Обичам книгите на Гейл Форман толкова, колкото са лошите-момчета-китаристи в книгите ѝ - доста. Макар че стане ли въпрос за сравняване помежду им, то изход не може да бъде намерен.
Преди малко повече от седмица получих копие мостра на "Аз бях тук" от Гейл Форман от издателство "Колибри" (за което им благодаря!). Наложи се да отложа започването ѝ поради ред причини, а времето употребих подготвяйки се психически за историята.
Защото тя е тежка - става дума за самоубийство, примесено с мистерия; тема, която на много хора не би харесала. Учудващо обаче е, че това не забавя процеса на четене, или поне не го забави при мен - сякаш прелетях през историята на Коуди, чиято най-добра приятелка Мег се самоубива неочаквано, без да е дала знак, че с нея се случва нещо нередно.
Има няколко впечатляващи неща, които се открояват от литературата с подобна тематика. На първо място е главната героиня Коуди със своята смелост. Тя губи най-добрата си приятелка и скърби за нея, но не може да приеме, че причината за самоубийството се съдържа само в последното писмо, изпратено ѝ от Мег. "Приключението ѝ" започва от посещение в квартирата на мъртвото момиче и завършва с цялата истина за деянието. Това, с което се различава от останалите е, че не се чувства виновна за смъртта на приятелката си, а за това, че не я е познавала достатъчно добре, че да разбере симптомите и всички малки неща, които са подсказвали за фаталния край. Може би един-два пъти тези мисли пробягват през ума ѝ, но те нямат значение, защото всичко, което иска Коуди, е да намери истината.
"Сигурно така се чувстват археолзите, когато открият изчезнала цивилизация. Или онзи човек, когато е открил потъналия "Титаник" или когато намериш нещо изчезнало.
Защото това е Мег."
Времето на действието е второто нещо, с което "Аз бях тук" влиза в графата "оригинално". Развива се една година след гимназията - не преди, не ваканция - първата година от колежа, когато всеки тръгва след мечтите си, но не всеки успява да достигне до върха безпрепятствено. Като Коуди - тя е родена в бедно семейство и отгледана само от майка си, няма възможност да влезе в елитен колеж подобно на Мег, но не се предава и стъпка по стъпка си проправя път в живота. Познава охолния живот именно заради нея и топлото семейство Гарсия, приемащо я като собствено дете.
"- (...) На пътя си имаше купчина камъни, но ти ги разчисти и си направи огърица. Мег имаше скъпоценни камъни, а се обеси заедно с тях."
"Това ми липсва. Но как е възможно да ми липсва, когато всъщност никога не съм го имала?"
Нека да обърнем внимание и на реалистичната представа са смъртта и самоубийството, както и взаимоотношенията между хората - характеристика, която намерих и в другите две книги на Форман, които познавам: "Да остана ли?" и "Къде беше?". На няколко места се дава дефиниция на думата "самоубийство" от различни персонажи и при всеки звучи различно. Думите на Ричард, един от тях, ме впечатлиха изключително много: "- (...) Но знаеш ли защо самоубийството е грях според баща ми? (...) Защото е убийство. Защото само Бог може да избере кога ти е времето да си отидеш. Защото да отнемеш живот, означава да откраднеш от Бог. (...) Защото така убиваш надеждата. А всичко, което убива надеждата, е грях".
Книгата хвърля реалистична представа и върху връзките между хората, най-вече на приятелските. Показва ни, че дори и да твърдим, че познаваме даден човек добре, винаги ще има части от него, които никога няма да открием, точно както едва след смъртта на Мег Коуди открива една огромна страна от приятелката си, за която дори не е подозирала.
Все още не знам как се чувствам по повод романса в този роман. Едновременно мисля, че е непринуден и естествен - резултат от чувствата на двама объркани младежи, загубили близък. Но в същото време ми се струва някак си неподходящ, доколкото всъщност може да се нарече романс случващото се между Коуди и бившият "приятел" на Меган (отново китарист в рок банда).
"Искрен е и това е едновременно отблъскващо и магнетично като ужасяваща катастрофа, от която просто не можеш да откъснеш очи, макар да съзнаваш, че после ще сънуваш кошмари."
Освен това, още нещо, което не ми се понрави много, е схемата на поддържащите герои, с които Гейл Форман не може да се похвали този път. Харесвам един - двама, но като цяло те не спомагат особено за развитието на историята - някои ми се струват като хора, споменати няколко пъти, само за да се придаде по-голям обем откъм персонажи.
"Аз бях тук" е още един красив роман за болката от изгубеното, което не си познавал достатъчно добре, за любовта към семейството и приятелите, а също и за прошката. Роман с тъжен глас, който ви грабва и ви превежда през страниците така, все едно се докосвате до думите на всяка една от тях.
"Да простим. А понякога най-трудното от всичко е да простим на себе си. Не го ли сторим, пропиляваме един от най-големите Божи дарове: чудодейното му лекарство."
"Аз бях тук."
Кликвайки върху заглавията ще намерите препратки към рецензиите ми за "Да остана ли?" и "Къде беше?", ако имате желание да ги прочетете.
Няма коментари:
Публикуване на коментар