събота, 30 април 2016 г.

April Wrap up and May TBR

Преди малко отворих goodreads страницата си и осъзнах, че април е най-неуспешният ми месец за четене тази година. Макар и базата за сравнение да не е много голяма, не мога да не отбележа, че за моите стандарти три книги са малко... малко. Особено имайки в предвид надеждата, която възлагах.
Първата книга, която приключих, е "Самодива" от Краси Зуркова. Не познавам човек, който да я е прочел и да не се е удивил от красивата история на Теа, изградена върху плетеница от култури, легенди и елементи, които в ежедневието не могат да бъдат видени заедно. Разбира се, написах ревю (тук) благодарение на издателството, което ми прати предварително копие!
Преди седмица приключи курса ми по литература. Последният ден с групата ми обсъждахме матуритетния роман на Димитър Димов "Тютюн", който принципно се изучава през последната гимназиална година. Разговорът, който се завърза от хората, чели вече двата тома, ме накара да ги намеря и да се уверя сама в това колко интересна и вълнуваща е историята на Ирина и Борис. Много, много ми хареса! Накара ме да направя съпоставка между класическите произведения и съвременната литература, които постоянно редувам, и да отсея истински ценното. Оттук нататък "Тютюн" ще ми бъде мерило за добра литература, особено когато става въпрос за персонажи, защото тези на Димов са едни от най-добрите, за които съм чела. Обожавам дълбочината на образите им, развитието, което в този случай е към лошо, и цялостта, която образуват всички пластове на характерите им.
Последната книга и тази, която четох през почти целия месец, е "Сезонът на злополуките". Беше ми пратена от издателство Егмонт за ревю още в края на март, но ревюто (тук) публикувах едва тази седмица, тъй като книжката изобщо не ми е от любимите. Не намерих и все още не намирам нищо, което да ме накара да я задържа на рафтовете си, пък камо ли да я препрочета.
Май се очертава да бъде доста натоварен месец откъм изпитвания в училище и важни дейности извън него (примерно концертът на Енрике Иглесиас). Затова единственото ми желание е да дочета "Сблъсък на крале" от Джордж Р.Р. Мартин (първо планирана за април) и "Армада" от Ърнест Клайн, която впрочем слушам на аудиокнига. Открих тяхната магия едва преди няколко дни и със сигурност ще продължа да си ги слушам, тъй като улесняват пътуването ми в градския транспорт и ходенето на големи разстояния, което принципно прекарвам в безсмислено гледане в пространството. 
Надявам се привършващият месец да е бил много по-успешен за вас, отколкото за мен, а май - още повече! Пожелавам ви светли празници!

четвъртък, 28 април 2016 г.

"Сезонът на злополуките" от Мойра Фоули-Дойл - Ревю

Преди повече от един месец издателство Егмонт бяха така мили да ми изпратят "Сезонът на злополуките", за да я прочета и да споделя с вас, читателите, мнението си. След тези почти двадесет дни четене да едни 200-300 странички съм готова да свърша задължението си, макар и малко разколебана. Причината е следната - дебютният роман на Мойра Фоули-Дойл не ме разби, а ме разочарова. Именно затова няма да навлизам в подробности - не желая да ви откажа от четенето, тъй като със сигурност за вас нещата, които аз не харесвам, могат да се окажат страхотни.
Сюжетът, който обещават рекламите и резюметата на книгата, е страхотен - мистериозен сезон, през който нещастия се случват в семейството на Кара. Никой не знае защо, никой не знае как. А притеснителното е, че най-лошото тепърва предстои. Мистериозно и малко плашещо, това ме спечели и накара да започна с трепет четенето. Но още в началото осъзнах, че няма да прочета това, което ми е обещано. Защото историята, която изглежда толкова завладяваща и оригинална на теория, според мен не е развита напълно. Не провокира у мен изненада, не ме накара да чакам с нетърпение следващата страница, нито пък породи интерес към разрешаването на загадката на Сезонът на злополуките. От предречените зловещи събития като че ли нито едно не покосява семейството така че да се докаже правотата в думите на Беа, най-добрата приятелка на главната героиня. 
Не съм особен почитател и на взаимоотношенията между героите. На много моменти изглеждат страшно неестествени и несъответстващи на случващото се. Приятелският кръг на Кара, Сам, Алис и Беа е симпатичен, но не достатъчно, че да харесам всеки един от членовете му. Причината е, че много елементи от тях са стереотипи, които вече съм виждала повече, отколкото ми се иска. Няма герой, който да притежава нещо напълно оригинално. Но въпреки това симпатизирам на Алис, която май е единствената, която проявява характер. Отличава се чрез борбата с вътрешните си демони, липсваща при останалите. 
Макар и да не е подходящо да съдя стила на авторката, след като прочетеното от мен е превод, държа да отбележа, че той не ми се струва особено висок. Искаше ми се да има ниво, което съответства на обещаната история. Може би това е факторът, който най-много ме разочарова. Но погледнато от друг ъгъл, той е лек и, ако бъде харен още от началото, със сигурност ще бъде много приятен за читателя - не за фена на силни герои, много действие и неочаквани обрати, по-скоро на този, който тепърва навлиза в young adult литературата и търси нещо подобно на Джон Грийн. Така написан, "Сезонът на злополуките" се доближава най-много до неговите романи, а също и до "Ние, лъжците" от Е. Локхарт, като бих добавила, че темата и чувството, което пораждат у читателя, са също подобни.
Единственото претенциозно, което откривам в романа, е идеята, която авторката се е опитала да обрисува за читателите си. Но това не ме спира да ви препоръчам "Сезонът на злополуките", тъй като той може да се окаже подходящ, ако търсите нещо леко и непретенциозно. Ако търсите история, която да послужи като лек за "книжен махмурлук" или такава, която да ви въведе в литературата за подрастващи, то дебютният роман на Мойра Фоули-Дойл със сигурност трябва да получи място в списъка ви в желани заглавия!

събота, 23 април 2016 г.

10 от най-добрите моменти от Shadowhunters (The Mortal Instruments)

1. Когато Саймън се опълчва на Джейс за първи път.(1x6)

2. Първата целувка на Малек. (1х12)

3. Когато Клеъри иронизира магическите движения на Магнус в паралелния свят. (1x10)

4. Когато Алек се опитва да разсее жената в полицията. (1x7)

5. Adiós -Adiós моментът между Изабел и Рафаел (1х13)

6. Когато в паралелния свят Изабел намеква, че си пада по Валънтайн (1х10)
















7 Когато Клеъри слуша инстинкта си и убива "Джейс" (1x7)

8. Когато Клеъри влиза в полицията и "вдига скандал" на Джейс, за да не изглеждат подозрителни (1х7)

9. Всички малки Сизи моменти в епизода с паралелната вселена (1х10)

10. Когато телефонът на Клеъри звъни, докато е невидима за мунданите (1x5)

вторник, 19 април 2016 г.

"Самодива" от Краси Зуркова - Ревю

Погледнете към рафтовете си с книги и пребройте съвременните книги, в които главният герой не е чужденец, не е роден в ширини, далечни от родните ни. Предполагам, че са не повече от пръстите на едната ви ръка. Добре. Сега се опитайте да отсеете тези, които имат вълнуващ сюжет, изграден въз основа на елементи, които никога не бихте предположили, че могат да съществуват заедно; и запленяващ стил, поетичен и модерен едновременно. Независимо от това дали притежавате такава книга или не - "Самодива" е тази, която би ви предложила всяко от гореизброените неща с повече допълнения, от колкото можете да си представите!
„Страхът е с къси крака, не стига далеч, беше ми казал веднъж татко. За да изчезне, трябва да тръгнеш след него, да го дръпнеш за ръката и да го погледнеш право в очите.“
Задачата да предам сюжета на дебютния роман на Зуркова ми се струва доста сложна, защото историята е много повече от всичко, което бих могла да напиша. Разгледана отгоре-отгоре историята на Теа Славин звучи като повечето романи, които срещаме под път и над път. Осемнадесетгодишна, героинята е приета в елитния американски университет Принстън, за да изучава пиано, но точно в най-неподходящото за нея време се влюбва в двама безкрайно мистериозни и интригуващи братя. Балансирайки между двамата, тя се опитва да разгадае дълбоко заровената тайна на собственото си семейство и причините за смъртта на сестра си, за която разбира не много преди пристигането в Щатите. Дори представена по този начин, историята е достатъчна, че да привлече вниманието ми и следователно да получи часове от времето, с което разполагам. Но дълбоко в основата на всяко едно събитие, на всяка подробност около красивата Теа, стои една невероятно красива плетеница от американска култура, български фолклор и гръцка митология, които обагрят историята на българката във всеки съществуващ цвят.
Въпреки фентъзи елементите, които се появяват в края на "Самодива", Краси Зуркова без съмнение е успяла да запази романа възможно най-близо до действителността по начин, по който читателите могат както да се припознаят в някой от героите, така да поставят себе си на тяхно място в дадени моменти. Казано с други думи - пресъздала е света ни такъв, какъвто е, добавяйки свои завъртулки, давайки възможност на всеки читател да намери своя любим елемент. Започвайки с любовта, романът преминава през приключението да бъдеш далеч отвъд границите на родината си, докосва се до музика и гръцка митология, като едновременно прибавя мистерия и напрегнатост. Всичко това, представено с нови и нови открития, обрати и нови въпроси, нуждаещи се от отговори.
Това, което ми направи най-голямо впечатление, е смесването на елементи от трите култури, без да бъдат преминати границите с шеги на етнически основи , дискриминация (която липсва в книгата) и други аспекти, които нямат място в картинката. Обичам създадената основа от американски и български обичаи, които правят романа реалистичен. Това се дължи може би на зрънцето автобиографизъм, което Краси внася от реалния си живот. Самата тя е получила образованието си в Принстън и това ми служи като гаранция, че всяко едно описано място, всяка подробност е достоверна, и ако някой ден имам възможността да се уверя в това със собствените си очи, то би било такова, каквото е в "Самодива".
Частта с българските легенди ми е толкова интересна, колкото би била и на чужденец, който си няма понятие къде се намира страната ни. Всъщност това, че именно те стоят в основата на приключението на Теа, ме кара да се гордея изключително много.
„- Хората заклеймяват като „легенда“ онова, което най-много ги плаши. Но от това то не спира да съществува.“
Иска ми се да разгледам героите по-подробно, но ме възпира фактът, че направя ли го, няма да бъдете толкова впечатлени от тях. Затова бързо, но възможно най-изчерпателно - отделно са страхотни. Теа е невероятна по куп параграфи, някои от които смелостта ѝ не само да прелети океан, за да преследва целите си, но и да постави под въпрос най-ценното, което притежава - семейството, за да разбере истината, от която се нуждае. Далеч от родния дом, тя пази най-хубавите български черти, между които е способността да чувства и показва това на студените, лишени от тази способност американци. Но в същото време е далеч от типичната българка, която бихме видели по Витошка или пред Софийски. Тя е напълно реалистична натура, пазеща родното, но все пак повлияна от новото. 
Рис и Джейк от друга страна са героите, които изискват повече време за привикване. И в двамата едновременно има нещо типично за съвременната литература като цяло, но има и друго различно, нетипично и странно. То прави образите им оригинални тогава, когато ги разглеждам поотделно, и малко банални, сложени до този на Теа. Връзката на тримата е единственото нещо, което не ми харесва. Самата идея за любовен триъгълник е интересна в дадения контекст, но само на теория, защото развитието на историята показва, че тази драма е в излишък на фона на случващото се в душата на Теа.
Абстрахирайки се от това, не мога да намеря думи, с които да ви опиша колко съм щастлива след прочитането на романа. Щастлива съм от факта, че се намери човек, който да ми върне надеждата в българската литература. Защото "Самодива", книга, написана от българка, се издига на изключително високо ниво, което несъмнено ще зададе стандартите за книгоиздаването в България. Изобилстваща от красиви елементи, език и събития, тя е книга, която заслужава цялото внимание на читателите, ако не заради бушуващата любов, то заради изключителните елементи, взети от трите култури, които правят митичния образ на Самодивите по-реален и красив от всичко, което можем да видим в живота си.
Изключително съм благодарна на издателство Егмонт за това, че ми изпратиха книгата в електронен вариант за предварително четене! 

събота, 16 април 2016 г.

"Тийнейджърско" ≠ обида

Истина е, че в последните десетина години писателите, а с тях и издателите на книги, надушиха нуждата за литература, които да се харесат на по-младата част от читателите. Вълните на така наречената "тийн" литература се сменят, като със всяка следваща се появяват все повече романи и поредици, някои от които получават възможността да достигнат и до филмовите почитатели чрез адаптации на големия или малкия екран. Ала заедно с това се появява и тенденцията думата "тийнейджърско" да бъде употребявано като обида.
Със сигурност този факт не е нещо ново и повечето хора, които харесват и четат като цяло, са свикнали с поставянето на какви ли не етикети. На мен това ми направи впечатление съвсем скоро. Четях отзивите на хора за роман, които се бяха изразили крайно негативно, основавайки се на това, че е "поредната тийнейджърска боза без замисъл, сюжет. Само драма на фона на смърт". По-късно пък попаднах на същия коментар по повод новоизлязлата екранизация на "Петата вълна". Не мога да кажа, че съм обидена от грубите изказвания, но пък те предизвикаха размисли и силно негодувание срещу подобно окачествяване. 
Основното нещо, на което искам да наблегна, е, че литературата не е за всеки. Писала съм много на тази тема. Една книга, поредица, раздел или цял жанр не може да се хареса на всеки един човек, просто защото отделният индивид намира нещо коренно различно, интерпретира го по уникален начин и според собствените си усещания решава дали за него творбата заслужава внимание. "Тийн" книгите са предназначени за по-младата аудитория - написани са с език, разбираем за нея, представят истории и герои, в които по някакъв начин младежите могат да намерят себе си или да изведат житейски урок, за да се осъществят като личности по-късно в живота. И все пак те не биха се харесали на всички подрастващи, точно заради различните вкусове. Това не значи, че романът/поредицата е "боза", "боклук", "безсмислица", "безвкусица" и какви ли не още окачествявания. Значи просто, че ти, който четеш това, не си същия човек като всички останали и разбираш текста пред себе си по неповторим начин. Правиш интерпретация. И ако не ти харесва - окей, страхотно, имаш пълното право да изкажеш мнението си свободно където желаеш. Но не е правилно да слагаш всичко под общ знаменател, нито пък да съдиш. 
"Тийнейджърско" не е обида. Не е качество, което автоматично заклеймява всички книги и заличава стойността им за читателя, независимо от възрастта му. Не значи, че са по-малко литература от криминалните романи, любовните, историческите или "чик-лит" романите.
Искам да знам какво е вашето мнение. Отказвали ли сте се някога от книга, провъзгласена за "тийн"? Съгласни ли сте с отричането на стойността им? Срещали ли сте някога нарицателното като обида? Чувствайте се свободни да споделите мнението си!

неделя, 10 април 2016 г.

Финални впечатления от Shadowhunters (The Mortal Instruments)

След тринадесет седмици лутане между ежедневните задачи и света на Ловците на сенки, представен през призмата на Freeform, последният епизод на Shadowhunters е излъчен, а аз съм малко тъжна, че ще трябва да чакам твърде много време, за да продължа забавлението. 
Има толкова много неща, които искам да кажа за този сериал, но се чувствам длъжна преди да започна да спомена две неща. Първо - ако не сте гледали епизодите или не сте чели книгите, то вероятно ще прочетете детайли от сюжета, които могат да развалят преживяването ви. Второ - ако смятате да изразите негативизма си по повод моето лично мнение, да ми кажете да си го задържа за себе си или нещо подобно - по-добре спрете да четете и си спестете десетте минути.
Shadowhunters - въртележката, която в един момент доставя удоволствие, а в следващия те кара да ругаеш под носа си. При всяко положение бих наредила сериала на някое от челните места в списъка ми с guilty pleasures, защото колкото и пропуски да намирам в него, колкото и да са моментите, на които спирам на пауза и крещя на сестра ми, че това са пълни простотии, винаги отново го пускам и всяка сряда след училище първо тегля новия епизод.
В началото, когато написах първия пост, посветен на шоуто, нямах никаква представа как ще успея да заменя образите, втълпени ми от филма, с тези на новите актьори. Намирах кусури в най-малките подробности. Разбира се, не се отървах от този навик, най-малко защото целият екип на продукцията не оставя и един епизод без спадове. Но пък свикнах с новите лица и се привързах много силно към някои от тях. Все още ми е трудно да приема Кат МакНамара и Доминик Шерууд като Клеъри и Джейс, защото в играта им присъства една натрапчивост; опитът им да се превъплътят в персонажите е някак си пресилен. Обаче в същото време знам, че това са те, и е някак си естествено да ги виждам всяка седмица. През тези 13 епизода се вижда развитието им като актьори и това как постепенно приемат ролите си много сериозно. Странните реакции, които видяхме в първи и втори епизод, също присъстват - така и не разбрах защо в моменти, в които трябва да е сериозна, Кат се смее, а в такива, в които трябва да е спокойна, тялото ѝ се стяга и започва да говори заядливо. Дом пък до епизода, в който се разбира, че Клеъри и Джейс са роднини, играе все едно вече е съвсем наясно със ситуацията. Доброто в случая е, че имат достатъчно време да поправят грешките си по време на втория сезон. 
Колкото до останалите герои, изиграни от Алберто Росенде, Емерауд Тобия, Матю Дадарио и Хари Шъм Дж. - не мога да кажа нищо, освен, че ги обичам. Да, да, и те имат недостатъци. И те се отдалечават от героите, описани в книгите на Каси Клеър. Но са талантливи и вдъхват живот на променените образи, така че да ги направят достатъчно атрактивни за публиката. Несъмнено най-талантливият е Роберто - не може да се очаква нищо по-различно, след като е учил актьорско майсторство (и всъщност го е завършил в началото на снимките на сериала). Саймън е най-впечатляващият герой, от който най-малко хора са разочаровани, тъй като има чар, забавни реплики и като цяло запазва най-любимите характерни детайли от книжния си прототип. Изи и Алек (Ем и Матю) също имат малко допирни точки, но играят с хъс и много по-адекватно от Кат и Дом. Между другото, много харесвам сестрата на Мат - Александра, и в началото мислех, че той ще остане в нейната сянка като актьор, но се оказа, особено в последните епизоди на сезона, че има талант и очевидно желание да се развива. (И сега ми е на уолпейпъра на телефона, защото никога не съм виждала по-красива усмивка от неговата.)
Магнус Бейн много се различава от първоначалния образ на Каси Клеър, но съм склонна да простя това. Осъзнавам колко много са нещата, които оригиналът не би сторил - като например да ревнува Алек и да прави разни изпълнения, само и само за да му покаже, че всъщност между двама им има нещо специално. Самият Хари е страшно чаровен и талантлив, и именно това прави героят му приятен. Също и забележителната химия между него и Мат (Алек). Считам това като огромна липса на филма, но плюс тук. Спокойно бих продължила да гледам само и единствено заради Малек.
По случайност се абонирах за канала на шоуто в ютуб и редовно гледах клипове на каста от снимачната площадка, интервюта и клипове от ежедневния им живот. И искам само да спомена, че съм щастлива от това колко сърдечни и слънчеви хора са. Направи ми огромно впечатление колко добри приятели са и колко са въодушевени от работата си по сериала. Може би именно това тяхно отношение ме накара да се заинатя и да продължа внимателно да гледам и да търся неща, за които да се хвана и да променя мнението си към добро. Опитвам се да не смесвам мнението за реалните личности и техните герои, но в случа ми се иска да го направя, защото комбинацията е много приятна. 
Казано накратко - свикнах както с актьорския състав, така и да приемам сериала като отделен и независещ от книгите. В началото се молех да спазват реда на събитията колкото се може по-стриктно, но бързо стана ясно, че са решили да сглобяват различни частички в нещо ново, като се допират само до някои от най-основните и любими моменти, като това с роднинската връзка между двамата главни герои. Ако не се бях примирила с този факт и не бях започнала да разграничавам едното от
другото, най-вероятно нямаше нито да догледам епизодите, нито да си правя труда да говоря за тях. Макар че, ако трябва да съм изцяло честна, не всички идеи на Freeform са чак толкова лоши (лоши като руната, която служи са приемане на формата на друг човек, която изобретяват само и единствено за обрата с Валънтайн. Не, че не беше очевидно... също и цялата история с паралелната вселена!). Като например Лидия - героиня, която в книгите не съществува. Нищо, че Касандра Клеър е казала, че единственото нещо, което никога не би включила в историята, е уреден брак - Лидия внася нещо ново и интересно в сюжета, отвлича го в посока, интересна за зрителите-читатели. Интересна и за мен. Героинята не ми е любимата, но оценявам препратката "братовчедка на Клеъри" и смута, който внася с присъствието си. Със сигурност искам да видя какво ще се случи с нея в бъдеще и дали изобщо ще бъде част от историята, която ще проследим във втори сезон.
Но да, истината си е истина - не е най-лошият проект, но не е и най-добрият. Това, което ми направи най-лошо впечатление и не претърпя развитие, е сценарият. Не знам защо екипът е решил, че подхвърлянето на глупави реплики в безсмислени диалози ще изстреля сериала напред, но уви. Заради лошия сценарии в самия сюжет има толкова дупки, неясности и разминаване, че със сигурност е създало известно затруднение на зрителите, които не са добре запознати със света от книгите. Същото се отнася и за ефектите. В първия пост на тази тема споменах, че са ужасни и мнението ми не се е изменило нито мъничко. Надявам се сега, след като екипът вече знае къде са проблемите и какво точно искат зрителите от тях, всички да се стегнат и да дадат най-доброто от себе си за изглаждане на проблемите, подобряване на сценарии, актьорска игра, развитие на действието, ефекти, на всичко, което би попречило на подписването на договор за трети сезон! 
Сезон две на Shadowhunters ще бъде 20 епизода и ще започне на 18 септември 2016 година! Имам изключително високи очаквания и силно вярвам, че всички недостатъци на първия сезон ще бъдат компенсирани от страхотна актьорска игра, екшън и още много от света на Ловците на сенки! Съвсем скоро излязоха и някои подробности за това на какво ще се набляга в бъдещето, което още повече предизвика интереса ми! Но сега бих искала да знам какво е вашето мнение за сериала. Кое харесвате и кое - не, кой актьор се представи най-добре, кой е любимият ви епизод, какво бихте променили, ако имахте тази възможност - споделете ми всичките си мисли и чувства!
Източник на всички снимки: google.com
Други постове, свързани с Shadowhunters:

сряда, 6 април 2016 г.

10 причини, поради които не ставам за героиня от антиутопичен роман

1. 90% от решенията, които взимам, са импулсивни, а всички знаем как завършват хората, които решават да следват импулса.
2. Леглото ми е защитеното ми пространство. В случай на апокалипсис или в момент, в който трябва да тръгна и да се боря за всеобщото добро и постигане на мир с правителство и зъл управляващ, единствената причина, поради която бих се жертвала, е за да се върна вкъщи и да продължа да живея спокойно. Всъщност това би трябвало да ме прави добра героиня, защото давам всичко от себе си за леглото, но...
3. Не съм склонна да деля храна, а до колкото знам, когато се биеш срещу лошите, времето за хранене и самата храна е доста ограничена.
4. Не съм създадена за работа в екип, а със сигурност няма да превъзмогна трудностите, ако се заяждам с всеки, предложил помощта си. И, повярвайте ми, мога да раздавам шамари, ако някой ми се навира твърде много в работите.
5. Най-вероятно ще пропускам важните битки за надмощие, докато си оправям ноктите или се опитвам да се изчистя от мръсотията, в която живея, понеже се правя на героиня. 
6. Заради лошият навик да търся само доброто у хората, най-вероятно много бързо ще се озова пленена в противниковия лагер и цялото въстание ще се провали. 
7. Ако се случи така, че да придобия супер сили, преди да започна да работя по общото благо, най-вероятно ще прекарам много време, за да угодя на себе си.
8. За да преживееш в някое утопично общество, в повечето случаи трябва да изключиш емоциите си (нещо като в "Дневниците на вампира", да). Знаете ли кой няма да го направи? Аз. По-скоро през по-голямата част от времето ще крещя като откачена за всяко едно нещо и ще подскачам, все едно са ми сипали нещо във водата. 
9. Не съм склонна да се жертвам "за отбора", особено ако тоя отбор се състои от хора, които не се отнасят добре с мен. А утопичните светове доста често изискват аскетичната страна на хората и готовността им да се откажат от всичко, което имат, за да спасят мнозинството. Да, ама не. 
10. Не желая рани, белези, охлузвания, мускулна треска от тичане и боеве и всичко, което може да ми причини болка. Прагът ми е доста висок, но въпреки това предпочитам да си го спестя, когато е възможно. Нека другите се бъхтят. 

понеделник, 4 април 2016 г.

"Дете на пустинята" от Олуин Хамилтън - Ревю

Понякога, след като прочета някой много силен роман от повече от 600 страници, наситени с тежки размишления и твърде много действие, ми се иска да прочета нещо по-леко и кратко, което да послужи като преходен мост към обичайните романи. "Дете на пустинята" ненадейно се превърна в този "мост", поемайки последиците от завишените ми от предишното четиво очаквания.
Tell me that and we’ll go. Right now. Save ourselves and leave this place to burn. Tell me that’s how you want your story to go and we’ll write it straight across the sand.
Дебютната книга на Олуин Хамилтън е странна комбинация между новите течения в младежката литература и старите, вече познати до болка тропи, заради което мнението ми стига от едната крайност до другата. Четейки, харесах точно толкова неща, колкото ми станаха противни, по простата причина, че вече съм ги виждала в дузина други четива. Парадоксалното е, че от положителното произлиза отрицателното и обратното.
Интригата на "Дете на пустинята" се завързва в град, наречен Дъстуок, някъде в Близкия Изток - място, приютило жителите си в пустинния омагьосан кръг на ежедневието, при това без възможен изход. Още тук проличават двете неща, които определям като плюсове и минуси на първата част на новата трилогия: нов топос за литературата е пустинята. Със сигурност по-често ще започнем да виждаме герои, които се борят за живота си в безкрайните пясъци, без вода и храна. А второто - "без изход". Не съм единствената, която се сеща за поне пет подобни книги, в които героите търсят начин как да се измъкнат от родното си място и да започнат нов живот, нали?
Самите те се качват стъпало по-нагоре и печелят симпатиите ми. Амани Ал-Хиза е главна героиня, която със сигурност ще вдигне шум сред читателите, фенове на Селена Сардотиен или Джулиет от "Разнищи ме". Тъй като книгата е разказана от нейната гледна точка, е много лесно да се проследят мислите и настроенията ѝ, а също и развитието, което според мен или отсъства, или е прикрито някъде между редовете. От началото до самия край тя е убедена в правотата си и желанието да се отърве от досегашния си живот, взима решения, които на моменти са по-скоро себични, отколкото говорещи за силната ѝ воля. Тези негативни черти обаче нямат толкова голямо значение, когато образът ѝ е представен в компанията на второстепенните герои, или другия главен - Джин. Сам по себе си и той не е нищо ново и оригинално, дори мисля, че образът му остава неразгадан до края на първата част на трилогията. Приемам това като умен ход, защото ще държи вниманието на читателите, искащи да разберат повече за същността му, и в следващите части. Двамата с Амани имат очевидна химия помежду си, моментите им насаме са страшно интересни и хумористични. Но си мисля, че както те, така и всички други образи, представени по време на развитието на действието, са само инструмент на авторката да изгради образа на пустинята - третият главен герой.
Светът, който обитават, изглежда страхотен още от резюмето на гърба на книгата - безкрайна пустиня, джинове, магия. В сравнение с друга книга, близка по мотиви с тази, тези елементи са показани, макар и страшно хаотично и объркващо за читателите. На моменти се налагаше да се връщам пасажи назад, за да разбера точно какво се случва и как се е стигнало до разкриването на даден елемент. Това постепенно пускане на нова и нова информация обикновено би ми се сторило много интересно, но тук няма определена последователност и вместо постепенно изграждане на света, се получава една бъркотия - парченце тук, парченце там, и пак нищо не е свързано както трябва. Има още толкова много неща, които трябва да бъдат доизгладени и разяснени, за да се сформира пълната картина на този магичен свят, изобилстващ от оригинални елементи, обитаван от всички уникални митични същества. Надежда има, както и за Джин, всичко да се намести постепенно в следващата част.
"Бях дете на пустинята. Мислех, че знам всичко за жегата.
Грешах."
Ако трябва да бъда напълно честна, колкото повече мисля за книгата, толкова повече прекрасни неща изникват, като например действието. В сравнение с много други книги с подобна идея, тук нищо не е пресилено. Това, че Амани попада в центъра на бунта, не е изкуствено създадено обстоятелство. Четейки, си даваш сметка, че се случва случайно, и тя реално никога не е искала нито да намери бунтовниците, нито да се присъедини към тях. Същото се отнася за срещата ѝ с Джин - както първата, така и всяка следваща, защото тя не го търси, а просто иска да свърши своята работа и да се изпари от Дъстуок.
Според мен най-големият негатив на книгата и този, на който се дължи разхвърляното изграждане, е твърде бързото развитие. От една екшън сцена се преминава в друга, има страшно много движение, всеки прави нещо, а аз се връщам по пет пъти на предишната страница, за да разбера как точно се стигна до настоящия момент. Погледнато от тази страна не е особено приятно, защото погубва голяма част от удоволствието, докато от друга, ако се чете с много внимание, тези около 300 страници биха свършили за два-три часа.
"Дете на пустинята" е книга, която въпреки малките несъвършенства няма как да не бъде харесана. Потенциалът да се превърне в една от най-известните фентъзи книги с наситен на митични същества свят и силни герои проличава още в началото. Няма да пропусна да проследя развитието му в планираните предстоящи продължения. 

събота, 2 април 2016 г.

Оригинална корица vs. българска корица (Част II)

Сравняването на оригинални и чуждестранни версии на корици се оказа страшно приятно (и заразително) занимание! След публикуването на първия такъв пост в блога започнах да обръщам по-голям внимание на оформлението на книгите, които чета, да събирам идеи за втората част и като цяло да си изграждам мнение за артистите в България, които се занимават с илюстриране. За съжаление не мога да събера всички книги, които съм си наумила, само в един-единствен пост, затова ще го превърна в "поредица" за всеки месец!

Чакайки последната част на "Лунните хроники" най-сетне да излезе на български, започнах отново да навлизам в историята на поредицата, отделяйки известно време за препрочитане на пасажи и тъмблър постове. И понеже една от причините за забавянето е именно корицата на "Зима", много искам да отбележа, че си заслужава. Е, не чак половин година чакане, но... Българските корици на книгите са страшно красиви и символични за историята, защото представят съответните главни герои. Същото се отнася за оригиналите, но според мен нашите са по-нежни и малко по-оригинални, защото са използвани куклички, а не компютърна графика. 
Много мислих дали да включа The Raven Boys (или "преведено" на български "Пророчеството на гарвана"), защото отговорът коя от двете корици предпочитам е безкрайно очевиден. Просто няма място за сравнение между нашенската, фотошопната с умения на нивото, което имах аз, започвайки да се занимавам с програмата, и красивата оригинална. Първоначално планирах да си купя английското издание, но на Панаира на книгата попаднах на безкрайно намаленото българско и, разбира се, послушах разума си и спестих достатъчно пари за още три книги. Все още не съм я чела, но когато ѝ дойде времето ще се постарая да не я отварям на публично място, а ако ми се наложи - в никакъв случай няма да сваля дрешката за книжки от нея.
Няма да съм аз, ако не включа една от най-любимите си книги - "Гневът и зората" от Рене Ахдие. Оригиналната корица е красива, именно тя за пръв път ме накара да проуча историята и да пожелая да я прочета. Но българската... Е една от най-красивите, нежни и забележителни, които притежавам. Определено забелязвам и оценявам, че мотивите от първоизточника са запазени - червеният цвят, образът на момичето, златистите орнаменти. И в същото време съм страшно щастлива, че издателите са решили по този начин да допринесат към красивата история.
Неведнъж съм казвала, че българската корица на "Ясновидците" от Либа Брей също е една от най-красивите, които някога съм виждала. Обожавам лилавото и профила на момичето, който е съобразен със стила на периода, в който се развива действието. Мнението ми е, че е на светлинни години от оригинала, който аз не харесвам. Не мисля, че допринася с нещо към историята и ако трябва да избирам книга "на сляпо", само по корицата, никога няма да се пресегна към The Diviners.


В някой от миналите постове споменах "Фалшивият принц" и реших, че книгата заслужава да бъде популяризирана малко, да достигне поне до по-малките читатели, които биха се влюбили в историята за изчезналия принц и пътешествието на едно момче до откриването на мястото му. Колкото до корицата ѝ - изборът тук е лесен. Не съм огромен фен на нито една от двете, но все пак избирам оригиналната, най-вече заради идеята, стояща зад счупената корона. А и от българската ме побиват тръпки.

Със сигурност сте чували поне веднъж за "Да остана ли" от Гейл Форман. Ако не за самата книга, то за екранизацията с Клоуи Грейс Мориц. За цялото време на пазара е изглеждала по няколко различни начина и оригиналната корица, която показвам тук, не е първата, а някоя от следващите разновидности, по простата причина, че най-най-първият вариант е подобен на българския. Освен това аз много, много харесвам този. Против съм да се слагат хора на корици, особено техните лица, но тук ми се струва много нежно и подходящо за тъжната история на Мия.
Последната двойка корици е на любимата "Къде си, Бернадет", спомената също скоро в блога. И двете са симпатични и показват същината на романа, а красивото синьо със сигурност ме печели. Но все пак гласът ми отива за оригинала. Причината е, че е по-весела и има малко повече детайли от родната, които просто хващат окото.