Страници

петък, 22 септември 2017 г.

Първи крачки из Барселона II

Една от най-големите разлики между София и Барселона е мащабът на двата града. В каталунската столица всичко е огромно - сгради, паркове, булеварди...Създава чувство за някаква неограниченост, която трудно можеш да усетиш, разхождайки се из мръсните софийски улички или в кварталите с панелки. И да - това не е гаранция, че тя е по-добрият избор пред родния ми град. Всичко е въпрос на лично усещане, гледна точка и разбирания за заобикалящата среда на отделния индивид. 
За мен Барселона е свобода. 
Колкото и странно да звучи, обичам да се чувствам мъничка пред огромните постройки в готически стил, които могат да бъдат видяни в центъра. Обичам слънчевата атмосфера и топлината - не само тази от жаркото слънце през по-голямата част на годината, но и тази, която се усеща като пеперудки в стомаха. Бих я нарекла истинска доза щастие, породена не от предмети, а от факта, че е намирам на място, което малко или много представлява всичко, което някога съм търсила и не съм намирала. 
Представена така, Барселона изглежда перфектна. От позицията си на временно пребиваваща (може би) бих истала тази представа да бъде реалност, тъй като за мен тя е достигната мечта. Обаче всички знаем, че "перфектното място" е недостижима концепция, подобно на "перфектния човек". Не съществува. Между красивите постройки, паметници на културата, места за забавление и не толкова добре познати дестинации, Барселона крие и грозни, заплашителни черти, които може би ще забележите на някои от следващите снимки. А може би не. Това е въпрос на лично мнение и политическа позиция, поради което ще избегна пряк коментар с цел да не засегна или провокирам негативни емоции у някой от вас, четящите. Днес отново ще ви оставя да видите красивите кътчета, които ме карат да се усмихвам всеки път, щом ги зърна. 
На снимките можете да видите кадри от разстоянието между базиликата Саграда фамилия и втората по-голяма дестинация по време на разходката ми - Триумфалната арка, намираща се в близост до Parc de la Ciutadella.

четвъртък, 7 септември 2017 г.

Първи крачки из Барселона I

"Ето го, започва се". Това си казах, когато усетих приземяването на самолета ми на Ел Прат, Барселона, преди две седмици. Тогава още ми беше нереално - самото пътуване, пристигането и фактът, че отварям врата към абсолютно нова и непозната глава от живота си. Като сън ми се стори и настаняването. Първите няколко дни в красивия град прекарах сякаш някъде другаде - тези от вас, които са се местили сами в чужбина по каквато и да било причина може би ще припознаят чувството на обърканост, екстаз и страх, които сполитат едновременно. 
Ако трябва да бъда честна, все още ми се струва неестествено да съм тук, на около 3000 километра от "вкъщи", без родителите ми. Може би защото не съм свикнала или защото ми е непознато. Страхът не отсъства. Но пък е съпроводен от невероятно вълнение, което ме води всяка сутрин към факултета, държи ме до края на уроците и след това обратно към вкъщи (или пък някоя известна забележителност, например Саграда фамилия). 
Удоволствие в момента ми доставят толкова много неща! Поддържам апартамента си, пазарувам, пътувам, запознавам се с хора от всички краища на света, посещавам безобразно красиви кътчета тук. Ей такива малки неща често замаскира страха, който винаги се крие някъде навътре в съзнанието ми.

Едно от първите ми приключения в Барселона започна миналата събота, когато със съквартирантката ми Гери се оправихме, излязохме, едва не объркахме линиите на метрото. В крайна сметка се озовахме пред грандиозната Саграда Фамилия. Огромна, величествена и... подновена. Тези от вас, които са виждали катедралата на живо, знаят, че има съществена разлика между старата част, построена от Антони Гауди, и тази, която би трябвало да бъде завършена до няколко години. Цветово и дори стилово двете части не се припокриват. Не бих се изразила с думата "грозно", но това, което представлява култувата постройка в центъра на града днес, не ми е особено по вкуса. Оставям на вас да прецените за себе си по снимките, които направих този ден. 
Постът е първа част от "трилогия", проследяваща първата ми "истинска" (макар и доста туристическа) обиколка из каталунската столица, като показва само началото от нея - едночасовия престой при катедралата "Светото Семейство". Следват го обиколка по централните улици, Триумфалната арка и бързо прекосяване на Ла Рамбла. Но за тях в близкото бъдеще...

сряда, 23 август 2017 г.

За Морето през Август

Последните неща са не по-малко страшни от първите, защото бележат края на нещо, в много случаи любимо. Затова и няма да кажа, че кратичкото пътуване със семейството ми до българското черноморие тази седмица ми е последното - няма никакъв шанс през следващите много години да пропускам възможността за малко бягство на някой красив плаж тук, в България, в компанията на любимите ми хора и дори някоя книга. То е просто пътуване, след което ще си взема малка почивка, а да проуча Средиземноморието.
И после пак към Бургас, Поморие...

Родителите ми, сестра ми и аз решихме да си организираме кратко пътуване до Бургас, който е един от любимите ни градове тук. Като оставим морето, разбира се, изглежда, че през годините сме си създали традиции, без които летата ни изглеждат незавършени. Обичаме да излизаме рано, за да се възползваме от прохладното време; да си почиваме следобед; да посещаваме моловете и да се възползваме от последните намаления, след които да се приберем с половин сак повече багаж; да се разхождаме по тъмно с чашка царевичка и/или твърде много сладолед; да прекарваме вечерите на отворени прозорци или климатик, гледайки каквото там дават по телевизията.
Всички тези неща за вас може би звучат много битови, но за мен са много ценни. 

Опитах се да се наслаждавам на времето си с тях колкото мога! Опитах се да пренебрегна зависимостта си от телефона и вместо да проверявам часа на него, гледах часовника на китката си. Карах с по-висока скорост от позволената. Не носех лаптоп или фотоапарат (и затова снимките, които виждате отдолу, са направени от сестра ми). Спах следобедите без да се притеснявам, че губя време, което мога да използвам за по-важни неща. Лягах рано и ставах рано, закусвах точно каквото ми се искаше, при това без грам притеснение дали филийката хляб влиза в калорийния прием - никой няма време за тия глупости! Плувах, направих жалък опит да хвана тен. Не харчих пари за дрехи! Само за обувки. 
Прекарах си страхотно! Едва ли има човек, готов да се върне към реалността и задачите си след толкова приятна почивка. Но и за тези неща идва време. Единственото, което може да се опитаме да направим, е да превърнем задълженията в нещо, което си струва да бъде разказано. Или написано в пост!

вторник, 15 август 2017 г.

Книгите, които ще взема със себе си в Испания

В момента домашната ми библиотека се състои от близо 350 заглавия, повечето от които съм чела и обичам. Иска ми се да можех да взема всички книги със себе си за Барселона - градът, който ще бъде мой дом през следващите минимум четири години - но като повечето студенти ще живея в квартира, споделена с други ученици, и няма да имам място за дрехите си, пък какво остава за 350 тома. 
Преди няколко дни застанах пред рафтовете и се опитах да намаля списъка с пътуващи книги до минимум, защото няма начин да се пренеса, без да взема любимите си заглавия. Разбира се, приемам го като вид чернова, защото при официалното събиране на багажа ще стане ясно точно колко от тях реално ще мога да пренеса в квартирата. Куфарът ми все пак не е чантата на Мери Попинс.
Две са книгите, които със сигурност ще бъдат ако не в куфара, то в ръчния ми багаж, защото няма никакъв начин да тръгна където и да е без тях - "Крадецът на книги" и Киндъла ми (чието име е Бейби, впрочем). Бейби е зареден с една камара непрочетени заглавия на всички езици, на които мога да чета (включително и руски, макар че отдавна не съм толкова добра, колкото бях), а освен това мисля, че ще ми бъде доста полезен за училище, тъй като съм убедена, че редовно ще имам да чета това-онова, за да се справям в часовете по политика и право. "Крадецът на книги" е друга история. Просто искам да е с мен. Това е първият роман, който препоръчвам на всеки, помолил ме за препоръка. Често се хващам да мисля за моменти от него, особено когато чета за историческите събития, по времето на които се развива действието. Чудех се него или "Тайната история" да взема, тъй като двете делят първото място в списъка ми с любими четива, но поради огромния обем на TSH тя отпада (всъщност след втора проверка се оказа, че книгите са еднакви. Но пак. Простете ми грешката.)
"Клетниците" на Виктор Юго е историческата книга, която ще полети с мен към новия ми дом, вместо "Граф Монте Кристо" - първия ми избор. Отказах се от двата тома на Дюма, защото... са два тома, 1400 страници, къде да ги държа? "Клетниците" пък е една от най-силните книги, които съм чела. Помня как ме остави без думи и дълго време след като затворих страниците четях допълнителна информация в интернет както за историческите събития, така и за самата книга и автора. Изданието, което имам, е ученическо, така че няма да бъде проблем да му намеря малко местенце между дрехите.
По повод завършването на гимназията страхотният ми класен ръководител беше подготвил по книга като подарък за всеки един човек от класа ми. Но вместо една, на мен подаде две, усмихна се и ми каза, че е сигурен, че ще ги разбера. "Изкуството на войната" на Сун Дзъ и "Владетелят" на Макиавели непременно ще стоят на бюрото ми в Барселона не само защото са много важен подарък, но и защото съм наистина любопитна да ги прочета.
И последната книга, която най-вероятно ще ме придружи до красивата Барселона, е "Различен клас". Нея я купих в началото на годината с първата половина от стипендията си от "1000 стипендии". И, понеже все още не съм я прочела, тя ще е заглавието, което ще ме отвлича от учебниците в дните, в които не съм някъде по улиците или на плаж. Като чета синопсиа малко ми напомня на "Тайната история", така че май е win win situation. 

петък, 11 август 2017 г.

"13 причини защо" пет години по-късно

Новината, че ще излиза сериал по "13 причини защо" преди няколко месеца, ме върна пет години назад, към първата ми година в гимназията. Прочетох книгата бързо - за ден или два - и не я коментирах много. Не беше защото не ми беше харесала, нито пък защото нямах какво да кажа. Напротив. Точно тогава бях създала първия си блог за книги и се впусках в разточителни писания за всяка една, до която можех да се добера между писането на думи по испански по стотици пъти. Причината беше усещането, с което ме остави романът на Джей Ашър. Тематиката. Историята, която на пръв поглед ме жегна съвсем леко. След това започнах да разпознавам ситуации от страниците в личния си живот - малки, не толкова драматични, колкото тези от живота на Хана, но подобни и напълно достатъчни, че да ме накарат да обмисля много от пътищата, които стояха пред мен точно в този момент.
Тринадесетте епизода ми напомниха за тази година и емоциите покрай прочита на "13 причини
защо". Проточих гледането им във времето - скептицизмът тук надделя, подходих с доста съмнение към интерпретацията на историята незаслужено по една причина - не помнех особено много какво се случваше в оригинала. Това се потвърди още с пускането на първия епизод. Няма как да забравя Хана, Клей, училищната обстановка и уолкмена, чрез който за една нощ тийнейджърът изслушва касетите на вече мъртвата си приятелка. Първоначално не знаех как да реагирам на това, че дори малкото ми спомени от първоизточника са променени в адаптацията. Но с всеки следващ епизод трагичната история започна да ми се струва добре подредена, логична, интересна и много, много тъжна, както можете да предположите.
Има три основни неща, които искам да коментирам, и ще започна от свързващото ги, за да бъда последователна - адаптацията по книгата. Както написах няколко реда по-горе, веднага забелязах разминаванията между романа на Джей Ашър и версията на Нетфликс. Забележими, но абсолютно логични. (За някои от тях можете да прочетете в статията на Popsugar.) Защото тук става въпрос за сериал, предназначен за широката публика и целящ да провокира емоция. От тази гледна точка разбирам защо вместо една за една нощ, Клей изслушва касетите за няколко седмици. Разбирам защо социалните мрежи са фактор в тази версия на трагичната история, също и защо подредбата на записите е различна. Мисля, че екипът, работил по предаването, е свършил перфектна работа с пресъздаването на тягостните емоции, които се надграждат чак до последния епизод на сезона. Градацията в това отношение е осезаема - вижда се както от значимостта на записите върху касетите, така и от действията на героите в спомените и в настоящето. Това, разбира се, няма как да се случи без страхотен каст, какъвто е този на "13 причини защо". 
Когато обявиха заснемането на продукцията ме беше малко страх, че ще изберат актьори,

които са далеч от възрастта на героите или най-малкото не приличат на гимназисти. Щастлива съм, че това не се случи. Катрин Лангфорд е като че ли перфектният избор за Хана - не само оправдава очакванията на читателите що се отнася до външността на героинята, но и представя бавния процес към окончателното решение да прекрати живота си по начин, който кара нас, гледащите, да вярваме, че нещо нередно се случва, кара ни да бъдем съпричастни и да се страхуваме за

съдбата ѝ. Може би има моменти, в които играта ѝ изглежда като преиграване, но това, разбира се, е от човек до човек, в зависимост от това как индивидът приема дадената ситуация. Или, с други думи казано, играе по начин, по който предразполага зрителите да се поставят на мястото на героинята. Това се отнася и за Дилън Минет в ролята на Клей Дженсън. Катрин е убедителна в представянето на вътрешните борби на Хана, но Дилън е два пъти по-добър, заради което бих казала, че Клей ми е най-близък до сърцето. Докато четях ми беше все тая какво ще се случи с него, не ме интересуваха чувствата и действията му. Но пък по време на сериала буквално нещо ме стягаше в гърлото докато гледах как се обвинява, как се опитва да разбере и след това да постъпи по най-добрия начин. 
Адмирации към останалата част на каста (Christian Navarro, Alisha Boe, Brandon Flynn, Justin Prentice, Miles Heizer, Ross Butler, Devin Druid и т.н.), които, по мое мнение, са се справили перфектно с изобразяването на всички тези различни характери и индивидуалности, на всички тези хора, борещи се със свои собствени демони, заради които се превръщат в чужд такъв. Особено Джъстин Прентис - точно две минути екранно време му бяха достатъчни, за да ме убеди, че трябва непременно да мразя героя му. 
Като забележка мога да добавя само едно нещо. Страшно много усилия са вложени в изграждането на някой герои като Алекс, Джъстин и Джесика - показани са техните предистории и съдбите им са много тясно свързани с останалите персонажи. Но има и такива, които са там, просто за да има допълнителна драма, още малко трагедия към вече отчайващата ситуация, като Шери и Раян. Освен в собствените си касети, те не са от особено голямо значение, което някак си противоречи на идеята, че всеки индивид има голямо влияние върху хорските съдби, която лансира предаването. 
Сюжетът на "13 причини защо" се върти около някои теми, които предизвикват спорове -
сексуално насилие, депресия, самоубийство, т.н. Както винаги, отборите са два. Единият е на тези зрители, които смятат, че те са представени романтично, изглеждат лесни за преодоляване и значението им е омаловажено, и другият - на останалите, които виждат изобразените психически проблеми и действия, свързани с тях, като напълно автентична извадка от действителността. Трудно ми е да заема позиция в спора, тъй като нито мисля, че ситуацията е оцветена в розово, нито пък съм достатъчно запозната с депресията и всички останали tw теми в шоуто, за да мога да твърдя, че са напълно реалистични. Не мога да отрека обаче едно - ако не друго, то събитията и героите с техните проблеми и вътрешни борби провокират размисъл. Карат зрителите да си задават въпроси и да мислят малко повече за това какво е тяхното влияние върху нечий чужд живот. Сигурна съм, че сте видели онези туитове "13 причини защо ме научи да се държа по-добре с хората". Малко възможно, но пък стъпка напред към осъзнаването поне на част от тези, които са имали шанса да гледат. Темите са важни, въпросите също. Едно предаване не може да даде всички отговори или да предостави решение за проблемите. Но за сметка на това е способно да предизвика дискусия и повече хора да започнат да говорят за неща, които, по някаква странна причина, все още са табу във века, в който живеем. "13 причини защо" несъмнено бележи успех в това отношение - след излъчването му сякаш абсолютно всички започнаха да говорят. Чудесно! Стига да не се стига до свръх интерпретации. Попаднах на много статии, в които родители изказват притесненията си най-вече от сцената със самоубийството на Хана, която е изключително графична. Притеснението, че децата им могат да повторят това с мисълта, че отнемането на собствения си живот е правилното решение на проблемите, е естествено. Разбира се, че може да се случи. Но не и ако родителите, които знаят за какво става въпрос в сериала, използват възможността за сближаване и провеждат разговори с децата си на тези теми, които, надявам се, ще продължават да придобиват популярност именно за да бъдат предотвратявани трагедии като тази на Хана Бейкър.
В заключение - книгата на Джей Ашър е страхотна, все още е една от тези, които редовно препоръчвам. Но сериалът е просто великолепен! Историята е представена по прекрасен начин, всички ключови моменти са там, но заредени с още повече емоция заради обхвата на картината, в който са включени не само трепетите на Клей и Хана, но и на тези, виновни за съдбоносното решение, което взима момичето. От сценарий до музика - всичко е направено, за да провокира максимално много реакции, при това успешно. Изключително щастлива съм, че ще има втори сезон, защото нямам търпение да получа отговори на всички неотговорени въпроси след отворения край на последния епизод. Силно се надявам да видя резултатите от предаването на касетите по реалистичен начин. Надявам се да бъдат повдигнати други теми, на които обществото трябва да обърне повече внимание. Екипът, който работи по сериала, има страхотна възможност в ръцете си. Дано се възползват и втори сезон е дори по-силен от първи!
/снимки - google.com/