Магистратурата е трудно нещо (размисли между писането на две курсови работи за учене, една паднала коледна елха и Блогмас)

     Мили уважаеми, магистратурата е трудно нещо!
    Така де, очевидно. „Не е за всеки“, „Отнема време“, „Ако искаш да свършиш работата както трябва, по-добре се откажи от много аспекти от живота си“ и т.н. т.н., ясно е това. Само дето кой трябваше да ми каже, че ще си лягам и ставам с мисълта за дейксиса, развитието на човешкото съзнание и въпроса „Какво, по дяволите, имаше предвид тая жена вчера, като ми се усмихна - любезна ли беше, лицемерна ли, показваше ми, че е тъжна???“.
    Свободно време? Възможно, но, повярвайте ми, когато прекарате десет часа пред компютъра, за да пишете курсови/да се борите с мудъл да ви пусне записите от лекциите/да допълвате лекциите/да учите лекциите/да четете допълнително по темите/да се опитвате да направите план за работа през следващия ден (и да си подготвяте работните задачи, ако се случи така, че и работите), „свободното време“ ще е по-скоро еквивалент на приготвяне на някакво бързо хапване и сън.
    Въпреки че всичко досега звучи като оплакване, не това е целта ми. Всъщност в момента изключително много се наслаждавам на ученето и огромна част от дисциплините, с които се занимавам. Проблемът ми не е количеството работа (някои от колегите ми сигурно ще кажат, че не е чааак толкова много, но... просто приемете факта, че аз прекалявам, и толкоз, окей?), а това, че леко трудно се адаптирам към нивото. Живея с мисълта, че на ниво магистър вече от мен се очаква да съм на 1000% във всичко, с което се захвана. Затова преживявам по-тежко моментите, когато трябва да преглътна егото си и да пиша и да моля за помощ и допълнителни разяснения. Сами разбирате каква глупост е това. Аз също осъзнавам, но не мога да се убедя, че не бива да съм твърде строга към себе си, когато не разбера нещо или попадна в ситуация, в която някой трябва да ми удари едно рамо. Това ми е останало от всички предишни образователни нива и надали през следващата година ще го изкореня, но поне се научих да пиша имейли за помощ (но не и да престана да пиша „извинете“ по пет пъти във въпросните имейли). 

    Добрата новина е, че по някаква случайност на съдбата се намирам в период на крайна мотивация. Желязна рутина с ранно ставане, четене на новини, писане на задания, лекции, работа, още малко лекции, (вече) нормално количество кофеин (отне ми време да понамаля индустриалната доза, заради която по едно време сънят ми доста се беше прецакал) и, видите ли, някакъв социален контакт!
    В 12 клас и първи курс от бакалавъра бях доста запалена по studytube и всички еквиваленти на учещото общество в различните платформи. Та, отново съм на тази вълна, макар че отделям значително по-малко време да се мотивирам по този начин. Но когато попадна на някой готин клип, често се питам защо на времето не се накарах да започна ютуб канал или да насоча блога си в тази посока. Частта с ютуб винаги ми се е струвала по-несигурна, но определено щях да се справя прилично с публикации със съвети и уни теми, дори и ежедневни. Има такива и си ги харесвам, но сега, в момента, в който се намирам, ми се ще да се връщам към подобни писания по същия начин, по който си чета гимназиалните постове и се смея с глас.

    Между другото, коледното настроение направи опит да пробие през мъглата академични задачки, но Мая, любимата ми котка, тропна с лапа и каза "Не!". Историята е следната: украсих апартамента с разни дребни декорации и гирляндчета, наредих свещи на всяка повърхност, а с най-добрия ми приятел наредихме голямата ми елха и я позиционирахме в хола на видно място. Както можете да се досетите, Мая веднага оцени новата си катерушка. Преместване в спалнята не помогна на горкото дръвче. Затворех ли вратата, за да не може госпожицата да стигне до нея, целият блок разбираше, че има проблем. Блъскане, мяукане, сеири. А пък отворех ли я, започваше се едно друсане, звънене, летящи иглички, търкалящи се топки, брокат навсякъде. Та, животът на коледното дръвче продължи около 4 дни, преди да бъде прилежно сгънато и върнато в кутията за след няколко години, когато Мая (евентуално) ще е достатъчно мързелива, че да не му обръща внимание.
    Оставаме аз и свещичките.
    И снегът! Колко велико беше да се събудя и всичко вън да е бяло!!! Тази сутрин трябваше да изляза рано и да прекарам деня вън, та, ако изключим замръзналите ръчички и безчувствените бузки, престоят вън ме накара да се поразвълнувам за декември и наближаващите празници. И донякъде ми вдъхна доза вдъхновение за Блогмас.

    Да, Блогмас... Истината е, че още през октомври започнах да нахвърлям различни идеи за публикации, книги за четене и всякакви такива, свързани със създаването на зимно-коледно-тематично съдържание, но успях да подготвя предварително сравнително малка част от тях. Сега малко се притеснявам, че темите ми ще се повторят с темите на много други блогъри и инстаграмъри, та... Да, само времето ще покаже как ще се случи любимият Блогмас в блога ми. Ясно е само, че постове няма да има всеки ден, защото времето ми е кът, а знаете колко време отнема написването на интересен и оригинален пост (като тук изобщо не претендирам за оригиналност).
    В духа на това ще приключа днешната публикация (бъбрене), като ви пратя към любимите ми Криси и Вичи, които също ще пишат през декември. Цялото книжно (и не само) общество се е активизирало и пише нон-стоп, но като за начало ви препоръчвам да погледнете блоговете им! Обещавам, че ще намерите много позитивна енергия, уют и красота!

И последно! Поздрав с тази песен!