Осми декември в снежна София

     Вчера беше последният студентски празник в следването ми. Освен ако не реша да стана новия вечен студент и след години в Студентски град не се носят легенди и за мен. Но това е по-малко вероятно.
    Планът ми да не празнувам кой знае как деня се осъществи, но и не премина точно така, както предполагах - над учебниците в опит да попълня пропуските в знанията си, за да си напиша курсовата работа. В рамките на 20-30 минути с най-добрия ми приятел се организирахме и се срещнахме в центъра на София с идеята да се разходим, да видим коледната украса (да се уверим, че е точно толкова зле, колкото пишат всички в интернет), да пийнем по нещо топло и да наваксаме с приказките за изминалите няколко дни, тъй като и двамата сме доста заети и разговорите ни са значително по-прозаични от обикновено.
    Разбира се, не бяхме преценили удачно фактора "зима" в цялото уравнение, затова някокото часа по заснежените улици ни се отразиха... отрезвяващо. Продухващо. Крайно освежаващо. Поне ако стана с болящо гърло, ще ми е пределно ясно защо. Но това да е проблемът. Чудя се дали изобщо да ви разказвам за няколкото пъти, в които щях да направя шпагат върху идеално почистените тротоари, за момента, в който щях директно да се просна по гръб (пред очите и обектива на някакъв човек с огромен, професионален фотоапарат, който снимаше видео зад гърба ми; ако някъде се появи клип на момиче в бежово пално и шапка-идиотка, което ей на толко не се люсва на Съветска, аз съм) или петнайсетте спъвания в буци лед, надигнати плочи... Казвам ви, след всяка разходка в центъра се питам дали е нужно да се подлагам на това мъчение отново.
    Има ли изобщо нужда да коментирам неповторимата коледна украса на най-централните точки из София? 

    Една от мечтите ми от години е през декември да обиколя европейските градове, които се славят с духа си по това време на годината. Прага, Виена, Копенхаген, Дрезден, Единбург... Искам също да прекрам седмица в някое швейцарско курортно градче високо в планината, където има ски писти, въпреки че и веднъж в живота си не съм пробвала зимен спорт (само кънки, но в името на собствените ми пръсти и пръстите на останалите на пързалката, нека не отново...). Честно, не може ли просто да изживея някоя от историите на сезонните любовни романи, които отново и отново ме подмамват с красиви описания на великолепни градчета, уют, зимна/коледна атмосфера и останалите задължителни елементи на ромкома? Толкова много ли искам???
    Вместо всички тези приказни сценарии, аз отново съм пред учебника от 400 страници и подчертавам най-важното с надеждата, че някой ден ще се вдъхновя достатъчно, че да го препрочета. Приемам всичко като логична последователност: на осми декември отбелязвам факта, че имам щастието да получавам образование, което някой ден може би ще направи възможни всичките ми мечти и ще ми позволи да подклаждам други, нови, по-големи, по-смели. Честит празник!