Късно снощи, докато се опитвах да заспя, мислите ми се насочиха в една посока, която напоследък умешлино избягвам. Започна се от там, че не ми липсва кой знае колко да излизам по кафенета, например. Престоят у дома ме научи да комуникирам пълноценно с приятелите си въпреки разстоянието помежду ни. Показа ми, че домашното кафе на слънце и с компания по телефона не е чак токова лошо. Не изпитвам изгаряща нужда да посещавам нови ресторанти всяка седмица - за изминалите няколко месеца научих завиден брой нови рецепти и вече не се притеснявам кой знае колко, когато хора ги опитват, защото знам, че резултатът не никак лош. Не бих отказала някоя по-дълга и безцелна разходка из центъра, разбира се, но алтернативи все още има.
Мислите ми ме отведоха до запазените highlights в инстаграм профила ми, посветени на пътуванията от изминалите няколко години. Припомних си всички онези красиви кътчета, които съм имала възможност да видя без дори да си давам сметка, че свободата да го правя отново и отново някога може да ми бъде отнета дори временно.
И ето - носталгия. Носталгия по дългите минути пред гейтовете в очакване да зърна самолета, който ще ме отведе на непознато място; по глъчката и вълнението, което често се измества от досада заради бързащите, блъскащи се хора. А след това - онзи велик момент, когато самолетът набира скорост по пистата, а аз се залепям на седалката и през цялото ми тяло минава отново и отново едно особено електричество, примесено с приятна доза адреналин и най-вече вълнение, очакване стомахът ми да се обърне и главата ми да се замае, докато надничам през прозорчето, а земята долу се върти ту наляво, ту надясно.
