Здрасти, аз съм Ева 🌸

    Едно огромно „ЗДРАСТИ!“ на всички, на които заглавието Stormy Garden им е познато, както и на тези от вас, които отваряте блога ми за първи път! С огромна радост отново започвам чернова тук, за да споделя, че обичният ми блог е на път да се съживи след дъъъълга почивка. 

    Приятно ми е да се видим отново! Аз съм Ева, преди няколко години завърших Испанска филология и Приложна лингвистика в СУ, литературата и пътуванията правят живота ми вълнуващ, а киното, музиката и изкуството - цветен. Харесва ми да организирам импровизирани пътешествия и не си тръгвам от чужда страна без магнитче. Рисувам, но аматьорски. Понякога се цапам до лактите с глина в опит да направя някоя чашка или чинийка за бижута. В момента обръщам ужасно много внимание на здравето си, експериментирам с различни храни и спортувам активно най-вече защото ме кара да се чувствам добре. 

2023 година в няколко изречения

    Явно ще ми е навик към края на всяка година да правя по някоя неочаквана поява тук, колкото да ъпдейтна и може би само за себе си да напиша някой друг ред, с който след време да се върна назад във времето ей така, за спомен. 

    В представите ми този път е малко по-различно, защото, вярвате или не, 2023 година беше голямо мазало. Ама голямо. Представете си мазало като от някоя супер клиширана любовна книга с траги-комични елементи, която четете, докато се пляскате по челото отново и отново, и отново, и отново, понеже още на двадесетата страница започвате да се съмнявате в психическата стабилност на главната героиня. Драги, it is more than obvious that I am the main character and the mental stability is highly questionable. 

    Подробностите от големия цирк ще запазя засега, защото кой знае, някой ден от тях може да излезе някой приличен бестселър. Но пък нищо не ми пречи все пак да споделя нещо отгоре-отгоре, колкото да синтезирам и някои изводи, които направих за себе си през изминалите 12 (а всъщност и малко повече от 12) месеца. 

    Оказва се, че както ти започне годината, така си и продължава. Затова е хубаво да прецените с кого е окей да сте при отброяването на последните секунди до зарята. Моята започна с драма. И после още драма, скарване, нарушени обещания и разочарование, което от сегашна гледна точка е добре дошло, но тогава не ме накара да се почувствам кой знае колко хубаво. Единият извод вече го посочих: внимавайте с кого влизате в новата година. Вторият е: скъпи мои, каквото и да правите, няма да промените някого, ако му давате все повече любов и внимание. Всъщност не ви е и работа. Ditch the bitch в момента, в който ви покаже и минимален дисреспект (а какво остава да ви каже, че не сте достатъчни право в очите), и продължавайте напред, защото няма да оцени цялото старание и желание да му докажете, че заслужава нещо по-добро. В повечето случаи не го. Нищо даже не заслужава. 

   

На лов за истории

    За човек, който има повече от 30 непрочетени книги вкъщи, ходя на пазар из книжарниците твърде често. Пет предизвикателства и безсънни нощи, посветени на прелистване на книги, на този етап също не са способни да спасят преливащата ми библиотека. Какво остава за спестяванията ми... С всичко това на ум, загърбвам тоталната забрана за купуване, която си наложих в началото на годината, и ви взимам с мен на разходка, за да си поговорим за литературата, сериали и за живота напоследък. 
    Програмата ми през последните седмици е такава, че мога да си позволя малко повече свобода за развлечения. (Малко повече значи, че онзи ден прекарах 5 часа в Симс. Всеки си има вредни навици, а моят е да контролирам несъществуващи хора и да ги карам да правят всички онези неща, които аз не мога - най-вече да отглеждам кокошки и крави и да се изхранвам с писане. Sad life.) Това обяснява и изненадващите девет книги, които завърших през февруари. Не че нямам какво да правя - имам си повече от достатъчно. Жертвата е здравият ми сън. 
    Всъщност огромна част от мотивацията ми да включа турбо режима и да уча и работя по цял ден бе премазана от тежестта на дебелия сняг, който наваля преди няколко дни. Климатичните условия ми влияят по странни начини. Дъждът е приемливата степен на приятно и ползотворно време (стига да съм си у нас), но снегът е тежката артилерия. Едно нещо мразя повече от това да ми е горещо, и то е да замръзвам. Затова доброволното обикаляне по книжарници в днешния хубав празничен ден е нещо като изключение, жертва в името на забавлението. 

Неделна идилия

(09.01.2022 г.)

    Много често ми се случва да искам да напиша нещо, но да нямам една-единствена конкретна тема. Понякога просто ми се споделя, особено когато ми се удаде възможност да забавя лекичко темпото и да оценя нещата, които ми се случват или са ми се случили. 

    Преди няколко дни например започнах да гледам Outlander, който ми беше най-любимият сериал, когато излезе първият сезон (и тъкмо започваха с превода на поредицата). Помня как чаках новите епизоди, след това за нула време изчетох и първата книга. Не помня защо го оставих, но сега съм щастлива, че се убедих да си го пусна от първи сезон. Очаква ме бая гледане и на моменти се чудя дали отново няма да се обезкуража, имайки предвид дължината и на сезоните, и на самите епизоди. Засега няма такива изгледи. Единственият ми проблем е, че ми е много трудно да избера между това да седна да гледам епизодите или да почета нещо. (Фактът, че за 4 дни съм на втори сезон, може да ви посочи кой избор обикновено преобладава.) (И бележка от неделята седмица по-късно: приключих и с втори, днес може и да започна трети сезон, ако най-накрая не се накарам да седна да чета.)  

Благодарности към 2021г.

     2021 година ме научи, че колкото и зле да са нещата, някъде там винаги има поне едно нещо, колкото и мъничко да е то, което да те накара да стиснеш зъби, да минеш през препятствията и да откриеш посоката си. Процесът никога не е приятен - повярвайте ми, наложи ми се да го изпитам няколко пъти, преди да намеря правилната тактика за изживяване на трудностите. И когато нещо отново се случи, отново ще има момент на тотално и безгранично нещастие, след което да дойде миниатюрният лъч светлина. 

    Изминалата година беше подводен камък в спокойното море на очакванията ми, където царуваше надеждата числото 21 да се окаже късметлийско, за да донесе на мен и на хората около мен успехи и щастие. Истината е, че това до голяма степен се случи - не в такива мащаби, каквито си представяхме, но не и прекалено малки, че да може да ги отречем. За мен се оказа година на себеоткриване. Периодите на самота бяха по-дълги от тези, които споделях с други хора. Използвах ги, за да си изясня какво харесвам, какво искам да правя, в какви дейности предпочитам да инвестирам времето си и накъде бих желала да се отправя през следващите 3-4 години. Тези размисли ме накараха да разширя кариерния си избор и да започна курсове в непозната за мен област. Оказа се, че ми харесва страшно много! Дори ще продължа активно да се занимавам с нея и през 2022 г. 

    Изминалите 365 дни бяха и завръщане към четенето. 2021 година също не беше лоша, но събития от нея ме накараха да потърся спасение в книжни светове, за да взема глътка въздух и да асимилирам събития. Прочетох повече от 100 книги на три езика, намерих нови любими заглавия и успях да разкажа с по няколко думи за някои от тях тук, в блога, който продължава да ми носи невероятно щастие. Ясно ми е, че блоговете са демоде и че всички предпочитат съдържанието във видео формат, но обмислянето и писането на публикации за мен винаги ще остане най-любимо и предпочитано занимание. Особено докато има двама-трима, които четат и отделят от времето си, за да споделят впечатления. Благодаря ви! 
    2021 година беляза края на поредната образователна степен! Завърших бакалавърската си степен през лятото, а след това започнах и магистратура. Тази пролет, живот и здраве, ще мятам шапка! А после ще си търся мястото в „истинския“ свят...
    Живях тихо, намалих количеството информация, която споделям по-публично. Например преди тук качвах много повече лични истории и дори снимки на самата мен. Вече смалих приятелския си кръг и в личния си инстаграм и оставих книжния за „широката публика“; така и не се върнах към качването във фейсбук - за мен тази медия не е окей и предпочитам да я оставя за следване на весели странички. Всички тези навици ще пренеса и в новата година, макар че би ми се искало да разширя мъъъъничко тематиката тук. 
    

    Почувствах изминалата година като подгрявка за нещо по-истинско и вълнуващо. Благодаря й за всички уроци, които ми преподаде. Благодаря й, че запази най-близките ми и любими хора, че ми позволи да опипам почвата около себе си и че (малко или много) ми вдъхна кураж да продължа да се търся. 2021 година беше зла и страшна, но някъде там, между гадориите, светлината се процеждаше ярка и обещаваща. Ако в поговорката тя е бурята, то 2022 година ще е слънцето! 

Магистратурата е трудно нещо (размисли между писането на две курсови работи за учене, една паднала коледна елха и Блогмас)

     Мили уважаеми, магистратурата е трудно нещо!
    Така де, очевидно. „Не е за всеки“, „Отнема време“, „Ако искаш да свършиш работата както трябва, по-добре се откажи от много аспекти от живота си“ и т.н. т.н., ясно е това. Само дето кой трябваше да ми каже, че ще си лягам и ставам с мисълта за дейксиса, развитието на човешкото съзнание и въпроса „Какво, по дяволите, имаше предвид тая жена вчера, като ми се усмихна - любезна ли беше, лицемерна ли, показваше ми, че е тъжна???“.
    Свободно време? Възможно, но, повярвайте ми, когато прекарате десет часа пред компютъра, за да пишете курсови/да се борите с мудъл да ви пусне записите от лекциите/да допълвате лекциите/да учите лекциите/да четете допълнително по темите/да се опитвате да направите план за работа през следващия ден (и да си подготвяте работните задачи, ако се случи така, че и работите), „свободното време“ ще е по-скоро еквивалент на приготвяне на някакво бързо хапване и сън.
    Въпреки че всичко досега звучи като оплакване, не това е целта ми. Всъщност в момента изключително много се наслаждавам на ученето и огромна част от дисциплините, с които се занимавам. Проблемът ми не е количеството работа (някои от колегите ми сигурно ще кажат, че не е чааак толкова много, но... просто приемете факта, че аз прекалявам, и толкоз, окей?), а това, че леко трудно се адаптирам към нивото. Живея с мисълта, че на ниво магистър вече от мен се очаква да съм на 1000% във всичко, с което се захвана. Затова преживявам по-тежко моментите, когато трябва да преглътна егото си и да пиша и да моля за помощ и допълнителни разяснения. Сами разбирате каква глупост е това. Аз също осъзнавам, но не мога да се убедя, че не бива да съм твърде строга към себе си, когато не разбера нещо или попадна в ситуация, в която някой трябва да ми удари едно рамо. Това ми е останало от всички предишни образователни нива и надали през следващата година ще го изкореня, но поне се научих да пиша имейли за помощ (но не и да престана да пиша „извинете“ по пет пъти във въпросните имейли). 

Щастие между два сезона

    Обикновено на въпроса "Кой ти е любимият сезон?" всеки път отговарям по различен начин. Ако сме зима, казвам пролет; ако сме пролет, казвам лято; ако сме лято, казвам есен. Схващате логиката. Истината май е в това, че на мен просто ми допада преходността. Обичам пролетта и есента именно защото са точно между крайностите, но май съм най-голям фен на същинския преход - тези две-три седмици безвремие, което, иронично, прелита най-бързо.
    Изпитвам ужасна нужда за пореден път да пиша за красотата на настъпващата есен и за това колко обичам ароматите и цветовете, и студа, и романтичната обстановка, и академичния дух, и всички клишета, от които, сигурна съм, вече ви е втръснало. Есента просто не се нуждае от пресилено допълнително романтизиране - пристига, помита те във водовъртеж от пожълтяващи листа, билков чай и пай и at the end of the day не ти трябва нищо повече, че да се почувстваш щастлив. Така се чувствам аз още в края на август, след като и последната лятна почивка приключи и вече не може да спя да отворен прозорец, защото сутрин се събуждам с драскащо гърло.

Пролетта досега. Размисли и снимки

    При всяко започване на публикация на по-ежедневна и лична тематика, се чувствам като развален грамофон. Дотолкова е издълбано в ума ми да регистрирам случващото се по света, че вече не съм сигурна дали мога да измисля не-клиширано и не-банално встъпление. Но се надявам да ми простите - колкото и да не ми се иска да го споменавам, пандемията намери начин да се вмъкне в живота ми и превърна първите няколко седмици от така очакваната пролет в нещо, което се надявам бъдещото ми аз да забрави възможно най-бързо. 

    Беше ми пределно ясно, че ще дойде моментът да се сблъскам лично с пандемията. Не очаквах обаче да е изневиделица (наивна мисъл - такива неща нито предупреждават, нито ти дават шанс за психическа настройка, така че да можеш да понесеш събитията по приличен начин), нито пък да отнеме възможността да стана пряк свидетел на всичко, за което вече от година копнея. 

Коледни детайли

 Коледният сезон тази година се усеща някак по-специален.

    Не ми е приятно, че голяма част от местата, от които планирах да взема подаръци за приятелите и семейството си, са затворени, нито пък ми харесва, че няма да мога да организирам мечтаното коледно събиране, да се разхождам в голяма компания из заснежена София или да пия любимите си зимни напитки в закътани кафенета. Някак обаче успявам да видя отвъд всичко това. Ето - това ще е втората ми Коледа в новия ми дом и първата с малкото котенце, което осинових преди малко повече от месец. Най-близките ми приятели се прибират обратно у дома за празниците. Главата ми е пълна с по-особени идеи за подаръци, които едва ли бих намерила из молските магазини. Вкъщи звучи коледна музика от първи декември, елхата е изкарана още от края на ноември, а във въздуха се носи аромат на канела от камарата свещи, които съм разпръснала по всички свободни повърхности.
    Отнета ни е възможността да изживеем дните до празниците като по филмите, но не един път съм казвала, че за мен щастието се крие не толкова в конвениционалните неща, а по-скоро в малките: в онези, които сами правим, за да превърнем дните си в събития.

   Днес искам да споделя няколко малки детайла на фокус у дома. Подбрани с любов и уважение към мястото, в което прекарвам огромна част от ежедневието си, те ми носят огромна доза позитивно настроение само със съществуването си. Понякога си седя, докато на фон свири инструментална музика, гледам светлинките и за пореден път се убеждавам колко малко ми трябва, за да съм щастлива. 

Есенни почивни дни

        През училищните ми години не считах уикенда за неприкосновено време, което трябва да посветя само и единствено на почивка. Не ми го позволяваха купищата домашни и уроци - за разлика от голяма част от връстниците ми, на мен ми харесваше да взимам насериозно задълженията си и рядко си позволявах пропуск. Та, винаги или съботата, или неделята беше посветена на дописване и по-старателно преглеждане на учебниците. И така до началото на студентството ми. Стана така не защото имах по-малко работа или графикът ми беше по-рехав, а по-скоро защото рано се научих да разпределям задачите си съобразно енергията, която изразходвам през седмицата.

Инкогнито Януари

      Мина малко повече от месец от последната ми публикация в Stormy: месец, през който се фокусирах върху личните си цели за новата година, върху взаимоотношенията с хората около мен, върху университетските ми задължения и най-вече върху всички онези неща, които обичам да правя, но за които нямам особено много време обикновено. Нищо че януари, както ходи на всяко ново начало, обикновено е доста натоварен и напрегнат период.

      Изпращам поздрави и много позитивна енергия към всички колеги в сесия, които се опитват да съберат сили и да се съсредоточат върху материала въпреки всички настинки и вируси, които вилнеят през последните дни. Два от трите ми изпита през сесията минаха - само толкова, защото е традиция повечето изпити да се изнасят една или две седмици преди официалния период за изпитване уж с  цел "да помогнем на студентите". Няма значение, че всичко съвпада с крайни срокове, последни подготовки и, само между другото, същите две седмици, които следват зимната ваканция.

Have yourself a merry little December

"ВЕСЕЛА КОЛЕДА" 

        - така започнах деня си тази сутрин: със съобщение до всички приятели, за да им честитя началото на може би втория ми любим месец през годината: декември.

         Защото Коледа не е един-единствен ден. Тя е духът, който витае наоколо, който ни зарежда с положителна емоция, който ни кара да се вълнуваме за малките мигове в ежедневието, когато най-накрая можем да се откъснем от задълженията, за да украсим дома си, например.

           Коледа е миризмата на печени сладки или току-що обелени мандаринки. Тя е дебелият, пухкав шал, летувал в някой запечатан плик в гардероба. Тя е украсата из града, блещукащите витрини на магазините, тематичните напитки в кафенетата. Тя е удобните пантофки, шарените чорапи и "грозните" пуловери, които сами напълно доброволно си взимаме. Коледа е бързите разходки в студа, хлъзгането по заледените тротоари, понякога дори и задръстванията - приемливи само и единствено ако вали пухкав снежец. Но е и дните, в които можем да се сгушим вкъщи за сутрешно кафе без да трябва да се притесняваме дали закъсняваме за среща; вечерите, в които по някоя от телевизиите са пуснали любимия ни филм и въпреки че е с отвратителен дублаж, ние го гледаме покорно и се смеем на всички шеги, на които сме се смели и миналата година. 

           Коледа е всички нови рецепти, които искаме да пробваме; тя е вино и канелени рулца; тя е брокат от топки за елха по пръстите, изпопадали иглички по килима, даже и отдавна изгорели лампички, които ни е жал да изхвърлим. Да не говорим за джинджифиловата къщичка, която всяка година си взимаме с огромно желание, но едвам построяваме, защото не спира да се отлепва! 

          Коледа обаче на първо място е онова велико желание за топлина у дома, на работа, на лекции в училище; за време с любимите хора - независимо дали ги виждаме всеки ден, или с нетърпение очакваме деня на завръщането им. Тя е всички срещи, вълнуващи планове и дълго планирани подаръци, които изглеждат толкова незначителни на фона на миговете в компанията на тези хора.

          Направете последния декември от това десетилетие незабравим. Изпълнете колкото се може повече желания от тазгодишните си списъци, дайте шанс на нови преживявания, не отлагайте това да пишете на някой приятел, с когото сте изгубили връзка. И не позволявайте на негативното от деня да помрачава настроението ви - животът е достатъчно гаден, че сами да си предизвикваме допълнителни негативни емоции. Пийте вино и горещ шоколад, хапвайте без да го мислите кой знае колко, ценете и се наслаждавайте на всяко едно нещо, което имате! Бъдете щастливи!
           И определено хвърляйте по едно око на Stormy Garden, защото Блогмас тази година може би ще просъществува! Обичайният ми номер е на всеки първи декември да се сещам, че не съм планирала нито една тема за постове, но и че имам огромно желание да пиша. Затова, без да си даваме каквито и да било обещания, само си споменаваме, че постове все пак ще има - ще бъдат позитивни, разнообразни и от време на време искрено празнични. Пък каквото стане - стане!
            Това, за което ви моля днес, е в коментар да оставите линк към блога си, ако също ще се включите в Блогмас тази година! А дори да не е вашият собствен блог - споделете го! Ще се радвам страшно много да чета публикациите ви и да намирам ново вдъхновение!
             И отново - забавлявайте се и търсете красивото винаги и навсякъде! Честит декември! 

Summer glow up

       Да, досетихте се: това е задължителният пост тип "сесията свърши". Вече несъмнено е традиция да пиша по един такъв, когато най-накрая имам правото да дишам, без да се притеснявам за това колко имам да уча за някой предстоящ изпит. 

       Четвъртата ми сесия в университета мина с успех и вече почти официално съм трети курс. Чувството - на блаженство, спокойство и щастие. Втори курс беше тежък - на много моменти ми се искаше да захвърля всичко, неведнъж се питах дали изобщо ми харесва и струва ли си да влагам толкова много усилия в нещо, което не винаги ме прави щастлива. С две думи - годината не мина без перипети. Резултатът обаче се оказа сполучлив - сесията мина много повече от добре и ми върна мотивацията за следващата година. Но преди това: почивка. 

       Обожавам началото на лятото - първите няколко дни на тотален мързел, спане до късно, въртене из леглото, сериали, излизания и абсолютна почивка. Наслаждавам се на моментите, в които просто не знам какво да правя със себе си, но не е нужно да знам - времето е пред мен и за първи път от много време никой не очаква да спазвам срокове, да предавам домашни или да решавам задачи.

21 години, повече от 21 урока

       Денят е съвсем нормален, обикновен, като всеки друг. Ставам, правя си кафе и в момента го пия на кухненската маса. Слънцето ме е огряло; ден без изпит е, дишам свободно, защото, за щастие, не ми се налага да залягам над учебниците за предстоящия. 

        И първото нещо, което правя в блога си, е да променя описанието: 

Ева, 20, София

        Трия нулата и пиша 1.  

       Днес ставам на 21. Но, както казах, денят не е нищо особено. Не се чувствам bittersweet, нито пък се вълнувам кой знае колко, защото е просто възраст - още една изминала година. Ще празнувам с най-близките си и за първи път от много години ще прекарам деня си точно така, както аз желая, без да се съобразявам с други хора (или изпити, впрочем, от осми крас насам ВСЯКА година на 11 юни имам изпит или контролно...)

     Съществената разлика е, че от днес във всеки край на света нося 101 процентова отговорност за всяко нещо, което правя или не правя, казвам и... общо взето всичко. Европа, Америка - навсякъде. 

         На 20 беше готино. Годината беше доста спокойна, но и богата на уроци и преживявания, след които, смея да твърдя, научих много за света наоколо и за самата себе си. Знания, които несъмнено ще използвам в своя полза през 21-вата си година. Например, вече съм една малка идея по-добра в това да разпознавам на кои хора си заслужава да отделям от времето си. Знам, че провалът не е фатален. С радост установих колко яко е да си вземеш билети за другия край на Европа абсолютно необмислено и то за някаква символична сума. За поредна година се убедих колко важно е семейството. Започнах да свиквам с мисълта, че не винаги хората около мен ще са добри и ще се разбираме на сто процента, уви, няма какво да сторя, освен да търся начин за мирно съжителство и общ език с тях. Като цяло, все уроци, достойни за пост тип "21 неща, които научих за 21 години".

      На 21 ще бъде вълнуващо. Не обичам да споделям плановете си, защото съм малко суеверна (мълчанието е злато, нали знаете), затова и този път ще мина с поизтърканите обещания за следващите 365 дни: ще пътувам много, ще отделям повече време за себе си, ще чета, ще правя колкото се може повече неща с хората, които обичам, няма да се взимам много насериозно и чат-пат ще споделям вълнуващите новости от живота си тук, с вас. Отново ще бъда отворена към нови преживявания, опит, запознанства, експерименти, несполуки. Само, ако може, да не ме късат пак на изпит... :)

Being Grateful

     Забелязали ли сте как в последно време на всички проблемът ни е "забързаното ежедневие"? Всеки ден работа, университет, срещи, вечери, откраднати минути за бързо кафе, задачи из дома и извън него - всичко това в един непрестанен кръговрат. И "забързаното ежедневие" се превръща в любимата ни фраза-оправдание за всичко - за това, че не сме изчистили вкъщи, за някоя отменена уговорка за кино, за ненаучени уроци, за почивка дори.

      Може би това е добър претекст за повечето от изброените горе. Не е ок обаче, когато започне сериозно да ни пречи да виждаме позитивите на живота, които всеки ден се появяват като възможност да се разнообразим и зарадваме, но и от които не се възползваме. 

     Изведнъж забравяме да ценим на неща, много по-важни от моментния успех, нечия похвала, отбелязана като изпълнена задача в планера и прочее. Ставаме неспособни да забелязваме красотата на пристигащата пролет, например (разбира се, само ако не е за пост в Инстаграм, тогава сме #blessed, #excited, #SpringIsComing, #SoBeautiful - соча виновно самата себе си). Забравяме да се насладим на ароматното кафе сутрин, понеже целта му - да ни събуди - е по-важна от процеса на пиене и компанията. Четенето на любимата книга също не е така приятно - бързаме към края, за да я отележим в Goodreads, защото сме една книга назад в предизвикателството за 2019-та, пък и трябва да я свършим преди всички други. Какво значение има, че прескачаме цели параграфи?

       През повечето време осъзнаваме всичко това, даваме си сметка, че е време да пренаредим приоритетите си, да забавим темпото и да започнем да ценим онова, което имаме (защото знаете какво казват - оценяваме това, което имаме, чак когато го загубим). Тук идва редът на любимото оправдание от горе - лесно решение за заблуждаване на гузната съвест е, предполагам.

        

       В дни като днешния - мрачни, спокойни, в които мирише на дъжд, но вън все пак е свежо, а времето е на мое разположение - често си мисля за нещата, които имам, които са важни и за които съм истински благодарна. 

      Имам прекрасен дом, семейство и най-удобното легло, което ми е safe heaven - местенце, в което никой не може да ме докопа, където има само спокойствие и в което мога да прекарам часове наред без да ми е нужен контакт с околните.

      Напоследък имам повече възможност да чета и поради тази причина по-често се ровя из купчини книги в столичните книжарници. Преди седмица прочетох "Куджо" на Стивън Кинг и си припомних защо обожавам това занимание.

      Влюбена съм в идеята за малко бягство от реалността с любим човек и нямам търпение да осъществя плана си. Мога - правя го.

     Най-сетне успях да намеря прекрасни продукти за кожата на лицето си и рутината ми сутрин и вечер ми доставя истинско удоволствие. Ритуалът е съпроводен с приятна музика или някой сериал - в момента гледам The OA в Netflix и съм изненадана, че не много хора говорят за него. 

      Уча се да си почивам, колкото и странно да звучи това. Свикнала съм да уча или да правя нещо, свързано с уни, седем дни в седмицата, но през последния месец новото правило е следното: уикендът или поне един от двата почивни дни е само и единствено за разтоварване и докосването на учебници е строго забранено! 

     Храна! Обожавам италиански десерти, сладолед, торта. И си хапвам. Всичко в разумни количества е супер! 

      

      И след като си припомня за съществуването на всичко изброено, ми става неописуемо щастливо. Не ни трябват специални поводи, за да бъдем благодарни за нещата, които имаме, било то материални или не. Дори по-ненужно и безсмислено е да чакаме да изгубим нещо, че да си дадем сметка колко хубаво ни е било да го имаме/правим. Липсва ни време - да, тъжен факт, но това не е основателна причина да се лишаваме от всикчо, което ни носи щастие и, at the end of the day, е наистина важно и обогатяващо. Не е и оправдание. По-скоро е заблуда. И от нас си зависи колко често ще си даваме сметка за това и ще си губим времето в жалване и преследване на безсмислици.

Изпитите свършиха. И сега?

     Заради желанието си да бъда винаги продуктивна често ми се случва да забързвам темпото на ежедневието си, да си намирам нови задачи и да давам всичко от себе си, докато нещата за вършене не се изчерпат и аз не остана с поглед в тавана и без нито една идея какво да правя. Повечето студенти могат да се припознаят веднага в ситуацията, особено часове след края на послединя изпит - тогава напрежението го няма, няма и за учене и изведнъж се оказваме с някакви дни до началото на новия семестър, в които ясна цел на хоризонта няма. 

     Бих могла да интерпретирам темата два по-общи начина: 

     1. Свръх продуктивността и желанието да правим много неща са изтощаващи и в един момент неминуемо ни водят до burnout

     2. Свръх продуктивността ни дава повод да се чувстваме добре със себе си и постигнатото, а също и ни кара да се замисляме за грижата за самите себе си.

    Заобиколно поемам по втория път, но в никакъв случай не зачерквам истинността на първата точка. Все пак темата на днешния пост е времето след свръх продуктивността.

     Преди три дни за мен приключи третата ми сесия в университета и след тези 72 часа опипване на почвата мога спокойно да кажа, че се вписвам с описанията от по-горе. Нямам за четене за изпити, нямам и останали домашни за предстоящите упражнения; на теория времето ми трябва да бъде посветено само на приятни неща. А те се оказаха твърде много: четене, сериали, спорт, симс, разбира се, излизане с приятели, пътувания дори. Проблемът е, че прекарвам повече време в мисли за това какво да правя първо отколкото в правене на някое от нещата. Иронично, но факт. Все още не съм намерила решение за този проблем, различно от скролване в инстаграм и фейсбук - това само по себе си е още по-голям проблем. 

      Имам една седмица да направя няколко конкретни неща: да си почина от ученето, да си почина от социалните мрежи, да прочета възможно най-много книги и да направя 5 тренировки. Тези четири неща не са случайни и всички целят да ме подготввят за четвъртия семестър, в който ще трябва да дам от себе си повече, отколкото съм давала във всички други семестри взети заедно. Убедена съм, че не съм единствената.

     Затова през тази седмица ще направя всичко възможно да постигна целите си. Независимо дали това значи да изтрия социалните си мрежи и да остана "офлайн" в името на самата мен. И без това е нещо, за което си мисля от много време. И всичко това, като си почивам. 

      Рядко чувствам някаква силна нужда от почивка именно защото съм свикнала всичко да е на бързи обороти и винаги да се случва нещо (а и защото след почивка винаги изпитвам малко трудност към възвръщане във форма). В духа на #ГрижаЗаСебеСи - тренд, който нашумя в българското блог общество през последните седмици - ще се погрижа за нуждите си и ще си наложа почивка, релакс, повече медитация (с това се заниммавам от съвсем скоро и тепърва навлизам в същността на практиката, може да ви разкажа повече след някой друг месец!) и прекарани часове на открито; повече от нещата, за които нямам време обикновено; повече спокойствие и по-малко мисли за университет и "сериозни" задължения.
      С целия този план започнах тази сутрин, след като отскочих до Ректората за нанасяне на една от последните оценки. Спонтанно реших, че ще се възползвам от прекрасното и не много хладно време вън, щом излязох от станцията на метрото, и на път към блога ми спрях в една от градинките. Паркирах се на по-отдалечена пейка и четох "Любов по време на холера" цял час. Свеж въздух, без разсейващи фактори, без телефон или слушалки. В превод - всичко, което искам от следващите няколко дни.

"Какво прави днес?"

     В последно време много въпроси изникват в главата ми в и без това малкото моменти свобода от задължения. Давам си сметка как понякога не съществува нищо друго извън границите на ученето и основните дневни дейности, които безпощадно ме завличат в омагьосан кръг, от който, за съжаление, трудно се излиза. И това се потвърди скоро, когато мой познат за пореден ден започна разговора ни с въпроса "Какво прави днес?". "Учих". "Иии?". "Тренирах час и малко. Сготвих си нещо. После пак учих, но си дадох кратка почивка, за да скролна фейса. Това е май. Съжалявам. Малко съм скучна". Почувствах се малко зле, но на този етап не си давах сметка защо.

     Измислих си причина едва когато за пореден път този ден отворих инстаграм профила си и разгледах снимките на познати и разни известни личности, които следвам уж за мотивация. Снимки на пътешествия, разнообразни храни и красиви тоалети; сторита със силна музика, много приятели, заведения, разходки из увеселителни паркове и други локации, много от които не съм посещавала нито веднъж в живота си. Общото между мен и тези хора е възрастта, плюс-минус 2-3 години. Разликата - техният живот е вълнуващ, интересен, а моят - не. 

     Като че ли по поръчка, на следващия ден, след като бях качила снимка на записките си за предстоящия изпит, позната ми писа: "Само учиш, сигурно имаш отличен успех". Да, имам го  (тук поемам дълбоко въздух и чуквам на дърво). Но всъщност не правя само това. Наистина не е само това. Защото, да, не съм вън постоянно, нямам последен модел кола, с която да се разнасям из София и не пътувам по три пъти на месец, понеже приоритетите и финансите ми точно в този момент са насочени към други неща. Не си падам по нощни заведения - скоро разбрах, че пълноценният сън може да ме направи сто пъти по-продуктивна. Напоследък често излизам на кафе с приятели, но междувременно уча здравата, чета книги, когато не съм твърде уморена, и гледам сериали, защото това е моят начин да разпускам след петте часа учебна сесия в седнало положение. От скоро особен интерес ми е здравословното хранене - прилагам го в собствения си живот и го комбинирам със спорт. Ходя по Х километра на ден, тичам и уча движенията в залата. Междувременно слушам много музика! Само ако знаеше някой колко скрити плейлисти имам в Спотифай... Споделям и музика, и книги, и филми с хората около мен - оказа се, че вкусовете ми съвпадат с тези на все повечето от тях и заради това се случва да си говорим с часове... А пък и пиша тук. Случва се да прекалявам с по-"дълбоките" постове (като този, който четете в момента), но пък точно тях искам да пиша сега.

     Както казах, след онзи разговор с познатия ми се почувствах зле - не можех да се похваля с някаква супер вълнуваща случка от деня или пък някоя нова вещ. И все пак не мисля, че това е достатъчно, че да лепне етикет "скука" върху всички неща, които съм направила през деня. Субективно е - за някого може и да са, не твърдя, че всеки изпада в екстаз при мисълта за романи от по 500 страници или за учебници по някоя дисциплина, нито за час кардио. Но пък мен ме вълнуват. Това са моите интереси. Обичам да уча и да обогатявам общата си култура, обичам да се движа, обичам да пия кафе в любимите си кафенета и да вървя с часове дори в дъжд, но със слушалки в ушите, докато слушам поредния саунтрак на филм, който съм гледала предната вечер. 

     Отвсякъде чувам, че сега ми е времето да се забавлявам, да лудувам и да бъда малко по-безотговорна, нали съм студентка, едва на 20 години. На това сама частично опонирам със "сега е времето да поставиш основите на бъдещето си". Уча се да балансирам социалния и академичния си живот и на първо място правя нещата, които ме правят щастлива, спокойна и уверена в самата себе си. На такъв от етап от живота си съм - не бързам за никъде, наслаждавам се на времето си и се отучвам от вредния навик да правя неща, за да угодя и да се харесам на останалите - вече не съм в гимназията и ми е някак все тая дали ще съм от "готините" с цигара в снега или ще пия чай сама, докато чета.
      Всеки момент от живота ни е възможност да променим нещо в себе си, в нещата около себе си, във вижданията и настройките си. Ако мислех, че ежедневието ми е скучно или не правя, каквото трябва, отдавна щях да съм го "поправила". The thing is, знам, че се намирам точно там, където трябва да съм, и не искам да променя ни-що. 

     А пък следващата ми задача е да обръщам една идея по-малко внимание на това какво искат хората от мен, на това какво очакват и на това какво ми показват с цел да дадат някакъв изкривен модел на "живота, който трябва да водя". Не съм аз човекът, който ще научи останалите да не гледат в чуждата купичка, но съм тази, която може да установи собствените си граници в това отношение. It´s a work in progress. Изисква време, но се научава и има потенциала да се превърне в нещо голямо. Инвестиция в бъдещето, ако не нещо дори по-силно. 

Верни на себе си

Наивно ми се струва да констатираме в началото на всяка една година, че "това ще е година на много решения", защото не е ли всяка една именно такава? Малки или големи, взимаме ги всеки ден и създаваме един уникален път на растеж и промени, който никой не може да придобие. Нямаме особен контрол над този факт - ако се замислите, ставането сутрин дори е едно решение, което може да насочи хода на събитията в най-малко две посоки: да си почина и да изгубя още няколко часа, ако си полежа, или да започна деня си рано и да имам възможността да свърша повече работа, ако стана точно в този момент. Реалността парадоксално ни принуждава да вземем това решение без възможност да го прескочим, просто защото трябва да последват други такива.

Колкото повече мисля по въпроса, толкова повече се обърквам и се чувствам като в някоя книга-игра (или като в Bandersnatch, впрочем, който провокира не много приятни чувства, свързани с настоящия въпрос). Ясно обаче разграничавам видовете решения, които имаме възможността да вземем: малки такива, които със сигурност ще променят нещо в живота ни, и по-големи, които в даден момент имат потенциал да го обърнат на 180 градуса.

До скоро не си давах сметка за значението на вторите; онези, които понякога изискват повече премисляне, които създават дискомфорт и на моменти дори ни плашат. От собствения си живот се сещам за два конкретни примера: първият е свързан с решението ми къде да уча преди две години, а вторият е настоящ - дали да замина на обмен за половин или една година. Очевидното общо между двете е, че са свързани с образованието ми. Това, което не се вижда на пръв поглед, е значението на двете неща и начинът, по който разсъждавах/м за тях. Третото общо е влиянието на хората наоколо върху решението, което се предполага, че трябва да взема. 

Колко често правите избор, базиран на мнението на родителите или приятелите си? Знам, че се питате "Ами какво биха казали те?", "Как ще реагират?". Осъзнавате ли, че дори някакви глупави статуси са способни да повлияят на решението ви? Ще се преместите в друга държава, хората ще харесват статуса ви във Фейсбук, ще ви завидят, ще ви коментират, ще сте различни.

Друг сценарий - от вас се очаква да се преместите някъде, например. Учили сте, работили сте и според всички единственото логично нещо е да заминете. И го правите, защото започвате да им вярвате. Оказва се обаче, че това далеч не е така. И се започва един безкраен низ от събития, реакции, всички с цел да ви убедят, че не сте прави, че се самозалъгвате, че е една върховна глупост да не се доверите на собствените си инстинкти, които са святкали в яркочервено, докато хората наоколо са ви убеждавали в правотата си. Последвали сте нечии чужди желания и мечти.

Има ситуации, чийто изход знаем, чувстваме го. И пиша всичко това, за да припомня както на вас, така и на себе си, че игнорирането на инстинкта е висша форма на неуважение към самия себе си. "Верни на себе си" - така заглавих този пост, за да наблегна на това, че ние сме тези, които търпим най-големите последствия от собствените си решения. Поради тази причина няма по-логично нещо от това сами да ги взимаме, без да се влияем до голяма степен от желанията и очакванията на другите, понеже тях няма да ги има, когато се окажем в ситуация на безпомощност и осъзнали, че не сме там, където искаме да бъдем. 

Верни на себе си и знаещи какво искаме, а не какво другите искат от нас; осъзнали, че сме много повече от статуси и ъпдейти, които ще бъдат харесани и забравени. Можем да си направим тази малка услуга, за да избегнем моментите на несигурност и съжалени, а също и за да направим една крачка към усъвършенстване на сегашното ни Аз. 

Но преди това е моментът на осъзнаване. Този пост не е това; предпочитам да го приемам като един повод за размисъл между всичко останало; повод да преразгледам всички онези неща, които правя днес и които не ме карат да се чувствам напълно добре. А също го приемам като насока към това как да бъда една идея по-смела, да вярвам в собствената си преценка (не и когато става въпрос за ограждане на онче-бонче на тест, там нямам късмет) и да преследвам идеите и мечтите си. 

Без новогодишни цели тази година

Краят на 2018-та приближава с бясна скорост, а с него и надеждите за "ново аз", "нови" върхове за покоряване, "нова" възможност да поправим грешките от миналото си, да се отървем от някой друг вреден навик, да започнем да спортуваме повече и какво ли още не. 

Но защо трябва да чакаме началото на новата година, защо трябва да чакаме дори понеделника, за да направим нещата, които искаме?

Ние, хората, харесваме идеята за ново, чисто начало, след което можем да градим живота си по начин, различен от предишния - по-добър и изчистен от всякакви пороци. Харесва ни това да имаме отправна точка, както и идеи за осъществяване. "Новогодишни цели". Мечти и желания, които имаме, подхващаме мотивирано, но често оставяме. Защо? Сигурно защото след "Ще започна с идването на новата година" идва "Ще започна следващия понеделник" или "Ще започна в началото на следващия месец", и така до безкрай. 

Не харесвам новогодишните цели. Същността им е прекрасна - няма нищо по-хубаво от това да си целенасочен и да преследваш нещата, които искаш. Но не е нужно да са новогодишни. Ако човек иска нещо, може да го направи още сега, точно в този момент - може да остави безсмислените си занимания, да обуе спортните обувки и най-накрая да се престраши да влезе в залата, или пък следващия път на пазар да подмине участъка с вредни храни. Не е нужно цялото това чакане на несъществуващи отправни моменти във времето, които сигурно действат като някаква мотивация понякога, но са чиста абстракция в реалността. И всъщност показват само и единствено склонността на индивида да отлага и отлага, да си намира причини да не прави нещата, които казва, че иска, а всъщност понякога си въобразява, че иска, защото са наложени от обществото.

Нима най-масовите новогодишни цели не са именно спирането на цигари, здравословното хранене, свалянето на онези 5-6 излишни килограма? Прави ми впечатление всяка година. Коментира се по телевизията, по радиото, а да не говорим за огромното количество видеа и постове на десетки ентусисти.

Като се замисля, лошото при новогодишните цели не е задължително стартовата точка. По-скоро е фактът, че някъде около края на януари и началото на февруари всички цели са забравени, вършителите - доста разочаровани, а очакванията на собствениците на фитнеси - потвърдени. Скоро си говорих с момичето от моя фитнес и тя потвърди това - бум-ът на издаването на месечни фитнес карти е през януари, но февруари намаляват драстично. Тя го обясни с това, че хората го правят, защото си мислят, че е тяхното нещо. Записват се във фитнеса с идеята да направят нещо добро за самите себе си, но в действителност не им харесва и бързо се разочароват от липсата на резултати, след което напълно се отказват. Позволих си да добавя към това, че понятието "новогодишна цел" носи в себе си погрешната идея за бързо изпълнение. Постигането на успехи не е нещо, което се случва от днес за утре, изисква търпение и отдаденост. Но кой да знае, когато на първи си плати за картата...

Тази година отново няма да си поставя цели. Повечето вече започнах да изпълнявам още в момента, в който се появяваха в ума ми. Предстои да се заема с други идеи, но това няма да стане задължително на първи януари. Ще започна новата 2019 г. без очаквания, без надежди, и ще се радвам на всяка малка победа, която ми предстои.

И въпреки това ще работя усилено по себе си и в името на всички онези неща, които искам да постигна. Ще продължа развитието си и ще бъда малко по-добра версия на себе си. Ще дам всичко от себе си, за да направя 2019-та по-добра от всички изминали досега години. 

Една Коледа разстояние

Преди точно една година в този момент отново бях вкъщи, на топло, обградена от любими хора, вкусна храна и празничен дух. Както сега се бях отдала на спомените от изминалите месеци - хубавите и лошите, тези, научили ме на урок или други, дали ми повод за размисъл. 

365 дни, цяла година, много случки, смях, емоции, запознанства и новости. 365 интересни дни, които едва ли ще се повторят в периода до следващата Коледа. Оказа се, че именно там се крие магията на отминаващото време - не допуска случките да се повтарят, поднася неочаквани изненади и винаги ни води към момент, в който всички парченца от пъзела са наредени и изглежда сякаш нищо не може да развали перфектния момент. Кулминацията винаги ми се е струвала 25 декември. 

А днес - усмивки, топлина и подаръци, последното от специално значение по особени причини. Харесва ми да получавам, но дори повече ми харесва да подарявам. При това не неща, за които някой ме е помолил, а такива, за които съм се сетила по време на някой случаен разговор и съм бързала да запиша тайно на бележка някъде, за да може днес хората около мен да седнат около елхата, да разкъсат опаковъчната картина и да се изненадат искрено, да се зарадват и да не скрият усмивката си до края на деня. В този дух: "Любовта тежи повече от златото" (Josephine Daskam Bacon).

Не е ясно колко части на "Сам вкъщи" ще изгледам днес, нито пък колко часа ще играя на Симс. Няма гаранция и колко от останалите от снощи сармички ще хапна. Колкото и да е отговорът на трите - няма да го направя с угризения и определено няма да си мисля за това колко време ще трябва да тичам на пътеката след празниците. Днес е ден за почивка и наслаждаване на свободното време преди онова-което-не-бива-да-се-назовава (ако не се сещате - сесията).

А Блогмас беше успешен! Написах 11 поста (заедно с този) - не са 24 както повелява блог и влог традицията, но пак са по-добре от 4-те поста, които прибнипно бих публикувала. 11 поста, написани в духа на сезона и с желание да направя още една крачка към преоткриването на Stormy Garden. Благодаря на всеки от вас, отделил от времето си, за да прочете някоя или всички публикувани статии! Надявам се да са ви харесали!
След една година може би отново ще съм тук и ще пиша нещо подобно. Надявам се обаче 365-те дни да са били цветни, изпълнени със събития и прекрасни хора, пътешествия, снимки, успехи и все такива положителни нещица. Пожелавам го на всички!

Весела Коледа!