Страници

вторник, 21 ноември 2017 г.

Get to know this blogger better

Някъде из блога ми със сигурност можете да намерите един от тези "Опознай блогъра" таг постове, да, но ми се струва, че е честно да споделя още нещичко за себе си, особено след толкова много години в блог пространството. 
Въпросите в този "Get to know this blogger better challenge!" взимам от поста на Диляна - моя приятелка, която пише за преживяванията си като студентка в Милано. Силно ви препоръчвам да посетите блога ѝ, ако сте любопитни и искате да видите прекрасни фотографии, комбинирани с кратки разкази!

10 случайни факта за мен

- Имам непоносимост към това да не съм най-добрата в областта, в която работя/ уча, и това често ми пречи;
- винаги след първата глътка кафе правя отвратена физиономия, въпреки че ми харесва;
- обичам всичко, което включва понятието "организация" в себе си;
- книжната ми колекция расте непрестанно, но нямам особено много време за четене "по желание" - списъкът с книгите за университета е достатъчно дълъг;
- любимото ми животно е жирафът и преди няколко седмици видях един на живо за първи път в живота си, и плаках;
- на 19 години съм и все още не мога да се престраша да изляза с червило от нас, защото си мисля, че не съм достатъчно "голяма";
- мъглявото, дъждовно време ми е любимо, но винаги ме боли глава или ми се спи страшно много;
- много ми харесва да превеждам художествени текстове, защото имам оправдание да се ровя в речници;
- имам две папагалчета, които се казват Хоби и Гуги, и са кръстени на кпоп идоли от една от любимите ми групи;
- предпочитам да съм заета с безкрайно много учене, вместо да бездействам. Винаги.

Опиши един от страховете си

Може да ви се стори супер смешно, но един от най-големите ми страхове е да остана далеч от вкъщи без пари да се прибера, ключове, с които да си отключя, или телефон, с който да се обадя за помощ. Това са и трите неща, без които не мога да изляза от нас.

Пет неща, които би казала на 16-годишното си Аз, ако можеше

- Трудът ти ще се отплати.
- Всяко зло за добро; няма смисъл да мислиш какво е можело да стане, защото нещата винаги се нареждат и ти винаги си щастлива, защото постъпваш по начина, който мислиш, че е правилен.
- Кпоп. По-бързо, губиш време.
-  Никога не се подценявай.
- Думата "не" съществува с причина. Използвай я по-често.

Пет неща, които те правят истински щастлива сега

- Спокойствието.
- Учебните сесии с кафе и силна музика.
- Прелестните ми приятели - стари и нови.
- Мисълта за наближаващите празници.
- Огромното, пухкаво, розово одеяло, което си купих скоро.

Кое е най-трундото нещо, което някога си преживявала?

Моментът, в който трябваше да взема доста важно решение през лятото на 2017 година. До тогава не осъзнавах много добре, че вече съм пълнолетна и трябва да разчитам най-вече на себе си, когато става въпрос за собствения ми живот и нещата, които правя с него. Наложи ми се светкавично да го проумея и да избера между две възможностти, които исках еднакво много.

 Каква е мечтаната ти работа и защо?

От много години искам да бъда журналист, защото тази професия комбинира много от нещата, които ме интересуват - комуникацията, хората и езика като цяло. Харесва ми динамиката, която предлага, също и възможностите. Не чак толкова опасностите и това, че журналистиката и нещата, свързани с нея, днес са брутално манипулирани. Това е и единственото, което би ме потикнало да избера да се занимавам с преводачество или нещо производно.

Ако можеше да бъдеш животно, какво щеше да си и защо?

Щях да бъда котка. От онези бели, дългокосмести, гледащи надменно котенца, които обичат да си похапват, да спят в близост до парно или нещо друго, излъчващо топлина, и като цяло прекарват живота си обкрижвани и обичани.

Кое е нещото, в което ти се иска да беше по-добра?

Музика. Нямам абсолютно никакво чувство за ритъм, а би ми се искало да свиря или да пея поне мъничко.

Ако можеше да имаш една супер сила, каква щеше да бъде тя и какво би направила с нея първо?

Телепортация, защото искам да мога да пътувам от единия край на света до другия без да заспивам по летища и в самолети,  нито да плащам за това, както и за да не вися по хотели. Ако можех да се телепортирам, още сега щях да щракна с пръсти и да се пренеса в Ню Йорк, защото това е една от топ дестинациите ми и ми се ще в следващите няколко години да я посетя.

Топ пет хобита

- Четене;
- рисуване;
- пътуване;
- писане в блога;
- чистене на стаята ми. Сериозна съм.

Коя популярна представа хората възприемат погрешно?

"Момиче и момче не могат да бъдат просто най-добри приятели". Chill.

Кое е нещото, което хората възприемат най-грешно за теб?

Тук ще повторя отговора на Дидко - огромен процент от хората, с които се сприятелявам, на по-късен етап в отношенията ни признават, че в началото са ме мислели за много надменна и гадна, понеже от време на време обикалям наоколо с т. нар. "resting bitch face". Нищо от това не е истина, разбира се - не се възприемам като надменна и със сигурност не съм злобна, особено когато се запознавам с нови хора. След това... чат-пат.

Каня всеки, който желае да сподели малко повече за себе си в личния си блог, да го направи, но след това да остави линк в коментарите тук, защото страшно бих се радвала да ви опозная и дори да намеря нови хора, чиито онлайн кътчета да чета. 
Поздрави!

петък, 17 ноември 2017 г.

Петъчно с въпроси

Преди три час се прибрах от лекции, изкъпах се, минах през skincare рутината си и вече спокойно мога да заявя, че съм свободна от всякакви отговорности за вечерта и евентуално половината събота, защото е време за заслужена почивка.
Седмицата ми беше приятна и не много натоварена, защото някои от най-сложните лекции бяха отменени и така успях да отделя повече време за учене за предстоящите тестове. А те са повече, отколкото ми се иска. Най-важното нещо, с което се справих, беше половината от курсовата работа, по която трябва да работя с колега от другата група по филология. Събрахме се в любимото ми кафене в близост до Ректората (Коста, която ремонтираха скоро и сега въобще не ми харесва) и около четири часа стояхме и симолирахме работа в почивките между бъбренето на 3 езика, споренето по някакви безобразно незначими теми и гледането на кпоп клипове, чиято цел беше да убеди колегата ми, че този дял на поп музиката е прекрасен.
От известно време много често и мисля колко би ми харесало да снимам клипове на академична тематика, споменах го и в един от предишните постове. А ако не това - просто за неща, които ме интересуват. Страшно много ми се говори на някакви безкрайно изтъркани теми, които са се превърнали в клише и повод за подигравки - какво има в чантата ми, рутини, организация на мястото за учене, един ден в живота ми и т.н. Обаче си мисля, че ютуб и цялата част със снимането не са за мен. Заради това ми се ще някак си да извъртя и променя формата, така че да пасне на блога ми. Но, преди да се хвърля в такива приключения, би ми се искало да знам дали ще ви бъде интересно да четете нещо такова. Ясно е, че аз бих писала - обожавам да гледам такива клипове, да чета статии за университет/нещата, които го съпровождат, и ако зависи от мен само това ще фигурира тук. Но все пак ми се иска да имам одобрението на хората, които все пак отделят от времето си чат-пат, за да преглеждат публикациите ми. Така че - чувствайте се свободни да ми споделите дали ще ви е интересно, ако имате желание. За мен би било безкрайно удоволствие да показвам част от този аспект от живота си по-честичко.
И друг въпрос. Гледате ли испанско кино, гледали ли сте някои испански филми (без "Три метра над небето", знам, че ще го напишете)? Снощи случайно попаднах на един, наречен "Amar" или "Да обичаш", та се впуснах в едни размисли колко си приличат продукциите в тази страна. Почти всичи, които съм гледала (с твърде малко изключения), са за лудо влюбена двойка, която минава през труден период и евентуално раздяла, има много провокативни сцени и свършват с рев. Готова съм да приема, че това са любимите стериотипи/ сюжетни елементи на испанците, но не съм готова да се подлагам на подобно мъчение често, заради което засега им казвам "чао".
Тук приключвам, защото едвам държа очите си отворени. Разбира се, че няма да си легна! Ще гледам сериали до никое време и утре сутрин щее стана в 11, за да се възмущавам от това как съм пропиляла половината си ден. Приятна петък вечер!

понеделник, 13 ноември 2017 г.

"Говори" от Лори Халсе Андерсен - Мини ревю

Понякога е трудно да разграничиш книгите, които мислиш, че те оформят като човек, дават ти повод за размисъл и по някакъв начин уж те променят, от тези, които реално го правят, но не с красиви образи и безобразно силни протагонисти, а с частички от реалността, които някой автор представя простичко, но истински. С "Говори" това е лесно, защото притежава всички изброени белези на втората група, а пък и след прочета ѝ ти се иска да препрочетеш някои части, ей така, за да откриеш себе си отново в лицето на персонаж, за да си припомниш, че не само ти понякога падаш в клопката на неприятни и болезнени ситуации. Не си само ти.
¨I have survived. I am here. Confused, screwed up, but here.¨
Разкъсвана съм в мнението си за краткия, но безумно съдържателен роман на Лори Халсе Андерсен. Не мога да пренебрегна всичките плюсове - простотата на изказа, която има сила да приближи представените ситуации до читател на каквато и да е възраст; героите, които намират своето място в отборите на "добрите" и "лошите", но в същото време излизат от рамките на този етикет; липсата на множество описания на тези герои улеснява припознаването на четящия; не липсва искреност. Но едновременно с това би било нечестно, ако премълча факта, че съм и разочарована. Когато преди около седмица зърнах корицата на "Говори" в книжарницата, я грабнах и побързах да започна четенето без кой знае какви очаквания. Представях си, че съм попаднала на тийн романче с дълбока/тъмна/тежка тема - точно това, което ми се четеше. Оказа се, че темата е малко по-тежка, отколкото ми се искаше. Изнасилване. Trigger warning, бих казала. И го пиша тук не за да издам някакъв велик обрат в сюжета или нещо такова, а защото смятам за честно да знаете, че фигурира в историята - няма нужда да се оказвате изненадани като мен, понеже издателството е решило да си спести тази информация на корицата. Харесва ми дълбочината на проблема, който Андерсен е решила да засегне. Важно е от време на време да се напомня, че никой не е сам в болката си, каквато и да е тя. Това, което не съвпадна с личните ми предпочитания, е форматът, в която е поднесен той.
Историята и начинът, по който е написана тя, са силно обвързани с емоционалното състояние на главната героиня Мелинда. Главите са много и повечето от тях са само по страничка. И липсват традиционни диалози - тук аз давам минус. Много добре разбирам, че така е представена травмата на тийнейджърката - тя не изразява мислите си гласно - защо тогава да има диалози? Сам по себе си този похват ми харесва - друга книга, написана по същия начин, която съм чела и обожавам, е "Отровни думи" от Майте Каранса (в оригинал диалози няма, но българският преводач е направил корекция в структурата). Въпреки кратките глави, на моменти ми ставаше скучно и даже малко тегаво. 
По книгата има филм от 2004 година с участието на Кристен Стюарт. Все още не съм го изгледала, заради това не мога да направя коментар, но определено е в списъка ми за гледане, тъй като би ми било интересно да видя как е представен емоционалният аспект на "Говори".
Бих препоръчала "Говори", ако това е тематика, която харесвате да четете и когато не ви натоварва. Но по-ентусиазирано бих говорила за заглавия като "13 причини защо" или "Отровни думи" - два романа, които интерпретират тази деликатна тема с една идея повече динамика в сюжета.
"When people don’t express themselves, they die one piece at a time. You’d be shocked at how many adults are really dead inside–walking through their days with no idea who they are."

петък, 10 ноември 2017 г.

Мотивация 101: Youtube

Горе-долу в средата на първия семестър/срок сме и това означава, че вече са се заформили двете основни групи ученици: 
1) тези, които устремено се борят за успеха на целите си, вършат всички задачи без много да му мислят и се справят без много излишни отклонения по пътя;
2) тези, които си намират причина да надничат над учебниците към телевизор/лаптоп/телефот/книга с всякакви оправдания и може би от време на време си дават сметка, че им е нужна малко повече мотивация, за да намерят правилния ритъм на работа.
Намирам се някъде между двете. На моменти се чувствам невъобразимо продуктивна и се радвам, че успявам да прикюча със задълженията си преди крайните срокове, че се забавлявам и че ми е приятно. Друг път обаче се самоубеждавам, че още един епизод на драмата няма да навреди, мога да се справя, защото има още 2 часа до момента, в който трябва да си легна, например, или че "то това домашно и без това не е много важно, има време, ще го предам следващия път". 
Хубавото във втория случай е, че вече съм станала спец в надушването на първите симптоми на мързел и съм установила начини, по които да се върна в моята любима рутинка на продуктивост без много вайкане. Не съм тук, за да ви кажа, че няма дни, в които просто седя, гледам корейци, ям пица и се правя, че папките с лекциите ми не са на бюрото. Мнението ми е, че винаги трябва да има здравословен баланс между работа и "почивка", стига той да е съобразен с реалистичните възможности на всеки един да върши работата си в срок, без последици от решението му. 
Един от любимите ми методи за излизане от това порожение е съчетанавето на приятно със задължително. Това виждам в лицето на ютуб.
Миналата година, докато учех за матурите, попаднах на един канал в ютуб, воден на студентка по медицина от Корея. Започнах да кледам клиповете ѝ, докто пишех съчинения или четях тухлите по литература. Бързо се намерих в положение, в което не ми беше неприятно да седя и да уча, защото нещата, за които говореше, моментите от ежедневието ѝ, които показваше, ме мотивираха да постигам дори по-големи неща. Така намерих начин да се мотивирам и да вървя напред, докато разнообразявам понякога монотонното учене с ютуб видеа (приятното) и упражнение на английския (по-приятно, отколкото можете да си представите). 
От тогава намерих много други подобни канали, които следя религиозно до ден-днешен с огромен интерес. Вратичката към този свят отвори Twinklinglena - студентката по медицина от Корея, за която писах малко по-горе. Основната тематика на видеята ѝ е студентската ѝ кариера, но смесена с елементи от ежедневието ѝ. JaneandJady снимат със същата идея - да помогнат на бъдещи студенти по медицина в Америка да направят правилния избор, да кандидатстват по правилния начин и да подходят към избора си отговорно. И двата канала са страшно позитивно настроени и мотивиращи от академична гледна точка. Обожавам да слушам млади, нахъсани хора да говорят за нещата, които правят, със страст, защото ме кара да искам същото за себе си и да се трудя повече, за да постигна целите си. (Всички споменати канали можете да посетите, като кликнете върху изписаните имена.)
Между любимците ми са още The strive to Fit, Jusuf, Jem и Caely Yo. Страшно съм развълнувана, когато видя нови клипове в един от двата канала на Chenling Shi - ученичка от Канада, която не се придържа единствено към темата за образованието. Тя документира пътуванията си, говори за ежедневни преживявания и козметика - едни от най-любимите ми неща. Последна, но не нна последно място, слагам Криси, която сигурно всички познавате. Позитивизъм блика от всеки сантиметър от съществото ѝ и именно от това имам нужда, когато стоя и си блъскам главата над учебниците. Действа ми страшно мотивиращо да я слушам и искрено се радвам, когато получа известие, че е качила ново видео.
Няма да питам дали имате любими канали в ютуб, а дали имате такива, които ви мотивират да бъдете по-продуктивни и ви вдъхновяват за задачи, които обикновено биха били досадни и дони неприятни?
(Кредит за видеа: Twinklinglena и Kristina Z)

вторник, 7 ноември 2017 г.

Почивка от ученето

Денят е вторник, около десет е, а аз стоя вкъщи, вместо да пътувам към университета за трите упражнения днес, пия Нескуик, слушам Shadowhunters на заден план (не планирах да го гледам, но Нетфикс ми го предложи) и отлагам зубренето на първите три страници на "Отровни думи", защото си мисля, че имам по-интересно занимание. (Продуктово позициониране? Ще ми се.)
Преди две години в дни като днешния може би щях да кажа, че няма нищо по-хубаво от това да
си остана вкъщи с книжка в ръка, чай и сериал. Обаче нещата доста се промениха. Болна съм и не ме свърта особено в леглото, защото знам, че имам да уча за два изпита (единият от които е след два дни), домашното ми по лексика не върви, не мога да реша дали да гледам корейска драма или някой друг сериал и, отгоре на всичкото, осъзнах, че не помня как се пишат ревюта/рецензии на книги. Тази последната мисъл е по повод една книжка, която си купих и започнах вчера - "Говори" от Лори Халсе Андерсен. Искаше ми се тази сутрин да напиша поне уводната част или да структурирам първи впечатления от няколкото кратки глави, които минах. Но не. Нищо. Липса на какъвто и да било тренинг, все едно две години не правих само това в този блог. В близкото бъдеще обаче все пак ще изразя мнението си в пост, но от сега ви предупреждавам, че може би ще звуча като някой тепърва навлизащ в сферата на писането за литературни произведения.
От къде тръгнах, пък къде приключвам. Мисълта ми беше, че ми се ходи в университета.
Ще ми се да обясня това за трите страници на "Отровни думи". Мисля, че някъде из блога ми дори има ревю на книгата, която преди няколко години прочетох по повод пристигането на авторката Майте Каранса  в София за един Панаир на книгата. Положителното ми мнение от тогава стана причината преди месец да избера именно този съвременен роман за част от курсовата ми работа по испанска филология тази година. Задачата ми е да прочета книгата (на испански, разбира се) и от първите сто страници да изкарам всички непознати думи, да ги науча, да бъда подготвена за превеждането на тази част и през сесията да бъда изпитана на тях. В четвъртък курсовата ми преподавателка ще ме изпитва на първите три, за да "изконтролира" дали си върша работата както трябва, но този малък контрол ще бъде много важна текуща оценка, която ще формира финалната такава по граматика. Объркано, знам, със сигурност не ви интересува. Но аз съм някак си развълнувана, че ми се отдава възможността да бъда оценявана за две неща, които искрено обичам - книги и испански език - ввместо суха теория и кой знае още какво...

Вълненията ми не се въртят само около обучението ми в този момент. Всъщност, голяма част от времето си сега отделям на блога, макар и вие да не виждате това все още. В процес на подготвяне на много, много постове съм. Например, ще започна кратка поредица за места в Барселона, които обичам - големи туристически дестицации и малки местенца, които ме правят щастлива. Имам какво да кажа за вдъхновението, едеждневните рутини и някои съвети, свързани с тях. От известно време обмислям един вид "колаборации" с други блогъри, но това все още не е напълно добре обмислено, така че... Да. Ако зависеше само от мен, със сигурност щеше да стане по-бързо. Но в този случай отговорността пада и на чужди рамене и трябва да помисля как нещата могат да се получат по най-добрия възможен начин, за да може и двете страни да бъдат щастливи. Надявам се да стигна до това скоро.
Май си взех достатъчна почивка от ученето. Сега се връщаам към "Отровни думи" - стискайте палци да приключа с думите колкото се може по-бързо, за да премина на фразите и дори да ми остане време за материала по Предколумбови култури, защото наистина много искам да се освободя от изпита по време на сесията. Така че... чао засега!

Кратък плейлист: Camila Cabello - Havana// Sunmi - Gashina// SF9 - O Sole Mio// Hyuna - Bebe//

сряда, 1 ноември 2017 г.

Да си поговорим за корейски драми (топ пет препоръки)

Корейски драми.
Моята най-голяма слабост.
Започвате да гледате драма ей така, от любопитство, да видите с какво толкова блестят, че са така популярни. И след това започвате да губите представа за времето, защото не можете да откъснете очи от 14-ти епизод на третата драма, която започвате в рамките на една седмица, защото момчето е толкова хубаво, а момичето заслужава! щастие и е време най-сетне да спрат да се случват отвратителни работи! Ще ви се да спрете, но е невъзможно. Отвореният край на епизода не може да остане отворен, какво като е три през нощта, а утре трябва да станете рано, за да свършите нещо наистина важно. Никой не разбира. Тяхната болка е и ваша болка. Също и щастието, и приятелите, и преживяванията, и определено апетитното пиле и събуей сандвичите, които постоянно позиционират на абсолютно ненужни места в сериала. 
Започнах да гледам корейски драми преди да навляза в кпоп сферата благодарение на двете ми най-добри приятелки - Диляна, която е навътре от години, и Гергана, тя ми каза конкретния сериал, който открехна вратите към Ада за мен точно в началото на дванадесети клас. Пръст в тази история има и сестра ми, която ми препоръча една от най-любимите ми драми (ако не и най-любимата, нищо, че не е на първо място в класацията, която ще прочетепе по-надолу.) Както може би повечето от вас - решилите да прочетат този пост, въпреки че темата им е напълно непозната, - и аз бях скептична и си мислех, че ми предстои абсолютна загуба на време, което мога да използвам, за да уча Ботев и Вазов. 
Обаче много бързо се намерих в един непрестанен кръговрат от натискане на бутончето за следващ епизод, претичване до кухнята за малко вода и храна, и малки почивки за учене, колкото да не е без нищо.
Първата корейска драма, която изгледах, е Moon Lovers: Scarlet Heart Ryeo - исторически сериал с фентъзи елементи, която Гергана ми набута със следните думи: "Гледай го, главната героиня не е тъпа като всички останали в тая индустрия". И, разбира се, аз се заех. Не мога да кажа, че ме спечели с първи епизод, защото на този етап бях много объркана - беше ми доста трудно да запомням героите, имената им ме побъркваха, а отгоре на всичкото освен с тях ги наричаха с титли и номера, понеже повечето бяха принцове. Пълно мазало. Щом влязох в ритъм обаче наваксах с всички излязли до този момент епизоди и приключих с Moon lovers за общо около две седмици, пред които бях започнала (и всъщност изгледала) и други - EXO Next door, например (ето тук вече бях започнала да слушам кпоп  а освен това Бекхюн вече ми беше влязъл под кожата заради Муун ловърс), W: Two worlds и Doctor Stranger. И, ако щете ми вярвайте, 90% от нещата, за които говорех и мислех, бяха свързани с корейски поп и/или драми. Впуснах се с главата надолу и... 
Ето ме сега. Повече от една година по-късно мога да добавя в резюмето си с гордост "Зрител на повече от 35 драми, завършени в учебно време, при това в най-важната година от образованието ми". Купа? Медал? Грамота? Моля?

Мога да говоря за корейската филмова индустрия доста, понеже имам солидно мнение, базирано върху продукциите, които съм гледала (включително някои от най-известните им филми), но нещата, които написах отгоре, са достатъчно отклонение от темата! Може би някой друг път, ако има желаещи да четат и да се включат в дискусията, ще си поговорим по-подробно.
Малко или много се чувствам компетентна да направя кратък наръчник за хората, които искат да започнат да гледат корейски драми, но не знаят от къде. Списъкът, който предстои да видите, не е точно това, но можете да го използвате като ориентир, тъй като петте драми, които класирам, са моите топ пет, които винаги бих препоръчала на когото и да било, независимо дали вече е фен или е начинаеща бедна душа, която не знае какво си причинява. 

5. The Heirs. "Наследниците" не е между първите корейски сериали, които гледах, и малко съжалявам за това, тъй като от много тя е определяна като класика. Сюжетът съчетава много от клишетата, срещани в по-голямата част от драмите (пр. бедно, но много умно момиче се влюбва в богато (и малко лошо) момче, но любовта им е невъзможна; появява се трети и става то един любовен триъгълник; ревнива бивша съсипва ситуацията при всяка възможност; недоволни от децата си родители го играят лоши, т.н.), но не по онзи досаден начин, по който всичко изглежда клиширано. Тук е умерено, колкото е възможно реалистично и направено така, че зрителите да искат да живеят живота на всеки един от героите. Както повечето драми, "Наследниците" провокира много бурни емоции - качество, което търся винаги! Плюс е и перфектният актьорски състав - тримата главни герои са изиграни от трима от най-любимите ми актьори, Lee Min-Ho, Park Shin-Hye и Kim Woo Bin. Отново - ако се чудите с кое заглавие да започнете, заложете на The heirs и няма начин да съжалявате.

4. Voice (заедно с Tunnel - тайно включена шеста драма в класацията, шшш) е любимата ми криминална драма. Аз всъщност не съм гледала много в този жанр, но това, което видях... Ми е по-интересно и по-вълнуващо от който и да е американски сериал, чието действие се развива около разкриването на престъпления. Идеята на Voice е оригинална, а изпълнението е много красиво. Има много сюжетни линии, но никога нищо не остава неизяснено. Всички те са до някаква част застъпени и начинът, по който това е показано на зрителите, е феноменален. Ако не знаех щях да предположа, че развитието на персонажите е оставено на заден план поради наличието на мистерии и престъпления, но не бих казала, че това е случаят тук. Просто... Прекрасна е, обещавам ви!



3. W: Two worlds е, както споменах нагоре, една от първите драми, която гледах, а и първата, в която видях най-любимия си актьор - Lee Jong Suk. Нужно ли е да казвам, че след това изгледах повечето сериали, в които той е участвал? W Е фентъзи, екшън, романтика, какво ли не. И главният герой е комикс герой. Историята му е от комикс, той не е много истински, но е истински, а бе... Визуалните ефекти, актьорската игра, саундтракът, сценарият - от-до драмата е изпипана и се чудя защо не е дори по-популярна. Сюжетът не е толкова завъртян, колкото на Voice, но съспенс не липсва. Не липсват и моменти, в които Канг Чул (главният герой) е ядосан и съсипва лошите хора с ритници и ледено изражение. Препоръчвам с всичките си крайници! 




2. Goblin. Много време се чудех дали да не сложа Гоблин на първо място в класацията ми, понеже ми е адски близко до сърцето. С Диляна много искахме да започнем да гледаме драма заедно, за да може да си я обсъждаме, но не искахме да е стара, понеже ни се следеше нещо в реално време. Така намерихме Гоблин. Наваксахме с епизодите светкавично, но още от първия и на двете вече ни беше ясно, че ще ни е любима. Не отричам, че имаше някои скучни моменти, които заслужаваха да бъдат пропуснати. Но драмата като цяло прилича на произведение на изкуството - цветовото оформление, музиката, стилът, ефектите. Всичко изглежда като вълшебство, когато се съчетае. Не е възможно да го разберете, докато не изгледате няколко епизода. Да не говорим за перфектната химия между актьорите! Сценарият толкова им приляга, че... нямаше как да не се смея с глас през огромна част от времето на смешки, които реално не бяха чак толкова забавни. Както казах - произведение на изкуството.

1. Weightlifting fairy Kim Bok Joo - на върха на класацията и на специално място в сърцето ми. Зарибих Диляна по драмата. Иска ми се да кажа, че в нея също присъстват някои от основните клишета в кдрамите, но, като се замисля, не е точно така. Ким Бок Джу е уникална сама по себе си. Забавна е. Интерпретира темата за любовта. Има спорт. Много пиле! Приятелство. Ревала съм от смях. Любовта между главните герои е най-прекрасното нещо, което можете да срещнете. Може да ви накара да искате да пищите от щастие, да гушкате, просто да ви е топличко и прекрасничко! Освен това второстепенните герои! Хуморът, ситуациите, актьорите!!! Колкото и удивителни да пиша след изречения, в които просто изброявам, няма да бъдат достатъчни, че да опишат любовта ми към тази драма - първата, която препоръчвам винаги и на всеки! Препоръчвам я и на вас, ако търсите нещо сладко, леко, много забавно, неангажиращо, но каращо ви да искате да се ангажирате с него колкото се може повече. Знаете какво имам в предвид. Гледайте Weightlifting fairy Kim Bok Joo!

А ми вие - гледали ли сте корейски драми, харесват ли ви, имате ли любима? И, разбира се, имате ли препоръка към мен? (Все едно вече нямам километричен списък за гледане... отворена съм за предложения!) Ще се развам, ако споделите мислите си с мен!
Поздрави!

четвъртък, 19 октомври 2017 г.

Мотивация във време на рутина

Около месец след началото на академицната година всичко е една огромна бъркотия.
Странното е, че ми харесва. 
Вече може би знаете, че историята с обучението ми не започна по план, поради което се наложиха леки промени. Но това ми даде шанс да се изправя пред едно препятствие, с което трябваше да се справя без чужда помощ. Имах възможннстта да видя себе си в друга светлина, което доведе както до разочарование, така и до гордост. Важно е развитието, нали така?
В момента съм доста щастлива. А вие как сте? Все по-често ми се случва да сънувам на испански. От време на време някои реплики в дневната ми реч идват по-бързо на каталунски, отколкото на испански или български. се случи така, че вече разбирам мъничко португалски, защото с един от колегите ми говорим едновременно на 4 различни езика. 
Явно знам по-малко, отколкото предполагах. И това се отнася за абсолютно всичко. Оказва се, че светът и знанието извън гимназията, е необятен. Кой би предположил?
Лекциите вървят добре. Поне тези, което са на разбираем за мен език. Ставам рано и, честно казано, обожавам рутината, в която се намирам. "Рутина" може би не е най-правилната дума за случая, понеже всеки ден се старая да има нещо интересно и ново. Но някак си, противно на очакванията, породени от чужди разкази, ми харесва да ставам, да отделям време на себе си, да уча докато ям закуска и след това да пътувам в метрото със  слушалки на макс в ушите. После - лекции, кафе (или сайдер в парка, кой знае?), шляене, много смях без основателна причина, отново метро, учене, предавания, безкрайни разговори с приятели, още време за мен, още сериали. Рутината не е страшна, стига да не ѝ позволите да се превърне в нещо, което пречи. Носи една доза спокойствие и удоволствие, особено когато се добавят нови стъпки. В което и да е отношение. Прекрасно е. Може би някой ден ще ви поговоря по-обстойно и за това.
Обичам да съм продуктивна, да уча, да се чувствам добре в кожата си. Оказа се, че студентсвото ми приляга повече, отколкото очаквах. Наполседък намирам вдъхновение и черпя мотивация от външни източници - конкретно няколко ютуб канала на студенти, които документират живота си, говорят за учене, мотивация, успехи и провали, начини да превъзмогнеш себе си... и ученически пособия. Няма да се лъжем - всички обичаме да гледаме haul клипчета. Не можете да ме заблудите. Всъщност този тип клипове напоследък предпочитам. Понякога просто ги пускам и дори не слушам - пиша домашни, превеждам, синтезирам презентации, а на фон любими лица говорят за неща, които вълнуват и мен. И ми е хубаво. Може би някои от вас ще разберат защо толкова много харесвам този тип клипове. Винаги след като гледам няколко от тях се чувствам готова да изпълня всичките си задачи и да бъда също толкова продуктивна и успяла, колкото и хората зад камерата. Същата история като тая със studyblr снимките на органайзери. Гледам ги и искам и моя да изглежда така. а дали се получава... Зависи кой оценява.
Понякога ми се ще да правех влогове или някакви рандъм клипове, защото мисля, че е страшно забавно да снимаш какво правиш и колко си отчаян, когато имаш да преведеш 100 страници книга, но имаш една седмица и половина време и не знаеш половината думи, заради което трябва да прочетеш половината речник от 1000 страници, но междувременно трябва да водиш собствен речник и реално преписваш първия и ученето вече не е забавно, а те кара да искаш да лежиш на земята на библиотеката и да ревеш, защото нищо не става така, както искаш, а не може да си позволиш да бъдеш провал. Надявам се да прочетохте това изречение с постепенно забързващо се темпо, защото аз така го написах и мисля, че добре представя чувството на отчаяние.
Впрочем, знаете ли какво много ме забавлява? Когато видя, че в общата поща на курса ми има писмо с домашно от някой преподавател, пратено в 2 часа рез нощта. Цялата история с уни много започва да се приближава до стериотипите, които качват в меме страничките по фейсбук. Не казвам, че това допринася до голяма степен за незнайното ми щастие докато уча, ама го казвам.
Съмнявам се, че някой е стигнал до тази част на поста. Ако има такъв ентусиаст - благодаря ти! Но мисля да приключа, за да не се заболи главата от друго изречение с разбера на един параграф. Мерси, че прочете горното такова. Трудоемко е. Но ще задобрея, ако планът ми да пиша повече дейли постове се осъществи. Има място за подобрение, а в момента съм готова да си поиграя, за да постигна най-доброто възможно.

вторник, 17 октомври 2017 г.

Първи крачки из Барселона III

Свързвам Барселона с няколко конкретни неща - слънце, море, Саграда фамилия и най-красивото небесно синьо, което съм виждала. И четирите неща видях по време на първата си обиколка в града, краят на която ще видите в този пост. Часове подред се разхождах под нетипично горещото за моите представи септемврийско слънце около величествената църква, превърнала се в символ на града, усетих бриза на кея - едно от любимите ми места там - и небосводът придаде красива тема да по-голямата част от снимките, които направих този ден.
Триумфалната арка се намира на пет минути разстояние от Parc de la Ciutadella и е една от най-известните постройки. Световното изложение от 1888 година е поводът за нейното построяване. "Барселона посреща всички нации" е надписът, който приветства местни и туристи към широкия площад, следван от парка и завършващ със зоопарка на Барселона.

вторник, 26 септември 2017 г.

5 неща, които ми се искаше да знам, преди да започна да водя блог

Снимка: http://hstudies.tumblr.com
Да водиш блог докато учиш за 10 училищни предмета не е лесно. Това разбрах през изминалите четири години, в които редовно ъпдейтвах личното си кътче в интернет. В началото обаче не го знаех. Всеки ден влизах с трепет и очакване на нещо прекрасно, което някой ден ще дойде като отплата за часовете труд и изписани думи. Ще ми се някой да ме беше подготвил за много от нещата, с които се сблъсках от тогава, защото може би щеше да ми спести много умора и дори неприятни емоции, ако могат такива да бъдат асоциирани с целия процес. Сама стигнах до пет много важни заключения, свързани с воденето на блог и бих искала да знам кои са нещата, които ви се иска да сте знаели при започването на своя собствен. Чувствайте се свободни да споделите с мен!

5. Блогът изисква много, много време. Ако имате такъв със сигурност знаете, че написването на една публикация може да отнеме от 30 минути до няколко часа, особено когато е свързана с кратки проучвания и търсене на снимков и текстов материал, който да послужи като допълнение. Случвало ми се е да пиша едно ревю по осем часа, разпределени в няколко дни, за да мога на първо място да сбера мислите си, а след това и да намеря или направя подходящите снимки, които да придружат текста, музика, препратки, цитати... А след това визуализации, преработване, проверка за грешки... Безкрайно е!
Време изисква не само самата обработка на съдържанието, но и блогът като цяло, когато говорим за неговото израстване. Никога не съм си представяла, че ще стана една от най-известните блогърки само няколко месеца след като пусна кътчето си в експлоатация. Но и не мислех, че ще отнемат години, за да стигна до мястото, на което се намирам сега. А тепърва предстои толкова много път...
4. Всичко се базира на принципа "проба-грешка". Няма "правилно" и "грешно", що се отнася до персоналния блог, защото зад тези определения се крият различни признаци за всеки един от нас. Нещо може да е правилно за един, но грешно за друг, и обратното. Не става с копиране на чужди стилове. Когато започнеш блог, трябва да бъдеш готов да експериментираш, да виждаш как идеите ти се провалят и как други се задържат и бавно се превръщат в основата на порастващия ти сайт.
3. Проверка първи, втори, трети път и след това публикуване! Последните една-две години ми прави по-голямо внимание нивото на грамотност на хората от блогърското общество. В началото това не беше особено голям фактор - пръстите ми препускаха по клавиатурата, нямах търпение да приключа, да натисна оранжевия бутон и да видя поста си официално на основната страница. Но сега, връщайки се към старите си постове, не мога да се въздържа от извъртане на очи, когато видя ужасните правописни и граматични грешки, които съм допускала не от неграмотност, а от невнимание и липса на проверка на текста. Признавам, че се случва дори когато чета чужди текстове сега. Сигурна съм, че не е от незнание, но бих искала да виждам по-малко грешки и повече правилни пълни членове! Моля!
Обаче няма да си кривя душата - виновна съм в тази категория. Има случаи, в които не проверявам, а дори когато го правя дори по пет пъти ми се случва да изпускам очевидни грешки, понеже вече автоматично мога да възпроизведа съдържанието на публикацията и проверката става автоматична. Трябва да започна да отделям повече внимание и като цяло да се старая много повече за грамотността на съдържанието!
2. Комуникацията е ключова! Започнах да пиша през 2013, когато нямаше особено много пишещи за книги (основната ми тема по това време), заради което нямах възможност да се запозная с различни хора посредством платформата си. Но по-късно, когато се появиха други ентусиасти като мен, нещо все ме спираше да се представя и да започна разговор, дори да напиша коментар. От сегашната си позиция осъзнавам колко много ме е ограничил този срам. Разбира се, че имам приятели с блогове, с които си комуникирам изключително често, но все пак... "връзките" (или по-скоро познанствата в която и да е област) са ключови! Дори да не е директно, а през коментар, винаги е важно да се поддържа връзка, да се показва на пишещия, че работата му е оценена. Всички сме хора и имаме нужда да ни се припомня, че се справяме добре от време на време, нали? И не само това. Читателите просто трябва да разберат, че тяхното мнение е от значение и то би помогнало (би и зарадвало!) автора на блога.
1. Винаги ще има някой по-добър... но това не бива да се превръща в причина за отказ. Преди известно време (около момента, в който намалих активността си в блога, може би) започнаха да се появяват много блогъри, пишещи за книги. Струваше ми се, че всеки е решил да се впусне в този свят. Тогава започнах да виждам и първите признаци за намаляващ интерес в блога ми - статистиките започнаха да спадат. И това за момент ме демотивира. Никога не съм искала да бъда най-добрата или каквото и да е с "най-" отпред, но до този момент не бях подготвена да се срещна лице в лице с намаляващия интерес, породен от някой по-атрактивен от мен. Това беше поводът бързо да се науча, че статистиките не са от чак такова значение, особено когато не се занимаваш професионално с писане в блог. Както казах - винаги ще има някой по-добър. Въпросът е не да се състезаваш за първото място, а да предлагаш качествено съдържание в блога си, да даваш всичко от себе си и да не забравяш да се забавляваш. Животът е твърде кратък, за да приемаме такива неща твърде на сериозно.

И въпрос към вас, блогърите - кое е нещото, което на вас ви се иска да сте знаели при започването на собствен блог? Нека обменим опит и да помогнем на човек, който планира да създаде свой вбъдеще!

петък, 22 септември 2017 г.

Първи крачки из Барселона II

Една от най-големите разлики между София и Барселона е мащабът на двата града. В каталунската столица всичко е огромно - сгради, паркове, булеварди...Създава чувство за някаква неограниченост, която трудно можеш да усетиш, разхождайки се из мръсните софийски улички или в кварталите с панелки. И да - това не е гаранция, че тя е по-добрият избор пред родния ми град. Всичко е въпрос на лично усещане, гледна точка и разбирания за заобикалящата среда на отделния индивид. 
За мен Барселона е свобода. 
Колкото и странно да звучи, обичам да се чувствам мъничка пред огромните постройки в готически стил, които могат да бъдат видяни в центъра. Обичам слънчевата атмосфера и топлината - не само тази от жаркото слънце през по-голямата част на годината, но и тази, която се усеща като пеперудки в стомаха. Бих я нарекла истинска доза щастие, породена не от предмети, а от факта, че е намирам на място, което малко или много представлява всичко, което някога съм търсила и не съм намирала. 
Представена така, Барселона изглежда перфектна. От позицията си на временно пребиваваща (може би) бих истала тази представа да бъде реалност, тъй като за мен тя е достигната мечта. Обаче всички знаем, че "перфектното място" е недостижима концепция, подобно на "перфектния човек". Не съществува. Между красивите постройки, паметници на културата, места за забавление и не толкова добре познати дестинации, Барселона крие и грозни, заплашителни черти, които може би ще забележите на някои от следващите снимки. А може би не. Това е въпрос на лично мнение и политическа позиция, поради което ще избегна пряк коментар с цел да не засегна или провокирам негативни емоции у някой от вас, четящите. Днес отново ще ви оставя да видите красивите кътчета, които ме карат да се усмихвам всеки път, щом ги зърна. 
На снимките можете да видите кадри от разстоянието между базиликата Саграда фамилия и втората по-голяма дестинация по време на разходката ми - Триумфалната арка, намираща се в близост до Parc de la Ciutadella.

четвъртък, 7 септември 2017 г.

Първи крачки из Барселона I

"Ето го, започва се". Това си казах, когато усетих приземяването на самолета ми на Ел Прат, Барселона, преди две седмици. Тогава още ми беше нереално - самото пътуване, пристигането и фактът, че отварям врата към абсолютно нова и непозната глава от живота си. Като сън ми се стори и настаняването. Първите няколко дни в красивия град прекарах сякаш някъде другаде - тези от вас, които са се местили сами в чужбина по каквато и да било причина може би ще припознаят чувството на обърканост, екстаз и страх, които сполитат едновременно. 
Ако трябва да бъда честна, все още ми се струва неестествено да съм тук, на около 3000 километра от "вкъщи", без родителите ми. Може би защото не съм свикнала или защото ми е непознато. Страхът не отсъства. Но пък е съпроводен от невероятно вълнение, което ме води всяка сутрин към факултета, държи ме до края на уроците и след това обратно към вкъщи (или пък някоя известна забележителност, например Саграда фамилия). 
Удоволствие в момента ми доставят толкова много неща! Поддържам апартамента си, пазарувам, пътувам, запознавам се с хора от всички краища на света, посещавам безобразно красиви кътчета тук. Ей такива малки неща често замаскира страха, който винаги се крие някъде навътре в съзнанието ми.

Едно от първите ми приключения в Барселона започна миналата събота, когато със съквартирантката ми Гери се оправихме, излязохме, едва не объркахме линиите на метрото. В крайна сметка се озовахме пред грандиозната Саграда Фамилия. Огромна, величествена и... подновена. Тези от вас, които са виждали катедралата на живо, знаят, че има съществена разлика между старата част, построена от Антони Гауди, и тази, която би трябвало да бъде завършена до няколко години. Цветово и дори стилово двете части не се припокриват. Не бих се изразила с думата "грозно", но това, което представлява култувата постройка в центъра на града днес, не ми е особено по вкуса. Оставям на вас да прецените за себе си по снимките, които направих този ден. 
Постът е първа част от "трилогия", проследяваща първата ми "истинска" (макар и доста туристическа) обиколка из каталунската столица, като показва само началото от нея - едночасовия престой при катедралата "Светото Семейство". Следват го обиколка по централните улици, Триумфалната арка и бързо прекосяване на Ла Рамбла. Но за тях в близкото бъдеще...

сряда, 23 август 2017 г.

За Морето през Август

Последните неща са не по-малко страшни от първите, защото бележат края на нещо, в много случаи любимо. Затова и няма да кажа, че кратичкото пътуване със семейството ми до българското черноморие тази седмица ми е последното - няма никакъв шанс през следващите много години да пропускам възможността за малко бягство на някой красив плаж тук, в България, в компанията на любимите ми хора и дори някоя книга. То е просто пътуване, след което ще си взема малка почивка, а да проуча Средиземноморието.
И после пак към Бургас, Поморие...

Родителите ми, сестра ми и аз решихме да си организираме кратко пътуване до Бургас, който е един от любимите ни градове тук. Като оставим морето, разбира се, изглежда, че през годините сме си създали традиции, без които летата ни изглеждат незавършени. Обичаме да излизаме рано, за да се възползваме от прохладното време; да си почиваме следобед; да посещаваме моловете и да се възползваме от последните намаления, след които да се приберем с половин сак повече багаж; да се разхождаме по тъмно с чашка царевичка и/или твърде много сладолед; да прекарваме вечерите на отворени прозорци или климатик, гледайки каквото там дават по телевизията.
Всички тези неща за вас може би звучат много битови, но за мен са много ценни. 

Опитах се да се наслаждавам на времето си с тях колкото мога! Опитах се да пренебрегна зависимостта си от телефона и вместо да проверявам часа на него, гледах часовника на китката си. Карах с по-висока скорост от позволената. Не носех лаптоп или фотоапарат (и затова снимките, които виждате отдолу, са направени от сестра ми). Спах следобедите без да се притеснявам, че губя време, което мога да използвам за по-важни неща. Лягах рано и ставах рано, закусвах точно каквото ми се искаше, при това без грам притеснение дали филийката хляб влиза в калорийния прием - никой няма време за тия глупости! Плувах, направих жалък опит да хвана тен. Не харчих пари за дрехи! Само за обувки. 
Прекарах си страхотно! Едва ли има човек, готов да се върне към реалността и задачите си след толкова приятна почивка. Но и за тези неща идва време. Единственото, което може да се опитаме да направим, е да превърнем задълженията в нещо, което си струва да бъде разказано. Или написано в пост!

вторник, 15 август 2017 г.

Книгите, които ще взема със себе си в Испания

В момента домашната ми библиотека се състои от близо 350 заглавия, повечето от които съм чела и обичам. Иска ми се да можех да взема всички книги със себе си за Барселона - градът, който ще бъде мой дом през следващите минимум четири години - но като повечето студенти ще живея в квартира, споделена с други ученици, и няма да имам място за дрехите си, пък какво остава за 350 тома. 
Преди няколко дни застанах пред рафтовете и се опитах да намаля списъка с пътуващи книги до минимум, защото няма начин да се пренеса, без да взема любимите си заглавия. Разбира се, приемам го като вид чернова, защото при официалното събиране на багажа ще стане ясно точно колко от тях реално ще мога да пренеса в квартирата. Куфарът ми все пак не е чантата на Мери Попинс.
Две са книгите, които със сигурност ще бъдат ако не в куфара, то в ръчния ми багаж, защото няма никакъв начин да тръгна където и да е без тях - "Крадецът на книги" и Киндъла ми (чието име е Бейби, впрочем). Бейби е зареден с една камара непрочетени заглавия на всички езици, на които мога да чета (включително и руски, макар че отдавна не съм толкова добра, колкото бях), а освен това мисля, че ще ми бъде доста полезен за училище, тъй като съм убедена, че редовно ще имам да чета това-онова, за да се справям в часовете по политика и право. "Крадецът на книги" е друга история. Просто искам да е с мен. Това е първият роман, който препоръчвам на всеки, помолил ме за препоръка. Често се хващам да мисля за моменти от него, особено когато чета за историческите събития, по времето на които се развива действието. Чудех се него или "Тайната история" да взема, тъй като двете делят първото място в списъка ми с любими четива, но поради огромния обем на TSH тя отпада (всъщност след втора проверка се оказа, че книгите са еднакви. Но пак. Простете ми грешката.)
"Клетниците" на Виктор Юго е историческата книга, която ще полети с мен към новия ми дом, вместо "Граф Монте Кристо" - първия ми избор. Отказах се от двата тома на Дюма, защото... са два тома, 1400 страници, къде да ги държа? "Клетниците" пък е една от най-силните книги, които съм чела. Помня как ме остави без думи и дълго време след като затворих страниците четях допълнителна информация в интернет както за историческите събития, така и за самата книга и автора. Изданието, което имам, е ученическо, така че няма да бъде проблем да му намеря малко местенце между дрехите.
По повод завършването на гимназията страхотният ми класен ръководител беше подготвил по книга като подарък за всеки един човек от класа ми. Но вместо една, на мен подаде две, усмихна се и ми каза, че е сигурен, че ще ги разбера. "Изкуството на войната" на Сун Дзъ и "Владетелят" на Макиавели непременно ще стоят на бюрото ми в Барселона не само защото са много важен подарък, но и защото съм наистина любопитна да ги прочета.
И последната книга, която най-вероятно ще ме придружи до красивата Барселона, е "Различен клас". Нея я купих в началото на годината с първата половина от стипендията си от "1000 стипендии". И, понеже все още не съм я прочела, тя ще е заглавието, което ще ме отвлича от учебниците в дните, в които не съм някъде по улиците или на плаж. Като чета синопсиа малко ми напомня на "Тайната история", така че май е win win situation. 

петък, 11 август 2017 г.

"13 причини защо" пет години по-късно

Новината, че ще излиза сериал по "13 причини защо" преди няколко месеца, ме върна пет години назад, към първата ми година в гимназията. Прочетох книгата бързо - за ден или два - и не я коментирах много. Не беше защото не ми беше харесала, нито пък защото нямах какво да кажа. Напротив. Точно тогава бях създала първия си блог за книги и се впусках в разточителни писания за всяка една, до която можех да се добера между писането на думи по испански по стотици пъти. Причината беше усещането, с което ме остави романът на Джей Ашър. Тематиката. Историята, която на пръв поглед ме жегна съвсем леко. След това започнах да разпознавам ситуации от страниците в личния си живот - малки, не толкова драматични, колкото тези от живота на Хана, но подобни и напълно достатъчни, че да ме накарат да обмисля много от пътищата, които стояха пред мен точно в този момент.
Тринадесетте епизода ми напомниха за тази година и емоциите покрай прочита на "13 причини
защо". Проточих гледането им във времето - скептицизмът тук надделя, подходих с доста съмнение към интерпретацията на историята незаслужено по една причина - не помнех особено много какво се случваше в оригинала. Това се потвърди още с пускането на първия епизод. Няма как да забравя Хана, Клей, училищната обстановка и уолкмена, чрез който за една нощ тийнейджърът изслушва касетите на вече мъртвата си приятелка. Първоначално не знаех как да реагирам на това, че дори малкото ми спомени от първоизточника са променени в адаптацията. Но с всеки следващ епизод трагичната история започна да ми се струва добре подредена, логична, интересна и много, много тъжна, както можете да предположите.
Има три основни неща, които искам да коментирам, и ще започна от свързващото ги, за да бъда последователна - адаптацията по книгата. Както написах няколко реда по-горе, веднага забелязах разминаванията между романа на Джей Ашър и версията на Нетфликс. Забележими, но абсолютно логични. (За някои от тях можете да прочетете в статията на Popsugar.) Защото тук става въпрос за сериал, предназначен за широката публика и целящ да провокира емоция. От тази гледна точка разбирам защо вместо една за една нощ, Клей изслушва касетите за няколко седмици. Разбирам защо социалните мрежи са фактор в тази версия на трагичната история, също и защо подредбата на записите е различна. Мисля, че екипът, работил по предаването, е свършил перфектна работа с пресъздаването на тягостните емоции, които се надграждат чак до последния епизод на сезона. Градацията в това отношение е осезаема - вижда се както от значимостта на записите върху касетите, така и от действията на героите в спомените и в настоящето. Това, разбира се, няма как да се случи без страхотен каст, какъвто е този на "13 причини защо". 
Когато обявиха заснемането на продукцията ме беше малко страх, че ще изберат актьори,

които са далеч от възрастта на героите или най-малкото не приличат на гимназисти. Щастлива съм, че това не се случи. Катрин Лангфорд е като че ли перфектният избор за Хана - не само оправдава очакванията на читателите що се отнася до външността на героинята, но и представя бавния процес към окончателното решение да прекрати живота си по начин, който кара нас, гледащите, да вярваме, че нещо нередно се случва, кара ни да бъдем съпричастни и да се страхуваме за

съдбата ѝ. Може би има моменти, в които играта ѝ изглежда като преиграване, но това, разбира се, е от човек до човек, в зависимост от това как индивидът приема дадената ситуация. Или, с други думи казано, играе по начин, по който предразполага зрителите да се поставят на мястото на героинята. Това се отнася и за Дилън Минет в ролята на Клей Дженсън. Катрин е убедителна в представянето на вътрешните борби на Хана, но Дилън е два пъти по-добър, заради което бих казала, че Клей ми е най-близък до сърцето. Докато четях ми беше все тая какво ще се случи с него, не ме интересуваха чувствата и действията му. Но пък по време на сериала буквално нещо ме стягаше в гърлото докато гледах как се обвинява, как се опитва да разбере и след това да постъпи по най-добрия начин. 
Адмирации към останалата част на каста (Christian Navarro, Alisha Boe, Brandon Flynn, Justin Prentice, Miles Heizer, Ross Butler, Devin Druid и т.н.), които, по мое мнение, са се справили перфектно с изобразяването на всички тези различни характери и индивидуалности, на всички тези хора, борещи се със свои собствени демони, заради които се превръщат в чужд такъв. Особено Джъстин Прентис - точно две минути екранно време му бяха достатъчни, за да ме убеди, че трябва непременно да мразя героя му. 
Като забележка мога да добавя само едно нещо. Страшно много усилия са вложени в изграждането на някой герои като Алекс, Джъстин и Джесика - показани са техните предистории и съдбите им са много тясно свързани с останалите персонажи. Но има и такива, които са там, просто за да има допълнителна драма, още малко трагедия към вече отчайващата ситуация, като Шери и Раян. Освен в собствените си касети, те не са от особено голямо значение, което някак си противоречи на идеята, че всеки индивид има голямо влияние върху хорските съдби, която лансира предаването. 
Сюжетът на "13 причини защо" се върти около някои теми, които предизвикват спорове -
сексуално насилие, депресия, самоубийство, т.н. Както винаги, отборите са два. Единият е на тези зрители, които смятат, че те са представени романтично, изглеждат лесни за преодоляване и значението им е омаловажено, и другият - на останалите, които виждат изобразените психически проблеми и действия, свързани с тях, като напълно автентична извадка от действителността. Трудно ми е да заема позиция в спора, тъй като нито мисля, че ситуацията е оцветена в розово, нито пък съм достатъчно запозната с депресията и всички останали tw теми в шоуто, за да мога да твърдя, че са напълно реалистични. Не мога да отрека обаче едно - ако не друго, то събитията и героите с техните проблеми и вътрешни борби провокират размисъл. Карат зрителите да си задават въпроси и да мислят малко повече за това какво е тяхното влияние върху нечий чужд живот. Сигурна съм, че сте видели онези туитове "13 причини защо ме научи да се държа по-добре с хората". Малко възможно, но пък стъпка напред към осъзнаването поне на част от тези, които са имали шанса да гледат. Темите са важни, въпросите също. Едно предаване не може да даде всички отговори или да предостави решение за проблемите. Но за сметка на това е способно да предизвика дискусия и повече хора да започнат да говорят за неща, които, по някаква странна причина, все още са табу във века, в който живеем. "13 причини защо" несъмнено бележи успех в това отношение - след излъчването му сякаш абсолютно всички започнаха да говорят. Чудесно! Стига да не се стига до свръх интерпретации. Попаднах на много статии, в които родители изказват притесненията си най-вече от сцената със самоубийството на Хана, която е изключително графична. Притеснението, че децата им могат да повторят това с мисълта, че отнемането на собствения си живот е правилното решение на проблемите, е естествено. Разбира се, че може да се случи. Но не и ако родителите, които знаят за какво става въпрос в сериала, използват възможността за сближаване и провеждат разговори с децата си на тези теми, които, надявам се, ще продължават да придобиват популярност именно за да бъдат предотвратявани трагедии като тази на Хана Бейкър.
В заключение - книгата на Джей Ашър е страхотна, все още е една от тези, които редовно препоръчвам. Но сериалът е просто великолепен! Историята е представена по прекрасен начин, всички ключови моменти са там, но заредени с още повече емоция заради обхвата на картината, в който са включени не само трепетите на Клей и Хана, но и на тези, виновни за съдбоносното решение, което взима момичето. От сценарий до музика - всичко е направено, за да провокира максимално много реакции, при това успешно. Изключително щастлива съм, че ще има втори сезон, защото нямам търпение да получа отговори на всички неотговорени въпроси след отворения край на последния епизод. Силно се надявам да видя резултатите от предаването на касетите по реалистичен начин. Надявам се да бъдат повдигнати други теми, на които обществото трябва да обърне повече внимание. Екипът, който работи по сериала, има страхотна възможност в ръцете си. Дано се възползват и втори сезон е дори по-силен от първи!
/снимки - google.com/

понеделник, 7 август 2017 г.

Барселона в три дни

Барселона в три дни е истинска Мисия невъзможна. 
Особено когато нямаш идея на коя от безбройните линии на метрото да се качиш, трябва да се записваш в университет на чужд език (сложно дори и да го знаеш), да си отвориш банкова сметка без постоянен адрес или номер на чужденеца, а вън е 30 градуса, които се усещат като 35, понеже това е слънчева Барселона, която всички асоциират с плажове, мохито, тен и "Деспасито".
Но колкото невъзможна, толкова и възможна е задачата да свършиш всички важни задължения и все пак да успееш да обходиш главните забележителности на един от най-красивите и вдъхновяващи градове, които съм посещавала през сравнително краткия си деветнадесетгодишен живот. И това го твърдя от опит. 
Приключението ми започна късния следобед на 12-ти юли, когато самолетът ми потегли от софийското летище към Ел Прат, това в Барселона, за да кацне 20 минути по-рано. Бях уморена, тъй като същия ден бях минала седем часа курс по БЧК с един от най-активните хора, които някога съм срещала. Спеше ми се адски, но в същото време цялото ми съзнание бушуваше, понеже знаех, че ме делят има-няма 3 часа до пристигането в Барселона. Затова и пътуването мина бързо. От Ел Прат баща ми, моят придружител в това приключение, и аз хванахме първия автобус, за който бяхме сигурни, че ще ни заведе до правилното място, и потеглихме.
За да стигнем 20 минути по-късно на едно от най-вълшебните места в целия град без да си даваме сметка. Монтджуик. Величественият дворец с множество фонтани, които стават част от атрактивно представление всяка вечер, се намира на площад Испания, на 10 минути пеша от хо(с)тела, който бяхме наели. Знаех местоположението на туристическата атракция, но до момента, в който го видях, не си бях дала сметка пред какво точно предстои да се изправя. Останах с ококорени очи и усмивка, която не може да бъде измерена, в продължение на много време, докато вървях бавно към величественото място. В обратната посока от хотела ни. Тогава ми трябваха само няколко минути, за да погледам и за да осъзная къде се намирам и какво точно предстои да правя там. Бяха ли достатъчни? Не. Но все пак се отправихме към хотела за заслужена почивка, която не се проточи така, както очаквахме. Хостелът ни се намираш на една от двете (най-) главни улици на града, което, както можете да се досетите, беше предпоставка за много шум от булеварда на десет крачки от прозореца ни. Който, впрочем, беше... ужасен. Стаята ни не беше това, което очаквахме, но ставаше за престой през нощта - единственото време, през което реално се завъртахме там. 
Сутринта и ранния следобед на 13ти посветихме на университета ми - Universitat de Barcelona.
Най-голямото ми постижение за тези няколко часа не е това, че се записах сама, докато баща ми ме следваше като бодигард-сянка през цялото време. Постижението ми е, че по някакъв начин разчупих езиковата бариера и за първи път от страшно много време започнах да мисля до такава степен на испански, че забравих, че придружителят ми е в пълно неведение за това какво се случва, за какво става въпрос в разговорите, които водя. Също, че най-накрая доказах, че тоя език го знам. Защото майка ми до миналата седмица ме питаше "Ти разбираш ли какво се пее в тая песен?", нищо, че ще започна пета година откакто се заех с изучаването на испанския.
Получих студентската си карта, папка и планер от университета, както и всички необходими документи за плащане на такси и прочее, и се отправих на напълно неуспешно приключение към най-близкия клон на банката, с която работи университетът ми, само за да ми кажат, че те не могат да ми помогнах със създаването на ученическа банкова сметка, тъй като съм в грешния офис. Макар и непродуктивно, преживяването ми донесе известни положителни емоции. Нека обясня:
Баща ми говори доста добър английски, но не и испански (понякога ударението му на грасиас е грешничко :/). Поради тази причина влязох в офиса и с усмивка заговорих на банкера на английски. (Също и защото не съм на "ти" с банковата лексика на испански, признавам си. Но мога да си купя хляб и бира и като един не много сложен човек съм доволна от това.) Въпреки първоначалният "Yes, a little bit" отговор на въпроса дали говори на английски, получих много объркан, неразбиращ поглед, когато обясних защо съм там. И точно три секунди след това бях принудена да обърна разговора на кастеяно, щото... Ми, беше ми ясно, че нищичко няма да се получи. В първия момент ми се стори, че това беше ситуацията и с испанския, защото мъжът продължаваше да стои и да ме гледа объркано след като му дръпнах една доста високо интелигентна реч за това как искам банкова сметка, щото "Пол някой-си от УБ ми каза да дойда тука, моля ви се". Последва просто едно "Ти сигурна ли си, че не си от тук? Защото говориш по-добър кастеяно от повечето испанци, които познавам". Бам. Самочувствие от 7 на 54321. Благодаря!
След кратка следобедна почивка се отправихме на приключение по културните точки в крада.
Саграда Фамилия, архитектурните произведения на Гауди(с ударение на И, моля ви се, не ме карайте да споря отново по тая тема, щото ударение даже графично има), Ел Корте Инглес. От търговския център си взехме плодова салатка и ледена вода, седнахме на една пейка и се възползвах от възможността да потвърдя теорията си, че в тоя град съм способна дори на пейка да живея. Просто да съм там. Достатъчно ми е. 
По някаква случайност на съдбата стигнахме до пеещите фонтани на Монтджуик точно преди началото на светлинното представление. Което беше взимащо дъха. Адска красота. Колкото и да ви говоря, все няма да е достатъчно, защото за да разберете, трябва да сте там и да го видите със собствените си очи. И да го усетите. Защото тоя фонтан на и аз не знам колко метра нагоре се изсипва върху хората при най-малкия повей на вятъра. А той вечерта хич не беше малък. Защото се прибрах с влажна коса и дрехи, и размазана спирала. Но безкрайно щастлива. Това беше първия път, в който видях
зрелището, и... е някак си много успокояващо, че след около месец ще мога да го посещавам по-често, тъй като ще ми бъде на най-много 20 минути от вкъщи с метро.
Само дето по това време ще имам лекции. А събота и неделя по това време евентуално ще спя. Или ще уча. Или ще готвя рамен, понеже ще съм беден студент и инстант нудълите ще са ми любимият деликатес.
Последният ден от престоя ни мина също толкова вълнуващо, колкото и предния - сутринта се справих с предизвикателствата около създаването на банкова сметка, по най-бързия начин се върнах в хотела, за да събера багажа си заедно с баща ми, и след това се отправих към още едно място, което беше останало непосетено при последната ми визита на Барселона - Ла Рамбла и околните Колумб и Ла Бокерия. Пешеходната им улица е всичко, което може да бъде представено като определение под думата "прелест" в личния ми речник. Обожавам места, пълни с хора. Още повече обожавам архитектура като тази, която видях там. Обичам туристически кътчета, малки улички, площади насред жилищни сгради. Вече обичам и Ла Бокерия - от сега мога да кажа, че това ще е едно от местата, които ще посещавам най-често, когато се преместя да живея там. Най-вече заради изобилието от свежи плодове и продукти, плодовите салати и пресни сокове във всички цветове на дъгата. 
Разходихме се в мола на пристанището, хапнахме от местния Мак Доналдс (който е много по-различен от това, което познаваме в България. Винаги се изненадвам от разликите, които се появяват дори в подобни огромни вериги), говорихме си на една пейка, докато ядохме чудесен и много скъп сладолед, и просто се насладихме на хладното, леко ветровито време, което ни удостои дори с няколко минути дъжд по случай тръгването ми. (Барселона не искаше да си тръгвам, казвам ви. Иска да съм там толкова, колкото и аз.)
Към пет официално взехме багажа от хотела си, хванахме градския автобус и се отправихме обратно към Ел Прат - края на краткото ни приключение, което, въпреки оскъдното време, завърши с успех по всички параграфи. Бяхме адски уморени, батериите на телефоните ни падаха и на този етап и двамата искахме да си ходим, за да поспим в меки легълца и да се изкъпем с душ, който не се спира всеки път, щом се обърнеш в кабинката. На същия
хал беше и Гери, бъдещата ми съквартирантка и настояща приятелка, която беше в Барса, за да се запише в Криминология. Като пълни клошари двете седяхме час до една тоалетна, за да си зареждаме телефоните, ядохме на земята пред гейтовете, подигравахме се на бруталните снимки на студентските ни карти, които, честно казано, приличат на мъг шотове. И най-накрая, след известно закъснение на летището, се качихме на самолета и полетяхме над все още будната, окъпана в светлини под залеза на слънцето Барселона, обратно към нашата София.
(Написано на 18.07.2017г.)