„Няма страшно. Истории на баща и дъщеря“ от Ния Йотова - Ревю

    Ще ви кажа само едно - много е яко случайно да откриеш нов автор, при това - български, чиито разкази толкова те грабват, че да не можеш да спреш да говориш за тях. 

    Преди месец-два Ния Йотова – да, същата, но аз тогава още не знаех това – ми прати сборника си „Няма страшно. Истории на баща и дъщеря“. Приятелката ми ѝ казала, че имам блог за книги, и Ния реагира като човек, който не губи време. Аз пък прекарах следващите няколко минути в опити да си спомня защо името ѝ ми звучи толкова познато... (подсказка: оказа се, че вече сме се „срещали“ между страниците на една друга нейна книга).

    Чувството се засили, след като прочетох първия разказ и нещо в стила на писане ме върна известно време назад, в студентските ми години, когато любимото ми занимание беше да мина през „Сиела“ на СУ преди лекции, да си взема някоя нова книга и да се скрия за час-два в „Коста“ на Кракра (forever missed), за да чета. 

    Някъде в този период ме откри "Лара", първият роман на Ния. 

    Не помня кристално сюжета, но помня как се хихиках, докато четях твърде захласнато – както не подхожда на човек, който има да направи десет страници превод на "Естествен роман" на Господинов. Помня също осъдителното си отношение към Лара, но и благородната завист, породена от това, което е. Помня как свърших книгата и първото нещо, което направих, бе да я връча на приятелка – и да можем да я обсъдим. (Само за протокола, „Лара“ е в Сторител!)

„Затворен в теб“ от Йова Станкова - Ревю

    Между красивите твърди корици в кралско синьо на книгата, която ще ви представя днес, се таи история, изискваща от бъдещите си читатели да търсят скрити послания отвъд написаните с мастило. „Затворен в теб“ е вторият роман на Йова Станкова. В него авторката дава свобода на трагичната любов на главните си герои, като ги обрича да се борят за и един с друг от различни краища на Европа, докато се лутат в лабиринт от противоречиви емоции. 

    Малкото апартаментче в центъра на София, което обитават Дамян и Таня, е дом на любовта им. И така, докато недоимъкът и тежестите на реалността не намират начин да си проправят път във взаимоотношенията им, принуждавайки Дамян да избира между разклатената сигурност на родината и перспективата на чуждата страна, където може би ще успее да натрупа богатства за по-добър и уреден живот.

"Чернобилска молитва" от Светлана Алексиевич - Ревю

"Как ще си запишете душата ми? Ако аз самата невинаги я чета..."

Не е лесна задача да говориш за книги, които не могат да бъдат описани простичко и само с няколко думи. Емоционалният им заряд е твърде голям, човешки са, предизвикват съжаление и понякога те карат да искаш да престанеш да четеш, защото ти идва в повече. Нека обаче да не бъркаме "Чернобилска молитва" с другите книги, за които би могло да се отнесе това. Защо? Защото придава плътност на описания от сорта на "много близка до мен", "реална" и "истинска" - чернобилската трагедия, за съжаление, не е продукт на въображението на някой автор, ами е реалността, в която хиляди са принудени да живеят до днешни дни. 

Достоверността на книгата се базира на факти, но не такива, до които можем да достигнем чрез Уикипедия или някой документален филм; става въпрос за факти, представени от хора, видели със собствените си очи последствията, опитали да продължат живота си и (не)успели. Разказани са под формата на монолози на работници, военни, журналисти, физици, политици, съпрузи, деца. И по изреченото личи всеки момент от изживения ужас - неспокойни са, тъжат, страдат и мечтаят за друга реалност. За повечето от свидетелите информацията от документите е незначителна, защото е обработена и изопачена. Свидетелствата им от първа ръка са превърнати в нещо много по-важно от нея. Заедно са разказ за живота на "оцелелите", в който понятията "вина", "любов" и "страх" на моменти придобиват различни значения.

"Изкуството е спомен. Спомен за това, което сме били. Страх ме е... страх ме е, че страхът сменя в живота ни любовта..."

"Бета-частица, алфа-частица... Цезий, стронций... Те се разпадат, размиват се, пренасят се... А какво става с човека?"

Трудно може да се възприеме фактът, че някои от хората, дали интервю на Светлана Алексиевич, да станали свидетели на няколко трагедии през живота си - 11 септември, Войните, ГУЛАГ и взривяването на централата през 1986 г. Сигурно още. Всяка една е малка война, която е оставила значим отпечатък в световната история, но най-вече в живота на отделната личност.
Гласовете в "Чернобилска молитва" звучат все едно се надпреварват в категория "най-голям ужас". Не е ясно чии истории са най-трагични: на "доброволците", които стъпват на облъчена земя и светкавично осъзнават, че може би няма да видят любимите си хора никога повече; на семействата, които са принудени да заровят домовете си и да се качат автобуси, за да пропътуват стотици километри и да започнат нов, но нежелан живот; на майките, които са принудени да избират между любовта и живота, а след това трябва да се разделят с двете или да се борят с децата си за поредната глътка въздух.

„Вместо обичайните утешителни думи лекарят казва на жената на умиращия мъж: „Не може да се приближавате! Не може да го целувате! Не може да го галите! Това вече не е любимият човек, а обект, подлежащ на дезактивация“. Тук и Шекспир отстъпва. И великият Данте. Въпросът е: да се приближа или да не се приближа? Да целуна или да не целуна?“

Понякога изниква мисълта, че човешкият живот е нищо. Или че става само за разменна монета. Всичко това, защото целият инцидент е обграден от лъжи - от правителство, от работници, от медии. Достъпът до истината е свободен само за онези, които ще спечелят, ако я задържат в тайна, като ликвидират всичко и всеки, позволил си да изрече дори една грешна думичка.
Фалшивата подреденост и равенство, които проповядва идеологията на комунизма, рухват също толкова внезапно и силно, колкото и чернобилския реактор, а също и сигурността на обикновения човек. И бързо се стига до едно генерално заключение - може би трябва да се страхуваме не от радиацията, а от човека - истинското чудовище.
"Чернобилска молитва" не е нападка към онези, допуснали грешка. Не е нападка и към всички, допринесли към задълбочаването на проблема. Не е и молба за съжаление. Тя е призив към всеки един от нас да знае и да помни.

Тук оставям няколко линка с откъси от книгата, които ви препоръчвам да прочетет, ако планирате да дадете възможност на "Чернобилска молитва": freepoetrysociety, Paradox, Площад Славейков. 

"Варианти на нас" от Лора Барнет - ревю

     "Варианти на нас" според корицата: Най-вероятно тийнейджърски роман. Момиче с кученце на колело се запознава с момче в студентските си години, започват връзка. Сигурно във втора-трета глава се заформя любовен триъгълник. Хепи ендингът е сигурен, защото това е романтичен тийн роман. Нали корицата в бонбонени цветове.

     "Варианти на нас" всъщност: Не чак толкова весел роман за щастливите и тъжните моменти в човешкия живот, за решенията и техните последствия, за пътя напред и погледите назад, към спомените и изборите, които понякога бихме променили.

     През далечната 1958 година Ева и Джим (не) се срещат случайно. Така започва всеки един от трите варианта на развитие, които Лора Барнет разказва в дебютния си роман. Води се от въпроса "Какво щеше да стане, ако...?", който аз в началото подсъзнателно свързах с т.нар. "ефект на пеперудата": една малка промяна на нещо в настоящето може да доведе до непредвидими събития в бъдещето. Нещо много близко до това е и историята на колежаните, чиито съдби тръгват в три различни посоки, но винаги се стремят към нещо по-добро; към щастие.

     В трите версии на историята Ева и Джим са различни -  от стиловете им на живот, през партньорите, които избират, до имената на децата им. Но винаги запазват значителните и отличаващи ги неща, качества, които развиват по начин, съобразен с посоката, в която е поел животът им. Талантът в писането, човечността и смелостта са тези черти на Ева. За Джим това са влечението към изкуствата и способността винаги да намира начин да продължи напред. Проявяват ги обаче не винаги в положителен контекст. Това е чарът на "Варианти на нас".
     Лора Барнет е създала три възможности за перфектно развитие на събитията, но нито един от тях не може да бъде определен като напълно положителен, защото е твърде близък до реалността. Това са три разновидности на реалния живот и напълно възможни случки, с които всеки един от нас може да се сблъска. Ева, Джим и всички хора около тях постъпват, както мислят, че е правилно на момента, след това са принудени да приемат и положителните, и отрицателните последствия. Няма нищо захаросано или перфектно. Нищо не е само черно или само бяло.

     Точната дума, с която бих описала романа, е "реалистичен". Близък до действителността, която виждам аз. Без изкуствени и твърде идеалистични моменти. С много емоции, които удрят на правилното място така, че да провокират реакция у мен като читател. Това се дължи най-вече на героите - на Ева и Джим, и на всички техни близки, приятели и познати, които те карат да бъдеш съпричастен и към трите истории, независимо дали знаеш, че постъпките им са правилни, или не. Може би е, защото разбираш гледните им точки и причините, поради които постъпват така. В това Лора Барнет няма грешка! Изключително лесно е да се усетят щастието, скръбта и надеждите на тези хора. Емоциите и тревогите им са толкова човешки! Повдигат въпроси като този за промяната; за това какво е можело да бъде, ако; за правилното и грешното в любовта и семейството; за вярата в собствените ти ценности. 

     Стори ми се интересно това, че във всеки един от вариантите героите бяха водени от нещо различно. В първия приоритетът и на двамата беше работата; във втория - независимо от случващото се и за Ева, и за Джим семейството беше на първо място. В третия вариант героите бяха водени от любовта и от огромното желание да бъдат заедно, да се преборят с всички трудности и да създадат стабилни основи за себе си и децата си.

     Оформлението на книгата също ѝ печели точка - трите опции са отделени и надписани, така че следенето е сравнително лесно, стига да се внимава какво пише.

     Няма излишни захаросани моменти, нито пък идеализирана любов, която е готова да издържи на всеки случаен удар на Вселената. Има обаче три човешки истории, обвързани от образите на Ева и Джим, които по три различни начина си проправят път през трудности и перипети, откриват начини да продължат напред и не спират да търсят щастието дори в малкото, което имат на моменти. И може би това е най-големият урок на "Варианти на нас": никога няма да знаем какво е можело да бъде, ако, но пък имаме силата да се борим в името на нещо по-добро, което ще ни донесе радост. Все пак нищо не е завинаги и хората казват, че след всяка буря изгрява слънце.

"Нищо не е постоянно, освен промяната."

"Мрак" от Джилиан Флин - Ревю

Обичам Джилиан Флин.

Обикновено предпочитам да започвам рецензиите си с малко въведение към книгата или събитието, което ме е довело до нейното прочитане, за да го използвам като мост към емоционалната, много въодушевена и нетърпелива част от писаното. Но този път ще кажа първо нещо друго: "Мрак" е брутална. Много, много по-добра, отколкото си представях.

От героите, през действието, всички обрати и невероятният начин, по който авторката е избрала да покаже всички малки мрачни части от книгата си - всичко е "разсипващо", разтърсващо и плашещо. Очаквах нещо подобно. Гледах "Не казвай сбогом" - филм по едноименния роман на Флин, и още от първите десет минути знаех, че трябва да прочета това в оригинал, така, както тя е искала да представи завъртените си, причудливи герои. Бях погълната от историята и цялата ѝ бруталност, която исках да видя през призмата на собственото си въображение. Но намерих само "Мрак", при това след месеци оглеждане по книжарниците и павилиончетата за книги втора ръка. 

Бях убедена, че и от тази книга ще получа всичко очаквано. Исках подобие на "Момичето от влака" - мрачна история, сякаш погълната от мъгла, за да върви в унисон с дъждовното време (а и настроението от началото на училище). Исках и нелогични герои и истини, които влизат в противоречие с всички зададени въпроси. С две думи - книга, която да ме потопи в една истински мрачна алтернатива на живота, който познавам от реалността, за да се докосна до съзнания на герои, объркани от време и пространство.

"Мрак" е всичко това и в същото време десет пъти повече!

Харесва ми прехвърлянето от настояще към минало - в началото похватът ми се стори леко объркващ, но бързо разбрах, че това е най-подходящият начин всички парченца от пъзела да бъдат сглобени. Историята проследява откъсъчни моменти в живота на Либи Дей - една от двамата оцелели от семейство Дей и "свидетелка" на бруталното избиване на роднините си. Преживяла този кошмар едва на седем, тя е изгубена между собствените си спомени, твърденията на полицията и психолозите, с които се се срещала, и това на всички останали, които в по-голямата част от случаите я корят за обвиненията срещу втория оцелял - брат ѝ Бен. Който е и обвиненият за убийствата. Прескачайки от една гледна точка на друга, от един времеви период на втори, разказът навързва събитията едновременно в настоящето - докато Либи търси начин да открие истината за събитията от преди 25 години; и в миналото - час по час съдбоносния ден, който проваля живота не само на оцелелите Дей. Мисля, че изпълнението от страна на Флин е брилянтно. Няма нито един неясен момент. Да, бих описала книгата като потънала в мъгла и тайнствена, но въпреки това няма момент, в който действието да е объркващо, в който читателят да не знае какво се случва. 

За това допринасят и великолепните герои. Те са много - някои са въведени още в пролога, а други - едва към края на романа. Но всички са мистериозни, прикриващи се и неясни - не се разкриват от веднъж, а отнема време (и много, много глави), за да се проявят характерите им и най-вече мотивите за дадени постъпки.

Всеки персонаж получава заслуженото си време под прожекторите - така се изгражда цялата сюжетна линия. Много съдби, много истории довеждат до изхода на едно-единствено събитие, което променя ходя на историята за всички. И това прави романа толкова комплексен. Затова краят е непредвидим. Реално погледнато, всеки може да е виновен, всеки е многопластов и проблемен, няма такова нещо като "перфектен герой", останал настрана от драмата на семейство Дей. 

Ако се впусна в подробности за всяко едно качество на "Мрак", което ми харесва, скоро няма да приключим. Затова, с цел да ви убедя да дадете шанс на книгата, нека обобщя следното: мрачна, интригуваща, различна, с много и комплексни герои, потъващи все по-дълбоко в собствените си тайни и лъжи, "Мрак" е потенциално най-добрият психологически роман, който съм чела. Най-вероятно само и единствено друг такъв, написан от Джилиан Флин, може да заеме първото място в тази класация. Така че - ако искате да се впуснете в тази литературна категория - изберете "Мрак" от Джилиан Флин и ви обещавам - няма да останете разочаровани. По-вероятно е да не можете да се откъснете от плашещо запленяващата атмосфера, заедно с персонажите и техните малки, мрачни места.

"Летни дни и летни нощи", сборник под редакцията на Стефъни Пъркинс - Ревю

Днес ще се отдалеча малко от обичания формат на ревюта, в който пиша, за да ви разкажа по-подробно и неангаржиращо за всеки един разказ от сборника "Летни дни и летни нощи". Реших, че ще е най-удобно да говоря за всеки веднага, след като го прочета, а не накрая да обобщавам всичко, правейки огромна каша. 

Преди няколко години за първи път разбрах за съществуването на сборник под редакцията на Стефъни Пъркинс (My True Love Gave to Me) и, разбира се, веднага го пожелах. Събитията доведоха първо до прочитането на втория ѝ тематичен такъв. Основните теми, които обединяват дванадесетте автора, са любовта, интерпретирана по различни начини, и лятото. Само по себе си това е обещание за страшно приятно четене! Особено ако е някъде на слънчице. Но фактът, че е сборник, разделен грубо на 12, обърква картинката, защото със сигурност не всеки разказ ще е страхотен. Затова - ето какво имам да кажа в процеса на прочит:

1. "Глава, люспи, език, опашка" от Лий Бардуго - 3/5

Разказът, който е като въведение към целия сборник, е интересно подбран и обещаващ. Лий Бардуго не е сред любимите ми автори не защото не харесвам досега издадените ѝ книги, а защото съм чела само една от тях. В съзнанието ми "Създадена от дим и кост" е останала като страшно красива първа книга от трилогия, написана едновременно претенциозно и достъпно. Тя е измежду книгите с най-красиво фентъзи, които съм чела. А всичко това, взето заедно, се отнася и за краткия разказ на Бардуго. Макар и самата история да не ми се стори страшно впечатляваща, няма как да не пренебрегна интересния начин, по който е реализирана на хартия.
* Иии ден след публикуването (съответно няколко седмици след като прочетох разказа за първи път) Юли ми писа, че Лий Бардуго не е авторът на "Създадена от дим и кост", а на "Сянка и кост"... Няма да изтрия напълно вече написаното, защото когато го осъзнах ми стана безкрайно смешно, та нека и вие да се посмеете на мой гръб. Мнението ми обаче си остава напълно същото - "Глава, люспи, език, опашка" е прекрасен и (след като се разбра, че не съм чела нищо от Лий Бардуго) със сигурност няма да става "Сянка и кост" непрочетена! (Благодаря отново, Юли!)

2. "Краят на любовта" от Нина Лакор - 5/5

Първият (надявам се не последният)  LGBTQ+ разказ е щастие - това е най-точната дума, с която мога да го опиша. Обичам идеята, посланието, начинът, по който е интерпретирана темата, героите, обичам дори малките клишета, върху които се градят биографиите им. Силно се надявах да има включени еднополови двойки - щях да съм безкрайно ядосана, ако нямаше. Желанието ми се изпълни, при това в по-добре, отколкото си представях. Дължи се отчасти на превода. Иска ми се да вярвам, че той реално показва до голяма степен прекрасния стил на Нина Лакор.

3. "Последната съпротива в "Синегор"" от Либа Брей - 5/5

Обожавам и двете книги на Либа Брей, които съм чела на български - "Кралици на красотата" и "Ясновидците". Разказът ѝ в "Летни дни и летни нощи" заслужава петте звездички, които му дадох, тъй като съчетава любимите ми елементи от двете книги - хумор и свръхестествено. И тя като Лий Бардуго не оставя силните си страни, за да се впусне в някоя сладникава история, а по-скоро изгражда нея около плашещите събития, прикрепени с препратки към поп културата и шегаджийски реплики. Много ми хареса!

4. "Нездрави условия" от Франческа Лия Блок - 1/5

"Нездрави условия" е първият разказ от сборника, който исках да прочета само и единствено, за да приключа. Още в началото се досетих, че Блок е планирала да интерпретира идеята за любовта по малко по-различен начин от останалите - представяйки я като нещо отровно, което невинаги има щастлив край. А след като го прочетох разбрах, че описаната история е реална и с цел да запази хората, тя е използвала инициалите им. От тези две неща със сигурност щеше да стане нещо перфектно, ако не беше стилът ѝ на писане. Бих го определила като твърде обикновен, сух, особено когато се отнася до диалози - тогава е дори глупав. Не ми хареса. Ще ми се някой ден да прочета същия разказ, но написан по коренно различен начин. Тогава може би ще се влюбя в него.

5. "След деветдесет минути завийте на север" от Стефъни Пъркинс - 5/5

Дори и да не бях чела нищо друго, написано от Стефъни Пъркинс, пак щях да дам на краткия ѝ романтичен разказ максимален брой звездички. Малко е странно за обяснение - ако започна, най-вероятно ще звуча много погълната от собствените си представи за любовта и взаимоотношенията.

Харесвам "След деветдесет минути завийте на север" не защото е страшно реалистичен, а защото е сладък, емоционален разказ, подкрепен от достатъчно предистория. Липсва любовта от пръв поглед - тя вече си е там, градена от героите в продължение на много време, само чакаща да бъде разпалена отново. Обичам стила (и превода) на Стефъни, защото е лесен за четене и последователен (в сравнение с тези на няколко от останалите досега прочетени автори) в разказа. Героите са напълно подходящи за обстановката и заслужаващи симпатиите на читателя. Петте звезди, които давам, не са същите като тези на "Последната съпротива в "Синегор"", защото оценявам двата разказа по сравнително различни скали, но въпреки това са напълно заслужени! 

6. "Сувенири" от Тим Федерле - 1/5

Започнах да чета разказа на Федерле по време на почивката ми на морето - теоретично най-доброто време за четене на любовни романи. И въпреки това единствения написан коментар на страницата след края му е "пълен минус". Не го дочетох - не харесах героите въпреки разнообразието. Според мен химия помежду им не съществува. Нямам идея какъв е краят, но нямам желание да избера. Засега за мен това е най-безинтересният разказ от сборника.

7. "Инерция" от Вероника Рот - 3/5

Последният път, когато четох нещо от Вероника Рот, беше преди около три години. "Дивергенти" все още е между най-най-любимите ми поредици и книги като цяло. Но не мога да кажа същото за краткия ѝ разказ тук. Хареса ми до някъде - самата идея, разгърната в малкия обем, е страхотна, същото се отнася и за героите. Всичко ми се стори много различно и оригинално в сравнение с произведенията на останалите истории. Причината да дам само две звездички и половина е разхвърляното съдържание - прескачането от спомен в реалност ми дойде малко повече, дори докато бях напълно съсредоточена в текста. Към леко негативното ми мнение се прибавя и незаслужено щастливия край, който прави целият разказ нереалистичен.

8. "Любовта е последното прибежище" от Джон Сковрон - 4/5

Хареса ми! Даже много! 

Предполага се, че в разказ с подобен обем многото персонажи биха били натоварващи. Но тук въобще не е така! Самият подход в разказването на Джон Сковрон, този опит за комуникация с читателите допринася за лесното потъване в историята, запознанството с всички различни герои и вникването в полярните им стилове на живот. Оценявам високо хумора, забавните моменти и *спойлер!* обратът, който бих нарекла неочакван! *край на спойлера!* Тук-таме има някои миниатюрни детайли, които не ми харесват, но цялостното изпълнение заслужава дадената от мен оценка.

9. "Късмет и довиждане" от Бранди Колбърт - 2/5

Още една история, която представя любовта не само като чувство между интимни партньори. Обичам героите на Бранди Колбърт и контрастът, който правят с тези от другите разкази. Минус обаче са всички други неща - затова и оценката ми е едва 2. Няма да запомня много от него. Може би ако някой ден отново прочета сборника ще се запитам дали изобщо някога съм чувала за "Късмет и довиждане" и чак в края ще се сетя каква е причината за черното петно в ума ми на мястото на заглавието. (А също и кратката, и малко злобна, забележка след края му на самата страница.)

10. "Чисто нова атракция" от Касандра Клеър - 3,5/5

Както Лий Бардуго, Касандра Клеър е решила да заложи на това, което умее най-добре - фентъзито. Много добре! Интересна завръзка и действие на оригинално, наситено на магия място. Дори и да беше решила да заложи на съвременно и реалистично развитие, излязло изпод нейните пръсти то пак щеше да е страхотно. Но именно такава история очаквах от нея - кратка, в която си личат всичките ѝ силни страни!

В сравнение  книгите, писани от нея, които аз съм чела, тук стилът ѝ изглежда малко по-ангажиращ, личи си ясно развитието от "Град от кости". Но сравнението може би не е удачно, защото форматите на двете произведения са далеч от еднакви. Просто няма как да го отбележа - това е огромен плюс на фона на малкото неща, които бяха причина да отнема малко от общата оценка.

11. "Хиляда начина, по които всичко може да се обърка" от Дженифър Е. Смит - 4,5/5

Нямам представа каква е точната причина да отнема половин точка на краткия разказ на Смит. Нещо не ми позволява да напиша 5 вместо 4,5. Но това не ми пречи. Не пречи и на факта, че "Хиляда начина, по които всичко може да се обърка" е най-любимият ми разказ от сборника. Не заради мини обрата или нещо такова, а защото притежава по малко от всички вече прочетени такива - сладост, любов, искреност, чудесни герои, действие и пак сладост. 

12. "Картата на мъничките съвършени неща" от Лев Гросман- 3/5

Лев Гросман не ми е познат като име в съвременната литература, но в бъдеще със сигурност ще се интересувам от творчеството му. "Картата на мъничките съвършени неща" крие в себе си много светлина - идеята, от която е тръгнал авторът, ме зареди с много позитивизъм. И макар и да не разбрах някои елементи, които е употребил с цел да придаде малко повече триизмерност на героите си, много харесвам крайния резултат и мисля, че е напълно задоволителен финал на сборника.

След като прочетох всички разкази и ги оцених поотделно, мисля, че има няколко неща, които искам да обобщя, за да бъде мнението ми за целия сборник по-ясно.

Харесва ми! Както се очакваше - не се влюбих в абсолютно всички включени произведения, но това е напълно нормално при книгите, които са писани от сборен колектив. Някои истории ми се сториха глупави и скучни, а други - изпълнени с вълнение и емоции. Но това, което притежават всички, е оригиналност! Няма два разказа, които да представят Любовта по един и същи начин! Заради разнообразието от истории, герои, събития, разбиране на това що е любовта, видовете любов и т.н., обичам "Летни дни и летни нощи". Препоръчвам не само на всички романтични души, но и на тези от вас, четящи това, за които Любовта не е еднопланова и праволинейна, и не винаги е посветена на възлюбения.

(източник на снимки: google.com и https://bookswonders.com/)

"Правилата на привличането" от Симон Елкелес - Ревю

Ако не сте чели първата част от трилогията, "Перфектна химия", моля, не четете ревюто, тъй като то може да издаде нейния край и други важни моменти! 

Писането за книги, които са части от поредица, но и не проследяват историята на едни и същи персонажи (или ги преплитат леко), винаги е предизвикателство. От една страна опасността да повториш същите неща като миналия път е голяма. А от друга - тази, да кажеш коренно различни, също присъства. Подобен е случаят с "Правилата на привличането", само дето няма да изпадна в една от тези две крайности, а някъде помежду им.

След "Перфектна химия" исках силно продължение за вторият брат от фамилията Фуентес - Карлос, и се надявах на същите силни емоции, породени от сюжетни обрати, които изпитах при първата среща със Симон Елкелес. За съжаление трябва да призная, че не се получи точно така. И нека обясня.

Няма да се аргументирам, основавайки се на твърдението "историята е изчерпана", защото тя не е. Все пак трилогията не проследява историята на двама персонажи, а на цели три двойки - това дава на авторката цялата свобода на света, за да измисли какви ли не чудесни събития, кои от кои по-различни и вълнуващи от вече написаните. Мнението ми е, е Елкелес не е хванала правилната вълна, заради което книгата, колкото и да исках да я харесам, ми се стори малко скучна. Сюжетът, без да бъде сравняван с този на първата книга, остана еднообразен и лишен от емоцията, която даряваше частта с Алекс и Брит.

Мнението ми за "Правилата на привличането" със сигурност не е напълно негативно! Всъщност намерих много положителни черти както в персонажите, така и в самото действие, надминаващи тези от "Перфектна химия". Например семейните връзки. През цялата първа книга ми се струваше, че те постоянно се градят, без да създават пълна картина за читателите. Тогава ми хареса контраста между двете "противопоставени" семейства - това на Бритни и на Алекс. Но тук мисля, че ролята им е много по-силна, защото показва най-вече на какво са способни хората, за да опазят близките си. В това отношение е вложена много страст и желание, така че в крайна сметка образът на семейството да изглежда както правдоподобен, така и идеализиран до някаква степен.

Цялостно, идеята на книгата отново не е най-оригиналната, на която съм попадала, но има много по-малко клишета. А тези, които се срещат, са по-редки и в контекста на историята на Карлос и Киара стоят напълно подходящо. Дори помагат в изграждането на персонажите и оправдават много от изборите, които Симон Елкелес е направила за тях. 

Като героиня без някаква специална връзка с другите вече споменати, Киара може да бъде коментирана без излишни сравнения, макар че подходящо е това с Британи. В опита си да я представи като съвсем нормално момиче, някое от нас, от тълпата, авторката е забравила, че най-любимото клише на читателите е за онази мацка, която като се погледне в огледалото смята, че не е нищо специално, но всъщност, когато пусне дългите си коси, кара всички да полудяват. Няма спор - виждам каква е целта в изграждането ѝ, но не мисля, че финалният резултат е най-добрият възможен. 

Карлос, от друга страна, дори и да бъде "анализиран" самостоятелно, няма как да не бъде оправдан чрез по-големия си брат, Алекс. Защото, в крайна сметка, много от действията му са провокирани именно от него. Първата ни среща със средния брат Фуентес още в "Перфектна химия" го представя като момче, склонно да тръгне по грешния път, изпълнен с опасности, но също така способно да се спре и оцени ситуацията. А тук, в частта, посветена на него, не се дава ясна представа за намеренията зад взетия избор. В общи линии остава представата за подражаването на авторитета и тийнейджърския инат да "правиш каквото си поискаш". 

От всички изписани думи по адрес на Киара и Карлос мога да заключа следното - те не са съвършените герои, които се изискват от един типичен представител на романтичния жанр. Имат много недостатъци, които, каквото и да говоря, всъщност допринасят положително за образите им и ги правят достойни за симпатии. 

‘You’re dangerous,’ he says.

'Why?’

'Because you make me believe in the impossible.’

Най-интересната и любима черта от характерите на двама им, с която всъщност превъзхождат миналата двойка, е чувството за хумор. Да, Алекс ми беше забавен, но на Карлос се смях с глас. Някои от разговорите между него и половинката му ми се сториха толкова забавни, че си позволих за заграждам и рисувам по страниците, за да мога следващия път, когато чета книгата, да си спомня. А, повярвайте ми, аз ще я прочета отново, при това неведнъж. 

В други подобни поредици появата на стари персонажи се свежда до минимум - в една или най-много две сцени към края на романа, колкото да се отбележи тяхното присъствие и да се провокира умилението на читателя. Разликата тук е, че Алекс и Бритни имат огромна роля за развитието и изхода на събитията - не са оставени на заден план и макар тяхната сюжетна линия да не е на преден план, присъства. Освен това не е безпочвено оставена, колкото да се запълни обема с реплики и описания, а все пак има връзка с основната - тази на Карлос и Киара.

Мнението ми за книгата е страшно объркано - хем харесвам повечето ѝ аспекти, хем не приемам напълно останалите. "Правилата на привличането" не надхвърли очакванията ми, но не ме и разочарова напълно. Задоволително продължение на поредицата е, което приемам като подготовка за последната книга - "Верижна реакция". При всяко положение, ако вече сте прочели първата книга, не се колебайте да посегнете и към тази - още мъничко от фамилията Фуентес никога няма да бъде излишно!

"Перфектна химия" - Ревю

Благодаря на издателство Ибис за книгата, която ми изпратиха, в замяна на честно ревю!