А ти как говориш и четеш за книги?

    През годините стилът ми на писане на книжни публикации доста се е променил. Някога ми харесваше да мисля, че хората от другата страна на екрана са запознати със заглавието, за което говоря, затова си позволявах свободата да разказвам, но без да навлизам в развалящи удоволствието детайли. Все още пазя желанието да дискутирам сюжети и според мен важни елементи, но мисля повече и за хората, които може би четат, за да решат дали това е тяхното заглавие. Затова включвам малко повече сюжет, следвам най-общи условни насоки за структура, персонажи, силни и слаби страни на сюжета, по-забележителни сюжетни моменти... Бягам от „академичните“ разсъждения - искам текстовете ми да са достъпни за хората, които не са изучавали литературна теория. 

Балът - две години по-късно

        Преди няколко дни в социалните мрежи започнаха да ми излизат т.нар. "спомени" от 2017 - годината, през която завърших. Красивите снимки с приятели, на които всички сме облечени с красиви рокли, позираме с греещи лица и броим от 1 до 12, ме накараха да си припомня не само положителните емоции покрай завършването на гимназията и щастието от настъпилото лято, но и всички онези на пръв поглед безобидни заблуди, които се въртяха в главата ми през онези дни. 

        Не мога да отрека, че последният гимназиален ден е страшно събитие и вълнение! При това във всяко отношение. Вълнувах се не само защото може би никога повече нямаше да прекрача прага на сградата, която се беше превърнала в мой втори дом в продължение на цели пет дълги години, но и защото за мен тези два дни - на изпращането и на бала, бяха върховната възможност да изляза от зоната си на комфорт, да се появя в красива рокля на високи токове, с къдрава коса и грим - все неща, които до този момент не бяха в ежедневния ми списък. Най-накрая щях да празнувам, след като 5 години се бях борила с учебници, учители и със себе си.    

За перфекционизма и опитите да надскочиш себе си, когато това не е нужно

     През последните няколко години се опитвам на проследявам периодите, през които минавам: има безгрижни такива, по-натоварени, изпълнени с динамика, пътувания и други, в които ставам едва идея по-осъзната, що се отнася до самата мен, постиженията и целите си.

      В тези последни периоди, макар и неосъзнато, позволявам едно конкретно явление да вземе надмощие над всички останали и да ме поведе по пътя на "преоткриването", "подобряването" и "личностното развитие", но без да обмислям дали то всъщност ми помага или осавя пътя ми с пречки: перфекционизъм.

      Думата "перфекционизъм" дели общ корен с "перфектен" и според речника, който имам под ръка, значи "Стремеж към съвършенство". "Съвършенство" пък е "Висша форма на порява на качества, идеал" - две думи, всяка от които носи позитивно значение и идея за нещо без негативни нюанси. Първото понятие, обект на днешните ми размисли, несъмнено създава една цветна картина на човек, вдъхновен от целите си - той работи за постигането им, дава всичко то себе си, старае се да прави всичко по възможно най-добрия начин и не може да се задоволи с резултати, различни от перфектните. Не може, не иска, а това се превръща в неприятен проблем и разкрива негативните нотки на перфекционизма. 

      Винаги ми се е струвало странно, когато приятелите ми са се самоопределяли като перфекционисти, понеже сама за себе си никога не съм го казвала. Идеята за нещо перфектно ми харесва, но си падам повече реалист - анализирам и познавам възможностите си, а също и тези на заобикалящата ме среда, и си давам сметка, че нещата не винаги могат да бъдат идеални. Първите ми притеснения се появиха преди около година в учебна обстановка, когато за първи път фактът, че не мога да бъда "най-добра" и "перфектна" със задачите си, ме подразни до степен, в която бях готова да жертвам много неща, за да променя това. Изведнъж целеустремеността, с която се гордея, започна да излиза от рамките на нормалното и ми се наложи да спра и да се огледам - осъзнах, че давам повече от нужното за някакви неща, постигам повече от прекрасни резултати, но все пак не съм доволна, понеже отново не са най-добри, дори не се доближават до очакванията на останалите, пък камо ли до моите собствени.

      Целите и амбициите са страхотни и мотивиращи, стига да не са с цената на други много по-важни елементи от живота ни: търпението и спокойствието, свободното време, почивката, социалните контакти и т.н. Не си струва чувството за малоценност, нито пък постоянните опити да подобриш нещо, което така или иначе вече е в прекрасна форма. Стремежът към перивидно съвършенство може би всъщност е прикрит страх от това да не си достатъчно добър - напълно човешко - но на притеснително ниво, което потенциално води до саморазруха. Защото, нека си признаем, няма смисъл от всичко това; грозен затворен кръг от притеснение, нездравословна мотивация независимо дали се отнася към нещата, които правим, начинът, по който изглеждаме, поведението или взаимоотношенията помежду ни. 

      

      Нищо не трябва да бъде "на всяка цена". 

     Трудно можем да надскочим собствените си способности. 

     И всичко започва от нас си - от нашата собствена нагласа към света. 

    Дали "перфектно" съдържа в себе си истински важните качества, като например добротата, ентусиазма, щастието, позитивизма, чувството за хумор?...

     Какво изобщо значи "перфкетно"?

     "Перфекционист" се нарекох за първи път в деня, в който изкарах незадоволителна оценка по една от дисциплините в университета, която не ми се отдава кой знае колко. Хвана ме яд, въпреки че знаех, че не е моето нещо. И няколко дни четох, правих упражнения, не общувах с приятелите си, бях кисела и всичко това, за да изкарам една глупава шестица, понеже, разбирате ли, аз трябва да я имам, трябва да мога да се справя, не може да се задоволявам с нещо, което не е 6, та как ще продължавам така вбъдеще... ще се задоволявам аз с по-малко от перфектно... Онзи път ми отне повечко време, за да осъзная къде е грешката ми. Все още не мога да гарантирам за себе си, че няма да се повтори. Но оставям тези разхвърляни мисли тук като отворено писмо към вас и към самата мен, за да служи за напомняне, че не винаги е нужно да бъдем перфекционисти, максималисти или каквито и да било други -исти, за да се чувстваме щастливи и доволни. И "перфектното" е много субективно.

“Understanding the difference between healthy striving and perfectionism is critical to laying down the shield and picking up your life. Research shows that perfectionism hampers success. In fact, it's often the path to depression, anxiety, addiction, and life paralysis.”
― Brené Brown, The Gifts of Imperfection: Let Go of Who You Think You're Supposed to Be and Embrace Who You Are

Верни на себе си

Наивно ми се струва да констатираме в началото на всяка една година, че "това ще е година на много решения", защото не е ли всяка една именно такава? Малки или големи, взимаме ги всеки ден и създаваме един уникален път на растеж и промени, който никой не може да придобие. Нямаме особен контрол над този факт - ако се замислите, ставането сутрин дори е едно решение, което може да насочи хода на събитията в най-малко две посоки: да си почина и да изгубя още няколко часа, ако си полежа, или да започна деня си рано и да имам възможността да свърша повече работа, ако стана точно в този момент. Реалността парадоксално ни принуждава да вземем това решение без възможност да го прескочим, просто защото трябва да последват други такива.

Колкото повече мисля по въпроса, толкова повече се обърквам и се чувствам като в някоя книга-игра (или като в Bandersnatch, впрочем, който провокира не много приятни чувства, свързани с настоящия въпрос). Ясно обаче разграничавам видовете решения, които имаме възможността да вземем: малки такива, които със сигурност ще променят нещо в живота ни, и по-големи, които в даден момент имат потенциал да го обърнат на 180 градуса.

До скоро не си давах сметка за значението на вторите; онези, които понякога изискват повече премисляне, които създават дискомфорт и на моменти дори ни плашат. От собствения си живот се сещам за два конкретни примера: първият е свързан с решението ми къде да уча преди две години, а вторият е настоящ - дали да замина на обмен за половин или една година. Очевидното общо между двете е, че са свързани с образованието ми. Това, което не се вижда на пръв поглед, е значението на двете неща и начинът, по който разсъждавах/м за тях. Третото общо е влиянието на хората наоколо върху решението, което се предполага, че трябва да взема. 

Колко често правите избор, базиран на мнението на родителите или приятелите си? Знам, че се питате "Ами какво биха казали те?", "Как ще реагират?". Осъзнавате ли, че дори някакви глупави статуси са способни да повлияят на решението ви? Ще се преместите в друга държава, хората ще харесват статуса ви във Фейсбук, ще ви завидят, ще ви коментират, ще сте различни.

Друг сценарий - от вас се очаква да се преместите някъде, например. Учили сте, работили сте и според всички единственото логично нещо е да заминете. И го правите, защото започвате да им вярвате. Оказва се обаче, че това далеч не е така. И се започва един безкраен низ от събития, реакции, всички с цел да ви убедят, че не сте прави, че се самозалъгвате, че е една върховна глупост да не се доверите на собствените си инстинкти, които са святкали в яркочервено, докато хората наоколо са ви убеждавали в правотата си. Последвали сте нечии чужди желания и мечти.

Има ситуации, чийто изход знаем, чувстваме го. И пиша всичко това, за да припомня както на вас, така и на себе си, че игнорирането на инстинкта е висша форма на неуважение към самия себе си. "Верни на себе си" - така заглавих този пост, за да наблегна на това, че ние сме тези, които търпим най-големите последствия от собствените си решения. Поради тази причина няма по-логично нещо от това сами да ги взимаме, без да се влияем до голяма степен от желанията и очакванията на другите, понеже тях няма да ги има, когато се окажем в ситуация на безпомощност и осъзнали, че не сме там, където искаме да бъдем. 

Верни на себе си и знаещи какво искаме, а не какво другите искат от нас; осъзнали, че сме много повече от статуси и ъпдейти, които ще бъдат харесани и забравени. Можем да си направим тази малка услуга, за да избегнем моментите на несигурност и съжалени, а също и за да направим една крачка към усъвършенстване на сегашното ни Аз. 

Но преди това е моментът на осъзнаване. Този пост не е това; предпочитам да го приемам като един повод за размисъл между всичко останало; повод да преразгледам всички онези неща, които правя днес и които не ме карат да се чувствам напълно добре. А също го приемам като насока към това как да бъда една идея по-смела, да вярвам в собствената си преценка (не и когато става въпрос за ограждане на онче-бонче на тест, там нямам късмет) и да преследвам идеите и мечтите си. 

За дните, в които решиш, че ще посетиш някой магазин

1. Буташ - вдигаш.

2. Не казваш на майка си/ приятеля си/ детето си/ който и да е придружител "Ооо, ми те ще си го вдигнат, нали затова работят тук".

3. Взимаш - връщаш на мястото му и не го оставяш на другия край на магазина.

4. След като ти кажат, че нещото, което искаш, го няма, не питай "Така ли?". Отговорът е да. Да, така. 

5. Не хвърляй парите си на касата. Ще ти хвърлят парите в отговор. Само дето не знаеш колко точен е този зад касата.

6. Книгата се казва "Гордост и предразсъдъци", а не "Истина или предизвикателство".

7. Не ровиш като къртица. 

8. Питаш дали има картички някъде другаде преди да платиш тази, която вече си избрал. 

9. Не дърпаш консултант за ръка/ ръкав/ друга част от тялото/униформата.

10 Не говориш на ти, когато ти се говори на Вие. Не сме на полето.

11. Не ходиш да питаш колега същото, което си попитал мен. Отговорът няма да бъде по-различен.

12. "Нямам дребни" не е опция, когато се виждат еднолевките и двулевките в ръката ти.

13. Определено не казвай "А само да ми покежете къде стои ---" в 21:57. 

14. Не говори по телефона, докато говориш с консултанта. 

15. Не очаквай консултантът да знае всичко на 100% (особено когато се намира в книжарница - не е чел всичко, не е възможно).

16. Бюрото за информация не е тук. 

17. Не, не можем да принтираме нищо от служебния ни принтер.

18. На поздрава "Добър ден/ Добър вечер" се отвръща със същото, а не с поглед ала "Ти що ми говориш, ма". 

19. Запазената стока е запазена стока и няма да ти бъде продадена, само защото се тръшкаш като петгодишно.

20. Не щракаш с пръсти на консултанта от другата страна на магазина. Причините са очевидни. 

21. Също така определено не чакаш той да стигне до теб. Консултатнът е там, за да консултира, а не за да слугува.

И още някакви такива работи...
:) 

Трите навика, които промениха живота ми

Вдъхновение за днешния пост получих от една ютубърка студентка по медицина, която в едно от видеата си говори за петте малки навика, променили живота ѝ (видеото можете да гледате, като кликнете тук). Докато тя изтъква неща, които реално можеш да включиш в рутината си - като упражнения и организация на времето - аз искам да ви разкажа за моите три навика на друго ниво, обхващащо по-скоро настройката ми към живота и случващото се наоколо. 

Години наред си повтарях, че както започне денят ми, така ще пробължи. В превод: ако нещо гадно и тъпо ми се случи сутринта, до вечерта ще съм в лошо настроение, светът ще ми е крив и най-вероятно точно на мен няма да ми върви. И всичко това, защото съм си разляла кафето, например, или съм изпуснала метрото. Грешно!  Истината е, че ние сме тези, които контролираме случващото се. Имаме силата да се събудим и да си кажем, че денят ще бъде страхотен, и,  следвайки тази мисъл, да не се поддаваме на лошите стечения на обстоятелствата. Силата на мисълта е нещо всемогъщо! Стига ни просто да решим, че всичко ще е прекрасно, и то наистина ще бъде, стига да съумеем да се абстрахираме от негативното и да се фокусираме върху положителното. 

Започнах да търся проблема само и единствено в себе си.

Не съм сигурна къде точно прочетох за това нещо и заради това не мога да цитирам правилно следното: когато започнеш да търсиш проблема в себе си, а не само да намираш извинения и вина в околните, тогава проблемът престава да съществува. Може би защото имаш пълната сила да го разрешиш, може би защото поемаш отговорност и вселената по някакъв начин ти прощава - не знам. Знам само, че е гениално. 

Никога не съм била от хората, които търсят оправдания и се опитват да се измъкнат от ситуация чрез глуповати извинения, но не мога да кажа, че не се е случвало. През последните месеци обаче наистина започнах да мисля за това с какво аз съм допринесла за някоя грешка, т.н. Започнах да се извинявам, когато осъзная вината си; започнах да търся усилено решение за подобряване; започнах да поемам отговорност и проумях, че се чувствам хиляда пъти по-добре и по-спокойна. И проблемът вече не е проблем, а урок от миналото, който ми помага в бъдещето.

От опит научих да не говоря за плановете си, а за споделям резултатите от труда си. Знам колко голямо може да бъде желанието да споделиш с този и онзи какво искаш да направиш, къде искаш да отидеш, какво искаш да постигнеш. Но след като го направиш се появява една тежест от това, че вече и друг очаква да види резултатите от тези "обещания" за успех. и така пътят към него става по-труден и опасен поради простата причина, че провалът винаги е опция, а с него идва и дозата срам от това, че си изрекъл големи думи, които в крайна сметка не са били изпълнени. 

Затова не говоря за нещата, които искам да постигна. Работя върху себе си, работя, за да изпълня мечтите си и за да почувствам удовлетворение, когато най-сетне мога да покажа на всички, че съм се справила успешно!

Бих се радвала да прочета кои са вашите златни правила или навици, които следвате, за да направите ежедневието си по-лесно и най-вече по-позитивно!

Пиша постовете, които искам да чета

Винаги съм искала да превърна блога си в нещо голямо; в нещо, което да стане ако не кариера, то странична работа. Исках да го развия и да се гордея с постиженията си. Днес мога да кажа, че съм горда, но не заради това, че съм достигнала някакви върхове, защото не съм, а защото пиша за неща, които ме интересуват,  и винаги се намира някой, който да прочете написаното. 

За всички тези години в блог обществото разбрах, че, за да имаш успешен блог трябва да си невероятно постоянен и да определиш кои са темите, върху които искаш да се съсредоточиш: мода, козметика, книги, фотография, пътувания, т.н. За мен това не беше възможно. Stormy garden премина от личен блог в книжен, а сега е нещо смесено между двете с добавени още много, много теми, върху които разсъждавам от време на време. Тази странна и хаотична смесица ми допада. Може и да няма особен ред; не следвам някакви ненаписани правила, но пък създавам съдържание, което аз самата търся в блоговете на другите. 

Капризен читател съм - постоянно търся нови блогове за следване, но трудно си намирам, защото никой не се вписва в идеите ми за перфектно онлайн кътче. Всъщност това е мисълта зад облика на Stormy в момента и е идея, която успя да се превърне във водеща за мен през последните две години. Пиша постове, които искам да чета в чуждите блогове. Не се спирам на една тема. Пиша за нещата, в които вярвам, които съм изпитала или видяла сама. Споделям личното си мнение и не се крия зад сценарии. Забавлявам се и вярвам, че постовете ми са искрени и читателите ми могат да усетят това. И искам да виждам това и при другите. Ще ми се по-често да натискам follow бутона, защото съм видяла подреден хаос от теми, емоции, снимки, думи - все искрени и зареждащи с позитивизъм.

Върху съдържанието в Stormy Garden имам да работя още много. Кой знае как ще изклежда след година-две. Не мога да предположа от какво ще се интересувам горещо тогава. Може би ще пиша за храна и отглеждане на авокадо, или пък ще посветя блога си на поезия. Сигурно е, че ще продължа да пиша нещата, които ми се ще да намирам и в други сайтове. И няма да се вписвам в класическата идея за успешен блог, но съм напълно ок с това. За мен идеята да водиш такъв не се свежда само до брой последователи и сделки с брандове за спонсорирани постове. Успешен е, когато писането е съпроводено от удоволствие.

Пиша този пост не с идеята да критикувам прикрито пишещите и избора им на тематика. Искам така да дам отговор на въпроса защо не се придържам само към книгите или пък защо не пиша само за ежедневието и преживяванията си. По-важно е, че искам да попитам вас - хората, които четете и евентуално сами пишете - какво търсите в блоговете, какво харесвате и с какво могат да ви спечелят? Защо пишете? Какво пишете? Как? Нека да започнем дискусия!

Две сесии по-късно: първата ми година в университета

     Миналата седмица приключи втората ми сесия, а с нея и първата година в университета. Бяха девет месеца, изпълнени с вълнуващи моменти, разочарования, много новости и неща, с които трябва да свикнеш и към които да се нагодиш. Получих много уроци и поводи да подложа търпението и целеустремеността си на тест.

     Много неща ми се иска да коментирам и това несъмнено ще се случи, но не в един-единствен пост. Днес искам да започна с нещо позитивно. Ще ви разкажа за нещата, които (не)осъзнато спечелих през изминалите месеци като студентка по испанска филология.

      Може би "голямото" нещо, което трябва да стои в началото на този импровизиран списък, е знанието. Записах се в тази специалност с мисълта, че аз испански знам - учила съм в испанска гимназия и съм отделяла стотици часове, за да уча лексика и граматика. Да, но не. За отрицателно време прекрасните преподаватели, които поеха задачата не само да ни учат, а и да ни покажат как се учи, отвориха дори по-широко вратата към испаноезичния свят. Наложи се да се стегна и да вложа всичките си сили, за да взема всичко най-добро, което ми предложиха. И днес с усмивка мога да кажа, че знам много повече, отколкото през онзи октомври на 2017 година, когато влязох в Испанската библиотека със самочувствие на всезнаеща.

     Докато с часове се рових из речници, разлиствах граматики и се чудих как да смогна с ученето на десетки фразеологизми, група от мотивирани, интелигентни и забавни младежи стоеше кротко до мен. Започнахме да си говорим, намерихме общи теми, опознахме се, намерихме си любимо местенце на Народен. Спечелихме доверието си и днес можем с усмивка да кажем, че сме приятели. Колеги, ще потвърдите ли, ако четете това? :)

     Университетът не значи само учене, купони (които аз доста пропуснах) и безсънни нощи. Той е и място, което да те научи на отговорност - да мислиш и да се справяш със задълженията си, а не да разчиташ други хора да се заемат с тях вместо теб. Не мога да кажа, че учителите ми в гимназията ми спестиха всичката документация. Но в Софийския университет се научих сама да се заемам с подаване на документи, търсене на решения на проблеми, обикаляне по кабинети за срещи с различни хора и т.н. Това рефлектира и на много други дейности от личния ми живот. Придобих една идея повече увереност и вече не се свеня пред посещения на институции или личности извън кръгчето ми на комфорт.

     Преди две седмици за първи път ме скъсаха на изпит. Заслужено или не, случи се. Нямам какво да направя, освен да се подготвя по-добре за поправката през септември. Цялото преживяване обаче ми даде нещо повече от главоболие (негативно) и разочарование (негативно). По някакъв странен начин ме ядоса (позитивно/негативно?) до състояние, в което единственото, което исках, беше това никога повече да не ми се случва (позитивно). Следващите изпити взех с пълни шестици. Защо? Защото разбрах, че трябва да съм упорита, да се старая, да вярвам в себе си и да правя всичко възможно, за да постигам целите си, независимо от обстоятелствата. Не защото така трябва, а защото аз така искам и защото за мен това е правилното.

     Блогът ми остана на заден план, но за сметка на това социалният ми живот достигна до точка, може би непозната за мен. Харесват ми контактите, които създадох. Харесва ми, че имах възможност да ходя по различни събития с яки хора. Много случки и емоции, които, както казах, не могат да бъдат изписани на едно място. Мина едва една година, остават три, а аз се надявам единствено на това вторият курс да бъде също толкова интригуващ, колкото беше изминалият.

5 неща, които ми се искаше да знам, преди да започна да водя блог

Снимка: http://hstudies.tumblr.com

Да водиш блог докато учиш за 10 училищни предмета не е лесно. Това разбрах през изминалите четири години, в които редовно ъпдейтвах личното си кътче в интернет. В началото обаче не го знаех. Всеки ден влизах с трепет и очакване на нещо прекрасно, което някой ден ще дойде като отплата за часовете труд и изписани думи. Ще ми се някой да ме беше подготвил за много от нещата, с които се сблъсках от тогава, защото може би щеше да ми спести много умора и дори неприятни емоции, ако могат такива да бъдат асоциирани с целия процес. Сама стигнах до пет много важни заключения, свързани с воденето на блог и бих искала да знам кои са нещата, които ви се иска да сте знаели при започването на своя собствен. Чувствайте се свободни да споделите с мен!

5. Блогът изисква много, много време. Ако имате такъв със сигурност знаете, че написването на една публикация може да отнеме от 30 минути до няколко часа, особено когато е свързана с кратки проучвания и търсене на снимков и текстов материал, който да послужи като допълнение. Случвало ми се е да пиша едно ревю по осем часа, разпределени в няколко дни, за да мога на първо място да сбера мислите си, а след това и да намеря или направя подходящите снимки, които да придружат текста, музика, препратки, цитати... А след това визуализации, преработване, проверка за грешки... Безкрайно е!

Време изисква не само самата обработка на съдържанието, но и блогът като цяло, когато говорим за неговото израстване. Никога не съм си представяла, че ще стана една от най-известните блогърки само няколко месеца след като пусна кътчето си в експлоатация. Но и не мислех, че ще отнемат години, за да стигна до мястото, на което се намирам сега. А тепърва предстои толкова много път...

4. Всичко се базира на принципа "проба-грешка". Няма "правилно" и "грешно", що се отнася до персоналния блог, защото зад тези определения се крият различни признаци за всеки един от нас. Нещо може да е правилно за един, но грешно за друг, и обратното. Не става с копиране на чужди стилове. Когато започнеш блог, трябва да бъдеш готов да експериментираш, да виждаш как идеите ти се провалят и как други се задържат и бавно се превръщат в основата на порастващия ти сайт.

3. Проверка първи, втори, трети път и след това публикуване! Последните една-две години ми прави по-голямо внимание нивото на грамотност на хората от блогърското общество. В началото това не беше особено голям фактор - пръстите ми препускаха по клавиатурата, нямах търпение да приключа, да натисна оранжевия бутон и да видя поста си официално на основната страница. Но сега, връщайки се към старите си постове, не мога да се въздържа от извъртане на очи, когато видя ужасните правописни и граматични грешки, които съм допускала не от неграмотност, а от невнимание и липса на проверка на текста. Признавам, че се случва дори когато чета чужди текстове сега. Сигурна съм, че не е от незнание, но бих искала да виждам по-малко грешки и повече правилни пълни членове! Моля!
Обаче няма да си кривя душата - виновна съм в тази категория. Има случаи, в които не проверявам, а дори когато го правя дори по пет пъти ми се случва да изпускам очевидни грешки, понеже вече автоматично мога да възпроизведа съдържанието на публикацията и проверката става автоматична. Трябва да започна да отделям повече внимание и като цяло да се старая много повече за грамотността на съдържанието!

2. Комуникацията е ключова! Започнах да пиша през 2013, когато нямаше особено много пишещи за книги (основната ми тема по това време), заради което нямах възможност да се запозная с различни хора посредством платформата си. Но по-късно, когато се появиха други ентусиасти като мен, нещо все ме спираше да се представя и да започна разговор, дори да напиша коментар. От сегашната си позиция осъзнавам колко много ме е ограничил този срам. Разбира се, че имам приятели с блогове, с които си комуникирам изключително често, но все пак... "връзките" (или по-скоро познанствата в която и да е област) са ключови! Дори да не е директно, а през коментар, винаги е важно да се поддържа връзка, да се показва на пишещия, че работата му е оценена. Всички сме хора и имаме нужда да ни се припомня, че се справяме добре от време на време, нали? И не само това. Читателите просто трябва да разберат, че тяхното мнение е от значение и то би помогнало (би и зарадвало!) автора на блога.

1. Винаги ще има някой по-добър... но това не бива да се превръща в причина за отказ. Преди известно време (около момента, в който намалих активността си в блога, може би) започнаха да се появяват много блогъри, пишещи за книги. Струваше ми се, че всеки е решил да се впусне в този свят. Тогава започнах да виждам и първите признаци за намаляващ интерес в блога ми - статистиките започнаха да спадат. И това за момент ме демотивира. Никога не съм искала да бъда най-добрата или каквото и да е с "най-" отпред, но до този момент не бях подготвена да се срещна лице в лице с намаляващия интерес, породен от някой по-атрактивен от мен. Това беше поводът бързо да се науча, че статистиките не са от чак такова значение, особено когато не се занимаваш професионално с писане в блог. Както казах - винаги ще има някой по-добър. Въпросът е не да се състезаваш за първото място, а да предлагаш качествено съдържание в блога си, да даваш всичко от себе си и да не забравяш да се забавляваш. Животът е твърде кратък, за да приемаме такива неща твърде на сериозно.

И въпрос към вас, блогърите - кое е нещото, което на вас ви се иска да сте знаели при започването на собствен блог? Нека обменим опит и да помогнем на човек, който планира да създаде свой вбъдеще!

"Тази книга промени живота ми"

Вчера ми се случи нещо необичайно. Минавайки покрай Ориндж в мола изпитах невероятно желание да вляза вътре, да разгледам новите издания и по възможност да прекарам час, час и нещо вътре. И го направих.

Определено беше приятно да се разходя между купчините с книги - познати и непознати - като си харесвам заглавия и си припомням моментите, които съм прекарала със стари такива, някои познати още от началото на читателската ми "кариера". Междувременно, като се опитвах да изям с поглед всички шарени корици навсякъде около себе си, не знам защо се замислих за всички онези заглавия, които са "променили" живота ми. И изникна следният въпрос - какво значи книга да промени живота ти? Оттам - още десетина, на които търсих отговори през остатъка от посещението си.

Мога да се похваля с това, че съм прочела доста книги - повече от средностатистическия тийнейджър (навлизащ в зрялата възраст) на моята възраст. И до преди известно време с гордост щях да изредя мнооого дълъг списък с книги, променили по някакъв начин живота ми. Но сега не мисля, че е точно така. Защото книгите, които реално са повлияли много сериозно на ежедневието ми или дори една малка част от живота ми, сигурно се броят на едната ми ръка. На тях дължа приятелства, много преживявания, разговори - те със сигурност са повлияли на един определен момент, в който съм ги чела или съм била заинтересувана от тях. Без тях не бих била тук в този момент. "Игрите на глада", "Дивергенти", "Спасителят в ръжта", "Граф Монте Кристо"... Не отричам, че има заглавия, оставили отпечатък в съзнанието ми и довели ме до момента, в който пиша този текст. И не казвам, че всички останали нямат вина за това - ни най малко. Поддръжник на теорията съм, че всяко едно нещо/решение/стъпка/каквото и да е има влияние над случващото се и резултатите, с които трябва да се примиря после. Но. Казвам, че има книги, които след момента на прочитане ми се струват велики, сюблимни, недостижими, страшно смислени и оригинални. За мен са, сякаш са променили живота ми, отворили са нови врати и са ми показали кой е правилния път за мен. Да, ама не. Защото с течение на времето - когато изминат седмица, две, месец, година - може би 98% от тях просто остават спомени - някакви текстове, които са предизвикали емоция, да, но някаква нереална, отшумяваща, незначителна. Малко ми е трудно да го обясня, доста е абстрактна тезата, която се опитвам да защитя. Но пък не мисля, че съм единствената, която се е замисляла за това. 

Книгите, които променят живота.

Всички  го правят. Всеки един прочетен тест влияе на близкото/далечното бъдеще, но въпросът е колко. Защото не всяка е способна да остави дълбок, трудно изличим отпечатък. И колкото и да повтаряме, че има велики, незабравими, влияещи книги, колко от тях ще можете да поставите в категорията "Книги, които промениха живота ми" след пет години? Колко са тези, които наистина имат способността наистина да променят светогледа ви?

За проблема с книжното блогърство

Чудя се дали все още имам място в блогърското общество, чийто главен обект на интерес са книгите.

Има-няма половин година, откакто престанах да пиша редовно тук за книги (и каквото и да било), и имам чувството, че всичко се е променило - към добро или лошо аз не мога да кажа, защото не съм в крак с всички проявления на тези новости. Най-съществената разлика, който всеки, започнал да пише преди повече от две-три години, може би може да открои, е огромният наплив - все повече и повече ентусиасти създават блогове и с огромно желание за изява (и мнението им да бъде чуто) пишат и пишат, и пишат, и пишат. Това ме радва. Да видя, че толкова много тийнейджъри на възраст, по-малка от моята, проявяват интерес към младежка литература, е невероятно, защото отбелязва прогрес и оправдава всеобщото твърдение "Младите не четат, младите затъпяват, интересуват се само от техника". Броят на активни блог пространства, посветени на литература, е способен да унищожи стереотипа с размах. Проблемът идва обаче от друго - еднообразността. 

Еднообразност. Едни и същи книги в сайтове с подобни имена. Едни и същи ревюта в ютуб. Едни и същи мнения, изразени с различни думи. Едно и също навсякъде. Не може аз да съм единствената, която е забелязала тенденцията да излезе една книга и след това десетима блогъри да се юрнат да пишат за нея, възпявайки едва ли не еднакви признаци. Така се получават вълни - например в една и съща седмица се пише само за едно. Следващата - за друго. Разнообразност - липсва? Лични предпочитания - сякаш заличени? Нима вече една и съща книга се оказва перфектното четиво за всеки?

Трябва да бъда коректна като кажа, че това не е ново явление, появило се с присъединяването на нови личности към малката отворена/затворена общност. Имаше си го още когато започнаха да се заформят първите групи, съсредоточили фокуса си върху young adult заглавията. Само дето тогава не беше в такива размери, защото всички се стараехме най-малкото да съобразяваме писането един с друг, така че евентуалните читатели да могат да се запознаят с нещо различно във всеки следващ сайт. Също така - до някъде отказвах да го приема. 

Помня как един ден, когато все още имах профил в ask.fm, получих въпрос, свързан с "Наследницата", мисля. Гласеше нещо от сорта, че писането на ревюта е състезание между блогърите - кой ще напише пръв, как ще го напише. Общо взето - същото, което казвам и аз - еднообразност, ескалираща до открито "надбягване" кой ще заеме първото място в някакво несъществуващо състезание, само и само да е писал, да го има черно на бяло. С голямо пренебрежение отговорих на този коментар, твърдейки, че няма нищо такова. Всъщност не помня много добре. Същността на това, което искам да кажа, е, че човекът, който тогава се осмели (макар и анонимно) да ми каже това, беше напълно и сто процента прав в това да обвини в еднообразност мен, но заедно с мен и обществото, поело по грешния път. Грешен път - силно казано. Не мисля, че има грешен път, щом всеки следва това, което му харесва. Въпросът е, че в един момент това "лично предпочитание" започва да бъде съобразявано с общото течение, и след това абсолютно претопено в една малко безсмислена тенденция, която днес наблюдавам в известията във фейсбук/google+. (Предполагам, че хубавото от тази ситуация е, че знам кои са новите и набиращи популярност книги, без да си правя труда да следя отделните издателства, понеже абсолютно всички блогъри, които чета, пишат за нея.)

От сегашната ми позиция нямам особено право да критикувам или да давам съвети на когото и

да е, защото сигурно много малко хора вече знаят Stormy garden като блог, какъвто тебе преди една или две години. Не претендирам да имам същата позиция в тази общност, каквато имах тогава. Но това не значи, че все още не съм силно заинтересувана от нея и не се опитвам да следя новостите - независимо дали са разочароващи или не. Едничкото ми желание на този етап е някой ден да отворя blogger, за да разгледам пропуснатите постове, и да видя по-голямо разнообразие от жанрове, мнения, заглавия. Защото това е главният проблем, който в момента сякаш възпира блогърите да бъдат приети като хора, способни да пишат качествено за литература в контекста на изискванията, които имат читателите. Ще ми се за видя експеримент, не придържане към това, което всеки знае, че ще бъде харесано на всяка цена. Лесно е да се следват вече очертаните пътечки. Вече не става въпрос за количество, а за качество. 

"Нямам нищо за четене..."

... при положение, че около 40 от заглавията на рафтовете ми са непрочетени, е много чудновато изказване. Знам, че и вие, четящите, често употребявате тази фраза. И ви вярвам - съдържа абсолютна истина. 

Преди около седмица реших да поразместя книгите си и да отделя всички непрочетени, за да ми е по-лесно следващия път, когато избирам какво да чета. Отделих едно малко рафтче и там "набутах" около 40-те, чакащи своя ред. Но едва няколко дни след това застанах отпред със скръстени недоволно ръце и пуфтейки казах на сестра ми "Нямам нищо за четене". Как така? Ето го, целият ред отпред е с 40 непрочетени заглавия. 40. Това със сигурност не е нищо. 

Това също е истина. Но... кога са купени тези четиридесет книги? На колко бях, когато ужасно много исках да ги прочета? Какъв жанр са? 

Исках да повдигна тази теза, защото много често чувам приятелите си да говорят за непрочетените романи с явно нежелание. Всъщност това беше и причината да отделя моите от всички останали, вече четени. Очевидно е, че всеки читател има какво да чете. Ситуацията наподобява малко онази "Нямам какво да облека", която всички много добре познаваме. 

Та, замислих се каква всъщност е причината аз лично да употребявам фразата, и стигнах до няколко водещи точки: 1) Просто искам някоя новопубликувана книга, която представлява по-голям интерес; 2) Книгите, които имам, ми се струват банални, понеже вече съм чела десетки със същия сюжет; 3) В reading slump съм и просто нищо не ми се чете; и 4) Купих тези книги преди четири години, когато навлизах в книжния свят, и просто вече нямам никакво желание да ги чета.

В нито една от тези четири точки няма нищо грешно. Да, кофти е да съм в reading slup. Да, нови книги постоянно излизат и със сигурност ги искам всички, особено ако са различни по идея и осъществяване. И е абсолютно нормално да не проявявам интерес към някое криминале, което съм си купила на 14, понеже съм си мислела, че ще ставам Поаро. За съжаление, измъкване от този омагьосан кръг на купуване и зарязване на стари заглавия, едва ли има - то е чисто и просто част от същността на читателя. Да не забравяме, че за него е дори удоволствие да плува в непрочетени книги, непрекъснато добавяйки нови и нови към колекцията.

"Любимата ми" част от това фиаско е онзи момент, когато някой роднина или приятел ме попита "Защо продължаваш да си купуваш книги при положение, че имаш толкова много, които не си пипнала?". И вас са ви питали, нали? Никога не съм намирала смисъл да изпадам в подробности точно защо не съм чела глупавото копие на "Дивергенти" или старата осакатена класика, която лежи под всички други томове. Смисъл намирам в търсенето на решение на този проблем. А единственото, до което достигам, е сбогуване с всичко, по-старо от две години. За да ви докажа правотата си - погледнете рафтовете си и пребройте всички заглавия, които стоят там повече от две години и които продължавате да отлагане "за следващия път". Щом нито един път през тези 730 дни не сте ги започнали, какъв е шансът да го направите занапред?
Задълбах малко повече, отколкото ми се искаше. Мисълта, от която тръгнах, беше, че "Нямам нищо за четене..." е абсолютна истина. Но зависи само и единствено от читателя дали тази реплика ще се превърне в мантра за всеки път, когато стане пред рафтовете, за да си търси четиво. Колко често ви се случва да си я казвате? Колко книги имате вие, но все пак нямате нищо за четене? Споделете мнението си в коментарите - мислите ли, че това положение е ок, как го избягвате? Държите ли на книгите от преди години или именно те са в основата на проблема?  И като цяло - защо вие казвате "Нямам нищо за четене."?

Непрочетените книги

Като запален читател знам чувството да влезеш в огромна книжарница и пред теб да се появят множество рафтове с подредени десетки книги, които ти искаш. Понякога не се отдавам на изкушението да грабна десетина и да похарча последните си пари, но има случаи, в които взимам всичко, което ми харесва, и купчинката с непрочетени книги у дома се удвоява.

Деля читателите основно на два типа - тези, които искат да прочетат книгата и да продължат напред, и тези, които искат да колекционират книгите, които четат, независимо кога ще стигнат до тях.

Аз се причислявам може би към втория тип - обичам да притежавам любимите си книги, да мога да ги отворя по всяко време и да препрочета любим момент. Но за сметка на това мразя да виждам книги, купени преди три години, да стоят недокоснати. Притежавам няколко такива.

Мисля, че е важно да купуваме книги, за които сме наистина развълнувани, а не някакви случайни, чието име просто сме чули или прочели някъде в пространството, и "Ами защо не, някой ден евентуално може да я прочета". Когато искате въпросната книга страшно много, вероятността да я прочетете веднага е много пъти по-голяма, отколкото книга, която сте купили от Славейков, например, защото е намалена, а "Някой в оная група във фейсбук качи снимка с нея (и маникюра си) на плажа".

В момента броят на непрочетените ми книги е около тридесет. Това е сравнително малко,
имайки в предвид купчинките с TBR книги на други блогъри. Опасявам се обаче, че може би никога няма да прочета 3/4 от тях, защото вече стоят втора или трета година. Може би когато съм ги купувала съм си мислела, че са страшно интересни и реално съм имала желание да ги прочета, но вече нямам намерение нито време да се върна към тях, защото книги, които искам, продължават да излизат постоянно. И това е в реда на нещата. Много пъти съм искала да пиша по тази тема и в близкото бъдеще ще дам глас на въпроса за всички онези томчета, които стоят по рафтовете, но сякаш са невидими, щом започна да търся нещо за четене.

Колекциите от книги са важни за хората, които са ги чели и намират нещо специално в тях. Демек - аз. Сигурно в близкото бъдеще няма да се разделя с поне 90% от заглавията, които притежавам, защото ги смятам за безценни, що се отнася до всички преживявания и спомени, свързани с тях. Това е и причината с всеки изминал ден да затъвам все повече и повече в купчинки по земята, да се удрям в окачените по стената библиотеки и да се катеря по столове, за да търся място за някоя друга прочетена книжка.
Но всичко е наред. Непрочетени книги винаги ще има. Малко или много, те са част от професията Читател. И всъщност на мен, а предполагам и на много от вас, ми носят безкрайно щастие. (Освен в моментите, в които са останали само заглавия, изпаднали от задължителния tbr списък преди месеци и години) Затова не се притеснявам. Обичам да купувам книги. Често си позволявам да чета по-нови, заменяйки такива, чакащи реда си от много време. Обичам и да пренареждам непрочетените си книги, да ги разглеждам, припомняйки си защо съм ги купила и колко много всъщност искам да преживея описаните в тях истории. Избрала съм да бъда колекционер на приключения. А към колекциите ми се причисляват и всички онези, които все още не съм преживяла.
Ами вие - колко непрочетени книги имате? Страхувате ли се от бройката? Налагате ли си ограничения, когато влезете в книжарница? Купувате, за да допълните ценна колекция, или в повечето случаи изданията са "просто още една добавена книга"? Искам да знам мнението ви по темата, най-вече защото непрочетените книги са важни и като запален читател искам да предам посланието, че това да имаш малко или много недокоснати заглавия не е повод за срам или притеснение. Ще се радвам, ако се включите в дискусията!

Бях книжар в Orange за един ден

Бях книжар в Ориндж за един ден и това се оказа едно от най-впечатляващите и вълнуващите ми преживявания! 

Чудя се от къде да започна с този пост, защото, както винаги, когато съм страшно развълнувана, нямам търпение да спомена всичко, да изразя емоциите си, да изхвърля всичко, за да разберат и други за страхотното нещо, случило ми се. Но днес събитието изисква малко хронология с цел тези от вас, които не са чули за кампанията, да разберат малко повече.

Преди около месец видях във фейсбук, че Orange Center организира събитие, озаглавено "Стани книжар в Orange за един ден", което беше насочено само и единствено към читателите на възраст между 7 и 18 години. Последва много четене на публикуваната информация, разговори с приятели, желаещи да се включат, и час-два писане на първото (отнасящо се за вид работа) мотивационно писмо. Бях нервна и малко несигурна дали честността, изразена там, няма да ми изиграят лоша шега, но все пак го изпратих. Няколко седмици по-късно получих обратен мейл - бях одобрена за първата група младши книжари! Започна се чакането на интервюто. В деня, в който бе насрочено то, станах, изпълнена с желание - исках да получа възможността наистина да поработя, да се запозная както с организаторите, така и с децата, които също са кандидатствали и са потенциални нови книжни приятели. Искаше ми се да изпитам и собствените си способности - как ще се справя на интервю, ще преодолея ли бариерата за разговор с много непознати хора, а след това исках да разбера ще мога ли да приложа всичко това на практика между рафтовете с книги.

Интервюто беше емоция, която няма да забравя. Беше първото в живота ми и мисля, че се получи по най-блестящия начин. Благодаря за това на Деси, която организира събитието, Вал от "Детски книги", и всички други деца, които ме заредиха и развълнуваха през краткото ни време заедно. Беше... невероятно! 

27 август, днес, беше работният ми ден. Ето тук вече мислите ми се объркват и биват изместени от желанието да пиша и пиша колко страхотно беше. Наистина беше! 

Посрещнаха ме с широки усмивки, невероятно настроение, желание за работа, без никакво отегчение или умора! Накараха ме да се почувствам точно на мястото си - мен и Натали, "колежката" ми за краткия работен ден. Получих униформата и баджа си. Бях разведена из цялата книжарница, страхотните момичета и момче от Orange на Графа показаха и на двете ни всяко кътче, всеки рафт. Получихме шанса да помогнем с подредбата на доставени книги, а също подреждахме няколко централни рафтчета. Имахме дори собствено, отрупано (макар и не цялото) с книги, които сме чели и горещо препоръчваме! И научихме толкова много! За книжарницата - от това как функционира, през подредбата, зареждането на нови книги, времето за усилено посещение от клиенти, та чак до търсенето в базата данни, "ЕГН-то" на книгите и малко от процеса по разплащане. Говорихме много - имаше моменти, в които нямаше хора или само един-двама, обслужвани от един член на екипа, и затова имахме възможност да обсъждаме книги, интереси, желания, дори образование. 

Няма и час след стъпването ми в това магическо място и си обещах едно - някой ден, може би след година-две, отново ще се върна, но този път не като човек, търсещ книга, а като такъв, който е готов да направи всичко възможно, за да намери ново любимо заглавие за клиенти. Да - нагледно видях, че професията на книжаря не е най-лесната, но пък от друга страна е толкова ценна, вълнуваща, развиваща се... За краткото време, с което разполагах този ден, се убедих, че не напразно години наред си мечтая да работя там. Бях влюбена в идеята, а днес съм влюбена в реалността на това да работиш с книги. Някой ден...

Всичко, изброено досега, е ценно. Благодарна съм, че кампанията бе организирана и осъществена по невероятен начин. Страшно съм щастлива, че имах шанса да съм в първата група младши книжари! Благодаря!

Но най-големите благодарности днес дължа на старши книжарите - те приобщиха мен и втория младши книжар към екипа си, показаха ни, че книжарницата е истински втори дом. Доказаха ни неведнъж какво богатство е да разговаряш с хора, дадоха ни възможност да изразим себе си чрез книгите и какво ли още не... Именно те направиха преживяването толкова вълнуващо! Затова благодаря! (И да, мерси, че ми приехте поканата за приятелство във фейсбук :D)

Обобщено... не е възможно да се предаде този ден. Написах всичко. Изживях го, забавлявах се, усмихвах се, получих възможността да се докосна до работата и се влюбих в нея. Надявам се всички други деца по книжарниците на 27-ми да са изпитали същото, да са срещнали нови хора и да са създали силни приятелства! Дано и тези, които ще работят през следващите месеци, да обикнат работата - със сигурност ще мина през някоя книжарница, за да получа някоя друга препоръка! А ако някой ден видите, че кампанията е стартирана отново - не се колебайте и кандидатствайте! Опитайте! Обещавам ви - ще преживеете вълнение, което едва ли някога ще забравите! 

Слънцето и книгите

Безброй пъти съм казвала и ще продължа да повтарям, че лятото е един от любимите ми сезони за четене. Изглежда не само на мен, а на много голяма част от четящото общество. 

Преди няколко месеца пуснах пост, именуван "Дъждовният ден и книгите", в който отбелязах, че не обичам стереотипи и се опитвам да спазвам дистанция от тях, но отново - не мога да се сдържа. Емоциите от вече миналата ми морска почивка все още ме държат и ме мотивират да посегна отново към тематичен пост. Днес искам да споделя с вас няколко заглавия, които ми се струва, че могат да бъдат оценени по-високо през лятото, отколкото през който и да било друг сезон. Както винаги - всички са минали личния ми "тест за издръжливост" и ги препоръчвам! Ако съм писала ревюта, то те ще бъдат отбелязани в заглавията на съответната книга.

1. "Онова лято" от Лорън Уилиг

Книгата е една от първите, които получих от издателство в замяна на ревю. Но всъщност не това е най-яркият ми и ценен спомен. В случая самата история на Уилиг превъзхожда всичко останало - тя е една от най-впечатляващите и интересни, които съм чела извън young adult категорията. Препоръчвам я като лятна книга, защото освен заглавието, което лесно се свързва със сезона, действието е смесица между contemporary и мистерия, примесени с малко трилър и любовна история - демек всичко, което искам, за да прекарам един чудесен ден на плажа. Или поне чудесни почивки между плуването. 

2. "Да остана ли?" от Гейл Форман

Темата на "Да остана ли?", а също и чувството, което поражда у читателя, зе отдалечава доста от това, което сме свикнали да четем като препоръки. Но все пак искам да я включа, защото не винаги комедия, развиваща се в слънчев европейски град, е перфектното четиво за запълване на времето. Понякога ми се иска да хвана нещо по-тежко, със сюжет, който ще провокира чувства, който ще ме накара да мисля и съпреживея трагедията на героите, без да я забравя няколко часа, след като затворя последната страница. "Да остана ли?" е само една между десетки заглавия, които можех да включа тук. Избрах нея, защото в сравнение с останалите, ме накара да плача. И не говоря за малко насълзяване на очите, а пакет носни кърпички и маратонно гледане на филма (в рамките на уикенда го изгледах пет пъти, ако не греша).

3. "Изборът" от Кийра Кас
Ще се учудя, ако все още има хора, които не са чували за поредицата "Изборът" на Кийра Кас. Постоянно се появява по различни групи за четящи и това страшно много ме радва. Всъщност тя влиза в списъка ми с най-най-най любими поредици и върви ръка за ръка с няколко лични и много скъпи спомени. Но да - лека, безкрайно забавна, с приятни герои, които предизвикват много различни мнения и емоции, мисля, че както първата книга, така и цялата поредица на Кийра Кас е напълно подходяща за горещия сезон.



4. "Кралици на красотата" от Либа Брей
За първата издадена в България книга на Либа Брей писах преди три-четири години в първия блог, посветен на книги, който водех. Той вече е личен и неподдържан, и затова няма как да ви дам линк към ревю за нея. Но нищо не ми пречи да споделя бързо-бързо следното: "Кралици на красотата" е великолепна! Забавна, изпълнена с ирония и скрит зад нея упрек към пластмасовото общество. Много и различни герои и интрига са сред качествата, които правят книгата ценна и не за изпускане! Откакто я прочетох, тя заема почитно място в списъка ми с любими заглавия, напомнящи за пътувания и приключения - точно като "Изборът".

5. "М като Магия" от Нийл Геймън
Не съм фен на сборниците с разкази - признавам си. Но съм забелязала, че именно през лятото съм по-склонна да посягам към тях. Особено когато не ми се чете нещо свръх дълго и със сложен сюжет, чието схващане ще ми отнеме повече усилия, отколкото съм готова да посветя. Наскоро прочетох първата си книга на Нийл Геймън (след много четене за автора като цяло по групи, блогове и други сайтове) и съм приятно изненадана. Не всички разкази ми харесаха, но въпреки това смело препоръчвам книгата на тези от вас, които проявяват интерес към Геймън или съответния формат на издания. Тематиката е интересна, граничеща с плашеща, което за моите вкусове си е плюс.

6. "Къде си, Бернадет?" от Мария Семпъл
Весела книга, не много дълга, но не и къса, която четете сякаш за час-два. Преди време писах за нея подробно, затова ви препоръчвам да прочетете оставеното ревю. Но ако нямате такова желание - съвсем обобщено: все ще намерите нещо, което да заобичате в "Къде си, Бернадет?", независимо от възрастта ви. Дори ако сте от читателите, търсещи нещо не чак толкова ангажиращо - книгата е лека, приятна, минава и заминава, но все пак оставя приятно, сладникаво чувство на задоволство.



7. "Рисунка за Айла" от Стефъни Пъркинс
Списък за летни книжни препоръки няма как да мине без някое от трите заглавия на Стефъни Пъркинс. И трите части от допълващата се поредица са страшно сладки, завладяващи и любими, но съм избрала да изкарам на по-преден план "Рисунка за Айла", последната, защото при нея по-изразен е мотивът за пътуването. Лятото винаги се асоциира с пътуване до някоя чужда страна или най-малко до морски или планински курорт. Затова смятам, че историята на Джош и Айла е напълно подходяща. 

10 неща, които могат да се случат на читателите, докато са на почивка

1. Когато не знаеш колко свободно време ще имаш за четене и за всечи случай на мястото на дрехите в багажа прибираш десетина книги.

2. Но всъщност пак не си взел достатъчно и трябва през ден да ходиш до книжарницата в града, в който си, за да търсиш нови.

3. Когато се окаже, че единствената книжарница е пълна с книги, които вече си чел (или още по-лошо - канцеларски материали) и трябва да пътуваш до най-близкия голям град.

4. Всеки път, когато онова малко дете на плажа мине покрай теб, хвърля пясък върху книгата и право в устата ти.

5. Когато слънцето пече толкова силно, че не можеш да прочетеш дори ред.

6. А в следващия момент "лекият бриз" прави защитна преграда от летящ пясък пред лицето ти, нищо, че ти се опитваш с всички сили да се върнеш към книгата.

7. Когато след дълга нощ, прекарана в четене, забравиш да прибереш книгата в плажната чанта и си принуден да слушаш чужда реч и непривлекателни разговори в почивките между влизанията в морето.

8. Когато на плажа те попита за книгата ти с цел сам да изпадне в безкрайни обяснения за живота и вселената.

9. Когато приключиш много тъжна книга на плажа, но си принуден да сдържаш емоциите си, защото иначе всички стотици хора наоколо ще разберат колко истеричен може да бъде плачът ти.

10. Когато най-сетне се прибереш у дома, започнеш да разтоварваш книгите си и осъзнаеш, че си забравил любимите си в онова малко чекмедженце на нощното шкафче в хотелската стая.

10 неща, които читателите мразят да чуват

1. "Съжалявам, преди само няколко минути продадохме последната бройка от книгата, която търсите..."

2. "Преводът на любимата ви книга ще бъде отложен с още половин година, за което искрено съжаляваме."

3. "През целия си живот съм чел/а една-единствена книга!"

4. "Книгата няма да има допечатка."

5. "Знаем, че планът бе тази история да приключи с първата книга. Но имаме изненада - предстоят още осем, които ще повтарят абсолютно същите грешки на главните герои в пътя им за надмощие над злата сила!"

6. "Да, ами... Забравих книгата, която ми зае, вън, и една птичка я наака. Съжалявам!"

7. "Хей, планирам да отида до книжарницата. Сещаш се, онази с многото книги. Искам да си купя химикалка."

8. "Аз наистина не мога да разбера какво му е вълнуващото на този панаир на книгата."

9. "Обожавам книгите! Най-добрата, която съм чел/а е "Вината в нашите звезди" от Джон Грийн. Заради нея чета малко, но качествени заглавия. Те са си предимно негови де."

10. "Какво имаш в предвид с това, че приятелят/ката ти е герой/иня от роман?"

10 от най-добрите моменти от Shadowhunters (The Mortal Instruments)

1. Когато Саймън се опълчва на Джейс за първи път.(1x6)

2. Първата целувка на Малек. (1х12)

3. Когато Клеъри иронизира магическите движения на Магнус в паралелния свят. (1x10)

4. Когато Алек се опитва да разсее жената в полицията. (1x7)

5. Adiós -Adiós моментът между Изабел и Рафаел (1х13)

6. Когато в паралелния свят Изабел намеква, че си пада по Валънтайн (1х10)

7 Когато Клеъри слуша инстинкта си и убива "Джейс" (1x7)

8. Когато Клеъри влиза в полицията и "вдига скандал" на Джейс, за да не изглеждат подозрителни (1х7)

9. Всички малки Сизи моменти в епизода с паралелната вселена (1х10)

10. Когато телефонът на Клеъри звъни, докато е невидима за мунданите (1x5)