понеделник, 13 април 2015 г.

Мини обиколка на България и мини-мини блогърска среща

Ако следите инстаграма ми или пък сте чели предишния пост, знаете, че през изминалите четири дни със семейството ми прекосихме една малка част от южна България и в частност Асеновград, Кърджали и Смолян. Причината - "мини-мини" блогърската среща, която с групичката ни се опитвахме да организираме доста дълго време. 
Опитвам се да съставя план за този пост още от първия ден, искам да разкажа за всяко едно от местата, които посетихме, но за много от тях съм напълно неспособна, просто защото трябва да се почувстват - думите на хората са безполезни. А снимките не могат да поберат в себе си красотата на Родопите. 
Първата ни спирка в петъчната сутрин беше Асеновата крепост. Трябва да призная, че не бях особено подготвена и единственото, с което разполагах в момента на пристъпване на загражденията, бяха знанията ми от преди години, дадени от учителите ми по история. В помощ дойде симпатичният личен екскурзовод на японски турист, който говореше на английски, но когато му задавахме въпроси (мама задаваше въпроси, аз се правех, че не съм с нея) той отговаряше с усмивка.



 Трябва да спомена, че това, както и много от другите места, които посетихме, въобще не са за хора, които умират от страх при вида на влечуги. Като мен. Снимах това привидно безобидно гущерче, което се правеше, че не е там, само заради баща ми, който стоеше до мен и шумкаше с крак в тревата, за да ме стресне. Възползваха се от страха ми.


А този макет намерих в малкото магазинче за сувенири и го снимах предимно заради господина по история, защото той е причината в момента да правя макет на индианско селище.
 Втората ни спирка беше Бачковския манастир, не много далеч от Асеновата крепост. Манастирът несъмнено е красив, но истината е, че не се впечатлих особено. В класацията ми на първо място ще бъде така любимият Рилски манастир, който се надявам да посетя отново съвсем скоро.

По-късно, в около един часа, пристигнахме в Кърджали. Веднага писах на Зинети, която е в основата на малкото ни пътуване. И около половин час след това се срещнахме. Всъщност за това време с родителите ми се загубихме в мъничкото градче, върнахме се, никой не знаеше къде се намира книжарницата. Но се намерихме успешно! 
И всичко стана някак си бързо и сюрреалистично, защото след толкова време писане по интернет, неадекватни разговори, групови чатове, блогове, постове и снимки, най-накрая видях Зин.
Хин ме разведе из по-забележителните места в града (а.к.а. книжарничките. Хеликон е толкова мъничка, сладка и подредена, че кара нашите в София да изглеждат като ад от разхвърляни четива по средата на пътеката), пихме горещ шоколад, говорихме повече от час за училище, блогове, блогъри и какво ли още не. Посетихме парк, който съм виждала само на снимки в блога ѝ и клипове в канала ѝ. 



 (И кредит на нея за снимките, аз бях твърде заета да я зяпам, вместо да снимам красотите.)

И знаете ли защо тя е с леко наклонена глава? Защото е по-висока от мен с твърде много сантиметри, че да се побере в рамката, когато аз снимам. Извод - купете ми по-високи обувки, моля.

Шаут аут към яките кучета, които щяха да слязат и бяха готини.


"Това е... земята. И камъни." - Зин
Ева - пише мейл до издателство.
Яките обувки на Зин


Към края на деня трябваше да се разделим. Нямам думи да опиша колко приятно ми беше най-накрая да се видим и да чуя гласа ѝ на живо. Защото реално само нейния глас (и този на Миш, бтв) сме чували. 
Вечерта посетихме любимия ресторант на Зин, който ми беше показала малко по-рано. Страхувах се, че не съм запомнила директния път до там, но въпреки опасенията ми стигнахме за около десет минути без да се губим или да питаме непознати, които да ни гледат странно. Искам този ресторант някъде около нас, защото е прекрасен.
С това приключи същинската част на приключението в Кърджали. Поне до следващия ден...
Перперикон. 
Най-сетне.
Бях слушала твърде много истории от приятелите си за това място и изгарях от желание да го посетя. Качихме се, отново слушайки "тайно" историите на няколко частни екскурзовода. Разбира се, обиколката на руините направихме възможно най-далеч от и без това гигантската група.
В края на това приключение обаче ми дойде твърде много и реших да се насладя на гледката седнала на един камък и с фотоапарат.


Това е мама. 
Това отново е мама.

 Посетихме Каменната сватба заради майка ми, която предварително беше чела и знаеше доста за това място. За щастие на сестра ми нямаше много катерене, освен това беше изключително красиво. Искаше ми се да поседя малко повече на равната полянка. От всички страни гледката беше великолепна. 


 От тук думите и снимките са недостатъчни да опишат красивата природа и вълшебството на дяволския мост, скрит някъде високо из планината, отразен в река Арда. 
Трябва да спомена, че пътят до там беше неочакван - стръмни и тесни завои, посипани с прекършени от тежест борове, дупки. А в един момент - кал. Трябваше да оставим колата на три-четири километра от самата забележителност, за да я видим. Това дойде малко в повече на малката ми сестра, но ако се абстрахираме от това пътят не беше никак неприятен - през цялото време шумеше реката някъде там долу, между голите клонки се провираше слънцето, миришеше на гора, от време на време се появяваха хора.






Отново мама, както винаги екстремно нависоко.
Нямаше как и двете да не топнем крака в реката. Оправданието - и без това беше топло.
Когато слязохме по камъните насъбралите се горе хора решиха, че ще е забавно, и слязоха също. Беше смешно.
Вече казах - цветовете, които видях, не могат да бъдат отразени в снимки. Нито миризмата може да бъде усетена чрез думи. Най-малко лекият прохладен ветрец. Само човек, който е бил там, би могъл да разбере и почувства всичко тук.

По-късно този ден се настанихме в малко, но уютно семейно хотелче в град Смолян - още едно непознато за мен и семейството ми място. Първоначално мислех, че хотелът в Кърджали ще ми хареса повече, но не се почувствах като да го снимам. Противно на това направих цяла фотосесия на сладката ни стая в хотел "Плаза" на пешаходната централна улица на града с изглед към красивата планина.



До края на деня поразгледахме централната част на Смолян и вечеряхме в симпатичен ресторант, препоръчан ни от собственичката на хотела. Не останахме разочаровани.
Програмата ни за следващия и предпоследен ден не беше никак натоварена - искахме да посетим само Планетариума, само на 20 минути пеш от нас. Опасявах се, че няма да има хора за програмата в 11 часа, ала се събрахме повече от 20 души, между които и деца. Които исках да набия. "Мамо, мамо, защо не гасят лампите?" "Ще ти кажа аз защо не гасят лампите...", обаждаше се вътрешният ми глас всеки път, щом момиченцето пред мен задаваше този въпрос. "Мамо, това е луна", "Ще стана аз да ти кажа кое е луната", отново се обади моят глас.




Трябваше да снимам тази снимка на жираф, защото това е жираф.

В последствие решихме да посетим две малки селца на около 20 километра от града - Широка лъка и Гела. В първото не направих много снимки, но гледката от село Гела не можах да пропусна под никакви обстоятелства.




Тази сутрин - последният ден от пътуването, отново прекосихме центъра на Смолян, за да купим сувенирни чашки и магнитче - обичай при всяко от пътуванията ни. тайно се надявах местната книжарница "Приятели" да е отворена, за да се сдобия с копие от "Пърси Джаксън", ала нямах такъв късмет. И когато приключихме натоварихме багажа в колата и поехме право към последната дестинация за ваканцията - Чудните мостове.
Този път тъпят натам беше нормален - отново тесен и със десетки завои, ала асфалтиран и кажи-речи безопасен. И свършваше само на няколко стотин метра от забележителността. За която не мога да кажа нищо, както и снимките не могат да разкрият това, което видях. 





След час обиколки на това Чудо тръгнахме обратно към София. Решихме да минем през Пловдив за един бърз поглед на Амфитеатъра. След града се заех със задачата да допрочета "Робинзон Крузо" след 12 дни отлагане. И пътешествието ни свърши час и половина след това. Отново в София. От където бяхме тръгнали само преди четири дни.

Няма коментари:

Публикуване на коментар