Нека Спотлайт напишат статия за нефункциониращото софийско метро #Blogmas2016 Ден 5

Диляна ми е като майка омг

Днес е паметен ден, защото най-накрая в ежедневието на Ева се случиха достатъчно интересни неща, че да напише няколко километра пост, който да не е 90% кпоп или нещо, свързано с Корея. Всъщност тия "интересни" неща, дето преживях днес, са и причината да пиша днешния пост в 11 часа - около 30 минути, след като се прибрах. Но, нека да ви кажа какво се случи на пети декември 2016 година.

Принципно понеделниците не са ми най-омразните дни, но не ги и обичам, по простата причина, че когато реша, че понеделникът ми ще е як, то той е точно обратното. Вие сами можете да кажете като какъв определяте моя. Станах сравнително рано - около девет часа, и си позволих да се поизлежа, защото наистина нямах никаква мотивация да уча. Имах късмета майка ми да ме закара на училище днес, демек не се мъкнах по градския час. Пътят от училището ми до нас е около 15 минути с кола, но, понеже няма пряк транспорт, съм длъжна да обикалям. Та, пристигнах и си полегнах аз на чина, който беше огрян от топлото слънчице. Даже по едно време си поспах.

Цялата ни програма беше разместена днес заради проекта на двете ми най-добри приятелки, свързан с киното. Те организират две ходения до Дома на киното - събираме се целия клас и ходим да гледаме филми, печелили Оскар. Днес беше първата прожекция. Но има време, докато стигна до тази конкретна част от разказа.

Та, миналата седмица господинът ни по испанска литература го нямаше по болест. Щастливи от този факт и обнадеждени, че няма да се появи и днес, целият клас се изсипахме неучили и мотивирани да си слушаме музика и да спим, докато стане време да се изнесем дружно като първи пичове. Но не. Не, не, не. Познайте кой се появи на вратата на класната ни стая преди часа по испанска литература. Нашият любим (съвсем искрено!) господин. Свали си шапчицата той, разказа ни как тъкмо влязъл в училище и колегите му казали "Арее, отивай при тия, имаш час", ама понеже той не знаел, че програмата е променена, им се накарал и си седнал на диванчето да чете вестник. Хората, все пак, го убедили да се качи, та той нямал избор и влязъл. Както казах, целият клас не бяхме подготвени психически да го видим, пък камо ли да ни изпитва. Затова се заехме със спасителната мисия - да баламосваме Вълков 40 минути, за да не се сети, че имаме урок за учене. И така моята другарка в престъпленията Мелиса, аз и две от момчетата ни се заехме да спорим с него - при Иван Асен II ли е най-голяма територията на България, или при Самуил. Последваха 40 много напрегнати минути, в които баламосването се превърна в чиста караница, в която Вълков ни викаше "Тъпациии, няма да вярвате на тоя учебник, ваще баби са учили по него, нищо не знаете!", на което аз отвръщах "Ааа не, баба ми е историк!", Мелиса: "Аз ходя на уроци, при Иван Асен е, не виждате ли, че тука стига до Солун?", Светльо: "Bruja, защо не отчиташ измененията на североизточната ни граница?", а Наско: "Александър Македонски не е македонец". Така и не разбрахме как последното се връзва с темата.

Изгубихме часа в спор по въпрос, чийто отговор едва ли ще получим, защото госпожата ни по история, за добро или за лошо, няма да бъде на училище до четвъртък. Път от часа в петък аз ще отсъствам заради малкото, сладко изпитче по английски, което, според господина ми но английски, не вАжи, защото е платено. Нищо не знам, като си плащам за изпит. Вие също, имайте го в предвид.

Та, някъде там, по средата на спора, моята прекрасна и адекватна Диляна, която организира ходенето но киното, осъзна, че е забравила всичките 27 билета, с които трябва да бъдем допуснати, у тях. Та се наложи да си тръгва по-рано. Така започнаха злочестията. Спирката на трамвая ни беше преместена. Тръгнахме в грешната посока. Стигнахме по-късно от планираното. Общо взето не знаехме къде да слезем (аз не знаех и заради това ми се смяха). Бутахме се 20 минути на опашка по някаква причина, която така и не беше изяснена. 

Най-накрая влязохме и общо взето гледахме супер смисления "Спотлайт". В края, разбира се, имаше хора, които се опитаха да убедят останалите, че тоя филм Оскари не заслужава и е пълна загуба на време. Госпожата ни по свят и личност пък декларира, че е интересен само и единствено заради събитията, стоящи зад него. 

Но както и да е. С моите приятелки игнорирахме тези коментари и си тръгнахме. Двете продължиха към трамваите, а аз поех към метрото, без да знам, че два или три часа по-рано се е случила авария на Софийски. Та, тичах, за да си хвана влакчето, седнах си с две слушалки и зачаках да тръгне. Но мина една минута, хората влизаха и излизаха. Чак тогава се досетих да си сваля слушалката. "Внимание, тази вечер влакове до Младост няма да има!". Чакай, чакай. Какво? В продължение на 3 минути се чудих какво става и как така спират единствения транспорт, с който мога да се прибера от тая точка на София. В крайна сметка бях принудена да сляза и да извървя повече от километър в убийствения студ, докато стигна до най-близката спирка на автобус, който води до моя квартал. От Сердика до Софийски. Може би, софиянци, не ми звучи толкова много, ама, повярвайте ми, ще ви се дореве, когато трябва да го изминете това разстояние в студа, без ръкавички и идея колко трябва да си отвисите на спирката и дали че има място за вас в автобуса, понеже кой знае колко хора са се оказали в същото положение. 

Добрах се до спирката успешно и започнах да пиша на приятелките си за случващото се, ядосвайки се, че от студа екрана на телефона ми отказва да работи. В този момент до мен застана момче, вдигна телефона си и заяви, явно на приятел от другата страна на линията, "Да, досега бях в Дом на киното, гледахме "Спотлайт". Да, филмът беше невероятен. Малко тежък, но все пак.". При което реакцията на Ева - да се вторачи в прити момчето и да не сваля поглед, докато не разбере повече. Оказа се, че е от моя квартал и също е ходило тоя километър, за да може да се прибере. Това разбрах от разговора, преди той да приключи. И за да не бъде неудобно, аз вкарах отново слушалките в ушите си и си дадох сметка, че те не са включени в телефона, чак когато всички хора се обърнаха към мен, щом припевът на Blood sweat and tears на BTS огласи спирката. Failed. 

Резултатът от тази вечер е... а ми, прибрах се късно, измръзнала, но пък развеселена от всичко, което се наложи да преживея. Все още не мога да разбера как не са успели за почти четири часа да поправят аварията в метрото, но... здраве да е. Поне се получи достатъчно дълъг пост. Ако сте стигнали до тук - евала за нервите да прочетете днешните глупости. Поздравявам ви с днешната песничка - може би трябваше да поздравя и всички хора на спирката, гледащи ме странно. Сигурно си мислеха, че слушам някаква странна чалга.