че колкото повече повтаряш на един човек, че е "някакъв", независимо какъв, то рано или късно това ще се превърне в истина. 

Натан не разби представата ми за това нещо, той просто ми доказа, че мнението на хората няма никакво значение за това, което си ти. Все е едно какъв е произходът на майка ти или баща ти, няма значение как те наричат околните, нито пък каква кръв тече във вените ти. Има значение единствено това какъв искаш да си ти самият, как чувстваш себе си, в какъв човек искаш да се превърнеш. 

"Номерът е да не ти пука. 

Да не ти пука за болката. 

Да не ти пука - това е номерът.  

Единственият номер."

Бих могла да пиша изключително много за героите тук, защото много от тях са страхотни без да бъде преувеличен техният характер или качества. Като Натан. Той несъмнено е страхотен главен герой. Лъже, бива нараняван, греши, краде и плаче. Не изоставя мечтите си свързани с хора, които може би никога повече няма да види, води битка като всеки един нормален подрастващ. Не иска да убива, но се бори за себе си когато се наложи. Бива затворен в клетка. Бива изтезаван и трениран. Влюбва се. Кара читателите да мислят.

Други персонажи, направили ми впечатление, са Аран и Гейбриъл - глътки свеж въздух в тъмнината, и двамата образци за преданост и искрено приятелство.

Тъмен, въвличащ, интригуващ и напрегнат - това е за мен романът "Полулош", който ме накара да се замисля за това, което искам да съм и това, което казват хората за мен. Лесно четиво, което не само ще ви накара да повярвате на Натан, но без позволение ще смени мястото ви с неговото и ще ви дари с изживяване, на което не сте се и надявали. 

Bookshelf Scavenger Hunt TAG

Колко пъти трябва да кажа "Благодаря" на Юли, че ме тагна? Защото това беше най-забавният таг, който съм правила. Много пъти... По рафтовете ми настъпи безредица, но ми се стори толкова занимателно, че се разочаровах, когато въпросите свършиха. Предлагам да оставя обясненията и да пристъпя към снимките.

Намери име на автор или книга със З в него.

"Крадецът на книги" от Маркъс Зюсак и "Истинското значение на Смекден" на Адам Рекс.

Намери класика.

"Джейн Еър" от Шарлот Бронте. Впрочем планирам тази книга да е в списъка ми с книги за четене за следващия месец, защото е крайно време да се включа в hype-ването.

Намери книга с ключ на нея. 

"Коледата на Поаро" от Агата Кристи, точно над заглавието вдясно е ключът.

Намери нещо на рафта си, което не е книга.

The Book Combo TAG

В последно време не мога да спра да редувам таг постова и ревюта, но такива са обстоятелствата. Името ми е споменато в толкова много подобни публикации, че все още нямам никаква идея как ще наваксам на време и така че да не обидя хората, които са ме тагнали. Знам само, че няма начин да пропусна поредната поредица от интересни въпроси.

Днес вниманието ми е изцяло насочено към The Book Combo Tag. К. Димитрова ме тагна, а аз нямам никакво търпение да премина към въпросите.

1. Кои двама автори бихте искали да обединят авторските си умения в една обща книга? - Бих заложила много на Стефъни Пъркинс и Рейнбоу Рауъл. Между писането на двете има допирни точки, макар и не много, и двете изграждат невероятни герои. Искам да видя сюжет-комбинация от идеите на двете.

2. Коя е любимата ви съвместна работа между автори? Независимо дали са кратки истории, или книга, върху която авторите са работили заедно. - Не съм чела много книги колаборации, за това залагам на "Сняг вали" на Морийн Джонсън, Лорън Миракъл и Джон Грийн. Триото ми допада, като имам забележки, но цялостният подбор на трите истории прави сюжетната линия напълно завършена, интригуваща и топлеща, особено през зимните дни.

3. Ако можехте да комбинирате две истории и да ги направите на една обща книга, кои щяха да бъдат те и какво щеше да стане заглавието им? - Хм. Бих комбинирала "Заедно на път" и "Слушай", и двете на Сара Десен. Поотделно не са лоши, но са някак си "незапълнени" - ако се комбинират, действието ще бъде много по-интересно, героите ще са по-комплексни, а и ще имаме мааалко по-дълга обща книга, наречена "Слушай  ме по пътя", примерно.

Това звучи нелепо.

4. Кои двама герои от различни книги, бихте събрали заедно? - Селена от "Стъкленият трон" и Гидиън от трилогията за Скъпоценните камъни, макар че това може да се окаже и голяма грешка.

5. Кои два свята от различни книги, бихте искали да видите заедно в един епичен свят? - Искам да видя светът от "Дивергенти", съчетан с този от "Хари Потър", просто защото двете заедно биха създали огромна, гигантска смесица. Също така няма нещо, което да обичам повече от магическият свят и кастовото общество.

6. Коя поредица ще се радвате да видите събрана в една книга? - "Делириум", три книги ми се сториха твърде много. И някъде по средата вече беше твърде отегчително и бавно.

Сигурно вече всеки възможен блогър е отговорил на въпросите, освен Зин и Миш, в чиито блогове погледнах. Тях двете тагвам и пожелавам да се забавляват, ако решат да го направят! 

Еднодневен трип. Врачански балкан, Леденика

Престъпление е да имаш три свободни дни и да останеш затворен у дома, взирайки се в екрана на компютъра в същата задушна стая, в която се прибираш всяка вечер след училище или работа. Престъпление е, защото във времето, което губиш така безхаберно, може да си някъде далеч, на място, което до сега не си виждал или дори такова, което знаеш, но не си посещавал от много време. Някъде нависоко, където всичко е зелено, птичките се чуват, въздухът е чист, слънчевите лъчи те галят измежду големите листа на дърветата, тревата е посипана с маргаритки и глухарчета. Някъде далеч от градския шум, който вече е е превърнал в "тишина" за много хора, далеч от заводи, хора, коли и автобуси, рутината на ежедневието. Можеш да бъдеш на място, където да си дадеш сметка, че то не  всичко, което можеш да имаш.

С родителите ми и сестра ми решихме да си направим кратко пътуване в покрайнините на Враца с главна дестинация пещерата Леденика, а след това още няколко спирки, като например Черепишки манастир. Това са малко от снимките, които направих за тези десетина часа. Жалко, че не могат да пресъздадат обстановката, да възпроизведат зеленината, с която са покрити планините.