„Премълчани истини“ от Колийн Хувър - Ревю

    Не съм чела дори и половината от книгите на Колийн Хувър, признавам си. Въпреки това доста гордо се бутам в клуба й с най-верни (по)читатели, защото вярвам много, много силно в таланта й да разказва „обикновени“ истории по необикновен начин. В центъра на романите й винаги стои житейски казус, от който се раждат поучителни ситуации, в които можем да открием частичка от собствените си преживявания и терзания. 

    „Премълчани истини“ започва като история за ранното родителство. Морган се оказва принудена да се откаже от мечтите и плановете си за бъдещето, когато на 17 години забременява с дъщеря си Клара. Омъжва се за Крис, тогавашния си приятел, създава семейство с него, намира опора и най-добър приятел в по-малката си сестра - Джени, и заравя в далечно кътче на съзнанието си искрицата привличане, която проблясква между нея и Джона, гаджето на Джени. Джона не я затруднява - събира багажа си и заминава надалеч, когато разбира за бременността на Морган. Връща се 17 години по-късно, защото, след свалка за една нощ, Джени му признава, че двамата очакват дете. Динамиката между двете двойки тъкмо започва да се нормализира, когато Крис и Джени загиват в катастрофа, оставяйки най-близките си хора в пряк сблъсък с всички лъжи и тайни, които са крили от тях. 

    Щял е да се получи приличен роман, ако Колийн бе ограничила сюжета до тъгата от загубата на баща и съпруг, примесена с шока на Морган от разкритието на връзката на Крис и Джени. Както казах обаче, подобни морални дилеми са центърът на разказа, но в никакъв случай не са единственото съществено в него. Скръбта и гневът хващат и Морган, и Клара а ръка, и ги отвеждат в две противоположни посоки, изправяйки ги една срещу друга. 

    Една и съща ситуация, видяна от различни ъгли, може да представлява две напълно различни неща. За Морган загубата на Крис и Джени е на първо място сриване на спокойния й свят на домакиня, но на второ - изпитание на всичко, което някога е смятала за истина. Годините в брачен съюз са я изградили като човек, поставящ собствените си нужди, желания и амбиции на второ място, за да може Клара да израсне в стабилна среда, обгърната от любов и охолство. Жертвата й не се ограничава до това да изостави образованието и кариерния си път. През годините Морган загърбва и чувствата си: не се чувства зле с Крис, но сякаш осъзнава, че истинското й щастие се крие другаде, с друг, във възможност, която отдавна се е изплъзнала между пръстите й. 

    Започва да осъзнава всичко това в момент, изискващ друга саможертва - Морган се чувства задължена да запази тайната на покойния си съпруг и сестра си, за да предпази дъщеря си от още разочарования. Налага се да заплати голяма цена и да застане на тяхно място, превръщайки себе си и Джона в злодеи - донякъде умишлено, донякъде без да иска.

    В главата на Клара случващото се не е по-малко объркващо и тежко. На 17 години, когато хормоните й бушуват, когато й е време да излиза с приятели, да се забавлява, да се влюбва и разлюбва, тя трябва да търси начини да се справи със загубата на най-близките си хора, докато води открита война с единствения си родител. 

    Клара може да бъде дразнещ образ: изглежда все едно прави всяка клиширана грешна стъпка, присъща на един тийнейджър. Бунтът й срещу Морган и ужасяващата омраза, която излива върху нея, са смущаващи, някак неоправдани, прибързани и даже глупави за страничния наблюдател с (може би) повече опит от нея. За Клара обаче всичко това е оправдано - тя има право да изживява събитията по този начин, защото когато си на 17 години, скърбиш и искрено вярваш, че ти имаш вина за злощастията, имаш цялото право на света да допускаш грешки и да страдаш по пътя към преодоляването на болката. 

    Граница между това и недопустимото има и Клара в действителност я прекрачва - особено в поведението й спрямо Милър, новия й приятел. Не бих нарекла действията й „злоупотреба“, но със сигурност не мога да намеря категорично оправдание за грозния начин, по който неведнъж се възползва от добрината му и го превръща в оръжие в отмъщението срещу майка си. (От това произтича и най-големият ми проблем с „Премълчани истини“ - изобщо не харесвам динамиката на Милър и Клара и не смятам, че любовната им история е хубава/интересна.) Годините и неопитността й може да са смекчаващ фактор. Ако го разглеждаме в тази светлина, смятам, че Колийн Хувър е създала изключително достоверен образ на тийнейджър с всичките му недостатъци, крайности на характера, променливи настроения и желания да се опълчи не само на света, но понякога и на себе си, опитвайки се да докаже правотата си. 

    Харесвам паралелите между героите и изживяванията им. Хареса ми съпоставката на 17-годишните версии на Морган и Клара, а също и на връзките им на тази възраст; мотивът за изневярата и съжалението, който обвързва Клара и Джени, е страхотно допълнение (постоянно се връщам към последното съобщение на Джени към племенницата й, което според мен е повече  от красноречиво); постъпките на Морган и Клара са колкото различни, толкова и еднакви - напук на желанието на тийнейджърката да се отличи от майка си; постоянството в изграждането на персонажите пък се вижда в подобните ситуации, с които трябва да се справят на различни възрасти (например Джона: на 17 отстъпва и прави компромис със себе си в името на Клара и потенциалната любов на Морган и Крис; като зрял мъж отново се пренебрегва, този път в името на малкото си дете)...

„Аз все още не съм завършена. И може би никога няма да бъда. Не съм сигурна, че някога ще се чувствам напълно завършена, и не съм сигурна, че го искам. Търсенето на себе си се превръща в най-любимата ми част от новото ми пътуване.“

    Динамиката между майка и дъщеря за мен е най-важният мотив в романа. Допринася страшно много за емоционалната страна на историята, но и дава поле за развитие на някои други съществени елементи и послания:

• чуждите мечти невинаги са правилното решение. Трябва да се застъпиш за собствените си желания дори когато има шанс да се провалиш; 
• никога не е твърде късно да потърсиш себе си;
• можеш да потънеш в омраза и да затриеш всички хубави моменти с хората, които са те разочаровали. Можеш и да избереш да запазиш образа им, да ги обичаш с всичките им кусури, а със спомените за тях да започнеш изграждането на нов живот;
• доблестно е да се бориш със зъби и нокти за любовта, но понякога е по-честно да отстъпиш и да позволиш на нещата да се случат. Каквото е писано, ще намери начин да просъществува; 
• предразсъдъците към хората са онова, което може да разруши една връзка преди още да е започнала; 
• най-добре се учиш от собствените си грешки, не от разказите за грешките на другите; 
• собствената ти съвест може да се превърне в най-големия ти враг; 
• истината има своите начини да изплува на повърхността. 

    „Премълчани истини“ докосва там, където най-много боли. Провокира емоциите в правилните моменти и те кара да чувстваш редом с герои, на които може би не симпатизираш (поне не доброволно). Поредният роман на Колийн Хувър със скрити послания и достатъчно поуки, които да търсиш, докато се наслаждаваш на увлекателния и език. Но не и любимият ми.

Прочетете ревютата ми за „Жестока любов“ (номер едно в класацията ми за книги на Колийн) и „Разбити сърца“! 

Последвайте книжния ми инстаграм: stormy.garden