Страници

събота, 17 август 2019 г.

Нашето малко лондонско приключение

“I travel continuously, and I see many cities, but there is nowhere like London.”
– Norman Foster
       В представите ми Лондон винаги е бил само една недостижима мечта. Зароди се още преди 8-9 години, когато започнах да слушам повече великобритански изпълнители (т.е. предимно One Direction) и културата на страната стана част от ежедневието ми. Гледах снимки и четях статии за места, които в онзи момент ми се струваха твърде далечни и непосилни за възможностите ми. Дълго време в историите, които пишех тогава, описвах мостове, площади, малки улички и заведения, намерени някъде из въпросните снимки, но може би несъответстващи на реалността. 
       Случи се така, че вече не са само мечти и мъгляви представи, а съвсем реални спомени, направени по местата, които някога само героите ми посещаваха. И се оказаха по-красиви, отколкото очаквах! 

вторник, 9 юли 2019 г.

"След" от Анна Тод - книгата и филмът

       Доста рядко си позволявам да навлизам в дълбоки води и да коментирам въроси, които предизвикват много противоречиви мнения. Днес обаче се хвърлям с главата напред, за да ви разкажа защо намирам "След" на Анна Тод за една от най-проблематичните книги, но в същото време с усмивка си признавам, че ми харесва. 
Ревюто ще съдържа спойлери за книгата и филма!

КНИГАТА
        Историята на "След" е много дълга и може би много от вас - особено почитателите на One direction, вече я знаят. Съвсем накратко - появява се за първи път през 2013 г. в Wattpad като фенфикшън за групата, а главният герой е Хари Стайл. Интересът на читателите привлича вниманието на издатели и през 2014 г. Gallery Books го издават под формата на книга. През 2019 г. излиза филмът по първата част от поредицата от общо 5. За всички тези години творбата на Анна Тод си печели много почитатели, но е факт, че хората, които не се страхуват да я нарекат "най-лошата книга, писана някога", не са никак малко.
      Собствената ми позиция е някъде по средата и това ме кара да се затруднявам в структурирането на аргументите ми. Едновременно виждам повечето от проблемите, които са забелязали и други читатели, и се забавлявам изключително много, докато чета.  

сряда, 3 юли 2019 г.

Summer glow up

       Да, досетихте се: това е задължителният пост тип "сесията свърши". Вече несъмнено е традиция да пиша по един такъв, когато най-накрая имам правото да дишам, без да се притеснявам за това колко имам да уча за някой предстоящ изпит. 
       Четвъртата ми сесия в университета мина с успех и вече почти официално съм трети курс. Чувството - на блаженство, спокойство и щастие. Втори курс беше тежък - на много моменти ми се искаше да захвърля всичко, неведнъж се питах дали изобщо ми харесва и струва ли си да влагам толкова много усилия в нещо, което не винаги ме прави щастлива. С две думи - годината не мина без перипети. Резултатът обаче се оказа сполучлив - сесията мина много повече от добре и ми върна мотивацията за следващата година. Но преди това: почивка. 
       Обожавам началото на лятото - първите няколко дни на тотален мързел, спане до късно, въртене из леглото, сериали, излизания и абсолютна почивка. Наслаждавам се на моментите, в които просто не знам какво да правя със себе си, но не е нужно да знам - времето е пред мен и за първи път от много време никой не очаква да спазвам срокове, да предавам домашни или да решавам задачи.

неделя, 16 юни 2019 г.

"Къщата на духовете" от Исабел Алиенде

       Съмнявам се, че има човек, който не е чувал за Исабел Алиенде. Някои я познават като племенницата на Салвадор Алиенде - президента на Чили, който през 1973 г. е свален от власт чрез преврат; други може би я свързват с журналистиката - поприще, в което се подвизава няколко години, преди да се отдаде изцяло на страстта си и да създаде едни от най-колоритните и обичани романи из цял свят. Несъмнено названието, което пасва най-добре на образа ѝ, е "писател".
        Книгите на Исабел Алиенде са от онези, които или обожаваш, или оставяш след десетата страница и никога повече не поглеждаш. Така е може би защото, подобно на много други латиноамерикански автори, тя залага на описанието като основен повествователен похват. Напълно нормално е да прелистваш десетки страници, но да не видиш нито един диалог. И като човек, който никога не си е падал по безкрайните описания, мога с ръка на сърцето да кажа, че "Къщата на духовете", първата част от трилогията ѝ, не исках да пропусна и дума. Всеки един километричен параграв с твърде дълги и сложни изречения не беше само описание на места, хора и пейзажи. Напротив. Цялата динамика, движение, събития и емоции, които обикновено бележат диалозите, бяха майсторски навързани в тези страници без реплики. Бих я оприличила на картина, но не статична, а непрестанно движеща се. Думите от листа се превръщат в детайлни сцени във въображението ти и не само компенсират за липсата на разговори между безброй многото персожажи, но и правят четенето още по-специално.

вторник, 11 юни 2019 г.

21 години, повече от 21 урока

       Денят е съвсем нормален, обикновен, като всеки друг. Ставам, правя си кафе и в момента го пия на кухненската маса. Слънцето ме е огряло; ден без изпит е, дишам свободно, защото, за щастие, не ми се налага да залягам над учебниците за предстоящия. 
        И първото нещо, което правя в блога си, е да променя описанието: 
Ева, 20, София
        Трия нулата и пиша 1.  
       Днес ставам на 21. Но, както казах, денят не е нищо особено. Не се чувствам bittersweet, нито пък се вълнувам кой знае колко, защото е просто възраст - още една изминала година. Ще празнувам с най-близките си и за първи път от много години ще прекарам деня си точно така, както аз желая, без да се съобразявам с други хора (или изпити, впрочем, от осми крас насам ВСЯКА година на 11 юни имам изпит или контролно...)
     Съществената разлика е, че от днес във всеки край на света нося 101 процентова отговорност за всяко нещо, което правя или не правя, казвам и... общо взето всичко. Европа, Америка - навсякъде. 

         На 20 беше готино. Годината беше доста спокойна, но и богата на уроци и преживявания, след които, смея да твърдя, научих много за света наоколо и за самата себе си. Знания, които несъмнено ще използвам в своя полза през 21-вата си година. Например, вече съм една малка идея по-добра в това да разпознавам на кои хора си заслужава да отделям от времето си. Знам, че провалът не е фатален. С радост установих колко яко е да си вземеш билети за другия край на Европа абсолютно необмислено и то за някаква символична сума. За поредна година се убедих колко важно е семейството. Започнах да свиквам с мисълта, че не винаги хората около мен ще са добри и ще се разбираме на сто процента, уви, няма какво да сторя, освен да търся начин за мирно съжителство и общ език с тях. Като цяло, все уроци, достойни за пост тип "21 неща, които научих за 21 години".
      На 21 ще бъде вълнуващо. Не обичам да споделям плановете си, защото съм малко суеверна (мълчанието е злато, нали знаете), затова и този път ще мина с поизтърканите обещания за следващите 365 дни: ще пътувам много, ще отделям повече време за себе си, ще чета, ще правя колкото се може повече неща с хората, които обичам, няма да се взимам много насериозно и чат-пат ще споделям вълнуващите новости от живота си тук, с вас. Отново ще бъда отворена към нови преживявания, опит, запознанства, експерименти, несполуки. Само, ако може, да не ме късат пак на изпит... :)