Recent favorites

От твърде много време (може би години вече) не съм споделяла мнение за любимите ми неща. Затова днес реших да седна и да направя кратък списък с тези от тях, които открих през последните няколко месеца. Затова, а и защото вчера официално взех и последния изпит от първата ми година в университета и вече имам цял един месец на свое разположение! 

Kalyn's Coffee Talk

Последният месец много от смените ми на работа бяха сутрешни, което значи, че трябваше да прекарам първите два часа сама и работейки. За да разнообразя обстановката и за да се абстрахирам от повтарящите се 10 песни на заден фон, реших да слушам по един-два от епизодите от подкаста на Kalyn Nicholson - ютубърка, която прави видеа, посветени на спокойствието, йогата, храненето, пътуванията... Говори на най-различни теми,  свързани със самопознаване, развитие и усъвършенстване на личността, което в ранните часове на деня ми действа мотивиращо и невероятно положително. Намирам огромна доза вдъхновение в нещата, които казва, защото голяма част от тях са такива, които си мисля и които искам да приложа към собствения си живот. Като започнем от това как да не бъда твърде строга към себе си, минаваме през отърсване от минали негативни събития и стигаме до това как да се абстрахирам от чуждото влияние и влиянието на социалните мрежи. 

Ще ми се повече хора да знаят за подкаста, затова и пиша за него тук - качва се както в  Castbox, така и в Spotify. Епизодчетата са по около 30 минути и си заслужават! 

Чаено дърво и Nuxe Rêve de miel

През целия август кожата ми страдаше по две конкретни причини. Първата е липсата на вода (когато работя, рядко се сещам да пия вода, тъй като се опитвам да се съсредоточа и нямам особено много време да тичам до склада в по-натоварените части от деня), а втората - лека настинка, която докара устните ми до най-отвратителното състояние, в които са били някога. Бяха напукани, стегнати и нищо не помагаше - мазила, лекарства и прочее. Същото се отнася за цялостното състояние на кожата ми (а то беше една идея по-добро от устните). С него се справих по-лесно - открих великолепните свойства на чаеното дърво. Всъщност идеята да смеся 15-тина капки от него с малко вода ми хрумна, след като видях точно тази резепта в сайта на Lush. Те продават този мист за лице  против акне. Домашната ми версия съвзе кожата ми. Устните ги спаси Nuxe Rêve de miel за не повече от 3 дни. Магическо! Обожавам! Мирише на нещо, което бих изяла, подхранва, стои меко на устните, количеството е много. Може би единственият недостатък е бурканчето и фактът, че трябва да бръкна с пръст (не винаги чист), за да го нанеса пак с него върху устните си.

sweetener

Преди няколко дни излезе новият албум на Ариана Гранде и аз съм влюбена! Е, както винаги, не всички песни харесвам - има някои, които ми звучат твърде поп и комерсиални, дори еднакви. Но други... Нека си поговорим за breathin' и за това колко много значи тексът за мен. Може би е най-добрият ѝ засега. Притежава много силно послание, което със сигурност е докоснало много от почитателите ѝ. Спечели ме ако не от първия, то от втория път на слушането ѝ. И добре, защото в работа я пускат по около един милион пъти на ден и искам, не искам, трябва да я слушам. А след това God is a woman... Отново прекрасна! В близкото бъдеше ще ви говоря една идея повече за значението на тази песен и клипа ѝ, и неговото приложение в моя живот.

"Варианти на нас"

Рано е да кажа финалното си мнение за "Варианти на нас" на Лора Барнет, тъй като съм едва в средата (обвиняваме изпита). Но пък това, което мога да заключа до този момент, е, че книгата е прекрасна, интересна, но не е толкова лека, колкото изглежда, ако съдим само по корицата. Не е и тийн роман! Всъщност проследява три различни варианта на живота на двама младежи след една и съща среща в студентските им години. Тъжни, весели, напрягащи моменти, но и такива, които се усещат много истински, тъй като не са "захаросани". Това е едно от нещата, които със сигурност ще спомена и в ревюто, което планирам за книгата. Нито една от версиите, които Лора Барнет описва, не е  идеализирана. Напротив. Напълно реалистични са - нито напълно черни, нито напълно бели - с много нюанси, спадове и възходи, какъвто е животът всъщност. Наслаждавам се на макс!

Почивка

Последно, но не на последно място искам да констатирам - няма нищо по-хубаво от почивните дни! Да си остана в леглото до обяд, да гледам сериали, да чета или пък да реша, че е ден за басейн, и от рано сутринта до следобед да лежа на шезлонг с книжка и коктейл в ръка. Рай ли чух? Да, но извън работното място (намигвам). 

Може би започнах да оценявам една идея повече свободното си време, след като започнах да прекарвам повече часове вън, отколкото вкъщи, и почивните ми дни станаха "дни за вършене на задължения". Мисълта, че имам около 24 часа само и единствено за себе си е прекрасна! 

Истината е, че сега, когато съм свикнала с този режим, ми е добре. Ще бъде интересен моментът, в който ми се наложи да си остана у нас за повече от 5 часа в светлата част на деня. Разчитайте, че съм пробила дупка в пода от леглото до кухнята в следствие на нервни обиколки.

В подготовка на нещо вълнуващо #Blogmas2017 Ден 12

Днес съм в настроение да ви направя доста дълъг списък с неща, които подкрепят твърдението, че писането на постове вечер никак не е чудесна идея. Но ще ви го спестя - главата ме боли твърде много, че да се занимавам с такива негативизми. 

Прибрах се преди около час (сега е осем и 30) и съм искрено благодарна, защото, макар и през деня в София да беше топличко, вечер времето не щади. Готова съм да изсуша косата си и да се наместя в леглото, за да гледам някой филм. Но уви, имам да преведа още няколко думи, да довърша този пост и да започна един нов, много вълнуващ!

Всяка година пиша по един много специален пост, с който да зарадвам някой от вас, читателите. Тази няма да е по-различна. Сто процента някои от вас се сещат - но тихо! Давам ви sneek peak, но все пак нека да си остане изненада! Има още няколко неща, които трябва да обмисля, и до няколко дни постът ще бъде публикуван. Надявам все пак да има развълнувани. Защото аз съм, аз винаги съм, когато стане въпрос за подобни... начинания? Ок, няма да говоря повече за това, защото вече май стана доста очевидно какви са плановете ми. 

Да се върнем към традицията: денят ми беше уморителен, защото днес са разпределени две от упражденията ми - и двете по превод (отварям една скоба, за да кажа, че упражненията по превод от испански на български са ми любимите - обожавам да се ровя в речници и да правя опити - понякога неуспешни - да предам идеите на автори през собствената ми призма); и едно упражнение по езикова култура, което не е сред любимите ми неща, но... Освен това прекарах два часа във фризьорски салон, защото чаках сестра ми. Времето използвах, за да довърша домашно и да почета книга. В момента се занимавам с "De amor y de sombra" - хубаво четиво, макар и на моменти описанията да ми идват в повече. Сега се сетих, че може би ще е добра идея да седна и да направя таблиза с отношенията на главните герои, понеже взеха да стават доста много. 

В момента Youtube си играе с мен. Всяко видео, което пусна, забива и ме дразни, само аудиото върви. А не е като да не стоя до рутера... 

Много ми се иска след упражденията утре да отида до НДК и да си взема няколко книги за мотивация. Твърдо съм решена през зимната ваканция (тя нали е мнооого дълга) да завърша една-две книги, защото, честно казано, четенето ми липсва твърде много! Както и писането за книги! Искам, искам, искам да пиша ревюта, ама... виждате как понякога не зависят само от самия човек, ами и от обстоятелствата. В случая - твърде много от тях.

Искам да ви попитам за препоръки. Има ли книга, която смятате, че задължително тряба да си купя и да прочета? Отворена съм за всякакви предложения - особено такива, които биха ме измъкнали от измислен reading slump.
Сега отивам да хапна и да се заловя с работата по поста, преди да съм заспала на стола. Лека вечер! 

(Кажете ми книги!)

Среща с Хуан Антонио Берние #Blogmas2017 Ден 10 и 11

Стана ясно доста бързо, че ще се сучва да сливам два-три дни в един пост - въпросът опира до темата, която подхванах още в началото на Блогмас. Ежедневието ми напоследък не върви по план, та понякога не ми остава време/сили, за да седна и да пиша тук. Не искам да се оправдавам, но това е причината днес да наваксвам за два дни, вместо да се съсредоточа единствено върху понеделника. Поради тази причина няма да губя много време с неделята.

Вчера денят ми беше спокоен, разнообразих го с малко изилзане вън за пазар и посещение на един зоомагазин, за да купим нещо за Хоби и Гуги. Направих закуска за останалите вкъщи, за да ги поглезя, а след това и обяд, понеже баба ни дойде на гости и ми се щеше да я почерпим, преди да си тръгне. Във времето, което ми остана, писах домашни и учих. Демек, не е особена загуба, че постът не е отделен, тъй като денят ми не беше чак толкова вълнуващ, а и съм убедена, че не ви се чете много за това как отново съм учила 5 часа.

За сметка на това днес беше интересно. Имах две лекции, а от втората ни пуснаха по-рано. Бях готова да се прибера вкъщи, защото от снощи мисля как най-накрая имам възможостта да отделя време за една хубава, удовлетворителна тренировка във фитнеса. Но (манипулативни) колеги ме убедиха да остана за една конференция/семинар/дискусия в Ректората (колеги, надявам се да четете това!). Убихме един час във филологическата библиотека - успях да пооправя още малко курсовата работа - и след това отидохме на срещата с испанския поет и университетски преподавател, бивш таакъв в Софийския университет Хуан Антонио Берние. Беше много по-интересно от очакваното! Не знам особено много за творчеството му, но ми беше интересно да чуя за живота му в България, как това преживяване е повлияло върху творчеството му. Хареса ми с каква лекота говори за преживяванията и ги свързва с творбите си. Прочете ни няколко поеми, вдъхновени от София и Бургас, а по-интересната част беше, че направи анализ. Всички добре се посмяхме, защото той си призна, че често когато го попитат какво е имал предвид с даден израз, той не може да обясни, защото просто не знае. Така че спокойно - не е трагедия, когато вие не можете да отговорите на този въпрос в час. Често авторите не са в по-различно положение, при това за собствените си произведения.

Много ми хареса чувството му за хумор също! Изглежда ми като интересен човек с интересни идеи (разви теорията, че слънцето е синьо, защото иначе няма как листата от зелени да стават жълти през лятото) и тази седмица от Панаира на книгата със сигурност ще си взема двуезичната му стихосбирка "Философията и две врабчета".

Сега съм скапана, чакам лазанята и почти лежа на масата в кухнята, докато довършвам този пост. Няма да уча, едва ли ще гледам каквото и да е. По-вероятно е да се запътя направо към леглото веднага след като вечерям, независимо колко нездравословно е това. Отивам да броя последните минути пред печката и ви пожелавам лека вечер!

Life's too short to even care at all #5

Наваксване като за последно #Blogmas2016 Ден 20//21//22//23//24

И... отново стигнахме до последния Блогмас пост за тази година. Носталгично и щастливо ми е, както винаги. Но искам да завърша подобаващо, макар и наваксвайки. Миналите дни пропуснах да пиша, защото думите не идваха и нямах особено желание да седя и да пиша така или иначе. Но ще синтезирам пропуснатите дни колкото е възможно, отбелязвайки най-важните случки.

Двайсти декември, сряда, не беше особено интересен ден, поради което ще го пропусна. Но пък в четвъртък сутринта станах рано, оправих се и в девет и половина тръгнах в студа към далечната спирка на 88 в посока Дружба, за да се срещна с две мои приятелки и да отидем на маникюр - по препоръка на едно от тях - Мелиса. Ад беше, понеже не само беше студено, но и бях на твърде високи обувки, които до края на деня ме скапаха. Но за това след малко. Та, след месец мъка с обикновен лак отново съм с гел и съм щастлива. Мислех да пропусна училище, но ме натовариха със задачата да предам пари на моя съученичка и извинителни бележки на Гергана, така че се наложи да отскоча. Постоях три часа, в които в общи линии не правихме нищо, понеже бяхме едва петима или шестима в класната стая. Освен това Вълков, господина ми по испанска литература, го нямаше. Което значеше, че ни трябва заместник не само по този предмет, но и по испански, защото (нека сега ви обясня схемата): Игнасио си замина за Испания. Вълков трябваше да го замества, ама и него го нямаше. Разбра се по-късно, че директорката ще ни вземе часовете по испански. Ама и нея я нямаше. Заместникът на заместникът на заместникът изчезна. Черешката на тортата е, че госпожата ни по литература

отсъстваше, та и неин заместник влезе. Което обезсмисли деня и стоенето ни. Та след двата часа литература всички дружно, тактично се изнесохме. С Гергана обиколихме Сердика в търсене на последни попълнения към подаръците, пихме кафе и в шест отидохме в Хепи, където имахме резервация за вечеря, заедно с Диляна. Като цяло си прекарахме великолепно, ядохме суши и фиш енд чипс и пиле и какво ли още не. След вечерята пък висяхме около час в столичен бар в центъра, за късмет точно на бара, и момчетата отсреща станаха свидетели на душевните излияния на Диляна, която си направи двеста снимки с един пластмасов тризъбец от коктейла ми, понеже е някаква inside joke с гаджето ѝ. Благополучно се прибрах и дори не бях мъничко пияна въпреки виното и напитката с ром, която изпих забележително бавно (беше ми много вкусна и не исках да свършва. Пък не ми се купуваше втора)

Както можете да се досетите - в петък дори не ГЛЕДАЙТЕ ГОБЛИН! Започна ли да пиша с главни букви, положението е сериозно. Но да. Само след 4 епизода тая драма ми е една от любимите. Наравно ми е с "Пинокио", хора, а "Пинокио" е 11/10. Много повече ми допада от Uncontrollably fond. Просто... има моменти, дето просто седя и се смея истерично, спирам, става нещо и аз пак започвам. Не знам, не знам, гледайте я, ако няма какво да правите, и ви обещавам, че няма да съжалявате, защото тия диалози, тия сцени, тия актьори, Гоблинът и Жътварят... А бе. Теглете го. Заповед. Край на лирическото отклонение.

отидох на училище. Станах късно, гледах Goblin, излежавайки се на дивана. Време за лирическо отклонение:

Някъде по обяд майка ми ми се обади и ми каза, че са я пуснали по-рано от работа, та ме взе и около три часа обикаляхме мола, купихме най-най-последните подаръци и... рокля за моето изпращане. Неочаквана, но много красива покупка, която ме накара да осъзная колко малко време остава до края на учебната година и времето ми в гимназията като цяло. Много искам да прикача снимка, но не ми се рискува някой познат да види тоалета ми. Така че чак май. Ама доверете ми се - много е красивичка.

Иии 24 декември, Бъдни вечер, последният ден от Блогмас. Станах рано, разбира се, оправих си стаята, помогнах на нашите да сготвят част от храната за вечерята. Догледах епизодчето на Гоблин, което бях започнала, а след това със сестра ми седнахме на гледаме "Влак до Пусан". Бях ви споменала, че много искам да видя за какво става въпрос, но тогава, по някаква странна причина, си мислех, че е романтичен филм или нещо подобно. О, не, не, приятели. Сестра ми ми се изсмя, разказвайки ми, че всъщност става въпрос за зомби апокалипсис. Ама карай, пуснахме си го, смяхме се яко на великите сцени с въпросните зомбита. Александра даже не го догледа, последните 20 минути ме остави сама, защото ѝ стана тъпо. Не е най-великия филм, който съм гледала, ама актьорите бяха яки. Особено главният, който е главен и в "Гоблин" (намиг-намиг). 

И след като часът е едва седем, след малко ще вечерям, заедно със семейството си, след което ще отворим подаръците си. Никога не сме държали на това да ги отваряме на 25-ти, което реално си е Коледа - традицията при нас е Бъдни вечер. А пък докато заспя или ще си пусна някой филм по телевизията, или, както можете да се досетите, драма. 

Желая на всички вас, които четeте това, весели празници, споделени с най-близките ви! Весела Коледа! Надявам се другата година по същото време да имам честта да ви го напиша отново! Но дотогава - ще имаме още много срещи! 

Предстои ни пряка среща с Хитлер #Blogmas2016 Ден 19

Днешният пост въобще няма да бъде дълъг, защото снощи учих до полунощ, легнах си и се въртях в леглото до след четири, като си повтарях, че трябва да заспя, но без да заспивам. Станах едвам едвам в девет, за да продължа да чета. Днес бяхме с тъпа разместена програма, затова започнахме училище чак в два без десет с двата часа класно. Отчаях се само като видях първия въпрос. Учих страшно много и не мога да кажа, че се провалих напълно, но имаше неща, които ми се изплъзнаха и въобще не съм доволна от този факт. Приемливо е, да. Но тая година далеч не се боря за "приемливо".

Но като цяло денят ми беше скапан, бях уморена, спеше ми се, дори монстъра и кафето не ми помогнаха да се събудя. Не бях единствена - и приятелките ми бяха също в сравнително лошо настроение по една или друга причина. Разместването на часовете ми дойде в повече - по едно време се оказа, че нито ние имаме идея как ще ни протекат часовете, нито учителите. Трябваше да имаме история, ама госпожата каза, че има час с друг. Учителката ни по свят и личност пък ни каза, че днес няма шанс да отидем на кино по проект именно заради тая промяна. Ядосани, след като се оказа, че не се знае какъв час трябва да имаме, просто си събрахме нещата и дружно се изнесохме да гледаме The revenant с Леонардо Дикаприо в Дома на киното. В трамвая поспах малко и си мислех, че и по време на филма ще спя, защото са ми казвали, че не е толкова атрактивен. Oh boy. Брутален и буквално, и преносно. Хареса ми изключително много - играта беше мнооого добра, начинът по който са го снимали - също. Нищо, че от време на време се налагаше да си прикривам очите, за да не гледам някои определени сцени. Не само, че не спах, но и се разсъних достатъчно, че да си напиша домашното по испански и да изгледам епизод на EXO Showtime. Може би ако си легна сега няма да си отворя очите до утре сутрин. Ама планът ми е да седна и да почета малко от "Чичовци". Ама вероятността да задрема над него е още по-голяма и от това. Така че - ще видим. Още малко музика и после - каквото дойде. Единственото сигурно нещо, което трябва да свърша, е да се подготвя психически за сблъсъка с учителите, от чиито часове се чупихме. Утре ще бъде интересен ден. 

Диаболизъм в Коста #Blogmas2016 Ден 18

Пиша този пост в малката почивка от ученето за класното, която ми се полага, за да ви се оплача от деня си и факта, че диаболизмът ме кара да искам да си легна в десет часа. Общо взето днес само учих. Излязох в 11 и от 12 до два бях на уроци по литература, където слушах разпалени приказки за "Под игото", а след това и малко за "Бай Ганьо" и Алеко като цяло. Изпитвам удоволствие от факта, че това ми е последния урок за тази календарна година, но като те сетя колко много лисове имам да пиша, ми се ще да седя и да си пиша там постоянно, вместо да се занимавам с тях. Както и да е. След уроците с Герко решихме да отидем на кафе и да учим за класното по литература утре, което ще бъде върху Смирненски, Гео и Далчев. Наместихме се в любимото Коста (отново, да), убихме половин-един час в общи приказки и след това преминахме на същинската част. И се отчаяхме. Смирненски - окей. Гео Милев - също е добре, защото твърде много наблегнах на него, понеже "Септември" - знаете как е. Но стигнахме до Далчев и се отчаяхме. Може би защото не съм чела чак толкова много произведенията му, и аз не знам. Бях изкарала всеки един възможен тест за него от интернет и с Гери се заехме с решаването им, ама... Ад. Просто ад. Въпросите бяха брутално зле, зададени по невъобразимо тъп начин, неразбираеми... Просто нямам идея как точно ще се справим с това класно. Всъщност като за начало аз не знам защо трябва да правим тест от 60 въпроса, по 20 за всеки автор, вместо един лис и край на мъките...

След дългата сесия учене се поразходихме по Съветска, обиколихме Графа, върнахме се и решихме да висим още известно време в Старбъкс. Демек се прибрах около девет и се нахвърлих върху храната, която сестра ми ми беше донесла от Бункасай - японски празник, организиран в училището ѝ. И общо взето от тогава отново уча за Далчев, чета му произведенията, умирам си. Не мисля мъката да продължи до късно, ама в момента нямам право да не науча всичко, така че... Така че сега отивам да си направя още едно чайче, ще си взема почивка и ще почета за Гео Милев, и каквото стане след това. Надявам се да приключа по-бързо и поне а си догледам епизода на "Гоблин". Между другото, с Гергана и Диляна го започнахме заедно, защото има само три епизода и ще ни е лесно да ги наваксаме и да го следим и трите, и е супер интересен? Лайк планирах да гледам Descendants of the sun или The Heirs, ама... гледайте го. Як е, епизодите са по час и половина, а главните герои са много хубави. Има си всичко... Не знам, не и е сега време да мисля за това. Далчев първо, че ако не го науча, един друг диаболизъм ще ме преследва до края на срока. 

(И да, песните днес са две, защото ЕХО, нов албум, нови клипове, много щастие. Днес, когато видях, че са излязли, бях в Коста и първичната ми реакция беше да скоча, да изтръгна слушалките от телефона на Гергана, да ги включа в своя и да я принудя да гледа с мен тая красота, дето са Каи, Сухо и Чаньол. И аз не знам. Кпопът ме прави боклук.)

Умора от правене на нищо #Blogmas2016 Ден 15//16//17

Ако не знаете как изглежда човек, чиито сили са изсмукани, каня ви да дойдете у нас и да ме видите сега - в 11 без десет в събота след четири часа учебна сесия и само два денс брейка и една малка почивка, за да сваря яките песни, които чух до тоя момент. Малко е странно да се чувствам толкова изморена, след като половин седмица си стоях у нас, лежах, боледувах си тихичко и гледах корейски сериали, учейки от дъжд на вятър, когато ми стане твърде дезориентирано. Но стигнах до заключението, че умора от мързел съществува. Сега съм скапана, защото принципно бях скапана и без желание за живот. 

Истината е, че съм уморена, защото днес бях на урок, после до НДК, до няколко магазина за подаръци и обратно у нас, където се хвърлих да уча веднага. 

Впрочем - нямам обяснение за пропуснатите два дни блогмас. Просто забравих, окей? 

В четвъртък, както казах в предния пост, отидох на училище. Още първи час ме изпържиха да пиша съчинение по испанска литература. Благодарение на това, че си бях написала доста подробни бележки още вкъщи, успях да приключа цялото нещо - страница и половина - в рамките на 30 минути и дори ми остана време да поправя разни грешки от бързина и да си поговоря с господина. Той така и не разбра, че първия час съм отсъствала, и тепърва сядам да се занимавам с това писмено. След неговия час имахме литература. Поради отсъствието на госпожата ни, по заместване влезе учителят, който неформално наричаме Дъмбълдор, макар и да няма нищо общо с него. Преподаваше ми литература в осми клас и тогава часовете преминаваха в... правене на нищо. Този път в името на доброто старо време с хората, с които бях в клас тогава, буквално ревяхме от смях, докато тоя човек говореше и директно си ни плюеше, докато се пали за Далчев. Не пропусна да ни понапсува под нос, но това беше нищо - на нас такива неща не ни правят впечатление. Вижте, за сметка на това оценихме миризмата на салам, която идваше от чантата му. След него испанският мина доста бързо, за да дойде английски - тест. Не съм фен на тестовете на господина. Не одобрявам начина, по който ги оценява, нито факта, че си затваря очите, когато види преписващ. Не ме кефи и мъмренето, че има хора, които преписват, защото, в крайна сметка, той е напълно виновен за това. Уча английски от 12 години и съм със самочувствието, че малко или много го знам. Същото се отнася за всички момчета от класа ми, които са до един със сертификати. Но винаги имат тройки и четворки. Само за сравнение - хората с пищови безвъзмездно получават петици и шестици и им се разминава всеки път, без значение дали са хванати или не. Очакванията ми за резултатите този път са високи, защото много учих и наистина се постарах. Но самият тест не мина безпроблемно, защото великият ми господин реши, че аз съм най-подходящият човек, с който да се заяде. Разбира се, не си замълчах и тайно се насладих на тишината, която настана в стаята, след като му отправих умишлено злобна забележка. Има неща, които мога да търпя. Но след като аз съм една от тримата сигурно с тетрадки, нямам изпуснати планове, слушам и пиша всичко, не мисля, че е много удачно да ме иронизира с думите "Ако беше по-внимателна и беше слушала упражненията, щеше да знаеш фразовите глаголи". Аз фразови глаголи знам. Ама... окей, ако продължа с тая тема, ще стигна много далеч, така че благодаря, че четохте това душевно излияние. Стига ви толкова.

Вчера спах до късно, танцувах си вкъщи, гледах драма, но накрая на деня бях толкова hype заради липсата на разговори с човеци, че спамих кой ли не с какво ли не, молих ги никога повече да не ми позволяват да си оставам вкъщи. Защото се случи така, че гледах 30 минути кпоп флашмоб в Мюнхен, а след това си пуснах десетчасова версия на Сехун, който повтаря shawty imma party till the sundown и изслушах притеснително много.

Та, вече ви казах какво правих днес. Но искам да наблегна специално на посещението си в НДК, защото... не знам, не го чувствам толкова пълноценно тази година. Не бях особено въодушевена по една или друга причина, и се надявах, че щом вляза и видя познатата книжна атмосфера, многото хора с книги в ръце и познатите лица от издателствата, ще се развълнувам. Но не стана така. Може би вече съм се нагледала на това - познато ми е кое къде е, няма толкова много новости... не знам. Не си купих книги. Взех само една за подарък, при това много спонтанно. Прибрах се едва ли не само с едно каталогче. Не говорих дори с блогърите и влогърите, които стояха на някои от щандовете. Това обаче отдавам на блъскащите се баби, които явно се страхуваха книгите да не избягат или нещо такова. Няма да ви казвам колко пъти ме настъпиха. Надявам се Панаирът да е бил по-вълнуващ и ползотворен за тези от вас, които са го посетили. Това, което направих аз, беше да набележа две-три заглавия, които да взема със стипендията си. Така че... няма нови книги за мен. Само "Бай Ганьо", "Чичовци" и "Под Игото", които просто трябва да си припомня ,защото... о, любими матури. 

Нека Спотлайт напишат статия за нефункциониращото софийско метро #Blogmas2016 Ден 5

Диляна ми е като майка омг

Днес е паметен ден, защото най-накрая в ежедневието на Ева се случиха достатъчно интересни неща, че да напише няколко километра пост, който да не е 90% кпоп или нещо, свързано с Корея. Всъщност тия "интересни" неща, дето преживях днес, са и причината да пиша днешния пост в 11 часа - около 30 минути, след като се прибрах. Но, нека да ви кажа какво се случи на пети декември 2016 година.

Принципно понеделниците не са ми най-омразните дни, но не ги и обичам, по простата причина, че когато реша, че понеделникът ми ще е як, то той е точно обратното. Вие сами можете да кажете като какъв определяте моя. Станах сравнително рано - около девет часа, и си позволих да се поизлежа, защото наистина нямах никаква мотивация да уча. Имах късмета майка ми да ме закара на училище днес, демек не се мъкнах по градския час. Пътят от училището ми до нас е около 15 минути с кола, но, понеже няма пряк транспорт, съм длъжна да обикалям. Та, пристигнах и си полегнах аз на чина, който беше огрян от топлото слънчице. Даже по едно време си поспах.

Цялата ни програма беше разместена днес заради проекта на двете ми най-добри приятелки, свързан с киното. Те организират две ходения до Дома на киното - събираме се целия клас и ходим да гледаме филми, печелили Оскар. Днес беше първата прожекция. Но има време, докато стигна до тази конкретна част от разказа.

Та, миналата седмица господинът ни по испанска литература го нямаше по болест. Щастливи от този факт и обнадеждени, че няма да се появи и днес, целият клас се изсипахме неучили и мотивирани да си слушаме музика и да спим, докато стане време да се изнесем дружно като първи пичове. Но не. Не, не, не. Познайте кой се появи на вратата на класната ни стая преди часа по испанска литература. Нашият любим (съвсем искрено!) господин. Свали си шапчицата той, разказа ни как тъкмо влязъл в училище и колегите му казали "Арее, отивай при тия, имаш час", ама понеже той не знаел, че програмата е променена, им се накарал и си седнал на диванчето да чете вестник. Хората, все пак, го убедили да се качи, та той нямал избор и влязъл. Както казах, целият клас не бяхме подготвени психически да го видим, пък камо ли да ни изпитва. Затова се заехме със спасителната мисия - да баламосваме Вълков 40 минути, за да не се сети, че имаме урок за учене. И така моята другарка в престъпленията Мелиса, аз и две от момчетата ни се заехме да спорим с него - при Иван Асен II ли е най-голяма територията на България, или при Самуил. Последваха 40 много напрегнати минути, в които баламосването се превърна в чиста караница, в която Вълков ни викаше "Тъпациии, няма да вярвате на тоя учебник, ваще баби са учили по него, нищо не знаете!", на което аз отвръщах "Ааа не, баба ми е историк!", Мелиса: "Аз ходя на уроци, при Иван Асен е, не виждате ли, че тука стига до Солун?", Светльо: "Bruja, защо не отчиташ измененията на североизточната ни граница?", а Наско: "Александър Македонски не е македонец". Така и не разбрахме как последното се връзва с темата.

Изгубихме часа в спор по въпрос, чийто отговор едва ли ще получим, защото госпожата ни по история, за добро или за лошо, няма да бъде на училище до четвъртък. Път от часа в петък аз ще отсъствам заради малкото, сладко изпитче по английски, което, според господина ми но английски, не вАжи, защото е платено. Нищо не знам, като си плащам за изпит. Вие също, имайте го в предвид.

Та, някъде там, по средата на спора, моята прекрасна и адекватна Диляна, която организира ходенето но киното, осъзна, че е забравила всичките 27 билета, с които трябва да бъдем допуснати, у тях. Та се наложи да си тръгва по-рано. Така започнаха злочестията. Спирката на трамвая ни беше преместена. Тръгнахме в грешната посока. Стигнахме по-късно от планираното. Общо взето не знаехме къде да слезем (аз не знаех и заради това ми се смяха). Бутахме се 20 минути на опашка по някаква причина, която така и не беше изяснена. 

Най-накрая влязохме и общо взето гледахме супер смисления "Спотлайт". В края, разбира се, имаше хора, които се опитаха да убедят останалите, че тоя филм Оскари не заслужава и е пълна загуба на време. Госпожата ни по свят и личност пък декларира, че е интересен само и единствено заради събитията, стоящи зад него. 

Но както и да е. С моите приятелки игнорирахме тези коментари и си тръгнахме. Двете продължиха към трамваите, а аз поех към метрото, без да знам, че два или три часа по-рано се е случила авария на Софийски. Та, тичах, за да си хвана влакчето, седнах си с две слушалки и зачаках да тръгне. Но мина една минута, хората влизаха и излизаха. Чак тогава се досетих да си сваля слушалката. "Внимание, тази вечер влакове до Младост няма да има!". Чакай, чакай. Какво? В продължение на 3 минути се чудих какво става и как така спират единствения транспорт, с който мога да се прибера от тая точка на София. В крайна сметка бях принудена да сляза и да извървя повече от километър в убийствения студ, докато стигна до най-близката спирка на автобус, който води до моя квартал. От Сердика до Софийски. Може би, софиянци, не ми звучи толкова много, ама, повярвайте ми, ще ви се дореве, когато трябва да го изминете това разстояние в студа, без ръкавички и идея колко трябва да си отвисите на спирката и дали че има място за вас в автобуса, понеже кой знае колко хора са се оказали в същото положение. 

Добрах се до спирката успешно и започнах да пиша на приятелките си за случващото се, ядосвайки се, че от студа екрана на телефона ми отказва да работи. В този момент до мен застана момче, вдигна телефона си и заяви, явно на приятел от другата страна на линията, "Да, досега бях в Дом на киното, гледахме "Спотлайт". Да, филмът беше невероятен. Малко тежък, но все пак.". При което реакцията на Ева - да се вторачи в прити момчето и да не сваля поглед, докато не разбере повече. Оказа се, че е от моя квартал и също е ходило тоя километър, за да може да се прибере. Това разбрах от разговора, преди той да приключи. И за да не бъде неудобно, аз вкарах отново слушалките в ушите си и си дадох сметка, че те не са включени в телефона, чак когато всички хора се обърнаха към мен, щом припевът на Blood sweat and tears на BTS огласи спирката. Failed. 

Резултатът от тази вечер е... а ми, прибрах се късно, измръзнала, но пък развеселена от всичко, което се наложи да преживея. Все още не мога да разбера как не са успели за почти четири часа да поправят аварията в метрото, но... здраве да е. Поне се получи достатъчно дълъг пост. Ако сте стигнали до тук - евала за нервите да прочетете днешните глупости. Поздравявам ви с днешната песничка - може би трябваше да поздравя и всички хора на спирката, гледащи ме странно. Сигурно си мислеха, че слушам някаква странна чалга. 

Life's too short to even care at all #4 (K-pop edition)

Съвсем скоро допуснах една доста голяма грешка, която застрашава успеха ми в 12 клас, сънят и целостта на паметта в телефона ми. От любопитство (но също така заради сестра ми, Зин и най-добрите ми приятелки) си позволих да прекарам една вечер, ровейки се из различни кпоп клипове, разучавайки артисти. От тогава (около месец) това се повтаря всяка вечер - може би го знаете от предния пост, в който се постарах да натъртя върху факта. Затова днешният пост ще бъде посветен само и единствено на новата ми любов. Може би в близкото бъдеще ще отделя време, за да напиша подобаваща публикация, в която говоря за любимите си изпълнители, звучене и други, тъй като тази въобще не е достатъчна, камо ли изчерпателна. Но засега оставям нещата така. Добре дошли в моя личен Рай/Ад! Ако стигнете до края - моите адмирации! Постарах се да избера най-любимите си песни - тези, които слушам непрестанно - без да прекалявам с EXO (спойлер за предстоящия пост - те са ми абсолютни, стопроцентови фаворити), BTS (втори във въпросната класация) и други изпълнители, които за добро или не почти постоянно звучат в слушалките ми.

Приятно слушане! И успех.

P.s.: Ако се сетите за някоя песничка, която смятате, че трябва да чуя - пишете в коментарите! Аз и без това си губя времето с ровене в ютуб именно с тая цел - да намеря нещо ново и потенциално любимо.

Life's too short to even care at all #3

Музиката е огромна част от ежедневието ми - докато пиша, пътувам, тичам във фитнеса или чета - винаги някоя мелодия се върти в ума ми. Миналата година по това време за първи път пуснах Life's too short to even care at all пост с обещанието да се превърне в сезонна практика. Не се случи точно така, но това няма значение. Днес без никакво задължение искам да споделя с вас песните, които някой ден ще слушам и ще си спомням за лято 2016! 

Life's too short to even care at all #2

Публикувайки първия пост с това заглавие през месец юли реших да го превърна в сезонна практика, подобно на вече приключилите "77 неща, за които да живееш през...". 

Днес ви представям не особено богат репертуар от песни, които по един или друг начин са част от ежедневието ми. Някои са се превърнали в буквална част - аларма за събуждане или излизане за училище, други са просто тракове, които обожавам от все сърце. Надявам се вие да изпитвате същите чувства поне към някои от тях!

Life's too short to even care at all

Миналата година по това време (всъщност беше 18 юли) публикувах поста "77 неща през лятото, за които може да живеем". Не мога да се похваля с измислянето на нови 77, но пък за сметка на това събрах някои от най-любимите си песни, които ме зареждат през лятото и които не мога да спра да слушам, в този първи пост. Само мога да се надявам да ви направят щастливи по начина, по който правят мен щастлива.