Страници

понеделник, 5 януари 2015 г.

"Къде беше?" от Гейл Форман - Ревю

Ако не сте чели първата и втората книга, моля ви оставете написаното по-надолу за по-напред във времето, защото наистина не искам да разваля удоволствието от четенето. Следващите редове съдържат спойлери
Старая се да пиша и говоря без да издавам съществени части от книги, но тук е просто невъзможно. 
Всичко започва с Адам. И това, че той е причината Миа да остане. 
Може би за някои е много очевидно, че Миа оживява след първата книга, но аз все още имах едно на ум при започването на "Къде беше?". Мислех си, че дори и да е жива, няма начин животът ѝ да продължава в стария ѝ дом, поддържайки същите отношения с познатите ѝ.
"Да остана ли?" е книга за музиката, спомените и решенията, които трябва да вземе човек, след които животът му не би бил същия. "Къде беше?" също е книга за музиката, но този път страната, която те задушава, която не можеш да приемеш, защото ти напомня за миналото. 
"Кой твърди, че за мен музиката е животворно дихание? Кой казва, че изобщо дишам?"
Също е и за спомените. Този път всичко е през погледа на Адам, приятелят на Миа. 
Не на последно място "Къде беше?" е книга за последствията от взетите решения и пътищата, по които си тръгнал.
Три години след катастрофата не само животът на Миа е променен и съсипан. Адам не е по-малка жертва. Всичките събития влияят дори по-фатално на него. До такава степен, че напуска групата, след това се връща, цигарите са единственото нещо, освен успокоителните, които го крепят на краката му. Мрази живота си на рок звезда и живее от ден за ден.
Първоначално ми се стори, че не е правилно загубата на родителите на Миа да рефлектира така върху него, но си дадох сметка, че дори и на няколко пъти да нарича любовта им "училищна", всичко случило се ги свързва. Защото когато двама хора преживеят нещо заедно се получава неразривна връзка, нали? Обаче книгата създава впечатлението, че за него нещата са много по-сложни, от колкото за нея. През цялото време, докато четях книгата, си мислех, че в него има нещо безвъзвратно повредено, нещо меланхолично и трагично.
Гейл Форман предоставя на читателите си едно пътуване през живота на Адам, неговото формиране като човек, спомените му с Миа и без нея, изгряващата му слава, проблемите в групата, раздялата на двама им. И всичко това прелива от емоции. Нещата, които казва, които признава пред себе си, ме връщаха на предишни страници, по много мазохистичен начин исках да почувствам болката му, за да си представя, че той е истински и стои пред мен. Образът му е реален, тъгата - също. 
Миа и Адам се срещат в Ню Йорк, вече разделени и три години след инцидента. Следва изригване от чувства и емоции, които са написани, но само едностранно. В тази картина Миа вече е израснала жена, музикантка, дете-чудо, момиче, загубило семейството си, но ходещо с високо вдигната глава. Помислих си "Тя е преодоляла загубата. Но на каква цена?" На външното ѝ безразличие към Адам. Което не е такова. Всъщност за мен Миа е един страшно объркан образ, но и действителен, защото всеки на нейно място би бил такъв. Тя се старае да не показва емоции в сравнение със старата Нея, държи се дистанцирано и делово и в общи линии живее за сцената. 
За всичко това обаче вини Адам. Обвинява го за това, че я е накарал да остане и че е бил единствената причина да живее. 
"Имах нужда да мразя някого и понеже теб обичам най-много, изборът падна върху теб."
Той се явява като един вид отдушник за гневът ѝ. Който, разбира се, е пропит с любов. Същата, последвала от неразривната връзка, която споменах малко по-рано. Любовта, таена от Адам към Миа също. 
"Обаче отново бих го сторил. Вече го знам. Бих дал същото обещание още хиляди пъти и бих я изгубил още хиляди пъти, само и само да я чуя да свири като снощи или да я видя на светлината на утрото. Или дори без тези неща. Стига само да знам, че тя е там някъде. Жива."
Едно от нещата, които обичам страшно много в тази книга, са малките части от песните от албума на "Шуутинг стар", чийто автор е Адам. Първоначално ми се струваха доста гневни, но скоро осъзнах, че те са написани след раздялата с Миа и всяка една дума е посветена само и единствено на нея. Това няма нужда да бъде анализирано, личи си. 
Винаги ще свързвам Адам Уайлд с ето тази песен:
Сега ще се опитам да обобщя и подредя мислите, които хвърчаха наоколо до сега. "Къде беше?" е страхотна YA книга, подходяща за романтичните души и такива, които си падат по по-тъжни произведения. Драмата и болката от "Да остана ли?" не са чак толкова силни тук, но за мен е важно, че успях да се докосна до емоциите на главния герой. Освен това на всяка страница се крие някоя невероятна мисъл. Иска ми се да можех да изсипя всички дук, но би станало прекалено. За това позволете ми да приключа с част от една от песните на групата. 
"Мрази ме, унищожи ме, заличи ме. Пресъздай ме. Съживи ме. Няма ли, няма ли, няма ли да ме съживиш."

2 коментара:

  1. Кажи ми, че краят е щастлив. Моля те! Ако в действителност е толкова тъжна, не искам да умра от мъка преди щастливия край, ако има такъв. Уникално ревю между другото!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. В момента цялото ми съзнание ми крещи да не издавам спойлери, но краят на книгата е щастлив. :) Неочаквано. Предположенията ми бяха, че двамата няма да се видят никога повече, но предполагам авторката е дала на читателите си именно това, от което се нуждаят. Горещо ти препоръчвам и двете книжки! Ще са ти тъжни, но си заслужават. И благодаря! :3

      Изтриване