Представете си отново следната картина - сиво небе, странно слънце, малко птици, сиви къщи, бедни хора, глад, страх. И тресяща е от наближаващата война земя.
Добре дошли в реалността на Джулиет Ферърс.
След няколко месеца чакане пред нас е втората част на трилогията "Разбий ме" - "Разнищи ме", все още умопомрачително красива и написана със същите красиви думи, същия неповторим стил, както първата книга. Сега е моментът да помоля, ако не сте чели книга номер едно, направете го първо, защото по подразбиране няма как да запазя в тайна действията от нея, говорейки за втората част.
Животът на Джулиет далеч не свършва щастливо с пристигането ѝ в Пункт Омега - сборно място за още много хора, родени със свръхестествени сили като нея. Тя все още е твърде емоционална, бореща се със себе си да свали кожените ръкавици и да докосне хората, и болката от мисълта, че може да ги нарани. Въпреки, че е сред "своите" и от нея се очаква да се приспособи, да намери приятели, след като години наред родителите ѝ са я наричали "чудовище", Джулиет е по-самотна от всякога.
Което на моменти беше прекалено. В първата част на книгата меланхолията и всичките ѝ мисли се сливаха с общия ритмичен тон, правейки неописуемо красив и чувствен текст. Но тук сякаш на всяка страница тя е на кръстопът. И винаги поема по грешния път.
"Копнеех да повярвам във вълшебните приказки и щастливите завършеци... и отворените врати. Копнеех да се попреструвам на по-добър човек, но вместо това успях да надхвърля дори кошмарния облик, който околните ми бяха изградили."
Бих искала да разгледам много от героите поотделно, да кажа колко развитие претърпяват някои от тях, но ще се спра на трима. Започвам с Кенджи. Първата ми среща с него в "Разбий ме" беше не особено приятна, защото противно на всичките ми приятели не намирах абсолютно нищо забавно, може би защото не можех да вляза в тона му. Но тук той като че ли е съвсем друг персонаж - забавен, саркастичен, нов, свеж, цветен. В моменти, в които не трябваше да се смея, аз се кикотех заради някоя ей така подхвърлена реплика. Толкова съм благодарна, че имаше една от водещите роли в книгата - без него всичко щеше да е твърде драматично и някак си еднообразно.
Вторият и главен герой е Адам. Изпитвам... обич към него заради упоритостта му и любовта, която и за момент не спира да показва. Връзката му с Джулиет е толкова интензивна и красива. През живота си тя никога не е имала допир до човек, никога не е усещала какво може да ѝ донесе физическото, и след като Адам е единственият (или не точно), с който тя може да "живее" за първи път, всеки описан техен поглед е като една пеперуда в стомаха повече. Той иска да я гледа като момиче, а не като някой, от който трябва да се страхува (именно такава е тя за останалите от Пункт Омега). Прави го дори след няколко събития, които би трябвало да преобърнат връзката им в съвсем друга посока. Адам не спира да показва и казва на момичето, че го обича. Но същото прави и Уорнър, третият мъжки герой, който за мен е и най-силният.
В "Разнищи ме" не само разбираме първото име на Уорнър, а го виждаме в друга светлина, която частично обяснява неговият властен характер, несъответстващ на деветнадесетте години. Не можех да разбера какво иска от Джулиет преди, струваше ми се отвратително повърхностно, също така го мразех за сторените неща. Ала в първата част не беше представен като жертва.
Колко от истинския Ейрън Уорнър е това тук не зная. Но е достатъчно, за да се влюбя в него точно толкова, колкото в Адам. Достатъчно е да ме постави на същото място като Джулиет - между двама им.
Уорнър - Джулиет сцените са най-любимите ми в цялата книга, защото противно на очакването тя не отказва категорично неговото присъствие. Дава му възможност да обясни, опитва се, макар и несъзнателно, да го опознае. Вижда, че той е мислил за нея. Вижда, че чувствата му са истински.
"Май преходността на съвременния живот ни кара да бележим кожите си с мастило. - Казва той. - То ни напомня, че светът е оставил своята следа върху нас, че още сме живи. Че никога няма да забравим."
Една част от книгата кара сърцето ми да се пречупи. Въпреки прекаления драматизъм на главната героиня, успях да видя счупения ѝ свят през нейните очи и си дадох сметка, че да се бориш да живееш и да обичаш с нейната дарба не е никак лесно. Страхотно беше и това, че дори и в края тя се включва в делата на Пункт Омега и започва да придобива смелост, и имам чувството, че в третата книга тя ще е на върхът на силите си. И този път наистина ще намери враговете си. И ще ги убие.
"И аз за пръв път проумявам, че притежавам силата да унищожа всичко."
"Разнищи ме" не надминава "Разбий ме", след прочитането си даваш сметка, че не се е случило кой знае какво, но въпреки това ти се е сторила вълнуваща, разбиваща и чувствена. Но не е и типична "втора книга", която понижава нивото до самото дъно. Тази тук подготвя. Полага основите за незабравим финал с привкус от всяко чувство, което може да се изпита, четейки редовете на Тахере Мафи.
Ако не сте чели ревюто ми за "Разбий ме" и имате желание, кликнете тук.
Няма коментари:
Публикуване на коментар