Дъждовен уикенд в Милано

Изпитвам огромно щастие от факта, че след толкова месеци планиране най-накрая мога да ви разкажа за твърде краткото си пътуване до великолепния Милано - града с безброй ренесансови сгради и църкви на всеки ъгъл, в който музиката звучи винаги на заден план, хората не се страхуват да показват себе си чрез тоалетите си и темпото на живот е по-бързо, отколкото можете да си представите. 

Всички тези неща разбрах не много след пристигането си в града миналия петък, 23 февруари, с очакване за прекарам там прекрасен, слънчев уикенд. Нищо, че Диляна, моята най-добра приятелка, при която всъщност отивах, ме беше предупредила, че ще се сблъскам с дъжд, лек вятър и липса на каквото и да било слънце. Разочарованието ми от климатичните условия обаче бързо остана на заден план, защото още със слизането си от влака от Малпенса до Централна гара се сблъсках с една от най-красивите сгради в Милано - самата гара. Висок таван, стъкла, огромни полилеи, много хора, различни езици - всички неща, които обожавам, събрани на едно място. И, разбира се, Диляна, която ме чакаше на вратата на пристигащите с много позитивна енергия и готова да вървим по 20 километра на ден, само и само да видя колкото се може повече от любимото ѝ място.

Настаних се в хотела си и по най-бързия начин хванахме първия автобус към метрото и от там - към първата ни и може би най-грандиозна дестинация - катедратала Дуомо (Миланската катедрала) на централния площад Пиаца дел Дуомо. Обикновено много се вълнувам преди да видя някакви такива места. Например първият път, когато се оказах пред Саграда фамилия в Барселона, плаках, защото ми беше трудно да приема, че е възможно да виждам такава красота със собствените си очи. Нетърпението и вълнението ме съпътстваха и този път, докато вървях по подземните тунели на метрото, а най-вече когато Диляна закри очите ми, преведе ме през стълбите и махната ръката си, за да видя прелестната катедрала. Дуомо се издига на почти 109 метра и, когато я гледаш отпред, изглежда плоска - все едно е огромен картонен лист, изрязан от някой невероятно талантлив артист с чувство за симетрия. Но това е далеч от истината - всъщтост е огромна постройка с много етажи и тераси, които туристите могат да посетят, ако закупят правилния билет. Освен това, ето ви един исторически факт - именно тук през 1805г. е коронясан Наполеон Бонапарт.

С Диди заедно преживяхме първото качване на покрива на Дуомо - нищо, че тя живее в града от около половин година. Катерихме стълби, спирахме за почивка и най-накрая стигнахме до първото отворено пространство, на което всъщност разбрахме колко детайлна е архитектурната работа. На предните върхове/кули са качени статуи - любимият ми елемент от ренесансовото изкуство и готиката. Те са и по стените - както от вътрешната страна, така и от външната. Детайли, детайли, един живот не би ти стигнал, за да разгледаш всички. А какво да говорим за двата часа, с които разполагахме ние двете. 

Въпряхме, правихме си много снимки и се любувахме на гледката към града и площата отпред, на красивите сгради, които го заобикаляха, а също и на свободата като чувство, което те обзема, когато се окажеш на едно такова място. Величествено, старо, красиво.

Успяхме да влезем вътре в самата катедрала, слязохме и в подземието, където има запазени останки от базилика и гробове, до колкото разбрах. Истината е, че туристите бяха много, а на мен не ми се буташе до табелите, не исках и да преча на останалите да разглеждат. Имам да правя още много проучвания за нещата, които видях по време на обиколката ми там, но ценното на този етап са спомените.

Следващата ни спирка беше галерията „Виктор Емануил“ (Galleria Vittorio Emanuele II) , която се намира в непосредствена близост до катедралата. Тя също е взимаща дъха постройка, в която се помещават бутици на световно известни дизейнерски къщи - Chanel, Prada, Massimo Dutti, т.н. Общо взето все магазини, за които нямаш пари дори да влезеш и да пипнеш. Порадвахме се на прекрасните дизайни отвън, направихме няколко снимки и се възползвах от момента да се завъртя три пъти на някои части на един бик почти в центъра на галерията. Поверието гласи, че ако го направиш, ще се върнеш в града отново. Дано това "отново" да е скоро.

До края на деня посетихме Замъка на Сфорците (крепост от XV в.) - сграда с малко по-различен стил от всички, които бяхме видяли до сега, но все толкова оригинална; и една от многото триумфални арки. Сериозно, като църквите са - вървиш си и просто пред теб се появява някоя арка, увековечаваща победа от преди кой знае колко години. Супер въздействащо.

Може би тези от вас, които ме следват в инстаграм, знаят, че съботата прекарахме в шопинг (и повече снимки за инстаграм стори, отколкото на фотоапарата. Всъщност него въобще не го носех, защото именно този ден се случи инцидент с алергична реакия и трябваше да се връщам до хотела, за да се спасявам, а после не ми се мъкнеше нищо повече от портмоне и документи). Обиколихме корсо Семпионе, корсо Буенос Айрес и корсо Торино - булеварди с най-известните и големи марки. Интересното е, че една и съща марка има магазин през няколко стотин метра - представете си какъв е потокът от клиенти, които влизат, за да разгърнат пред себе си тази страна на Столицата на модата. 

Не е нужно да казвам, че аз също се възползвах от това. Все пак бях там по време на миланската Седмица на модата. Нищо, че не видях нито една известна личност и не присъствах на ревю или нещо такова. Мисълта, че беше по това време, е това, което ме води напред.

Разглеждах и си набелязвах неща, които така и не купих. Плакнах си очите в скъпи, модерни, бляскави дрехи. Тази събота минахме около 18 километра и в крайна сметка и двете си тръгнахме с по нещо за спомен. Аз дадох 13 евро за химикалки на Muji - ако гледате studytube, знаете. Влязох в магазина и не млъкнах, докато не намерих щанда с химикали, маркери, моливи, тетрадки, т.н. И Диляна все още ми се подиграва, че дадох толкова пари и едва не се разревах от щастие, когато ми ги взеха и подадоха в замяна пликчето.

Голяма част от културата на Милано, а и на Италия като цяло, е храната. Две от трите вечери с Диди вечеряхме в така наречените Аперативо - барове, които в определени часове вечер правят нещо като "happy hour" и изнасят огромни подноси с десетки видове ястия, сирена, салами, салати, т.н. Позволено е всеки, който плати 10-11 евро, да яде колкото може да побере в стомаха си. Това в нашия случай беше 2-3 препълнени чинии с много мотивация да опитаме от всичко. Комбинирано, разбира се, с по халба бира.

Както написах в един от постовете си в инстаграм: престоят ми в Италия се състоеше от 50% снимане на великолепни места и сгради и 50% храна. Това включваше и закуската в хотела. Проспах първата, понеже бях много уморена, но през останалите наваксах с хапването на сиренца и кроасани. Много кроасани. С кремове, мармалад, само със захар, потопени в мед... You name it.

  

Второто Аперативо беше на един от каналите в Милано - Навили. То не беше планирано, така че отделихме 20 минути, за да се разходим надолу по улицата и да видим къде какво се предлага. Честно казано, това е един от любимите ми моменти от деня, защото, въпреки навалицата и крясъците, които не са рядко явление там, се чувствах страшно спокойна и си почивах от всичко, което се случваше "в реалността" обратно вкъщи. Наслаждавах се на макс на прекрасната гледка, студения въздух и факта, че бях там и изживявах това с един от най-близките ми хора. Диляна, впрочем, беше отговорна за цялата организация на престоя ми - седмици преди да дойда беше подготвила подробен план за обиколка и съм благодарна за това, защото успя да ми покаже всичко основно и дори остана време за шляене. Хваля я. Пътуването ми нямаше да бъде толкова невероятно, ако не беше тя.

Неделята беше за по-културни дейности и шляене. Това се оказа и най-студения ден, така че Диди, приятеля ѝ Стеф и аз побързахме да се мушнем в Царския дворец, който днес е галерия точно до Дуомо. Изложбата беше на ренесансовия немски художник Алберт Дюрер, за който не знаех много de antemano. Прочетох малко вечертата преди посещението ни, за да не съм тотално неподготвена. В крайна сметка харесах творбите му, оцених работата и като цяло се забавлявах, докато обикалях от залите, понеже не съм от типа хора, които често отделят време за изложби и прочее. Хареса ми.

Както казах - беше страшно студено и именно това ни принуди да се приберем у Диляна и да гледаме корейски драми, докато не стане време за вечеря. Този път отидохме на по-официален ресторант, в който ядохме типична италианска пица с много доматен сос, кашкавал и подправки.
Краткото ми пътуване до величествения Милано приключи в понеделник с 4-часово закъснение на самолета, час въртене над София и Перник и, в крайна светка, благополучно прибиране вкъщи. Стискам палци, че онзи ритуал със завърнатено върху бика в галерията ще задейства някакви сили в природата и в най-скоро време ще ми се отвори път отново натам, за да видя красотата на града, този път огрян от слънчевите лъчи.
Диляна също подготвя пост, свързан с Милано, така че, ако искате, посетете блога ѝ, като кликнете ето тук.

Благодаря, ако сте стигнали до края на този пост. Когато пиша за пътуванията си, трудно се вмествам в някакви граници и обикновено изливам мислите си просто ей така. Този пост не е изключение. Но едно е сигурно - написаното е резултат от много положителни емоции, които страшно много исках да пресъздам. Мисля, че се получи поне мъничко!