"Къде си, Бернадет" от Мария Семпъл - Ревю

Колко често днес можете да намерите книга, която освен оригинална история съдържа хумор, сарказъм, невероятно интересни и развити герои, мистерия и уникален стил на писане?

По всеки един от тези параграфи ударих право в десетката с "Къде си, Бернадет" от Мария Семпъл. Свежа, нова, още с първите 50 страници тя стана потенциален кандидат за едно от челните места в списъка с любимите ми книги за настоящата година. 

Основно книгата е разделена на седем части, всяка една проследяваща даден момент от живота на Бернадет и семейството ѝ, в същото време обясняваща причините за изчезването на жената. Около три четвърти от съдържанието е съставено от мейли, съобщения, полицейски доклади и дори лекарски бележки. Останалото е разказ допълнение от петнадесетгодишната ѝ дъщеря Бий. Именно това ме заплени от самото начало. Структурата на книгата е много различна от всичко, което до сега съм чела. Не мога да дам мнението си за самия лексикален стил, но преводът е невероятно увлекателен. Много малко четива грабват читателя и обемът им няма никакво значение за читателя. Не усетих как от първата страница изведнъж, като че ли само след час, се озовах много след половината. Нито веднъж не бях погледнала към номерацията в долната част. 

Историята на архитектката Бернадет Фокс и семейството ѝ далеч не е само това, което обещава синопсисът на задната корица. Е, написаното там е в основата, ала за да се разбере този проблем е нужно малко повече време, много мейли и проследяване на действието, което тук не е никак трудно. Образът на петдесетгодишната жена е обемна компилация от мнения - тези на съседката ѝ Одри, на съпругът ѝ Бенджи, на неговата колежка Су - Лин, доктори, няколко непознати и Бий. И е объркан. В началото не успях да проследя какво се случва, опитвах се да събера частичките от Бернадет, докато към средата всичко се изясни и започнах да си обяснявам някои нейни постъпки и "лудостта", в която я обвиняват много хора.

Не може да се каже обаче, че тя е единственият протагонист - след нея се нареждат още няколко персонажа, заслужаващи цялото ни внимание. Като Бий, например - талантливата ѝ дъщеря, отличничка на випуска, макар и със здравословни проблеми, която може да бие възрастните по твърде много параграфи. Почувствах се свързана с нея, но едва ли заради близката ни възраст или начина ни на мислене. По-скоро е връзката "майка-дъщеря", която аз имам с моята майка. Защото представих себе си на мястото на Бий в момента, в който Бернадет изчезва и тя разполага само с мейли, документи, предположения и надежди, за да я открие.  

"Да, повтори Бий, и на мен ми е скучно."

Бернадет спря колата, откопча предпазния си колан и се извърна назад. "Така значи, каза тя на момичетата, скучно ви е. Ще споделя с вас една малка житейска тайна. Мислите, че сега ви е скучно? Е, ще става все по-скучно. Колкото по-скоро научите, че от вас зависи да си направите живота интересен, толкова по-добре за вас."

"Добре", кротко отвърна Бий.

Най-забавният герой в цялата книга и този, който ме кара безброй пъти да се смея на глас и да я подавам на приятели, за да се посмеят , е Одри Грифин, съседката на семейство Фокс/Бранч. Никога нямаше да предположа, че действията на тази жена са толкова тясно свързани с тези на архитектката, не и след всички изпратени мейли за това колко я мрази. Вероятно именно това прави персонажът толкова иронично забавен. 

Може би не съм единствената, която си е помислила, че "Къде си, Бернадет" е много близка до съдържание и развитие като "Къде си, Аляска". Истината е, че се сетих за тази прилика едва в края на книгата, когато един приятел ме попита дали случайно не чета Джон Грийн. Това ме накара да се замисля и за съдържанието.

"Къде си, Бернадет" може да се разгледа по два начина - като роман за търсенето на тази жена, внезапно избягала от дома си, за да се спаси от "помощта", която ѝ предлагат. Търсенето ѝ под дърво и камък. От друга страна това е търсенето на нейната истинска същност, коя е тя и защо постъпва така, какво е подтикнало и подтиква бившата преуспяла архитектка да изчезне, без да остави нито една следа.

- (...) Не разбирам, Бий. Щом не си получила писмото ми, как така си се озовала тук?
- Направих като теб - казах. - Изчезнах.

Забавна, иновативна, претенциозна, интригуваща и развита, "Къде си, Бернадет" е изключително леко четиво, което ще ви хване и ще ви пусне чак на последната страница, карайки ви да загубите представа за времето. С каквато и нагласа да започнете да четете, тези 400 страници ще бъдат наистина приятна изненада, защото носят нещо, което не сте очаквали до сега.

Благодаря на издателство "Ентусиаст" за предоставеното копие от книгата!