„Името ми е Емилия дел Валие“ от Исабел Алиенде - Ревю

    Любовта ми към романите на Исабел Алиенде е пословична. Чела съм повечето, някои по няколко пъти и на различни езици, и независимо колко време е минало, винаги ги препоръчвам, без да ми мигне окото.

    Алиенде е феноменална разказвачка. Историите ѝ преплитат човешката трагедия с политическата реалност и вплитат факти от собствения ѝ живот – племенница е на чилийския президент Салвадор Алиенде и има завиден опит като журналист, благодарение на което си служи с точни факти и смели мнения.

    Малко са изключенията, в които тези два елемента не съществуват в хармония между страниците на романите ѝ, и „Името ми е Емилия дел Валие“ не е едно от тях. 

„Премълчани истини“ от Колийн Хувър - Ревю

    Не съм чела дори и половината от книгите на Колийн Хувър, признавам си. Въпреки това доста гордо се бутам в клуба й с най-верни (по)читатели, защото вярвам много, много силно в таланта й да разказва „обикновени“ истории по необикновен начин. В центъра на романите й винаги стои житейски казус, от който се раждат поучителни ситуации, в които можем да открием частичка от собствените си преживявания и терзания. 

    „Премълчани истини“ започва като история за ранното родителство. Морган се оказва принудена да се откаже от мечтите и плановете си за бъдещето, когато на 17 години забременява с дъщеря си Клара. Омъжва се за Крис, тогавашния си приятел, създава семейство с него, намира опора и най-добър приятел в по-малката си сестра - Джени, и заравя в далечно кътче на съзнанието си искрицата привличане, която проблясква между нея и Джона, гаджето на Джени. Джона не я затруднява - събира багажа си и заминава надалеч, когато разбира за бременността на Морган. Връща се 17 години по-късно, защото, след свалка за една нощ, Джени му признава, че двамата очакват дете. Динамиката между двете двойки тъкмо започва да се нормализира, когато Крис и Джени загиват в катастрофа, оставяйки най-близките си хора в пряк сблъсък с всички лъжи и тайни, които са крили от тях. 

„Всички ние сме мечти“ от Симона Стоева

    През 2017 г. прочетох първата книга на Симона Стоева, „Никога достатъчни“, когато се подготвях за предстоящи изпити и се нуждаех от няколко часа спасение от стреса. Миналата година пък я препрочетох, защото исках отново да съпреживея първото влюбване на главните й герои и да си припомня какво е да се губиш в емоция.
    Тази година държа новия й роман, озаглавен „Всички ние сме мечти“. Въобще няма да ви губя времето, като ви обяснявам какви очаквания съм имала и защо, нито пък с каква нагласа съм отворила първите страници и съм зачела редовете. Всичко това може да бъде обобщено с две кратки думи: влюбих се. И ако можех ей сега да забравя цялата книга и да я препрочета, щях. 

Това ревю съдържа части от сюжета на романа! Всички те ще бъдат отбелязани с по-светъл сив цвят за тези от вас, които все още не са стигнали до него, но все пак биха искали да прочетат публикацията!

„Гениалната приятелка“ от Елена Феранте - Ревю

    Излиза, че хората имаме лошия навик да се вкопчваме в един образ и да го идеализираме. Да го превръщаме в модел за подражание и пример, според който мерим собствените си достойнства. Пример, на който в един момент може би несъзнателно позволяваме да се превърне в постоянно присъствие и фактор, водещ дори начина, по който мислим. Някъде по пътя е възможно дори да се изгубим - частично или напълно. Позволяваме на външното влияние да отнеме истинските ни желания и да намести на тяхно място своята представа за реалността. Даже не се съпротивляваме. И той обаче понякога не осъзнава, че в ръцете му стои цялото ни същество. 

    Невинаги връзката е на очевидно надмощие. Понякога е тихо и неосъзнато дори от човека, чието влияние в крайна сметка надделява. Друг път е взаимно: две личности, еднакво силни, които едновременно отстъпват една пред друга, но и настъпват, като по пътя си рушат и нанасят дълбоки рани. Процесът не изглежда праволинеен. Има моменти на затишие, моменти на щастие и разцвет и моменти, в които усамотението е единственото спасение от пълен крах. 
    Така прозвуча историята на Елена (Лену) и Лила от романа „Гениалната приятелка“ на Елена  Феранте. След срещата им като мънички момичета, тъкмо започнали училище, двете се хващат за ръка и поемат по пътя към съзряването в борбата за истинско приятелство и надмощие в житейски ситуации. Съперничеството на Елена и Лила е тихо, прикрито, под булото на приятелството. На моменти това приятелство изглежда истинско и стойностно, а в други е просто лицемерна фасада на двете момичета в стремежа им да се надминат.
    Всичко започва с лошотията на Лила -  едно от двете неща, които я отличават от всички други познати на Елена. Второто е забележителната й интелигентност. От ранна детска възраст двете влизат в битка една с друга за първото място във всичко. Централен фокус поставят върху училището и академичните им постижения Когато едната направи стъпка напред, другата изпитва непреодолимо желание да я прескочи и задмине колкото се може по-бързо. По-късно тези болни амбиции се прехвърлят и в личния им живот - в отношения с приятели, съседи, учители и гаджета. 

10 причини да прочетете „Десет слепи срещи“ от Ашли Елстън

    В момента във всеки втори инстаграм профил или блог „Десет слепи срещи“ от Ашли Елстън е под светлината на прожекторите. И трябва да ви кажа, че има защо! В около 300 страници авторката е успяла да разкаже перфектната тийн коледна история - такава, каквато трябваше да бъдат „Сняг вали“ и сборникът с коледни разкази „Любовта ми подари“.
    Разделяш се с гаджето си няколко дни преди Коледа, след като си извоювала правота да си останеш вкъщи за празниците, а не да заминеш с родителите си извън града. Все пак трябва да останеш в компанията на гигантското си семейство. И това, докато голямата ти сестра преминава трудно през последните няколко седмици на първата си бременност.
    Навигацията на гимназистката Софи през тези събития не е никак лесна - трябва да измине дълъг път, за да достигне до щастливия си край (не го приемайте като спойлер - какво друго очаквате от коледна тийн кинига със заглавие „Десет слепи срещи“?).
    Нека ви дам десет причини да поемете по това кратко пътешествие с нея! 

"Една година и един ден" от Изабел Брум - Ревю

     Напоследък без да искам се натъквам на романи, които пасват перфектно в следните категории: 

1. любовна история;

2. не една, а три свързани при това;

3. и с действие, което се развива на безумно красиво място;

4. при това през зимата! 

    "Без да искам" е относително, като се имат предвид сезонните корици и факта, че през зимата доста клоня към книги на съответната тема. Останалите параметри обаче наистина са случайни! Но не се оплаквам, защото "Една година и един ден" от Изабел Брум ми хареса дори повече от "Среща под звездите" и "Барселона гореща като шоколад" (можете да прочетете ревю на първата, като кликнете върху заглавието; за втората предстои друга публикация!).

    Историята праща читателя на пътуване във величествената Прага в компанията на три много, много различни двойки - двама любовници, за които почивката в зимна Прага е вид меден месец далеч от бъркотията, която са оставили зад гърба си; най-добри приятели с припламващи чувства, но и големи съмнения; и една девойка в очакване любимият й най-сетне да пристигне в града, който ги е събрал. 

„Мексиканска готика“ от Силвия Морено-Гарсия - Ревю

    Титлата "Най-добра книга в Гуудрийдс" със сигурност не се и доближава до някоя голяма и наистина значима награда за литературни постижения, но в читателския свят - особено когато става дума за популярна литература - е сигурен знак, че на дадена книга трябва да ѝ се обърне малко внимание. Особено ако отгоре ѝ е лепнат етикетът "Ужас", а заглавието съдържа "Готика".

    На пръв поглед "Мексиканска готика" от Силвия Морено-Гарсия е бижу - нещо, което да изложите на показ в библиотеката си заради красивата корица с приглушени, наситени, носещи идеята за безпокойство цветове. Успешно подклажда идеята за онова, което се крие в страниците. А то е потискаща атмосфера, загадъчни, неприятни герои, лъжи и тайни, болести и миризма на мухъл и цигари, която на моменти, докато четеш, можеш да се закълнеш, че усещаш и в реалността.
    След като получава загадъчно и притеснително писмо от братовчедка си Каталина, Наоми поема през страната към малко мексиканско градче, за да се опита да разбере на какво се дължи внезапният ѝ призив за помощ. Млада, красива, амбициозна - Ноеми е символ на процъфтяващия живот в столицата, на задаващата се еманципация и най-вече на търсенето на нови възможности. Затова сблъсъкът ѝ с реалността на Каталина я хваща в капана на кошмар. Силното чувство за отговорност на момичето и любопитството му към случващото се с братовчедката го задържат в имението на стара английска фамилия с аристократичен произход, сякаш замръзнала в миналото. Домът се руши, останали са малко и странни прислужници, а самите членове на семейството не демонстрират особено желание да осъвременят стила си на живот, начина, по който изкарват прехраната си, йерархията у дома и дори семейния лекар. За всеки един Дойл външните лица са врагове, включително Ноеми. Скоро след това лудостта, която сякаш витае из въздуха на величественото имение, покосява и самата нея.

Настоящото ревю съдържа важни части от сюжета. Те ще бъдат отбелязани с по-светъл цвят за всичк от вас, които все още не са чели "Мексиканска готика", но биха желали на прочетат публикацията!

„Мълчанието на белия град“ от Ева Гарсия Саенс де Уртури - книгата и филмът

    Приключението ми в търсене на съвременни испански автори понякога е по-трудна задача, отколкото изглежда на пръв поглед. Особено ако реша да разчитам, че ще попадна на някой български превод. Последната ми спирка ме отведе до „Мълчанието на белия град“ (изд. „Изток-запад“) - първата част от крими трилогия на Ева Гарсия Саенс де Уртури (която в няколко онлайн книжарници е погрешно в графата „фентъзи“), чието действие се развива в по-малко позната част от Испания - Витория, Страната на Баските, откъдето е и самата авторка.

Ревюто съдържа важни части от сюжета на ромата - те ще бъдат отбелязаани в по-светъл цвят за тези от вас, които все още не са чели „Мълчанието на белия град“!

    Интригата в сюжета се заплита двадесет години преди основния период на действие: поредица от странни и трудно обясними убийства, привидно вдъхновени от местните фолклор, легенди и ритуали, започват да заливат иначе спокойната Витория. С известно разстояние между престъпленията, полицията открива двойки, поставени в точно определена поза и на възраст, винаги завършваща на 0 или 5. Обвинен е Тасио Ортис де Сарате - местен археолог и любимец на жителите на града, при това не от друг, а от собствения си брат близнак Игнасио. Уви, точно преди временното му освобождаване от затвора двадесет години по-късно, събитията започват да се повтарят: двойки убити на определената възраст, положени голи в ритуална поза и носещи сложни съставни фамилни имена, типични за конкретния регион, биват открити навръх важни празници. Със случая се заемат местният следовател Унай Лопес де Аяла и новопристигналата във Витория инспекторка Алба Диас де Салватиера, но без да си дават сметка колко назад във времето трябва да се върнат, за да сглобят парченцата от пъзела и да заловят ужасяващия престъпник, а може би и да оневинят несправедливо осъдения Тасио Ортис де Сарате.

Книгите на месец ноември. Шест кратки ревюта

    Основната ми задача през изминалите няколко седмици беше да намеря начин да възстановя баланса между работата и приятните занимания, но без да жертвам твърде много от двете страни на уравнението. За съжаление това желание съвпадна с период, който трудно бих дефинирала, ако някой ме помоли - чувствах се като в дупка и без желание да положа повече усилия, отколкото е необходимо, за да се завърна към нормалния си начин на съществуване. Но понеже това не е присъщо на природата ми, все пак наложих разума над моментното настроение и скалъпих план за действие. А през ноември той се оказа доста сполучлив. Съставен беше от следното: работа под час (като си представях, че съм в офис и имам даден брой задачи за отмятане) и възможно най-ползотворно комбиниране на приятни дейности. И така, около шест часà приключвах със задачите и се прехвърлях към забавната част от уговорката със себе си.
    Така през ноември успях да прочета шест книги, повечето от които послужиха за фон на друго мое любимо занимание - реденето на кристален гоблен. Но не той е темата на днешната публикация. Искам да ви разкажа малко повече за шестте заглавия от този месец, който, изглежда, премина под знака на читателските експерименти. 

"Парижкият апартамент" от Мишел Гейбъл - Ревю

       Заради лековатите весели моменти, красивия град, в който се развива сюжетът, и relatable главната героиня, наскоро в онлайн пространството нашумя един от новите сериали на Нетфликс - "Емили в Париж". Разбира се, моя милост не се въздържа и при първа възможност изгледа на един дъх кратките епизодчета и не само си пожела да се върне обратно в Париж (предимно заради обстановката, да не решите друго, имайки предвид събитията в сериала), ами и се зачуди дали няма да намери друг сериал или дори книга в същия тон. Попаднах на "Парижкият апартамент" случайно и в момент на отчаяние - ровех се из Storytel, след като установих, че нямам нищо за четене вкъщи, харесах тамошната корица на романа и...
       В романа си Мишел Гейбъл ни среща с Ейприл - получила възможност да отпътува за Париж по работа, тя оставя живота си в Америка на драго сърце и се впуска в приключение из пленителните парижи улички в търсене на най-вкусното сирене и най-ароматното вино. Това обаче само в свободното време. А то, за нейно щастие, се оказва малко, тъй като ѝ е възложено да оцени мебелите в стар апартамент, останал заключен в продължение на десетилетия. Антични мебели и декорации от времена на велики крале, дрехи, документи и картина на непозната жена, нарисуван от един от най-влиятелните и известни портретисти на XIX век - Ейприл никога не се е докосвала до подобни ценности. Запленена от духа на мястото и подтикната от любопитството си, американката прочита изоставените дневници на собственичката на апартамента и така съдбата ѝ лека полека започва да се преплита с тази на величествената Март дьо Флориан. 

They Both Die at the End от Адам Силвера - Ревю

       Не е нужно да отвориш тайничко последната страница на They Both Die at the End и да прочетеш последните реплики, преди да си прочел цялата книга, за да разбереш как свършва историята на героите. Заглавието го казва - и двамата умират. Читателят го знае, знаят го и протагонистите. Матео и Руфъс живеят в свят като нашия, в който обаче хората получават обаждане в деня, когато ще загинат. Не знаят как или кога, но получават възможността да изживеят последния си ден на земята по най-добрия възможен начин - с приятели, в някоя от многобройните създадени организации за deckers (названието на онези, които са получили своето обаждане), усамотен у дома и в страх от срещата със смъртта или с  "последен приятел". Последната опция избират Матео и Руфъс, регистрирайки се в сайт, посветен на търсенето на друг декър или просто човек за емоционална подкрепа в оставащите часове. С леко недоверие двете момчета се срещат и поемат по пътя към края заедно, превръщайки последния си ден във финално приключение, изпълнено с нови преживявания, искрени разговори и запечатани в цветни снимки мигове.

Ревюто съдържа части от сюжета, които ще бъдат отбелязани с по-светъл цвят за всички, които все още не са прочели книгата!

"Когато напуснахме Куба" от Шанел Клийтън - ревю

Питали ли сте се някога какво се крие зад перфектния образ на Куба, който през последните няколко години е обект на вдъхновение на множество творци от различни сфери на изкуствата?

       Песни възпяват духа на столицата Хавана, филми показват сякаш замръзналите във времето улички с типични разноцветни сгради и стари автомобили, а книги често хвърлят читателите назад във времето, към петдесетте години на миналия век, за да разкрият какво стои зад лика на държавата, присъстваща днес в представите ни като страхотна екзотична дестинация за пътувания и вход към обширния свят на Латинска Америка.

         Неспокойната военна обстановка в Куба така и не успяла да заличи духа и красотата на държавата, нито по време на завземането ѝ от Великобритания, нито по време на войните за независимост от Испания, нито по време на Испано-американската война. И макар че историята на малкия райски остров е наситена със събития от световно значение, белязали развитието и мястото му на картата, Кубинската революция от 1953 г. е конфликтът, който най-лесно изниква в паметта на хората. Повод за избухването ѝ се превръща превратът на Фулхенсио Батиста през 53-ра и диктатурата, която налага на народа след повторното си появаване на върха на политиката. Отговорът на последвалите политически гонения и престъпността в Куба са протести, негодувания, манифестации на студенти и граждани от всички прослойки на обществото. Начело на движението срещу Батиста застават Фидел и Раул Кастро, Че Гевара и други техни съмишленици, а революцията им продължава близо шест години. Победата е за революционерите, уви, успешно премахнатата диктатура на избягалия Фулхенсио Батиста е светкавично заменена от друга, нова, комунистическа - тази на Фидел Кастро.

Reading slumps и книжни цели за 2020г.

      Средата на март може би не е най-удачният момент за изясняване на книжните цели, признавам, и въпреки това новооткритата свобода (от по-малкия брой лекции и не толкова голямото количество домашни) ме вдъхнови да направя кратък списък с книги, които бих искала да прочета в рамките на настоящата година. Става дума за шест заглавия, някои от които ще провокират въпроса "Ама как така още не си го чела!?". Много от тях са горещи препоръки от близки хора, а други - случайни попадения, привлекли вниманието ми я с красивата си корица, я в някое видео на книжна тематика в ютуб. 

       Така или иначе съвсем скоро излязох от книжна дупка, по-позната като reading slump (при това благодарение на задължителната ми литература от университета!). След една-две години четене на минимален брой книги, повечето от които към днешна дата помня бегло, най-накрая желанието ми да се ровя из рафтчетата на книжарниците върви рамо до рамо с желанието да оставя всичките си джобни там. Рядко възпирам тези емоционални пориви от страх да не се завърна към предишното състояние и за забравя защо литературата винаги е била и трябва да продължи да бъде огромна част от ежедневието ми, оръжие в битката срещу света и най-верен приятел в миговете, когато единственото, от което се нуждая, е някоя вълнуваща история. 

"Фонтани на мълчанието" от Рута Сепетис - ревю

       Испанците много обичат да пишат и да говорят за диктатурата на Франсиско Франко. Днес тя продължава да бъде една от основните теми на голяма част от литературата на автори от всички области на страната. "Фонтани на мълчанието" пък има потенциала да мине за поредния роман за универсалните човешки трагедии - за тежките моменти, през които е минавал всеки народ в различни моменти от съществуването си, и за личните драми, които понякога изглеждат по-безнадеждни от надвисналото над всички зло. Качествата на авторката, солидното проучване и събирането на безброй разкази на хора, живели по времето на Франко, които тя съумява да предаде чрез героите си, го отдалечават от посредствеността и го превръщат в универсален пример за стойностна литература и доказателство, че не само от учебниците по история можеш да научиш много за различни важни периоди от миналото ни.

"Сянката на вятъра" от Карлос Руис Сафон - ревю

        Намираме се в Барселона след Гражданската война. Градът е сив, притихнал, пълен със спотайващи се фигури и сенки. Топлината на вечно гостоприемното място сякаш се е изпарила. Обстановката в каталунската столица отразява емоциите на Даниел - момченце на десет години, което за първи път пристъпва прага на Гробището на забравените книги заедно с баща си. Сред хилядите различни заглавия той намира "Сянката на вятъра" от Хулиан Каракс. И се влюбва във всеки един аспект от новата си любима книга. Чете я на Клара, момичето, в което е влюбено, прелиства отново и отново страниците й, пази я като очите си, но едновременно с това започва да изпитва интерес към загадъчната фигура на нейния автор. Хулиан Каракс - младеж от Барселона, който е заминал да живее в Париж с майка си, издал е няколко романа, но след това е загинал в дуел. Търсенето на повече информация се задълбочава, когато на хоризонта се появява мистериозният и безлик Лаин Кубер - мъж с името на дявола от "Сянката на вятъра", чиято единствена мисия е да намери всяко едно останало копие от книгите на Каракс, за да ги унищожи. А след срещата му с Даниел, главната цел на момчето е една - да разбере какво се е случило с Хулиан Каракс и защо Лаин иска да заличи името му от лицето на земята. 

"Къде си, Аляска?" - книгата и сериалът

      Рядко ми се налага да говоря за първите си години като активен читател, тоест за периода между 2012 и 2015 година, когато огромна част от джобните ми биваха заделяни за случайни обиколки из книжарници, а книжният ми блог беше в своя апогей и нови статии имаше всяка седмица по няколко. Но пък когато ми се наложи, не пропускам да спомена името на Джон Грийн сред тези на авторите, начертали границите на читателските ми интереси и оформили вкусовете, които имам и до ден днешен. "Вината в нашите звезди", разбира се, беше върхът на върховете, но всеки един от нас си имаше и друга любима от творчеството на Джон Грийн - я "Хартиени градове", я "Множество Катрини". "Къде си, Аляска?" не излизаше от личната ми класация, но по онова време, през 2014г., когато я прочетох за първи път, със сигурност не заемаше една от челните позиции. Беше ми харесала, да, но не помня да съм изпитвала кой знае колко голяма обич към историята или персонажите. 

  

Radio Silence от Alice Oseman - ревю

      Доскоро завиждах на хората, които казваха, че са намерили книжен герой, който до голяма степен да прилича на самите тях. Не говоря за прилики в предполагаемата негова външност, а в говора, поведението и дори начина му на мислене. И не че съм се нуждаела спешно от такъв персонаж в живота си. Търсех го, да, опитвах се да припозная себе си в много герои, но винаги нещо се различаваше, нещо бягаше и не достигаше. Докато не започнах да чета историята на Alice Oseman за любимите ми Алед и Франсис - книжната ми двойничка.

      Няма да се изненадам, ако неведнъж сте чували заглавието на Radio Silence - през последната половин година заслужено си спечели титлата "любим YA роман" на много популярни и набиращи скорост ютубъри и книжни блогъри. Казвам "заслужено", защото огромна част от хората, които я коментират, споделят много от позитивните мнения, които и аз днес ще представя пред вас. За да ви разкажа най-аргументирано за книгата и мнението си, а и за да угодя на собственото си желание да говоря за новото си любимо четиво, ревюто ще съдържа спойлери, които ще бъдат маркирани с по-светъл цвят на шрифта, за да може и тези от вас, които все още не са чели Radio Silence, да се запознаят със сюжета и основните й позитиви.

"След" от Анна Тод - книгата и филмът

       Доста рядко си позволявам да навлизам в дълбоки води и да коментирам въроси, които предизвикват много противоречиви мнения. Днес обаче се хвърлям с главата напред, за да ви разкажа защо намирам "След" на Анна Тод за една от най-проблематичните книги, но в същото време с усмивка си признавам, че ми харесва. 

Ревюто ще съдържа спойлери за книгата и филма!

КНИГАТА

        Историята на "След" е много дълга и може би много от вас - особено почитателите на One direction, вече я знаят. Съвсем накратко - появява се за първи път през 2013 г. в Wattpad като фенфикшън за групата, а главният герой е Хари Стайл. Интересът на читателите привлича вниманието на издатели и през 2014 г. Gallery Books го издават под формата на книга. През 2019 г. излиза филмът по първата част от поредицата от общо 5. За всички тези години творбата на Анна Тод си печели много почитатели, но е факт, че хората, които не се страхуват да я нарекат "най-лошата книга, писана някога", не са никак малко.

      Собствената ми позиция е някъде по средата и това ме кара да се затруднявам в структурирането на аргументите ми. Едновременно виждам повечето от проблемите, които са забелязали и други читатели, и се забавлявам изключително много, докато чета.  

"На пет стъпки от теб" от Рейчъл Липинкот, Мики Доутри и Тобаяс Яконис

      През 2013 година за първи път прочетох "Вината в нашите звезди" на Джон Грийн. Помня чувството, което изпитвах тогава - в началото имаше надежда, в средата - дори повече; някъде там обаче се появи една нещастна коледна елха, та емоциите стремглаво полетяха надолу и така чак до финала, който разби 15-годишното ми Аз. Това свръхзаредено с чувства влакче, в което се бях качила, с години не бе активирано втори път, не и по същия начин. Може би не исках да търся заместител на един от любимите си тийн романи, но реших все пак да дам шанс на един нов такъв -  "На пет стъпки от теб" - потенциална искрица, която да ме върне с шест години назад и да ме накара да си поплача за вторите Огъстъс Уотърс и Хейзъл Грейс. Уви. 

       Не случайно започвам с това сравнение: култовата книга на Джон Грийн дели много общи черти с популярната през последните месеци "На пет стъпки от теб", защото в центъра на двете истории стои неизлечима болест и абсолютна невъзможност двамата ни безнадеждно влюбени главни герои да намерят щастието си заедно. Поне във Вината имаше мъничка надежда. Тук тя на пръв поглед не съществува, защото Стела и Уил, главните действащи лица, са болни от муковисцидоза - болест, която засяга фатално белите дробове. В допълнение, Уил има и бактерия (чието име няма шанс да възпроизведа), която е способна при контакт да убие всеки с муковисцидоза.
      Съдбата среща обсебената от организационни дейности и подреденост Стела с Уил, артист, бунтар, скептик по отношение на експерименталните лекарства младеж, и ги обединява сякаш чрез странните им наклонности. От началото до края двамата не си дават напразни надежди, че някой ден ще могат да бъдат заедно, защото са неизлечимо болни. Дори и белодробна трансплантация не би им дала дори малък шанс за щастие. Двамата обаче, обединени под общия знаменател на ината и желанието да сритат съдбата, така че да я заболи, прескачат умишлено поставени граници и търсят път един на друг, без да се приближават на разстояние, по-голямо от една щека за билярд. 

     Игричката, която играят двамата ни главни герои, още от самото начало на историята е обречена на провал, макар че по пътя си има своите блестящи моменти. Уил и Стела са инати по характер и съм изненадана, че им се полагаше толкова късмет, колкото всъщност имаха, защото се съмнявам в реалността муковисцидозта да е дори толкова (малко) благосклонна, дори към истинската любов. 

     Не мога да приема историята като любовна, макар и да намирям логика да е такава. Само мога да си представя какво значи да желаеш да намериш някой, с когото да споделиш живота си, когато всичко и всеки ти казват, че това е кауза пердута. Но човешката воля е нещо странно и силно. Желанието да бъдеш с някого, да намериш утеха и топлина в индивид, който даже разбира в какво полжение се намираш, е присъщо както за Стела, така и за Уил. А също и за Поу, който е друга жертва на коварната болест и може би най-готиният персонаж в целия роман.

     Вместо любовна, за себе си аз я наричам "история за една борба" както в отношение на романтичните чувства, така и в отношение на живота. Стела е примерът за това - в цялата книга има точно един или два момента, в който тя съзнателно поставя Уил пред здравето си, и всъщност това са и моментите, който ѝ дават най-голям урок за живота и за това как трябва на първо място да се бори за следващата глътка въздух, а след това и за следващата и така до един потенциален безкрай. Когато имаш причина да живееш, трябва да намериш начин да вървиш напред и да бъдеш една идея егоист, за да прескочиш трудностите (в дадения случай не Уил, а болестта) и междувременно, ако изобщо е възможно, да намериш път и към всичко друго, за което копнееш (в този случай е Уил). За какво би ѝ бил той, ако е мъртва? Идеята е колко далеч можеш да стигнеш извън илюзиите в името на това да спечелиш правото да ги превърнеш в реалност - заключение, което тези скромни 200 страници история успешно предават на читателя.

    Цялостното ми мнение за романа е повече положително. Не оправда очакванията ми - искаше ми с да прочета нещо не по-реалистично, но със сигурност по-емоционално. Нещо липсваше на героите. Все още не мога да разбера какво е, но ще го добавя, когато имам възможността да изгледам и предстоящата филмова адаптация на Джъстин Балдони с участието на Коул Спраус и Хейли Лу Ричардсън, която очаквам с огромно нетърпение! Мисля, че актьорите, избрани да изиграят книжните герои, ще успеят да им вдъхнат частичката живот, която липсваше в оригинала (макар че не съм сигурна колко е възможно да се добави към 35% функциониращи бели дробове...).

"Чернобилска молитва" от Светлана Алексиевич - Ревю

"Как ще си запишете душата ми? Ако аз самата невинаги я чета..."

Не е лесна задача да говориш за книги, които не могат да бъдат описани простичко и само с няколко думи. Емоционалният им заряд е твърде голям, човешки са, предизвикват съжаление и понякога те карат да искаш да престанеш да четеш, защото ти идва в повече. Нека обаче да не бъркаме "Чернобилска молитва" с другите книги, за които би могло да се отнесе това. Защо? Защото придава плътност на описания от сорта на "много близка до мен", "реална" и "истинска" - чернобилската трагедия, за съжаление, не е продукт на въображението на някой автор, ами е реалността, в която хиляди са принудени да живеят до днешни дни. 

Достоверността на книгата се базира на факти, но не такива, до които можем да достигнем чрез Уикипедия или някой документален филм; става въпрос за факти, представени от хора, видели със собствените си очи последствията, опитали да продължат живота си и (не)успели. Разказани са под формата на монолози на работници, военни, журналисти, физици, политици, съпрузи, деца. И по изреченото личи всеки момент от изживения ужас - неспокойни са, тъжат, страдат и мечтаят за друга реалност. За повечето от свидетелите информацията от документите е незначителна, защото е обработена и изопачена. Свидетелствата им от първа ръка са превърнати в нещо много по-важно от нея. Заедно са разказ за живота на "оцелелите", в който понятията "вина", "любов" и "страх" на моменти придобиват различни значения.

"Изкуството е спомен. Спомен за това, което сме били. Страх ме е... страх ме е, че страхът сменя в живота ни любовта..."

"Бета-частица, алфа-частица... Цезий, стронций... Те се разпадат, размиват се, пренасят се... А какво става с човека?"

Трудно може да се възприеме фактът, че някои от хората, дали интервю на Светлана Алексиевич, да станали свидетели на няколко трагедии през живота си - 11 септември, Войните, ГУЛАГ и взривяването на централата през 1986 г. Сигурно още. Всяка една е малка война, която е оставила значим отпечатък в световната история, но най-вече в живота на отделната личност.
Гласовете в "Чернобилска молитва" звучат все едно се надпреварват в категория "най-голям ужас". Не е ясно чии истории са най-трагични: на "доброволците", които стъпват на облъчена земя и светкавично осъзнават, че може би няма да видят любимите си хора никога повече; на семействата, които са принудени да заровят домовете си и да се качат автобуси, за да пропътуват стотици километри и да започнат нов, но нежелан живот; на майките, които са принудени да избират между любовта и живота, а след това трябва да се разделят с двете или да се борят с децата си за поредната глътка въздух.

„Вместо обичайните утешителни думи лекарят казва на жената на умиращия мъж: „Не може да се приближавате! Не може да го целувате! Не може да го галите! Това вече не е любимият човек, а обект, подлежащ на дезактивация“. Тук и Шекспир отстъпва. И великият Данте. Въпросът е: да се приближа или да не се приближа? Да целуна или да не целуна?“

Понякога изниква мисълта, че човешкият живот е нищо. Или че става само за разменна монета. Всичко това, защото целият инцидент е обграден от лъжи - от правителство, от работници, от медии. Достъпът до истината е свободен само за онези, които ще спечелят, ако я задържат в тайна, като ликвидират всичко и всеки, позволил си да изрече дори една грешна думичка.
Фалшивата подреденост и равенство, които проповядва идеологията на комунизма, рухват също толкова внезапно и силно, колкото и чернобилския реактор, а също и сигурността на обикновения човек. И бързо се стига до едно генерално заключение - може би трябва да се страхуваме не от радиацията, а от човека - истинското чудовище.
"Чернобилска молитва" не е нападка към онези, допуснали грешка. Не е нападка и към всички, допринесли към задълбочаването на проблема. Не е и молба за съжаление. Тя е призив към всеки един от нас да знае и да помни.

Тук оставям няколко линка с откъси от книгата, които ви препоръчвам да прочетет, ако планирате да дадете възможност на "Чернобилска молитва": freepoetrysociety, Paradox, Площад Славейков.