"Ние, лъжците" от Е. Локхарт - Ревю

Добре дошли в прекрасното семейство Синклер. 

Никой тук не е престъпник.

Никой не е пристрастен към нищо.

Никой никога не се е провалял.

И всеки може да промени това за един миг.

Ще повторя всеобщите думи - ако все още не сте чели "Ние, лъжците" - не продължавайте да четете! Следващите редове съдържат разкритието на историята, и ако го разберете сега, няма да можете да оцените книгата реално. 

Много време чаках издаването на "Ние, лъжците" на български език, дори мислех да убедя родителите си да я поръчам на английски. Мисля, че съм доволна, че я пуснаха преди това. 

Синклер е известна американска фамилия, една от първите, населили се на Новия континент. Всички знаят името на семейството, познават ги по перфектните им квадратни брадички, руси коси, стройни крака и невероятни спортни умения. Всички им завиждат, особено когато стане въпрос за частния остров "Бийчууд", на който те прекарват летата си. 

Да, и аз завидях на целия този разкош през първите тридесет страници, представих себе си на личния си плаж, представих си огромна къща, яхти, скали... Но този образ бързо се пропука. Нищо на Бийчууд не е такова, каквото изглежда, най-малко групата от четирима тийнейджъри, наричащи себе си Лъжците.

Каденс Истман е единствената дъщеря на Пени Синклер и най-голямата внучка в семейството. След неуспешния брак на родителите ѝ и напускането на баща ѝ, Кади прекарва дните си на континента монотонно, но с идването на лято петнадесет на частния остров сякаш светът пред нея се отваря отново, този път по-цветен и щастлив. Отново с братовчедите си Джони и Мирън, и момчето, което харесва - Гат, тя е готова да си почине от всичко в големия град и да се забавлява. Иска единствено слънце, любимите ѝ кучета, Лъжците и спокойствие. 

Последното обаче не получава. Привидно перфектното семейство далеч не е такова, каквото изглежда - между стените на огромните сгради трите наследници на фамилията Синклер правят всичко възможно, за да грабнат по-голяма част от наследството на баща си, манипулират го чрез внуците му, алчността им расте и стават готови да пожертват щастието на децата си, само за да изглеждат предани пред господин Синклер.

"Дръж се нормално. Веднага. Защото си нормална. Защото можеш да бъдеш."

За мен първата половина на книгата не беше вълнуваща - писна ми бързо от повърхностното държание на Каденс, ясно ми стана от първите няколко страници що за човек е тя, всяка постъпка говореше твърде зле за нея. Трудно възприех стилът на Е. Локхарт също - мисля, че той е от онези, които или се харесват, или никога не биват разбрани. 

Още в самото начало Каденс нарича групичката си "Лъжците", но поне през първата половина очаквах повече лъжи и интриги. Джони, Гат, Мирън и тя за мен не заслужаваха наименованието си. Дори и след така тайнствения инцидент, преживян от Каденс през лято петнадесет, за който всеки отказва да говори. 

За една нощ животът на най-голямата внучка Синклер се преобръща на сто и осемдесет градуса - момичето не помни какво се е случило, но ежедневно търпи последиците - главоболие, гадене, световъртеж, почти постоянен престой в болници и повече лекарства, от колкото някой на нейната възраст трябва да поема. Лято шестнадесет вместо на Бийчууд, Кадест прекарва в Европа с баща си. Междувременно постоянно пише на Лъжците, разказва им за дните си, повтаря им, че ѝ липсват, и тайно пита как е Гат, с когото са се разделили. Не получава нито един отговор.

С настъпването на лято номер седемнадесет Пени решава да върне дъщеря си на острова, за да може да започне да си спомня какво точно се е случило преди две години.

Тази част от книгата ни представя героите по-отблизо, дава възможност на читателите да се запознаят с истинските лица на Лъжците. Ала това при мен не проработи - не се почувствах свързана с нито един от групата, дори и Каденс, която е разказвачът на цялата история. Изпитвам симпатии само към Гат, защото той ми се струва най-голям реалист измежду всички - той не е част от семейството и знае как стоят нещата извън летния рай. Обича да коментира политика и ясно осъзнава положението на Синклеровата йерархия.

Изпитвам някакви симпатии към Кади за друго - макар и изгубила спомените си, тя осъзнава, че нещо лошо се е случило, и макар и не точно по този повод, започва да се разделя с предметите от стаята си в Уиндимър. Също като Гат тя съзира истината за семейството си. 

"Ако искаш да живееш там, където хората не се боят от мишки, трябва да се откажеш от живота в дворци."

Началото на развръзката на книгата, или последната от петте части, е моментът, в който тя престава да бъде безразлична. Още първите редове на главата усилват сърцебиенето ти, или поне така стана при мен. Не очаквах, признавам, не очаквах този plot twist. Нямах идея какво ще се окаже, че се е случило. Имах само малки теории - имало е нещо между Мирън и Гат и за това на нея непрестанно ѝ е зле; Лъжците имат нещо общо със злополуката, за която постоянно се споменава; и още няколко. 

Оказа се обаче огън.

Пожар, запален в момент на нетрезво състояние, необмислен, глупав, детински. Разбира се, взел своите жертви - Мирън, Джони, Гат и две кучета. 

Да. 

Реакцията ми, когато прочетох, че трима от лъжците са загинали в този момент, беше странна, не се бях чувствала толкова глупаво и развълнувано от много време. Останах с отворена уста, върнах се няколко страници по-назад, за да съм сигурна, че съм разбрала написаното правилно. След това започнах да сглобявам частите. Никой родител никога не засича тримата, дядото на Каденс я нарича Мирън, не вечерят заедно. Казват, че кучетата са починали, а къщата Клермонт, където се е разиграла страшната сцена, е подновена без първоначално очевидни за момичето причини. 

Помислих си колко глупав е бил планът им за палеж - всеки на един етаж, все едно къщата няма и без това да изгори, ако драснат клечката на първия. И колко глупави са били да не проверят дали няма човек или, в случая, животни, заключени някъде по стаите. (Бях много по-разстроена за кучетата, от колкото за тийнейджърите, трябва да бъда честна.) 

Да, Гат, Джони и Мирън са загинали, приех го. Но после спрях и се запитах как, по дяволите, прекараха няколко седмици от лято седемнадесет заедно с Каденс. Разбрах бързо. Всичко това е било само игра на съзнанието ѝ, искала е да вярва, че всичко е наред и само тя е пострадала в неизвестния инцидент. (Тук обаче вмятам, че в книгата се споменава, че ръцете ѝ са били обгорени от опитите да влезе в къщата, за да спаси приятелите си. Защо през тези две години нито веднъж не си е дала сметка за това?)
След края на книгата си дадох сметка за много неща, които не бях имала възможност да осъзная по-рано - дори и лъжите да не са показани така ясно, отношенията и всички герои са изградени върху цяла планина от тях. Интригите, плетени от родители и деца, са реални и може би за това не ги забелязах четейки. Защото днес те заобикалят всеки един от нас. Защото живеем в свят на манипулация, фалшиви фасади, празни усмивки и повече лъжи, от колкото може да поддържаме сами. Защото нещото, написано в книгата, ние приемаме като нормално. 

Радвам се, че прочетох "Ние, лъжците", дори мисля, че ако бях чакала лятото, за да се потопя в този свят, нямаше да я почуствам и разбера както сега. 

Защото това не е типичната история за плаж, слънце и лятна любов.

По-скоро.... призрачна лятна история, която те кара да настръхнеш и да затвориш страниците за известно време, поне докато осъзнаеш какво се случва. След това се завръща с гръм и трясък, а мислите оплитат ума ти без признаци, че скоро ще забравиш историята на четиримата Лъжци.

"Хубаво е да бъдеш обичан, дори и любовта да не трае."