„Всички ние сме мечти“ от Симона Стоева

    През 2017 г. прочетох първата книга на Симона Стоева, „Никога достатъчни“, когато се подготвях за предстоящи изпити и се нуждаех от няколко часа спасение от стреса. Миналата година пък я препрочетох, защото исках отново да съпреживея първото влюбване на главните й герои и да си припомня какво е да се губиш в емоция.
    Тази година държа новия й роман, озаглавен „Всички ние сме мечти“. Въобще няма да ви губя времето, като ви обяснявам какви очаквания съм имала и защо, нито пък с каква нагласа съм отворила първите страници и съм зачела редовете. Всичко това може да бъде обобщено с две кратки думи: влюбих се. И ако можех ей сега да забравя цялата книга и да я препрочета, щях. 

Това ревю съдържа части от сюжета на романа! Всички те ще бъдат отбелязани с по-светъл сив цвят за тези от вас, които все още не са стигнали до него, но все пак биха искали да прочетат публикацията!

    „Всички ние сме мечти“ е спектакъл, чието главно действие се развива между стените на престижната Академия във Варна - място, където млади таланти процъфтяват и отдават живота си на изкуството във всичките му форми. Вратичката към този свят открехват Нора, Иво, Магдалена и Адриан. Някъде между неспиращата мотивация и амбициите за достигане на нови, още по-впечатляващи висини, отношенията между четиримата гимназисти започват да се оформят и прерастват в приятелство, следвано неизбежно от любов със всички неизменно съпътстващи я вълнения. Десет години от техния живот се побират между кориците на „Всички ние сме мечти“; десет години на преживявания, уроци, успехи и разочарования, надежда, хъс, здрав труд и вдъхновение. 

    Сюжетът на романа не се изчерпва с тръпката покрай създаването и изживяването на изкуството. Талантливо са преплетени още множество теми, които биха развълнували не само артистите сред нас, но и всеки друг потенциален читател независимо от възраст, пол или друг фактор, който бихте сметнали за релевантен.
    Разбира се, на преден план стои младата и някак наивна любов, носеща със себе си тръпка и вълнение, но също и разочарования, каквито животът често поднася и в реалността. Началото й обаче тръгва от приятелството. Нора и Магдалена, двете балерини и централни женски образи, са най-явният пример по темата. Многогодишното им приятелство още от преди началото на романа в него се затвърждава и доразвива. Трусовете, които преодоляват двете момичета, са там, за да покажат, че понякога трябва да забавим ход, да излезем от собственото си балонче, когато умишлено или не нараним някой ценен за нас човек, и да положим усилие, за да поправим грешката си, преди да е станало твърде късно. Любовта между приятели може да бъде също толкова силна, колкото и между възлюбени. Тя също дава и взима, но най-вече изисква - внимание, грижа, топлина, съчувствие, търпение и възможно най-малко его. 

    А след приятелите идва и семейството. Авторката отделя достатъчно време на това да разгледа какво се случва в домовете (като метонимия за душата) на Нора, Иво и Адриан, за да покаже как семейната обстановка и отношението на родителите към децата им оказва огромно влияние върху всеки аспект от бъдещето им. Началната точка на тримата е една и съща: родителите им имат непоклатима позиция и ясна представа как (не)трябва да се осъществят младежите. Оттам нататък нюансите променят посоката и крайната цел: 

    - Адриан е израснал в семейство на изтъкнати музиканти, които с години са изградили име. Желанието им е да видят и малкия си син, подобно на по-големия му брат, на световна сцена с класически инструмент в ръка. Литературата обаче е онова, което кара душата на Адриан да потрепва. Характерът и принципите му не му позволяват да тръгне на сляпо по избран от друг път път и това води до конфронтация и, в крайна сметка, до победа, която е само един от примерите за това колко силен е неговият образ.

    - Семейството на Нора е разделено - майка й предпочита да запази мълчание и да подкрепя амбициите й отдалече, докато балерината влиза в директен сблъсък с баща си. Вижданията им за света и това какво си струва и какво не са създали непреодолима пропаст помежду им. Затова опитите й да провокира одобрение и да види поне искрица гордост за постиженията си в неговите очи така и не бележат успех. 
    - Когато си отрасъл с малко, научаваш много бързо кое е важното в живота - да печелиш много, за да наваксаш всичко пропуснато. Майката на Иво стои в основата на кипящото му желание да преуспее в областта на киното; тя е тази, която му напомня, че трябва да продължи да се бори, без отклонява поглед от целта си, дори ако това значи да пренебрегне едно от най-важните неща в живота на всеки млад човек: любовта.

    Главната движеща сила на всеки един от четиримата главни герои са собствените им мечти. Темата за тяхното постигане триумфира, когато любовта, приятелството и семейството се срещнат, повлияят си и се превърнат в двигател за постигане на блянове. Във връзките си с хората наоколо Нора и компания намират причина да не се отказват от онази страст, покорила сърцата им. Мотивация намират не само в откритата подкрепа от приятели и семейство, но и в разочарованията и болката, които са принудени да изтърпят, за да се превърнат в най-добрите версии на себе си. Критиката и откритото пренебрежение към целите им също служат като стимул да вървят напред, да доказват собствената си правота. 
    Нещата обаче стоят по по-различен начин, когато стане въпрос за егото и сляпата устременост, която на моменти взима превес, заплашвайки да разруши всичко хубаво в живота на персонажите ни. 
    

    Дълбочината на сюжета и всички теми, вплетени в него, не си съперничат по достойнство с изграждането на персонажите. Даже напротив; изглежда сякаш всяка сцена е измислена и написана така, че да подпомогне по най-правилния начин за тяхното развитие и нюансиране.
    Общата им страст по изкуството, противно на очакванията ми, не ги обезличава, не ги слива в един-единствен образ. Това винаги ми се е струвало особено важно при книгите, разказани от няколко различни перспективи. Уникалността на характера им едновременно прави по-лесен собствения ми коментар за тях и го затруднява: обстоятелствата за всички герои са прекалено различни, че да ги поставя под общ знаменател и да съдя действията им по една и съща морална скала.
    Нямам подчертано любим герой. Съчувствам на всички по различен начин и виждам малки частички от себе си в характерите на всеки от тях (и заради това, признавам си, два-три пъти пророних някоя друга сълза). Би ми се искало да кажа по няколко думи за всеки от тях. 

    И ще започна с Нора, защото тя събира в себе си цялата целеустременост, хъс, любов и отдаденост, които бих искала да демонстрирам, когато стане въпрос за цели. На моменти може да изглежда студена и отдръпната, но ми се струва, че в нея се таи повече обич, отколкото е способна да даде на любимите си. Тя е героинята, която най-безкомпромисно се застъпва за бъдещето си. Директните откази и нападки на баща й, макар и очевидно болезнени, в нито един момент не я карат дори да допусне мисълта, че съдбата й не е да бъде примабалерина. Най-силният удар е онзи, нанесен от родителите ти, а тя успява да го превъзмогне, след което и да докаже грешката им. 
    Самоотверженост проявява спрямо най-добрата си приятелка, когато вижда колко влюбена е в обекта на собствените й интереси. С достойнство се изправя срещу Маги в момента, когато допуска фатална грешка и поставя приятелството им в опасност. Смело се изправя пред Адриан, когато настъпва моментът да го пусне в най-съкровените кътчета на съзнанието си. Никога не се отърсва от чувството на наивната, сляпа любов, не й липсва и категоричност. 
    Животът на Иво пък се е стекъл така, че за него единствената опция е да работи здраво, да постига успехи и да кара майка си да се гордее. Съществото му е изтъкано от изкуство и любов. Едното обаче винаги взима превес над другото. Често се намира в ситуации, в които понякога превес взимат емоциите, понякога - разумът. На моменти постъпките му са безкористни (както когато се опитва да поправи връзката на Нора и Адриан), а друг път заслепени от величие, от желание да постига все повече и повече и така да заличи спомена за миналото (като например при наполовина спазеното му обещание към Нора). 
    В представите ми Иво е жертва на лоши обстоятелства, момче, което никога не е разпознало възможност да поеме съдбата си в ръце. Може би това се дължи на силната връзка с майка му. Може би е твърде ранен от неволите от детството. А може би всъщност желанието на майка му той да пожъне успехи наистина е най-съкровената му мечта. Затова ми е трудно да го нарека „егоист“, както и да заклеймя финалното му решение за Нора. Виждам причините му. Тъжно ми е, че в живота му в крайна сметка остава дупка (която се надявам да запълни), но предпочитам да вярвам, че решението му е напълно преценено и осъзнато. Мисля си, че колкото и да обичаш някого, има момент, в който е редно да спреш да го чакаш. Животът върви и дори и любовта да продължава да гори, понякога ако просъществува, прави опустошителен пожар. 
    Хайде, няма да си кривя душата - имам слабост към Адриан. Обичам искрено заявените му чувства и колко устремен може да бъде, за да покори сърцето на любимата си. Всичките негови действия и думи ми стигат, за да повярвам безрезервно в любовта, която твърди, че изпитва.
    Изпитвам и огромно, гигантско уважение към него. Той най-чистосърдечно отдава цялата си обич, без да иска нещо в замяна. Посвещава се на чувствата си и безкомпромисно слага точка на събитията тогава, когато бива предаден. С достойнство приема поражението си и не постъпва подло, както биха постъпили повечето наранени хора.
    Уважавам го и заради смелостта да се заяви категорично пред родителите си, да замине за друг град на своя глава, да превърне мечтата си в реалност и да направи от поражението победа. (Не ме съдете, но ако се разделим на отбор „Иво“ и отбор „Адриан“, няма да можете да ме откъснете от Адриан :)) 
    Всяко момиче заслужава една приятелка като Магдалена - любяща, винаги готова да ти помогне всячески, състрадателна, изпълнена с живот и желание да бъде от полза. Главите от нейна гледна точка са ми едни от любимите, защото са заредени с много искрено положителна енергия.
    Не че Маги лошият късмет не я застига, напротив! Трудностите по пътя й на балерина не са по-малко от тези на Нора, особено като се има предвид, че през по-голямата част от времето тя съществува предимно в сянката на най-добрата си приятелка. Като че ли се учи да се задоволява с онова, което на Нора не й харесва достатъчно. Маги осъзнава това и има достатъчно смелост да се конфронтира по темата; даже толкова убедително, че успява да защити позицията си, а това е първата от много малки и големи победи в живота й.
    Също като Адриан, Маги много правилно преценява кои са битките, които си заслужава да води. Трезвата й преценка не й позволява да провали приятелствата си. За нея да преглътне егото си и да прости, не е срамно, особено ако с това ще запази мира около себе си. 

    „Всички ние сме мечти“ има изключителна атмосфера. Това отчасти се дължи на конкретните места на развитие на действието: галериите, танцувалните зали и огромните балетни сцени винаги са ми се стрували невероятно романтични.
    В случая обаче имам предвид магическия стил на писане на Симона Стоева. Между „Никога достатъчни“ и този има гигантски скок. Това, естествено, не е негативен коментар към първата книга, а по-скоро огромен и най-искрен комплимент към тази. Магия - това е езикът във „Всички ние сме мечти“. Диалозите са идеални, смислени, силно емоционални, а описанията - не прекалени, но не и оскъдни. 
    Самият език, думите! Тях се чудя как да опиша, без да звуча налудничаво. Леят се с ритъма на любима песен, а в следващия момент приличат на стрела на лък, която се забива право в десетката в най-правилния момент. Подобно чувство изпитах, докато четях „Невидимият живот на Ади Лару“ от Виктория Шуаб. Поетиката там е подобна, но в никакъв случай толкова изпипана, колкото във „Всички ние сме мечти“.
    Книгата е пълна със забележителни мисли; изречения, които неведнъж ме караха да спра и да помисля; изречения, които отбелязвах старателно и препрочитах в почивките. Чела съм книги, също изобилстващи с подобен тип цитати. Почти винаги съм ги намирала за много насилствено позиционирани в правилните пасажи с цел принудителна емоция. Тук не мога да кажа това, защото по никакъв начин не нарушават целостта на текста, в тон са с целия разказ и с малко думи успяват да кажат един милион неща. 

„Твори. Единствено изкуството може да оправдае съществуването и да го превърне във всевечно.“

    Има и няколко неща, които обикновено не бих включила към ревю, но ми се иска все пак да коментирам, защото ме зарадваха истински: 

    1. Имената на героите и мястото на действието. Нямам абсолютно нищо против това български автори да пишат за герои с чужди имена и за места, далеч от нашите географски ширини, но ми става изключително мило, когато българските имена преобладават и, стига да поискам, мога да посетя голяма част от локациите, описани в дадената книга. 

    2. Оформлението на книгата както отвън, така и отвътре, е прелестно! Изпитах ирационално вълнение, докато прелиствах страниците информативно и видях приличащи на писма пасажи, бележки и други по-особени на вид части от текста. 
    3. „Всички ние сме мечти“ върви със свой собствен плейлист. Не го слушах четейки, но го пуснах след това, за да видя по какъв начин Симона е навързала музиката с историята. Обичам подобни малки допълнения! (С реверанс към най-най-любимата ми песен на Тейлър Суифт Back to December, която е включена в списъка! + Say something на Alex & Sierra, пасва толкова идеално на тази сцена...)
    4. Не знам дали вече е практика на всички издателства да използват българска кирилица; тук ми направи голямо впечатление. 

„Понякога хората са спътници с отредени съдби, които трябва да се преплетат.
Друг път са звезди - изгрели на едно небе, за да залязат една до друга.“

    Има още твърде много неща, които бих могла да кажа и да се опитам да анализирам непохватно - емоциите от прочита на книгата все още не са ми позволили да структурирам мнението си така, че да не звучи като разхвърляно брътвеж. С огромно удоволствие обаче бих обсъдила надълго и нашироко всичко с който пожелае! 

    А ако все още не сте сигурни дали това е вашата история, нека да резюмирам всичките си словоизлияния в няколко изречения в един последен опит да ви убедя. „Всички ние сме мечти“ е комбинация между най-красивата поема, най-въздействащия филм и най-ефирния танц, който някога сте чели, гледали, слушали. Повежда те по коридорите на Академии и зали от най-съкровените мечти на четирима младежи, които стъпка по стъпка проправят своя път както в професионалния си живот, така и в личния. Залива те с емоции във всички цветове; приканва те да намериш себе си сред красивите слова на страницата, а след това, някъде към края на книгата, те оставя сам да усетиш порива да последваш собствените си блянове. 

Последвайте книжния ми инстаграм: stormy.garden