Страници

събота, 14 април 2018 г.

"Играч първи, приготви се" - да си поговорим за филма

Преди няколко дни с приятелка от университета гледахме скоро излязлата адаптация по книгата на Ърнест Клайн "Играч първи, приготви се" и нямам търпение да ви споделя мнението си.
Няколко пъти до сега съм писала "ревюта" на филми, чиито първоизточници са книги ("Хартиени градове", "Shadowhunters" и т.н.). Този път обаче ще се държа по-далеч от оригинала, тъй като от него помня съвсем малко. Прочетох "Играч първи, приготви се" в началото на 2016 година и още тогава бях меко казано очарована от динамичната обстановка, интересни герои и история, както и от начина, по който така добре познатата поп култура беше преплетена в сюжета. Дори купих книгата на няколко приятели доброволно, само и само да има с кого да коментирам. Днес със същия ентусиазъм пиша на същите хора, за да ги накарам да отидат да гледат и филма. Защото той е меко казано страхотен! 
Нека да започна с един от най-важните за мен елементи - героите. Както казах, не се чувствам подготвена да правя съпоставка на филмовите и книжни образи. Поради тази причина ще се огранича до следното: бяха забавни, различаваха се един от друг, вписваха се перфектно в обстановката и по различни начини привличаха вниманието от момента на появата си до този, в който напускаха обсега на камерата. Кастът, с изключение на Olivia Cooke, ми е напълно непознат, и все пак успя да ме очарова. (Добре де, нека си го кажа - оправдаха малките очаквания, които имах благодарение на спомените, останали от романа на Клайн. Може би не си представях аватарите им в играта по точно този начин, но мога да си затворя очите, защото това е въпрос на въображение. В това се крие магията и на литературата, и на киното - винаги има различни гледни точки и варианти за осъществяване на представите.)
Единственият по-голям проблем, който имам с филма (и все пак достатъчно малък, че да не го изтъквам в разговори), е сценарият, който на моменти ми се струваше плосък, дори и с присъствието на монолозите на главния герой (Уейд). Стана ясно за какъв свят иде реч, в последствие на какво се е стигнало до създаването му и т.н. Липсваше ми, например, репликата "Играч първи, приготви се", която така ясно помня от книгата. Липсваха ми и още малко закачки и хумор. 
Рязко на това контрастира една от положителните за мен черти на филма - препратките към актуалната поп култура, както и тази от 80-те и 90-те години на ХХ век. Филми ("Сиянието"), различни игри и дори музика, вървяща като фон - имаше по нещо за всеки почитател на тези течения. Разбира се, докато се ровех из Туитър, за да видя какво е масовото мнение за адаптацията, попаднах на много изказвания на т.нар. "нърдове", които критикуваха свръхупотребата и "неадекватността" на някои от препратките. С това не мога да се съглася. За мен всичко беше в реда на нормалното и приятното за зрителите. Впечатлена съм!  (Освен това: Oh God, it´s fucking Chucky!)
Саундтракът ми се стори приятен - напълно подходящ за филма и, честно казано, бих си го пуснала да го слушам докато уча или правя неща из вкъщи, така че и по този параграф вдигам пръст нагоре. 
За последно оставих най-впечатляващия елемент на "Играч първи, приготви се" и този, заради който абсолютно бих се върнала още един-два пъти в киното - анимацията. Великолепна! Много цветна и жива, реалистична по особен начин. Накара ме да "вляза" в света на ОАЗИС. От аватарите на играчите, през местата, през които минаваха те, до най-малките детайли в сцените с битки - искрички, малки парченца железа, бетони, стъкло - каквото се сетите! 
В заключение искам да кажа, че съм много, много впечатлена! Тези 2 часа и 20 минути в залата бяха истинско удоволствие. Комбинацията между реалност и анимация с огромен успех държа вниманието ми за този период и успя да ме откъсне от моята реалност и да ме повлече в света на ОАЗИС заедно с главните герои. Залягах на стола, опитвах се да пъхна ключове в ключалки заедно с Уейд и се държах здраво, когато планети гърмяха. Чудя се до колко можем да приемем "Играч първи, приготви се" за пророчески. Дали някой ден и ние ще имаме възможност да сложим маски и да се пренесем в друга реалност, където може да бъдем които искаме? Остава да видим. Но до тогава има доста време - предлагам ви да го запълните с пътуване до най-близкото кино и гледане на великолепната продукция на Спилбърг по книгата на Ърнест Клайн: "Играч първи, приготви се"!

неделя, 8 април 2018 г.

Най-цветното време в годината

Рядко се обръщам към блога, за да поздравя за някой празник - за това разчитам на различните си профили в социалните мрежи. Но тази година Великден дойде ръка за ръка с някакво неописеумо щастие, добро настроение и желание да документирам предните две тук. 

Честит Великден!
Един от любимите ми празници! 

Не бих казала, че го обичам толкова много заради религиозната част. Да, почитам традициите, на които ме учи семейството ми, но ги оценявам най-вече, защото те значат "време с любимите ми хора". Дните покрай Великден винаги прекарвам със семейството си - боядисваме яйца, докато слушаме музика, понякога пътуваме, но най-важното - оценяваме почивката и миговете, в които никой не бърза за работа или училище.  Имаме възможност да си обърнем внимание един на друг.
Освен това, Великден е моментът в годината, който за мен окончателно поставя началото на пролетта. Обожавам да виждам зеленеещите дръвчета и цъфтящите цветя, когато излезам вън, а също рано сутрин да слушам птичките, докато слънцето лека-полека изгрява и става все по-топло. 
Надявам се да прекарате деня си в компанята на любими хора, да ви се падне най-здравото яйце и, разбира се, желая на всички много здраве и щастие през 2018-та!

събота, 24 март 2018 г.

Motivation 101: De-stress


     Иска ми се някой ден да се събудя в свят, в който понятието "стрес" не съществува. Ако не това, иска ми се понякога да работя по проект без да поглеждам през пет минути към часовника, за да се уверя, че крайният срок за предаването му не е минал. Или пък да чакам датата за следващия тест или изпит без грам съмнение, че ще се справя. 
     Но нещата не стават точно така, за съжаление. Много пъти съм се оказвала в ситуации, в които притеснението, породено от някое бъдеще събитие, ме е спирало да се захвана със задача; карало ме е да отлагам и да затъвам все повече в безкрайната верига от мисли за хипотетични случки, които водят до провал. Стресът води до липса на мотивация, няма да спорим по този въпрос. И колкото и да ми се иска да има нещо, което за миг ще промени това уравнение, опитът ми сочи към обратното. Има обаче малки неща, които всеки може да направи за себе си, за да се разсее от гадното чувство на притеснение, което го наляга преди важен момент, например, а също и след него - когато стресът е преминал връхната си точка и единственото, от което съзнанието му се нуждае, е почивка. Резултатът - свеж ум и повече желание струпалите се задачи да бъдат завършени, но този път не насила.

     През последните месеци се върнах към едно от любимите си занимания - спортуването. Фитнесът е второто ми любимо място след леглото, защото там се чувствам добре, изпълнена с енергия и мотивация да надмина рекорда за повторения от предишната си тренировка. Слагам слушалки в ушите си, пускам си силна музика и тичам, докато дъхът ми не спре, смело вдигам тежестите и стискам зъби заради приятната болка в мускулите си. В залата нищо от реалността няма значение - там е така нареченото safe space - не мисля за случилото се през деня, защото гласът в главата ми е зает да брои отново и отново от 1 до 15 за всяко едно повторение на упражнението.
     Музиката върви ръка за ръка с това. Винаги я усилвам докрай и се оставям на мелодията. Не винаги текстът за мен е на първо място - стига ми да ме кара да танцувам и да искам да си подсвирквам, независимо дали съм вкъщи и чистя, тичам във фитнеса или се разхождам.
     Разходките, от своя страна, са нещо, което преоткрих съвсем наскоро, може би когато времето започна да се пооправя (или не точно). Не мога да опиша удоволствието, което изпитвам, когато сляза от метрото след лекции, пусна си някой плейлист и вървя бавно, клатушкам глава и умишлено минавам по най-дългия път към вкъщи, само и само да мога да прекарам малко повече време вън сама с музиката ми. Понякога си измислям причини да отида до магазина, за да мога да се разтъпча и разсея от задълженията.
     Сънят също е от ключово значение за пълноценната почивка и намаляването на стреса - било то психически или физически. Все още изпитвам известни затруднения по тази точка. Би ми се искало да лягам по-рано (около 10-10:30) и да ставам не по-късно от осем, за да знам, че разполагам с целия си ден и каквото и да правя, времето ще стигне за всичките ми планирани задачи.
    Моментите, споделени с приятели и семейство, ми носят най-голямо щастие и съответно елиминират абсолютно притесненията и страховете, които ме притесняват понякога на подсъзнателно ниво. Става въпрос най-малкото за интеракция, за някакъв контакт, който може да се състои в една проста вечеря, разговор по телефона или по Скайп. Времето с тях е време без заплашителните задължения и време, предназначено само и единствено за положителни емоции. Социалният живот не е маловажен и не трябва да стои на второ място след академичния или живота в службата.
   Пред себе си направих следното признание: не мога да живея без Netflix. Не бях сигурна каква е точната причина, докато една вечер след 3 тежки лекции се прибрах в не особено добро настроение, седнах пред телевизора и си пуснах Friends. И настроението ми се оправи. Станах наистина щастлива, когато си сложих любимата маска, направих си чай и се отпуснах. Напълно забравих за негативните емоции от изминалите часове и преди да заспя същата вечер си обещах да отделям време за себе си малко по-често. Няма значение дали това понятие включва спорт, разходки, кино, сериали, книги, рисуване, писане, ютуб, т.н.  
   "Времето за мен", в което нищо друго, освен самата аз няма значение, е най-голямата услуга, която мога да направя на себе си. Сигурна съм, че и вие го знаете, и може би отделяте по час-два от време на време. Но си направете експеримент - опитайте се да откраднете за себе си всеки възможен момент, изолирайте се от околния свят както можете, затворете очи и, когато времето ви изтече, бъдете честни пред себе си: имаше ли ефект това? Ако отговорът е "не" - продължете да търсите - животът е твърде кратък, за да живеем под тежестта на стреса, при положение, че някъде там се крие някое малко удоволствие, което да ни отдалечи от него. Но ако на въпроса можете да отговорите с "да", то тогава не спирайте; правете това, което ви кара да се чувствате спокойни и щастливи колкото може по-често, независимо дали ви предстои нещо важно или пък то вече е минало. Използвайте тези мигове като причина да елиминирате задачите от "to do" списъците си, за да може след това да се отдадете на приятната почивка и време за вас.

вторник, 13 март 2018 г.

Напоследък чета...

Напоследък чета всичко, но не и книги, които сама съм избрала.
Ситуацията в момента наподобява тази в 12-ти клас, когато едва ли не единствената книга, която четях, беше учебникът по история на България. Плюс няколко книги за матурите. Сега са само книги, които трябва да прочета до три месеца, за да си взема изпитите. 
Разлика обаче има и тя се състои в това, че ми харесва поради няколко причини. Първо, книгите всъщност са интересни! Става въпрос за литература, написана на испански (в момента чета предимно латиноамерикански автори), която и без това исках да започна преди много-много време, но не бях сигурна коя книга да избера първо. Второ - фактът, че чета в оригинал. Създала съм си навик да чета доста на английски и изживяването на испански сега ми доставя някакво удоволствие, понеже с всяка страница си доказвам, че имам достатъчно знания по езика, че да се справя. Нищо, че ми се налага да търся повече думи, отколкото би ми се искало. Третата причина, поради която ми харесва, е че не се чувствам толкова задължена да чета, колкото беше преди. Видях, че книгите не са никак лоши и явно нещо в мозъка ми се отключи - сега си ги чета просто защото искам.

В България, за съжаление, книги на испански не се намират (опцията е да се поръчат от Casa del libro, ама не мисля, че има човек, на когото му се плаща прекрасната доставка). Затова от месеци в действие е Киндълът ми - честно казано, забравих името, което му бях измислила, и ми е малко гузно, затова съм в процес на избиране на ново. Страшно удобен е, в чантата ми винаги има място за него, тъч скрийнът улеснява и Wi Fi връзката е огромен плюс, защото е страшно лесно да се свържа с Уикипедия, например, а и винаги разполагам с речник - тоест, няма нужда да ровя из някакви странични томове, защото просто мога да докосна думата, която не знам, и тя ще бъде намерена в Оксфордския речник (него използвам в момента, защото искам да разширя речника си на английски също). 

Последните две книги, които прочетох, са "За любовта и сянката" от Исабел Алиенде (De amor y de sombra) и "Хроника на една предизвестена смърт" от Габриел Гарсия Маркес (Crónica de una muerte aninciada). Иска ми се да направя отделни ревюта за двете, но не знам кога ще стигна до това. Поради тази причина с две думи искам да споделя позитивното си мнение сега. И двете книги са странни по различен начин, но едновременно с това интересни и отличаващи се. "За любовта и сянката" е по-скоро насочена към историята, Чилийската революция и влиянието ѝ върху хората от различните социални групи. На този фон процъфтява любовта на главните ни герои Франсиско и Ирене, но, според скромното ми мнение, не тя е центъра на романа на Алиенде. Да, беше интересно да чета за тяхната драма, но нещата, които се слючваха на заден план, ми се сториха много, много по-интересни! Високо оценявам това, че всички второстепенни герои са дори по-развити и с повече минало от главните ни герои. В 300 страници е отделено внимание на всеки, чието име е споменато. Хареса ми и определено препоръчвам! 
Има и филм, който страшно много искам да гледам, но си мисля, че ще изчакам до след изпитите, за да не се объркам и да смеся фактите (защото със сигурност екранизацията променя моменти).
"Хроника на една предизвестена смърт" пък е кратичка, малко сложна откъм лексика
(Аржентина, Аржентина...), и объркана, понеже действието не следва нормалния ход на времето. Но пък историята за убийството на главния герой Сантяго е доста любопитна и далеч от ясна. Книгата провокира повече въпроси, отколкото дава отговори: заслужава ли Сантяго да бъде убит? Защо всички знаят, че ще бъде убит, но никой не прави нищо, за да го спаси? Лъже ли Анхела и ако да, защо? Нима е възможно мачизмът да ръководи живота на хората до такава степен? И въпросите продължават. Единственият ми проблем с Хрониката е безобразно огромната система от герои, които, признавам, не запомних - знанията ми са ограничени до петима по-главни. Връщах се, чудих се кои са и срещала ли съм ги... И толкова.

Какво четете вие напоследък? Имате ли някакви препоръки - книги, които задължително, без извинения, трябва да прочета в най-скоро време? 

сряда, 28 февруари 2018 г.

Дъждовен уикенд в Милано

Изпитвам огромно щастие от факта, че след толкова месеци планиране най-накрая мога да ви разкажа за твърде краткото си пътуване до великолепния Милано - града с безброй ренесансови сгради и църкви на всеки ъгъл, в който музиката звучи винаги на заден план, хората не се страхуват да показват себе си чрез тоалетите си и темпото на живот е по-бързо, отколкото можете да си представите. 
Всички тези неща разбрах не много след пристигането си в града миналия петък, 23 февруари, с очакване за прекарам там прекрасен, слънчев уикенд. Нищо, че Диляна, моята най-добра приятелка, при която всъщност отивах, ме беше предупредила, че ще се сблъскам с дъжд, лек вятър и липса на каквото и да било слънце. Разочарованието ми от климатичните условия обаче бързо остана на заден план, защото още със слизането си от влака от Малпенса до Централна гара се сблъсках с една от най-красивите сгради в Милано - самата гара. Висок таван, стъкла, огромни полилеи, много хора, различни езици - всички неща, които обожавам, събрани на едно място. И, разбира се, Диляна, която ме чакаше на вратата на пристигащите с много позитивна енергия и готова да вървим по 20 километра на ден, само и само да видя колкото се може повече от любимото ѝ място.
Настаних се в хотела си и по най-бързия начин хванахме първия автобус към метрото и от там - към първата ни и може би най-грандиозна дестинация - катедратала Дуомо (Миланската катедрала) на централния площад Пиаца дел Дуомо. Обикновено много се вълнувам преди да видя някакви такива места. Например първият път, когато се оказах пред Саграда фамилия в Барселона, плаках, защото ми беше трудно да приема, че е възможно да виждам такава красота със собствените си очи. Нетърпението и вълнението ме съпътстваха и този път, докато вървях по подземните тунели на метрото, а най-вече когато Диляна закри очите ми, преведе ме през стълбите и махната ръката си, за да видя прелестната катедрала. Дуомо се издига на почти 109 метра и, когато я гледаш отпред, изглежда плоска - все едно е огромен картонен лист, изрязан от някой невероятно талантлив артист с чувство за симетрия. Но това е далеч от истината - всъщтост е огромна постройка с много етажи и тераси, които туристите могат да посетят, ако закупят правилния билет. Освен това, ето ви един исторически факт - именно тук през 1805г. е коронясан Наполеон Бонапарт.