Съботно бягство: екопътека "Искър-Панега"

     Хубавото на местата за пътешествие сред природата е, че колкото и пъти да ги посетиш, ще видиш нещо различно, но не по-малко красиво от предния път, особено ако е бил през друг сезон. Даже няма да споменавам прекрасното чувство да си заобиколен от растения и да ходиш, докато времето сякаш забавя своя ход и ти позволява да се насладиш на слънцето и чистия въздух, за да се завърнеш вкъщи с нови сили. 

    От началото на пандемията насам пътуванията ми бяха сведени до минимум и ограничени само до пределите на нашата страна. Мислех си, че няма смисъл да ги документирам, защото най-вероятно на повечето хора вече им е втръснало от едни и същи дестинации и снимки от подозрително близки ъгли. Но. Хубавите неща трябва да бъдат помнени, а както неведнъж съм казвала - този сайт е личният ми онлайн дневник.
    Затова днес ще ви разходя с мен по една от любимите ми екопътеки в близост до София (относителна, естествено), екопътеката "Искър-Панега", която се намира близко до Луковит и друга природна забележителност - пещера Проходна. 

    Имах ужасна нужда да изляза от София след последната седмица, която сякаш затвърди монотонната рутина покрай ученето и събирането на съществена информация за дипломната ми работа. Дори и да ви прозвучи много пресилено, ставах и си лягах с надеждата, че през уикенда няма да вали, за да си наметна тънко яке, да обуя леки обувки и да се разходя по живописната пътека край река Златна Панега, заедно със семейството си. 

    Преди време имахме един доста дълъг период, в който постоянно си организирахме едно или двудневни екскурзии из България. За много от тях даже съм разказвала подробно тук. Пътуването ни ми напомни за тези (училищни) дни с повече свободно време за импулсивни решения, но и ме натъжи - понякога наистина искам да зарежа всичко, да се кача на колата и да отида някъде, но... Носи ми успокоение мисълта, че ако получавах всичко в мига, в който го пожелаех, щях да съм неспособна да оценя напълно подобни мигове.

    Та... слънце, кафе, птички, страхотна компания, цветя и телефон с изключен интернет, служещ само и единствено като фотоапарат за запечатване на цветове и усмивки. Иска ми се пътеката да беше по-дълга. Или пък да се бяхме убедили да повъртим педали на някое водно колело надолу по реката за още час-два. Колкото и да обичам скитането из града, нищо не ме кара да си почина повече от разходка в природата. Кара ме да си мечтая за малка селска къща в близост до гора, за малко дворче с цветя, за домашно куче и пространство, в което котката ми да може да се припича на спокойствие по цял ден. 

    Най-веселата част по маршрута за мен винаги ще бъде спускането по пътеката за смелите в началото на маршрута. Първия път, когато посетихме мястото, валеше доста силно, а ние не знаехме, че има два начина да се стигне до долу. Естествено, поехме на сляпо към стръмното и умряхме от смях, докато се опитвахме да балансираме върху хлъзгавите камъни с чадъри в ръце. Предупреждение от мен - камъните са също толкова хлъзгави и на сухо, така че си помислете дали искате да висите по перилата и да се чудите как да не си излеете кафето по пътя. Макар че съм сигурна, че едно екстремно слизане по дупе надолу няма да е никак лоша история за разказване. 

    В края на разходката нямаше да откажа и един кратък пикник на някоя полянка. На няколко места по пътя има беседки, пейки и огнища за скара, но широка поляна има само в началото. Не е лошо, но предпочитам нещо малко по-усамотено и не на пътя на непрестанно прииждащите хора. Няма да се оплаквам - хубав пикник на слънце оставям за някое от следващите ни пътувания с надеждата, че то ще е съвсем, съвсем скоро!