"Когато напуснахме Куба" от Шанел Клийтън - ревю

Питали ли сте се някога какво се крие зад перфектния образ на Куба, който през последните няколко години е обект на вдъхновение на множество творци от различни сфери на изкуствата?

       Песни възпяват духа на столицата Хавана, филми показват сякаш замръзналите във времето улички с типични разноцветни сгради и стари автомобили, а книги често хвърлят читателите назад във времето, към петдесетте години на миналия век, за да разкрият какво стои зад лика на държавата, присъстваща днес в представите ни като страхотна екзотична дестинация за пътувания и вход към обширния свят на Латинска Америка.

         Неспокойната военна обстановка в Куба така и не успяла да заличи духа и красотата на държавата, нито по време на завземането ѝ от Великобритания, нито по време на войните за независимост от Испания, нито по време на Испано-американската война. И макар че историята на малкия райски остров е наситена със събития от световно значение, белязали развитието и мястото му на картата, Кубинската революция от 1953 г. е конфликтът, който най-лесно изниква в паметта на хората. Повод за избухването ѝ се превръща превратът на Фулхенсио Батиста през 53-ра и диктатурата, която налага на народа след повторното си появаване на върха на политиката. Отговорът на последвалите политически гонения и престъпността в Куба са протести, негодувания, манифестации на студенти и граждани от всички прослойки на обществото. Начело на движението срещу Батиста застават Фидел и Раул Кастро, Че Гевара и други техни съмишленици, а революцията им продължава близо шест години. Победата е за революционерите, уви, успешно премахнатата диктатура на избягалия Фулхенсио Батиста е светкавично заменена от друга, нова, комунистическа - тази на Фидел Кастро.

Recent favorites, March 2020

       Седмица номер три от домашната изолация. Седмица номер три, в която аз няма да поставя любимото на медиите словосъчетание в заглавието на пост, защото животът продължава - за някои нормално, за други - не чак толкова. При всяко положение, до голяма степен зависи от самите нас това как ще възприемем създалите се обстоятелства и дали ще се приспособим успешно към тях, за да продължим да виждаме и позитивите. А те не са никак малко. Интровертнана ми душа се наслаждава на часовете у дома, на домашното кафе, на следобедите на слънце на балкона, на онлайн обучението и на цялото време между всички други дейности, което остава за четене, лек вариант на спорт и ежедневно (о, да, обожавам!) чистене. 

        В днешния пост искам да ви разкажа за няколко неща, които ме направиха щастлива през изминалия странен месец. Вдъхновение намерих в последното видео на Криси в ютуб - него можете да изгледате ето тук, а също и в публикацията на прекрасната ми Вичи, в която ме беше споменала! Можете да я прочетете, като кликнете върху името ѝ или ето тук. Ще започна именно с темата от нейния пост: музика.

2019 в 6 книги

       Изминалата 2019-та година не беше една от силните ми в личен план, но за сметка на това постигнах нещо много важно: успях да изляза от reading slump-a (виновен за това през 2017 и 2018 постовете на книжна тематика да са осезаемо по-малко тук). Основната причина за това беше и продъжава да е огромният списък със задължителна литература, който трябва да прочета за университета. Щастие е, че по-голямата част от заглавията на този етап от обучението ми са по-актуални и интересни и сред вече прочетените успях да намеря няколко книги, които ще препоръчвам много дълго време! 

       Занимавах се със задължителна литература много, но все пак успявах да намеря време и за книги за забавление. Върнах се към вече познати автори, четох книги, по които са направени филми, излязох от зоната си на комфорт и изпробвах нови жанрове, влюбих се в различни писателски стилове и открих герои, с които се оприличавам, но не успях да яхна гребена на вълната и да бъда в крак с всички тенденции на книжния пазар. Въпреки това мога да кажа, че 2019 година беше повече от успешна. Ще я запомня с няколко конкретни и много любими заглавия. 

"Къде си, Аляска?" - книгата и сериалът

      Рядко ми се налага да говоря за първите си години като активен читател, тоест за периода между 2012 и 2015 година, когато огромна част от джобните ми биваха заделяни за случайни обиколки из книжарници, а книжният ми блог беше в своя апогей и нови статии имаше всяка седмица по няколко. Но пък когато ми се наложи, не пропускам да спомена името на Джон Грийн сред тези на авторите, начертали границите на читателските ми интереси и оформили вкусовете, които имам и до ден днешен. "Вината в нашите звезди", разбира се, беше върхът на върховете, но всеки един от нас си имаше и друга любима от творчеството на Джон Грийн - я "Хартиени градове", я "Множество Катрини". "Къде си, Аляска?" не излизаше от личната ми класация, но по онова време, през 2014г., когато я прочетох за първи път, със сигурност не заемаше една от челните позиции. Беше ми харесала, да, но не помня да съм изпитвала кой знае колко голяма обич към историята или персонажите. 

  

Radio Silence от Alice Oseman - ревю

      Доскоро завиждах на хората, които казваха, че са намерили книжен герой, който до голяма степен да прилича на самите тях. Не говоря за прилики в предполагаемата негова външност, а в говора, поведението и дори начина му на мислене. И не че съм се нуждаела спешно от такъв персонаж в живота си. Търсех го, да, опитвах се да припозная себе си в много герои, но винаги нещо се различаваше, нещо бягаше и не достигаше. Докато не започнах да чета историята на Alice Oseman за любимите ми Алед и Франсис - книжната ми двойничка.

      Няма да се изненадам, ако неведнъж сте чували заглавието на Radio Silence - през последната половин година заслужено си спечели титлата "любим YA роман" на много популярни и набиращи скорост ютубъри и книжни блогъри. Казвам "заслужено", защото огромна част от хората, които я коментират, споделят много от позитивните мнения, които и аз днес ще представя пред вас. За да ви разкажа най-аргументирано за книгата и мнението си, а и за да угодя на собственото си желание да говоря за новото си любимо четиво, ревюто ще съдържа спойлери, които ще бъдат маркирани с по-светъл цвят на шрифта, за да може и тези от вас, които все още не са чели Radio Silence, да се запознаят със сюжета и основните й позитиви.

Summer glow up

       Да, досетихте се: това е задължителният пост тип "сесията свърши". Вече несъмнено е традиция да пиша по един такъв, когато най-накрая имам правото да дишам, без да се притеснявам за това колко имам да уча за някой предстоящ изпит. 

       Четвъртата ми сесия в университета мина с успех и вече почти официално съм трети курс. Чувството - на блаженство, спокойство и щастие. Втори курс беше тежък - на много моменти ми се искаше да захвърля всичко, неведнъж се питах дали изобщо ми харесва и струва ли си да влагам толкова много усилия в нещо, което не винаги ме прави щастлива. С две думи - годината не мина без перипети. Резултатът обаче се оказа сполучлив - сесията мина много повече от добре и ми върна мотивацията за следващата година. Но преди това: почивка. 

       Обожавам началото на лятото - първите няколко дни на тотален мързел, спане до късно, въртене из леглото, сериали, излизания и абсолютна почивка. Наслаждавам се на моментите, в които просто не знам какво да правя със себе си, но не е нужно да знам - времето е пред мен и за първи път от много време никой не очаква да спазвам срокове, да предавам домашни или да решавам задачи.

Recent favorites, January

Позитивизъм. Това е думата, която избрах за водeща през новата 2019-та година. И докато в живота си вече старателно се грижа за това тя да ръководи дните ми, тук предстои да я въведа. И именно това ще направя днес с този пост. 

Реших първата публикация за новата година да бъде позитивна и неангажираща и в нея да ви представя петте си любимци от изминалите седмици в няколко категории: книги, онлайн занимания, journaling и спорт. 

1. Книги. Единственото goals обещание, което си дадох тази година, е в Goodreads. Искам тази година да се върна към активното четене, като се постарая да намирам повече време за едно от любимите си занимания. За целта си зададох свръх претенциозните 50 книги за една година. Знам, че е малко невъзможно - сега съм втори курс, а в края на годината ще съм трети, започвам профила си, предстоят доста събития. И все пак ще се опитам. 

В духа на предизвикателството започнах 2019-та година с една повече от любима книга, която винаги ще оглавява списъците ми: "Хари Потър и стаята на тайните" (който, ако трябва да бъда честна, започнах още през декември за маратон). Идеята ми е през следващите месеци да чета по една книга от поредицата и да си припомня добре любимата история.

2. Онлайн занимания. Понятието е много общо, но ще го сведа до две конкретни неща, в които се влюбих през последния месец-месец и малко. Първото нещо е подкарсът Mythology, който намерих в Spotify. Спрях се на него един ден, докато пътувах към вкъщи, защото тъкмо бях излязла от лекция по литература на Испания, в който бяхме обсъждали препратките към древногръцката митология. Дадох си сметка, че вече не помня всички богове и герои и изпитвам известна трудност, когато стане време да ги разпозная. Подкастът дойде в подходящия момент. Историите са разказани интересно и грабващо - толкова, че го слушам винаги, когато нямам за учене.

Второто ми онлайн занимание идва от Youtube, където попаднах на канала Biographics - в различни епизоди се разказват биографиите на известни и важни за историята личности. След любимите ми са тези за Тед Бънди, Леонардо да Винчи, Че Гевара и кралица Елизабет. 

3. Journaling. За първи път реших да пренеса планера си в друг формат тетрадка и да започна т.нар. bullet journal. Все още съм в процес на довършване на някои от по-интересните страници, като тези за проследяването на читателския процес или пространството за писане за филми. Планирам да отделя място за рисуване и по този начин да творя една идея повече от обикновено. Малката тетрадчица с точки вместо редове е подарък от сестра ми (купена от книжарница Слънчоглед в София) и е нарисувана от мен. Картината е една от любимите ми -  The Great Wave off Kanagawa, и съм сравнително доволна как се получи.  Съжалявам единствено за това, че не нарисувах нещо и ва задната корица, преди да я облепя с предпазно фолио.

4. Спорт. Мисля, че вече споменах един или два пъти тук, че от няколко месеца отново активно посещавам фитнеса и обожавам времето, прекарано там. Раздвижвам се, работя бавничко върху тялото си и като цяло се чувствам доста по-добре от преди. 

Преди известнов време си купих малко допълнение към екипа си - малко калъфче за телефон, удобно за ръката, което използвам не толкова докато тичам, ами когато карам колело, понеже машината в моя фитнес няма предвидена поставка, а на мен определено не ми е удобно да го държа през цялото време. Затова затягам каишката на някоя от дръжките му и проблемът ми изчезва.

Една Коледа разстояние

Преди точно една година в този момент отново бях вкъщи, на топло, обградена от любими хора, вкусна храна и празничен дух. Както сега се бях отдала на спомените от изминалите месеци - хубавите и лошите, тези, научили ме на урок или други, дали ми повод за размисъл. 

365 дни, цяла година, много случки, смях, емоции, запознанства и новости. 365 интересни дни, които едва ли ще се повторят в периода до следващата Коледа. Оказа се, че именно там се крие магията на отминаващото време - не допуска случките да се повтарят, поднася неочаквани изненади и винаги ни води към момент, в който всички парченца от пъзела са наредени и изглежда сякаш нищо не може да развали перфектния момент. Кулминацията винаги ми се е струвала 25 декември. 

А днес - усмивки, топлина и подаръци, последното от специално значение по особени причини. Харесва ми да получавам, но дори повече ми харесва да подарявам. При това не неща, за които някой ме е помолил, а такива, за които съм се сетила по време на някой случаен разговор и съм бързала да запиша тайно на бележка някъде, за да може днес хората около мен да седнат около елхата, да разкъсат опаковъчната картина и да се изненадат искрено, да се зарадват и да не скрият усмивката си до края на деня. В този дух: "Любовта тежи повече от златото" (Josephine Daskam Bacon).

Не е ясно колко части на "Сам вкъщи" ще изгледам днес, нито пък колко часа ще играя на Симс. Няма гаранция и колко от останалите от снощи сармички ще хапна. Колкото и да е отговорът на трите - няма да го направя с угризения и определено няма да си мисля за това колко време ще трябва да тичам на пътеката след празниците. Днес е ден за почивка и наслаждаване на свободното време преди онова-което-не-бива-да-се-назовава (ако не се сещате - сесията).

А Блогмас беше успешен! Написах 11 поста (заедно с този) - не са 24 както повелява блог и влог традицията, но пак са по-добре от 4-те поста, които прибнипно бих публикувала. 11 поста, написани в духа на сезона и с желание да направя още една крачка към преоткриването на Stormy Garden. Благодаря на всеки от вас, отделил от времето си, за да прочете някоя или всички публикувани статии! Надявам се да са ви харесали!
След една година може би отново ще съм тук и ще пиша нещо подобно. Надявам се обаче 365-те дни да са били цветни, изпълнени със събития и прекрасни хора, пътешествия, снимки, успехи и все такива положителни нещица. Пожелавам го на всички!

Весела Коледа!

Как да останем мотивирани и да учим по време на празниците

Седмиците около коледните празници са едни от най-трудните както за работещите, така и за студентите (а да не говорим за работещите студенти). Преди празниците нямаме търпение да стане време за почивка, а след тях пък се молим времето да минава по-бавно, защото не искаме да се сблъскаме с ежедневните задачи. А пък и сесията се подава иззад ъгъла...

Мотивацията по време на тези две седмици почивка е нещо, с което се боря всяка година, защото ми отнема време да намеря баланса между удоволствие и задължение. Потиска ме мисълта, че не мога да се отдам напълно на едното или на другото, а крайните срокове започват да ме притискат и след има-няма половин месец трябва отново да се явявам на изпити, за които пък имам да науча по един учебник. 

За този празничен сезон съм заредена с няколко идеи, които да приложа и да се опитам да бъда една идея по-продуктивна, и днес искам да ги споделя с надеждата поне един от вас да намери мотивация и да използва дните си добре!

Почивка, но и Работа

Целта на "почивните" дни е повече от очевидна и е глупаво да се опитваме да се лишим от заслуженото време за отдих в името на това да бъдем свръх продуктивни. Нужно е да бъде установена граница между двете и времето да бъде разпределено - например, да се отделят по половин-един-два часа за работа на ден или пък да се отделят два-три цели дни за това. Важен е балансът и редуцирането на стреса до минимум.

Позволете си да починете добре, заредете се с енергия и след това натиснете газта и се наградете за добрата организация! 

Да систематизираме задачите си

Това е може би нещо очевидно, но все пак си струва да го спомена: систематизирани, задачите не изглеждат чак толкова страшни и предразполагат към завършването им. От много време вече to do списъците са най-добрият ми приятел, защото ми позволяват да приоритизирам и да разпределям времето си така, че накрая да съм готова с всичко в срок.

Да си намерим другарче за учене

Работата в група може да е опасна, но и страшно полезна. Плюсовете са повече от минусите. В случай, че си намерите приятел от същата специалност, можете да си правите срещи "за по кафе", в които да обсъждате теми от някой конспект, или заедно да работите по домашни или курсови работи. Но факторът "колега" не е задължителен. Който и да е понякога е по-добре от никого. Аз, например, обичам да излизам с най-добрата си приятелка. Сядаме в някое кафене и в продължение на няколко часа всяка работи самостоятелно върху задачите си. Обстановката и фактът, че виждаш продуктивността от друг, зареждат с желание и сили за учене. 

Да премахнем всичко разсейващо 
И тук визирам храна, филми, Симс 4, телефон и интернет, изкушаващи срещи с приятели и обиколки на магазини. Времето за учене, което сте отделили по предназначение, трябва да е само за това и за нищо друго. Използвайте празниците като удобен повод да упражните този принцип и след това го приложете през новата година като част от учебната ви рутина!

Да учим "умно", а не много дълго!
Тук съм виновна! Харесва ми идеята за дълга сесия учене и премятане на учебници, но това не винаги е най-добрият и най-вече най-умният вариант. Намерете вашия начин да бъдете възможно най-продуктивни за минимален период от време - опитайте за час-час и половина да възприемете материал, който би ви отнел двойно повече време. Или учете три часа, но се съсредоточете върху повече задачи. Учете активно, а не пасивно. Експериментирайте с подхода си и се награждавайте за малките успехи.

"Пиша, за да забравя. Четеш, за да си спомниш" от Цвета Тодорова - Ревю

Никога не съм си падала по поезия - нямам претенции да имам страхотен усет и понякога се слувча да свръхинтерпретирам, да ровичкам за скрити значения. Струва ми се твърде сложна и недостъпна, случва се често да не харесвам произведения, които хората покрай мен обожават. Виждам я като нещо строго лично - цяло преживяване, от което всеки индивид може да си извлече различна поука и да види нещо противоположно на това на седящия до него. В поезията няма правилно и грешно. А понякога всичко се свежда до моментни чувства, които взимат превес и наклоняват везната на една страна. Случаят с "Пиша, за да забравя. Четеш, за да си спомниш" е малко по-специален. 

Стихосбирката на слънчевата Цвета Тодорова е непретенциозна, съставена от прости думи, които формират сложни изречения. Стиховете в нея хващат читателя и го пренасят през цяла гама от емоции - някои положителни, други не чак толкова. Хвърлят го към бездънна пропаст от спомени, които предизвикват умилителни усмивки за едно време, в което двете лица на любовта се сблъскват едно в друго до създаването на зрелищна заря от чувства - тях Цвета предава простичко, леко, без претенцията на велик поет, готов да завзема нови висини. И пак, прави именно това по свой собствен начин. 

Темата, която обединява стиховете, е любовта във всички нейни форми - красива, мечтана, но и болезнена и носталгична. Ако бях прочела мъничката книжка преди два месеца, най-вероятно щях да изплача душата си. Днес я прелиствам с щастлива усмивка, защото няколко определени стиха уцелват правилното място в душата ми по правилния начин. Това е качеството, което до този момент е спечелило толкова много привърженици на поезията на Цвета, а и ще продължи да печели такива - посланията ѝ могат да намерят пътя си към всеки един, който се зачете. Звучат искрено и преживяно. 

В стила и оформлението на стихосбирката намирам известна прилика в нашумялата Рупи Каур, но не виждам място за сравнение, защото двете интерпретират различни теми с различен подход и повече или по-малко омагьосват читателите си чрез майсторската си игра с думите.

Започнах с това, че за мен "Пиша, за да забравя. Четеш, за да си спомниш" е по-различна от останалите стихосбирки, и всичко, изписано до този момент, обяснява. Искам обаче да добавя едно последно нещо в защита на твърдението си: любовта е едно от универсалните понятия, които използваме в живота си. Него не можем да отнесем към една нещо или към един-единствен човек. Понякога тя е нещо по-голямо, по-всеобхватно. И Цвета се е справила страхотно със задачата си да загатне тази всеобхватност. Любов сега, любов преди, любов някога; към Него или Нея, към себе си, към Живота. Тъга и Щастие заради мен и заради теб. И всичко това в едни 64 странички.

И отново - аз не разбирам поезията. Сложна ми е. Но мога да усетя емоции и да оценя таланта. И това ми е достатъчна причина да ви предложа "Пиша, за да забравя. Четеш, за да си спомниш" - прочетете я и сами се уверете, че има и такива млади хора - талантливи и с желание да се изявят и докажат.

Съкровища от Коледния панаир на книгата 2018

Вече е традиция всяка зима, съвсем малко преди коледните празници, да посещавам любимия ми Коледен панаир на книгата и да се прибирам вкъщи с повече книги, отколкото са ми нужни. С този пазар тази година провалям пост, който исках да публикувам, свързан именно с това масово купуване на книги два-три пъти в годината, което влияе понякога негативно на четенето. Но... Нека да се направим, че не съм си правила този план. Вместо това днес ще се съредоточим върху книжките, които вчера си намериха нов дом в библиотеката ми.

С приятелка от университета отидохме на "кратка" обиколка из четирите етажа на НДК, пълни с изкушения. И двете си пръгнахме с прекалено много, но за разлика от нея, на мен ми се върти идеята да напарвя още един курс до Двореца, защото си харесах още три заглавия, които с тъга оставих зад себе си вчера.

Този път не си взимах само популярни, напоследък нашумели заглавия главно защото много издателства предлагаха страхотни оферти от сорта на три книги за десет лева. Такива, например, са "Влакът на сираците", "Куршум за двама" и "Акушерката от харема" - тотално непланирани покупки, но нямаше как да не ги взема след като прочетох анотациите и ги харесах много! 

"Художникът на битки" на Артуро Перес-Реверте пък ми попадна съвсем случайно и нямаше начин да я оставя в купинката с книжки по пет лева. Уча испанска филология, както може би знаете, и се интересувам от много испаноговорещи писатели. През изминалите две години Перес-Реверте ми беше препоръчван от преподавателите ми многократно. И вчера ударих джакпота с любимата им негова книга. 

Вълнувам се страшно много за биографията на принцеса Даяна. Хвърлила съм ѝ поглед още от първите дни на работа в книжарницата, и вчера се наградих с нея без повод. Не мога да кажа, че следя много-много живота на кралското семейство, нито пък че ги харесвам чаааак толкова. И въпреки това фигурата на Даяна винаги ми е била интересна. Гледала съм страшно много документални филми за живота и смъртта ѝ и имам своите теории за второто. Бих искала да се запозная с други факти за нея, които не са ми попадали до този момент.

"Разказано на водата" от Паула Хоукинс също е непланирана, но пък съм щастлива, че я фокусирах на щанда на Ентусиаст, понеже доста си падам по криминални романи, а пък на Паула Хоукинс съм фен откакто прочетох "Момичето от влака". Не съм чела предварително ревюта (добра идея е сега да погледна) и се надявам да оправдае очакванията ми.

И последната и единствена книга, която целенасочено търсех на щанда на любимите Ибис - "Девети ноември" от Колийн Хуувър. Прочетох "Жестока любов" скоро и се зарекох, че ще прочета всяка книга на авторката, която се публикува на български. Избрах точно тази заради прекрасинте ревюта на български блогъри. Стискам палци да не ме разочарова! 

А вие посетихте ли Панаира, какво си взехте? Какво ще четете през предстоящата коледна почивка?

"Чернобилска молитва" от Светлана Алексиевич - Ревю

"Как ще си запишете душата ми? Ако аз самата невинаги я чета..."

Не е лесна задача да говориш за книги, които не могат да бъдат описани простичко и само с няколко думи. Емоционалният им заряд е твърде голям, човешки са, предизвикват съжаление и понякога те карат да искаш да престанеш да четеш, защото ти идва в повече. Нека обаче да не бъркаме "Чернобилска молитва" с другите книги, за които би могло да се отнесе това. Защо? Защото придава плътност на описания от сорта на "много близка до мен", "реална" и "истинска" - чернобилската трагедия, за съжаление, не е продукт на въображението на някой автор, ами е реалността, в която хиляди са принудени да живеят до днешни дни. 

Достоверността на книгата се базира на факти, но не такива, до които можем да достигнем чрез Уикипедия или някой документален филм; става въпрос за факти, представени от хора, видели със собствените си очи последствията, опитали да продължат живота си и (не)успели. Разказани са под формата на монолози на работници, военни, журналисти, физици, политици, съпрузи, деца. И по изреченото личи всеки момент от изживения ужас - неспокойни са, тъжат, страдат и мечтаят за друга реалност. За повечето от свидетелите информацията от документите е незначителна, защото е обработена и изопачена. Свидетелствата им от първа ръка са превърнати в нещо много по-важно от нея. Заедно са разказ за живота на "оцелелите", в който понятията "вина", "любов" и "страх" на моменти придобиват различни значения.

"Изкуството е спомен. Спомен за това, което сме били. Страх ме е... страх ме е, че страхът сменя в живота ни любовта..."

"Бета-частица, алфа-частица... Цезий, стронций... Те се разпадат, размиват се, пренасят се... А какво става с човека?"

Трудно може да се възприеме фактът, че някои от хората, дали интервю на Светлана Алексиевич, да станали свидетели на няколко трагедии през живота си - 11 септември, Войните, ГУЛАГ и взривяването на централата през 1986 г. Сигурно още. Всяка една е малка война, която е оставила значим отпечатък в световната история, но най-вече в живота на отделната личност.
Гласовете в "Чернобилска молитва" звучат все едно се надпреварват в категория "най-голям ужас". Не е ясно чии истории са най-трагични: на "доброволците", които стъпват на облъчена земя и светкавично осъзнават, че може би няма да видят любимите си хора никога повече; на семействата, които са принудени да заровят домовете си и да се качат автобуси, за да пропътуват стотици километри и да започнат нов, но нежелан живот; на майките, които са принудени да избират между любовта и живота, а след това трябва да се разделят с двете или да се борят с децата си за поредната глътка въздух.

„Вместо обичайните утешителни думи лекарят казва на жената на умиращия мъж: „Не може да се приближавате! Не може да го целувате! Не може да го галите! Това вече не е любимият човек, а обект, подлежащ на дезактивация“. Тук и Шекспир отстъпва. И великият Данте. Въпросът е: да се приближа или да не се приближа? Да целуна или да не целуна?“

Понякога изниква мисълта, че човешкият живот е нищо. Или че става само за разменна монета. Всичко това, защото целият инцидент е обграден от лъжи - от правителство, от работници, от медии. Достъпът до истината е свободен само за онези, които ще спечелят, ако я задържат в тайна, като ликвидират всичко и всеки, позволил си да изрече дори една грешна думичка.
Фалшивата подреденост и равенство, които проповядва идеологията на комунизма, рухват също толкова внезапно и силно, колкото и чернобилския реактор, а също и сигурността на обикновения човек. И бързо се стига до едно генерално заключение - може би трябва да се страхуваме не от радиацията, а от човека - истинското чудовище.
"Чернобилска молитва" не е нападка към онези, допуснали грешка. Не е нападка и към всички, допринесли към задълбочаването на проблема. Не е и молба за съжаление. Тя е призив към всеки един от нас да знае и да помни.

Тук оставям няколко линка с откъси от книгата, които ви препоръчвам да прочетет, ако планирате да дадете възможност на "Чернобилска молитва": freepoetrysociety, Paradox, Площад Славейков. 

Любими козметични продукти през зимата

Зимата е сезонът, който с идването си винаги ми напомня, че трябва да полагам повече грижи за себе си във всяко едно отношение: обличам се по-дебело и топло, опитвам се да се храня здравосволно и все пак се награждавам с някой горещ шоколад или коледна напитка от Коста, спортувам усилено и се грижа за кожата си.

Последното от изброените е темата на днешния ми пост. Той е извън зоната ми на комфорт - отдавна не съм писала за козметика и продукти, а и не се чувствам чааак толкова информирана, че да изказвам мнение. И все пак съм тук, за да разширявам познанията си и да споделям мнение!

Продуктите, които са част от рутината ми в последния месец, са сред любимите ми по една или друга причина.

Започвам с няколко продукта за грижа за кожата, които харесвам страшно много! 

Мицеларната вода на Mixa е най-приказният разтвор за почистване на грим, който съм използвала. Тази на снимката не е предназначена за моя тип кожа (смесена), но върши работата перфектно и миризмата ѝ е една идея по-поносима от тази на останалите от серията. Не нося ФДТ или други сериозно покриващи продукти през деня, но все пак не изпускам стъпката, защото водата премахва мръсотията от прекрасния софийски въздух и оставя кожата ми готова за следващите стъпки в рутината. (Цена: около 10 лева)

Uriage Gel Nettoyant е измивен гел за лице и тяло, който си взех след консултация с дерматолог. Предназначен е за смесена и мазна кожа. Формулата му е без сапун и парабени, усеща се много нежна, прави лека пяна и няма натрапчива миризма, която да остане след измиване. Оставя кожата ми една идея по-матирана и наистина чиста. Използвам го вечер преди да нанеса крем (най-често използвам най-обикновения защитен крем Бочко с витамин Е, невен и маслина, предназначен за 0+ месеца, тъй като напоследък той е единственият продукт, който не ми създава проблеми), а понякога и сутрин, когато искам да разнообразя. (Цена: 25-27 лева, в зависимост от аптеката)

Почистващият продукт за сутрините е пяната за измиване с розово масло на Leganza. Отново - деликатна пяна и малко по-силен от нужното аромат на роза. Оставя кожата ми чиста и мека. След няколко седмици употреба забелязвам, че изглежда значително по-добре, но не мога да кажа дали това се дължи само на един продукт, или на комбинацията от всички използвани. (Цена: около 5 лева)

Колкото и да обичам да си играя с грим, напоследък нямам достатъчно време. Стъпките ми за ежедневен грим са сведени до минимум, но все пак всики задължителни.

Блогмас 2018!

Ако гледаме от практичната страна на нещата, този пост трябваше да публикувам вчера, на първи декември, за да обявя официално участието си в Блогмас. Но и днес е ден! И блогмас ще има! 

Днешният пост е малко инцидентен и непланиран. Нямах намерение да пиша прозаични обяснения, но пък ми се прииска (а и ще използвам възможността да споделя какво правя напоследък). 

Участието ми в Блогмас не беше точно планирано, но и няма да е като обичайните такива - за съжаление тази година отново няма да имам възможност да публикувам ежедневно, особено дейли постове - нека си признаем, че в един момент те и без това стават доста скучни, защото никой няма чааак толкова интересно ежедневие, освен ако предварително не е планирал разни събития или дейности. Имам доста задължения към университета, отделно лични задачи, заровена съм в книги и това силно ограничава времето ми за писане. Затова планът ми е през 2-3 дни (а понякога дори по-малко) но 24 декември да пускам тематични зимни или коледни статийки с възможно най-разнообразно съдържание, за да не зарина блога с еднотипни теми, които и без това няма да бъдат интересни за никого. Планирала съм колаборация, теми за размисъл, идеи и типично коледни нещица. Със сигурност ще черпя вдъхновение от всички влогъри и блогъри, които тази година също ще качват редовно. Желая късмет и много забавление на участниците, а също и приятно четене на читателите!

Пиша постовете, които искам да чета

Винаги съм искала да превърна блога си в нещо голямо; в нещо, което да стане ако не кариера, то странична работа. Исках да го развия и да се гордея с постиженията си. Днес мога да кажа, че съм горда, но не заради това, че съм достигнала някакви върхове, защото не съм, а защото пиша за неща, които ме интересуват,  и винаги се намира някой, който да прочете написаното. 

За всички тези години в блог обществото разбрах, че, за да имаш успешен блог трябва да си невероятно постоянен и да определиш кои са темите, върху които искаш да се съсредоточиш: мода, козметика, книги, фотография, пътувания, т.н. За мен това не беше възможно. Stormy garden премина от личен блог в книжен, а сега е нещо смесено между двете с добавени още много, много теми, върху които разсъждавам от време на време. Тази странна и хаотична смесица ми допада. Може и да няма особен ред; не следвам някакви ненаписани правила, но пък създавам съдържание, което аз самата търся в блоговете на другите. 

Капризен читател съм - постоянно търся нови блогове за следване, но трудно си намирам, защото никой не се вписва в идеите ми за перфектно онлайн кътче. Всъщност това е мисълта зад облика на Stormy в момента и е идея, която успя да се превърне във водеща за мен през последните две години. Пиша постове, които искам да чета в чуждите блогове. Не се спирам на една тема. Пиша за нещата, в които вярвам, които съм изпитала или видяла сама. Споделям личното си мнение и не се крия зад сценарии. Забавлявам се и вярвам, че постовете ми са искрени и читателите ми могат да усетят това. И искам да виждам това и при другите. Ще ми се по-често да натискам follow бутона, защото съм видяла подреден хаос от теми, емоции, снимки, думи - все искрени и зареждащи с позитивизъм.

Върху съдържанието в Stormy Garden имам да работя още много. Кой знае как ще изклежда след година-две. Не мога да предположа от какво ще се интересувам горещо тогава. Може би ще пиша за храна и отглеждане на авокадо, или пък ще посветя блога си на поезия. Сигурно е, че ще продължа да пиша нещата, които ми се ще да намирам и в други сайтове. И няма да се вписвам в класическата идея за успешен блог, но съм напълно ок с това. За мен идеята да водиш такъв не се свежда само до брой последователи и сделки с брандове за спонсорирани постове. Успешен е, когато писането е съпроводено от удоволствие.

Пиша този пост не с идеята да критикувам прикрито пишещите и избора им на тематика. Искам така да дам отговор на въпроса защо не се придържам само към книгите или пък защо не пиша само за ежедневието и преживяванията си. По-важно е, че искам да попитам вас - хората, които четете и евентуално сами пишете - какво търсите в блоговете, какво харесвате и с какво могат да ви спечелят? Защо пишете? Какво пишете? Как? Нека да започнем дискусия!

"Варианти на нас" от Лора Барнет - ревю

     "Варианти на нас" според корицата: Най-вероятно тийнейджърски роман. Момиче с кученце на колело се запознава с момче в студентските си години, започват връзка. Сигурно във втора-трета глава се заформя любовен триъгълник. Хепи ендингът е сигурен, защото това е романтичен тийн роман. Нали корицата в бонбонени цветове.

     "Варианти на нас" всъщност: Не чак толкова весел роман за щастливите и тъжните моменти в човешкия живот, за решенията и техните последствия, за пътя напред и погледите назад, към спомените и изборите, които понякога бихме променили.

     През далечната 1958 година Ева и Джим (не) се срещат случайно. Така започва всеки един от трите варианта на развитие, които Лора Барнет разказва в дебютния си роман. Води се от въпроса "Какво щеше да стане, ако...?", който аз в началото подсъзнателно свързах с т.нар. "ефект на пеперудата": една малка промяна на нещо в настоящето може да доведе до непредвидими събития в бъдещето. Нещо много близко до това е и историята на колежаните, чиито съдби тръгват в три различни посоки, но винаги се стремят към нещо по-добро; към щастие.

     В трите версии на историята Ева и Джим са различни -  от стиловете им на живот, през партньорите, които избират, до имената на децата им. Но винаги запазват значителните и отличаващи ги неща, качества, които развиват по начин, съобразен с посоката, в която е поел животът им. Талантът в писането, човечността и смелостта са тези черти на Ева. За Джим това са влечението към изкуствата и способността винаги да намира начин да продължи напред. Проявяват ги обаче не винаги в положителен контекст. Това е чарът на "Варианти на нас".
     Лора Барнет е създала три възможности за перфектно развитие на събитията, но нито един от тях не може да бъде определен като напълно положителен, защото е твърде близък до реалността. Това са три разновидности на реалния живот и напълно възможни случки, с които всеки един от нас може да се сблъска. Ева, Джим и всички хора около тях постъпват, както мислят, че е правилно на момента, след това са принудени да приемат и положителните, и отрицателните последствия. Няма нищо захаросано или перфектно. Нищо не е само черно или само бяло.

     Точната дума, с която бих описала романа, е "реалистичен". Близък до действителността, която виждам аз. Без изкуствени и твърде идеалистични моменти. С много емоции, които удрят на правилното място така, че да провокират реакция у мен като читател. Това се дължи най-вече на героите - на Ева и Джим, и на всички техни близки, приятели и познати, които те карат да бъдеш съпричастен и към трите истории, независимо дали знаеш, че постъпките им са правилни, или не. Може би е, защото разбираш гледните им точки и причините, поради които постъпват така. В това Лора Барнет няма грешка! Изключително лесно е да се усетят щастието, скръбта и надеждите на тези хора. Емоциите и тревогите им са толкова човешки! Повдигат въпроси като този за промяната; за това какво е можело да бъде, ако; за правилното и грешното в любовта и семейството; за вярата в собствените ти ценности. 

     Стори ми се интересно това, че във всеки един от вариантите героите бяха водени от нещо различно. В първия приоритетът и на двамата беше работата; във втория - независимо от случващото се и за Ева, и за Джим семейството беше на първо място. В третия вариант героите бяха водени от любовта и от огромното желание да бъдат заедно, да се преборят с всички трудности и да създадат стабилни основи за себе си и децата си.

     Оформлението на книгата също ѝ печели точка - трите опции са отделени и надписани, така че следенето е сравнително лесно, стига да се внимава какво пише.

     Няма излишни захаросани моменти, нито пък идеализирана любов, която е готова да издържи на всеки случаен удар на Вселената. Има обаче три човешки истории, обвързани от образите на Ева и Джим, които по три различни начина си проправят път през трудности и перипети, откриват начини да продължат напред и не спират да търсят щастието дори в малкото, което имат на моменти. И може би това е най-големият урок на "Варианти на нас": никога няма да знаем какво е можело да бъде, ако, но пък имаме силата да се борим в името на нещо по-добро, което ще ни донесе радост. Все пак нищо не е завинаги и хората казват, че след всяка буря изгрява слънце.

"Нищо не е постоянно, освен промяната."

#Шефката на пътя към успеха

      Преди около половин година за първи път чух името на София Аморусо в клип на моя любима книжна ютубърка от Америка. "Вдъхновяваща", "иновативна" и "смела" бяха сред епитетите, с които тя я описа. Разбира се, нямаше как интересът ми към тази нова за мен фигура да не се отклучи и, следователно, се зачетох. Nasty gal, много пари, Netflix сериал, банкрут, съдебни дела. "Да", помислих си, "София трябва да е наистина смела". 

      Съвсем скоро след тази първа среща в Уикипедия си взех #Шефка и зачетох с очакването да намеря великолепни съвети как да покоря ежедневните си задачи, да бъда максимално продуктивна, да стана безпогрешна в момента, в който затворя последната страница. Наивно и очевидно невъзможно още на пръв поглед желание, което обаче ми даде повод да търся скрити съкровища във всяка една от 200-тата страници на биографичната книга. Такива, разбира се, бяха открити. 

     Не бих казала, че #Шефката е литературно произведение, заслужаващо десетки награди. Спада по-скоро към категорията на нешлифованите диаманти, които заблестяват само в очите на тези, съобразили да ги огледат достатъчно внимателно. 

     София Аморусо е остователката на американската компания Nasty gal, предлагаща разнообразни модерни тоалети за дами на всикчи възрасти. В книгата си София си поставя за цел да опише пътя си до върха, перипетите, а също и уроците, които е научила след всички (не)усехи. С други думи, #Шефката не е роман на Сафон или Сара Дж. Маас, липсват му сладкодумна реч, идеализирани герои и фантастични ситуации. Разполага само с противоположните на тези неща - авторови мисли, които от време на време прескачат и са непоследователни; на моменти болезнено познати ежедневни ситуации и една главна героиня, която всъщност може да бъде всяка една от нас, читателките. А на мен това ми беше напълно достатъчно.

     Историята за основаването на Nasty gal звучи фантастична, когато самата създателка говори за тях в интервюта за списания или онлайн медии. Но не изглежда така, когато четеш за всички неща, които е преживяла София, за да се превърне в една от най-влиятелните жени в бизнес сферата. За тях тя говори с ирония и дори лек сарказъм, осмива до една степен себе си и критикува някои от решенията, които е взимала в миналото си, но без да се отрича от тях. Най-важният урок, който успява да предаде чрез книгата си, е, че никой не е безгрешен, миналото ни е част от нас и само ние можем да определим какъв ще бъде пътят ни за напред. Успехът е личен избор, а късмет не съществува. Всичко е усилен труд, старание, желание и много мотивация. 

     Чрез случки от собствения си живот авторката-бизнес дама засяга не само теми, свързани с бизнес сферата, но и с живота като цяло. Една от частите, които ми направиха най-голямо впечатление, е тази, в която говори за енергията на хората и това, че сме способни сами да предизвикваме събитията в живота си само и единствено като мислим за тях. Хареса ми, защото с точно едно изречение ("... осъзнах, че съм вложила толлкова много енергия да мисля за това, което не искам да се случи, че така го бях предизвикала.") синтезира мисли, които се въртят в моята глава от седмици и които исках да превърна в цял дълъг пост. Тоест, оценявам малките истини за света и за нас самите като човеци, превърнати в полезни уроци чрез забавен изказ и вдъхновяваща история за успех. 

      През 2017 година Netflix посвещата цял сезон на предаване на живота на София Аморусо (или тази част от него, която приключва със създаването на компанията ѝ), но втори сезон няма да има. И аз съм доволна. Изгледах го с интерес, но не останах особено впечатлена. Мисля, че е доста добре направено и духът на София, който усетих от книгата, е пренесен брилянтно на малкия екран. Но ги няма малките моменти, които показват урок и предаването не преминава границата на посредствения сериал. В сравнение с книгата, него не бих го нарекла "мотивиращ" или "вдъхновяващ". И ще цитирам сестра ми, която казва, че в ролята си Брит Робъртсън изглежда "unlikable". 

Снимки в поста: google.com

     С удоволствие бих препоръчала #Шефката на всички момичета и момчета, които търсят източник на малко смелост, за да направят нещо предизвикателно в живота си. Защото София и историята ѝ са доказателство, че всяко предизвикателство е преодолимо, стига да имаш цел и да я преследваш като хишник плячката си. Така нещата рано или късно ще се получат по най-добрия възможен начин. За себе си извлякох някои уроци и определено намерих вдъхновение дори за ситуацията, в която се намирам в момента с новата ми работа. Малката книжка ми вдъхна една идея увереност за това, че краят на света все още не е дошъл и всичко е преходно. Също, че ако продължавам да вървя напред, винаги ще намирам начини да се справям. А това е философия, която повтарям наум от много време. Беше чудесно да я видя, синтезирана в няколко изречения и се надявам вие да я оцените също!

Лятото на 20-те

      Краят на първата ми година в университета и навършването на 20 години поставиха началото на един доста интересен етап в живота ми. Не съм сигурна как точно трябва да го нарека, защото е странен, междинен и такъв, който служи за преход. Но е важен. Белязан е от промени и новости, към които все още привиквам. 

      Например, преди малко по-малко от месец започнах първата си работа. Харесва ми, обичам я. Колко хора могат да кажат това за първото си работно място? Локацията ѝ не е перфектна (което се дължи на предразсъдъци), но е интересна. Колегите ми са яки, старая се да запомня абсолютно всички особености на дейностите, които трябва да извършвам, забавлявам се. И всичко това, защото се осмелих, кандидатствах и в крайна сметка получих мечтаната работа (която съм споменавала тук още преди години, впрочем, но няма да издам сега целенасочено).

      От това произлиза друга ситуация - нямам време. Да чета, да гледам сериали с часове, да излизам с приятели постоянно, защото и те работят и графиците ни не съвпадат. Всичко си има плюсове и минуси, просто трябва да си избереш на кои на отделяш повече внимание. Аз си падам повече по първите - наблягам на опитите да се възползвам максимално от това, с което разполагам, защото нямам време за вайкане и самосъжаление. 

      Лятото на 20-те ми е белязано и от така чаканата поправка по морфология, която ще се състои след по-малко от месец. Вълнувам се и все повече се надъхвам да я взема и никога повече да не допусна да стигна до това положение. Изпитите ще се взимат от раз до края на четвърти курс, пък и след това, в зависимост към какво се насоча! 

      А, да. Белязано е и от списък от 10 книги за уни, от които съм прочела една и половина. И една книга за превод - дори още не знам коя е тя. Плюс още десетина книжки, които искам да (до)прочета просто за удоволствие. За всички тях ще крада време от обедната почивка, защото не е като да имам друг избор.

      Лятото ми всъщност едва започва, защото началото на моята учебна година ще настъпи чак през октомври. Значи ли това, че ще правя супер вълнуващи неща през следващите два месеца? Едва ли. Ще работя, ще излизам, за да се забавлявам с приятели, ще чета и ще се радвам на топлото време през прозореца на стаята ми, понеже няма никакъв начин (!) да се подложа на 28 градуса без климатик, съжалявам. 

     За сметка на това есента ще предприема нещо много интересно, което вече планирам. За него обаче чак през октомври в поредица от няколко обвързани поста, някои от които вече се опитвам да outline-на. Вълнувам се! Няма да е от най-оригиналните ми поредици, но ще е написана с много щастие и желание, което ще я направи достатъчно ценна. 

     Казано с няколко думи - лятото на 20-тата ми годишнина е шарено, заето, ново, непознато, изпълнено с комични моменти, свързани с работа, с дълги разговори с приятели, с много неознати емоции. И е преход към живот с една идея повече отговорности, порастване и, надявам се, хубави и различни събития.  Как бихте описали вие своето лято с няколко думи?

 

Две сесии по-късно: първата ми година в университета

     Миналата седмица приключи втората ми сесия, а с нея и първата година в университета. Бяха девет месеца, изпълнени с вълнуващи моменти, разочарования, много новости и неща, с които трябва да свикнеш и към които да се нагодиш. Получих много уроци и поводи да подложа търпението и целеустремеността си на тест.

     Много неща ми се иска да коментирам и това несъмнено ще се случи, но не в един-единствен пост. Днес искам да започна с нещо позитивно. Ще ви разкажа за нещата, които (не)осъзнато спечелих през изминалите месеци като студентка по испанска филология.

      Може би "голямото" нещо, което трябва да стои в началото на този импровизиран списък, е знанието. Записах се в тази специалност с мисълта, че аз испански знам - учила съм в испанска гимназия и съм отделяла стотици часове, за да уча лексика и граматика. Да, но не. За отрицателно време прекрасните преподаватели, които поеха задачата не само да ни учат, а и да ни покажат как се учи, отвориха дори по-широко вратата към испаноезичния свят. Наложи се да се стегна и да вложа всичките си сили, за да взема всичко най-добро, което ми предложиха. И днес с усмивка мога да кажа, че знам много повече, отколкото през онзи октомври на 2017 година, когато влязох в Испанската библиотека със самочувствие на всезнаеща.

     Докато с часове се рових из речници, разлиствах граматики и се чудих как да смогна с ученето на десетки фразеологизми, група от мотивирани, интелигентни и забавни младежи стоеше кротко до мен. Започнахме да си говорим, намерихме общи теми, опознахме се, намерихме си любимо местенце на Народен. Спечелихме доверието си и днес можем с усмивка да кажем, че сме приятели. Колеги, ще потвърдите ли, ако четете това? :)

     Университетът не значи само учене, купони (които аз доста пропуснах) и безсънни нощи. Той е и място, което да те научи на отговорност - да мислиш и да се справяш със задълженията си, а не да разчиташ други хора да се заемат с тях вместо теб. Не мога да кажа, че учителите ми в гимназията ми спестиха всичката документация. Но в Софийския университет се научих сама да се заемам с подаване на документи, търсене на решения на проблеми, обикаляне по кабинети за срещи с различни хора и т.н. Това рефлектира и на много други дейности от личния ми живот. Придобих една идея повече увереност и вече не се свеня пред посещения на институции или личности извън кръгчето ми на комфорт.

     Преди две седмици за първи път ме скъсаха на изпит. Заслужено или не, случи се. Нямам какво да направя, освен да се подготвя по-добре за поправката през септември. Цялото преживяване обаче ми даде нещо повече от главоболие (негативно) и разочарование (негативно). По някакъв странен начин ме ядоса (позитивно/негативно?) до състояние, в което единственото, което исках, беше това никога повече да не ми се случва (позитивно). Следващите изпити взех с пълни шестици. Защо? Защото разбрах, че трябва да съм упорита, да се старая, да вярвам в себе си и да правя всичко възможно, за да постигам целите си, независимо от обстоятелствата. Не защото така трябва, а защото аз така искам и защото за мен това е правилното.

     Блогът ми остана на заден план, но за сметка на това социалният ми живот достигна до точка, може би непозната за мен. Харесват ми контактите, които създадох. Харесва ми, че имах възможност да ходя по различни събития с яки хора. Много случки и емоции, които, както казах, не могат да бъдат изписани на едно място. Мина едва една година, остават три, а аз се надявам единствено на това вторият курс да бъде също толкова интригуващ, колкото беше изминалият.

Премеждия в метрото #Blogmas2017 Ден 4

Възможно е да съм споменавала това в някой пост много отдавна, но силно вярвам, че
сполучливостта на очната ми линия в понеделник сутрин е способна да предопредели цялата ми седмица. Демек - ако успея да я направя равна и красива и на двете очи, всичко ще е наред, животът ще е розов, ще си направя всички тестове и т.н. 

Днес една новина потвърди това. През уикенда мислих теста по граматика, който правих миналия петък, защото едно момиче от курса ми написа в общия чат последователността на упражненията и в какво се състоят те, и включи няколко елемента, които аз не бях написала. Два дни се сърдих на себе си и "способността" ми да не дочитам условията на упражненията. Това чак до първата лекция днес, когато се заговорих с колеги и те казаха, че и те не са го правили. Когато момичето, което написа това за упражненията, се появи, се усмихна и каза "А ми аз ги написах, но то не беше в условието". В такива моменти има място само и единствено за искрено щастие. Аз ви казвам, че очната линия определя сполучливостта на седмицата.
Днешният пост ще бъде кратък, защото не се случиха кой знае колко вълнуващи неща, за които да ви разкажа. А и защото часът е почни 11 и ми се иска да легна и да погледам сериал, защото напоследък единственото време за гледане ми е в метрото, докато пътувам за уни. Обикновено стоя права в близост до някоя от вратите на първото влакче и се смея на някоя драма, с което си изпросвам неразбиращи погледи от баби наоколо. Днес една съсредоточено гледаше в екрана на телефона ми и клатеше глава - така и не разбрах дали беше защото се забавляваше от случващото се в епизода или защото не разбираше.
Приключенията ми в метрото не спират с това. След лекциите заредих картата си за градския транспорт и се запътих към входа на метрото. Около два час`a няма чак толкова много хора, но се беше извила малка опашчица през машините за чекиране. Попаднах зад мъж, застанал между две от тях, опитваш се да маркира билетчето си. В опита да стигна по-бързо до метрото (чувах как това в моята посока вече идва) маркирах картата си и момента, в който се опитах да се извъртя, за да подмина господина, той се шмугна и отпраши през моя изход с нечекираното си билетче. Хем ми стана смешно от бързата му реакция и смелостта да се възползва от едното пътуване, хем ми стана тъпо, защото изведнъж се оказах завързана в следващите 20 минути (май са толкова), понеже картата не може да бъде използвана два пъти подред.
Long story short, извиках го, казах му, че е влязъл не както трябва, а той ми подаде билетчето си и отпраши. Дано не го е хванала контрола. А и да е... да се престорим, че злобната ми страна не съществува.

С това интересното се изчерпа. Сутринта станах, оправих се, послушах си музика и отидох на лекции, после се случи това с метрото, когато се прибрах хапнах и седнах да уча. Отделих около два часа за разговор с приятелка и след това продължих с писането на домашни и координирането на други задачи. И ето ме тук. Денят беше лишен от кой знае какви събития - ще свикнете този месец; животът на студента не е толкова вълнуващ, колкото го показват по филми и сериали. Но ще се постарая поне няколко от предстоящите постове да са една идея по-интересни.
Сега се връщам да редактирам поста, за да го публикувам преди полунощ. Ще напиша още 2-3 упражнения и ще наваксам с епизодчета, докато просто не заспя. Лека нощ на вас!
(Бърза бележка: Днешната песен е новата ми любов, надявам се да ви хареса!)