"Разбий ме" от Тахере Мафи - Ревю

Внимание! Следващите редове съдържат спойлери!

Представете си следната картина: небе, загубило обичайния си свят, в което не летят птици и слънцето изглежда нереално. Тревата не е ярка, сградите са еднообразни, хората са беди, няма храна, няма нормални домове. И ако Джулиет Ферърс ви докосне - умирате. 

Не гледайте на "Разбий ме" като на поредната атиутопия, книга за проваления ни свят, в който някакво-там-момиче има специални сили и срива системата. Като в "Дивергенти". Дори и да звучи така, това четиво има много неща, които ще ви накара да се влюбите в нея. 

Нещо, което се забелязва в началото, още с първите редове от запознанството, е изключителният стил на писане на Тахере Мафи. Думите върху листа звучат мелодично, все едно са създадени, за да стоят една след друга, и на моменти съзнанието ми превключваше и ги четеше така, както Шекспировите редове преминават. Не толкова перфектно, но изключително красиво.

Книгата е в първо лице, сегашно време, и нещо нетипично е, че има множество задраскани думи и изречения. Сякаш героинята мисли или говори, и съзнанието ѝ автоматично зачерква това, което всъщност иска да каже, но е грешно. 

Не знам как да се отдалеча от него.

Не искам да се отдалечавам от него.

В началните страници се запознаваме с главата героиня Джулиет, но не разбираме името ѝ. Важното за момента е, че тя е затворена в психиатрична клиника от точно 264 дни, без да има достъп до други хора, в пълна изолация и тъмнина. Първоначалното ми впечатление беше, че самата тя започва да възприема думите на хората че е луда и нещо с нея е е наред. Е, то наистина не е. Когато докосне някого, той умира. Освен Адам, момче, което по случайност познава от детството си и което затварят в нейната килия за срок от няколко месеца. Допирът ѝ е неспособен да му навреди поради за сега неизвестни причини. 

Аз съм същество, съставено от букви, персонаж, оживял в изречения, въображаемо създание, родено от художествена измислица.

Докато Джулиет си мисли, че Адам е затворен поради психична болест, истината е, че той е един вид под прикритие, пратен от Уорнър, 19-годишен младеж, който не пази в тайна намерението си да използва момичето като оръжие за измъчване на противниците му. Без да се впускам в подробности - с течение на историята става ясно, че Адам не е нито подкупен, нито безразличен към Джулиет, а Уорнър е изключително объркан персонаж. 

В този ред на мисли - харесвам много, много повече Адам, но определено смятам, че между двамата Уорнър е хиляди пъти по-интересен. От появата му в книгата до самия ѝ край той е груб, минава през фази на тъга, ярост, отстъпва и притиска Джулиет. И Мафи не дава нито идея за това какво води до това негово положение. Вместо това нови и нови въпроси започват да се появяват. Защо е на 19 години, а управлява толкова много хора, пък те се страхуват от него? Какво става с майка му? Защо мени настроенията си така? Обича ли Джулиет? Защо Уорнър също може да я докосва, също като Адам?

Усмивката му е примесена с барут.
- Заспивай сега.
- А ти върви по дяволите.
Той стисва челюст. Отива до вратата.
- Работя по въпроса.

След като написах това започвам да се колебая в избора си между двамата персонажи. Не знаем много и за двамата, и Адам, и Уорнър определено изпитват чувства към Джулиет, само че какви? И защо само те могат да я докосват? Защото я обичат?

Описанието на героите става постепенно, и до края на книгата не получаваме пълен комплект информация за никой от героите, дори и Джулиет. Все още има много тъмни кътчета, които предстоят да се разкрият, все още има толкова много въпроси, свързани със силите ѝ. Честно казано, обаче, вълнувам се много повече да разбера неща около Кенджи, от колкото около останалите. Във всяка книга има поне един веселяк, който в най-гадните ситуации ви кара да се разсмеете, прикрито весел е, докато се опитва със зъби и нокти да спаси приятелите си. Това е той за "Разбий ме". Кенджи се появява в края на книгата в апартамента на Адам, за да спаси двама им с Джулиет.  Без да показва с каквото и да е, че той е почти същия като Джулиет, или ще я заведе при цяла сграда, пълна с подобни на тях хора. Например. 

Според мен "Разбий ме" е една от онези книги, в което или ще се влюбите, или ще захвърлите, без да искате да погледнете отново. Започва заинтригуващо, за това след първите 100 страници започвате да губите представа за времето, и завършвате след четири часа, искащи още. Поне при мен беше така. Харесва ми това, че нямаше моменти на застой и постоянно се случваше нещо. Има екшън, има любов. Героите също са заинтригуващи. Да е говорим за света, който Тахере Мафи е издигнала с красивите си думи - сив, пуст, студен. Но все пак такъв, в какъвто можете да се влюбите. Нямам никакво търпение за следващата част. Изкушавам се да си я поръчам а английски, но не мисля, че ще прибягна до това. 

Тук е времето да вметна, че съм страшно благодарна на Егмот за това, че запазиха невероятно красивата оригинална корица на книгата. И че най-сетне я преведоха и направиха четири-пет часа от живота ми наистина вълнуващи!

Ако има някой, който вече се е сдобил и е прочел книгата, ще се радвам ужасно много да сподели мнението си в коментарите, защото съм изключително объркана и раздвоена между Адам и Уорнър. И имам чувството, че съм пропуснала нещо, за което трябва да обичам втория малко повече.