About the 'paper towns' thing

Днес излезе трейлърът към "Хартиени градове" и това, както множеството разговори с Диди, ме хвърлиха около година назад, когато прочетох книгата. И понеже нямам како да правя реших да напиша кратък пост без точно определена тема, плюс мисли, обединени около бъдещата екранизация.

Не мисля, че има такива от вас, които да не знаят, че "Хартиени градове" е един от най-популярните романи на всеобщия любимец Джон Грийн. А сигурно знаете и заложената история - влюбеният Куентин получава шанс да се запознае с момичето на мечтите си Марго, когато тя влита през прозореца му с невероятна идея. Двамата прекарват нощта в изпълнение на плана, а на следващата сутрин Марго оставя гигантска дупка в живота на Кю, след като изчезва. Момичето е оставило тайни закодирани съобщения на подходящи за него места, и сглобявайки пъзела частичка по частичка той се впуска в търсенето ѝ заедно с малка група от приятели. До момента, когато всички части са налични и мистерията "Марго Шпигелман" е разкрита. 

Като цяло не знам как се чувствам, що се отнася до творчеството на Джон. Първата негова книга, която прочетох преди доста повече от година, "Вината в нашите звезди", ми подейства като свеж душ в точния момент от лятната ваканция; изключително високо стъпало, което преодолях и се впуснах в "читателската си мисия". Връщайки се към този момент намирам все повече недостатъци в книгата. Както и в "Къде си, Аляска?", втората негова, която прочетох. Към нея имам сантиментални чувства, тъй като учителката ми по литература я прочете, и реално тя беше първият човек, който прие да отдели времето си, за да прочете нещо, от което се интересувам аз, а след това дори обсъди с мен съдържанието. Което, разбира се, не омаловажава това, че не е шедьовър на съвременната литература - моето лично мнение. 

"Хартиени градове" се бори за второ или трето място в малката ми персонална класацийка, точнослед "Вината". И измежду трите романа е този, който предизвиква у мен най-противоречиви мнения. От една страна си мисля, че като цяло четенето на тези горе-долу 300 страници не провокира у мен силни чувства, не ме накара да повярвам на героите, не ме накара да се запитам "Какво става?" или да потръпна, да не мога да оставя книгата. 

От друга страна именно героите ме пращат към главоблъсканицата. Кю ми беше сладък, много наивен, влюбен до уши. Марго от друга страна - забавна, щура, непредвидима. И малко по-интересна от Аляска Янг, признавам, защото двете героини имат доста сходни черти. Второстепенните герои не ме впечатлиха много обаче. 

Та, главната мисъл, с която започнах да пиша, бе, че ако може да се съди от трейлъра на "Хартиени градове", то филмът ще бъде "мааааалко" по-вълнуващ от книгата. Честно казано не си спомням дали имаше ретроспекции в миналото на двамата главни герои, но видях, че те ще бъдат включени в екранизацията. Която, между другото, е с участието на Кара Делевайн и Нат Улф в ролите на Марго и Кю. Нямам думи да опиша колко се радвам за каст подборът. Макар и да не си представях the main female character по този начин. Нат е едно към едно с въображаемия ми Кю. Не съм го споменавала до сега, но аз обичам Кара. Не съм сигурна как ще се справи с актьорската кариера, но имам високи очаквания.

Може да звучи повърхностно, но съм убедена, че ще харесам филма повече от книгата в този случай. Това се случва много рядко и сега се чувствам виновна, но въпреки че съм неспособна да "не харесвам" книги, тази не ми хареса, въпреки огромното ми желание и позитивна нагласа в началото. 

Сега се сетих да спомена, че в тази, както в повечето книги на Джон Грийн, има няколко забележително запомнящи се метафори и цитати, които не могат да останат незабелязани. А аз много обичам красиви цитати с deep meaning. 

“The town was paper, but the memories were not.” 

“Margo always loved mysteries. And in everything that came afterward, I could never stop thinking that maybe she loved mysteries so much that she became one.” 

“It's a paper town. I mean, look at it, Q: look at all those culs-de-sac, those streets that turn in on themselves, all the houses that were built to fall apart. All those paper people living in their paper houses, burning the future to stay warm. All the paper kids drinking beer some bum bought for them at the paper convenience store. Everyone demented with the mania of owning things. All the things paper-thin and paper-frail. And all the people, too. I've lived here for eighteen years and I have never once in my life come across anyone who cares about anything that matters.”

Не зная дали ще пуснат филма по кината в България, аз всъщност не знам кога е официалната премиера. Но в едно съм сигурна - нямам никакво търпение да видя как Кара и Нат са съживили Куентин и Марго, искам този филм да ме зашлеви, за да се прибера у дома, да взема книгата, и да ѝ дам втори шанс. Защото точно това искам сега. Искам да дам втори шанс.