2019 в 6 книги

       Изминалата 2019-та година не беше една от силните ми в личен план, но за сметка на това постигнах нещо много важно: успях да изляза от reading slump-a (виновен за това през 2017 и 2018 постовете на книжна тематика да са осезаемо по-малко тук). Основната причина за това беше и продъжава да е огромният списък със задължителна литература, който трябва да прочета за университета. Щастие е, че по-голямата част от заглавията на този етап от обучението ми са по-актуални и интересни и сред вече прочетените успях да намеря няколко книги, които ще препоръчвам много дълго време! 

       Занимавах се със задължителна литература много, но все пак успявах да намеря време и за книги за забавление. Върнах се към вече познати автори, четох книги, по които са направени филми, излязох от зоната си на комфорт и изпробвах нови жанрове, влюбих се в различни писателски стилове и открих герои, с които се оприличавам, но не успях да яхна гребена на вълната и да бъда в крак с всички тенденции на книжния пазар. Въпреки това мога да кажа, че 2019 година беше повече от успешна. Ще я запомня с няколко конкретни и много любими заглавия. 

За всичко по малко: Бункасай 2019, срещи с приятели, Зимен панаир на книгата

         Вече дишам спокойно - във ваканция съм! 

         Този семестър почивните дни започнаха малко по-рано, отколкото на други колеги, но не мога да се оплача. Снощи за първи път седнах късния следобед и с чиста съвест четох до към полунощ, защото не мислих нито курсови работи, нито ранни лекции, нито нищо. Ако това не е рай, не знам какво е. 

         Плановете ми за Блогмас не се развиха според предварителния план (направен на първи декември, защото именно тогава се сетих, че е станало време за публикуване, но нямах написан и ред): искаше ми се всяка седмица да пускам по една-две публикации и в крайна сметка финалният брой за декември да е 12, но няма как, винаги така става. Навярно и на вас ви е позната тази тенденция всички презентации/ изпитвания/ контролни/ колоквиуми/ крайни срокове да бъдат наблъсквани в седмицата преди почивката. Често са придружавани от стрес, нерви и избухвания, повечето пъти тотално неоснователни и доста преувеличени, но "that´s the student´s life"… Опитвам се да се наслаждавам на хубавите моменти и да си вадя поуки от по-лошите, защото преполових вече висшето си образование и фактът, че остава още толкова, хем ме радва, хем ме натъжава мъничко.

Из Netflix мемоарите на една студентка по Коледа

        По повод любимия си празник днес се връщам към типа постове, които пиша с огромно удоволствие - предложения и ревюта за филми. Като непрофесионален филмов критик без каквито и да било претенции да изказва правтоподобни и обективни мнения, в днешната публикация ще ви разкажа за няколко любимци в Нетфликс, но също така и ще добавя голяма част от онези, които планирам да гледам през този празничен сезон. Огромна част от селекцията с неизгледани филми е взаимствана от едно "предизвикателство", на което попаднах съвсем случайно в началото на декември в Инстаграм с по едно заглавие за всеки ден от месеца.

A Christmas Prince

        Hands down, любим филм въпреки ужасно предвидимия и клиширан сюжет. Млада и амбициозна журналистка тръгва по следите на бъдещия крал на малка фикционална държава с цел да разбере малко повече за личния му живот и отношението му към трона. Разбира се, двамата се влюбват, случва се нещо, което разклаща отношенията им и можете да предположите какъв е финалът, след като има още цели два филма - продължения на първия! A Christmas Prince: The Royal Wedding и A Christmas Prince: the Royal Baby са заглавията, които ми правиха компания на осми декември, когато, вместо да се забавлявам някъде, учих за колоквиуми. Нe останах разочарованя.

Let It Snow

        Заглавието може би ви е познато от книжка на Джон Грийн, написана в съавторство с Морийн Джонсън и Лорън Миракъл. Тази зима Нетфликс пуснаха прекрасната екранизация - чудна занимавка за час и половина-два, в която ще се пренесете в далечна, снежна Америка, и ще се запознаете с историите на три двойки, които в края на филма се преплитат. Готина, неанагажираща, не твърде драматична и подходяща за заден фон, когато не искате да съсредоточите вниманието си само и единствено в екрана. Не помня особено много от книгата на тримата автори, но след като прочетох ревюто си за нея в Goodreads се чувствам уверена да ви кажа, че не е нужно да я четете, ако искате да гледате - няма да ви липсва нищо от сюжета, нито пък ще ви отнеме от преживяването. 

The Princess Switch

         В тази продукция Ванеса Хъджънс влиза в ролята на момиче с големи мечти, свързани с пекарната му. След като се отправя към чужбина за участие в готварско състезание, Стейси разбира, че принцесата на страната, в която се намира, всъщност е нейно абсолютно копие. В стила на "Капан за родители" двете сменят местата си, за да придобият представа какво изпускат и как живее другата, дават си сметка за положителните и отрицателните черти на собствените си ежедневия и в крайна сметка happy ending-ът не ги подминава. Със сигурност не мога да сравня този филм с класики като "Сам вкъщи" 1 и 2 или пък "Елф" (и трите от които заслужават място в този пост, но няма да ги резюмирам, тъй като се съмнявам да има човек в тази Вселена, който все още не е наясно с историите), но все пак е весел, неангажиращ и подходящ за разтоварване след дълъг ден.

The holiday calendar

         В главната роля на този филм влиза Кат Греъм, добре позната на зрителите като Бони от "Дневниците на вампира". Свръхестествените елементи тук обаче не обичат кръв и нямат чифт заострени зъбки, ами са по-скоро коледни чудеса, скрити в коледен advent календар - тематично за всички, които отваряме големи кутии с шоколади и разни козметични продукти и се надяваме на неочаквана изненада. Ще се въздържа от по-подробен коментар, защото го коментирах в предния си пост на тази тема - а него можете да прочетете, като кликтене ето тук. 

 Love actually

        Не е продукция на Нетфликс, но все пак е качен на платформата, затова и го включвам. Трябва да призная, че съм гледала Love actually един-единствен път преди толкова много години, че в момента дори да ми опрете нож до гърлото няма да мога да ви кажа за какво става въпрос, нищо, че е един от най-обичаните и известни коледни филми. Приятелите ми, които четат това в момента, изпадат в ужас. Очаквам гневните им съобщения с примирение... Тази вечер, след като споделя публикацията, ще поправя грешката пред телевизора и с чашка червено вино и няколко мандаринки.

         А сред филмите, които със сигурнсост ще гледам около Коледа, са: 

        - A Cinderella Story: Christmas Wish - не съм най-големият почитател на Лора Марано, но Грег Сълкин ми е достатъчно оправдание да дам шанс на тази интерпретация на любимата класическа история. Пък кой знае - може би той ще се окаже тайната сътавка в рецептата за идеалния коледен филм.

         - Merry Happy Whatever - ново от Ашли Тисдейл и Бриджит Мендлър и първият сериал на коледна тематика, на който попадам. Сестра ми го изгледа в рамките на ден, а аз хванах само един-два епизода от него. Става въпрос за семейство, което се събира заедно, за да отпразнува коледните празници. Всички случки са в духа на типичен rom com, а кастът като цяло ми се стори много симпатичен. 

        - The Knight Before Christmas - явно последните години Ванеса Хъджънс е вдъхновена да играе сред фалшив сняг и червени, златни и зелени украси и дръвчета, а аз се надявам и в този филм да е толкова добра, колкото и в The princess switch. От няколко вечери с приятелка все се каним да си го пуснем, но по една или друга причина не стигаме до това. Нека приеме този пост като последно предупреждение преди сама да го изгледам. 

       - Klaus е единствената анимация, която ще включа в този списък. Първоначално нямах намерение да я гледам, но днес в Инстаграм попаднах на пост (на човек, когото не запомних, но и на когото благодаря за добрата препоръка), който ме подтикна да я запаметя и да ѝ дам шанс.

Искам да споделя с вас няколко линка към постове на други блогъри, които също са споделили списъците си с любими коледни филми: Zoe Sugg//  The Little Wise Owl// GenTwenty//

Любими места в предпразничен Берлин

         Мястото на Берлин в списъците с най-интересните и привлекателни градове в Европа не е никак случайно. Културен център, сърце на съвременната история и дом на хора от всички краища на света - множеството лица на втория най-посещаван град на Стария континент привличат вниманието на всеки тип турист и го карат да се влюби от пръв поглед в смесицата от стилове, респектиращата обстановка и дори типичната за мястото сивота.

         Германската столица е място, на което отиваш, за да си дадеш сметка за значението на живота в по-широк план. Както знаете, първата половина на миналия век играе гравната роля на политическата сцена. Разбира се, свързваме я на първо място с Втората световна война, която е може би най-значимото историческо събитие от актуалната история, последствия от която продължават да имат огромно влияние до ден днешен. Германия се превръща в символ на терор и насилие, а жестокостите от концлагерите, горенето на книги, разбиването на магазини, издигането на стени между членовете на семейства продължава да бъде любима тема на много писатели, които отново и отново вдъхват живот на тъмната немска история.

Have yourself a merry little December

"ВЕСЕЛА КОЛЕДА" 

        - така започнах деня си тази сутрин: със съобщение до всички приятели, за да им честитя началото на може би втория ми любим месец през годината: декември.

         Защото Коледа не е един-единствен ден. Тя е духът, който витае наоколо, който ни зарежда с положителна емоция, който ни кара да се вълнуваме за малките мигове в ежедневието, когато най-накрая можем да се откъснем от задълженията, за да украсим дома си, например.

           Коледа е миризмата на печени сладки или току-що обелени мандаринки. Тя е дебелият, пухкав шал, летувал в някой запечатан плик в гардероба. Тя е украсата из града, блещукащите витрини на магазините, тематичните напитки в кафенетата. Тя е удобните пантофки, шарените чорапи и "грозните" пуловери, които сами напълно доброволно си взимаме. Коледа е бързите разходки в студа, хлъзгането по заледените тротоари, понякога дори и задръстванията - приемливи само и единствено ако вали пухкав снежец. Но е и дните, в които можем да се сгушим вкъщи за сутрешно кафе без да трябва да се притесняваме дали закъсняваме за среща; вечерите, в които по някоя от телевизиите са пуснали любимия ни филм и въпреки че е с отвратителен дублаж, ние го гледаме покорно и се смеем на всички шеги, на които сме се смели и миналата година. 

           Коледа е всички нови рецепти, които искаме да пробваме; тя е вино и канелени рулца; тя е брокат от топки за елха по пръстите, изпопадали иглички по килима, даже и отдавна изгорели лампички, които ни е жал да изхвърлим. Да не говорим за джинджифиловата къщичка, която всяка година си взимаме с огромно желание, но едвам построяваме, защото не спира да се отлепва! 

          Коледа обаче на първо място е онова велико желание за топлина у дома, на работа, на лекции в училище; за време с любимите хора - независимо дали ги виждаме всеки ден, или с нетърпение очакваме деня на завръщането им. Тя е всички срещи, вълнуващи планове и дълго планирани подаръци, които изглеждат толкова незначителни на фона на миговете в компанията на тези хора.

          Направете последния декември от това десетилетие незабравим. Изпълнете колкото се може повече желания от тазгодишните си списъци, дайте шанс на нови преживявания, не отлагайте това да пишете на някой приятел, с когото сте изгубили връзка. И не позволявайте на негативното от деня да помрачава настроението ви - животът е достатъчно гаден, че сами да си предизвикваме допълнителни негативни емоции. Пийте вино и горещ шоколад, хапвайте без да го мислите кой знае колко, ценете и се наслаждавайте на всяко едно нещо, което имате! Бъдете щастливи!
           И определено хвърляйте по едно око на Stormy Garden, защото Блогмас тази година може би ще просъществува! Обичайният ми номер е на всеки първи декември да се сещам, че не съм планирала нито една тема за постове, но и че имам огромно желание да пиша. Затова, без да си даваме каквито и да било обещания, само си споменаваме, че постове все пак ще има - ще бъдат позитивни, разнообразни и от време на време искрено празнични. Пък каквото стане - стане!
            Това, за което ви моля днес, е в коментар да оставите линк към блога си, ако също ще се включите в Блогмас тази година! А дори да не е вашият собствен блог - споделете го! Ще се радвам страшно много да чета публикациите ви и да намирам ново вдъхновение!
             И отново - забавлявайте се и търсете красивото винаги и навсякъде! Честит декември! 

"Къде си, Аляска?" - книгата и сериалът

      Рядко ми се налага да говоря за първите си години като активен читател, тоест за периода между 2012 и 2015 година, когато огромна част от джобните ми биваха заделяни за случайни обиколки из книжарници, а книжният ми блог беше в своя апогей и нови статии имаше всяка седмица по няколко. Но пък когато ми се наложи, не пропускам да спомена името на Джон Грийн сред тези на авторите, начертали границите на читателските ми интереси и оформили вкусовете, които имам и до ден днешен. "Вината в нашите звезди", разбира се, беше върхът на върховете, но всеки един от нас си имаше и друга любима от творчеството на Джон Грийн - я "Хартиени градове", я "Множество Катрини". "Къде си, Аляска?" не излизаше от личната ми класация, но по онова време, през 2014г., когато я прочетох за първи път, със сигурност не заемаше една от челните позиции. Беше ми харесала, да, но не помня да съм изпитвала кой знае колко голяма обич към историята или персонажите. 

  

Росток, Германия - малкият рай на Балтийско море

Обикновено всичките ми пътувания започват с някаква дълбока предистория, свързана с планове, обещания и дълги копнежи по някоя дестинация. И от сега ви казвам, че нямате късмет и отново ще ви се наложи да четете, защото пътуването ми до Германия не е лишено от нея. Съществува обаче доста голяма разлика, която днес споменавам с известен срам, тъй като определям старите си идеи като наивни и до известна степен глупави, незаслужено негативни и неоправдани, както се оказа преди по-малко от месец, когато за първи път стъпих на немска земя.

Radio Silence от Alice Oseman - ревю

      Доскоро завиждах на хората, които казваха, че са намерили книжен герой, който до голяма степен да прилича на самите тях. Не говоря за прилики в предполагаемата негова външност, а в говора, поведението и дори начина му на мислене. И не че съм се нуждаела спешно от такъв персонаж в живота си. Търсех го, да, опитвах се да припозная себе си в много герои, но винаги нещо се различаваше, нещо бягаше и не достигаше. Докато не започнах да чета историята на Alice Oseman за любимите ми Алед и Франсис - книжната ми двойничка.

      Няма да се изненадам, ако неведнъж сте чували заглавието на Radio Silence - през последната половин година заслужено си спечели титлата "любим YA роман" на много популярни и набиращи скорост ютубъри и книжни блогъри. Казвам "заслужено", защото огромна част от хората, които я коментират, споделят много от позитивните мнения, които и аз днес ще представя пред вас. За да ви разкажа най-аргументирано за книгата и мнението си, а и за да угодя на собственото си желание да говоря за новото си любимо четиво, ревюто ще съдържа спойлери, които ще бъдат маркирани с по-светъл цвят на шрифта, за да може и тези от вас, които все още не са чели Radio Silence, да се запознаят със сюжета и основните й позитиви.

Paris, mon Amour

     Планирането на двойно пътуване не е чак толкова сложно, колкото хората си представят. Изисква прецизно пресмятане, работа с календар, доста ровене из сайтове и една идея повече увереност от обикновено - това са основните изисквания най-вече за хващането на правилните превозни средства, ориентирането в повече от един непознати градове, а също и чуването на алармата в четири сутринта! (Познайте кое се оказа предизвикателство за мен...)

      Когато стресът покрай хващането на правилното метро, влак и самолет, пренасянето на целия багаж без забравени елементи в хотелската стая и ориентирането в новата дестинация бъде преодоляно, започва на повърхността да изплува чувството на екстаз. Екстаз от това, че си се справил с всички сложнотии по минаването през чужда граница; че си успял да се намериш в град, където хората не говорят език, който ти знаеш; и най-вече че ти предстоят няколко дни по красиви и грандиозни улици на някой забележителен полис. В моя случай това беше великолепният Париж.

       Техническите подробности покрай пътуването ми от Лондон до Париж (което споменах в поста за пътуването ми до столицата на Обединеното кралство) не са от особено значение. Премина безпроблемно и лесно, пък и не съм първата, която го прави това упражнение. Хванахме влак от лондонската гара St. Pancras в седем часа сутринта и след два-три часа път пристигнахме на Gare du Nord в Париж. 

Грижа за кожата през лятото и есента + Nivea #DaretoWOWandCARE

       Обичам безобразно много процедурите за грижа за кожата не само защото няма нищо по-хубаво от това да полагаш грижа за себе си, но и защото през тези 15-20 минути сутрин и след дълъг душ вечер се чувствам себе си. А напоследък отчаяно се нужда от подобни малки рутини, които да ми напомнят от какво се нуждая всъщност. 

      Въпреки това, с козметични продукти конкретно за лице не смея да си играя кой знае колко. Кожата ми е нормална към смесена - проблемна е Т-зоната, а заедно с това забелязвам, че порите ми се запушват сравнително лесно. Често това е провокирано от различни кремове, които излизат от категорията на "медицинската" по-изчистена козметика. 

      Това лято не излязох далеч от зоната си на комфорт в това отношение. И все пак намерих няколко продукта, които паснаха перфектно към рутината ми, харесаха се на кожата ми и си запазиха почетно място в списъка за повторно купуване в бъдеще. 

Грижа за лицето

       "Колкото по-малко, толкова по-добре" е мотото ми що се отнася до продуктите, които слагам върху лицето си. Не обичам да прекалявам нито с честотата им, нито с количеството. И попаденията ми са:

Нашето малко лондонско приключение

“I travel continuously, and I see many cities, but there is nowhere like London.”

– Norman Foster

       В представите ми Лондон винаги е бил само една недостижима мечта. Зароди се още преди 8-9 години, когато започнах да слушам повече великобритански изпълнители (т.е. предимно One Direction) и културата на страната стана част от ежедневието ми. Гледах снимки и четях статии за места, които в онзи момент ми се струваха твърде далечни и непосилни за възможностите ми. Дълго време в историите, които пишех тогава, описвах мостове, площади, малки улички и заведения, намерени някъде из въпросните снимки, но може би несъответстващи на реалността. 

       Случи се така, че вече не са само мечти и мъгляви представи, а съвсем реални спомени, направени по местата, които някога само героите ми посещаваха. И се оказаха по-красиви, отколкото очаквах! 

"След" от Анна Тод - книгата и филмът

       Доста рядко си позволявам да навлизам в дълбоки води и да коментирам въроси, които предизвикват много противоречиви мнения. Днес обаче се хвърлям с главата напред, за да ви разкажа защо намирам "След" на Анна Тод за една от най-проблематичните книги, но в същото време с усмивка си признавам, че ми харесва. 

Ревюто ще съдържа спойлери за книгата и филма!

КНИГАТА

        Историята на "След" е много дълга и може би много от вас - особено почитателите на One direction, вече я знаят. Съвсем накратко - появява се за първи път през 2013 г. в Wattpad като фенфикшън за групата, а главният герой е Хари Стайл. Интересът на читателите привлича вниманието на издатели и през 2014 г. Gallery Books го издават под формата на книга. През 2019 г. излиза филмът по първата част от поредицата от общо 5. За всички тези години творбата на Анна Тод си печели много почитатели, но е факт, че хората, които не се страхуват да я нарекат "най-лошата книга, писана някога", не са никак малко.

      Собствената ми позиция е някъде по средата и това ме кара да се затруднявам в структурирането на аргументите ми. Едновременно виждам повечето от проблемите, които са забелязали и други читатели, и се забавлявам изключително много, докато чета.  

Summer glow up

       Да, досетихте се: това е задължителният пост тип "сесията свърши". Вече несъмнено е традиция да пиша по един такъв, когато най-накрая имам правото да дишам, без да се притеснявам за това колко имам да уча за някой предстоящ изпит. 

       Четвъртата ми сесия в университета мина с успех и вече почти официално съм трети курс. Чувството - на блаженство, спокойство и щастие. Втори курс беше тежък - на много моменти ми се искаше да захвърля всичко, неведнъж се питах дали изобщо ми харесва и струва ли си да влагам толкова много усилия в нещо, което не винаги ме прави щастлива. С две думи - годината не мина без перипети. Резултатът обаче се оказа сполучлив - сесията мина много повече от добре и ми върна мотивацията за следващата година. Но преди това: почивка. 

       Обожавам началото на лятото - първите няколко дни на тотален мързел, спане до късно, въртене из леглото, сериали, излизания и абсолютна почивка. Наслаждавам се на моментите, в които просто не знам какво да правя със себе си, но не е нужно да знам - времето е пред мен и за първи път от много време никой не очаква да спазвам срокове, да предавам домашни или да решавам задачи.

"Къщата на духовете" от Исабел Алиенде

       Съмнявам се, че има човек, който не е чувал за Исабел Алиенде. Някои я познават като племенницата на Салвадор Алиенде - президента на Чили, който през 1973 г. е свален от власт чрез преврат; други може би я свързват с журналистиката - поприще, в което се подвизава няколко години, преди да се отдаде изцяло на страстта си и да създаде едни от най-колоритните и обичани романи из цял свят. Несъмнено названието, което пасва най-добре на образа ѝ, е "писател".

        Книгите на Исабел Алиенде са от онези, които или обожаваш, или оставяш след десетата страница и никога повече не поглеждаш. Така е може би защото, подобно на много други латиноамерикански автори, тя залага на описанието като основен повествователен похват. Напълно нормално е да прелистваш десетки страници, но да не видиш нито един диалог. И като човек, който никога не си е падал по безкрайните описания, мога с ръка на сърцето да кажа, че "Къщата на духовете", първата част от трилогията ѝ, не исках да пропусна и дума. Всеки един километричен параграв с твърде дълги и сложни изречения не беше само описание на места, хора и пейзажи. Напротив. Цялата динамика, движение, събития и емоции, които обикновено бележат диалозите, бяха майсторски навързани в тези страници без реплики. Бих я оприличила на картина, но не статична, а непрестанно движеща се. Думите от листа се превръщат в детайлни сцени във въображението ти и не само компенсират за липсата на разговори между безброй многото персожажи, но и правят четенето още по-специално.

21 години, повече от 21 урока

       Денят е съвсем нормален, обикновен, като всеки друг. Ставам, правя си кафе и в момента го пия на кухненската маса. Слънцето ме е огряло; ден без изпит е, дишам свободно, защото, за щастие, не ми се налага да залягам над учебниците за предстоящия. 

        И първото нещо, което правя в блога си, е да променя описанието: 

Ева, 20, София

        Трия нулата и пиша 1.  

       Днес ставам на 21. Но, както казах, денят не е нищо особено. Не се чувствам bittersweet, нито пък се вълнувам кой знае колко, защото е просто възраст - още една изминала година. Ще празнувам с най-близките си и за първи път от много години ще прекарам деня си точно така, както аз желая, без да се съобразявам с други хора (или изпити, впрочем, от осми крас насам ВСЯКА година на 11 юни имам изпит или контролно...)

     Съществената разлика е, че от днес във всеки край на света нося 101 процентова отговорност за всяко нещо, което правя или не правя, казвам и... общо взето всичко. Европа, Америка - навсякъде. 

         На 20 беше готино. Годината беше доста спокойна, но и богата на уроци и преживявания, след които, смея да твърдя, научих много за света наоколо и за самата себе си. Знания, които несъмнено ще използвам в своя полза през 21-вата си година. Например, вече съм една малка идея по-добра в това да разпознавам на кои хора си заслужава да отделям от времето си. Знам, че провалът не е фатален. С радост установих колко яко е да си вземеш билети за другия край на Европа абсолютно необмислено и то за някаква символична сума. За поредна година се убедих колко важно е семейството. Започнах да свиквам с мисълта, че не винаги хората около мен ще са добри и ще се разбираме на сто процента, уви, няма какво да сторя, освен да търся начин за мирно съжителство и общ език с тях. Като цяло, все уроци, достойни за пост тип "21 неща, които научих за 21 години".

      На 21 ще бъде вълнуващо. Не обичам да споделям плановете си, защото съм малко суеверна (мълчанието е злато, нали знаете), затова и този път ще мина с поизтърканите обещания за следващите 365 дни: ще пътувам много, ще отделям повече време за себе си, ще чета, ще правя колкото се може повече неща с хората, които обичам, няма да се взимам много насериозно и чат-пат ще споделям вълнуващите новости от живота си тук, с вас. Отново ще бъда отворена към нови преживявания, опит, запознанства, експерименти, несполуки. Само, ако може, да не ме късат пак на изпит... :)

Recent favorites, May

       Постът за майските любимци този път е наложителен, защото изминалият месец беше малко по-сложен от очакването и самата аз имам нужда да си припомня хубавите мънички неща от ежедневието, които изпъкват на фона на всички не толкова приятни. 

      Май месец беше напрегнат и много зает. Нямах кой знае колко време да правя нещата, които ми харесват, нито пък да си почивам малко повечко. Това е така, защото, подобаващо за края на семестъра, преподавателите ни решиха да ни засипят с колоквиуми и тестове, кой от кой по-важен. С целия стрес, бързане, задължения и нерви определено не намерих начин да запазя равновесие и да балансирам между приятното и задължителното. И въпреки това, ето няколко неща, които ме направиха малко по-щастлива през май:

1. Чанта с флорални мотиви от Parfois

      Свих красивата дамска чанта от гардероба на майка ми след пътуването ни до Рим, от където всъщност я взехме. Има три дръжки - по-малки ръчни, средни за рамо и дълга за през рамо, която може да се закачи допълнително. Джобовете са общо три - един с цип и два с копченца, в които идеално побирам папките ми с материали за лекции и задължителните портмоне, храна, преносима бутилка за вода и чадърче за дъждовните дни.  

Балът - две години по-късно

        Преди няколко дни в социалните мрежи започнаха да ми излизат т.нар. "спомени" от 2017 - годината, през която завърших. Красивите снимки с приятели, на които всички сме облечени с красиви рокли, позираме с греещи лица и броим от 1 до 12, ме накараха да си припомня не само положителните емоции покрай завършването на гимназията и щастието от настъпилото лято, но и всички онези на пръв поглед безобидни заблуди, които се въртяха в главата ми през онези дни. 

        Не мога да отрека, че последният гимназиален ден е страшно събитие и вълнение! При това във всяко отношение. Вълнувах се не само защото може би никога повече нямаше да прекрача прага на сградата, която се беше превърнала в мой втори дом в продължение на цели пет дълги години, но и защото за мен тези два дни - на изпращането и на бала, бяха върховната възможност да изляза от зоната си на комфорт, да се появя в красива рокля на високи токове, с къдрава коса и грим - все неща, които до този момент не бяха в ежедневния ми списък. Най-накрая щях да празнувам, след като 5 години се бях борила с учебници, учители и със себе си.    

Разходка до Толедо - градът на трите култури

       По време на едноседмичното ни пътуване до Мадрид с майка ми решихме да си вземем ден почивка от големия град и да се потопим в атмосферата на Толедо, известен с названието "градът на трите култури".

 

Recent favorites, April

С всеки ден настроението и желанието ми да пиша, да споделям и да изпробвам разни неща се увеличава, та използвам възможността да пренеса малко от тази продуктивност тук. Днес отново искам да споделя с вас някои от любимите ми открития от изминалия месец- от козметика през музика и чак до филми. 

Козметика

       Нямам навика да променям кой знае колко много от разкрасителните си навици с идването на нов сезон, но през април въведох няколко нови продукта. Първият е любимият слънцезащитен крем (който, между другото, използвам почти целогодишно, с малки пропуски). В момента използвам един български и според етикета предназначен за деца. Факторът, разбира се, е 50. Не е матиращ, но попива добре в кожата и белият филм става напълно незабележим, когато нанеса от пудра - вторият нов елемент в рутината ми. Не нов като цяло, а като вид. Обичам блестящата пудрата мозайка на Essence, тъй като не матира напълно, цветът ѝ е една идея по-тъмен от моя, но пък заради това прави кожата ми да изглежда здрава и блестяща (буквално).
      Последният нов продукт е триминутната маска с чаено дърво на Beauty formulas. Това е една от любимите ми марки за маски (влюбена съм в тяхната черна маска с активен въглен, и аз вече не знам колко тубички сме изхабили вкъщи), а пък чаеното дърво е моята "тайна" за здрава и безпроблемна кожа. Плюс е и краткото време, за което трябва да стои, за да подейства. Спестява ми много усилия и почистващият ефект е точно това, от което има нужда кожата ми в неделя вечер. 

Грамофон

       За рождения си ден тази година сестра ми получи грамофон и, разбира се, побързах и аз да си открадна малко време с новата машинка. Никога не съм си представяла, че слушането на плочи ще ми хареса толкова. И не, не е същото като да си пуснеш Spotify и да си правиш там нещо междувременно. На друго ниво е това с грамофона. Нашите биха се изразили с думата "фенско", за любители. Засега имаме едва две плочи, но вече съм си набелязала следващата с един от любимите ми албуми и нямам търпение да ми се отвори път към някоя книжарница, за да си я взема.

Пролет и пролетно почистване

       Най-накрая всичко навън е зелено, птичките пеят, започната пролетните бури, мирише на дъжд и мокър прах, времето е перфектно за силна музика, кафе и книга вкъщи. Любимият ми сезон! Не е нито студено, нито горещо. С всеки ден се чувствам във все по-добро настроение и не ме свърта особено вкъщи, искам вън, да се разхождам или да се заседя на някоя пейка в парк. Обичам и вдъхновението, което ми носи пролетта - нови идеи, нова сила и приповдигнатост, дори вълнение за бъдещи планове и проекти.

        Колкото до почистването - то все още е в процес. Отървах се много от старите дрехи, които не носех, но все още виждам как се спирам пред някои с думите "Но то още е здраво, може някой ден да го нося...". Май е време за КонМари метода. Because many things don´t spark joy anymore. 

Отрязана коса

       До преди няколко дни косата ми беше една от отличителните ми черти. Беше дълга почти до кръста и си я обичах доста. Възприемах я като вид щит, нещо, с което лесно мога да се скрия; и в същото време като абсолютна материална проява на това, което всъщност съм. Дълго време планирах да я отрежа - въпросът беше колко.

       Днес е по-къса с повече от педя и ми харесва много повече от преди! Лека е, изглежда свежо, различно и ново. Давам си сметка, че може би имах нужда от тази не чак толкова драстична промяна. Нали знаете клишето - жените режат дългите си коси в знак на тотална промяна, обикновено след някое важно събитие и с това искат да заявят категоричната си позиция. Аз не се нуждая от някакво събитие, за да заявя, че "ново аз" се задава. 

Музика

       Винаги по това време на годината се връщам към някои от любимите ми изпълнители и албуми. В момента отново въртя AM на Arctic Monkeys, F.A.M.E. на Maluma, Trilogy на The Weeknd и Hard to Imagine на The Neighbourhood. В приблизително подобен стил са и Chase Atlantic, но тях слушам разбъркано. Сред новите попълнения в плейлиста ми попада албумът Я люблю тебя на Rauf & Faik - страхотен vibe! Не съм очаквала, че ще въртя руски парчета толкова, но ето - 90% от песните вече ги знам наизуст, а също и ги препоръчвам на всеки, независимо дали е питал или не. Новият албум на Billie Eilish също го признавам, макар че от него слушам значително по-малко парчета.

Полети. Пътуване до Мадрид и Толедо

      През април за първи път посетих две нови любими места в Испания: Мадрид и Толедо. Влюбих се. Имах огромна нужда да оставя ежедневните си задължения в София, да ги позабравя и да се полюбувам на някое непознато местенце, за се скитам по цели дни, да опитвам храна, да правя снимки... Тази една седмица се оказа перфектното време за това.

      На Мадрид вече посветих дълъг пост с много снимки и впечатления, който можете да прочетете ето тук. А за Толедо предстои, така че stay tuned.

       Отделна история са полетите. Не мисля, че има думи, с които да опиша чувството, когато излетим и с бясна скорост започна да е отдалечавам от всичко и всички. Някаква странна еуфория е, и досега не съм откривала друго нещо, което да ме прави щастлива именно по този особен начин. 

After

      Голямата изненада на поста е филмовата адаптация на книгата/фенфикшъна "След" на Анна Тод. Чела съм първата част преди много години, още когато бях голям фен на 1D, но реших да дам шанс на този вариант, колкото с приятелка да се посмеем час и половина в залата. Смяхме се, но и излязохме приятно изненадани, защото не беше толкова зле, колкото очаквахме. Да, историята е променена. Изключени са герои и много от най-драматичните и ключови сцени, бих казала. Главните герои не са книжните - нито Теса е безхарактерна монахиня, нито Хардин (все още не възприемам името му) е някакъв кой знае колко страшен и заплашителен.
       И въпреки това филмчето беше красиво за гледане, беше интересно, вълнуващо (особено за всички под 18 години, които се впечатляват от кожени якета, татуси и дръзко момчешко поведение). Но не беше зле! Чух сравнения с Нюансите и "Здрач" - не са безпочвени, но "След" се отдалечава от тях най-малкото с това, че актьорите (и тук подчертавам името най-вече на мацката в ролята на Теса) нямаха оня типичен poker face и си играеха на прилично ниво. Хареса ми толкова, че бих се "жертвала" да го гледам втори път и определено ще следя следващите части. Много приятна изненада! 

Моето едноседмично бягство: Мадрид

      Има нещо страшно вълнуващо в това да посещаваш нови градове и места. Нетърпението и лекото притеснение се появяват седмици преди заветното пътуване, но кулминират в мига, в който стъпиш на местна земя и вдишаш тамошния въздух. Така само започва приключението. 

      Преди месец спонтанно проверих за по-евтини билети за Мадрид, столицата на Испания, и случайно попаднах на оферта, която беше твърде примамлива, че да я подмина. Пет минути по-късно вече бях пред компютъра и приключвах с резервацията си за две самолетни места - едно за мен и едно за майка ми - и си избирах хотел за престоящия ми едноседмичен престой. Не ми отне много време да се самоубедя, че бягството ми от реалността е добра идея - исках почивка от учене, време далеч от преподаватели и колеги, исках да се изгубя на непознато място, да практикувам езика, да гледам красоти. Мадрид се оказа правилното място.

Ден 1

       Приключението ни започна на 14 април, неделя, когато в ранния следобед самолетът ни излетя от София и към осем се приземихме на летище Адолфо Суарез - Мадрид Барахас.

       Това беше първото ми пътуване до Мадрид и може би малкото притеснение надделяваше в първите часове след пристигането ни. Но пък беше напълно безпочвено. Бързо разбрах, че градът е невероятно добре уреден, ясен и лесен (относително). Транспортът от Барахас е удобен (има експресен автобус, който превозва пътници на всеки 20 минути до три централни точки на града), станциите на метрото са навсякъде (и не се пътува с хартиени билетчета като при нас, а с карта, която се зарежда според нуждите на пътуващия. За нас най-добрата опция беше да плащаме за пътуване всеки път) и почти всичко е двуезично - лукс, който не бе нужен нито на мен, тъй като знам испански, нито на майка ми, понеже тя пък си има личен симултанен преводач в мое лице.

       В остатъка от вечерта се настанихме в хостелчето, разположено на 15 секунди от Пласа Майор, обиколихме площада, взехме си вечеря и решихме, че най-разумно ще е да се заредим със сили за предстоящите обиколки.

Being Grateful

     Забелязали ли сте как в последно време на всички проблемът ни е "забързаното ежедневие"? Всеки ден работа, университет, срещи, вечери, откраднати минути за бързо кафе, задачи из дома и извън него - всичко това в един непрестанен кръговрат. И "забързаното ежедневие" се превръща в любимата ни фраза-оправдание за всичко - за това, че не сме изчистили вкъщи, за някоя отменена уговорка за кино, за ненаучени уроци, за почивка дори.

      Може би това е добър претекст за повечето от изброените горе. Не е ок обаче, когато започне сериозно да ни пречи да виждаме позитивите на живота, които всеки ден се появяват като възможност да се разнообразим и зарадваме, но и от които не се възползваме. 

     Изведнъж забравяме да ценим на неща, много по-важни от моментния успех, нечия похвала, отбелязана като изпълнена задача в планера и прочее. Ставаме неспособни да забелязваме красотата на пристигащата пролет, например (разбира се, само ако не е за пост в Инстаграм, тогава сме #blessed, #excited, #SpringIsComing, #SoBeautiful - соча виновно самата себе си). Забравяме да се насладим на ароматното кафе сутрин, понеже целта му - да ни събуди - е по-важна от процеса на пиене и компанията. Четенето на любимата книга също не е така приятно - бързаме към края, за да я отележим в Goodreads, защото сме една книга назад в предизвикателството за 2019-та, пък и трябва да я свършим преди всички други. Какво значение има, че прескачаме цели параграфи?

       През повечето време осъзнаваме всичко това, даваме си сметка, че е време да пренаредим приоритетите си, да забавим темпото и да започнем да ценим онова, което имаме (защото знаете какво казват - оценяваме това, което имаме, чак когато го загубим). Тук идва редът на любимото оправдание от горе - лесно решение за заблуждаване на гузната съвест е, предполагам.

        

       В дни като днешния - мрачни, спокойни, в които мирише на дъжд, но вън все пак е свежо, а времето е на мое разположение - често си мисля за нещата, които имам, които са важни и за които съм истински благодарна. 

      Имам прекрасен дом, семейство и най-удобното легло, което ми е safe heaven - местенце, в което никой не може да ме докопа, където има само спокойствие и в което мога да прекарам часове наред без да ми е нужен контакт с околните.

      Напоследък имам повече възможност да чета и поради тази причина по-често се ровя из купчини книги в столичните книжарници. Преди седмица прочетох "Куджо" на Стивън Кинг и си припомних защо обожавам това занимание.

      Влюбена съм в идеята за малко бягство от реалността с любим човек и нямам търпение да осъществя плана си. Мога - правя го.

     Най-сетне успях да намеря прекрасни продукти за кожата на лицето си и рутината ми сутрин и вечер ми доставя истинско удоволствие. Ритуалът е съпроводен с приятна музика или някой сериал - в момента гледам The OA в Netflix и съм изненадана, че не много хора говорят за него. 

      Уча се да си почивам, колкото и странно да звучи това. Свикнала съм да уча или да правя нещо, свързано с уни, седем дни в седмицата, но през последния месец новото правило е следното: уикендът или поне един от двата почивни дни е само и единствено за разтоварване и докосването на учебници е строго забранено! 

     Храна! Обожавам италиански десерти, сладолед, торта. И си хапвам. Всичко в разумни количества е супер! 

      

      И след като си припомня за съществуването на всичко изброено, ми става неописуемо щастливо. Не ни трябват специални поводи, за да бъдем благодарни за нещата, които имаме, било то материални или не. Дори по-ненужно и безсмислено е да чакаме да изгубим нещо, че да си дадем сметка колко хубаво ни е било да го имаме/правим. Липсва ни време - да, тъжен факт, но това не е основателна причина да се лишаваме от всикчо, което ни носи щастие и, at the end of the day, е наистина важно и обогатяващо. Не е и оправдание. По-скоро е заблуда. И от нас си зависи колко често ще си даваме сметка за това и ще си губим времето в жалване и преследване на безсмислици.

Филологията - това ли е "твоето нещо"?

     Филологията не беше първият ми избор. Истината е, че в началото дори не беше в списъка ми с желания. След това се появи, но застана на последно място. Днес съм студентка във втори курс по Испанска филология в Софийския университет и искам да си поговорим за това какво всъщност представлява тази специалност и дали е "вашето нещо". 

      Мнението ми е базирано на личния ми опит от изминалата година и половина в конкретната специалност в СУ и не излизам от този кръг на знание, макар че понятията не се променят от университет до университет. Преподаването, подходът и знанията обаче се. 

    Когато средностатистическият човек чуе думата "филология", първата асоциация, която прави, е с учителската професия - завършваш и заминаваш в някое училище да преподаваш. Преди да опровергая това очакване, ще се върна няколко месеца преди кандидатстването за специалността, когато бъдещият студент трябва да отвори някоя програма и да види какви предмети се изучават, каква е заетостта, какви практики се предлагат и какви професии може да изгради.

"На пет стъпки от теб" от Рейчъл Липинкот, Мики Доутри и Тобаяс Яконис

      През 2013 година за първи път прочетох "Вината в нашите звезди" на Джон Грийн. Помня чувството, което изпитвах тогава - в началото имаше надежда, в средата - дори повече; някъде там обаче се появи една нещастна коледна елха, та емоциите стремглаво полетяха надолу и така чак до финала, който разби 15-годишното ми Аз. Това свръхзаредено с чувства влакче, в което се бях качила, с години не бе активирано втори път, не и по същия начин. Може би не исках да търся заместител на един от любимите си тийн романи, но реших все пак да дам шанс на един нов такъв -  "На пет стъпки от теб" - потенциална искрица, която да ме върне с шест години назад и да ме накара да си поплача за вторите Огъстъс Уотърс и Хейзъл Грейс. Уви. 

       Не случайно започвам с това сравнение: култовата книга на Джон Грийн дели много общи черти с популярната през последните месеци "На пет стъпки от теб", защото в центъра на двете истории стои неизлечима болест и абсолютна невъзможност двамата ни безнадеждно влюбени главни герои да намерят щастието си заедно. Поне във Вината имаше мъничка надежда. Тук тя на пръв поглед не съществува, защото Стела и Уил, главните действащи лица, са болни от муковисцидоза - болест, която засяга фатално белите дробове. В допълнение, Уил има и бактерия (чието име няма шанс да възпроизведа), която е способна при контакт да убие всеки с муковисцидоза.
      Съдбата среща обсебената от организационни дейности и подреденост Стела с Уил, артист, бунтар, скептик по отношение на експерименталните лекарства младеж, и ги обединява сякаш чрез странните им наклонности. От началото до края двамата не си дават напразни надежди, че някой ден ще могат да бъдат заедно, защото са неизлечимо болни. Дори и белодробна трансплантация не би им дала дори малък шанс за щастие. Двамата обаче, обединени под общия знаменател на ината и желанието да сритат съдбата, така че да я заболи, прескачат умишлено поставени граници и търсят път един на друг, без да се приближават на разстояние, по-голямо от една щека за билярд. 

     Игричката, която играят двамата ни главни герои, още от самото начало на историята е обречена на провал, макар че по пътя си има своите блестящи моменти. Уил и Стела са инати по характер и съм изненадана, че им се полагаше толкова късмет, колкото всъщност имаха, защото се съмнявам в реалността муковисцидозта да е дори толкова (малко) благосклонна, дори към истинската любов. 

     Не мога да приема историята като любовна, макар и да намирям логика да е такава. Само мога да си представя какво значи да желаеш да намериш някой, с когото да споделиш живота си, когато всичко и всеки ти казват, че това е кауза пердута. Но човешката воля е нещо странно и силно. Желанието да бъдеш с някого, да намериш утеха и топлина в индивид, който даже разбира в какво полжение се намираш, е присъщо както за Стела, така и за Уил. А също и за Поу, който е друга жертва на коварната болест и може би най-готиният персонаж в целия роман.

     Вместо любовна, за себе си аз я наричам "история за една борба" както в отношение на романтичните чувства, така и в отношение на живота. Стела е примерът за това - в цялата книга има точно един или два момента, в който тя съзнателно поставя Уил пред здравето си, и всъщност това са и моментите, който ѝ дават най-голям урок за живота и за това как трябва на първо място да се бори за следващата глътка въздух, а след това и за следващата и така до един потенциален безкрай. Когато имаш причина да живееш, трябва да намериш начин да вървиш напред и да бъдеш една идея егоист, за да прескочиш трудностите (в дадения случай не Уил, а болестта) и междувременно, ако изобщо е възможно, да намериш път и към всичко друго, за което копнееш (в този случай е Уил). За какво би ѝ бил той, ако е мъртва? Идеята е колко далеч можеш да стигнеш извън илюзиите в името на това да спечелиш правото да ги превърнеш в реалност - заключение, което тези скромни 200 страници история успешно предават на читателя.

    Цялостното ми мнение за романа е повече положително. Не оправда очакванията ми - искаше ми с да прочета нещо не по-реалистично, но със сигурност по-емоционално. Нещо липсваше на героите. Все още не мога да разбера какво е, но ще го добавя, когато имам възможността да изгледам и предстоящата филмова адаптация на Джъстин Балдони с участието на Коул Спраус и Хейли Лу Ричардсън, която очаквам с огромно нетърпение! Мисля, че актьорите, избрани да изиграят книжните герои, ще успеят да им вдъхнат частичката живот, която липсваше в оригинала (макар че не съм сигурна колко е възможно да се добави към 35% функциониращи бели дробове...).

Uni: записки на ръка vs записки на компютър

      Миналото лято успешно минах първия си курс в университета и реших да се наградя с малко, сладко лаптопче, което да се превърне в мой най-добър притятел за предстоящата нова година. И така, преди няколко месеца постепенно започнах да заменям ръчно писаните записки с такива на компютър и днес ще ви разкажа за опита си с двата метода.

     Първото важно нещо, което трябва да ви кажа за себе си, е, че имам механична памет - запаметявам най-лесно и за по-дълго, когато информацията минава през ръката ми. Няколко пъти даже. Проблемът е, че с десет предмета дори желанието ми всичко да става по този начин не е достатъчно. Лекторите говорят бързо, информацията е много, ръката започва да боли адски на 20-тата минута. Решението изглежда ясно - лаптоп.

    Лаптопът: преносим, но в повечето случаи тежък. Ясно ми е, че не всеки има възможността да си вземе нов по-малък или пък свръх лек Макбук. Тежестта на нормалните лаптопи може да се окаже проблем. 

      От друга страна обаче за тези, които умеят да пишат бързо на клавиатура, той може да бъде единственото спасение, защото писането е почти едновременно с изговарянето на думите от преподавателя. А и има още куп предимства, като например моментната справка в интернет - по-новите версии на Word предлагат прозорче, което отваря интернет, уикипедия и всичко, за което се сетите, без да се излиза от самото приложение. 

     Винаги имате достъп до всичките си лекции, интернет, бази данни - не мисля, че има кампус без безплатна мрежа. По този начин можете да запълвате свободните минути между лекции с работа по домашни, проекти или курсови работи по други предмети, които не влизат в дневните ви лекции. 

     Из негативите се нареждат няколко по-отличаващи се неща: опциите за подчертаване, писането на бързи хвърчащи бележки и оцветяването на дадени пасажи са една идея по-трудни на монитор, а и не дават чак такава свобода. Въпреки че човек винаги има възможността да се върне и в скоби да допълни нещо важно, което е изпуснал.
     Най-удобно е за лекциите, в които лекторите предварително изпращат презентациите, по които говорят. Така можете да копирате текста от тях и само да добавяте бележки.

      И нека не забравяме, че все пак е машина. Много пъти се усещам как пиша автоматично това, което казват лекторите ми, и не си давам реална сметка за значението. По-късно, когато прегледам записките си, ми се струва, че въобще не съм присъствала в занятитето, понеже съм била толкова вглъбена в това да натискам правилните копчета, че слухувото ми възприятие е било тотално изключено.
     Не мисля, че този метод за писане е подходящ за упражнения. Практическата част за мен винаги ще бъде най-ползотворна, ако е на лист с много цветни химикали, листчета, драскане, поправки...

     Записки на ръка: бюджетни, но хабящи много ресурси - в края на първата ми година имах две огромни папки, пълни с хартия, която е обемна, тежка, трудно се намират конктерни записки, не е полезна за околната среда и като цяло не може да се нарече практична. 

    Както казах, доказано е, че когато пишеш на ръка, запомняш много по-бързо. Но си представете един ден с три двучасови лекции, само теория. Една химикалка съвсем спокойно се преполовява ей така. 

     В този метод обичам свободата на организация - обожавам, наистина обожавам всичките ми документи, записки, листове с упражнения и т.н. да са на едно място, в една папка, да са подредени както аз си искам. На този етап от живота ми съм си създала тази система на подреждане, знам кое къде е и все още изпитвам затруднение, когато трябва да запиша или отворя нещо от папка на някоя флашка.

     Негативна черта е, че не можеш винаги да носиш със себе си всички записки, за да може да ги отвориш по всяко време - нещо, което компютърът позволява. Може би не е кой знае каква трагедия - не всеки се нуждае от сверяване и непрекъснати разгръщания на теория, но все пак... 

    Писането на хартия дава свободата за бързи поправки, задраствания, уточнения с най-различни цветове маркери и химикалки, които по-късно, когато стане време за учене, безотказно привличат вниманието. Всъщност това е огромен плюс за хората не само с механична, но и със зрителна памет, които лесто запаметяват кое къде се намира на страницата и с какъв цвят, например, е изписано. Така на изпит или тест бързичко си припомнят. Точно този ефект може да се постигне и със запписките на компютър, но колко е ефективно - това ще мога да ви кажа след няколко месеца.
     Надрасканите и не много прегледни записки пък са повод за пренаписването им. От една страна да, някой може да го сметне за чиста проба загуба на време. Обаче всъщност е още една възможност да се затвърди материала, да се научи незапомненото и в крайна сметка лекциите да изглеждат поне по-красиво (може би като вдъхновяващите от тъмблър и инстаграм, които всички гледаме, но не можем да направим...).
     И отново тук - ръчните записки за сто пъти по-добрата опция за занятия-упражнения и предметите с практическа насоченост - математика, физика, химия...

     Самата аз нямам намерение да се откажа напълно от хартията и писането, но само по дадени дисциплини. Не мога да причиня на себе си отново ръчно писане на лекции по увод в теория на литературата, например. В ученето и рабботата всички трябва да търсим най-практините, полезни и лесни варианти, а опитът ми сочи, че тези неща са прокукт както на записки, написани на ръка, така и на компютър. 

За перфекционизма и опитите да надскочиш себе си, когато това не е нужно

     През последните няколко години се опитвам на проследявам периодите, през които минавам: има безгрижни такива, по-натоварени, изпълнени с динамика, пътувания и други, в които ставам едва идея по-осъзната, що се отнася до самата мен, постиженията и целите си.

      В тези последни периоди, макар и неосъзнато, позволявам едно конкретно явление да вземе надмощие над всички останали и да ме поведе по пътя на "преоткриването", "подобряването" и "личностното развитие", но без да обмислям дали то всъщност ми помага или осавя пътя ми с пречки: перфекционизъм.

      Думата "перфекционизъм" дели общ корен с "перфектен" и според речника, който имам под ръка, значи "Стремеж към съвършенство". "Съвършенство" пък е "Висша форма на порява на качества, идеал" - две думи, всяка от които носи позитивно значение и идея за нещо без негативни нюанси. Първото понятие, обект на днешните ми размисли, несъмнено създава една цветна картина на човек, вдъхновен от целите си - той работи за постигането им, дава всичко то себе си, старае се да прави всичко по възможно най-добрия начин и не може да се задоволи с резултати, различни от перфектните. Не може, не иска, а това се превръща в неприятен проблем и разкрива негативните нотки на перфекционизма. 

      Винаги ми се е струвало странно, когато приятелите ми са се самоопределяли като перфекционисти, понеже сама за себе си никога не съм го казвала. Идеята за нещо перфектно ми харесва, но си падам повече реалист - анализирам и познавам възможностите си, а също и тези на заобикалящата ме среда, и си давам сметка, че нещата не винаги могат да бъдат идеални. Първите ми притеснения се появиха преди около година в учебна обстановка, когато за първи път фактът, че не мога да бъда "най-добра" и "перфектна" със задачите си, ме подразни до степен, в която бях готова да жертвам много неща, за да променя това. Изведнъж целеустремеността, с която се гордея, започна да излиза от рамките на нормалното и ми се наложи да спра и да се огледам - осъзнах, че давам повече от нужното за някакви неща, постигам повече от прекрасни резултати, но все пак не съм доволна, понеже отново не са най-добри, дори не се доближават до очакванията на останалите, пък камо ли до моите собствени.

      Целите и амбициите са страхотни и мотивиращи, стига да не са с цената на други много по-важни елементи от живота ни: търпението и спокойствието, свободното време, почивката, социалните контакти и т.н. Не си струва чувството за малоценност, нито пък постоянните опити да подобриш нещо, което така или иначе вече е в прекрасна форма. Стремежът към перивидно съвършенство може би всъщност е прикрит страх от това да не си достатъчно добър - напълно човешко - но на притеснително ниво, което потенциално води до саморазруха. Защото, нека си признаем, няма смисъл от всичко това; грозен затворен кръг от притеснение, нездравословна мотивация независимо дали се отнася към нещата, които правим, начинът, по който изглеждаме, поведението или взаимоотношенията помежду ни. 

      

      Нищо не трябва да бъде "на всяка цена". 

     Трудно можем да надскочим собствените си способности. 

     И всичко започва от нас си - от нашата собствена нагласа към света. 

    Дали "перфектно" съдържа в себе си истински важните качества, като например добротата, ентусиазма, щастието, позитивизма, чувството за хумор?...

     Какво изобщо значи "перфкетно"?

     "Перфекционист" се нарекох за първи път в деня, в който изкарах незадоволителна оценка по една от дисциплините в университета, която не ми се отдава кой знае колко. Хвана ме яд, въпреки че знаех, че не е моето нещо. И няколко дни четох, правих упражнения, не общувах с приятелите си, бях кисела и всичко това, за да изкарам една глупава шестица, понеже, разбирате ли, аз трябва да я имам, трябва да мога да се справя, не може да се задоволявам с нещо, което не е 6, та как ще продължавам така вбъдеще... ще се задоволявам аз с по-малко от перфектно... Онзи път ми отне повечко време, за да осъзная къде е грешката ми. Все още не мога да гарантирам за себе си, че няма да се повтори. Но оставям тези разхвърляни мисли тук като отворено писмо към вас и към самата мен, за да служи за напомняне, че не винаги е нужно да бъдем перфекционисти, максималисти или каквито и да било други -исти, за да се чувстваме щастливи и доволни. И "перфектното" е много субективно.

“Understanding the difference between healthy striving and perfectionism is critical to laying down the shield and picking up your life. Research shows that perfectionism hampers success. In fact, it's often the path to depression, anxiety, addiction, and life paralysis.”
― Brené Brown, The Gifts of Imperfection: Let Go of Who You Think You're Supposed to Be and Embrace Who You Are

Изпитите свършиха. И сега?

     Заради желанието си да бъда винаги продуктивна често ми се случва да забързвам темпото на ежедневието си, да си намирам нови задачи и да давам всичко от себе си, докато нещата за вършене не се изчерпат и аз не остана с поглед в тавана и без нито една идея какво да правя. Повечето студенти могат да се припознаят веднага в ситуацията, особено часове след края на послединя изпит - тогава напрежението го няма, няма и за учене и изведнъж се оказваме с някакви дни до началото на новия семестър, в които ясна цел на хоризонта няма. 

     Бих могла да интерпретирам темата два по-общи начина: 

     1. Свръх продуктивността и желанието да правим много неща са изтощаващи и в един момент неминуемо ни водят до burnout

     2. Свръх продуктивността ни дава повод да се чувстваме добре със себе си и постигнатото, а също и ни кара да се замисляме за грижата за самите себе си.

    Заобиколно поемам по втория път, но в никакъв случай не зачерквам истинността на първата точка. Все пак темата на днешния пост е времето след свръх продуктивността.

     Преди три дни за мен приключи третата ми сесия в университета и след тези 72 часа опипване на почвата мога спокойно да кажа, че се вписвам с описанията от по-горе. Нямам за четене за изпити, нямам и останали домашни за предстоящите упражнения; на теория времето ми трябва да бъде посветено само на приятни неща. А те се оказаха твърде много: четене, сериали, спорт, симс, разбира се, излизане с приятели, пътувания дори. Проблемът е, че прекарвам повече време в мисли за това какво да правя първо отколкото в правене на някое от нещата. Иронично, но факт. Все още не съм намерила решение за този проблем, различно от скролване в инстаграм и фейсбук - това само по себе си е още по-голям проблем. 

      Имам една седмица да направя няколко конкретни неща: да си почина от ученето, да си почина от социалните мрежи, да прочета възможно най-много книги и да направя 5 тренировки. Тези четири неща не са случайни и всички целят да ме подготввят за четвъртия семестър, в който ще трябва да дам от себе си повече, отколкото съм давала във всички други семестри взети заедно. Убедена съм, че не съм единствената.

     Затова през тази седмица ще направя всичко възможно да постигна целите си. Независимо дали това значи да изтрия социалните си мрежи и да остана "офлайн" в името на самата мен. И без това е нещо, за което си мисля от много време. И всичко това, като си почивам. 

      Рядко чувствам някаква силна нужда от почивка именно защото съм свикнала всичко да е на бързи обороти и винаги да се случва нещо (а и защото след почивка винаги изпитвам малко трудност към възвръщане във форма). В духа на #ГрижаЗаСебеСи - тренд, който нашумя в българското блог общество през последните седмици - ще се погрижа за нуждите си и ще си наложа почивка, релакс, повече медитация (с това се заниммавам от съвсем скоро и тепърва навлизам в същността на практиката, може да ви разкажа повече след някой друг месец!) и прекарани часове на открито; повече от нещата, за които нямам време обикновено; повече спокойствие и по-малко мисли за университет и "сериозни" задължения.
      С целия този план започнах тази сутрин, след като отскочих до Ректората за нанасяне на една от последните оценки. Спонтанно реших, че ще се възползвам от прекрасното и не много хладно време вън, щом излязох от станцията на метрото, и на път към блога ми спрях в една от градинките. Паркирах се на по-отдалечена пейка и четох "Любов по време на холера" цял час. Свеж въздух, без разсейващи фактори, без телефон или слушалки. В превод - всичко, което искам от следващите няколко дни.

Впечатления от "You" - за преследвачите и социалните мрежи

     Убедена съм, че повечето от вас вече знаят за нашумeлия сериал на Netflix "You". В разките на 10 епизода се представя недългото познанство между Джо, симпатичен и много начетен книжар, и Бек, студентка, която търси своя път в издателството и в живота. Обсебен от нея, Джо намира начин да влезе в личния ѝ живот, да спечели доверието ѝ и да се отърве от всички хора, които стоят между него и Бек, независимо от цената, която трябва да плати. 

     Струва ми се, че не много хора знаят, че "Ти" е сериал по книгата на Каролайн Кепнес "Ти", която е преведена на български (но, за съжаление, изчерпана). За нея след мъничко!
    Ревюто съдържа спойлери! Някои от тях са маркирани с по-светъл цвят сиво, а други са отбелязани в началото и в края!

    Бих искала да започна със самата история и героите - много неща ми направиха впечатление, но все пак ще се опитам да не навлизам в твърде много детайли, за да не издам някои от най-интересните моменти на тези, които все още не са имали възможността да го изгледат. 

      Напоследък темата за серийните убийци и преследването нашумя отново, може би заради предстоящото излизане на филма за Тед Бънди (а и заради крактия документален сериал в Нетфликс). "Ти" ни дава перфектната възможност да надникнем в ума и да анализираме мислите на един преследвач, който сами никога не бихме различили в тълпата от хора по улиците, с които ежедневно се разминаваме. Джо е именно това - собственик на книжарница, при това доста добре изглеждащ, с интереси в областта на литературата, не много приятели, но пък мил, грижовен, добре възпитан и много, много манипулативен и с невероятен талант да замаскира тази си черта. Историята е представена от неговата гледна точка - през всички десет епизода той води монолог, отправен към възлюбената му Бек, и малко по малко разкрива части от характера и намеренията си. Може би именно това е елементът, който прави историята толкова пленителна, но и объркваща. Джо е от онези герои, които мразиш и обичаш едновременно, защото не одобряваш действията му, мислиш ги за безумни, очевидно са неправилни, но в същото време някаква част от теб вярва, че извършва всички престъпления от любов, за да предпази Бек, за да се погрижи за съседското дете Пако. Именно с Пако се загатва идея, която доста ми допадна - именно на него Джо предава знанията си го превръща в потенциално свое копие подобно на мъжа, който се е грижил за него, когато е бил малък. Остава ни да се чудим дали детето ще придобие само дорбите, или и лошите му черти.