Нашествие на монахини в метрото в София

Когато отворих черновата за този пост се замислих, че нещата, които искам да разкажа днес водят своето начало от снощи, някъде около полунощ, когато осъзнах, че закъснявам с връщането на книгите в библиотеката. А след това, че картата ми е изтекла. Тръшках се (буквално) по земята, опитвах се да презапиша книгите, рових се за разписанието с глоби и работно време на библиотеката... И се оказа, че днес, 31 юли, е последният им работен ден преди почивката.

И така сутринта станах в седем, заредена с енергия и доволна, че вън гърми и трещи, а дъждът се сипе като из ведро. Около девет поех към личната, за да ми провери мантуто, а след това гордо се запътих към метрото за разходка mо Славейков заедно със сестра ми. Вървяхме до Спортната палата, говорехме си, когато аз се заковах и с моя си типичен жест ударих длан в челото. ЗАЩОТО БЯХ ТРЪГНАЛА ДА СИ ВРЪЩАМ КНИГИТЕ, А ТЯХ БЯХ ОСТАВИЛА ВКЪЩИ. Което автоматично значеше да се върна до нас, да ги взема, да отида до Славейков, да вървя още два километра, да си взема метрото и отново у нас. Започнах да мисля за план, такси, някой да ми ги донесе. Междувременно със сестра ми си взехме най-гнусното кафе от Старбъкс, и да, има такова. Едно с гнусно желе и ил.

Все пак се прибрах, взех книгите и отново, крайно демотивирана, тръгнах към метрото. Докато стигна, тениската ми вече беше вир вода, все едно сутринта не бе гърмяло все едно Краят на Света идва. Влязох в метрото и две монахини привлякоха вниманието ми. Стояха си съвсем спокойно и чакаха метрото без дори да си говорят. От някакво уважение не ги изгледах с очи като понички и отклоних поглед, но бързият поглед ми стигна да отбележа, че са момичета като от филмите, страшно хубави и очевидно не монахини, не и по собствена воля. Качиха се в съседното вагонче (тупвам се по рамото за това, че не ги последвах), а аз забелязах през прозореца, че там вече имаше четири-пет други. На всяка от следващите четири спирки се качваха монахини по двойки, забили погледи в земята. С едно момче от

моето вагонче ту се споглеждахме, ту тях гледахме, чудейки се какво, по дяволите, се случва. Помислих си, че ще има масово клане. Беше подозрително, че се качват на едно и също място. Атака на метрото, някаква безвкусна шега, кражба, ала-бала. Междувременно пишех на сестра ми и майка ми (а майка ми беше просто като "слизай", "върви пеша", "пази си чантата"...). На станцията на Университета, където аз слизах, се качи и мъж в роба. Тръгнах към ескалаторите, обръщайки се назад, качих се, затвориха вратите, обърнах се и видях как групата монахини просто сваля дрехите си. До една останаха по къси потничета и наподобяващи-долни-гащи-къси-панталонки, и започнаха да танцуват. 

Не мога да ви опиша колко силно се изсмях, когато видях тази картинка. Нито пък погледите на пешеходците, когато ме видеха заливаща те от смях, докато обяснявам на майка ми и сестра ми по телефона на какво съм станала свидетел. 

В крайна сметка успях да преиздам картата си и не ме глобиха за закъснението, което е готината част от деня. Не намерих нищо измежду втора ръка книгите на площада. И се прибрах все едно съм се къпала в басейн. Но сега съм вкъщи и не планирам да мърдам следващия месец и половина, защото не, благодаря. И имам книга. Знаете ли, бях забравила какво е чувството да четеш книга бавно. Едновременно ми харесва и не. Приемам го за събиране на енергия за понеделник. Иии тук е момента, в който се сещам, че имам среща в понеделник. 

...

Хахаха, познайте как ще завърши този маратон за мен. 

Но да. Тези монахини ми изкараха ангелите. Надявам се скоро да се разбере точно за какво беше цялото представление, защото хората не се обличат така и не се събличат в метрото, за да танцуват, окей? 

July Wrap up and August TBR pile

Този месец сама се потупвам по рамото за изпълнението с прочетените книги - лятната ми почивка в началото на юли даде страшно силен старт, а маратонът, в който взех участие, завършr по също толкова блестяy начин.

За двете седмици извън София прочетох девет книги: "Друговремец" от Диана Габалдон (любима книга и любим съпътстващ сериал), "Всички наши места" от Дженифър Нивън - тук ще намерите ревю с подробно мнение за романа; "Възпламени ме" от Тахара Мафи (отново ревю тук), "Бай Ганьо" от Алеко Константинов, "Гераците" от Елин Пелин, "Рисунка за Айла" от Стефъни Пъркинс, "Въглен в пепелта" от Сабаа Тахир, "Красива тайна" от Кристина Лорън, и "Лесна" от Тамара Уебър.

Завърнах се вкъщи с мисълта, че до края на ваканцията ще скучая, веднага ще се окажа от книгите и така нататък, но тъкмо навреме се появи Week of Wisdom маратон. Всички седем дни от седмицата бяха тематични, като свободно избрах кои книги в определен жанр да прочета. Ето в този пост ще откриете седемте, които успешно завърших в периода понеделник-неделя.
Що се отнася до книгите, които планирам да прочета през предстоящия месец - не очаквам отново да надхвърля себе си с още 15 книги и за сега се надявам да завърша седемте книги, които съм избрала за Booktubeathon, или следващия маратон, в който ще участвам. Повече за него, а и за избраните четива, ще намерите в публикацията тук.

Girl online by Zoe Sugg - Ревю/Дискусия

Хората имат ужасния навик да съдят автоматично, само секунди след като разберат нещо, което не им се нрави. Това е общото между Зоуи Съг, която вие може би познавате много добре от YouTube, и героинята от първата ѝ книга "Girl online" - Пени.

Проблемът е, че не дълго след издаването на книгата стана ясно, че Зоуи не е я е написала съвсем сама, т.е. има ghostwriter. Не зная дали само идеята е нейна, а всичко останало е дело на друг човек, или е получила малко помощ като начинаещ писател без особен опит в тази сфера (освен нещата, които е писала сама за себе си и блога си). Много голяма част от читателите и почитателите ѝ обаче не останаха доволни от факта, че още в началото тази информация не е била споделена. Също че името ѝ се използва от издателството само заради финансова изгода.

Всичко това ми беше ясно много преди да се реша да прочета "Girl online", за добро или лошо. Очаквах разочарование, та толкова много хора бяха изказали негативно мнение. 

Но първите няколко глави привлякоха вниманието ми и много бързо историята на Пени ми стана много близка. 

Пени Портър е петнадесетгодишно момиче от Брайтън, което създава анонимен блог, в който споделя интересуващите я неща - от любимите си снимки до притеснителните паник атаки, които получава. След като родителите ѝ получават неочаквано предложение да организират сватба в Ню Йорк, те, заедно с Пени и нейния най-добър приятел Елиът, заминават за Голямата ябълка. Там момичето се среща с милия Ноа - симпатичен музикант, в който тя бързо намира утеха и упора.

Мисля, че Пени е героиня, в която много от читателите могат да намерят частичка от себе си - срамежливостта и несигурността ѝ между връстниците, паник атаките, проблемите в приятелството и любовта, а също ѝ блог хобито ѝ, което е моята най-близка допирна точка с нея. Почти всички, ако не всички, неща са добре познати от литературата днес, и макар че някои са твърдо против тези "клишета", като човек, който си пада по сладки и стоплящи истории, нямам нищо против.

В сравнение с останалите герои, Пени е единствената, която търпи коренна промяна по време на историята - от притеснително момиче става такова, което без проблем излива шейк в лицето на бившата си най-добра приятелка и си дава сметка, че понякога хората израстват нещата, с които са свикнали, и е по-добре да се откажат от тях.

За сметка на това частта с "но той криеше голяма тайна, която беше на път да съсипе връзката им" ме ядоса още докато четях резюмето. Ноа ми харесва като партньор за главната героиня заради непринуденото му държание. И ме грабва окончателно с обиколките на Ню Йорк и всички места, които показва на Пени. Обаче той е предвидим и дори без предварително проучване още с първите няколко страници в негово присъствие щях да се обзаложа, че нещо с този пич не е съвсем чисто. Да, нямаше да налучкам какво точно е, но все пак в подобна книга този елемент на сюжета е като по правило задължителен.

Елиът, най-добрият приятел на Пени, предизвика най-силни симпатии у мен. Той е пример за приятеля, от който се нуждае всеки един човек в реалния живот - отдаден, постоянен и подкрепящ, независимо от обстоятелствата (въпреки че в този случай има няколко изключения). Обичам хумора, с който разнообразява и лекотата, с която се отнася към дадени ситуации, много по-зряло от приятелката си.

“What went down well?” Mum asks, coming back to the table. “Nothing,” I say. “The Titanic,” Elliot says.”

Паник атаките са тема, която все по-често се засяга в книги за подрастващи/ тийнейджъри, но много пъти не е реалистично представена, защото повечето от писателите не са преминавали през всичките им фази сами. Зоуи обаче ги е преживявала, за това съм склонна да вярвам и да приема навътре описанията на книгата и страха на Пени, само защото идват от първоизточника. Обичам с каква лекота са представени (дори и в действителност темата да е наистина сериозна) и това, че Зоуи си дава свободата да говори за тях все по-често не само в книгата, но и в блога и ютуб канала. Когато не говорим за даден проблем това не значи, че той не съществува. Важно е темата да бъде обсъдена, за да може повече хора да се запознаят и да са на ясно, че винаги могат да намерят подкрепа и изход.

Всички казват, че Girl online е поредният опит на Зоуи Съг да изкара пари от известността, придобита в интернет. Също, че не заслужава да бъде публикувана и преиздавана, имайки в предвид колко други "по-добри" автори не успяват да го сторят със своите произведения. Но аз ще кажа, че всеки заслужава да бъде успешен по един или друг начин, а Зоуи е открила нейния и сега се възползва максимално от възможността. И дори името ѝ да бива използвано само за популярност (отново историята с ghostwriter-а), не може хората да пренебрегват същността на историята, която четат. Би ми се искало когато някой започва да чете книга да остави предразсъдъците си, да забрави чие име е написано на предната корица и да оцени думите на хартията, без да съди с каква цел са написани те. Съдържанието е по-важно от написаното отпред.

“Every time you post something online you have a choice. You can either make it something that adds to the happiness levels in the world—or you can make it something that takes away.”

Бележка: Книгата предстои да бъде издадена от издателство "Кръгозор", като се организира конкурс за снимка, която да присъства на корицата на българското издание. Ще се проведе през септември тази година. Тук можете да намерите клипа за състезанието, кликвайки тук ще посетите официалната фейсбук страница на Girl Online Bulgaria, и тук - за официалния български сайт.

Booktube-a-thon - информация и TBR

В момента съм на вълна "книжни маратони" и размазване на TBR купчинката от книги по рафтовете ми. Както може би знаете, миналата седмица участвах в "Week of Wisdom Readaton" и завърших тематичната седмица с пълен успех. Сега е ред на годишния книжен Booktubeathon. За тези от вас, които не знаят - това е събитие, което се организира в Youtube, но всеки е напълно свободен да участва, независимо дали има канал там, блог, инстаграм за книги или е просто читател. В рамките на седем дни се изпълняват седем различни предизвикателства, съпътствани от видео предизвикателства за booktube-ърите. 

Официалните дати, на които ще се проведе тазгодишният Booktube - а - thon са 3-9 август.

Тази година Bookdepository спонсорират книжния маратон, правейки намаление на всички книги, които можете да намерите тук, като при закупуването трябва да използвате следния код: BOOKTUBEATHON10. Повече информация ще получите тук.

А вчера излязоха и седемте предизвикателства, които участниците ще трябва да опитат за завършат. Разбира се, могат да се комбинират по начин, който би паснал на всеки индивидуално. 

Предизвикателствата са:

1// Да прочетеш книга със синьо на корицата 

2// Да прочетеш книга от автор, който има същата първа буква на фамилията като твоята 

3// Да прочетеш нечия любима книга

4// Да прочетеш последната книга, с която се сдоби 

5// Да прочетеш книга без да я оставяш 

6// Да прочетеш книга, която много си искал да прочетеш

7// Да прочетеш общо седем книги

Ако желаете да разберете повече за маратона, предизвикателствата, организаторите и правила, можете да разгледате канала в ютуб, също да гледате клипа за тази година.

Този път изборът ми на книги е труден, защото останаха доста малко непрочетени книги, а нямам особено желание да си купувам нови - в крайна сметка идеята на маратоните е да се изчистят всички чакащи книжки. Въпреки това намерих няколко подходящи, които ме карат да се вълнувам (няма смисъл да чета само за да има нещо). Възможно е да сменя някои по време на събитието.
• За първото предизвикателство избрах "Похитителят на мълнии"/"Пърси Джаксън и боговете на Олимп" от Рик Риърдън. Получих я още за рождения си ден. Ще я започна първа и ще рискувам забраната си за купувате на книги, която се отнася най-вече за поредици. От сега знам, че късметът няма да бъде на моя страна и ще се наложи да си купя и останалите части.
• Второто предизвикателство ще покрия с "Убийствена жега" от Ричард Касъл. Мислех най-сетне да прегледам "Нещата, на които не ни учат в училище", но не, благодаря.
• За любима чужда книга избрах "Тайният дневник на Лора Палмър" - една от любимите на майка ми. Обичам сериала и ми се иска да видя какво се съдържа в тази тънка книжчица.
• Агата Кристи е отговорът на "последната книга, с която се сдобих". С майка ми намерихме "Смъртта на мистър Морли" втора ръка вчера.
• Да прочета книга без да я оставям е сравнително трудно начинание, за това си мисля, че колкото по-кратка е тя, толкова по-лесно ще бъде изпълнението му. Ще чета "Куидичът през вековете".
• След панаирът на книгата в София прочетох първата част на "Death note" и оттогава търся време за втората част. Сега е шансът ми да се позабавлявам с нея.
• Последното предизвикателство гласи, че през тази седмица трябва да прочета седем книги, за това избрах една, която също от юни стои в списъка ми и чака да ѝ дам любов. "Окончателна директива" от Джеймс Дашнър - историята преди "Лабиринтът", ще бъде седмата книга за Booktubeathon - а. Тя също би могла да зачеркне предизвикателството за книга, която съм искала да прочета.
Всяка една книга покрива няколко предизвикателства, но ще разнищвам този въпрос в wrap up поста, с който ще се заема след края на Booktubeathon - а.
Общият брой на страниците на седемте планирани книги е 1664.

Week Of Wisdom Readathon 2015 Wrap up

С гордост мога да заявя, че завърших напълно успешно едноседмичния Week Of Wisdom маратон. Йей. 

Завърших всички седем тематични книги, някои по-рано, други - заплашително късно, но се справих с предизвикателството и сега списъкът ми с книги за четене намаля с цели седем заглавия - "Wallbanger", "Гондолата на времето", "Академия за вампири", "10 малки негърчета", "Girl online", "Кристал" и "Чичовци".

Признавам, че за първата книга, Wallbanger, използвах малка измама. Бях я започнала още в неделя заради пътя от морето към вкъщи, и за понеделник останаха нищо и никакви 40 страници за довършване. Не ми хареса, книгата въобще не беше за мен. Дадох ѝ две от пет (мисля) звезди, само защото от време на време някой от иначе крайно неадекватните герои казваше нещо яко и смешно и ми пооправяше настроението.

Заради това несъответствие на времето започнах "Гондолата на времето" късно вечерта в понеделник, прочитайки около 20-30 страници. След провала с първата книга, тази ми върна мотивацията за довършване на маратона. Обожавам Венеция, била съм там и да чета за местата, на които съм стъпвала, любимия ми Сан Марко и двореца на Дожите беше прекрасно изживяване. Като цяло книгата ми хареса, но все пак ѝ дадох 3 звездички. Главната героиня не ми беше приятна, както и Себастиано и невероятната любов, която се зароди помежду им. Има известна прилика с поредицата "Скъпоценни камъни" от Керстин Гир, предимно в самото пътуване във времето. Тук причината ми хареса повече. 

Четири часа ми отне да прочета "Академия за вампири" в сряда, за да покрия предизвикателството за фентъзи. Чела съм първата книга от поредицата преди може би четири или пет години, гледала съм и филма, но въпреки това се насладих максимално на преживяването от препрочитането. И се надявам скоро да имам възможност да си взема и останалите части.

Четвъртък прочетох отново за втори път "10 малки негърчета" от Агата Кристи. В началото нямах особени спомени за книгата, към средата си спомних развръзката, без да съм сигурна кой точно беше организаторът на срещата на Негърския остров, и се вълнувах като първия път в края. Несъмнено Агата Кристи умее да борави с думите, създавайки неповторими и заплетени сюжети. Пет от пет звездички.

В петък прочетох първата си книга на английски (с нормални книжни размери) - Girl online от Зоуи Съг. Книгата ме изненада приятно, от издаването ѝ насам се изговориха много негативни неща, повече от позитивните, но аз наистина харесах дебютната книга на влогърката и ѝ дадох четири от пет звездички в goodreads. Може би ще напиша ревю/дискусия за нея, за да споделя мнението си за ghostwriter-а и самото съдържание на романа.

Съботното четене беше много близко до провал, тъй като се успах, после отидох на прожекция на "Хартиени градове", писах постове и си губих времето с пасианс. Започнах "Кристал" чак в шест, ръка за ръка с много мързел и мааалко нежелание да чета за втори път началото на книгата. Предният път бях стигнала до към 80 страница, но не помня защо я оставих. Обичам първата книга от поредицата, "Скай", втората не ми е толкова присърце, а тази ме разочарова. Имам чувството, че авторката използва шаблон, за да създава героите си, особено мъжките - малко агресивни, свръх красиви, защитнически настроени, все клишета от днешната младежка литература. В "Кристал" и главната героиня със същото име не ми хареса никак, имаше глупави реакции и логиката ѝ я подведе един милион пъти. Все пак дадох три от пет звездички в името на красивата Венеция (този маратон ще го прекръстя на Венеция-readaton) и Зед, който обичам, макар че участието му е мъничко.

И днес приключих с едно от задължителните произведения за училище - "Чичовци". И... ами, задължителна литература. След някой друг ден, когато успея да възприема прочетеното, несъмнено ще мога да изкажа мнението си.

Както казах, изключително доволна съм, че успях да завърша маратона успешно. Съмнявах се, че ще прочета седем книги, и си взимам няколко въображаеми точки заради факта, че започвах някои по-рано (предимно заради скука и малко съмнение, че мога да прочета книга за ден). Но да, това е доказателство, че подобни предизвикателства ме мотивират страшно много.
В следващите дни ще публикувам пост за следващия маратон, в който ще взема участие - booktubeathon. Излязоха всички предизвикателства, така че ще се постарая да събера цялата нужна информация за вас.

About the 'paper towns' thing - part 2

Около четири месеца след излизането на първия официален трейлър на "Хартиени градове", целият филм е вече налице. И много искам да споделя мнението си и да зачеркна няколко неща, които написах в предишния пост, посветен на книгата и филма.

Казано в прав текст - екранизацията по хита на Джон Грийн надхвърли всичките ми очаквания. Надявах се и се молех екипът по заснемането и сценаристите да са свършили работата си качествено и след книгата, която ми беше много скучна и безлична, историята на Куентин и Марго най-сетне да започне да ме вълнува.

Не мога да кажа, че осъзнах колко съм бъркала за героите и че сега ги обичам безгранично. Но в никакъв случай не отричам, че Нат Улф и Кара Делевин (Делевайн?) в главните роли дадоха живот на главните персонажи, направиха ги няколко десетки пъти по-вълнуващи и реални, отколкото в книгата, и провокираха у мен интерес от самото начало до края на филма (като аз съм запозната с първоначалния източник) - нещо, което Джон Грийн не успя да стори за повече от 300 страници.

Останалата част от каста също е сполучлива - Джъстис Смит (в ролята на Рейдар) и Халстън Сейдж (в ролята на Лейси) са ми персоналните фаворити след Кара и Улф. 

Много ми хареса, че сценаристите и режисьорите са се придържали възможно най-много към оригинала, последователността на случките беше същата, като, разбира се, намерих известни пропуски и малки детайли от оригиналния сюжет, които бяха спестени. Като чатовете между Кю, Райдър и Бен. И следите, които Марго оставя на Кю, бяха пропуснали частта с песента и поемата. (Ако искате да разберете за повече разлики, можете да посетите този сайт, стига да сте запознати с книгата заради спойлери). Въпреки всичко тези неща не пречат на главното действие и не объркват зрителя. 

Целият процес на четене на книгата за мен беше мъчителен, защото нито веднъж, както вече написах, не се поинтересувах от случващото се, беше ми все тая дали ще разберат мотивите на Марго, дали ще я намерят и прочие. Не се засмях нито един път. За сметка на това, обаче, от началото на филма до самия му край не можах да махна глупавата усмивка от устните си. Няколко пъти, заедно с всички присъстващи в залата, се смях от сърце (като на добавената сцена, в която Бен е пиян и крещи "Valar Morghulis" или момента, в който пееха песничката от "Покемон" и Рейдар изпищя по-истерично от мен, когато видя някой познат/учител в мола). 

Най-голямата изненада във филма, която разсмя и останалите зрители, е (сега ако не искате да разберете прескочете директно на следващия абзац) появата на Ансел Елгорт като касиер в бензиностанцията, на която спират на път към Ню Йорк. Преди да влезем на прожекцията казах на сестра ми, че няма да се изненадам, ако самият Джон Грийн се самоназначил за някоя роля (както във "Вината в нашите звезди", може би не знаете, но той е баща на малко момиченце, което пита Хейзъл за тръбичките в носа ѝ. Сцената е изтрита от филма) и признавам, че появата на "Огъстъс" ме зарадва много повече. 

Почитател на книгата или не, чел или не, смятам, че филмът ще се хареса на всеки зрител заради свежата актьорска игра, самите актьори, хумора и начина, по който се представя сюжетът.
В предишния пост, посветен на "Хартиени градове", казах, че ако филмът ми хареса ще дам втори шанс на книгата, но истината е, че няма да го сторя, не и следващата година или повече. Харесва ми историята на Марго Рот Шпигелман и приятелите ѝ такава, каквато я видях на големия екран, и точно в този момент не искам да разваля доброто впечатление с книга, която съм чела един път и знам, че не ми е харесала.
Но пък хей, ще запълня времето си с проучвания покрай бъдещата екранизация на "Къде си, Аляска?", отново по произведение на Джон Грийн. 
А вие, ако желаете, можете да ми кажете какво мислите за книгата "Хартиени градове", а също и филма, ако вече сте го гледали. Чувствайте се свободни да споделите мислите си по темата!

The Zombie Apocalypse Book TAG

В средата на книжния маратон реших да си дам малко време почивка от книгите и да се позабавлявам с поредния таг. Този път в The Zombie Apocalypse Book Tag ме тагна Юли. 

Правилата са следните: трябва да избереш пет книги, всяка една от които отговаря на два последователни въпроса. Отваряш на произволна страница и първият герой, чието им прочетеш, е отговорът на съответния въпрос.

Книгите, които избрах аз, са:

1. "Гондолата на времето" от Ева Фьолер

2. "Разбий ме" от Тахере Мафи

3. "Делириум" от Лорън Оливър

4. "Лабиринтът: Невъзможно бягство" от Джеймс Дашнър

5. "Въглен в пепелта" от Сабаа Тахир

Първа книга: "Гондолата на времето"

1. Кой ще е първият човек, който ще умре? - Клариса.

Стисках палци да се падне Алвизе, признавам, но всъщност Клариса също не е лошо попадение, тъй като така и не успях да харесам характера ѝ. Още от самото начало на книгата ми беше ужасно подозрителна и преувеличено мила.

2. Кой ще е героят, който ще спънеш, за да избягаш от зомбитата? - Доротея.

И за нея нямам против. Разбираемо. 

Втора книга: "Разбий ме"

3. Кой е първият човек в отбора ти, който ще се превърне в зомби? - Адам.

Не исках да е той. Има много персонажи, които искам да се впишат в тази категория, но... всъщност не искам да съм в отбор с никой от тях, така че да приемем, че Адам е приемлив избор.

4. Кой е героят, който спъва теб, за да избяга от зомбитата? - Уорнър.

Ако го погледнем така: в първата част той определено не ми е любимец, то би било нормално да ме спъне. 

Трета книга: "Делириум"

5. Кой е идиота на отбора? - Джед.

Ако си спомням правилно с Лена работят заедно? Очевидно не е особено важен герой, така че нямам нищо против той да е идиотът.

6. О, да, кой е мозъкът на отбора? - Алекс.

Имайки в предвид останалите герои от книгата, Алекс е доста подходящ за мозък на отбора. Подкрепям случайния си избор.

Четвърта книга: "Лабиринтът: Невъзможно бягство"

7. Кой е лечителя на отбора? - Миньо.

Да, ако искаме някой да пострада повече... Миньо ми е един от любимите персонажи, но не мога да го видя като лечител. Не. 

8. Кой е експерта по оръжия? - Тереза.

Ужасен избор. И по-голяма вероятност всички да се превърнем в зомбита още първия ден.

Пета книга: "Въглен в Пепелта"

9. Кой е отборният боец? - Елиас.

Да, да, да! Дори и Тереза да е експерт по оръжията, Елиас ще ни спаси, така че няма проблем. Компенсират се нещата.

Много обичам Елиас. Много.

10. Кой е капитана на отбора? - Хелене.

И този избор подкрепям отвсякъде, защото Хелене е супер силен боец и е способна да поведе група, да се грижи за нея и да я спасява чат-пат. 

Life's too short to even care at all

Миналата година по това време (всъщност беше 18 юли) публикувах поста "77 неща през лятото, за които може да живеем". Не мога да се похваля с измислянето на нови 77, но пък за сметка на това събрах някои от най-любимите си песни, които ме зареждат през лятото и които не мога да спра да слушам, в този първи пост. Само мога да се надявам да ви направят щастливи по начина, по който правят мен щастлива. 

Когато обходих половината Бургас

Още от неделя, 12 юли, искам да напиша този пост, защото е важен, но все не ми остава време, или просто нямам муза (или ме мързи) да седна, да кача снимки и като цяло да събера мислите си и да ви разкажа как се срещнах с Ана от advlle13. 

Винаги е страшно вълнуващо да се срещам с интернет приятелите си и вярвам, че и за нея е така. Самото чувство да видиш някого, когото познаваш само от една профилна снимка, в цял ръст и срещу теб, е доста екстремно и позитивно. Особено когато човека срещу теб е усмихнат и весел.

Ана ми писа преди около седмица, питайки ме къде съм на море. Оказа се, че и тя е в Бургас (аз всъщност съм близо до Бургас, не в самия град), за това с трийста зора свързахме чата във фейсбук (ту аз бях на линия, ту тя) и се разбрахме да се срещнем пред Флора в морската градина.

От там нататък всичко е сюрреалистично и прекалено приятно. С тръгването по пътеките не спряхме да говорим на какви ли не теми. Обиколихме Морската, после по пешeходната, взех че стъпих на географския център на града, не пропуснахме да посетим и две книжарници (май наизустих втория етаж на Хеликон), пихме най-яката лимонада, която съм опитвала, и при втората ни обиколка на градината хапнахме цаца без да спираме да говорим, отново. 

Ана провокира у мен онази откачена страна, която влиза в гигански обувки в средата на пешеходната зона, за да се снима, и която лежи в лъжица и позира на дръжката ѝ като Роуз в "Титаник". А, и която заговаря тъкмо разсъбличащо се момче с молба да ни снима двете на въпросната лъжица. Стигнах до простото заключение, че всичко винаги е един милиард пъти по-забавно, когато има някой, който да се смее с теб, докато вършиш шантави неща. 

Смятах, смятах и сметнах, че общо сме изминали не по-малко от 6-7 километра общо. В края на срещата, вече около девет часа, краката и на двете ни тежаха като олово. Обаче продължавахме да говорим. Което доведе до още едно показно - Ева не само не отговаря веднага на съобщенията във вайбър и фейсбук, тя не отговаря и на телефонните обаждания. Но това е иронично смешна и не чак толкова интересна част от историята.

Направихме си доста снимки, но предимно с телефона ми, нищо, че си носех и фотоапарата. Всичко беше твърде бързо и яко, за да го вадя, пускам, гася, разнасям и така нататък. За това и качеството е на сто. Спомените са важни. И дебилните ни физиономии.

Week Of Wisdom Readathon 2015 TBR

Малко преди да се прибера вкъщи от почивка видях тази публикация за Week Of Wisdom Readathon. Не бях чувала за това маратонно четене, но реших да се включа, за да завърша месеца също толкова силно откъм книги, колкото и започнах. 

Малко информация: четенето ще се проведе в периода 20-27 юли, като всеки един ден има тема. Това идва добре за мен и огромната ми купчина с непрочетени книги, защото ако всичко върви по план, тя ще намалее със седем през следващата една седмица. 

1. Mature Monday - Read Nonfiction/Classics/Adult Fiction - Последните няколко дни от почивката останах без книги за четене и принудително посегнах към "Wallbanger" от Алис Клейтън, която се води Adult fiction. Ще се опитам да я довърша възможно най-бързо, защото и без това не ми допада да оставям книги по средата.

2. Timeless Tuesday - Read Historical Fiction/Classics/Timetravel Fiction - Купих си "Гондолата на времето" от пролетния/летния базар на книгата и май сега е перфектния момент да я прочета. И да си припомня красотата на Венеция. 

3. Whimsical Wednesday - SciFi/Fantasy - Преди години прочетох за пръв път "Академия за вампири", но не виждам нищо лошо да я препрочета сега. И без това не помня почти нищо. 

4. Thrilling Thursday - Horror/Thriller/Mystery/Action - Още една книга, която ще прочета за втори път, е "Десет малки негърчета" от Агата Кристи.

5. Friday Feels - Contemporary/Romance - Изборът ми за съвременна книга, а също и романтика, е "Girl online" от Зоуи Съг. 

6. Series Saturday - Catch up on a series - Преди две лета започнах поредицата "Саванти", а третата книга, "Кристал", само започнах. Интересът ми се изгуби, но сега ще ѝ дам втори шанс, защото обичам първа и втора част. А и съм в настроение за нещо леко и ненатоварващо.

7. Sunday Funday - Read a random book - Тук реших да комбинирам приятно със задължително, може би не особено добре за финал, но... "Чичовци" трябва да се прочете така или иначе.

Някой планира ли да вземе участие в това маратонно четене? Ако да - ще се радвам да споделите кои книги планирате да четете. Успех!

"Възпламени ме" от Тахере Мафи - Ревю

Ревюто съдържа части от сюжета на тази и предишните две книги!

Има толкова много неща, които могат да се кажат за последната част от трилогията "Разбий ме" от Тахере Мафи - "Възпламени ме", но основното и най-важното е, че е най-въздействащият и задоволяващ край, който Мафи е могла да сътвори.

Единственото нещо, което напомня за съществуването на Пункт Омега, е гигантски кратер - предупреждение за хората, помислили си да въстанат срещу управлението. Джулиет е в дома на човека, от когото се отвращава, приятелите ѝ вероятно са избити, но по някаква причина всичко това я подтиква да събере всичките си останали сили и да покаже на света коя е всъщност.

Джулиет израства като героиня постепенно в трите книги, но още с първите глави на третата част разбираме, че е настъпил моментът на окончателната ѝ трансформация, моментът, в който тя показва цялата си сила, приема себе си и дарбата си и най-сетне става опасният човек, за който я мислят всички още от "Разбий ме". Не само усъвършенства способностите си, но най-накрая полага усилие да подреди мислите си и да намери душевно равновесие. Най-вече що се отнася до Адам и Уорнър.

"Вече не ме е страх от страха и няма да му позволя да господства над мен. Страхът ще започне да се страхува от мен."

Със същата красота на думите Тахере развива Ейрън в тези три книги - тя разгръща с особено внимание заплетения персонаж, обърква читателите с малките частички информация за миналото му, комбинирани с арогантния характер. От типичния злодей, мразен герой, Уорнър се превърна в мой личен любимец в рамките на точно седемдесет страници, измествайки Адам от, както си мислех, перманентното му първо място. Миналото му и взаимоотношенията с родителите му напълно обясняват действията му от първите две книги. Това ми се стори малко внезапно и неочаквано заради цялата вече изградена картина, дори мъничко преувеличено. Но ми хареса. Действията му спрямо Джулиет, които са изкарани на преден план тук, доказват, че той е далеч от мразения стереотип и заслужава цялото внимание. 

Въпреки че тази част от историята го представя в светлината на потърпевш, обичам факта, че не е пренебрегнато колко опасен и привлекателен е също. 

Винаги съм била със смесено мнение за любовните триъгълници в YA литературата, тъй като много от тях са необмислени и най-вече неоснователни. Но този път нямам нищо против, защото и двете страни на монетата, Ейрън и Адам, са наистина силни и достойни претенденти. А начинът, по който Джулиет стига до крайното си решение, не е прибързан или заради някаква моментна мисъл. Джулиет реално си дава сметка за чувствата си към двамата млади мъже и според мен взима зряло решение и постъпва с всеки справедливо. 

Първоначалната ми любов към Адам започна да гасне около средата на "Възпламени ме", когато заедно с главната героиня започнах да си давам сметка, че всичко между тях е плод на моментна нужда от някой, който да го е грижа, а самият Адам не се отличава от повечето персонажи в жанра. Тук той е ранен, гневен, опитва се да се погрижи за всички, но виждайки, че не е способен, изживява моменти, за които съжалява. Подобно на внезапната промяна на Ейрън, характеризирането на Адам като злодея не ми се понрави. И сега предпочитам да мисля, че както всички, той претърпява своята трансформация и е в пълното право да реагира спонтанно и гневно. Развръзката на книгата само дава надежда на читателите, че неговата история тепърва предстои да бъде продължена. 

Представени са някои нови герои, а част от старите намират място в действието отново. Като Кенджи, моят персонален любимец. Първата му поява в трилогията никак не ме очарова, не ми се стори забавен, нито оригинален, но с напредването на историята осъзнах колко стойностен персонаж е. Той е този, който внася малко светлина и веселие в тъмния свят на Тахере Мафи. Забележителен е хуморът му, но и приятелството му с Джулиет. Навсякъде четем за най-добри приятели, които се влюбват и заживяват щастливо, но много автори забравят, че всъщност приятелството между момче и момиче е напълно възможно, при това е изключително силно.

Действието в последната книга не е чак толкова раздвижено и напрегнато, колкото в предишните две, тъй като представлява предимно планирането на убийството на бащата на Уорнър (и Адам, и Джеймс), но в никакъв случай не е скучно. Любимите ми моменти са тези между Джулиет и Ейрън, сцените в тренировъчната му зала, а също и тази, в която най-сетне се разбира, че двамата с Адам са братя. Самото убийство, началото и протичането на войната, обаче, са нещо, което не се връзва по никакъв начин, защото заема едва последните двайсетина страници. Щеше ми се всичко това да бъде по-дълго, за да успея да почувствам напрежението на героите и надеждата им. Така написано е претупано и незабележително. 

"Възпламени ме" е очакваната разтърсваща развръзка на красиво написана трилогия. Най-добрият възможен край, който за последен път обрисува запомнящи се оригинални герои и дава последни отговори на въпроси, чакани от читателите дълго време. Тя е също книга, която дълго време ще остане в сърцата на всеки, преживял битката на Джулиет заедно с нея.

"Разбий ме" (Разбий ме #1) - Ревю

"Разнищи ме" (Разбий ме #2) - Ревю

Summer Reader Book TAG & The Summer Book TAG

Преди мноооого време Кая ме покани да направя Summer Reader Book таг, и ето, че сега съм тук, за да го направя, като ще си позволя своеволие, комбинирайки го със The Summer Book Tag. Не съм убедена, че съм тагната от някого да го направя, но в момента настроението ми е лятно и морско, защото съм на море и преди само около час излязох от приятно студената вода, пясъкът все още е по краката ми. Не мисля, че ще има по-добър момент да отговоря на следващите въпроси.

I. Summer Reader Book Tag

1. Лимонада: изберете книга, която е започнала горчиво, но e станала по-добра - "Стъкленият трон" от Сара Дж. Маас. Обичам тази книга, но всъщност в началото ми беше някак си трудна, не можех да вникна в думите на авторката и може би към средата вече свикнах с ритъма и оцених съдържанието.

2. Златно слънце: изберете книга, която ви е накарала да се усмихнете несравнимо - Усмихвала

съм се на почти всяка една от книгите, които притежавам, а една от последните, които ме накараха да се усмихна, е "Всички наши места" от Дженифър Нивън. 

3. Тропически цветя: изберете книга, в която действието се развива в чужда страна - Обикновено действието в книгите, които чета, се развива на хиляди километри от родната Българи. Мястото на "Друговремец" обаче ми се струва красиво, привлекателно, интригуващо и зелено.

4. Сянката на дървото: изберете книга, в която за първи път е представен мистериозен или съмнителен герой - "Разбий ме" от Тахара Мафи и Уорнър. Уорнър е от героите, които пораждат различни мнения и карат читателите да се съмняват в собствените си мисли. Лично при мен се случи така, дори в началото не го харесвах. И е невероятно как само за 70 страници последната книга ме накара да променя мнението си за него коренно.

5. Пясък: изберете книга, в която сюжета едвам се развива - Тук ще повторя Кая и ще кажа "Подборът", май една от двете книги, на които дадох минимален брой звездички. Плоска, с предвидим и вече до болка познат сюжет и позициониране във време и място, предсказуеми герои... и бавно (почти никакво) развитие.

6. Зелена трева: изберете герой, които е пълен с живот и това ви кара да се усмихвате - Лола от "Звезди за Лола" от Стефъни Пъркинс. Все още не мога да преодолея любовта си към това момиче.

7. Диня: изберете книга, която включва някои сочни тайни - "Малки сладки лъжкини" от Сара Шепард.

8. Слънчева шапка: изберете книга, която се развива в огромна вселена/обстановка - "Крес" от Мариса Мейър.

9. Барбекю: изберете книга, в която герой е представен като голямо парче - "50 нюанса сиво" от Всеки-знае-кого, "Дивергенти" от Вероника Рот (За Фор говоря), "Кросфайър" от Силния Дей, "Създадена от дим и кост" от Лейни Тейлър и общо взето 99% от литературата в днешно време. Официалният ми отговор е "Друговремец" (отново), Джейми Фрейзър ми е фаворит.

10. Лятно забавление: разпространи тага - тагвам всеки, който не е направил тага, защото както винаги аз съм последна. 

II. The Summer Book Tag

1. Намери книга, която те кара да мислиш за лятото - "Онова лято" от Лорън Уилиг, най-вече заради времевото позициониране. Също "Нощният цирк" от Ерин Моргънстърн. Цирковете са едно от онези неща, които винаги свързвам с горещите летни нощи.

2. Коя книга прави деня ви по-хубав? - Всяка, която не е задължителна. Само за два дни установих, че съм способна да прочета книга "по желание" за отрицателно време, но стане ли въпрос за литературата за училище, ако имам възможност, и два реда няма да ми минат през погледа. В момента определена книга, която е способна да подобри деня ми, е "Рисунка за Айла" от Стефъни Пъркинс.

3. Намери жълта книжна корица. - "Кралицата на Тиърлинг" от Ерика Йохансен и "Аз съм пратеникът" от Маркъс Зюсак, например.

4. Кое е твоето любимо лятно четиво за плажа? - За плажа предпочитам нещо леко и неангажиращо, макар че мога да чета която и да е книга. Мисля си, че въпреки това най-любимата ми плажна книга е "Кралици на красотата" от Либа Брей.

5.Коя книга изпълнена с екшън те накара да тичаш за сладолед? - "Друговремец" от Диана Габалдон ми се стори доста напрегната и на моменти затварях страниците, за да си поема дъх. И да хапна малко сладолед.

6. Като слънчево изгаряне, коя книга те остави с болезнен край? - "Всички наши места" от Дженифър Нивън. До самия край стисках палци предположенията ми да се окажат грешни, но, уви, краят ме остави с пречупено сърце.

7. Като залез, коя книга те остави с красив/хубав край? - "Възпламени ме" от Тахара Мафи. Да, краят на книгата е един вид отворен и оставен на читателите, но за мен това беше най-подходящият начин за завършване на трилогията. 

8. Коя книжна корица ти напомня за залеза? - "Въглен в пепелта" от Сабаа Тахир, цветовете на корицата са наситени и точно като огнен залез. 

За руснаците и пясъкът на плажа е "частное имущество"

В момента съм на бордюрчето на градинката в двора ми на село (което е на морето), седя с лаптопа в скута, баща ми е до мен и до преди малко двамата разглеждахме началните постове в блога ми, смеейки се на пленителните заглавия, които съм поставяла. Това ни занимание провокира носталгия и се запитах защо престанах да пускам daily постове толкова често. Изникват няколко причини (които приличат подозрително на оправдания), като например това, че ежедневието ми една безкрайна рутина от дейности, които не са никак интересни или впечатляващи; нямам време да пиша всеки ден; мързи ме да го правя; вече е лятна ваканция и Бела и Мария не са ми подръка за смешки и прочие... НО. Но. Понеже наистина ми липсва да пиша по-често, искам да успея да съобразя времето и заниманията си и да започна отново. Особено сега - намирам се на българското черноморие и буквално всяка крачка ми е простотия (моя или на някоя гръмогласна рускиня, която си мисли, че ако се обади на полицията, никой няма да ѝ хвърли чадъра във водата). 

Както може би сте се досетили, това си е истинска история. В сряда (ако помня добре, нямам идея кой ден е днес) цялото семейство си седяхме спокойно на поморийския плаж под горещото слънце, за пореден ден слушахме досадната руска реч на индивиди, които за трета-четвърта поредна година виждаме. Когато чух повишения тон на някаква рускиня се надигнах и се засмях заради наглостта ѝ да седне на първа линия, на крачка от водата, и да отвори два огромни чадъра така, че спасителите, до които се беше настанила, няма да могат да виждат половината линия отдясно. Първо едно от момчетата я помоли да свали чадърите. Тази отказа. Помоли я втори път. Отново отказ. Третият път стана и сам затвори чадъра. Рускинята си го отвори. Спасителят го затвори и го откопа. Рускинята го върна. Той се ядоса. Тя се развика. Той отново го махна, но този път отнесе горната част на чадъра и го потопи във водата. С цялата си наглост онаа се

развика, че той не си върши работата, че "Это частное имущество", ама не само чадъра и бебешката количка, но и пясъка, върху който стои, пък и на десет крачки наоколо. Последва още един изблик - пичът изтръгна стойката на чадъра и (точно тогава, когато станах, за да го аплодирам) хвърли желязната пръчка на 20 метра навътре във водата. Помислих си, че това е краят на цялата разпра, но една крайно неприветлива, 200 килограмова рускиня нагази във водата и извади пръчката. А нашата истеричка заряза бебето си по средата на плажа и с досегашните си невротични жестове хукна към близкия бар, за да се обади на полицията.

В последствие се оказа, че е ходила до районното, за да подаде сигнал, и на следващата сутрин взимаха показания от майка ми, която си беше дала телефона на един полицай по време на разправията. 

Като пренебрегнем неприятното присъствие на руси глави по плажа, времето тук е прекрасно, морето е топличко, аз все още мразя полепналия по мен пясък, но съм на шест. Впрочем, ако днес е единадесети (знам датата, защото един приятел има рожден ден, но нямам идея дали е петък или понеделник), то за 11 дни съм прочела 5 книги. И днес, понеже мама каза, че трябва да чета "Бай Ганьо", не прочетох и два реда. Ето какво прави задължителната литература с децата. 

Между другото чайките тази година звучат все едно се смеят. И сутрин, когато стана, имам чувството, че Алекс е застанал зад мен и ми се смее истерично. А, да, и викат "Ехо". 

Има много комари. 

Още в София си купих чисто нов бански, но понеже съм блейка (а и предната вечер бях на алкохолна фиеста с половината клас) го забравих. Купих си нов от Бургас. И го изгубих.

Някой да ми каже как изобщо е възможно това.

И последно. Все още най-големият ми ужас на плажа са ревящите бебета.

"Всички наши места" от Дженифър Нивън - Ревю

От време на време се случва да намеря книга, която сякаш ме хваща за раменете и ме разтриса изведнъж, действа като ледена вода и отваря очите ми за много неща от света, които наистина ни заобикалят. Не знаех, че "Всички наши места" е именно такова четиво, когато разгърнах първите страници на плажа под яркото слънце. Сега, вече затворила и последната, си давам сметка колко пренебрегнати са психическите заболявания от хората.

Днес в младежката литература често се среща темата за този тип заболявания, но рядко се случва авторът да успее да пресъздаде реалистично обърканите мисли на един човек, борещ се със себе си и с околните, като Теодор Финч, един от двамата главни герои в книгата. Многопластов и разноцветен, Финч е далеч от всеки типичен образ от подобни сюжети благодарение на смелия му глас и невероятно чувство за хумор. Персонажът му прави романа завладяващ и откъсва читателите от мисълта за тъга и негативизъм, както всяка мисъл, която се появава в ума при споменаването на психическо заболяване. В същото време този така нетипичен герой е и перфектният образец за биполярно разстройство/депресия със смяната на чар и болка.

Вторият главен образ на Нивън е Вайълет Мърки, момичето, което Финч вижда само в часовете по география, това, което носи старите очила на починалата си в инцидент с кола сестра, от който то се е спасило. Вайълет е по-малко запомнящият се персонаж, гласът ѝ е по-малко открояващ се, историята ѝ е по-често срещана. Изпитах съжаление заради мъката ѝ по по-голямата ѝ сестра, но не успях да вникна дълбоко във връзката, която са имали, заради малкото разкрити моменти от общото им минало. И много неща около нея ми се сториха пресилени - като навикът ѝ да издига прегради между себе си и хората, както и абсолютният ѝ отказ да опита да се върне към любимите си занимания от миналото. Моментите ѝ заедно с Финч обаче са запомнящи и силни. Обичам приключението им в Индиана, проучването им за най-забележителните места в щата, тетрадката, в която пишат и малките неща, които правят един за друг, за да си помогнат.

"Проблемът на хората е, че през повечето време забравят за малките неща, а те са толкова важни. Всички са адски заети за чакаг на местата за чакане. Ако спрем за миг и си припомним, че има и места като кулата Пурина и гледки като тази, ще сме по-щастливи."

Любовта между двамата не е обичайна и клиширана, а смразяваща и разтърсваща, защото тя е породена от общата им нужда да намерят/изгубят себе си. Докато тоѝ мечтае за перфектния ден, а в същото време събира информация за всеки възможен начин за самоубийство, тя по свой начин търси път към стария си начин на живот, без тъга и вина за случилото се. Обикновено бих извъртяла очи на мотива за взаимната промяна, но във "Всички наши места" героите не само преоткриват себе си, но се и повеждат по път, който на пръв път е правилен, светъл щастлив. А в края всеки достига до това, което всъщност е желал от самото начало.

"Вече няма зима. Финч, ти ми донесе пролетта.""Ти си всички цветове в пълния им блясък."

В дебютния си роман за тийнейджъри Нивън докосва теми, които засягат обществото ни и които трябва по-често да бъдат поставяни под светлината на прожекторите. Не само заболяванията, склонността към самоубийство и депресия имат връзка с героите на книгата, а също поставянето на индивидите под стотици етикети и загубата на същността им, посегателството на родители върху деца (което е загатнато неведнъж от Теодор), склонноста да забравяме ценните неща, малките жестове и способността да бъдем добри по-често.

"Да съжаляваш и да се извиняваш, е загуба на време. Човек трябва да се стреми да живее така, че никога да не му се налага да се извинява. По-лесто е да постъпваш правилно от самото начало, за да няма за какво да го прави."

Всеки ден може да бъде идеален, независимо кой си ти и какво правят останалите, това разбрах аз от Финч и Вайълет, чиито имена са красива игра на думи. Стига да намериш човек, който да ти покаже истинските цветове на света, дните ти могат да бъдат все по-хубави където и да си, каквото и да преживяваш.

"Научих, че ако се вгледаш по-старателно, ще видиш, че в този свят има и добри неща. Научих, че не всички са разочаровани, включително аз, и че може да намериш една 384-метрова бабуна за по-висока от камбанария, ако застанеш върху нея с точния човек."

"Всички наши места" е красива смесица от тъга и щастие. История, чийто край можеш да предвидиш от самото начало, но преплиташ пръсти и си повтаряш, че може би този път краят ще бъде щастлив, може би Вайълет ще стане още по-блестща, а Финч ще изживее още стотици перфектни дни. И в края, когато докоснеш последната страница, си даваш сметка, че току-що пред очите ти е минала една палитра с всички съществуващи цветове, плавно преливащи един в друг и стигащи до черно, точно като черна дупка, която впрочем е най-якият начин да умреш.

"Въпросът е, че всички дни бяха идеални."

Благодаря на издателство "Ентусиаст", които ми предоставиха копие от "Всички наши места" в замяна на честно ревю!

"Кралицата на Тиърлинг" от Ерика Йохансен - Ревю

Когато вземеш книга и се окаже, че си неспособен да я оставиш, независимо от обстоятелствата, става ясно, че си намерил страхотно четиво за следващите часове. Като "Кралицата на Тиърлинг" от Ерика Йохансен.

Келси Глин е прекарала целия си живот в малка закътана колиба в гората Реддик в Тиърлинг, далеч от цивилизацията, без приятели, само с двамата си приемни родители и много книги. Но от самото начало знае, че с настъпването на деветнадесетия ѝ рожден ден ще потегли на път към Нови Лондон, за да заеме мястото си на кралския трон и да се изправи срещу регента и Червената кралица, която от десетки години заплашва поданиците ѝ и подлага страната на терор. Само трябва да преживее първата седмица...

Напоследък естествената ми реакция, когато хвана някоя много хвалена книга, е да започна да търся кусури и вдлъбнатинки в сюжета, за да докажа, че не винаги всеобщото мнение е правилно. Но тук се оказа особено предизвикателство, защото "Кралицата на Тиърлинг" най-вече е написана увлекателно. 

Първото нещо, което прави много силно впечатление, са безкрайните описания, които постепенно и много подробно обрисуват света на Нова Европа и новообразуваните страни Тиърлинг и съседната ѝ Мортмийн. Те се оказаха трудност за мен, забавиха четенето ми, но изобщо не убиха желанието ми да продължа напред. Нито пък необичайно дългите глави. В началото на всяка една са написани части от документи, свързани с царуването на Келси, песни и есета, които са съществена част от съдържанието, не само защото дават идея за кралицата и случващото се след края на романа, а защото придават на целия свят доза реалистичност. Очевидно измислени исторически събития и факти звучат толкова истински, че за миг се спираш и питаш дали наистина са се случили. След това, разбира се, се сещаш, че действието се развива през двадесет и четвърти век. И магията все още не е позната на човечеството.

"... историята е всичко. Бъдещето беше само бедствията от миналото, чакащи да се случат отново."

Келси е нетипична и много объркана героиня. От една страна само на деветнадесет, тя изглежда много зряла и готова да поведе народа си към просперитет. Но това е и неестествено, след като е прекарала целия си живот в изгнание, без да има възможност да общува с много хора. Не можах да разбера от къде идва цялата тази самоувереност и желание да поема по рискови пътища, без дори да мисли за последствията. Предполагам, че това е отражение на свободата, в която е живяла първите си деветнадесет години.

Но въпреки завидната смелост, Келси не е перфектна в други отношения - има колебание за тялото си, което неведнъж е описано като далеч от стройно. Тази подробност сметнах като подсказка за неизвестния баща на кралицата на Тиърлинг, и се надявам да получим отговор в следващата книга. 

Няколко положителни качества на младата жена изпъкнаха значително - на първо място любовта ѝ към книгите и фактът, че отстоява правото на хората да бъдат запознати с литературата. Обичам как разговорите за библиотеката на приемната ѝ майка не са бързи и претрупани, а заедно с това е наблегнато на факта, че миналото е част от историята на човечеството и то трябва да бъде добре познато. 

Освен главната фигура, Келси, в романа има много второстепенни герои, които придават обем и допълват историята по оригинален начин. За някаква малка част или глава историята се съсредоточава върху тях поотделно, за да даде представа за заговорите и дейностите, които се извършват зад гърба на Короната с цел саботирането ѝ. 

Друг плюс тук е липсата на романтичен аспект, който в днешно време като че ли е задължителна част. Несъмнено има моменти, в които главната героиня заявява предпочитанията си към един определен герой, който не ми се струва безразличен, но съм доволна, че авторката не засяга тази тема особено, а фокусира действието по-скоро около политиката. 

Ако все още търсите причина да прочетете "Кралицата на Тиърлинг" може би фактът, че предстои екранизиране и за ролята на Келси се бори Ема Уотсън, ще ви даде надежда да отделите ден.

Обобщено, книгата на Ерика Йохансен определено не е най-лесната за четене, но дава на читателите реална представа за това какво е да си владетел на кралство, чиято история едва познаваш, за отговорностите и жертвите, които трябва да дадеш, за да остане името ти, без да бъде свързвано с с всеки монарх в историята, поставил началото на дълга депресия.

До десети "В" клас

- Госпожо, може ли да демонстрираме как петелът и кокошката... - попита някой от класа.

- Аз да ти приличам на петел? - отговори госпожата по биология.

Говорим за хранителните вериги и с Лина се опитваме да измислим една с пет консумента. Стигаме до четвърти и Лина казва:

- Тигъра го яде Майката природа.

- Като замърсяваме морето русалките умират - отново някой от класа.

- Госпожо - тихо започва Микаела, - тук настъпи един проблем.

- Какъв? - госпожата по математика надига глава.

- Вместо "математика" си написах името (в бележника).

- Ще го хвана и ще го метна! - заплашва госпожата по математика при вида на телефона в ръцете на Бела, а Сашко става и отваря прозореца.

- Правиш грешно, пък каквото стане. - Мики.

- Какъв е социалният им статус? - госпожата по литература.

- Свободни? - някой от класа.

- Хемоглобинът не е ли лекарство? - Христо

- Това не са пищови, молитви за късмет са! - Диди

- А къде се намират Las palmas? (Остров) - господинът по испански.

- На... плажа? - аз.

- Хора, Аглика има дъвки! - Мики.

- *тежко вдишване* Даааааай - класът.

- Госпожо, няма да стигнем далеч в тоя урок, ако продължавате да си измисляте някакви думи - някой от класа на госпожата по биология по време на урока за липиди и въглехидрати.

- Имате ли въпроси? - госпожата по математика пита.

- Да - Мики вдига ръка.

- Кажи.

- Как минахте 149-то ниво на Candy Crush?

- Какво има в къщата на Хаджи Генчо? - госпожата по литература.

- Мравки! - Хриси.

- А няма ли още някой някой, който да иска Анка? - отново госпожата по литература.

- Да, една баба - Диди.

Говорим за натурално стопанство в час по географи.

- Просто казано, мойта дъщеря за твоята камила - Христо.

- Нов раздел география е медико-географията. - госпожата по география.

- Учи къде е Еболата? - някой от класа.

- Да. - две секунди по-късно - НЕ!!!!

- За какво се използва тръбопроводният транспорс? - госпожата по география.

- За канализация - Бела.

- Изпита ли те? - пита Диди.
- Не, аз съм изпитан. - отговаря Сашко.

- Скипвам даскало заради училище - Гери.

И така, "В" клас. Като цяло през тези три години сме си казвали основните неща в очите, но понеже днес беше последният учебен ден в един клас като колектив искам просто да ви благодаря. Не знам кой точно реши да ме сложи в паралелка с вас и вероятно ще мине много време, преди да реша дали е било за добро или лошо. Почти убедена съм, че е първото.

Благодаря на всички вас, с които бяхме заедно всеки ден(е, почти, хубав бизнес с фалшиви бележки се завъртя), а и на тези, които по една или друга причина решиха да сменят класа. Без да се опитвам да звуча банално - вие по един или друг начин ме променихте. След всички скандали, крясъци, сръдни, подлагане на крака, но и смях, веселби, катерене по главите на учителите, мога да кажа, че сте едни от най-яките хора, които познавам. Не се променяйте.

И другата година, когато вече сме разпръснати по паралелките, моля ви, не забравяйте да разнасяте информация за тестовете. Това е жизненоважно!

Надявам се снощи (Някъде по средата между 30 и 1 юли, за по-удобно) сте се забавлявали и докато четете това не ви болят главите.
Отново, благодаря, че бяхте толкова готин и усмихнат клас! От всички паралелки "В" винаги ще сме си най-готините!