Съмнявам се, че има човек, който не е чувал за Исабел Алиенде. Някои я познават като племенницата на Салвадор Алиенде - президента на Чили, който през 1973 г. е свален от власт чрез преврат; други може би я свързват с журналистиката - поприще, в което се подвизава няколко години, преди да се отдаде изцяло на страстта си и да създаде едни от най-колоритните и обичани романи из цял свят. Несъмнено названието, което пасва най-добре на образа ѝ, е "писател".
Книгите на Исабел Алиенде са от онези, които или обожаваш, или оставяш след десетата страница и никога повече не поглеждаш. Така е може би защото, подобно на много други латиноамерикански автори, тя залага на описанието като основен повествователен похват. Напълно нормално е да прелистваш десетки страници, но да не видиш нито един диалог. И като човек, който никога не си е падал по безкрайните описания, мога с ръка на сърцето да кажа, че "Къщата на духовете", първата част от трилогията ѝ, не исках да пропусна и дума. Всеки един километричен параграв с твърде дълги и сложни изречения не беше само описание на места, хора и пейзажи. Напротив. Цялата динамика, движение, събития и емоции, които обикновено бележат диалозите, бяха майсторски навързани в тези страници без реплики. Бих я оприличила на картина, но не статична, а непрестанно движеща се. Думите от листа се превръщат в детайлни сцени във въображението ти и не само компенсират за липсата на разговори между безброй многото персожажи, но и правят четенето още по-специално.
Освен това сюжетната линия не върви хронологично и не е разказана от един-единствен човек. Всъщност зад разказа стоят няколко персонажа, които се сменят, за да сглобят своята част от историята, като прескачат от минало към бъдеще и обратно.
"Къщата на духовте" може да се нарече по много начини: политически роман, роман-хроника, любовен, феминистки, роман за човешките отношения, и нито едно от тези определения няма да бъде грешно. Сюжетната линия побира историята на четири поколения жени, които изковават пътя си към еманципацията паралелно със социалната борба, което води Чили в това време. Обединени около централната мъжка фигура, тази на Естебан Труеба, всяка една от тях води своя лична борба срещу неправдите на времето, очакванията на хората, личните перипети и най-вече срещу "финалната" дума на патриарха на семейството.
Всъщност за мен най-подходящите определения за романа са "феминистки", "социален" и "магически". Нека да започна от третото и най-лесно: идва от "магически реализъм" - жанр, който придобива популярност в Латинска Америка и представлява описание на фантастични/магически явления в нормална/ежедневна обстановка, но все едно са напълно нормална част от нея.
Социален е, защото се заиграва с реалното положение на обществото на XX век. Отразява човешките отношения, израстването на общността, метаморфозата на вижданията и нагласата им към политическото положение със смяната на поколенията. писва също и самата политика и пътя на обществото от положение на подчинение до революция в името на по-доброто и справедливо бъдеще.
"Феминистки" идва от сюжета и историята на жените, които вече споменах. Считаната за първа феминистка в околността Нивеа, двете ѝ дъщери: прелестната зеленокоса Роса и Клара, която има дарбата да общува с отвъдното, нейната дъщеря Бланка и Алба - дъщерята на самата Бланка - напълно различни, на моменти дори противоположни образи, веки един от които притежава различен колорит. Това са пет напълно различни истории, които в един или друг момент от историята се преплитат, влияят си, променят се една друга и предопределят пътя на бъдещите жени в рода Труеба, които по свой собствен начин ще трябва да продължат да се борят с неправдите на времето, в което се родят. Нивеа започва своята социална битка за правата на жените и предава щафетата на Клара. По свой начин, общувайки с мъртвите и предвиждайки бъдещето на хората около себе си, тя чупи земните окови, поставени ѝ от консервативния ѝ съпруг Естебан. Темпераментната Бланка води битка с баща си в името на любовта и това да бъде с мъжа, когото обича истински, независимо от коя прослойка на обществото идва той. Дъщеря ѝ Алба вече има правото да обича когото пожелае, но на нея се полага да приключи битката, която е започнала прабаба ѝ - тази с обществото в политически план.
И така, сред основните теми на "Къщата на духовете" са: любовта, отвъдното, социалното разделение, религията, семейните връзки, войните, политиката, разликата между мъжа и жената в социален план, сблъсъкът между града и селото, смъртта и надеждата.
"Точно както в мига,когато идваме на бял свят,така и когато умираме,ние се боим от неизвестното.Но страхът ни е нещо вътрешно,което няма нищо общо с действителността.Смъртта е като раждането - само една промяна..."
Да резюмираш толкова богат на персонажи и важни моменти роман е изключително трудно, да не кажа невъзможно. При това не само защото информацията е твърде много, а защото елементите са толкова силно свързани помежду си, че всяко потенциално изречение би съдържало следи за бъдещото развитие на историята.
Романът започва с обещание за красив магически реализъм, но завършва с брутален реализъм, защото, както казах, в книгата си Исабел Алиенде отразява един от най-тъмните периоди в Чили - преврата на Пиночет. С натуралистични детайли тя предава картината от време на насилие, безпощадие и скръб. Разказва историята не само на онези, които са пожелали властта, но и на хората, осмелили се да се изправят срещу неправдата и в последствие били отведени в лагери, пребивани и унижавани. За прототипи на няколко от образите си тя използва реални личности: за Кандидата/Президента ѝ служи самият Салвадор Алиедне, за Пабло Трети (в когото е влюбена Бланка) - Виктор Хара (чилийски певец и политически деец, превърнал се в символ на революцията); зад Хайме Труеба стои лекарят и политик Артуро Хирон, Поета е вдъхновен от Пабло Неруда, а зад образа на Алба Труеба се крие самата Исабел Алиенде, която става свидетел на терора в Чили през 73-та година.
"Барабас пристигна в семейството по море — написа малката Клара с изящния си почерк. Още тогава имаше навика да отбелязва по-значителните неща, а по-късно, когато онемя, записваше и по-маловажните, без да подозира, че след петдесет години тетрадките й ще ми помогнат да спася миналото от забрава и да надживея собствения си ужас."
Колкото и оплетен да е сюжетът, заключението за "Къщата на духовете" е просто - книгата е великолепна! Бих я описала с всички онези думи, които са се превърнали в клишета, когато се отнасят към книги: преняваща, спираща дъха, задължителна... Ако мога да ви препоръчам една-единствена книга на латиноамерикански писател, то би била именно тази.
Няма коментари:
Публикуване на коментар