"13 причини защо" пет години по-късно

Новината, че ще излиза сериал по "13 причини защо" преди няколко месеца, ме върна пет години назад, към първата ми година в гимназията. Прочетох книгата бързо - за ден или два - и не я коментирах много. Не беше защото не ми беше харесала, нито пък защото нямах какво да кажа. Напротив. Точно тогава бях създала първия си блог за книги и се впусках в разточителни писания за всяка една, до която можех да се добера между писането на думи по испански по стотици пъти. Причината беше усещането, с което ме остави романът на Джей Ашър. Тематиката. Историята, която на пръв поглед ме жегна съвсем леко. След това започнах да разпознавам ситуации от страниците в личния си живот - малки, не толкова драматични, колкото тези от живота на Хана, но подобни и напълно достатъчни, че да ме накарат да обмисля много от пътищата, които стояха пред мен точно в този момент.

Тринадесетте епизода ми напомниха за тази година и емоциите покрай прочита на "13 причини

защо". Проточих гледането им във времето - скептицизмът тук надделя, подходих с доста съмнение към интерпретацията на историята незаслужено по една причина - не помнех особено много какво се случваше в оригинала. Това се потвърди още с пускането на първия епизод. Няма как да забравя Хана, Клей, училищната обстановка и уолкмена, чрез който за една нощ тийнейджърът изслушва касетите на вече мъртвата си приятелка. Първоначално не знаех как да реагирам на това, че дори малкото ми спомени от първоизточника са променени в адаптацията. Но с всеки следващ епизод трагичната история започна да ми се струва добре подредена, логична, интересна и много, много тъжна, както можете да предположите.

Има три основни неща, които искам да коментирам, и ще започна от свързващото ги, за да бъда последователна - адаптацията по книгата. Както написах няколко реда по-горе, веднага забелязах разминаванията между романа на Джей Ашър и версията на Нетфликс. Забележими, но абсолютно логични. (За някои от тях можете да прочетете в статията на Popsugar.) Защото тук става въпрос за сериал, предназначен за широката публика и целящ да провокира емоция. От тази гледна точка разбирам защо вместо една за една нощ, Клей изслушва касетите за няколко седмици. Разбирам защо социалните мрежи са фактор в тази версия на трагичната история, също и защо подредбата на записите е различна. Мисля, че екипът, работил по предаването, е свършил перфектна работа с пресъздаването на тягостните емоции, които се надграждат чак до последния епизод на сезона. Градацията в това отношение е осезаема - вижда се както от значимостта на записите върху касетите, така и от действията на героите в спомените и в настоящето. Това, разбира се, няма как да се случи без страхотен каст, какъвто е този на "13 причини защо". 

Когато обявиха заснемането на продукцията ме беше малко страх, че ще изберат актьори,

които са далеч от възрастта на героите или най-малкото не приличат на гимназисти. Щастлива съм, че това не се случи. Катрин Лангфорд е като че ли перфектният избор за Хана - не само оправдава очакванията на читателите що се отнася до външността на героинята, но и представя бавния процес към окончателното решение да прекрати живота си по начин, който кара нас, гледащите, да вярваме, че нещо нередно се случва, кара ни да бъдем съпричастни и да се страхуваме за

съдбата ѝ. Може би има моменти, в които играта ѝ изглежда като преиграване, но това, разбира се, е от човек до човек, в зависимост от това как индивидът приема дадената ситуация. Или, с други думи казано, играе по начин, по който предразполага зрителите да се поставят на мястото на героинята. Това се отнася и за Дилън Минет в ролята на Клей Дженсън. Катрин е убедителна в представянето на вътрешните борби на Хана, но Дилън е два пъти по-добър, заради което бих казала, че Клей ми е най-близък до сърцето. Докато четях ми беше все тая какво ще се случи с него, не ме интересуваха чувствата и действията му. Но пък по време на сериала буквално нещо ме стягаше в гърлото докато гледах как се обвинява, как се опитва да разбере и след това да постъпи по най-добрия начин. 

Адмирации към останалата част на каста (Christian Navarro, Alisha Boe, Brandon Flynn, Justin Prentice, Miles Heizer, Ross Butler, Devin Druid и т.н.), които, по мое мнение, са се справили перфектно с изобразяването на всички тези различни характери и индивидуалности, на всички тези хора, борещи се със свои собствени демони, заради които се превръщат в чужд такъв. Особено Джъстин Прентис - точно две минути екранно време му бяха достатъчни, за да ме убеди, че трябва непременно да мразя героя му. 

Като забележка мога да добавя само едно нещо. Страшно много усилия са вложени в изграждането на някой герои като Алекс, Джъстин и Джесика - показани са техните предистории и съдбите им са много тясно свързани с останалите персонажи. Но има и такива, които са там, просто за да има допълнителна драма, още малко трагедия към вече отчайващата ситуация, като Шери и Раян. Освен в собствените си касети, те не са от особено голямо значение, което някак си противоречи на идеята, че всеки индивид има голямо влияние върху хорските съдби, която лансира предаването. 

Сюжетът на "13 причини защо" се върти около някои теми, които предизвикват спорове -

сексуално насилие, депресия, самоубийство, т.н. Както винаги, отборите са два. Единият е на тези зрители, които смятат, че те са представени романтично, изглеждат лесни за преодоляване и значението им е омаловажено, и другият - на останалите, които виждат изобразените психически проблеми и действия, свързани с тях, като напълно автентична извадка от действителността. Трудно ми е да заема позиция в спора, тъй като нито мисля, че ситуацията е оцветена в розово, нито пък съм достатъчно запозната с депресията и всички останали tw теми в шоуто, за да мога да твърдя, че са напълно реалистични. Не мога да отрека обаче едно - ако не друго, то събитията и героите с техните проблеми и вътрешни борби провокират размисъл. Карат зрителите да си задават въпроси и да мислят малко повече за това какво е тяхното влияние върху нечий чужд живот. Сигурна съм, че сте видели онези туитове "13 причини защо ме научи да се държа по-добре с хората". Малко възможно, но пък стъпка напред към осъзнаването поне на част от тези, които са имали шанса да гледат. Темите са важни, въпросите също. Едно предаване не може да даде всички отговори или да предостави решение за проблемите. Но за сметка на това е способно да предизвика дискусия и повече хора да започнат да говорят за неща, които, по някаква странна причина, все още са табу във века, в който живеем. "13 причини защо" несъмнено бележи успех в това отношение - след излъчването му сякаш абсолютно всички започнаха да говорят. Чудесно! Стига да не се стига до свръх интерпретации. Попаднах на много статии, в които родители изказват притесненията си най-вече от сцената със самоубийството на Хана, която е изключително графична. Притеснението, че децата им могат да повторят това с мисълта, че отнемането на собствения си живот е правилното решение на проблемите, е естествено. Разбира се, че може да се случи. Но не и ако родителите, които знаят за какво става въпрос в сериала, използват възможността за сближаване и провеждат разговори с децата си на тези теми, които, надявам се, ще продължават да придобиват популярност именно за да бъдат предотвратявани трагедии като тази на Хана Бейкър.

В заключение - книгата на Джей Ашър е страхотна, все още е една от тези, които редовно препоръчвам. Но сериалът е просто великолепен! Историята е представена по прекрасен начин, всички ключови моменти са там, но заредени с още повече емоция заради обхвата на картината, в който са включени не само трепетите на Клей и Хана, но и на тези, виновни за съдбоносното решение, което взима момичето. От сценарий до музика - всичко е направено, за да провокира максимално много реакции, при това успешно. Изключително щастлива съм, че ще има втори сезон, защото нямам търпение да получа отговори на всички неотговорени въпроси след отворения край на последния епизод. Силно се надявам да видя резултатите от предаването на касетите по реалистичен начин. Надявам се да бъдат повдигнати други теми, на които обществото трябва да обърне повече внимание. Екипът, който работи по сериала, има страхотна възможност в ръцете си. Дано се възползват и втори сезон е дори по-силен от първи!

/снимки - google.com/

Нека Спотлайт напишат статия за нефункциониращото софийско метро #Blogmas2016 Ден 5

Диляна ми е като майка омг

Днес е паметен ден, защото най-накрая в ежедневието на Ева се случиха достатъчно интересни неща, че да напише няколко километра пост, който да не е 90% кпоп или нещо, свързано с Корея. Всъщност тия "интересни" неща, дето преживях днес, са и причината да пиша днешния пост в 11 часа - около 30 минути, след като се прибрах. Но, нека да ви кажа какво се случи на пети декември 2016 година.

Принципно понеделниците не са ми най-омразните дни, но не ги и обичам, по простата причина, че когато реша, че понеделникът ми ще е як, то той е точно обратното. Вие сами можете да кажете като какъв определяте моя. Станах сравнително рано - около девет часа, и си позволих да се поизлежа, защото наистина нямах никаква мотивация да уча. Имах късмета майка ми да ме закара на училище днес, демек не се мъкнах по градския час. Пътят от училището ми до нас е около 15 минути с кола, но, понеже няма пряк транспорт, съм длъжна да обикалям. Та, пристигнах и си полегнах аз на чина, който беше огрян от топлото слънчице. Даже по едно време си поспах.

Цялата ни програма беше разместена днес заради проекта на двете ми най-добри приятелки, свързан с киното. Те организират две ходения до Дома на киното - събираме се целия клас и ходим да гледаме филми, печелили Оскар. Днес беше първата прожекция. Но има време, докато стигна до тази конкретна част от разказа.

Та, миналата седмица господинът ни по испанска литература го нямаше по болест. Щастливи от този факт и обнадеждени, че няма да се появи и днес, целият клас се изсипахме неучили и мотивирани да си слушаме музика и да спим, докато стане време да се изнесем дружно като първи пичове. Но не. Не, не, не. Познайте кой се появи на вратата на класната ни стая преди часа по испанска литература. Нашият любим (съвсем искрено!) господин. Свали си шапчицата той, разказа ни как тъкмо влязъл в училище и колегите му казали "Арее, отивай при тия, имаш час", ама понеже той не знаел, че програмата е променена, им се накарал и си седнал на диванчето да чете вестник. Хората, все пак, го убедили да се качи, та той нямал избор и влязъл. Както казах, целият клас не бяхме подготвени психически да го видим, пък камо ли да ни изпитва. Затова се заехме със спасителната мисия - да баламосваме Вълков 40 минути, за да не се сети, че имаме урок за учене. И така моята другарка в престъпленията Мелиса, аз и две от момчетата ни се заехме да спорим с него - при Иван Асен II ли е най-голяма територията на България, или при Самуил. Последваха 40 много напрегнати минути, в които баламосването се превърна в чиста караница, в която Вълков ни викаше "Тъпациии, няма да вярвате на тоя учебник, ваще баби са учили по него, нищо не знаете!", на което аз отвръщах "Ааа не, баба ми е историк!", Мелиса: "Аз ходя на уроци, при Иван Асен е, не виждате ли, че тука стига до Солун?", Светльо: "Bruja, защо не отчиташ измененията на североизточната ни граница?", а Наско: "Александър Македонски не е македонец". Така и не разбрахме как последното се връзва с темата.

Изгубихме часа в спор по въпрос, чийто отговор едва ли ще получим, защото госпожата ни по история, за добро или за лошо, няма да бъде на училище до четвъртък. Път от часа в петък аз ще отсъствам заради малкото, сладко изпитче по английски, което, според господина ми но английски, не вАжи, защото е платено. Нищо не знам, като си плащам за изпит. Вие също, имайте го в предвид.

Та, някъде там, по средата на спора, моята прекрасна и адекватна Диляна, която организира ходенето но киното, осъзна, че е забравила всичките 27 билета, с които трябва да бъдем допуснати, у тях. Та се наложи да си тръгва по-рано. Така започнаха злочестията. Спирката на трамвая ни беше преместена. Тръгнахме в грешната посока. Стигнахме по-късно от планираното. Общо взето не знаехме къде да слезем (аз не знаех и заради това ми се смяха). Бутахме се 20 минути на опашка по някаква причина, която така и не беше изяснена. 

Най-накрая влязохме и общо взето гледахме супер смисления "Спотлайт". В края, разбира се, имаше хора, които се опитаха да убедят останалите, че тоя филм Оскари не заслужава и е пълна загуба на време. Госпожата ни по свят и личност пък декларира, че е интересен само и единствено заради събитията, стоящи зад него. 

Но както и да е. С моите приятелки игнорирахме тези коментари и си тръгнахме. Двете продължиха към трамваите, а аз поех към метрото, без да знам, че два или три часа по-рано се е случила авария на Софийски. Та, тичах, за да си хвана влакчето, седнах си с две слушалки и зачаках да тръгне. Но мина една минута, хората влизаха и излизаха. Чак тогава се досетих да си сваля слушалката. "Внимание, тази вечер влакове до Младост няма да има!". Чакай, чакай. Какво? В продължение на 3 минути се чудих какво става и как така спират единствения транспорт, с който мога да се прибера от тая точка на София. В крайна сметка бях принудена да сляза и да извървя повече от километър в убийствения студ, докато стигна до най-близката спирка на автобус, който води до моя квартал. От Сердика до Софийски. Може би, софиянци, не ми звучи толкова много, ама, повярвайте ми, ще ви се дореве, когато трябва да го изминете това разстояние в студа, без ръкавички и идея колко трябва да си отвисите на спирката и дали че има място за вас в автобуса, понеже кой знае колко хора са се оказали в същото положение. 

Добрах се до спирката успешно и започнах да пиша на приятелките си за случващото се, ядосвайки се, че от студа екрана на телефона ми отказва да работи. В този момент до мен застана момче, вдигна телефона си и заяви, явно на приятел от другата страна на линията, "Да, досега бях в Дом на киното, гледахме "Спотлайт". Да, филмът беше невероятен. Малко тежък, но все пак.". При което реакцията на Ева - да се вторачи в прити момчето и да не сваля поглед, докато не разбере повече. Оказа се, че е от моя квартал и също е ходило тоя километър, за да може да се прибере. Това разбрах от разговора, преди той да приключи. И за да не бъде неудобно, аз вкарах отново слушалките в ушите си и си дадох сметка, че те не са включени в телефона, чак когато всички хора се обърнаха към мен, щом припевът на Blood sweat and tears на BTS огласи спирката. Failed. 

Резултатът от тази вечер е... а ми, прибрах се късно, измръзнала, но пък развеселена от всичко, което се наложи да преживея. Все още не мога да разбера как не са успели за почти четири часа да поправят аварията в метрото, но... здраве да е. Поне се получи достатъчно дълъг пост. Ако сте стигнали до тук - евала за нервите да прочетете днешните глупости. Поздравявам ви с днешната песничка - може би трябваше да поздравя и всички хора на спирката, гледащи ме странно. Сигурно си мислеха, че слушам някаква странна чалга. 

10 от най-добрите моменти от Shadowhunters (The Mortal Instruments)

1. Когато Саймън се опълчва на Джейс за първи път.(1x6)

2. Първата целувка на Малек. (1х12)

3. Когато Клеъри иронизира магическите движения на Магнус в паралелния свят. (1x10)

4. Когато Алек се опитва да разсее жената в полицията. (1x7)

5. Adiós -Adiós моментът между Изабел и Рафаел (1х13)

6. Когато в паралелния свят Изабел намеква, че си пада по Валънтайн (1х10)

7 Когато Клеъри слуша инстинкта си и убива "Джейс" (1x7)

8. Когато Клеъри влиза в полицията и "вдига скандал" на Джейс, за да не изглеждат подозрителни (1х7)

9. Всички малки Сизи моменти в епизода с паралелната вселена (1х10)

10. Когато телефонът на Клеъри звъни, докато е невидима за мунданите (1x5)

Финални впечатления от Shadowhunters (The Mortal Instruments)

След тринадесет седмици лутане между ежедневните задачи и света на Ловците на сенки, представен през призмата на Freeform, последният епизод на Shadowhunters е излъчен, а аз съм малко тъжна, че ще трябва да чакам твърде много време, за да продължа забавлението. 

Има толкова много неща, които искам да кажа за този сериал, но се чувствам длъжна преди да започна да спомена две неща. Първо - ако не сте гледали епизодите или не сте чели книгите, то вероятно ще прочетете детайли от сюжета, които могат да развалят преживяването ви. Второ - ако смятате да изразите негативизма си по повод моето лично мнение, да ми кажете да си го задържа за себе си или нещо подобно - по-добре спрете да четете и си спестете десетте минути.

Shadowhunters - въртележката, която в един момент доставя удоволствие, а в следващия те кара да ругаеш под носа си. При всяко положение бих наредила сериала на някое от челните места в списъка ми с guilty pleasures, защото колкото и пропуски да намирам в него, колкото и да са моментите, на които спирам на пауза и крещя на сестра ми, че това са пълни простотии, винаги отново го пускам и всяка сряда след училище първо тегля новия епизод.

В началото, когато написах първия пост, посветен на шоуто, нямах никаква представа как ще успея да заменя образите, втълпени ми от филма, с тези на новите актьори. Намирах кусури в най-малките подробности. Разбира се, не се отървах от този навик, най-малко защото целият екип на продукцията не оставя и един епизод без спадове. Но пък свикнах с новите лица и се привързах много силно към някои от тях. Все още ми е трудно да приема Кат МакНамара и Доминик Шерууд като Клеъри и Джейс, защото в играта им присъства една натрапчивост; опитът им да се превъплътят в персонажите е някак си пресилен. Обаче в същото време знам, че това са те, и е някак си естествено да ги виждам всяка седмица. През тези 13 епизода се вижда развитието им като актьори и това как постепенно приемат ролите си много сериозно. Странните реакции, които видяхме в първи и втори епизод, също присъстват - така и не разбрах защо в моменти, в които трябва да е сериозна, Кат се смее, а в такива, в които трябва да е спокойна, тялото ѝ се стяга и започва да говори заядливо. Дом пък до епизода, в който се разбира, че Клеъри и Джейс са роднини, играе все едно вече е съвсем наясно със ситуацията. Доброто в случая е, че имат достатъчно време да поправят грешките си по време на втория сезон. 

Колкото до останалите герои, изиграни от Алберто Росенде, Емерауд Тобия, Матю Дадарио и Хари Шъм Дж. - не мога да кажа нищо, освен, че ги обичам. Да, да, и те имат недостатъци. И те се отдалечават от героите, описани в книгите на Каси Клеър. Но са талантливи и вдъхват живот на променените образи, така че да ги направят достатъчно атрактивни за публиката. Несъмнено най-талантливият е Роберто - не може да се очаква нищо по-различно, след като е учил актьорско майсторство (и всъщност го е завършил в началото на снимките на сериала). Саймън е най-впечатляващият герой, от който най-малко хора са разочаровани, тъй като има чар, забавни реплики и като цяло запазва най-любимите характерни детайли от книжния си прототип. Изи и Алек (Ем и Матю) също имат малко допирни точки, но играят с хъс и много по-адекватно от Кат и Дом. Между другото, много харесвам сестрата на Мат - Александра, и в началото мислех, че той ще остане в нейната сянка като актьор, но се оказа, особено в последните епизоди на сезона, че има талант и очевидно желание да се развива. (И сега ми е на уолпейпъра на телефона, защото никога не съм виждала по-красива усмивка от неговата.)

Магнус Бейн много се различава от първоначалния образ на Каси Клеър, но съм склонна да простя това. Осъзнавам колко много са нещата, които оригиналът не би сторил - като например да ревнува Алек и да прави разни изпълнения, само и само за да му покаже, че всъщност между двама им има нещо специално. Самият Хари е страшно чаровен и талантлив, и именно това прави героят му приятен. Също и забележителната химия между него и Мат (Алек). Считам това като огромна липса на филма, но плюс тук. Спокойно бих продължила да гледам само и единствено заради Малек.

По случайност се абонирах за канала на шоуто в ютуб и редовно гледах клипове на каста от снимачната площадка, интервюта и клипове от ежедневния им живот. И искам само да спомена, че съм щастлива от това колко сърдечни и слънчеви хора са. Направи ми огромно впечатление колко добри приятели са и колко са въодушевени от работата си по сериала. Може би именно това тяхно отношение ме накара да се заинатя и да продължа внимателно да гледам и да търся неща, за които да се хвана и да променя мнението си към добро. Опитвам се да не смесвам мнението за реалните личности и техните герои, но в случа ми се иска да го направя, защото комбинацията е много приятна. 

Казано накратко - свикнах както с актьорския състав, така и да приемам сериала като отделен и независещ от книгите. В началото се молех да спазват реда на събитията колкото се може по-стриктно, но бързо стана ясно, че са решили да сглобяват различни частички в нещо ново, като се допират само до някои от най-основните и любими моменти, като това с роднинската връзка между двамата главни герои. Ако не се бях примирила с този факт и не бях започнала да разграничавам едното от

другото, най-вероятно нямаше нито да догледам епизодите, нито да си правя труда да говоря за тях. Макар че, ако трябва да съм изцяло честна, не всички идеи на Freeform са чак толкова лоши (лоши като руната, която служи са приемане на формата на друг човек, която изобретяват само и единствено за обрата с Валънтайн. Не, че не беше очевидно... също и цялата история с паралелната вселена!). Като например Лидия - героиня, която в книгите не съществува. Нищо, че Касандра Клеър е казала, че единственото нещо, което никога не би включила в историята, е уреден брак - Лидия внася нещо ново и интересно в сюжета, отвлича го в посока, интересна за зрителите-читатели. Интересна и за мен. Героинята не ми е любимата, но оценявам препратката "братовчедка на Клеъри" и смута, който внася с присъствието си. Със сигурност искам да видя какво ще се случи с нея в бъдеще и дали изобщо ще бъде част от историята, която ще проследим във втори сезон.

Но да, истината си е истина - не е най-лошият проект, но не е и най-добрият. Това, което ми направи най-лошо впечатление и не претърпя развитие, е сценарият. Не знам защо екипът е решил, че подхвърлянето на глупави реплики в безсмислени диалози ще изстреля сериала напред, но уви. Заради лошия сценарии в самия сюжет има толкова дупки, неясности и разминаване, че със сигурност е създало известно затруднение на зрителите, които не са добре запознати със света от книгите. Същото се отнася и за ефектите. В първия пост на тази тема споменах, че са ужасни и мнението ми не се е изменило нито мъничко. Надявам се сега, след като екипът вече знае къде са проблемите и какво точно искат зрителите от тях, всички да се стегнат и да дадат най-доброто от себе си за изглаждане на проблемите, подобряване на сценарии, актьорска игра, развитие на действието, ефекти, на всичко, което би попречило на подписването на договор за трети сезон! 

Сезон две на Shadowhunters ще бъде 20 епизода и ще започне на 18 септември 2016 година! Имам изключително високи очаквания и силно вярвам, че всички недостатъци на първия сезон ще бъдат компенсирани от страхотна актьорска игра, екшън и още много от света на Ловците на сенки! Съвсем скоро излязоха и някои подробности за това на какво ще се набляга в бъдещето, което още повече предизвика интереса ми! Но сега бих искала да знам какво е вашето мнение за сериала. Кое харесвате и кое - не, кой актьор се представи най-добре, кой е любимият ви епизод, какво бихте променили, ако имахте тази възможност - споделете ми всичките си мисли и чувства!

Източник на всички снимки: google.com

Други постове, свързани с Shadowhunters:

Първи впечатления от Shadowhunters (The Mortal Instruments)

Перфектният Shadowhunters каст

Перфектният Shadowhunters каст

Изключително много неща се случиха от последния пост за Shadowhunters, който писах, за да споделя първите си впечатления за сериала. Най-важното е, че преборих себе си и препрочетох първите две книги, прочетох също трета и четвърта, и нетипично за мен промених настройката си към поредицата. Допреди две седмици можех да напиша ужасно дълъг списък с неща, които не харесвам и заради които не препоръчвам "Реликвите", например, но сега това би било малко по-трудно. С всички събития около новото ТВ шоу исках да си припомня нещата, които се случват в първата част, но се случи така, че започнах да откривам нови и нови положителни страни. Герои, които ми се струваха ужасно скучни и стереотипни, ми харесаха и сега не прекарвам изключително голяма част от времето си в издирване на фен снимки, рисунки и прочее. Ала с всяка следваща серия и глава все повече започвам да се чудя дали актьорите, избрани да играят Клеъри и компания, са подходящите. Мислих известно време по този въпрос и стигнах до заключението, че ако бяха запазили някои от актьорите от филма "Град от кости" и бяха избрали нови за други роли проблемите, които по-голямата част от фен обществото намира сега, нямаше да съществува и всички щяха да бъдат доволни и щастлив.

В този пост ще представя любимите си актьори, които според личните ми виждания представян книжните персонажи в най-добрата възможна светлина. Много бих се радвала да чуя и вашето мнение - кои смятате за добри и ако има герой, който виждате с напълно различен от вече представените актьори - споделете го. 

Още преди да започна да чета за първи път "Град от кости" бях гледала първата екранизация. И до ден днешен съм фен, независимо от негативните мнения на почитателите. Не зная коя е причината да обожавам Лили Колинс в ролята на Клеъри - защото тя е първата актриса, чрез чието лице се запознах с историята, или защото в действителност Лили притежава всичко от книжната Клеъри, което харесвам и мисля, че я прави това, което е. Има някакви малки несъответствия като косата, която в книгата е много по-светла от боядисаната на актрисата, но след като това

не ме дразни не мисля, че е чак такъв голям проблем. Докато новата актриса, Катрин МакНамара, носи името на героинята, но реално не представя характера ѝ такъв, какъвто е в първоначалния източник. Оранжевата ѝ коса оставям на страна - май всички мислим, че е ужасна. Кат играе и създава нова героиня - друга Клеъри с други качества, изпитваща подобни, но не напълно същите чувства към останалите, с различно виждане и начини да получи това, което желае. И най-важното - тя е като цяло мноооого по-слаба актриса от Лили, което автоматично прави Колинс победител във всяко отношение.

Както Лили беше първото лице, превъплътило се в героинята, така и Джейми Кемпбъл Боуър е този, който завинаги ще бъде моят Джейс. Разбира се, негативизъм около него не липсва, но... Не мога да обясня съвсем точно любовта и привързаността си към него. Всеки път четейки за Джейс си представям Джейми от филма и начина, по който е доловил същността на персонажа. Май това е най-ценното при него - играе страхотно, но фактът, че е намерил малките детайли от Джейс и ги е пресъздал по правилния начин ме печелят в битката с Доминик Шерууд. Дом беше актьорът, за когото бях най-развълнувана от новия каст и заради това съм и най-разочарована. Целият провал с него идва и от ненормално глупавият сценарий. Подробност е, че е чел само първата книга и това на моменти ме
кара да си мисля, че той всъщност знае само, че Джейс и Клеъри са брат и сестра, но не знае, че напред в историята това се оказва лъжа. Заради това играе по-скоро като брат, а не като влюбено момче.

При първият прочит на първите две книги си мислех, че Саймън е много безполезен герой. Искрено не разбирах привързаността на хората по форумите и в ютуб. И си признавам, че сериалът е причината да чета по-настоятелно моментите с него и да търся положителните му страни. Оказа се, че има повече, отколкото някога съм предполагала. Алберто Росенде има много голяма заслуга за новозародилата се симпатия към героя. При обявяването на каста въобще не бях доволна за това, че са избрали именно него да представи Саймън, но сега, шест епизода след началото, мога с ръка на сърцето да кажа, е той е най-най-добрият актьор и представя персонажа си по брилянтен начин. Не мога да го сравня особено детайлно с Робърт Шийхан, защото не го помня особено много (отново - тогава не харесвах Саймън), но приемам това като показателно за това, че Алберто е по-добрият избор. Даже перфектният.

Изи и Алек Лайтууд вървят в комплект. Харесвам ги като герои в книгите, не харесвам актьорите от филма и обичам тези от сериала. Матю Дадарио и Емерауд Тоубиа са прекрасни. Не бих казала, че са кой знае какво като актьори, но със сигурност надминават двамата от "Град от кости". Освен това чисто визуално представят Изабел и Алек от поредицата перфектно. С известни забележки играят ролите си добре и освен че показват всичко, което харесвам в персонажите, но добавят и свои (съответно и на снимачния екип) детайли, които в този конкретен случай съвсем не дразнят, в сравнение със своеволията при Клеъри, например.
Що се отнася до актьор, който да изиграе ролята на Люк Гароуей - не мога да избера такъв. Този от филма е окей - не ми се струва нищо особено, а този в сериала няма нищо общо с описания в книгата герой. Радвам се, че са избрали чернокожия Исая Мустава да го представи на малкия екран, но все още не мога да
свикна с драстичната разлика между оригинала и интерпретацията. Въпреки това признавам, че има актьорски умения, които май няма да видим от останалите от сегашния каст.
Същото ми се иска да кажа и за избраният за ролята на Валънтайн. Нито Алан Ван Спранг, нито Джонатан Рис Мейър са актьорите, които влизат безпогрешно в ролята на злодея. В книгите всяко едно описание на Валънтайн набляга на необичайната красота на мъжа, странната харизма - нещо, с което отговорниците за актьорския състав не са се съобразили и в двата случая.
Много, много, много харесвам Лина Хийди, която се превъплъщава в ролята на Джослин Феърчайлд във филма "Град от кости". Със сигурност е сто пъти по-добра от новата актриса, за чието име не се сещам. Сцените ѝ, разбира се, не са особено много, че да се съди и анализира в детайли, но визията и излъчването на актрисата напомнят повече на майката на Клеъри. Като се замисля със сигурност има някоя, която би се справила и по-добре със задачата, но да, ако трябва да избирам между Лина и Максим (май това е името ѝ), то първата обира точките.
Последен, но със сигурност не на последно място, е Магнус Бейн. Идва ми да започна анализ на героя, навлизайки в много детайли, но ще оставя това удоволствие за следващия пост, посветен на Shadowhunters, в края на сезона. Важното е, че между Годфри Гао и Хари Шам Дж. избирам Хари с две вдигнати ръце, макар и двамата да имат много положителни черти. Играта на Годфри представя Магнус по праволинеен начин, но и отнемайки малко от шарената му, атрактивна същност. А Хари внася хумор, нещо ново и колоритно, макар и с работата си сценаристите и режисьорите да правят героя да изглежда малко слабохарактерен и дори глуповат - в пълен разрез с любимия всекиму персонаж от книгите на Каси Клеър. И все пак Хари е по-добрият избор ако не за друго, то заради химията, която има между него и Матю Дадарио в сериала. Не спирам да се изненадвам от сладките моменти, които на фона на останалата представена глупаво история изглежда правдоподобна и заслужаваща внимание, та дори цял спин-оф.

Първи впечатления от Shadowhunters

"Сойка-присмехулка, Част II"

“You love me. Real or not real?"

I tell him, "Real.”

Вчера по обяд приключението, наречено "Игрите на глада", свърши официално за мен. И, признавам си, нямах намерение да напиша пост по темата. Но пък току-що изгледах и първата част на "Сойка-присмехулка" (за 13 път, може би?) и отново тръпки преминаха по цялото ми тяло. Изглежда, че винаги при споменаването на името на част от трилогията ще става така.

Четири години минаха от началото на филмите, пет - откакто прочетох за пръв път първата книга. За това време се превърна в една от малкото, с които израснах и ще останат с мен завинаги. Надявам се да е така и с много други. "Игрите на глада" е книгата, която ме приветства в жанра, накара ме да тръпна в очакване на следващата глава, спасението на любим герой, излизането на следващия филм, настъпването на края. Сега той е тук, а аз не знам как се чувствам.

Имах ниски очаквания към последния филм - от една страна защото е само половината от книгата, а от друга - защото знаех, че самия факт, че е финал, ще предизвика сълзи. И го казах - пред приятелките си признах, че в действителност не е любимият ми филм измежду четирите. Не можах да аргументирам думите си - причината да размисля за писането на публикация. Това, обаче, ме ядоса и на пук на себе си седнах и се опитах да си дам сметка защо този път не вземе под кожата ми, не ме остави напълно изгубила ума си. 

Разочарова ме това, че беше точно по оригиналната история. Сега ще си кажете "Какво иска тази? Да следват книгата или да си измислят чисто нова история?", и аз се запитах същото. Но всеки, чел "Сойка-присмехулка" е наясно с много тъжни събития от страниците, и със сигурност си е мечтал екипът да промени поне един факт, да спести една-единствена смърт. Надежда ми даде Сюзан Колинс преди години с изказването си, че най-много съжалява за смъртта на Финик и ще се постарае да поправи това в екранизацията. Уви, не беше изключена. Както и тази на другата любима на много героиня. Получихме всичко такова, каквото трябва да е. Ето това ме разочарова - достоверността. Също цялата палитра от емоции, които колективът изсипа преди финалния надпис, обозначаващ края на осмислящото всеки ноември чакане за нова част, събирането с приятели, ритуалното гледане на предните филми по телевизията предните нощи, повтарянето на трейлъри десетки пъти.

Мислейки за тези четири години си давам сметка, че именно тези филми са най-добрите, които някога съм гледала и силно, изключително силно се надявам с тях да бъде запомнено нашето поколение! Благодарна за осмисленото време, часовете четене, десетките повторни гледания, снимките, интервютата, чувствата и връзките, които предизвика "Игрите на глада". 

Сега ми остава само да продължа да бъда момичето, прекарващо часове в ровене между снимки и клипове на брилянтните герои, което от време на време вади книгите си и ги прелиства, за да си припомни любими, силни моменти, през месец-два си прави маратон с четирите части и вдига три пръста всеки път, когато иска да отговори на въпрос в час. 

“May the odds be ever in your favor!”