"Полулош" от Сали Грийн - Ревю

Когато за пръв път пред очите ми мина заглавието на романа на Сали Грийн, "Полулош", се запитах защо вместо това не се казва "Полудобър", например.
Дълго време след тази среща минавах покрай рафтовете в книжарницата, на които беше сложена книгата, често я взимах и препрочитах синопсиса отзад. Тогава правех директна препратка към "Хари Потър", дори и да не бях прочела и тази поредица. И разбираемо - вещици и вещери, магии, лош магьосник, дарове... Та колко по-различно може да бъде?
Оказа се твърде различно.

Историята на Натан не е точно история за вещери и магия, макар и това впечатление да оставя резюмето. Книгата е за историята на самото момче, неговото израстване на място, където то е единственото дете на бяла вещица и черен вещер, а също и борбата му с обществото за това кой всъщност е. 

Натан не е нито добър, нито лош, не е нито бял, нито черен. Нещо по средата е. Но всички предпочитат да виждат неговата черна страна, дошла от баща му - най-силният и опасен магьосник на Земята. Сюжетът проследява прехода на главния герой от ранна възраст до седемнадесетия му рожден ден, когато би трябвало да получи три дара от негов роднина, за да се превърне в истински магьосник. 

Стилът на Сали в началото е объркващ, тъй като книгата започва във второ лице, единствено число - като че ли говорителят се обръща към теб, задава ти въпроси, казва ти как се чувстваш. Чувството е все едно наблюдаваш живота си отстрани. Изключвайки още една или две глави обаче, книгата е написана от името на Натан. Нещо, с което се отличава от всички останали книги с тази форма е, че гласът на Натан е наивен и искрен - едновременно създава впечатлението, че той е по-голям от колкото всъщност е, но те кара да повярваш във всяка една дума, защото е написано непринудено, без да се пресилват чувства. Всичко е така, както би си го помислил и читателят, ако беше на мястото на главния герой.

Действието не ми се стори скучно, но на моменти беше забавено и ми се прииска да почувствам малко повече от обичайния адреналин, примесен с цялостното тъмно настроение на "Полулош". За мен беше сякаш в картината в ума ми преобладават сивите тонове, черното. Все едно всичко е забулено от гъста мъгла, която прави историята да изглежда страховита, студена и неприветлива. И същевременно реална и много близка до читателя. В частност - близка до мен. 

Сали Грийн не само е съчетала магьосническия свят и реалния майсторски, създавайки страхотен ърбън фентъзи роман. Тя е успяла да запази качествата и на двете страни, така че читателят да може да се докосне до тях. От връзките в семейството, тези на братя и сестри, след това през бушуващите хормони на навлизащите в пубертета деца, целувки, цигари, представи за секс и така нататък - това са реални неща, които се случват в действителност. И са представени спокойно, без натрапване, именно такива, каквито трябва да са. В сравнение с това в други YA книги или е твърде преувеличено, все едно това са единствените неща, за които мислят петнадесет-шестнадесетгодишните, или са абсолютно табу.

"Смяташ ли да живееш толкова дълго, че да умреш от рак на белите дробове?"

Най-същественият проблем в книгата обаче си остава борбата между доброто и злото. Тъй като е син на Бяла вещица и Черен магьосник, Натан е отхвърлен от обществото на Белите, заклеймен е под репутацията си на Черен и лош още от самото си раждане. Бързо разбрах, че заглавието се дължи именно на това - мнението на останалите, винаги е то. Често казвам, че колкото повече повтаряш на един човек, че е "някакъв", независимо какъв, то рано или късно това ще се превърне в истина. 

Натан не разби представата ми за това нещо, той просто ми доказа, че мнението на хората няма никакво значение за това, което си ти. Все е едно какъв е произходът на майка ти или баща ти, няма значение как те наричат околните, нито пък каква кръв тече във вените ти. Има значение единствено това какъв искаш да си ти самият, как чувстваш себе си, в какъв човек искаш да се превърнеш. 

"Номерът е да не ти пука. 

Да не ти пука за болката. 

Да не ти пука - това е номерът.  

Единственият номер."

Бих могла да пиша изключително много за героите тук, защото много от тях са страхотни без да бъде преувеличен техният характер или качества. Като Натан. Той несъмнено е страхотен главен герой. Лъже, бива нараняван, греши, краде и плаче. Не изоставя мечтите си свързани с хора, които може би никога повече няма да види, води битка като всеки един нормален подрастващ. Не иска да убива, но се бори за себе си когато се наложи. Бива затворен в клетка. Бива изтезаван и трениран. Влюбва се. Кара читателите да мислят.

Други персонажи, направили ми впечатление, са Аран и Гейбриъл - глътки свеж въздух в тъмнината, и двамата образци за преданост и искрено приятелство.

Тъмен, въвличащ, интригуващ и напрегнат - това е за мен романът "Полулош", който ме накара да се замисля за това, което искам да съм и това, което казват хората за мен. Лесно четиво, което не само ще ви накара да повярвате на Натан, но без позволение ще смени мястото ви с неговото и ще ви дари с изживяване, на което не сте се и надявали.