Темата за Втората световна война никога няма да излезе от мода, но не само защото е историческо събитие, определило пътя на развитието на целия свят, а и защото литературата, основаваща се на този период от историята, ще подклажда интереса на млади и стари за дълъг период от време. Напоследък на литературния пазар се появяват все повече и повече книги, свързани с военния конфликт, между които е и "Светлината, която не виждаме" от Антъни Доер.
След като миналата година книгата спечели приза "Най-добър исторически роман" се вдигна много шум из ютуб и блогър средите, подклаждайки интереса и желанието ми да я прочета и да се включа в обсъждането. Наскоро случайно попаднах на българското издание, но дори и в този момент да нямах намерение да купувам книги, грабнах тази и излетях през касите по-бързо от когато и да било.
Много хора започват да четат с идеята, че историята наподобява тази на друг известен напоследък роман в периода на Втората световна - "Крадецът на книги" от Маркъс Зюсак, и аз не съм изключение. Оказа се обаче нещо доста по- различно от това.
Сюжетната линия следва паралелно историите на две деца в двете противоположни точки на войната - тази на Мари-Лор, сляпо французойче, и Вернер Пфенинг, сирак в немско сиропиталище. Проследяваме израстването и живота на двамата от малко преди началото до края на войната, а след това няколко глави ни прехвърлят в бъдещето, за да разберем как бомбардировките и загубите са повлияли живота на героите ни.
Нямах никаква идея как съдбите на Мари и Вернер биха се преплели без историята да бъде глупав насилен романс между "горкото френско девойче" и "нещастния сирак", и останах невероятно изненадана от непринудената, но силна развръзка. Най-вече защото същинската част на романа беше десет пъти по-чувствена и истинска.
След като Мари-Лор губи зрението си на шест годинки, баща ѝ, Даниел, започва да прави умален макет на града, в който живеят, подарява ѝ книги с брайлово писмо, води я в Националния природоисторически музей, където пази ключовете, опитва се да направи живота ѝ възможно най-нормален. Вече станало ясно, че ще има военно движение, двамата се отправят към малко френско градче, Сен Мало, където могат да живеят безопасно при чичото на Даниел, Етиен, поне докато всичко отмине. Редуващи се с кратките глави за живота на Вернер, тези за момичето разказват за нелекия ѝ живот с бастунче в ръка, приобщаването, трудностите да останеш без родител, а скоро и само с един-единствен роднина. Действието на моменти е бавно, понякога пък сякаш всяка дума те кара да летиш през времето, докато се опитваш да осъзнаеш какво се случва. Чрез образа на Мари Доер ни показва жертвата във войната, всички поражения от разбития живот.
Вернер пък, освен образ от отбора на нападателите, хитлерист и убиец, ни напомня, че не всички са еднакви, и в редиците на Хитлеровата младеж не всеки е така кръвожаден, както хората си ги представят при споменаването на Германия.
Отраснал в сиропиталище с по-малката си сестра Юта, Вернер е момче, влюбено във физиката, математиката, радиата и среднощните програми, които понякога хваща някъде от Франция. Отличаващият го талант го праща в редиците на младежите, подготвящи се за битка, вместо в мините, където е загинал баща му. В тълпата от руси и синеоки момчета Вернер се отличава не само с по-светлия нюанс на русо. Съдбата му поднася възможности, които той съумява да приеме без да се противи, като всеки един от тях - от намирането на старото радио в сиропиталището, обучението в елитна школа до уроците на доктор Хауптман - го насочва към съдбата му - атакуваната Франция.
На колана му се полюшва огромен пистолет; най-фанатичните курсанти го гледат с блеснали от възторг очи. За Вернер той е олицетворение на грубостта и насилието.
Очаквах немското момче да предизвика негативни чувства в мен и симпатиите ми да останат на страната на Мари-Лор, но се случи така, че Вернер се превърна във фаворита ми заради страстта, вложена в образа му, също и това, че най-сетне някой ме накара да отворя очи и да осъзная, че губещите страни във Втората световна война са две. Съюзниците и Оста губят по нещо.
В представите ми Съюзниците бяха потърпевшите, бомбардираните- тези, загубили толкова много хора заради германците и държавите от Оста. Но Вернер, като представител на немската нация, ме накара да осъзная, че макар и те да създават впечатление на кръвожадни редици от безскрупулни убийци, много голяма част от тях не са имали правото на избор дали да бъдат такива. Дадох си сметка, че хиляди войници са били принудени да изоставят семействата си и да се изправят срещу други войски заради сбърканите идеали на Фюрера. Изгубили са правото си на избор.
Върху една нащърбена и осеяна с лишеи бетонна стена е закрепена малка мемориална плоча. *Тук бе убит Би Гастон Марсел, осемнайсетгодишен, загина в името на Франция на 11 август 1944г.*. Юта сяда на земята. Морето е оловносиво и свъсено. Няма възпоменателни плочи за немците.
Малка подробност от структурата на книгата подсили положителното ми чувство няколко пъти. Антъни Доер е използвал похват, с който в началото на всяка нова част, а и в самото начало на романа, препраща читателите в бъдещето, тоест в края на Втората световна, сякаш за да сглоби пълноценно образите на Мари и Вернер, да даде шанс да предположим какво би могло да се случи с двама им.
Както споменах в началото, очаквах с нетърпение да разбера как съдбите на двамата главни герои ще се преплетат. Не исках да е поредната любовна история, исках нещо истинско, което да не разваля тъмната, но някак топла атмосфера, описана на страниците. Резултатът беше като не много силен шамар, предвидим шамар. От една страна очаквах общото между французойката и немецът да е именно тази малка подробност в сюжета. От друга нямах идея, че тя ще даде своите резултати на толкова малко страници преди самия финал. Макар и кратката им среща, обречена от самото начало на нещастие, в крайна сметка е напълно достатъчна и напоена с любов. Любов, която в цялата история може да се разгледа в повече области, от колкото можете да си представите.
В "Светлината, която не виждаме", светлината представлява способността да отличим добрите и лошите неща, да оценим това, което имаме и да се съсредоточим върху доброто дори и в най-лошите ситуации. За всеки тя е различна. Идеята обаче е една и съща - да я оценим.
Така че, деца, математически погледнато, светлината, като цяло, е невидима.
Няма коментари:
Публикуване на коментар