„Името ми е Емилия дел Валие“ от Исабел Алиенде - Ревю

    Любовта ми към романите на Исабел Алиенде е пословична. Чела съм повечето, някои по няколко пъти и на различни езици, и независимо колко време е минало, винаги ги препоръчвам, без да ми мигне окото.

    Алиенде е феноменална разказвачка. Историите ѝ преплитат човешката трагедия с политическата реалност и вплитат факти от собствения ѝ живот – племенница е на чилийския президент Салвадор Алиенде и има завиден опит като журналист, благодарение на което си служи с точни факти и смели мнения.

    Малко са изключенията, в които тези два елемента не съществуват в хармония между страниците на романите ѝ, и „Името ми е Емилия дел Валие“ не е едно от тях. 

"Дъщеря на съдбата" от Исабел Алиенде - Ревю

       Романите на Исабел Алиенде са абсолютно удоволствие. Докато ги четеш, имаш чувството, че гледаш музикално видео - камерата фокусира върху главния герой, движи се бавно и плавно, показва всичките му цветове. След това, когато този герой се срещне с друг, камерата фокусира върху него и полита във вихъра на собствената му история. И така отново и отново, докато не преплете съдбите на десетки личности и не създаде една богата, логична и вълнуваща история. Магическо.
       "Дъщеря на съдбата", втората книга от трилогията на Исабел Алиенде, започва с обещанието да бъде достойно продължение на "Къщата на духовете". В центъра на сюжета е Елайза Сомърс - осиновено дете, израстнало в дома на заможно британско семейство в Чили по време на Опиумните войни. Умна, красива и борбена, Елайза попива неуморно знанието на личностите около себе си, гради упорития си характер и без да осъзнава тръгва по стъпките на взискателната си леля Роуз, след като се запознава с младия авантюрист Хоакин Андиета. Хоакин, подобно на възлюбената си, е от хората, които са готови да оставят всичко и всички, за да преследват целите си, независимо колко малка е възможността да ги постигнат. Затова се втурва към Щатите по следите на новооткритите богатства, опиянен от идеята за пари и охолство. А след него - Елайза. Годините на лутане из непознати новоизникнали градове, новите срещи, страхът и разочарованията са разказани в "Дъщеря на съдбата" покрай всички други истории на персонажи, които по един или друг начин се докосват до Елайза Сомърс по пътя ѝ към нейната съдба. 

"Къщата на духовете" от Исабел Алиенде

       Съмнявам се, че има човек, който не е чувал за Исабел Алиенде. Някои я познават като племенницата на Салвадор Алиенде - президента на Чили, който през 1973 г. е свален от власт чрез преврат; други може би я свързват с журналистиката - поприще, в което се подвизава няколко години, преди да се отдаде изцяло на страстта си и да създаде едни от най-колоритните и обичани романи из цял свят. Несъмнено названието, което пасва най-добре на образа ѝ, е "писател".

        Книгите на Исабел Алиенде са от онези, които или обожаваш, или оставяш след десетата страница и никога повече не поглеждаш. Така е може би защото, подобно на много други латиноамерикански автори, тя залага на описанието като основен повествователен похват. Напълно нормално е да прелистваш десетки страници, но да не видиш нито един диалог. И като човек, който никога не си е падал по безкрайните описания, мога с ръка на сърцето да кажа, че "Къщата на духовете", първата част от трилогията ѝ, не исках да пропусна и дума. Всеки един километричен параграв с твърде дълги и сложни изречения не беше само описание на места, хора и пейзажи. Напротив. Цялата динамика, движение, събития и емоции, които обикновено бележат диалозите, бяха майсторски навързани в тези страници без реплики. Бих я оприличила на картина, но не статична, а непрестанно движеща се. Думите от листа се превръщат в детайлни сцени във въображението ти и не само компенсират за липсата на разговори между безброй многото персожажи, но и правят четенето още по-специално.