Страници

сряда, 11 юли 2018 г.

Две сесии по-късно: първата ми година в университета

     Миналата седмица приключи втората ми сесия, а с нея и първата година в университета. Бяха девет месеца, изпълнени с вълнуващи моменти, разочарования, много новости и неща, с които трябва да свикнеш и към които да се нагодиш. Получих много уроци и поводи да подложа търпението и целеустремеността си на тест.
     Много неща ми се иска да коментирам и това несъмнено ще се случи, но не в един-единствен пост. Днес искам да започна с нещо позитивно. Ще ви разкажа за нещата, които (не)осъзнато спечелих през изминалите месеци като студентка по испанска филология.

      Може би "голямото" нещо, което трябва да стои в началото на този импровизиран списък, е знанието. Записах се в тази специалност с мисълта, че аз испански знам - учила съм в испанска гимназия и съм отделяла стотици часове, за да уча лексика и граматика. Да, но не. За отрицателно време прекрасните преподаватели, които поеха задачата не само да ни учат, а и да ни покажат как се учи, отвориха дори по-широко вратата към испаноезичния свят. Наложи се да се стегна и да вложа всичките си сили, за да взема всичко най-добро, което ми предложиха. И днес с усмивка мога да кажа, че знам много повече, отколкото през онзи октомври на 2017 година, когато влязох в Испанската библиотека със самочувствие на всезнаеща.

     Докато с часове се рових из речници, разлиствах граматики и се чудих как да смогна с ученето на десетки фразеологизми, група от мотивирани, интелигентни и забавни младежи стоеше кротко до мен. Започнахме да си говорим, намерихме общи теми, опознахме се, намерихме си любимо местенце на Народен. Спечелихме доверието си и днес можем с усмивка да кажем, че сме приятели. Колеги, ще потвърдите ли, ако четете това? :)
     Университетът не значи само учене, купони (които аз доста пропуснах) и безсънни нощи. Той е и място, което да те научи на отговорност - да мислиш и да се справяш със задълженията си, а не да разчиташ други хора да се заемат с тях вместо теб. Не мога да кажа, че учителите ми в гимназията ми спестиха всичката документация. Но в Софийския университет се научих сама да се заемам с подаване на документи, търсене на решения на проблеми, обикаляне по кабинети за срещи с различни хора и т.н. Това рефлектира и на много други дейности от личния ми живот. Придобих една идея повече увереност и вече не се свеня пред посещения на институции или личности извън кръгчето ми на комфорт.
     Преди две седмици за първи път ме скъсаха на изпит. Заслужено или не, случи се. Нямам какво да направя, освен да се подготвя по-добре за поправката през септември. Цялото преживяване обаче ми даде нещо повече от главоболие (негативно) и разочарование (негативно). По някакъв странен начин ме ядоса (позитивно/негативно?) до състояние, в което единственото, което исках, беше това никога повече да не ми се случва (позитивно). Следващите изпити взех с пълни шестици. Защо? Защото разбрах, че трябва да съм упорита, да се старая, да вярвам в себе си и да правя всичко възможно, за да постигам целите си, независимо от обстоятелствата. Не защото така трябва, а защото аз така искам и защото за мен това е правилното.
     Блогът ми остана на заден план, но за сметка на това социалният ми живот достигна до точка, може би непозната за мен. Харесват ми контактите, които създадох. Харесва ми, че имах възможност да ходя по различни събития с яки хора. Много случки и емоции, които, както казах, не могат да бъдат изписани на едно място. Мина едва една година, остават три, а аз се надявам единствено на това вторият курс да бъде също толкова интригуващ, колкото беше изминалият.

вторник, 19 юни 2018 г.

Тайната на успеха

Вчера за първи път ме скъсаха на изпит, за който бях учила повече, отколкото беше необходимо, и чувството не е яко. Прибрах се и бях разочарована от стечението на обстоятелствата, повъртях се из апартамента в опит да проумея къде е грешката в подхода ми, а след това си легнах, за да може информацията да отлежи малко. Исках да се събудя с нов поглед върху случката.
И, разбира се, това стана. Почти. Е... добре, не точно.
Нов поглед няма. И все още не знам как след изпита бях толкова уверена, че съм го взела, а на листа ми всъщност пишеше "2". Напредък е обаче откритата връзка между чувството, което изпитах в този момент, и едно подобно чувство от преди може би година, което ме изкара от балончето на мечтите ми и ме запрати към реалността, за да се справя с проблемите си и да се опитам да продължа напред, да се справя.
Преди година отново претърпях поражение - наложи се да се откажа от мечтата си и да поема по път, който дори не стоеше в списъка с резерви. Беше ми тежко, чувствах се като провал, не исках да съм там, където бях, много пъти си мислех, че не си заслужава дори да опитвам, а и би било по-добре за всички просто да се откажа и толкова. Да, но това никога не е решението. Някои хора биха казали, че да вдигнеш ръце и да се откажеш е признак на слабост. Не бих била толкова крайна. Признак е само на това, че хората не са научили все още, че успехът идва след някаква трудност. В случая не говоря за успех, визирайки взимането на изпита през септември (за това има време), а по-скоро за успех като съвземане и продължаване напред с ясната мисъл, че животът не свършва. Перипетите са уроци, които трябва да научим, за да знаем как да реагираме в моментите, в които се повтарят. Неизбежно е, всеки ги преживява. Но не всеки си взима поука. 
Тайната на успеха не съществува. Но ако има нещо, което трябва всички да запомним, то  е, че има неща, за които не си заслужава да се въртим в кръг от самосъжаление. Става въпрос за това да се изправим, да отръскаме дрехите от прахта и да продължим напред, но без излишно вайкане, понеже за това време няма. След провалите идват успехи и те не биха били толкова сладки, ако не са изстрадани (за най-много5 минути, моля ви, кой има време да реве и да се тръшка два дни?). Както казах - не може без разочарование. Нека просто не бъде само то.
(Ако не друго, то двойката ме вдъхнови да седна и да напиша пост. Поздрави!)

събота, 14 април 2018 г.

"Играч първи, приготви се" - да си поговорим за филма

Преди няколко дни с приятелка от университета гледахме скоро излязлата адаптация по книгата на Ърнест Клайн "Играч първи, приготви се" и нямам търпение да ви споделя мнението си.
Няколко пъти до сега съм писала "ревюта" на филми, чиито първоизточници са книги ("Хартиени градове", "Shadowhunters" и т.н.). Този път обаче ще се държа по-далеч от оригинала, тъй като от него помня съвсем малко. Прочетох "Играч първи, приготви се" в началото на 2016 година и още тогава бях меко казано очарована от динамичната обстановка, интересни герои и история, както и от начина, по който така добре познатата поп култура беше преплетена в сюжета. Дори купих книгата на няколко приятели доброволно, само и само да има с кого да коментирам. Днес със същия ентусиазъм пиша на същите хора, за да ги накарам да отидат да гледат и филма. Защото той е меко казано страхотен! 
Нека да започна с един от най-важните за мен елементи - героите. Както казах, не се чувствам подготвена да правя съпоставка на филмовите и книжни образи. Поради тази причина ще се огранича до следното: бяха забавни, различаваха се един от друг, вписваха се перфектно в обстановката и по различни начини привличаха вниманието от момента на появата си до този, в който напускаха обсега на камерата. Кастът, с изключение на Olivia Cooke, ми е напълно непознат, и все пак успя да ме очарова. (Добре де, нека си го кажа - оправдаха малките очаквания, които имах благодарение на спомените, останали от романа на Клайн. Може би не си представях аватарите им в играта по точно този начин, но мога да си затворя очите, защото това е въпрос на въображение. В това се крие магията и на литературата, и на киното - винаги има различни гледни точки и варианти за осъществяване на представите.)
Единственият по-голям проблем, който имам с филма (и все пак достатъчно малък, че да не го изтъквам в разговори), е сценарият, който на моменти ми се струваше плосък, дори и с присъствието на монолозите на главния герой (Уейд). Стана ясно за какъв свят иде реч, в последствие на какво се е стигнало до създаването му и т.н. Липсваше ми, например, репликата "Играч първи, приготви се", която така ясно помня от книгата. Липсваха ми и още малко закачки и хумор. 
Рязко на това контрастира една от положителните за мен черти на филма - препратките към актуалната поп култура, както и тази от 80-те и 90-те години на ХХ век. Филми ("Сиянието"), различни игри и дори музика, вървяща като фон - имаше по нещо за всеки почитател на тези течения. Разбира се, докато се ровех из Туитър, за да видя какво е масовото мнение за адаптацията, попаднах на много изказвания на т.нар. "нърдове", които критикуваха свръхупотребата и "неадекватността" на някои от препратките. С това не мога да се съглася. За мен всичко беше в реда на нормалното и приятното за зрителите. Впечатлена съм!  (Освен това: Oh God, it´s fucking Chucky!)
Саундтракът ми се стори приятен - напълно подходящ за филма и, честно казано, бих си го пуснала да го слушам докато уча или правя неща из вкъщи, така че и по този параграф вдигам пръст нагоре. 
За последно оставих най-впечатляващия елемент на "Играч първи, приготви се" и този, заради който абсолютно бих се върнала още един-два пъти в киното - анимацията. Великолепна! Много цветна и жива, реалистична по особен начин. Накара ме да "вляза" в света на ОАЗИС. От аватарите на играчите, през местата, през които минаваха те, до най-малките детайли в сцените с битки - искрички, малки парченца железа, бетони, стъкло - каквото се сетите! 
В заключение искам да кажа, че съм много, много впечатлена! Тези 2 часа и 20 минути в залата бяха истинско удоволствие. Комбинацията между реалност и анимация с огромен успех държа вниманието ми за този период и успя да ме откъсне от моята реалност и да ме повлече в света на ОАЗИС заедно с главните герои. Залягах на стола, опитвах се да пъхна ключове в ключалки заедно с Уейд и се държах здраво, когато планети гърмяха. Чудя се до колко можем да приемем "Играч първи, приготви се" за пророчески. Дали някой ден и ние ще имаме възможност да сложим маски и да се пренесем в друга реалност, където може да бъдем които искаме? Остава да видим. Но до тогава има доста време - предлагам ви да го запълните с пътуване до най-близкото кино и гледане на великолепната продукция на Спилбърг по книгата на Ърнест Клайн: "Играч първи, приготви се"!

неделя, 8 април 2018 г.

Най-цветното време в годината

Рядко се обръщам към блога, за да поздравя за някой празник - за това разчитам на различните си профили в социалните мрежи. Но тази година Великден дойде ръка за ръка с някакво неописеумо щастие, добро настроение и желание да документирам предните две тук. 

Честит Великден!
Един от любимите ми празници! 

Не бих казала, че го обичам толкова много заради религиозната част. Да, почитам традициите, на които ме учи семейството ми, но ги оценявам най-вече, защото те значат "време с любимите ми хора". Дните покрай Великден винаги прекарвам със семейството си - боядисваме яйца, докато слушаме музика, понякога пътуваме, но най-важното - оценяваме почивката и миговете, в които никой не бърза за работа или училище.  Имаме възможност да си обърнем внимание един на друг.
Освен това, Великден е моментът в годината, който за мен окончателно поставя началото на пролетта. Обожавам да виждам зеленеещите дръвчета и цъфтящите цветя, когато излезам вън, а също рано сутрин да слушам птичките, докато слънцето лека-полека изгрява и става все по-топло. 
Надявам се да прекарате деня си в компанята на любими хора, да ви се падне най-здравото яйце и, разбира се, желая на всички много здраве и щастие през 2018-та!

събота, 24 март 2018 г.

Motivation 101: De-stress


     Иска ми се някой ден да се събудя в свят, в който понятието "стрес" не съществува. Ако не това, иска ми се понякога да работя по проект без да поглеждам през пет минути към часовника, за да се уверя, че крайният срок за предаването му не е минал. Или пък да чакам датата за следващия тест или изпит без грам съмнение, че ще се справя. 
     Но нещата не стават точно така, за съжаление. Много пъти съм се оказвала в ситуации, в които притеснението, породено от някое бъдеще събитие, ме е спирало да се захвана със задача; карало ме е да отлагам и да затъвам все повече в безкрайната верига от мисли за хипотетични случки, които водят до провал. Стресът води до липса на мотивация, няма да спорим по този въпрос. И колкото и да ми се иска да има нещо, което за миг ще промени това уравнение, опитът ми сочи към обратното. Има обаче малки неща, които всеки може да направи за себе си, за да се разсее от гадното чувство на притеснение, което го наляга преди важен момент, например, а също и след него - когато стресът е преминал връхната си точка и единственото, от което съзнанието му се нуждае, е почивка. Резултатът - свеж ум и повече желание струпалите се задачи да бъдат завършени, но този път не насила.

     През последните месеци се върнах към едно от любимите си занимания - спортуването. Фитнесът е второто ми любимо място след леглото, защото там се чувствам добре, изпълнена с енергия и мотивация да надмина рекорда за повторения от предишната си тренировка. Слагам слушалки в ушите си, пускам си силна музика и тичам, докато дъхът ми не спре, смело вдигам тежестите и стискам зъби заради приятната болка в мускулите си. В залата нищо от реалността няма значение - там е така нареченото safe space - не мисля за случилото се през деня, защото гласът в главата ми е зает да брои отново и отново от 1 до 15 за всяко едно повторение на упражнението.
     Музиката върви ръка за ръка с това. Винаги я усилвам докрай и се оставям на мелодията. Не винаги текстът за мен е на първо място - стига ми да ме кара да танцувам и да искам да си подсвирквам, независимо дали съм вкъщи и чистя, тичам във фитнеса или се разхождам.
     Разходките, от своя страна, са нещо, което преоткрих съвсем наскоро, може би когато времето започна да се пооправя (или не точно). Не мога да опиша удоволствието, което изпитвам, когато сляза от метрото след лекции, пусна си някой плейлист и вървя бавно, клатушкам глава и умишлено минавам по най-дългия път към вкъщи, само и само да мога да прекарам малко повече време вън сама с музиката ми. Понякога си измислям причини да отида до магазина, за да мога да се разтъпча и разсея от задълженията.
     Сънят също е от ключово значение за пълноценната почивка и намаляването на стреса - било то психически или физически. Все още изпитвам известни затруднения по тази точка. Би ми се искало да лягам по-рано (около 10-10:30) и да ставам не по-късно от осем, за да знам, че разполагам с целия си ден и каквото и да правя, времето ще стигне за всичките ми планирани задачи.
    Моментите, споделени с приятели и семейство, ми носят най-голямо щастие и съответно елиминират абсолютно притесненията и страховете, които ме притесняват понякога на подсъзнателно ниво. Става въпрос най-малкото за интеракция, за някакъв контакт, който може да се състои в една проста вечеря, разговор по телефона или по Скайп. Времето с тях е време без заплашителните задължения и време, предназначено само и единствено за положителни емоции. Социалният живот не е маловажен и не трябва да стои на второ място след академичния или живота в службата.
   Пред себе си направих следното признание: не мога да живея без Netflix. Не бях сигурна каква е точната причина, докато една вечер след 3 тежки лекции се прибрах в не особено добро настроение, седнах пред телевизора и си пуснах Friends. И настроението ми се оправи. Станах наистина щастлива, когато си сложих любимата маска, направих си чай и се отпуснах. Напълно забравих за негативните емоции от изминалите часове и преди да заспя същата вечер си обещах да отделям време за себе си малко по-често. Няма значение дали това понятие включва спорт, разходки, кино, сериали, книги, рисуване, писане, ютуб, т.н.  
   "Времето за мен", в което нищо друго, освен самата аз няма значение, е най-голямата услуга, която мога да направя на себе си. Сигурна съм, че и вие го знаете, и може би отделяте по час-два от време на време. Но си направете експеримент - опитайте се да откраднете за себе си всеки възможен момент, изолирайте се от околния свят както можете, затворете очи и, когато времето ви изтече, бъдете честни пред себе си: имаше ли ефект това? Ако отговорът е "не" - продължете да търсите - животът е твърде кратък, за да живеем под тежестта на стреса, при положение, че някъде там се крие някое малко удоволствие, което да ни отдалечи от него. Но ако на въпроса можете да отговорите с "да", то тогава не спирайте; правете това, което ви кара да се чувствате спокойни и щастливи колкото може по-често, независимо дали ви предстои нещо важно или пък то вече е минало. Използвайте тези мигове като причина да елиминирате задачите от "to do" списъците си, за да може след това да се отдадете на приятната почивка и време за вас.