"Мрак" от Джилиан Флин - Ревю

Обичам Джилиан Флин.

Обикновено предпочитам да започвам рецензиите си с малко въведение към книгата или събитието, което ме е довело до нейното прочитане, за да го използвам като мост към емоционалната, много въодушевена и нетърпелива част от писаното. Но този път ще кажа първо нещо друго: "Мрак" е брутална. Много, много по-добра, отколкото си представях.

От героите, през действието, всички обрати и невероятният начин, по който авторката е избрала да покаже всички малки мрачни части от книгата си - всичко е "разсипващо", разтърсващо и плашещо. Очаквах нещо подобно. Гледах "Не казвай сбогом" - филм по едноименния роман на Флин, и още от първите десет минути знаех, че трябва да прочета това в оригинал, така, както тя е искала да представи завъртените си, причудливи герои. Бях погълната от историята и цялата ѝ бруталност, която исках да видя през призмата на собственото си въображение. Но намерих само "Мрак", при това след месеци оглеждане по книжарниците и павилиончетата за книги втора ръка. 

Бях убедена, че и от тази книга ще получа всичко очаквано. Исках подобие на "Момичето от влака" - мрачна история, сякаш погълната от мъгла, за да върви в унисон с дъждовното време (а и настроението от началото на училище). Исках и нелогични герои и истини, които влизат в противоречие с всички зададени въпроси. С две думи - книга, която да ме потопи в една истински мрачна алтернатива на живота, който познавам от реалността, за да се докосна до съзнания на герои, объркани от време и пространство.

"Мрак" е всичко това и в същото време десет пъти повече!

Харесва ми прехвърлянето от настояще към минало - в началото похватът ми се стори леко объркващ, но бързо разбрах, че това е най-подходящият начин всички парченца от пъзела да бъдат сглобени. Историята проследява откъсъчни моменти в живота на Либи Дей - една от двамата оцелели от семейство Дей и "свидетелка" на бруталното избиване на роднините си. Преживяла този кошмар едва на седем, тя е изгубена между собствените си спомени, твърденията на полицията и психолозите, с които се се срещала, и това на всички останали, които в по-голямата част от случаите я корят за обвиненията срещу втория оцелял - брат ѝ Бен. Който е и обвиненият за убийствата. Прескачайки от една гледна точка на друга, от един времеви период на втори, разказът навързва събитията едновременно в настоящето - докато Либи търси начин да открие истината за събитията от преди 25 години; и в миналото - час по час съдбоносния ден, който проваля живота не само на оцелелите Дей. Мисля, че изпълнението от страна на Флин е брилянтно. Няма нито един неясен момент. Да, бих описала книгата като потънала в мъгла и тайнствена, но въпреки това няма момент, в който действието да е объркващо, в който читателят да не знае какво се случва. 

За това допринасят и великолепните герои. Те са много - някои са въведени още в пролога, а други - едва към края на романа. Но всички са мистериозни, прикриващи се и неясни - не се разкриват от веднъж, а отнема време (и много, много глави), за да се проявят характерите им и най-вече мотивите за дадени постъпки.

Всеки персонаж получава заслуженото си време под прожекторите - така се изгражда цялата сюжетна линия. Много съдби, много истории довеждат до изхода на едно-единствено събитие, което променя ходя на историята за всички. И това прави романа толкова комплексен. Затова краят е непредвидим. Реално погледнато, всеки може да е виновен, всеки е многопластов и проблемен, няма такова нещо като "перфектен герой", останал настрана от драмата на семейство Дей. 

Ако се впусна в подробности за всяко едно качество на "Мрак", което ми харесва, скоро няма да приключим. Затова, с цел да ви убедя да дадете шанс на книгата, нека обобщя следното: мрачна, интригуваща, различна, с много и комплексни герои, потъващи все по-дълбоко в собствените си тайни и лъжи, "Мрак" е потенциално най-добрият психологически роман, който съм чела. Най-вероятно само и единствено друг такъв, написан от Джилиан Флин, може да заеме първото място в тази класация. Така че - ако искате да се впуснете в тази литературна категория - изберете "Мрак" от Джилиан Флин и ви обещавам - няма да останете разочаровани. По-вероятно е да не можете да се откъснете от плашещо запленяващата атмосфера, заедно с персонажите и техните малки, мрачни места.

10 причини да прочетете "Пророчеството на гарвана" от Маги Стийвотър

Маги Стийвотър е сравнително добре познат автор в България заради досега преведените ѝ книги - трилогията "вълците от Мърси Фолс", "Балада" и "Ридание". Въпреки първоначалната си популярност, нито една от тях не е толкова обичана, колкото е новата поредица на Маги - The raven cycle.

От повече от година слушам как освен световно известните влогъри и блогъри, собствените ми приятели се прехласват по всяка една излязла част и с нетърпение чакат новите. Известно време стоях настрана от шумотевицата, защото не бях сигурна дали The raven boys ще покрие завишените ми очаквания. Дори си я купих ей така, без особено намерение да я прочета, от един от базарите на книгата - беше завидно намалена. През седмицата на BookTube-A-Thon-а обаче си дадох като задача или да изслушам аудио книгата, или да прочета физическото копие и дори да не ми хареса - просто да се махне от TBR купчинката ми. За пореден път се убедих колко досадно е да започваш да четеш с предразсъдъци и колко удовлетворяващо е, след като ги преодолееш, книгата да надскочи очакванията ти и да се окаже някъде на челни позиции в списъка с любими четива. Затова съм тук днес - искам да накарам тези от вас, които все още не са си взели "Пророчеството на гарвана" поради някаква причина, да оставят всички чути мнения настрана и просто да ѝ дадат шанс, за да не съжаляват някой ден, че са чакали твърде много време.

10. Книгата няма точно фиксиран сюжет. Това бива приемано като нещо негативно от множество читатели - смята се, че я прави... безцелна. Но според мен решението действието да не се фокусира върху един-единствен върховен момент на напрежение, е най-правилното, което Маги е могла да вземе. Така историята остава отворена за бъдещо развитие в страшно много посоки и подсигурява интересния сюжет поне на още една част.

9. Магия, свръхестествено, фантастично. Тези три неща правят "Пророчеството на гарвана" плашеща, особено ако я четете по тъмно.

8. Лей линиите. Първоначално, когато чух за Лей линиите в аудио книгата, си помислих, че те са още нещо, измислено от авторката. Но след това проверих и се оказа, че лей линии се наричат енергийните канали, с които е осеяна Земята. Също, че Маги е направила сериозно проучване, за да си позволи да ги включи в романа и да дава предимно достоверна информация на читателите си.

7. "Само още пет странички"... Или с други думи - ако сте изпаднали в reading slump или просто не намирате подходяща книга - тази е потенциалният ви спасител. Историята в първите 50 страници звучи странна, но минете ли тях - попадате в един фантастично изграден свят, основаващ се на магия и мистерии, от който е трудно да излезете. Действието е динамично и нестихващо и чувството, когато спрете, е сякаш изпускате приключенията на героите.

6. Равновесие между диалог и описание. Не помня с точност дали имаше такова в трилогията за вълците, но тук ме впечатли равномерното разпределение между диалог между героите и описание на обстановката. С една дума - перфектно. Защото по този начин читателят получава възможно най-много от плашещата обстановка, успява да се докосне до всеки един от героите поотделно, докато са сами, и вижда как реагират, когато са заедно.

5. Предистория и основа. Всеки един от персонажите се отличава с уникален характер и предистория, но тя не прави единствено тях забележителни. Цялата история - целият свят на Маги Стийвотър се основава на обяснения, които, макар и не особено ясни на моменти, те карат да се чувстваш изключително удобно и като у дома си.

4. Стилът на писане и българският превод. Преводът на български език е страхотен! Твърдя го, защото прекарах няколко часа, слушайки аудио книгата и четейки на български. Интелигентно изразяване, придържане към стила на авторката. Който, от своя страна, е много интересен - множество нетипични думи са използвани на мястото на тези, които употребяваме в ежедневието си. Това може да е пречка в бързото четене, но пък обогатява речника и те кара да четеш внимателно и с разбиране, а не само за състезанието и завършените страници.

3. Обстановката. Това е комбинация от няколко точки, но заслужава да бъде отделена като причина сама по себе си. Светът на Маги Стийвотър е необикновен - едновременно реален ми магически, а обстановката, която създава, е напълно подходяща за това. Четейки, седиш и си представяш тъмнина, клони на дървета, мъгла, студен въздух, пръст под краката, магия...

2. Развитие на героите. От месеци не съм срещала история с толкова блестящо изградени персонажи. Между Ганзи, Блу, Адам, Ронан и Ноа няма застъпващи се характеристики - всеки от тях грее с нещо отличаващо се, има своя предистория, демони, поведение, отличителни белези, начин на говорене, дори излъчване, което читателят усеща, докато чете. Но съм убедена, че не целите им характери са разкрити в тази първа книга - със сигурност има още десетки неща, които всеки от тях ще покаже в другите три части от поредицата!

1. Книгите са четири! Още приключения, още Ганзи, Ронан, Адам, Ноа и Блу! Още няколко десетки часове щастие в присъствието на може би най-страхотните герои, които може да срещнете, в един непознат, комплексен, многопластов свят, който тепърва предстои да бъде разгадан след края на "Пророчеството на гарвана"!

"Перфектна химия" от Симон Елкелес - Ревю

Никога не съм си позволявала да се ограничавам до един единствен жанр, едни тип истории, подобни стилове... Затова обичам творчеството както на Александър Дюма, Виктор Юго, Дона Тарт и Дж. К. Роулинг, така и на Стефъни Пъркинс, Патрик Нес и Джоджо Мойс. Обожавам да откривам предизвикателства, скрити между страниците на различни книги; нови светове, домове. Но има един по-особен, неповторим дом, в който се чувствам най-удобно, в свои води, в който се смея, плача, обичам, съчувствам. И го намирам именно в книги като "Перфектна химия".

Първата част от трилогията на Симон Елкелес не е нещо ново, невиждано досега в книжен формат. Най-вероятно историята ала Ромео и Жулиета е разказвана повече пъти, отколкото мога да си представя - два различни свята се сблъскват, а за момче и момиче от тях е недопустимо приятелство, а пък какво остава за връзка. Следва борба с хората, борба с вътрешните демони, щастие, нещастие, емоции, докато най-накрая съдбата не разкрива какво е предопределено за двамата влюбени. Познато, нали? Дори и да е така, това в никакъв случай не трябва да се превръща в пречка да прочетете "Перфектна химия", защото въпреки всичко, тя е книга, събрала в себе си всичко, което един почитател на романтиката може да пожелае. 

Оригиналността не е запазена марка на Симон Елкелес, но любовта ѝ към героите и историята, е. Това, разбира се, личи от изграждането на всеки един от персонажите посредством представяне чрез редуващите се главни от името на двамата главни. Вместо да покаже Алехандро "Алекс" Фуентес и Бритни Елис като стереотипи през трето лице единствено число, тя дава глас на мислите им в отделни глави. Така става ясно още в началото, а не в средата на романа, че Алекс и Брит не се променят, а просто провокират най-доброто един в друг. Тя не е само глупава блондинка с привидно перфектен живот, а той - безсърдечен член на гангстерска група без бъдеще. Единственото, от което се нуждаят, е някой, който да им вдъхне смелост, за да покажат най-доброто.

Да видя доброто в двама им още в началото спечели интереса и любовта ми към двамата герои. Обаче не мога да определя към кого изпитвам по-голям респект. Пътят им към преоткриването на положителното е осеян със спънки, които не са смекчавани от перфектни характери, а напротив. Несъвършенствата, с които двамата се борят по време на познанството си, са тези, които засилват влиянието на характерите им под маската, с която ги вижда света. Бритни крие несигурността си, която ме накара да ѝ симпатизирам, зад грим, маркови дрехи и безумно скъпа кола. А това, че Алекс не показва колко интелигентен и схватлив е, демонстрирайки арогантно поведение, покрито с татуси и бандана, не омаловажава причината за постъпките му. 

“One of the things that makes me who I am is the loyalty I have to people I hold close to my heart.”

Цялата история - героите и действието - много ми напомнят за един от най-любимите ми филми - Tres metros sobre el cielo. Може би любовта ми към Баби и Аче (Х, Уго, както го знаете), също и съвпаденията между тях и Алекс, и Брит, ми помогнаха да заобичам малко повече книжните персонажи. Това се отнася и за отношенията помежду им, въпреки че тук искам да отворя една скоба - намирам връзката не само между тях двамата за подобаваща, а и между всички второстепенни герои, които дооформят и обогатяват "Перфектна химия".

“I'm losing control."-Brittany

Mamacita, I've already lost it."-Alex”

Сюжетът на книгата е много предвидим, но е факт, че ме развълнува страшно много, въпреки, че още в началото с 99% точност можех да кажа точно как ще приключи. Написана е по обичайния шаблон "сблъсък - опит за предотвратяване на взаимоотношения - щастие - нещастие - алтернативен край", но в случая не мисля, че отнема от удоволствието. Трудно ми е да опиша защо. Просто... просто започнах да чета и попаднах на място, което обожавам, с хора, които реално искам да имам в живота си, преживявайки приключения, твърде вълнуващи, за да бъдат част от собственото ми съществуване. Чувството е точно все едно бях у дома.

Най-важната част от четенето на книгата за мен е емоцията. А тази определено ме накара да се смея, накара ме да се притеснявам за съдбата на персонажите и неведнъж се налагаше да си взема почивка, за да не започна да мъмря ядосано срещу страниците. (Това обаче се случи три-четири пъти по повод испанските реплики. Знам испански и нямам проблем с преводите на думите, но не и с тяхното изписване. Явно съм толкова тренирана в превод и писане на езика, че намирам правописни грешки дори в преводни книги...)

“You are the one girl that made me risk eveything for a future worth having.”

"Перфектна химия" далеч не е произведение на изкуството - има своите върхови точки и спадове, но съдържа онази сладост, която може да съблазни всеки, влюбен в истории като тези от "Три метра над небето" и "Целувка за Ана". Тази съвременна версия на "Ромео и Жулиета", изпълнена с напрегнати моменти и емоции, ще поведе всеки читател на дълго пътуване, подобно на такова с влакче на ужасите, докато не спре до заветната цел - финала. 

Изключителни благодарности на издателство Ибис за книгата, която ми пратиха, в замяна на честно ревю! 

"Прикачен" от Рейнбоу Роуъл - Ревю

Все още не съм чела и не притежавам всички издадени книги на Рейнбоу Роуъл. Но тези, с които съм запозната, са напълно достатъчни, за да заявя, че Роуъл е, ако не най-любимият ми автор, то в топ три! С всяко следващо нейно заглавие отново и отново си припомням какво е да бъдеш запленен от разказа ѝ и влюбен в героите още след първите няколко глави докато четеш възможно най-бавно, само и само за да останеш потопен във великолепния ѝ свят за колкото се може повече време.

"Прикачен" доказва за пореден път таланта на Роуъл да сътвори една вълнуваща история за обикновени, средностатистически хора, която не отстъпва по вълнение на повечето от фентъзи романите, които четем днес. С интересен похват на разказване, приятен хумор и препратки към поп култура, читателят бива погълнат в обикновеното ежедневие на Линкълн, Бет и Дженифър без шанс да остане безразличен.

Романът редува два типа глави - първите са от гледната точка на Линкълн - работник в IT отдела на вестник в Небраска; и вторите, съставени от личните имейли на най-добрите приятелки Дженифър и Бет, които постоянно попадат в полезрението на Линкълн заради съдържанието си. Въпреки че знае, че трябва да изпрати предупредителни писма на двете приятелки, защото не е позволено да използват служебната поща за лични разговори, той така и не го прави. Запленен от кореспонденцията им - начина, по който си говорят и темите, които ги вълнуват, той решава да ги остави. Но и продължава да чете разговорите им. Така, запознавайки се все повече с личния им живот, той започва да се влюбва в Бет.

Започнах книгата с няколко нагласи - да чета любовен роман, който е представен от две гледни точки - тази на Линкълн и на Бет. Но както се случва повечето пъти с книгите на Рейнбоу, "Прикачен" не само оправда очакванията ми, но ги и надхвърли! 

“There are moments when you can't believe something wonderful is happening. And there are moments when your entire consciousness is filled with knowing absolutely that something wonderful is happening.”

Преди всичко дебютният роман на Рейнбоу Роуъл е за себеоткриването. Действието се развива през 1999 година, когато всичките герои са в края на 20-те си години. Очаква се, че след като са вече далеч от тийн възрастта, трябва да са намерили себе си и са се съсредоточили върху семействата и кариерита си. Но всъщност всеки един изживява своя драма и търси начин да продължи да се развива като излезе от зоната на комфорт. Месеците, които обхваща историята, проследяват развитието им в тази област, но също като личности и хора, общуващи (по интересни начини) един с друг.

Приятелството заема централна позиция в "Прикачен". На първо място, разбира се, е това между Бет и Дженифър. Смях се и тъжих с тях, помечтах за някого, с когото да разговарям по начина, по който двете го правят. В крайна сметка започнах да ги чувствам като приятелки. Задълбавайки заедно с Линкълн в личната им кореспонденция, героините ми станаха много близки, вникнах в тяхното ежедневие и се заинтересувах искрено от нещата, през които минават. 

На много хора разговорите, които водят чрез имейл, биха се сторили скучни и твърде близки до ежедневието, за да предизвикат някакъв интерес. Но според мен именно в това им е чарът. Те са обикновени, реални, такива, каквито бихте водили със собствените си приятели. И все пак носят в себе си искрата, която Рейнбоу обикновено припламва в книгите си. За пореден път се убеждавам, че тя е кралицата на диалога! Чрез малко хумор, весели фрази и закачки е способна да превърне най-скучните и изтъркани теми в атрактивни.

Макар и да не възприемам романа като любовен, не мога да подмина този негов аспект, защото намирам в него нещо изключително важно, което трябва да послужи за поука. Линкълн чете имейлите на двете приятелки и посредством тях се влюбва в Бет - заради характера ѝ, шегите, начинът, по който говори. Не този, по който изглежда. Харесва ми идеята на авторката да покаже на читателите си, че любовта от пръв поглед не е само заради физиката на хората, а и заради ума им. Също, че именно той има по-голямо значение, когато искаш да бъдеш с някого. 

“Every woman wants a man who'll fall in love with her soul as well as her body.”

"Прикачен" е лека, интригуваща история, която без нищо би накарала всеки да се усмихне. Със сладки герои, на които няма как да не симпатизираш, динамика, хумор, препратки към поп културата на осемдесетте и деветдесетте години, Рейнбоу Роуъл отново доказва силата си в писането за обикновени неща по необикновен начин, така че разказът да достигне до теб и да остави своя отпечатък.

Много благодаря на издателство Егмонт за книгата, която ми изпратиха, в замяна на честно ревю!

Ревю на "Елинор и Парк"

Ревю на "Фенка"

Ревю на "Връзка"

More Happy Than Not от Адам Силвера - Ревю

Много пъти съм избягвала да пиша ревюта на книги, които не присъстват преведени на българския пазар, защото не са особено достъпни в оригинал. Но днес ще пренебрегна това притеснение в името на един блестящ дебют. More happy than not е първият роман на американеца Адам Силвера и един от най-силните, които съм чела.

В месеците след самоубийството на баща си, Aaron Soto се опитва да направи първите стъпки към преоткриването на изгубеното щастие. Въпреки че има своята майка, отдадена изцяло на работата, дистанцирания си брат и прекрасната си приятелка, той не може да се отърве нито от тъгата, нито от белега във форма на усмихнато личице върху китката си. Утеха намира само и единствено при новия си приятел Thomas - само с него се чувства в безопасност и дори щастлив, макар и да се дистанцира от приятелката и старата си компания. Но връзката му с Thomas започва да прераства в нещо повече от приятелство и Aaron решава да потърси помощ от Института Leteo - иновативно място, които цели да помогне на пациентите си чрез намеса в паметта.

Source: https://bookishandawesome.wordpress.com/2015/05/15/i-am-more-happy-than-not/

“This is one of those times where you swear you have to be sleeping or living a nightmare because it’s so impossible that your life can only be a string of bad things until you’re completely abandoned.”

В началото на романа историята на Aaron изглежда типична тийнейджърска, въртяща се около всичко първо - приятелка, любов, целувка, секс. Силвера постепенно разбива тази представа, съсипвайки малко по малко главния си герой до състояние, в които загубата на спомените е най-доброто решение.

Избрах да пиша за More happy than not, защото засяга много актуални проблеми, някои от които справянето с вътрешните демони, хомофобията, семейството, приятелството и дори самоубийството. Всеки един от тях е като шамар в лицето на читателя заради искреността и чувството, че всичко е реално и може да сполети и самия него всеки миг. И, най-вече, защото са представени от гледната точка на главния герой Aaron, чиито виждания са силни и реалистични, предизвикващи състрадание, въздействащи. Между него и всички останали персонажи се градят най-важните връзки и тези, които изобличават бруталността на днешното мислене, фактът, че въпреки силните думи и лозунгите в медиите, все още има толкова много хора, които с агресия са готови да накажат различните от тях.

“Every mistake I’ve made, every wrong I’ve repeated, every unhealed heartache: I feel it all and more as the weight of my old world crushes me. If you looked inside me, I bet you’d find two different hearts beating for two different people, like the sun and moon up at the same time, a terrible eclipse I’m the only witness to.

My worlds collided and I can’t get up.”

Книгата е пълна с моменти, които биха накарали читателя да спре за няколко минути, да поразмисли и чак след това да се върне към четенето. Попаднах на дискусия в Туитър, в която се твърдеше, че именно те я правят нереалистична и проблематична откъм фактология за сексуалността и някои от другите засегнати теми. Мнението ми е, че проблеми има - да, но те не са толкова страшни, защото, ако разглеждаме More happy than not като едно абсолютно цяло, то то е изключително въздействащо, въпреки малките пропуски и засегнатите много теми - друго нещо, което много читатели отчитат като негативно.

Няма да навлизам в повече подробности, нито ще издавам сюжета. Исках да напиша това ревю, за да обърна внимание на книга, която едва ли ще бъде издигната на пиадестал от някое българско издателство. More happy than not е страхотен роман, борещ се с популярни теми, все още предизвикващи бурни спорове в обществото. Написан е по интелигентен начин с висок стил, но все пак разбираем. Не бих го нарекла типично плажно четиво - тежко е и предизвиква въпроси. Затова си заслужава да го вземете на мястото на леката книжка, идваща с клюкарско списание. Ако не друго - More happy than not открехва вратичката към човешкото съзнание в момент на избор, от който зависи целият съзнателен живот. 

“Memories: some can be sucker punching, others carry you forward; some stay with you forever, others you forget on your own. You can't really know which ones you'll survive if you don't stay on the battlefield, bad times shooting at you like bullets. But if you're lucky, you'll have plenty of good times to shield you.”

"През вселената" от Бет Ревис - Ревю

Всекиму е познато прекрасното чувство, когато отвори някоя отдавна прочетена книга и си спомни за някой момент от миналото, може би дори преживяване, през което тя е била с него. Но колко от вас са се усмихвали при започване на нова, още непозната история, която силно навява не за едно преживяване, а за цял, изключително любим период от време? Благодарение на "През вселената" преживях това - спомних си за времето от преди четири-пет години, когато започнах да чета повече young adult и утопични романи, "Дивергенти" беше най-любимата ми поредица и нямах никакво търпение да се докосна до още десетки истории. 

Никога не съм била изключителен фен на интергалактически приключения и не съм чела за много такива. Наблюденията ми са, че именно това ще е основната тема в книгоиздаването през следващите няколко години. "През вселената" не може да се нарече плод на тази нова вълна, защото е издадена през 2011 и преведена за българските читатели две години по-късно. Въпреки това, пет години по-късно има потенциал да завладее младите любители на книги с интересна интрига и отличаващи се персонажи. 

Когато приключих първата част на трилогията си помислих, че е силно подценена. Да - виждала съм тук-таме да бъде споменавана в таг клипове или постове, но не помня интензивна реклама и предаващ се интерес да я е съпътствала. Особено в България - не познавам нито един човек, който я е чел. А всъщност това не трябва да е така. Дебютната книга на Бет Ревис има всичко, което имат и световноизвестните бестселъри, предназначени за по-младата аудитория - нужната доза оригиналност, разнообразие между героите, интрига, сюжетни обрати, задоволителен край с обещание за нещо много интересно в следващите части. 

В същото време не мога да отрека, че е и безпроблемна. Сещам се за едно много значително нещо, което мога да отбележа като негативно - причината за събитията в книгата. В началото Ейми, главната героиня, и родителите ѝ биват замразени, за да пропътуват през Вселената до достигането на нова планета, което ще отнеме стотици години. Но всъщност защо? Какво точно кара хората да търсят нов дом? Земята все още е годна за употреба, но все пак най-добрите специалисти в много области са изпратени на светлинни години от родната планета в търсене на неизвестното. Допускам, че аз съм пропуснала тази информация, докато съм се опитвала да разгадая някой друг аспект от книгата. Също, че отговорът на този въпрос може да е оставен за някоя от другите части. И все пак смятам, че е много важна за изграждането на цялата история и не е добре да бъде пропусната.

“It is like a piece of my soul had been lost, empty, and it is now filled with the light of a million stars.”

През цялата книга гледните точни на двамата главни герои се редуват. В случая ми харесва този похват, тъй като показва различното им отношение и цялостно състояние, и дава да се разбере, че са само пионки на фона на огромен проблем. 

Ейми и Младши не са банални и скучни герои, защото всеки носи своите белези и се бори с някакви демони. При земното момиче те се съсредоточават най-вече около връщането ѝ към живота много преди достигането на крайната точка на пътуването и невъзможността за среща с още спящите ѝ родители. Главите от нейно лице бликат от емоции, особено в началото. Всеки ред, прочетен много внимателно, показва болката от това да бъдеш сам в една безкрайна тъмнина без идея кога твоят лъч спасение ще се появи. Докато гласът на Младши звучи по-забързан, битов - всичко е тук и сега, случва се на момента, няма толкова време за детайли и душевност. Битката му с излизането от установения ред го изисква. В крайна сметка е някак си разбираемо - той е роден в космоса, не знае как изглеждат звездите, не знае какво значи да чувстваш по начина, по който чувства Ейми. 

“Sorry? Sorry? Sorry isn't enough. Every. Single. Thing. I ever loved is beyond my reach now. Everything I ever wanted. Everything I ever was.”

Старши се нарича антигероят в "През вселената" - сами можете да видите опозицията в названията Младши-Старши, които ми се сториха едновременно объркващи и забавни. Прочетете ли книгата, сами ще разберете значението им; мога само да кажа, че за мен те символизират опитите за обезличаване на десетки поколения, пътуващи към едно неизвестно бъдеще.

“I never thought about how important the sky was until I didn't have one.”

Бих нарекла "През вселената" носталгично припомняне на миналото, защото заедно с цялото вълнение от интересната история, носи и малко късче, което напомня за навлизането на читателя в света на книгите. Затова бих я препоръчала на всеки не само, ако иска да се докосне до частица от космоса. Бих я препоръчала на всеки, който иска да се докосне до красива история, притежаваща всичко, за да се превърне в нов любимец.

Днес е последният ден, в който можете да се включите в giveaway-я, в който подарявам една бройка от "През вселената"! Можете да го намерите ето тук! Успех! 

"Скритият оракул" от Рик Риърдън - Ревю

Всеки път при излизането на нова книга на Рик Риърдън си мисля, че може би вече е дошло времето, в което не може да ме изненада с нищо. Че най-вероятно ми предстои да прочета някое леко променено приключение за герой, чието име е просто различно от тези на предишните. И всеки път оставам зашеметена и безобразно щастлива, защото не съм права. 

Рик Риърдън е един от малкото автори, на които се възхищавам толкова силно. Трудно ми е да проумея колко талант и истории са събрани в ума му, съчетани с великолепния талант да ги разказва. "Скритият оракул" е първата книга от и-аз-не-знам-коя негова поредица, на чиято първа страница още се заявява, че повторение няма да има, и приключенията на бога Аполон, превърнал се в тийнейджър, ще са толкова динамични, колкото и забавни.

Докато в предишната му книга, "Мечът на лятото", главният герой Магнус Чейс леко напомня на Пърси Джаксън с хумора и постъпките си, тук това в никакъв случай не е така. Отново е забавно - безспорно, но този път по нов, оригинален начин, който не се свързва с никой от героите на Риърдън. Идеята да вземе бог от гръцката митология и да го "хвърли" в съвременния свят като тийнейджър сама по себе си е интересна. Изпълнението ѝ пък е брилянтно.

"Има ли нещо по-тъжно от звука на бог, който тупва в отпадъци?"

Няма да е книга на Рик Риърдън, ако няма страшно готини второстепенни и епизодични герои. Например спътницата на Аполон - Мег, която е само на 12 и е дъщеря на богиня. Има нещо страшно комично и в същото време близко до мен в образа ѝ, което ме накара да се подсмивам на остроумните ѝ реплики и почти всички моменти, в които двамата герои бяха заедно.

"Но вече не бях бог. Бях паникьосан шестнайсетгодишен младеж. Дланите ми се бяха изпотили. Зъбите ми тракаха. Единствената ми разумна мисъл бе: ГНУС!"

Много ме зарадва появата на стари, вече познати и любими персонажи, чиито въвеждания в историята са може би едни от най-забавните моменти. Изпъква Пърси Джаксън, разбира се, но без Анабет, която по време на действието се намира при Магнус Чейс. Ето още едно нещо, което ме изумява при Риърдън - светът в ума му явно е толкова обширен, че той с лекота преплита историите си без да допуска гафове, създавайки сложни, но много приятни връзки както между приключенията, така и между персонажите си.

Всъщност наказанието на Аполо в "Скритият оракул" е следствие на действията му след края на последната поредица "Героите на Олимп". На много места видях, че въпросът "Може ли да се прочете "Скритият оракул", ако не съм чел/а предишната поредица?" е задаван и искам да отговоря от позицията на човек, който не я е чел - проблем няма. Със сигурност някои препратки и шеги не се разбират чак толкова ясно и съответно не са толкова забавни (въпреки готините бележки от преводача, които ги обясняват!). Но като цяло не мисля, че има какъвто и да е проблем читателят да се наслади на прекрасната книга, защото историята е достатъчно пълна и богата.

"С чувство на хладен ужас вдигнах ризата си. Коремът ми бе покрит със синини от падането в кофата и шутовете, които бях изял. Но най-ужасното бе, че го имаше. Шкембето, за него става дума."

Колкото и пъти още да повторя, че "Скритият оракул" е невероятна във всяко едно отношение, независимо от доводите си дори не мога да ви предам страхотното чувство от четенето ѝ. Светът на Рик Риърдън е просто неповторим, неизчерпаем, щастлив, многоцветен. Не може да бъде побран в едно ревю. Затова, ако обичате "Пърси Джаксън" или някоя от другите му поредици, не пропускайте началото на тази, защото се очертава още едно незабравимо приключение в пет части.

"Магнус Чейс и Боговете на Асгард: Мечът на лятото" от Рик Риърдън - Ревю

"Илумине" от Ейми Кауфман и Джей Кристоф - Ревю

10.06.2015 г.

Денят е десети юни. Вчера получих съобщение, че на мое име има пратка, която ще бъде доставена днес. В ръцете ми е. Пакетът е голям - очевидно е, че вътре има книга. Питам се коя е, макар че в този момент съм страшно развълнувана и това не е от голямо значение. Отварям пратката и измъквам първото нещо, което докосвам - писмо, адресирано до мен. От КАЗИМ е. 

"Името ми е Кейди Грант. Бях гражданин на планетата Керенза IV. Ако намерите този запис, моля, уважете последната ми воля и предайте копие на...". Дочитам краткото съобщение и бързам да извадя останалата част от неочакваната изненада. В ръцете ми е "Илумине" - възможно най-красивата книга, която съм виждала. Бързо разлиствам страниците, спирайки на някои от тях, които привличат вниманието ми. Предполагам, че е роман, написан под формата на писма между главните герои, които живеят в космоса? А може би има и екшън! Със сигурност тези 600 страници крият повече изненади, отколкото мога да си представя. Нямам никакво търпение! 

16.06.2016 г. 

"Илумине" е блестящ.
Много са нещата, които карат романа на Ейми Кауфман и Джей Кристоф да изпъкне между всички останали. Най-очевидното е корицата, а след това - оформлението. Попадала съм на някои книги, чието действие се разкрива чрез писма между героите, страници на лични дневници, и дори чатове. Но никога подредени в хронологичен ред като файлове от досие. Огромна част от страниците са оформени с различни дизайни, между които се намират картини, нарисувани с различни кодове, и рисунки на галактики и планети. Дори само да стоиш и да гледаш красивата изработка е истинско удоволствие! То, в този случай, е допълнено от стойността на текста.
В тези 599 страници е побрана една невъобразимо вълнуваща интергалактическа история за разрушаването на една планета и своеобразната война за надмощие между две корпорации. Битки, борба със собствените емоции, желание да се спасиш и да разкажеш истината, са между многото части на сюжета, които зареждат всяка страница на "Илумине" с напрежение. Те са тези, които карат огромният обем да изглежда незначителен пред желанието да разбереш какво ще се случи с героите, какви са следващите промени, които ще променят курса на живота им, как ще приключи цялата епична битка.
За това вълнение допринасят и множеството разказвачи, сътворени от авторите, с цел да направят правдоподобна историята. "Разказвачи" е силно казано, след като целият разказ е изграден от файлове и досиета. Но си позволявам да ги нарека така, защото техният индивидуализъм, бликащ от съответните части (документи), е достатъчно правдоподобен. Капитани, лекари, офицери и цивилни "споделят" моменти от живота си на корабите, изграждайки стъпка по стъпка цялостната картина на този войнствен свят, в който изкуственият интелект е на път да превземе всеки аспект от съществуването.

Героите, изпъкващи най-силно, и които бих нарекла "главни", са Кейди и Езра - момиче и момче, които преди разрушаването на Керенза са били заедно. И двамата притежават характерни черти, уникални също толкова, колкото художественото оформление на книгата. Кейди е смела и напориста тийнейджърка, която, по мое мнение, задминава дори Селена Сардотиен с безстрашието си и готовността да се впусне в битка, за да възтържествува доброто. Бърз ум и забавни реплики също присъстват в характеристиката ѝ. Персонажът е изграден в пълен синхрон с действието, така че да бъде възможно най-въздействащ и да предизвиква симпатии у читателя с всяка поява на страниците.
Езра, от друга страна, е глътка свеж въздух между всички делови файлове, документиращи случващото се на корабите. Съпътстващият го свеж хумор разведрява обстановката и контрастира рязко с нея, дори след онзи определен момент в романа, който се счита за впечатляващ обрат. Най-много ми харесва как и при двамата герои я има онази "обикновена" нотка, която напомня, че те все пак са тийнейджъри и жаргонът, и псувните, са неразделна част от иначе богатия им речник. С други думи казано - както Езра, така и Кейди, са великолепна плетеница от средностатистическо и необикновено - позитив-богатство на "Илумине".
Не мога да не коментирам и най-впечатляващия персонаж в романа - КАЗИМ, изкуственият интелект, стоящ в основата на цялото действие. Разбираемо е, че е включен в историята (жанрът подсказва за присъствието му); по-впечатляващ е начинът, по който е изграден той. Първият досег с машината напълно говори за липсата на душевност и чувства. Ала след това все повече и повече двете черти започват да си проличават до такава степен, че може да бъде приет като трети главен герой човек, вървящ редом с войнствената Кейди.
Рейтингът ми за всички детайли излиза от нормалните скали за оценяване, защото "Илумине" е първата по рода си книга на пазара. От героите, самата история и начинът, по който е пресъздадена, интригите, та чак до напрежението, което постоянно витае между страниците... "Илумине" не е просто книга, а преживяване. Сякаш стоиш скрит в тъмна стая, осветена от един-единствен лъч, който пада върху папка с документи. А ти нетърпеливо ги разгръщаш, за да разбереш какво се е случило, какво се случва и какво ще се случи. 600 страници са много - достатъчни за една история да бъде завършена. Но светът на Кейди, Езра и КАЗИМ тепърва предстои да бъде разкриван отново и отново, по-голям и богат от предишните пъти.

Изключителни благодарности на издателство Егмонт за копието от великолепната книга, която ми изпратиха по случайност точно ден преди рождения ми ден!

"Аз преди теб" от Джоджо Мойс - Ревю

Преди четири години за първи път видях "Аз преди теб". Беше забутана зад една висока купчинка книги в книжарницата. Взех я на случаен принцип, огледах корицата, косо прочетох резюмето на гърба на книгата и си помислих, че може би някой ден ще разбие сърцето ми. Често след това я виждах. Стоеше на различни рафтове, чакаше ме да я взема и да я отнеса вкъщи цели четири години, през които все повече и повече отзиви достигаха до мен по един или друг начин. И ето - сега сърцето ми е разбито, но също така е и безкрайно щастливо, защото освен една пъстроцветна история мисля, че получих урок, който няма да забравя в скоро време.

Главният герой, Уил, е квадриплегик. Не обича да общува, няма желание да го прави, не харесва живота си след инцидента, който е претърпял. Авторката е взела смело решение да пише за такъв човек, тъй като темата не е широко разпространена в обществото, а то като цяло предпочита да премълчава всичко свързано с идеята, за да не засегне някого. Този аспект, разбира се, е срещан неведнъж по време на историята на Уил и Луиза, неговата болногледачка. Но не това е главната темата, около която се съсредоточава романа. Нито пък обречената изначало любовна история, заради която повечето читатели биха си купили книгата. 

В основата на "Аз преди теб" стои силният човешки дух, видян по различен начин в двамата главни герои в зависимост от тяхната нагласа към света и максимите, според които живеят живота си. Луиза и Уил започват като напълно различни характери и такива си остават до края, въпреки огромната промяна в отношенията им. Идващи от противоположни светове, срещата им не предизвиква катарзис, а постепенно започва да променя стъпка по стъпка мисленето на двамата. Един на друг те предават знания и се учат на уроци, способни да преобърнат човешкия светоглед на 180 градуса. Този бавен процес, подтикнат от предварителни умисли, впуска героите в приключение, от което и двамата излизат променени, но в същото време запазили най-ценните си качества - вярата в собствената правота и твърдото мнение, че животът принадлежи на този, който го изживява. 

Както заедно, така и поотделно, персонажите са забележителни. Луиза е от обикновените героини, които въпреки всичко блестят, отличават се в сивите тълпи на улицата. Чисто визуално тя привлича внимание с дрехите си - странни обувки, рокли от благотворителни магазини, и чорапогащници в черно и жълто, напомнящи на пчеличка. Тази уникалност е отразена и в настойчивия и характер. От началото до края Луиза преследва целите си, не се отказва от това да спаси един човешки живот и прави всичко по силите си да докаже на Уил, че светът не е черен или бял, и дори в най-трудните моменти винаги ще има нещо, което да го направи щастлив и да го накара да се събуди следващата сутрин.

"Sometimes , Clark, you are pretty much the only thing that makes me want to get up in the morning."

Уил, от друга страна, контрастира рязко с жизнерадостта на Луиза със своята мълчаливост, постоянни саркастични забележки и нежелание да се опита да води пълноценен живот, дори и в инвалидна количка. Начинът, по който авторката е изградила образа му, ме кара да вярвам в чувствата му и да ги смятам за напълно реални - все едно самият той е пред мен и мога да усетя агонията от това да не може да прави любимите си неща от "предишния живот". Най-втрещяващото нещо е разликата, която настъпва след инцидента. От активен мъж, влюбен в спорта, работата си, пътуванията и забавленията, той става отшелник, затворник в собствения си дом, и тяло без шанс отново да усети адреналина или да излезе без нечие присъствие над рамото си. Недоверието му в намирането на причина за живот го следват неотлъчно през цялото шестмесечно приключение, което обхваща книгата. Но не му пречи да се развие, при това забележително. 

Ако мога да взема едно-единствено нещо от Уил, което да не забравя до края на живота си, то е да не оставям друг да решава как да го живея. Да отстоявам себе си и желанията си, дори когато някой се опитва да ме убеди, че друг е по-добрият избор. Едва ли някога ще мога да приложа това в случай, подобен на този на героя, но изводът е безценен. Показва воля и кураж. 

“You only get one life. It's actually your duty to live it as fully as possible.”

Както казах, любовният аспект не е основен в романа. Появява се чак в края като плод на бавно развити взаимоотношения, много преживяно и споделено между героите. Това, според мен, я прави истинска - няма нищо общо с любовта от пръв поглед, за която четем, а е положена върху много спорове, несъгласия, време за опознаване и истинско разбиране помежду им.

Не мога да кажа, че само Уил и Луиза правят книгата прекрасна. Защото освен тях има Патрик, Катрина, господин и госпожа Трейнър, Нейтън. Има ги всичките им пътешествия, местата, които посещават, всички остроумни разговори и малки подмятания, целящи да кажат много. 

"Аз преди теб" е много повече от това, което очаквах. Ако бях прочела романа преди четири години, когато за първи път го намерих, може би щях да видя само любовната история, без да обръщам внимание на важните уроци, на които учат персонажите. Нямаше да обърна такова внимание нито на взаимоотношенията, нито на развитието на характерите. Но сега го направих. И може би някой ден ще намеря много повече. Но засега съм щастлива. Получих най-доброто, което мога, от книгата. И със сигурност ще се опитвам да живея живота си малко по-смело с всеки следващ ден.

"Просто живей добре.
Просто живей."

"Короната" от Кийра Кас - Ревю

Ако не сте чели/дочели първите четири книги на Кийра Кас, не продължавайте да четете, тъй като ревюто съдържа важни части от сюжета им.

Да стигнеш до края на поредица, която е била част от последните ти две-три години, е едновременно странно и тъжно. Но е и необратимо, затова единственото, което ти остава, е да се примириш с едничката опция - да препрочиташ отново и отново всички книги. Но само след като се насладиш на последната част, колкото може повече.

"Короната" навява носталгия още с първите си страници. Напомня ми, че това приключение, проточило се в период от почти двадесет години, е на път да приключи. История на хора, макар и въображаеми, премина през съзнанието ми и никога няма да предизвика същото вълнение, както при първия прочит. Най-вече защото той е свързан с много лични преживявания. Но тази малка тъга не е достатъчна, за да прекарам четенето в непрестанни мисли за наближаващия край.

В последната част от поредицата си Кийра Кас отново показва, че е прекрасен разказвач. Без съмнение стилът ѝ не се доближава до Дона Тарт или Рансъм Ригс, например, но е чаровен и въвличащ в сюжета. Бих го нарекла guilty pleasure, заедно с историята, която тук проследява последните стъпки на Идлин Шрийв, дъщерята на Америка и Максън, към престола и управлението на Илеа. 

“This is a dandelion, " I told him. He shrugged. "I know. Some see a weed; some see a flower. Perspective.”

Имах много идеи за това как може да се развие действието, кой би бил избраникът на Идлин и как би приключила цялата приказка на фамилията Шрийн. Изненадах се изключително приятно от това, че много малко от намисленото всъщност съвпада с написаното от Кийра Кас. Много неща в "Короната" поемат в различна от предполагаемата посока заради малки детайли и случки, които авторката като от нищото вмъква по пътя на героите си - било то свързано с управлението на принцесата, или избора ѝ на бъдещ съпруг.

Един от малкото елементи, които бих отбелязала като недостатък, както на тази, така и на предишната част, е изграждането на образите на кандидатите в Избора. Заложено е на характерни черти, за които читателите да се хванат, но за мен е малко трудно да си представям толкова много персонажи, без да бъдат изградени солидно с поне малко предистория и особености в характерите. Ясно е, че това е похватът, чрез който да бъде подсказано кой е предстоящият избраник на Идлин, но все пак този аспект от историята можеше да бъде отработен малко по-добре.
Принцесата на Илеа е най-интересният герой в цялата пета книга. От "Наследницата" тя е позната като разглезено, малко момиче, което си мисли, че целият свят е в краката му, и в общи линии не се интересува от същинските си задължения. Тук като че ли изведнъж нагласата и приоритетите на Идлин се сменят и от несериозна принцеска, тя става готова да управлява млада жена с идеи и амбиции за осъществяването им. Множеството диалози между нея и героите, и описания на настроенията и действията ѝ, говорят за това, че тя постепенно израства като човек, благодарение на неприятните събития в живота на семейството ѝ. И не само. Много неща се стоварват на главата ѝ, без тя да ги очаква, и това изкарва добрите черти от характера ѝ, към които Кийра Кас се стреми още от началото на историята. Не липсват и глупави решения, биещи на очи. Но поне направени, за да я представят като силната владетелка, водеща страната си към просперитет - владетелката, за която е подготвяна през целия си живот.

Цялостното действие тук тече на моменти - ту бавно, ту бързо; не доскучава, но и не е твърде заредено с екшън - нито едно от двете не е присъщо за книгите на Кийра Кас. Но пък на моменти изглежда малко семпло. Читателят хем очаква да се случи грандиозно събитие, подходящо за край на поредицата, хем си знае, че едва ли има нещо толкова шокиращо и невидяно в някоя от предишните части.

"Облегнах се на стената, готова да заплача. Аз бях кралицата. Нямаше по-могъщ човек от мен. А аз се чувствах толкова безнадеждно."

За да опровергае това, идва  изборът на принц консорт на Илеа. Няма да издавам кой е и защо, за да не разваля удоволствието от четенето, но ще кажа, че е приятна (и малко близка до ума) изненада, защото противоречи с всички убеждения на Идлин, че не бива да излиза извън регламента на състезанието.
"Короната" не е типичният епичен завършек на поредица, но въпреки това по оригинален начин събира най-доброто от миналите книги в красив и изпълнен с чувства финал. Няма излишна драма. Само онова приятно усещане от знанието, че след последната страница, героите са получили своя заслужен щастлив край.

“Maybe it's not the first kisses that are supposed to be special. Maybe it's the last ones.”

Благодаря на изд. Егмонт за възможността да прочета "Короната" и да споделя мнението си с вас!

"Наследницата" - Ревю 

"Аз още броя дните" от Георги Бърдаров - Ревю

Започвам да пиша това ревю с мисълта, че няма да е дълго и подробно, дълбаещо в същината на "Аз още броя дните". Причини - колкото щеш. Тази с най-голяма тежест е следната - едва ли скоро ще мога да проумея всичко, което прочетох между 180-те странички.

Имам афинитет към историята и си мисля, че знанията ми за събитията в световен план са, ако не солидни, достатъчни. Но когато попаднах на две популярни ревюта за дебютния роман на господин Бърдаров си дадох сметка, че случилото се в Сараево ми е непонятно. Това бе причината толкова устремено да се втурна в "Сиела" на 24-ти май, а също и да приключа с четенето в рамките на три-четири часа. Не очаквах суха теория, дати и безлична информация за трагедията. Нито пък обречена любовна история, която ще разкъса сърцето ми. Тайно стисках палци стрелката да спре някъде по средата между двете, близо до перфектната комбинация, която да ми даде някакви знания и поглед върху обсадата на Сараево от една чисто човешка гледна точка. Именно това получих и съм едновременно щастлива и тъжна заради това.

– Възмездие? Къде? Горе на небето? Заеби тия глупости, брато, тука е всичко, и ада, и рая. Няма друго…

Историята е тежка, груба, първична. Разказана смело и без задръжки; не са спестени детайли, няма цензура. Във война тя не съществува. Има ги само горчивото чувство от бруталността, сполетяла хиляди животи, и надеждата, която с всеки отминаващ ден се отдалечава все повече и повече. Емоциите, бликащи от страниците, са безкрайни, но винаги напомнящи за злото. Показани са не само чрез главните герои, Давор и Айда, които събират всички истории в едно, но също чрез насилниците и други "незначителни" жертви, постепенно попадащи в лапите на този безпощаден звяр - войната. 

Неведнъж спирах, за да си поема дъх през сълзи, и след това продължавах устремено към края с надеждата да видя задаващото се спасение. Подозирах как ще свърши и много преди финалните страници вече бях преодоляла тъгата по красивата любовна история на Давор и Айда. Но не и тази от мисълта, че описаните събития са съвсем реални. Че скоро, преди едва две десетилетия, хора са се молели техният дом да не бъде следващият, изравнен със земята, и да видят любимите си отново, щом се събудят на следващата сутрин. Едва ли ще преодолея факта, че няма отговор на въпроса защо е нужно всичко това.

Вярвам, че "Аз броя дните" ще се издигне високо над родните заглавия, защото е безкрайно искрен и най-вече истински - неща, които рядко може да се видят в подобен роман. 

Нищо не е забравено, нищо няма да бъде забравено. Нито една рана не е зараснала и няма да зарасне. Между нас винаги ще стоят убитите. 

"Сезонът на злополуките" от Мойра Фоули-Дойл - Ревю

Преди повече от един месец издателство Егмонт бяха така мили да ми изпратят "Сезонът на злополуките", за да я прочета и да споделя с вас, читателите, мнението си. След тези почти двадесет дни четене да едни 200-300 странички съм готова да свърша задължението си, макар и малко разколебана. Причината е следната - дебютният роман на Мойра Фоули-Дойл не ме разби, а ме разочарова. Именно затова няма да навлизам в подробности - не желая да ви откажа от четенето, тъй като със сигурност за вас нещата, които аз не харесвам, могат да се окажат страхотни.

Сюжетът, който обещават рекламите и резюметата на книгата, е страхотен - мистериозен сезон, през който нещастия се случват в семейството на Кара. Никой не знае защо, никой не знае как. А притеснителното е, че най-лошото тепърва предстои. Мистериозно и малко плашещо, това ме спечели и накара да започна с трепет четенето. Но още в началото осъзнах, че няма да прочета това, което ми е обещано. Защото историята, която изглежда толкова завладяваща и оригинална на теория, според мен не е развита напълно. Не провокира у мен изненада, не ме накара да чакам с нетърпение следващата страница, нито пък породи интерес към разрешаването на загадката на Сезонът на злополуките. От предречените зловещи събития като че ли нито едно не покосява семейството така че да се докаже правотата в думите на Беа, най-добрата приятелка на главната героиня. 

Не съм особен почитател и на взаимоотношенията между героите. На много моменти изглеждат страшно неестествени и несъответстващи на случващото се. Приятелският кръг на Кара, Сам, Алис и Беа е симпатичен, но не достатъчно, че да харесам всеки един от членовете му. Причината е, че много елементи от тях са стереотипи, които вече съм виждала повече, отколкото ми се иска. Няма герой, който да притежава нещо напълно оригинално. Но въпреки това симпатизирам на Алис, която май е единствената, която проявява характер. Отличава се чрез борбата с вътрешните си демони, липсваща при останалите. 

Макар и да не е подходящо да съдя стила на авторката, след като прочетеното от мен е превод, държа да отбележа, че той не ми се струва особено висок. Искаше ми се да има ниво, което съответства на обещаната история. Може би това е факторът, който най-много ме разочарова. Но погледнато от друг ъгъл, той е лек и, ако бъде харен още от началото, със сигурност ще бъде много приятен за читателя - не за фена на силни герои, много действие и неочаквани обрати, по-скоро на този, който тепърва навлиза в young adult литературата и търси нещо подобно на Джон Грийн. Така написан, "Сезонът на злополуките" се доближава най-много до неговите романи, а също и до "Ние, лъжците" от Е. Локхарт, като бих добавила, че темата и чувството, което пораждат у читателя, са също подобни.
Единственото претенциозно, което откривам в романа, е идеята, която авторката се е опитала да обрисува за читателите си. Но това не ме спира да ви препоръчам "Сезонът на злополуките", тъй като той може да се окаже подходящ, ако търсите нещо леко и непретенциозно. Ако търсите история, която да послужи като лек за "книжен махмурлук" или такава, която да ви въведе в литературата за подрастващи, то дебютният роман на Мойра Фоули-Дойл със сигурност трябва да получи място в списъка ви в желани заглавия!

"Самодива" от Краси Зуркова - Ревю

Погледнете към рафтовете си с книги и пребройте съвременните книги, в които главният герой не е чужденец, не е роден в ширини, далечни от родните ни. Предполагам, че са не повече от пръстите на едната ви ръка. Добре. Сега се опитайте да отсеете тези, които имат вълнуващ сюжет, изграден въз основа на елементи, които никога не бихте предположили, че могат да съществуват заедно; и запленяващ стил, поетичен и модерен едновременно. Независимо от това дали притежавате такава книга или не - "Самодива" е тази, която би ви предложила всяко от гореизброените неща с повече допълнения, от колкото можете да си представите!

„Страхът е с къси крака, не стига далеч, беше ми казал веднъж татко. За да изчезне, трябва да тръгнеш след него, да го дръпнеш за ръката и да го погледнеш право в очите.“

Задачата да предам сюжета на дебютния роман на Зуркова ми се струва доста сложна, защото историята е много повече от всичко, което бих могла да напиша. Разгледана отгоре-отгоре историята на Теа Славин звучи като повечето романи, които срещаме под път и над път. Осемнадесетгодишна, героинята е приета в елитния американски университет Принстън, за да изучава пиано, но точно в най-неподходящото за нея време се влюбва в двама безкрайно мистериозни и интригуващи братя. Балансирайки между двамата, тя се опитва да разгадае дълбоко заровената тайна на собственото си семейство и причините за смъртта на сестра си, за която разбира не много преди пристигането в Щатите. Дори представена по този начин, историята е достатъчна, че да привлече вниманието ми и следователно да получи часове от времето, с което разполагам. Но дълбоко в основата на всяко едно събитие, на всяка подробност около красивата Теа, стои една невероятно красива плетеница от американска култура, български фолклор и гръцка митология, които обагрят историята на българката във всеки съществуващ цвят.

Въпреки фентъзи елементите, които се появяват в края на "Самодива", Краси Зуркова без съмнение е успяла да запази романа възможно най-близо до действителността по начин, по който читателите могат както да се припознаят в някой от героите, така да поставят себе си на тяхно място в дадени моменти. Казано с други думи - пресъздала е света ни такъв, какъвто е, добавяйки свои завъртулки, давайки възможност на всеки читател да намери своя любим елемент. Започвайки с любовта, романът преминава през приключението да бъдеш далеч отвъд границите на родината си, докосва се до музика и гръцка митология, като едновременно прибавя мистерия и напрегнатост. Всичко това, представено с нови и нови открития, обрати и нови въпроси, нуждаещи се от отговори.

Това, което ми направи най-голямо впечатление, е смесването на елементи от трите култури, без да бъдат преминати границите с шеги на етнически основи , дискриминация (която липсва в книгата) и други аспекти, които нямат място в картинката. Обичам създадената основа от американски и български обичаи, които правят романа реалистичен. Това се дължи може би на зрънцето автобиографизъм, което Краси внася от реалния си живот. Самата тя е получила образованието си в Принстън и това ми служи като гаранция, че всяко едно описано място, всяка подробност е достоверна, и ако някой ден имам възможността да се уверя в това със собствените си очи, то би било такова, каквото е в "Самодива".

Частта с българските легенди ми е толкова интересна, колкото би била и на чужденец, който си няма понятие къде се намира страната ни. Всъщност това, че именно те стоят в основата на приключението на Теа, ме кара да се гордея изключително много.

„- Хората заклеймяват като „легенда“ онова, което най-много ги плаши. Но от това то не спира да съществува.“

Иска ми се да разгледам героите по-подробно, но ме възпира фактът, че направя ли го, няма да бъдете толкова впечатлени от тях. Затова бързо, но възможно най-изчерпателно - отделно са страхотни. Теа е невероятна по куп параграфи, някои от които смелостта ѝ не само да прелети океан, за да преследва целите си, но и да постави под въпрос най-ценното, което притежава - семейството, за да разбере истината, от която се нуждае. Далеч от родния дом, тя пази най-хубавите български черти, между които е способността да чувства и показва това на студените, лишени от тази способност американци. Но в същото време е далеч от типичната българка, която бихме видели по Витошка или пред Софийски. Тя е напълно реалистична натура, пазеща родното, но все пак повлияна от новото. 

Рис и Джейк от друга страна са героите, които изискват повече време за привикване. И в двамата едновременно има нещо типично за съвременната литература като цяло, но има и друго различно, нетипично и странно. То прави образите им оригинални тогава, когато ги разглеждам поотделно, и малко банални, сложени до този на Теа. Връзката на тримата е единственото нещо, което не ми харесва. Самата идея за любовен триъгълник е интересна в дадения контекст, но само на теория, защото развитието на историята показва, че тази драма е в излишък на фона на случващото се в душата на Теа.
Абстрахирайки се от това, не мога да намеря думи, с които да ви опиша колко съм щастлива след прочитането на романа. Щастлива съм от факта, че се намери човек, който да ми върне надеждата в българската литература. Защото "Самодива", книга, написана от българка, се издига на изключително високо ниво, което несъмнено ще зададе стандартите за книгоиздаването в България. Изобилстваща от красиви елементи, език и събития, тя е книга, която заслужава цялото внимание на читателите, ако не заради бушуващата любов, то заради изключителните елементи, взети от трите култури, които правят митичния образ на Самодивите по-реален и красив от всичко, което можем да видим в живота си.

Изключително съм благодарна на издателство Егмонт за това, че ми изпратиха книгата в електронен вариант за предварително четене! 

Финални впечатления от Shadowhunters (The Mortal Instruments)

След тринадесет седмици лутане между ежедневните задачи и света на Ловците на сенки, представен през призмата на Freeform, последният епизод на Shadowhunters е излъчен, а аз съм малко тъжна, че ще трябва да чакам твърде много време, за да продължа забавлението. 

Има толкова много неща, които искам да кажа за този сериал, но се чувствам длъжна преди да започна да спомена две неща. Първо - ако не сте гледали епизодите или не сте чели книгите, то вероятно ще прочетете детайли от сюжета, които могат да развалят преживяването ви. Второ - ако смятате да изразите негативизма си по повод моето лично мнение, да ми кажете да си го задържа за себе си или нещо подобно - по-добре спрете да четете и си спестете десетте минути.

Shadowhunters - въртележката, която в един момент доставя удоволствие, а в следващия те кара да ругаеш под носа си. При всяко положение бих наредила сериала на някое от челните места в списъка ми с guilty pleasures, защото колкото и пропуски да намирам в него, колкото и да са моментите, на които спирам на пауза и крещя на сестра ми, че това са пълни простотии, винаги отново го пускам и всяка сряда след училище първо тегля новия епизод.

В началото, когато написах първия пост, посветен на шоуто, нямах никаква представа как ще успея да заменя образите, втълпени ми от филма, с тези на новите актьори. Намирах кусури в най-малките подробности. Разбира се, не се отървах от този навик, най-малко защото целият екип на продукцията не оставя и един епизод без спадове. Но пък свикнах с новите лица и се привързах много силно към някои от тях. Все още ми е трудно да приема Кат МакНамара и Доминик Шерууд като Клеъри и Джейс, защото в играта им присъства една натрапчивост; опитът им да се превъплътят в персонажите е някак си пресилен. Обаче в същото време знам, че това са те, и е някак си естествено да ги виждам всяка седмица. През тези 13 епизода се вижда развитието им като актьори и това как постепенно приемат ролите си много сериозно. Странните реакции, които видяхме в първи и втори епизод, също присъстват - така и не разбрах защо в моменти, в които трябва да е сериозна, Кат се смее, а в такива, в които трябва да е спокойна, тялото ѝ се стяга и започва да говори заядливо. Дом пък до епизода, в който се разбира, че Клеъри и Джейс са роднини, играе все едно вече е съвсем наясно със ситуацията. Доброто в случая е, че имат достатъчно време да поправят грешките си по време на втория сезон. 

Колкото до останалите герои, изиграни от Алберто Росенде, Емерауд Тобия, Матю Дадарио и Хари Шъм Дж. - не мога да кажа нищо, освен, че ги обичам. Да, да, и те имат недостатъци. И те се отдалечават от героите, описани в книгите на Каси Клеър. Но са талантливи и вдъхват живот на променените образи, така че да ги направят достатъчно атрактивни за публиката. Несъмнено най-талантливият е Роберто - не може да се очаква нищо по-различно, след като е учил актьорско майсторство (и всъщност го е завършил в началото на снимките на сериала). Саймън е най-впечатляващият герой, от който най-малко хора са разочаровани, тъй като има чар, забавни реплики и като цяло запазва най-любимите характерни детайли от книжния си прототип. Изи и Алек (Ем и Матю) също имат малко допирни точки, но играят с хъс и много по-адекватно от Кат и Дом. Между другото, много харесвам сестрата на Мат - Александра, и в началото мислех, че той ще остане в нейната сянка като актьор, но се оказа, особено в последните епизоди на сезона, че има талант и очевидно желание да се развива. (И сега ми е на уолпейпъра на телефона, защото никога не съм виждала по-красива усмивка от неговата.)

Магнус Бейн много се различава от първоначалния образ на Каси Клеър, но съм склонна да простя това. Осъзнавам колко много са нещата, които оригиналът не би сторил - като например да ревнува Алек и да прави разни изпълнения, само и само за да му покаже, че всъщност между двама им има нещо специално. Самият Хари е страшно чаровен и талантлив, и именно това прави героят му приятен. Също и забележителната химия между него и Мат (Алек). Считам това като огромна липса на филма, но плюс тук. Спокойно бих продължила да гледам само и единствено заради Малек.

По случайност се абонирах за канала на шоуто в ютуб и редовно гледах клипове на каста от снимачната площадка, интервюта и клипове от ежедневния им живот. И искам само да спомена, че съм щастлива от това колко сърдечни и слънчеви хора са. Направи ми огромно впечатление колко добри приятели са и колко са въодушевени от работата си по сериала. Може би именно това тяхно отношение ме накара да се заинатя и да продължа внимателно да гледам и да търся неща, за които да се хвана и да променя мнението си към добро. Опитвам се да не смесвам мнението за реалните личности и техните герои, но в случа ми се иска да го направя, защото комбинацията е много приятна. 

Казано накратко - свикнах както с актьорския състав, така и да приемам сериала като отделен и независещ от книгите. В началото се молех да спазват реда на събитията колкото се може по-стриктно, но бързо стана ясно, че са решили да сглобяват различни частички в нещо ново, като се допират само до някои от най-основните и любими моменти, като това с роднинската връзка между двамата главни герои. Ако не се бях примирила с този факт и не бях започнала да разграничавам едното от

другото, най-вероятно нямаше нито да догледам епизодите, нито да си правя труда да говоря за тях. Макар че, ако трябва да съм изцяло честна, не всички идеи на Freeform са чак толкова лоши (лоши като руната, която служи са приемане на формата на друг човек, която изобретяват само и единствено за обрата с Валънтайн. Не, че не беше очевидно... също и цялата история с паралелната вселена!). Като например Лидия - героиня, която в книгите не съществува. Нищо, че Касандра Клеър е казала, че единственото нещо, което никога не би включила в историята, е уреден брак - Лидия внася нещо ново и интересно в сюжета, отвлича го в посока, интересна за зрителите-читатели. Интересна и за мен. Героинята не ми е любимата, но оценявам препратката "братовчедка на Клеъри" и смута, който внася с присъствието си. Със сигурност искам да видя какво ще се случи с нея в бъдеще и дали изобщо ще бъде част от историята, която ще проследим във втори сезон.

Но да, истината си е истина - не е най-лошият проект, но не е и най-добрият. Това, което ми направи най-лошо впечатление и не претърпя развитие, е сценарият. Не знам защо екипът е решил, че подхвърлянето на глупави реплики в безсмислени диалози ще изстреля сериала напред, но уви. Заради лошия сценарии в самия сюжет има толкова дупки, неясности и разминаване, че със сигурност е създало известно затруднение на зрителите, които не са добре запознати със света от книгите. Същото се отнася и за ефектите. В първия пост на тази тема споменах, че са ужасни и мнението ми не се е изменило нито мъничко. Надявам се сега, след като екипът вече знае къде са проблемите и какво точно искат зрителите от тях, всички да се стегнат и да дадат най-доброто от себе си за изглаждане на проблемите, подобряване на сценарии, актьорска игра, развитие на действието, ефекти, на всичко, което би попречило на подписването на договор за трети сезон! 

Сезон две на Shadowhunters ще бъде 20 епизода и ще започне на 18 септември 2016 година! Имам изключително високи очаквания и силно вярвам, че всички недостатъци на първия сезон ще бъдат компенсирани от страхотна актьорска игра, екшън и още много от света на Ловците на сенки! Съвсем скоро излязоха и някои подробности за това на какво ще се набляга в бъдещето, което още повече предизвика интереса ми! Но сега бих искала да знам какво е вашето мнение за сериала. Кое харесвате и кое - не, кой актьор се представи най-добре, кой е любимият ви епизод, какво бихте променили, ако имахте тази възможност - споделете ми всичките си мисли и чувства!

Източник на всички снимки: google.com

Други постове, свързани с Shadowhunters:

Първи впечатления от Shadowhunters (The Mortal Instruments)

Перфектният Shadowhunters каст

"Дете на пустинята" от Олуин Хамилтън - Ревю

Понякога, след като прочета някой много силен роман от повече от 600 страници, наситени с тежки размишления и твърде много действие, ми се иска да прочета нещо по-леко и кратко, което да послужи като преходен мост към обичайните романи. "Дете на пустинята" ненадейно се превърна в този "мост", поемайки последиците от завишените ми от предишното четиво очаквания.

Tell me that and we’ll go. Right now. Save ourselves and leave this place to burn. Tell me that’s how you want your story to go and we’ll write it straight across the sand.

Дебютната книга на Олуин Хамилтън е странна комбинация между новите течения в младежката литература и старите, вече познати до болка тропи, заради което мнението ми стига от едната крайност до другата. Четейки, харесах точно толкова неща, колкото ми станаха противни, по простата причина, че вече съм ги виждала в дузина други четива. Парадоксалното е, че от положителното произлиза отрицателното и обратното.

Интригата на "Дете на пустинята" се завързва в град, наречен Дъстуок, някъде в Близкия Изток - място, приютило жителите си в пустинния омагьосан кръг на ежедневието, при това без възможен изход. Още тук проличават двете неща, които определям като плюсове и минуси на първата част на новата трилогия: нов топос за литературата е пустинята. Със сигурност по-често ще започнем да виждаме герои, които се борят за живота си в безкрайните пясъци, без вода и храна. А второто - "без изход". Не съм единствената, която се сеща за поне пет подобни книги, в които героите търсят начин как да се измъкнат от родното си място и да започнат нов живот, нали?

Самите те се качват стъпало по-нагоре и печелят симпатиите ми. Амани Ал-Хиза е главна героиня, която със сигурност ще вдигне шум сред читателите, фенове на Селена Сардотиен или Джулиет от "Разнищи ме". Тъй като книгата е разказана от нейната гледна точка, е много лесно да се проследят мислите и настроенията ѝ, а също и развитието, което според мен или отсъства, или е прикрито някъде между редовете. От началото до самия край тя е убедена в правотата си и желанието да се отърве от досегашния си живот, взима решения, които на моменти са по-скоро себични, отколкото говорещи за силната ѝ воля. Тези негативни черти обаче нямат толкова голямо значение, когато образът ѝ е представен в компанията на второстепенните герои, или другия главен - Джин. Сам по себе си и той не е нищо ново и оригинално, дори мисля, че образът му остава неразгадан до края на първата част на трилогията. Приемам това като умен ход, защото ще държи вниманието на читателите, искащи да разберат повече за същността му, и в следващите части. Двамата с Амани имат очевидна химия помежду си, моментите им насаме са страшно интересни и хумористични. Но си мисля, че както те, така и всички други образи, представени по време на развитието на действието, са само инструмент на авторката да изгради образа на пустинята - третият главен герой.

Светът, който обитават, изглежда страхотен още от резюмето на гърба на книгата - безкрайна пустиня, джинове, магия. В сравнение с друга книга, близка по мотиви с тази, тези елементи са показани, макар и страшно хаотично и объркващо за читателите. На моменти се налагаше да се връщам пасажи назад, за да разбера точно какво се случва и как се е стигнало до разкриването на даден елемент. Това постепенно пускане на нова и нова информация обикновено би ми се сторило много интересно, но тук няма определена последователност и вместо постепенно изграждане на света, се получава една бъркотия - парченце тук, парченце там, и пак нищо не е свързано както трябва. Има още толкова много неща, които трябва да бъдат доизгладени и разяснени, за да се сформира пълната картина на този магичен свят, изобилстващ от оригинални елементи, обитаван от всички уникални митични същества. Надежда има, както и за Джин, всичко да се намести постепенно в следващата част.

"Бях дете на пустинята. Мислех, че знам всичко за жегата.
Грешах."

Ако трябва да бъда напълно честна, колкото повече мисля за книгата, толкова повече прекрасни неща изникват, като например действието. В сравнение с много други книги с подобна идея, тук нищо не е пресилено. Това, че Амани попада в центъра на бунта, не е изкуствено създадено обстоятелство. Четейки, си даваш сметка, че се случва случайно, и тя реално никога не е искала нито да намери бунтовниците, нито да се присъедини към тях. Същото се отнася за срещата ѝ с Джин - както първата, така и всяка следваща, защото тя не го търси, а просто иска да свърши своята работа и да се изпари от Дъстуок.
Според мен най-големият негатив на книгата и този, на който се дължи разхвърляното изграждане, е твърде бързото развитие. От една екшън сцена се преминава в друга, има страшно много движение, всеки прави нещо, а аз се връщам по пет пъти на предишната страница, за да разбера как точно се стигна до настоящия момент. Погледнато от тази страна не е особено приятно, защото погубва голяма част от удоволствието, докато от друга, ако се чете с много внимание, тези около 300 страници биха свършили за два-три часа.
"Дете на пустинята" е книга, която въпреки малките несъвършенства няма как да не бъде харесана. Потенциалът да се превърне в една от най-известните фентъзи книги с наситен на митични същества свят и силни герои проличава още в началото. Няма да пропусна да проследя развитието му в планираните предстоящи продължения.