Страници

неделя, 29 март 2015 г.

My Harry Potter experience


Месец и половина.
Седем книги.
3615 страници.
И емоции, които никога не са били провокирани от една поредица. 

Чудя се как да започна този пост и от къде да намеря най-подходящите думи, защото все още се чувствам празна, развълнувана, тъжна и някак си щастлива след последните редове на "Даровете на смъртта". Нека да бъде така: още със започването на "Философския камък" ми хрумна идеята да напиша тази публикация, съчетаваща преживяването ми от четенето на поредицата на Дж. К. Роулинг, а също гледането на адаптираните филми. Признавам си, не си водих записки по книгите, нито по филмите, за това бих определила следващите редове като напълно спонтанни и изпълнени със случайни мисли. Надявам се да не се получи пълен хаос, причинен от чувствата ми (и омраза/ любов към персонажите). И трябва да предупредя, че публикацията съдържа спойлери, и ако не стечели някоя от частите, по-добре спрете преди последната прочетена, или въобще не четете. 

Мисля, че винаги ще помня "Хари Потър и философският камък" с онова изречение от двадесет и първа страница: "Леля Петуния казваше често, че Дъдли прилича на ангелче... Хари казваше често, че Дъдли прилича на прасе с перука."; а също и "Draco Malfoy and the Rejected Handshake", защото това е силата на Тъмблър. Чела съм тази част три или четири пъти. Сестра ми я получи като подарък за рожден ден и аз се възползвах от възможността. Същото и с втората книга, но за това след мъничко. 
Честно казано не помнех много от първите си срещи с Хари, може би защото съм била по-малка, ала това дойде добре дошло за едномесечният ми маратон, макар и да бях гледала филма три пъти повече, от колкото бях чела книгата. Не мога да опиша автентично чувството, което изпитвах на всяка една от тези 250 странички. На първо място бях щастлива. Заобичах Хари от първия момент, в който Роулинг ни срещна с него. Също и семейство Дърсли, дори и те да не са толкова положителни персонажи. Дължа това на начина, по който са описани, определено. Има автори, които умеят да пишат така, че да заобичаш описаните герои въпреки характерите и действията им.
За Хари Потър Хогуортс се превърна в дом, за мен също. Има ли нужда изобщо да казвам как е представено това място, как е създаден този несъществуващ свят. Въздействие. Дори и да повтарям думите на стотици, аз все още чакам писмото си (макар и вече да би трябвало да съм предпоследна година) и се надявам да вляза в куидич отбора.
Нека да обърна внимание на тези думи, които реално не съществуват, но звучат толкова правдоподобно, че стават част от ежедневния речник. Като "куидич". Не мога да преброя колко пъти я споменах през последната седмица. И когато някой ме попита какво е това... отвръщам или с "А Хари Потър знаеш ли кой е?", или с презрителен поглед. Също и заклинанията. Да, взаимствани са от латински, но хайде де, колко от вас биха ги измислили? Преди да направя нещо винаги се опитвам със заклинание. Акцио списание или "Авада Кедавра" за половината от познатите ми...


Може би любимият ми момент от тази книга е с огледалото, когато Хари видя родителите си в огледалото, а Рон се радваше на значката си на перфект. Или пък онзи с магическият шах. Определено не очаквах Рон да е шахматен гений.
За съжаление краят на тази част не беше изненада за мен, но ме развълнува също толкова, колкото всички останали, с които не бях на ясно. Това обаче не ми попречи да се доверя на Куиръл, да намразя Снейп, да обожавам Дъмбълдор и Макгонъгъл.
И между другото, обичам Оливър Ууд. Само казвам.
Първата, както и втората книга, "Хари Потър и Стаята на тайните", са изключително
близко до сърцето ми заради филмите. Обичам Даниел, Рупърт и Ема и в който и филм да ги гледам за мен винаги ще са Хари, Рон и Хърмаяни. Винаги. Мисля, че това е единствената поредица, която знам, в която играят деца от самото начало и историята проследява как те наистина растат. Тук вмятам, че те са/били са наистина талантливи деца. Те и всички филмови ефекти ме накараха да вярвам, че магьосническият свят е съвсем истински и ако почакам още малко мога да получа писмо и да замина с тях. В интерес на истината гледах първия филм когато бях на четири или пет годинки и наистина го вярвах.
Бях запозната предварително и със "Стаята на тайните", знаех как свършва и кой е виновникът, но в сравнение с "Философският камък" нямах никаква идея защо се стига до този край. Никак не го бях разбрала и си нямах идея кой е тоя Том Риддъл.
Като казах Том Риддъл. Знам, че се очаква да мразя Волдемор заради всичко, което е сторил. Но когато го видях на екрана и прочетох сцената в Стаята на тайните нямаше как да пренебрегна налудничавите симпатии.
Тази част затвърди огромното ми желание за подобна приятелска групичка в истинския свят. Искам Рон, Хърмаяни и Хари в реалния свят и искам тяхното приятелство да бъде възможно. Искам и Доби. С появата му в една от първите глави исках да имам едно домашно духче с пискливо гласче, което да е при мен не за да чисти, а за да си го гушкам. Мисията на Доби в началото ми беше неясна, не знаех защо му е изобщо да прави на опако на семейство Малфой, защо изобщо трябва да помага на Потър, дори се ядосах, когато беше затворил портала на перон девет и три четвърти. Или когато рани Хари на мача. Обаче кой не обича Доби? Само ако знаех колко верен ще бъде на магьосника през останалите години...
Но вижте, ако Доби не беше затворил портала Рон и Хари нямаше да вземат колата на Господин Уизли, нямаше да се разбият във върбата, Рон нямаше да си счупи пръчката и въобще нямаше да е забавно.
Опитах се да си изградя по-солидно мнение за Драко Малфой тук и стигнах до заключението, че той нямаше да бъде толкова гаден, ако не беше баща му, стоейки зад гърба му и карайки го да бъде по-добър от Потър. Всъщност огромна част от омразата му идва именно от Луциус - виждаше се толкова ясно родителската роля, че ми се искаше да вляза в книгата, да го ошамаря и да му кажа да се осъзнае, защото в бъдещето животът му ще зависи от Хари (когато четях книгата не знаех това.). Една от любимите ми сцени е тази с дуела и момента, в който Хари Потър разбира, че владее змийски език. Всичи ученици бяха като "Аууу, по-далеч", а аз бях "ДАВАЙ, ПОТЪР, You are my guy".
Ако не знаех, че Джини е отворила стаята и е взела дневника на Ридъл никога нямаше да позная, че е тя. Може ли да оценим колко заплетено го е измислила Роулинг, защото на мен ми отвя акъла. Не можах да повярвам.
Не знам какво изпитвам към Гилдрой Локхарт обаче. Първата му поява в книжарницата ме ядоса, защото още от там си пролича, че е просто въздух. Но започна да ми става смешно, преподаването му бе по-зле и от него, а финалът, когато искаше да обере славата от откритието на Хари и Рон, беше черешката на тортата - умрях от смях.
Жалко, че присъствието му свърши в тази книга, щеше да развесели "Хари Потър и Затворникът от Азкабан" (Draco Malfoy and Hagrid's Bloody Chicken) доста. Още тук ще кажа, че адаптацията към тази част ме разочарова - имаше нещо не толкова приятно в начина на снимане, освен това бяха изпуснати твърде много неща от книгите. Но въпреки това книгата не е в никакъв случай по-лоша от предните.
Нямах идея какво е Азкабан, кълна се. Започнах книгата с някакви бегли идеи, но изтръпнах при представата за този магьоснически затвор, Дименторите, липсата на щастие и наличието на твърде много лудост. И през цялото време си мислех, че Сириус Блек е гадняр. Още от момента, в който наблюдаваше Хари при напускането му от дома на семейство Дърсли (да, само когато го споменаха свързах две и две) ми се стори доста странен и интересен герой. Жалко, че отне толкова време да разберем каква е истината за връзката му с Лили и Джеймс, и всъщност кой е истинският предател на родителите на Хари. Ненавиждам Питър Петигрю почти толкова, колкото Белатрикс Лестранж в следващите книги. Стилът на Роулинг хич не ми помогна да изпитам симпатии към това долно същество, крило се години наред в Хралупата. Да си беше отрязал главата вместо пръста...
Но не само те двамата са нови персонажи - появяват се Лупин и Професор Трелони.
Очаквах Лупин да е гаден, очаквах да се държи зле с Хари и всички да го мразят. Но не, вместо това аз го заобичах повече от Сириус Блек. между другото, ще ми се да получавахме малко повече информация за него, а също и за групичката на Джеймс от времето, когато те са учили в Хогуортс. Може ли да получим отделна поредица за това, моля?? Искам да знам повече за Хитроумната карта, Къщата на крясъците, за Лили и Джеймс, за белите, за всичко.
А професор Трелони е любимата ми учителка след Макгонъгъл, дори и Хърмаяни да я мрази. Жалко е, че нямаме учителки като нея. И да, знам, че е малко чалната и особнячка, но още от първия момент си я харесах и ми се ще да имаше малко повече моменти с нея.
В тази част Хагрид става учител и how cool is that, искам и аз хипогриф, и всякакви създания, които да галя и да летят с мен. От тук искам да стигна до онзи момент, в който щяха да обезглавяват Бъкбийк и колко яко се представи Хърмаяни с времевърта. Или как понаби Малфой.
Обичам всичко за покровителите в тази книга. Първоначално не можех да схвана особено много какво е тяхното предназначени, но свикнах и си дадох сметка за всичко. Покровителят на Хари е елен, какъвто е бил и този на баща му, освен това Джеймс е бил зоомаг, превръщащ се в елен. Тази син-баща връзка, заедно с външността на Хари и очите, които е взел от Лили, е много мила. Хари е загубил родителите си, но по този начин пази частица и от двамата винаги, а баща му е винаги там, за да го предпази.
"Хари Потър и Огненият бокал" (или началото на тъмния период за магическия свят според мен) е любимата ми част от поредицата, намирам я за много динамична, забавна, нова, интересна. И има Виктор Крум.
Още веднъж се убедих, че Джоан Роулинг има невероятно развито въображение, брилянтни идеи и предостатъчно талант, че да ги осъществи на макс.
Като започнем от Световното по куидич. И го обичам не само защото България участваше на финалите. Обичам го защото беше адски динамично начало на книгата, накара ме да чета колкото мога по-бързо, за да видя какво ще стане. Особено в частта с взимането на купата. Или тази със знака на Черния Лорд. Никога нямаше да се сетя за изхода на мистерията, кълна се.
Но да. Световното по куидич остава по-назад от Тримагическия турнир, в който ще участвам, ако получа писмото си от Хогуортс (никога няма да загубя надежда). Събирането на три училища в замъка беше яка идея, както и условията за турнира. Ученици над седемнадесет. И близнаците Уизли с отварата за състаряване. Десет точки за Грифиндор. Изпитанията са любимата ми част, радвам се, че не ги помнех от филма.
Любимото ми е това в езерото, когато трябваше да извадят близкия си за най-много час, измисляйки подходяща отвара, след като са разгадали загадката на яйцето. Разгадаването беше забавно, особено частта с Миртъл. Щеше ми се да я има малко повече и във всички части, защото тя ме развеселява.
Обичам постъпката на Хари във водата, когато изчака Фльор и спаси сестричката ѝ, когато тя
дойде. Беше изключително мило. Макар че за мен всички участници бяха добри и я нямаше онази спортна злоба, която те кара да избиеш нечий зъб. Виктор Крум, Фльор Делакор, Седрик Дигъри и добавката на Хогуортс - Хари Потър. Освен Хари, разбира се, любимецът ми е Седрик Дигъри, изключително любим герой, с който, за съжаление се наложи да се разделим твърде бързо.
Искам да напиша няколко думи и за Лудоокия Муди. Един от героите, които спечелиха доверието ми с първата си (макар и в случая странна) поява. Муди обаче ме преда с гръм и трясък, когато се оказа, че той всъщност не е Аластор, а синът на Барти Крауч - Барти Крауч младши. Мисълта, че той може да е замесен, изникна в съзнанието ми само веднъж, но после се изпари, защото Муди се държеше... нормално, до колкото е възможно за него. Цялото мнение, което си бях изградила за героя, рухна с няколко реда, за това и започнах с недоверие следващата част.
По-горе написах, че за мен "Огненият бокал" слага началото на тъмния период в магьосническия свят. Само на мен ли някак си ми стана хладно, докато я четях? В никакъв случай хладни чувства, разбира се, имам в предвид настроението беше някак си по-долу от обикновено. Това се усеща по-добре във филмите. Като започнем с интрото, големият "Хари Потър и..." надпис, който със всяка част става все по-тъмен, със все повече облаци и светкавици.
Краят на тази част допринася за това - завръщането на Ти-знаеш-кой, Черният Лорд, Том Риддъл или Волдемор. Момент, който ненавиждам. Едно на ръка, че се въздига отново. Луциус Малфой беше там, тази гадина; а и убиха Седрик.
Филмът по "Хари Потър и Огненият бокал" ми хареса, макар и да имаше неща, които ме ядосаха. Като например твърде многото изпуснати сцени, отново. Бяха твърде много. О. Когато влизаха французойките ми беше изключително смешно, а при представянето на българите си помислих "Да фък, ние не се обличаме така", по-късно давайки си сметка, че и англичаните не ходят в роби, но както и да е. Хареса ми много как бяха снимали изпитанията, а също и като цяло ефектите. Мисля, че няма смисъл да ги споменавам навсякъде, във всички филми са страхотни!
Един четвъртък занесох "Хари Потър и Орденът на феникса" в училище, защото имах няколко часа, подходящи за четене, и май не остана човек от класа ми, който да не ми каже, че съм ненормална. За което благодаря, между другото, клас.
Като най-дълга, тази част даде старт на негативните чувства у мен, както ме предупреди Зин. Ана ми каза спойлер. това няма значение. Тази част също е една от любимите ми заради появата на Долорес Ъмбридж, героиня, която харесвам и ненавиждам едновременно. Професор Ъмбридж, или както тя сама нарича себе си Великата Инквизаторка на Хогуортс, е учителката по черни изкуства през тази година, която просто забранява практическите упражнения първо на собствения си предмет. Забраните стигат до там, почти всяка дейност в училището е прекратена. Това далеч не е най-лошото, което прави тя (имам в предвид ужасното наказание на Хари да пише "Няма да лъжа" стотици пъти със собствената си кръв.)
Определено ми е смешна точно толкова, колкото Гилдрой Локхарт - опитва се да направи нещо, докато зад гърба ѝ, също и този на инквизаторската ѝ групичка, се сформира ВОДА - организацията на Хари и Хърмаяни за преподаване на черните изкуства в Нужната стая. Нека замълчим за момент за яката идея на Хърмаяни. Благодарение на нея Хари обучи приятелите си за предстоящи битки. Искам да съм член на ВОДА. Оставяме магията и заклинанията на страна, всичко давам, за да прекарам време с тройката, Невил, Дийн и Луна (Луда) Лъвгуд.
Сивиръс в Орденът на феникса за мен беше изненада и през цялото време си имах едно на ум за това, на което е способен. Подозирах, че е двоен агент от самото начало на поредицата. Ако не бяха първите глави щях да помисля, че Снейп няма нищо общо с Вие-Знаете-Кого.
Тук за пръв път Роулинг ни дава частичка от истинския Сивиръс, когото до сега сме знаели само като гадния учител по отвари. Чрез негов спомен си промених не само мнението за него, а и за Джеймс Потър. За втория - към негативното. Представянето на Снейп като жертва въобще ми помогна да го харесам малко повече, но не достатъчно. Докато бях бясна на Джеймс. Бях бясна, че всички го описваха като герой, а всъщност той е бил хулиган, подиграващ се на Сивиръс, само защото е единак. При това по какъв начин...

Много искам да ви кажа колко обичам частта със зарята на близнаците Уизли. Те са ми фаворити от край време и ми се струва, че с всяка книга стават все по-изобретателни, весели и готини.
Има толкова много неща от тази част, които искам да коментирам, но ще се прехвърля направо на края, защото и без това станаха и предстоят твърде много спойлери. Обожавам краят, когато групичката ни проникна в министерството, за да търси пророчеството на професор Трелони за Хари и Волди. Също и битката след това. Поне до момента, в който сърцето ми се скъса заради смъртта на Сириус. Не ми беше толкова тъжно за Дигъри, със сигурност. Тук... чувството беше все едно един от най-важните герои си е отишъл и от сега нататък историята няма да е същата. До една степен така и стана.
В "Хари Потър и Нечистокръвният принц" Хари остана и без последния си жив роднина, без човека, на когото можеше да казва всичко, без кръстника си. За сметка на това се сближи с герой, пробудил огромното ми любопитство още с първата си поява - Албус Дъмбълдор. Двамата не се сближиха в личен план толкова, колкото ми се искаше, но Дъмбълдор въведе Потър в света, в който живее, но още не познава. Запозна го с части от миналото на Волдемор, разясни някои от загадките за превръщането му във Волдемор и заедно утвърдиха факта, че Волди използва хоркрукски (още една измислена думичка), за да скрие частички от душата си.
Не, няма да превърна това в преразказ на сюжета, за това нека ви кажа, че заглавието на тази част ме обърка. Когато Хари взе учебника и започна да трупа успехи чрез заклинанията на Нечистокръвния принц започнах да изброявам хората, които биха се подвизавали под това име. Като на първо място беше Лили Потър; всички постоянно повтаряха, че Хари е талантлив колкото нея. Имах си едно на ум, подозирах, че можеше да бъде и Снейп. И това подсили дори повече изненадата. въпреки че исках Лили да се окаже, исках Лили да е драскала по учебника и записките ѝ да помагат на сина ѝ.
В тази част бе извършено най-гадното убийство в цялата поредица - това на Дъмбълдор. "Авада Кедавра". И Нечистокръвният Принц - Снейп. Бях бясна, затръшнах книгата, станах и излязох от стаята. Разбира се, след десетина минути се върнах и троснато продължих да чета, заканвайки се на преподавателя по черни изкуства.
Това по ред трето убийство ме натъжи и ме накара да започна седмата и последна част "Хари Потър и Даровете на смъртта" в ужасно настроение, готова за много бой, сълзи, викове и нетърпение. Всичко се изпълни; книгата беше епична. Книгата Е епична. Все още не мога да се отърся от множеството емоции от последните 200 страници.
Първо трябва да призная, че първоначално си мислех, че Даровете на смъртта са хоркруксите. Изпитах ужасен срам, когато господин Лъвгуд обясни какво точно са те и за какво служат. Ала след това всичко си дойде на мястото и сглобих цялостната картинка изключително бързо.
Измежду всички части именно тази ме съсипа, като за финал. Но така се и предполага, нали? Първо смъртта на Хедуиг, после на Лудоокият Муди, Доби, Лупин, Тонкс, ФРЕД. Колин Крийви, Снейп... Изведнъж всичко ми дойде в повече. особено преди самоубийствената мисия на Хари, когато взе камъка от снича, подарен от Дъмбълдор, и се появиха близките му. Часът в този момент беше около дванадесет, а аз затворих книгата, седнах на земята и си взех половин час рев-почивка. След това се върнах от изречението, в което казват, че смъртта настъпва по-бързо от съня.
Единствената смърт, за която се радвам, е тази на Волдемор, беше ми дошло до гуша (това е заради Хедуиг. Когато стана отидох при един приятел от училище, който също чете "Хари Потър" и му казах на път да се разрева, защото той ми издаде, че Хари е последният хоркрукс).
Мразя Белатрикс Лестранж, мразя я, мразя я. И обожавам Моли Уизли и нейното "НЕ ПИПАЙ
ДЪЩЕРЯ МИ, КУЧКО!" по време на Битката за Хогуортс. Най-любимото ми изказване от всички в цялата поредица, кълна се.
Макар и голяма част от книгата да е скитането на Хари, Рон и Хърмаяни по гори и поля, дори и за миг не би стана скучно, просто не можех да спра да чета и ако не беше училището щях да прочета книгата за ден.
Все още съм ядосана на фамилията Малфой, тайничко се надявах в последния момент да минат на страната на Хари. Или поне Драко. Надявах се двамата да се сприятелят. Но не, не може да става това, което Ева иска, не.
Не бях гледала предварително първата част на "Даровете на смъртта", но бях гледала втората на премиерата ѝ преди години. Въпреки това само отделни моменти изникваха в главата ми четейки книгата. Това е добре. Защото мисля, че не изпуснах нито едно чувство, заболя ме от всеки удар, засмях се на всяка sassy реплика. И... последните два филма са толкова епични, колкото и книгата. Не е нужно да казвам повече.
Това е най-красивата, вълнуваща, магическа поредица, която някога съм чела, и благодаря на Зин, Ана, Ками и Монси за това, че се заговориха в чата ни, та да ме подсетят най-сетне да я прочета. Не съжалявам, че я взех на 16 години, никак даже. Може би като по-малка нямаше да я разбера достатъчно добре. Нямаше да я запомня. Нямаше да я усетя и възприема така, както сега. Не е важно на каква възраст четеш една книга, важно е да успееш да усетиш всяка емоция от тази огромна палитра, която ти предоставя тя.
Както стана с мен и "Хари Потър"
Обожавам "Хари Потър".
И съм невероятно тъжна, че свърши. Така ми се иска приключението да продължи, да получа още малко магия, но всъщност... то никога не е приключвало, нали? Никога няма да приключи. Не и докато мога да се впусна в "Хари Потър и Философският камък" отново. И после отново, и отново...
Магията никога няма да изчезне.
Тя винаги ще е тук.
Винаги.

3 коментара:

  1. На средата на поста вече ревях, дори не е истина. сега 1. искам да препрочета поредицата, 2. Ана не те е спойлвала, я млъквай 3. осъзнах, че имам приятели като рон и хърмаяни (а аз съм хари естествено) и 4. ще те вземем с монси, в апартамента-ни-книжарница, който ще е в Англия и ще е точно до harry potter studio. Ще си имаме 7 кучета - две от които със сигурност, ще се казват лупин и сириус и ще си имаме елен, чието име ще е джеймс, с фамилия морзов (заради "сянка и кост"). И дадададада, нека да спамим на роулинг, да напише поредица за мараудърите, които са най-любимото ми нещо.

    ОтговорИзтриване
  2. Невероятно си предала чувствата и емоциите, които човек изпитва, четейки поредицата. Не мисля, че ще има ден, в който да седна да чета някоя от книгите и да кажа, че ми е омръзнала от толкова много препрочитане.

    ОтговорИзтриване
  3. Чувствам се обрана, Итън, и въпреки това, поклон, обичам те. Има надежда за теб. Помниш как реагирах преди близо година, когато ми каза "Нннне съм чела ,,Хари Потър"? А аз отговорих "ЩЕ го прочетеш".
    Душевно удовлетворение, стопли ми душичката, съкровище ♡.

    ОтговорИзтриване