Цари Мали Град през пролетта

    Правилно са казали хората, че празниците са време за почивка и семейство. През изминалите светли дни лаптопът и телефонът ми излязоха в заслужен отпуск, а аз похапнах козуначе и изгорих калориите по екопътеки (макар че немалко отидоха и в процеса на месене на въпросните козунаци... Перфектната тренировка, ако питате мен). И докато събирам сили и мотивация да седна и да поуча - опитвайки се да не си пусна Heartstopper „само докато си почивам“ - ще ви разкажа за краткото еднодневно пътешествие, което си спретнахме през празниците. 

    Дестинацията ни този път бе Цари Мали Град - комплекс от крепост, етнографски музей, храмове и екопътека в с. Белчин, недалеч от София. Да, сигурна съм, че го знаете. Има обаче защо да е толкова популярен - съчетанието от природа и история предразполага повечето видове туристи, а широките тревни площи (с много пейки и масички) са идеални за пикник, когато съумеете да издрапате по планината. И „издрапате“ е много точна дума за хората като мен, които обичат да казват, че нямат проблем с хайкването и са винаги готови за предизвикателство, но все пак поспират на всеки по-равен участък от пътеката, за да „изчакат“ изоставащите. 

Съботно бягство: екопътека "Искър-Панега"

     Хубавото на местата за пътешествие сред природата е, че колкото и пъти да ги посетиш, ще видиш нещо различно, но не по-малко красиво от предния път, особено ако е бил през друг сезон. Даже няма да споменавам прекрасното чувство да си заобиколен от растения и да ходиш, докато времето сякаш забавя своя ход и ти позволява да се насладиш на слънцето и чистия въздух, за да се завърнеш вкъщи с нови сили. 

    От началото на пандемията насам пътуванията ми бяха сведени до минимум и ограничени само до пределите на нашата страна. Мислех си, че няма смисъл да ги документирам, защото най-вероятно на повечето хора вече им е втръснало от едни и същи дестинации и снимки от подозрително близки ъгли. Но. Хубавите неща трябва да бъдат помнени, а както неведнъж съм казвала - този сайт е личният ми онлайн дневник.
    Затова днес ще ви разходя с мен по една от любимите ми екопътеки в близост до София (относителна, естествено), екопътеката "Искър-Панега", която се намира близко до Луковит и друга природна забележителност - пещера Проходна. 

„Премълчани истини“ от Колийн Хувър - Ревю

    Не съм чела дори и половината от книгите на Колийн Хувър, признавам си. Въпреки това доста гордо се бутам в клуба й с най-верни (по)читатели, защото вярвам много, много силно в таланта й да разказва „обикновени“ истории по необикновен начин. В центъра на романите й винаги стои житейски казус, от който се раждат поучителни ситуации, в които можем да открием частичка от собствените си преживявания и терзания. 

    „Премълчани истини“ започва като история за ранното родителство. Морган се оказва принудена да се откаже от мечтите и плановете си за бъдещето, когато на 17 години забременява с дъщеря си Клара. Омъжва се за Крис, тогавашния си приятел, създава семейство с него, намира опора и най-добър приятел в по-малката си сестра - Джени, и заравя в далечно кътче на съзнанието си искрицата привличане, която проблясква между нея и Джона, гаджето на Джени. Джона не я затруднява - събира багажа си и заминава надалеч, когато разбира за бременността на Морган. Връща се 17 години по-късно, защото, след свалка за една нощ, Джени му признава, че двамата очакват дете. Динамиката между двете двойки тъкмо започва да се нормализира, когато Крис и Джени загиват в катастрофа, оставяйки най-близките си хора в пряк сблъсък с всички лъжи и тайни, които са крили от тях. 

Spring things

    През пролетта личността ми разцъфва. Честно, грейне ли слънце вън и започнат ли да цъфтят дръвчетата пред блока, за мен настъпва време на безумно щастие на най-елементарно ниво. Може би се дължи на факта, че съм родена някъде на границата между пролетта и лятото (макар че средата на юни си се приема за абсолютно лято). Няма пролетна умора, няма пролетна депресия - казвам ви, видя ли цветенца и слънчице, нито ветрове, нито дъждове са способни да ми развалят настроението.
    Прави бяха преподавателите ми в първи курс, когато казваха, че ученето за лятна сесия е цяло предизвикателство, при това не от хубавите. Не е никак честно да трябва да стоиш на компютър, за да четеш научни статии и да довършваш курсови работи, като вместо това може да си в някой парк, да пиеш кафе, да четеш на слънце, да разучаваш нова пътека по Витоша, да пътуваш до близки дестинации и просто да се наслаждаваш на хубавото време вън. Колкото и да отварям прозорците и да се надвесвам над перваза, за да усетя ветреца и да ме близне слънцето, усещането не е нищо в сравнение на усещането, което носят няколко умишлено отделени за разходка часа. 
    Не искам да се примирявам с мисълта, че не всичко в този живот ще ми е приятно за правене и че ще го правя по собствено желание. Реалността е друга и не се съобразява със сезонните ми желания. Затова ми се ще тази пролет да загърбя недоволството и вместо това да се преобразя отвътре навън - по-скоро от вкъщи навън, докато чакам момента да изляза с чиста съвест.