Седмица номер три от домашната изолация. Седмица номер три, в която аз няма да поставя любимото на медиите словосъчетание в заглавието на пост, защото животът продължава - за някои нормално, за други - не чак толкова. При всяко положение, до голяма степен зависи от самите нас това как ще възприемем създалите се обстоятелства и дали ще се приспособим успешно към тях, за да продължим да виждаме и позитивите. А те не са никак малко. Интровертнана ми душа се наслаждава на часовете у дома, на домашното кафе, на следобедите на слънце на балкона, на онлайн обучението и на цялото време между всички други дейности, което остава за четене, лек вариант на спорт и ежедневно (о, да, обожавам!) чистене.
В днешния пост искам да ви разкажа за няколко неща, които ме направиха щастлива през изминалия странен месец. Вдъхновение намерих в последното видео на Криси в ютуб - него можете да изгледате ето тук, а също и в публикацията на прекрасната ми Вичи, в която ме беше споменала! Можете да я прочетете, като кликнете върху името ѝ или ето тук. Ще започна именно с темата от нейния пост: музика.
С всеки ден настроението и желанието ми да пиша, да споделям и да изпробвам разни неща се увеличава, та използвам възможността да пренеса малко от тази продуктивност тук. Днес отново искам да споделя с вас някои от любимите ми открития от изминалия месец- от козметика през музика и чак до филми.
Козметика
Нямам навика да променям кой знае колко много от разкрасителните си навици с идването на нов сезон, но през април въведох няколко нови продукта. Първият е любимият слънцезащитен крем (който, между другото, използвам почти целогодишно, с малки пропуски). В момента използвам един български и според етикета предназначен за деца. Факторът, разбира се, е 50. Не е матиращ, но попива добре в кожата и белият филм става напълно незабележим, когато нанеса от пудра - вторият нов елемент в рутината ми. Не нов като цяло, а като вид. Обичам блестящата пудрата мозайка на Essence, тъй като не матира напълно, цветът ѝ е една идея по-тъмен от моя, но пък заради това прави кожата ми да изглежда здрава и блестяща (буквално).
Последният нов продукт е триминутната маска с чаено дърво на Beauty formulas. Това е една от любимите ми марки за маски (влюбена съм в тяхната черна маска с активен въглен, и аз вече не знам колко тубички сме изхабили вкъщи), а пък чаеното дърво е моята "тайна" за здрава и безпроблемна кожа. Плюс е и краткото време, за което трябва да стои, за да подейства. Спестява ми много усилия и почистващият ефект е точно това, от което има нужда кожата ми в неделя вечер.
Грамофон
За рождения си ден тази година сестра ми получи грамофон и, разбира се, побързах и аз да си открадна малко време с новата машинка. Никога не съм си представяла, че слушането на плочи ще ми хареса толкова. И не, не е същото като да си пуснеш Spotify и да си правиш там нещо междувременно. На друго ниво е това с грамофона. Нашите биха се изразили с думата "фенско", за любители. Засега имаме едва две плочи, но вече съм си набелязала следващата с един от любимите ми албуми и нямам търпение да ми се отвори път към някоя книжарница, за да си я взема.
Пролет и пролетно почистване
Най-накрая всичко навън е зелено, птичките пеят, започната пролетните бури, мирише на дъжд и мокър прах, времето е перфектно за силна музика, кафе и книга вкъщи. Любимият ми сезон! Не е нито студено, нито горещо. С всеки ден се чувствам във все по-добро настроение и не ме свърта особено вкъщи, искам вън, да се разхождам или да се заседя на някоя пейка в парк. Обичам и вдъхновението, което ми носи пролетта - нови идеи, нова сила и приповдигнатост, дори вълнение за бъдещи планове и проекти.
Колкото до почистването - то все още е в процес. Отървах се много от старите дрехи, които не носех, но все още виждам как се спирам пред някои с думите "Но то още е здраво, може някой ден да го нося...". Май е време за КонМари метода. Because many things don´t spark joy anymore.
Отрязана коса
До преди няколко дни косата ми беше една от отличителните ми черти. Беше дълга почти до кръста и си я обичах доста. Възприемах я като вид щит, нещо, с което лесно мога да се скрия; и в същото време като абсолютна материална проява на това, което всъщност съм. Дълго време планирах да я отрежа - въпросът беше колко.
Днес е по-къса с повече от педя и ми харесва много повече от преди! Лека е, изглежда свежо, различно и ново. Давам си сметка, че може би имах нужда от тази не чак толкова драстична промяна. Нали знаете клишето - жените режат дългите си коси в знак на тотална промяна, обикновено след някое важно събитие и с това искат да заявят категоричната си позиция. Аз не се нуждая от някакво събитие, за да заявя, че "ново аз" се задава.
Музика
Винаги по това време на годината се връщам към някои от любимите ми изпълнители и албуми. В момента отново въртя AM на Arctic Monkeys, F.A.M.E. на Maluma, Trilogy на The Weeknd и Hard to Imagine
на The Neighbourhood. В приблизително подобен стил са и Chase Atlantic, но тях слушам разбъркано. Сред новите попълнения в плейлиста ми попада албумът Я люблю тебя на Rauf & Faik - страхотен vibe! Не съм очаквала, че ще въртя руски парчета толкова, но ето - 90% от песните вече ги знам наизуст, а също и ги препоръчвам на всеки, независимо дали е питал или не. Новият албум на Billie Eilish също го признавам, макар че от него слушам значително по-малко парчета.
Полети. Пътуване до Мадрид и Толедо
През април за първи път посетих две нови любими места в Испания: Мадрид и Толедо.
Влюбих се. Имах огромна нужда да оставя ежедневните си задължения в
София, да ги позабравя и да се полюбувам на някое непознато местенце, за
се скитам по цели дни, да опитвам храна, да правя снимки... Тази една
седмица се оказа перфектното време за това.
На Мадрид вече посветих дълъг пост с много снимки и впечатления, който можете да прочетете ето тук. А за Толедо предстои, така че stay tuned.
Отделна история са полетите. Не мисля, че има думи, с които да
опиша чувството, когато излетим и с бясна скорост започна да е
отдалечавам от всичко и всички. Някаква странна еуфория е, и досега не
съм откривала друго нещо, което да ме прави щастлива именно по този
особен начин.
After
Голямата изненада на поста е филмовата адаптация на книгата/фенфикшъна "След" на Анна Тод. Чела съм първата част преди много години, още когато бях голям фен на 1D, но реших да дам шанс на този вариант, колкото с приятелка да се посмеем час и половина в залата. Смяхме се, но и излязохме приятно изненадани, защото не беше толкова зле, колкото очаквахме. Да, историята е променена. Изключени са герои и много от най-драматичните и ключови сцени, бих казала. Главните герои не са книжните - нито Теса е безхарактерна монахиня, нито Хардин (все още не възприемам името му) е някакъв кой знае колко страшен и заплашителен.
И въпреки това филмчето беше красиво за гледане, беше интересно, вълнуващо (особено за всички под 18 години, които се впечатляват от кожени якета, татуси и дръзко момчешко поведение). Но не беше зле! Чух сравнения с Нюансите и "Здрач" - не са безпочвени, но "След" се отдалечава от тях най-малкото с това, че актьорите (и тук подчертавам името най-вече на мацката в ролята на Теса) нямаха оня типичен poker face и си играеха на прилично ниво. Хареса ми толкова, че бих се "жертвала" да го гледам втори път и определено ще следя следващите части. Много приятна изненада!
Никога не съм била от хората, които мразят понеделниците - казвала съм го неведнъж. За сметка на това ненавиждам неделя вечерта. Все едно времето ме е стиснало в някой ъгъл. И само при мисълта за нещата, които трябва да осъществя следващите седем дни, ми става гадно - желание за каквото и да е ми се губи. Ситуацията тази вечер е тази, но се добавя малката вина, защото не отворих учебник днес, и лошото настроение, защото утре Лина заминава и няма да се виждаме около месец. Няма да я има, за да ходим да ядем и да храним хората, които мразим... Нвм, познайте кой ще ѝ спами нон-стоп, без да се съобразява от това къде е и какво прави.
"Проспах" подобаващо единствения си почивен ден тази седмица. Като за начало, станах към десет. След това много дълго време държах майка ми в стаята ми, за да гледа кпоп клипове. Истината е, че тя сама пожела. Със сестра ми записахме диск с песни за колата (само него слушаме, впрочем) и изглежда на мама ѝ харесва. Сама пожела да види клиповете на Mama и Monster, също полага усилия да запомни кои са Бекхюн и Шиумин, макар че първия още го бърка с Чаньол (един вид ѝ прощавам, защото... защото и двамата ги обичам много и CHANBAEK IS REAL ВИДЯХТЕ ЛИ СНИМКАТА В ПРОФИЛА НА СЕХУН???). Към 12 излязохме и след като свършихме планираните работи се отправихме към Сиела на Витошка (да, изглежда, че всеки ден съм някъде около тоя булевард, да), за да купим няколко подаръка. Няма да споменавам какви са, защото хората, за които са предвидени, може би ще прочетат това. Но... ето ви един факт. Влязох в книжарница за първи път от няколко месеца и в първия момент се стреснах. Буквално се почувствах, все едно попадам в някакъв друг свят. Забравила съм кое къде се намира, удивих се колко много нови книги са излязли, докато аз съм се занимавала с други работи... Посещението беше полезно - оправихме се с подаръците, а аз набелязах книги за себе си, които да си купя със стипендията от "1000 стипендии".
От тогава бездействам и ям мандарини. Изгледах два-три епизода на драмата, лежах си, търсих нова музика, опаковах новите придобивки за приятели и семейство и много дълго време се опитвах да убедя самата себе си да седна и поне да препиша урока за "Чичовци", който изпуснах вчера. Но не. Продължих да ям мандарини, гледайки в нищото. Не ме е яд, че си позволявам подобни своеволия по един ден в седмицата. Дванайсти клас съм. До вчера се тормозех с изпити. Сега тепърва предстоят класните ми. Междувременно всяка седмица имам изпитвания, пиша по две съчинения, уча за кандидат-студентски изпити и тайно се стресирам за оценки, кандидатстване, заминаването в чужбина и куп други глупости. Мисля, че заслужавам ден, в който напълно да изключа и дори гледането в една точка да ми е приятно. Май с всеки изминал ден умората се увеличава.
Щастие в такива дни намирам в песните, които имат такъв бас, че карат слушалките ми да вибрират, без да съм увеличила звука на сто. Такава е песента, която публикувам днес. Дамерих я благодарение на българска група от танцьори, които правят кавъри на танци. Те ме открехнаха към тая част на ютуб също. Прекарах час и малко в гледане на всичките им изпълнения, а и такива на други български формации. Харесва ми, че все пак има хора на моята възраст (пък и бая по-малки), които имат желание да се занимават с това, правят го и отгоре на всичкото им се получава жестоко! Абсолютен респект от мен. Аз не мога от такси да сляза, без да падна. (Помолих приятелките си да не споменават този нещастен случай, но самата аз не мога да спра да правя препратки към него, защото от моята гледна точка беше брутално смешно, а не мога да си представя какво са си помислили всички хора, които ме гледаха отстрани...)
Току-що се пусна Monster, а аз забелязах, че сестра ми е е в стаята. А може би аз трябва поне урока по история да си прочета.
Ако си мислите, че заглавието е кликбейт, много се лъжете, приятели.
Наближава 12, а аз съм уморена, затова ще синтезирам деня си в кратичък текст, за да не губа и вашето, и собственото си време. То и без това беше скучно. Тая сряда започна на криво, защото до последния час, преди да тръгна за училище, се убеждавах, че няма нужда да влизам да си къпя косата. Но понеже съм перфекционист, след като приключих с последния епизод на драмата, се къпах, гримирах се и какво ли не. Пет минути преди да тръгна осъзнах, че блузата, която исках да облека, е за пране, та и това трябваше да променям. Забравих си половината неща. Беше ми студено. Щях да си изпусна метрото. А престоят ми в училище беше значително по-скучен - компенсира за бързането по-рано.
С Дидко и Герко, и още дена приятелка, днес си тръгнахме час по-рано, защото бяхме на театър - "Железният светилник" в Българска армия. Имахме план - да се качим на автобус 11, след това на 72, и да ходим мъничко до театъра. С 11ката - добре. ама имаше 23 минути до втория автобус, което ни принуди да си вземем такси. Пристигнахме тъкмо на време - 30 минути преди постановката - достатъчно, че да хапнем нещо и да не се бутаме като откачени, за да си стигнем до местата. Но не. Когато шофьорът спря, Хриси - третото момиче, което седеше до вратата, тръгна да слиза. След Хриси аз тръгнах. Но в момента, в който се хванах за дръжката, Диляна (стояща зад мен) реши, че е напълно адекватно да ме хване за раменете и да ме бутне напред, за да изляза по-бързо. Но явно не осъзна, че точно в този момент стъпва върху тока на ботуша ми. В резултат на това аз, заедно с петкилограмовата си чанта, изхвърчах напред като хартиено самолечте. Християна се мръдна, благодарение на което аз прекосих тротоара, залитайки, и свърших забита в стената на сградата, а след това на земята. Пред абсолютно всички хора, които ни заобикаляха.
Ако се питате - не, не се ударих. Падането не беше болезнено, а безкрайно, повярвайте ми, безкрайно комично. Най-вече защото станах и сама започнах да се смея истерично.
Само за протокола - единствено Дидко направи опит да ме спаси. Дори минувачите просто седяха с поглед "На тая па кво ѝ стана". Тя също ме попита какво се случи. "Ти ми се случи, Диляна, холи фък".
Иначе - постановката беше яка. Не ми хареса факта, че са изрязали голяма част от началото на романа - именно тази, в която се разказва за историята на Султана и Стоян. Защото според мен на нея се базира постъпката ѝ по-късно с Катерина. Също така, Явор Бахаров хич не ми се върза в ролята на Рафе Клинче, ама здраве да е. Изглеждаше доста разсеян на сцената. Въпреки това оценявам усилията му. Както и тези на останалите актьори. Най-голямо впечатление ми направиха Нети и мъжът, който играе Лазар и чието име аз не знам. Доста добре изиграни роли. Единственото, което бих посъветвала зрелостниците, мислещи си да гледат постановката, без да прочетат книгата - не го правете. Книгата е много по-добра. Само това не е достатъчно, че да придобиете първа представа за историята. Защото, след като излязохме от Българска армия, самата аз трябваше да я разказвам на приятелките си, за да им обясня защо съм толкова безобразно ядосана на Султана, защо обичам Андрея, защо Ния е най-достойната сред женските героини... Четете, четете, четете!
В общи линии това е интересното от днешната сряда. Паднах. Всички видяха. Посмях се. Вече не говорим за това. Просто се почувствах длъжна да увековеча момента и тук, пък и евентуално да ви разсмея. Не е достатъчно само да го напиша обаче. Картинката беше... а ми брутална. Поне имам чувство за самоирония. Ако го нямах, най-вероятно с приятелките ми нямаше да си говорим заради истеричния им смях, щом се размазах на стената.
След дългия и много подробен пост от вчера, днес нямам интересни истории, които да засегна. Затова ще го карам кротичко и отново разхвърляно, както обичам. Май ми е специалитет.
Та, денят ми, както можете да се досетите, беше доста скучен. Станах по обичай в девет, закусвах рамен (рамен за закуска, рамен за обяд, рамен за вечеря!) и общо взето си изгубих шестте часа в училище. Нито по испански правихме нещо жизнено важно, нито по испанска литература (баламосвахме го пак, не ни изпитва - караше ми се, защото не съм яла паламуд, а след това ме упъти към женския пазар - до някаква конкретна сергийка, от която да си взема риба. Обясни ми даже как да я сготвя, за да се получи най-добре.), а пък госпожата ни по история я нямаше, обезсмисляйки цялото идване на училище днес. Като човек в историческа паралелка обръщам най-голямо внимание на тези часове (и на испанския и българския, защото "здравейте матури, ред на Ева е!").
А да. Разказах днес на момчетата от класа ми за одисеята от снощи и отговорът на единия беше "А, ми ние те видяхме как вървиш към СУ от таксито, интересно..." лайк тенк ю, че ми се обадихте и ми предложихте да дойда с вас, в една посока пътувахме принципно. Няма значение. Исках да кажа, че заради тая разходка май съм понастинала, защото днес главата ме болеше, вратът ми беше схванат и не си свалих палтото, защото ми беше ужасно студено. Кихам също. Цялото това нещо е страшно лошо, защото 1) утре съм на театър и 2) в петък и събота съм на изключително, изключително важен изпит и ако се проваля на него... най-малкото ще съм безкрайно разочарована.
Впрочем, досега не съм го споменавала тук, но още през май тази година се явих на испанския изпит ДЕЛЕ и взех диплома. Преди два дни тя пристигна в София от Мадрид и нямам никакво търпение да си я прибера от Института Сервантес. Това е едно от най-големите ви постижения и определено е highlight на 2016-та.
В момента е 11 часа, което значи, че ще прекарам още 30-40 минути будна. Може би ще продължа да си тегля музика (правя го от около два часа и засега имам 20 нови песни) или просто ще си пусна последния епизод на Flower boy next door - драмата, която споменавам във всеки блогмас пост от самото начало на декември. Вероятността да заспя още в началото е голяма, но... Време е да приключа и с това. Което ми напомня - новата драма на Каи (Ехо), Лий Джонг Сук, Лий Джун Джи, Парк Хе Джин и т.н., т.н. започна и много хайпнах след първия епизод, защото обожавам по-голямата част от актьорите, които участват. Събрали са буквално всичките ми любимци на едно място и не знам как ще се справя с това психически. Ще навия всичките си приятели да го гледат, за да не полудявам самичка. (Гергана вече го изгледа, и тя хайпна за Лий Джун Джи и Лий Джонг Сук.)
След това обиайно лирическо отклонение, свързано с корейци, ще приключа с обичайната песен, защото наистина започвам да се уморявам. Отдавам го наистина на факта, че съм болна, защото, както вече сами разбрахте, днес изобщо не беше продуктивен ден и няма как да съм се уморила от седене на стола и лежане върху чина. Затова... а ми, поздрав за тези от вас, които все пак си пускате песните, които прикачам.
Днес е паметен ден, защото най-накрая в ежедневието на Ева се случиха достатъчно интересни неща, че да напише няколко километра пост, който да не е 90% кпоп или нещо, свързано с Корея. Всъщност тия "интересни" неща, дето преживях днес, са и причината да пиша днешния пост в 11 часа - около 30 минути, след като се прибрах. Но, нека да ви кажа какво се случи на пети декември 2016 година.
Принципно понеделниците не са ми най-омразните дни, но не ги и обичам, по простата причина, че когато реша, че понеделникът ми ще е як, то той е точно обратното. Вие сами можете да кажете като какъв определяте моя. Станах сравнително рано - около девет часа, и си позволих да се поизлежа, защото наистина нямах никаква мотивация да уча. Имах късмета майка ми да ме закара на училище днес, демек не се мъкнах по градския час. Пътят от училището ми до нас е около 15 минути с кола, но, понеже няма пряк транспорт, съм длъжна да обикалям. Та, пристигнах и си полегнах аз на чина, който беше огрян от топлото слънчице. Даже по едно време си поспах.
Цялата ни програма беше разместена днес заради проекта на двете ми най-добри приятелки, свързан с киното. Те организират две ходения до Дома на киното - събираме се целия клас и ходим да гледаме филми, печелили Оскар. Днес беше първата прожекция. Но има време, докато стигна до тази конкретна част от разказа.
Та, миналата седмица господинът ни по испанска литература го нямаше по болест. Щастливи от този факт и обнадеждени, че няма да се появи и днес, целият клас се изсипахме неучили и мотивирани да си слушаме музика и да спим, докато стане време да се изнесем дружно като първи пичове. Но не. Не, не, не. Познайте кой се появи на вратата на класната ни стая преди часа по испанска литература. Нашият любим (съвсем искрено!) господин. Свали си шапчицата той, разказа ни как тъкмо влязъл в училище и колегите му казали "Арее, отивай при тия, имаш час", ама понеже той не знаел, че програмата е променена, им се накарал и си седнал на диванчето да чете вестник. Хората, все пак, го убедили да се качи, та той нямал избор и влязъл. Както казах, целият клас не бяхме подготвени психически да го видим, пък камо ли да ни изпитва. Затова се заехме със спасителната мисия - да баламосваме Вълков 40 минути, за да не се сети, че имаме урок за учене. И така моята другарка в престъпленията Мелиса, аз и две от момчетата ни се заехме да спорим с него - при Иван Асен II ли е най-голяма територията на България, или при Самуил. Последваха 40 много напрегнати минути, в които баламосването се превърна в чиста караница, в която Вълков ни викаше "Тъпациии, няма да вярвате на тоя учебник, ваще баби са учили по него, нищо не знаете!", на което аз отвръщах "Ааа не, баба ми е историк!", Мелиса: "Аз ходя на уроци, при Иван Асен е, не виждате ли, че тука стига до Солун?", Светльо: "Bruja, защо не отчиташ измененията на североизточната ни граница?", а Наско: "Александър Македонски не е македонец". Така и не разбрахме как последното се връзва с темата.
Изгубихме часа в спор по въпрос, чийто отговор едва ли ще получим, защото госпожата ни по история, за добро или за лошо, няма да бъде на училище до четвъртък. Път от часа в петък аз ще отсъствам заради малкото, сладко изпитче по английски, което, според господина ми но английски, не вАжи, защото е платено. Нищо не знам, като си плащам за изпит. Вие също, имайте го в предвид.
Та, някъде там, по средата на спора, моята прекрасна и адекватна Диляна, която организира ходенето но киното, осъзна, че е забравила всичките 27 билета, с които трябва да бъдем допуснати, у тях. Та се наложи да си тръгва по-рано. Така започнаха злочестията. Спирката на трамвая ни беше преместена. Тръгнахме в грешната посока. Стигнахме по-късно от планираното. Общо взето не знаехме къде да слезем (аз не знаех и заради това ми се смяха). Бутахме се 20 минути на опашка по някаква причина, която така и не беше изяснена.
Най-накрая влязохме и общо взето гледахме супер смисления "Спотлайт". В края, разбира се, имаше хора, които се опитаха да убедят останалите, че тоя филм Оскари не заслужава и е пълна загуба на време. Госпожата ни по свят и личност пък декларира, че е интересен само и единствено заради събитията, стоящи зад него.
Но както и да е. С моите приятелки игнорирахме тези коментари и си тръгнахме. Двете продължиха към трамваите, а аз поех към метрото, без да знам, че два или три часа по-рано се е случила авария на Софийски. Та, тичах, за да си хвана влакчето, седнах си с две слушалки и зачаках да тръгне. Но мина една минута, хората влизаха и излизаха. Чак тогава се досетих да си сваля слушалката. "Внимание, тази вечер влакове до Младост няма да има!". Чакай, чакай. Какво? В продължение на 3 минути се чудих какво става и как така спират единствения транспорт, с който мога да се прибера от тая точка на София. В крайна сметка бях принудена да сляза и да извървя повече от километър в убийствения студ, докато стигна до най-близката спирка на автобус, който води до моя квартал. От Сердика до Софийски. Може би, софиянци, не ми звучи толкова много, ама, повярвайте ми, ще ви се дореве, когато трябва да го изминете това разстояние в студа, без ръкавички и идея колко трябва да си отвисите на спирката и дали че има място за вас в автобуса, понеже кой знае колко хора са се оказали в същото положение.
Добрах се до спирката успешно и започнах да пиша на приятелките си за случващото се, ядосвайки се, че от студа екрана на телефона ми отказва да работи. В този момент до мен застана момче, вдигна телефона си и заяви, явно на приятел от другата страна на линията, "Да, досега бях в Дом на киното, гледахме "Спотлайт". Да, филмът беше невероятен. Малко тежък, но все пак.". При което реакцията на Ева - да се вторачи в прити момчето и да не сваля поглед, докато не разбере повече. Оказа се, че е от моя квартал и също е ходило тоя километър, за да може да се прибере. Това разбрах от разговора, преди той да приключи. И за да не бъде неудобно, аз вкарах отново слушалките в ушите си и си дадох сметка, че те не са включени в телефона, чак когато всички хора се обърнаха към мен, щом припевът на Blood sweat and tears на BTS огласи спирката. Failed.
Резултатът от тази вечер е... а ми, прибрах се късно, измръзнала, но пък развеселена от всичко, което се наложи да преживея. Все още не мога да разбера как не са успели за почти четири часа да поправят аварията в метрото, но... здраве да е. Поне се получи достатъчно дълъг пост. Ако сте стигнали до тук - евала за нервите да прочетете днешните глупости. Поздравявам ви с днешната песничка - може би трябваше да поздравя и всички хора на спирката, гледащи ме странно. Сигурно си мислеха, че слушам някаква странна чалга.
Днес направих няколко неща, които не бях правила от доста време. Например (1) спах до почти 11 часа и за първи път от може би месец си починах наистина добре. След това (2) опаковах коледен подарък добре. Да. Бива ме с нещата, които трябва да бъдат правени ръчно, но обикновено съм доста зле с опаковането на големи кутии - просто не знам накъде трябва да сгъна хартията, за да изглежда ок. Справих се със задачата да оправя подготвените неща на най-добрите си приятелки и тези, които съм взела за семейството си до този момент. И последното нещо, което направих за първи път от мноооого, наистина много време, е следното - (3) изгледах цял филм, без да се отегча или нещо такова. Откакто започнах да навлизам в
кпоп културата, занемарих гледането на американски/европейски филми и сериали и като цяло гледането на филми. Но днес, понеже нямах особено много задължения, пък и защото мисля, че заслужавам малко почивка, си пуснах филм. Да, признавам - корейски е. Но ми хареса толкова много, че не мога да ви го опиша. Казва се Unforgettable - от тази година е и главната причина, поради която си го изтеглих, е участието на Satansoo (по-добре познат като Do Kyungsoo) от ЕХО. Не съм доволна от качеството на записа, на което попаднах, но всичко останало - 10/10. Актьорите, историята и съпътстващия я хумор, саундракът. Някъде около средата загрях как точно ще свърши, но това не ми попречи да се разчуствам безобразно много през последните 20 минути. Затова - препоръчвам ви го! Не е коледен или нещо такова, не. Просто е много готин и ако не друго, то ще ви разнообрази ежедневието на мястото на някоя американска продукция ала "промивка на мозъка".
Със сигурност не съм единствената на това мнение, но Декември ми е месец, който свързвам с уютно пространство у дома, много филми и мандаринки, докато ги гледам. Преди малко се замислих всъщност кои са филмите, които ме интересуват в този момент, и реших да разнообразя днешния пост с малко списъче, което може да даде идеи и на вас (особено ако сте заинтересувани от корейско кино, защото, ако не сте забелязали, аз съм). Неизменно място тук имат Fantastic beasts and where to find them и The girl on the train, които все още не съм гледала, макар и да бяха хит по кината в България (пък първият още е даже). Някой от следващите уикенди ще бъде запазен само и единствено за филмов маратон и почивка. A Man and A Woman и My Annoying Brother (Hyung) чакам с огромно нетърпение. Вторият особено. Трябва да знаете, че страшно много харесвам D.O. като актьор и съм мотивирана да изгледам абсолютно всички продукции, в които е участвал. Но Hyung ми е приоритет, защото участва и Парк Шин Хе, която е перфектна (в момента гледам две драми с нея, пък съм приключила "Пинокио" и... то процента още някоя, за която просто не се сещам). Miracle in Cell No. 7 вече даже ми е изтеглен на компютъра и чака да стане време и да си го пусна. (Като се замисля, това може да стане още тая вечер, ако не намеря нещо по-наложително за правене.) Somewhere Only We Know, Sweet Sixteen, Gangnam Blues, Shoot Me in the Heart, Snow is on the Sea - списъкът е безкраен, затова го приключвам до тук. Само стойте да видите колко са к-драмите, които планирам да изгледам...
Периодът на Блогмас е сигурно най-веселата част от декември. Страшно много обичам да вляза в главната страница на гугъл и да видя безброй известия с нови постове, чиито имена ме карат да се заливам от смях (не подигравателно, а истински). Имам в предвид - кога друг път ще прочетете пост, озаглавен "Натъртих си дупето"? Харесва ми колко ентусиазирани са всички за това начинание. Надявам се до края на месеца настроението да не напусне блогърското общество, защото е страшно зареждащо. Преди, когато аз бях една от малкото, пишещи подобни постове, беше някак си скучно. А сега блика от разнообразие. Обожавам да чета дейли постове. Обожавам.
А да. Днес направих още нещо, за което не бях отделяла време от месеци - висях в тъмблър около два часа и просто реблогвах някакви красоти. Напоследък това е сайт, на който не обръщам много време, защото приоритетите ми са ученето и кандидатстването, както казах n на брой пъти в предните постове, но пък се почувствах много яко, губейки времето си в разглеждане на снимки и рандъм постове. Стигнах до извода, че се нуждая от такива почивки от сериозните задължения, за да не "изпуша" по някое време. (Денс брейковете вършат чудесна работа, но все пак...)
Часът е седем, а аз все още не съм пипнала учебник. За това ви говоря. Честно казано, нямам и намерение да го правя. Най-вероятно ще продължа да си лежа на топличко. Ако не слушам музика или не си говоря с някой приятел, най-вероятно ще си пусна мини драмата на Каи или нещо друго, и ще заспя за нула време, за да мога утре сутрин да стана и да си свърша задълженията, както повелява понеделникът. Всъщност, може би ще седна да почета малко за изпита, който ми предстои следващия петък. Не, че ще науча особено много една седмица преди него де. Ако го направя, няма да се чувствам толкова зле, когато се явя и започнат да ми засичат час и половина за Use of English и Reading. Да, добре, това е планът.
Песента тази вечер избрах, за да почета Unforgettable - тя е една от главните в саундтрака на филма.
Събота ми е най-любимият ден от седмицата. На първо място е фактът, че мога да си поспя до късно. Пак съм ограничена - най-късно ми е позволено да стана в десет, за да имам време да се оправя и да изляза за уроци по литература. Два часа с групата ми (която, впрочем, е съставена само от мои приятели? С изключение на трима човека, с които се запознах тази година) и след това съм свободна ако ща цял ден да прекарам вън и далеч от учебници. Миналата събота с една от най-добрите ми приятелки лежахме на една маса в Коста на Университета пет часа. Просто стояхме и си говорихме за какво ли не, избирахме коледни подаръци, аз спах, после се друсахме с кафе. Днес пък с другите ми две баета стояхме три часа в една малка, сладка сладкарничка. Наблъскахме се с тортички и бисквитки, докато разглеждахме списания, коментирахме модели, хора, които мразим, а също и плановете ни за следващите две години. Засега и трите (пък и другата, четвъртата, с която висяхме в Коста) кроим велики планове за чужбина. И всеки път, когато темата за ученето ни се повдигне, хайпваме и си представяме как ще обиколим света, докато учим и общо взето колко страхотно ще е да поживеем някъде другаде. Излиза, че обичаме приключения.
В общи линии прекарах половината си време вън. Поизмръзнах, чакайки автобуса, и като се качих реших, че ще е добре да оползотворя половин час път като преименувам всички корейски песни, които имам, за да се разкарат досадните надписи от свалянето - обикновено имената на клиповете, от които съм ги свалила. Хубаво, направих го. И в момента, в който се опитах да си пусна музика от плейлиста с кпоп осъзнах, че понеже съм сменила имената, всичките са изчезнали. Имаше точно три песнички.
Затова се наложи през цялото пътуване в метрото да ги търся в общия списък с песни, за да ги върна в определения плейлист. Such fun, very wow.
Както и да е, справих се с тоя проблем.
След като се прибрах изгледах един епизод на Flower boy next door и от тогава просто си почивам. Отново бездействие. Общо взето слушам музика, от време на време отварям уърд, за да напиша някой друг ред в "повестта", която започнах преди известно време. Нищо особено - дори не си заслужава да я споменавам, защото е страшно непретенциозна. Пиша я, само за да си излея мислите - по някакъв начин да синтезирам идея, която ми се върти от известно време. Но да, it is a thing.
Предполагам, че това ще правя до края на вечерта. Денят не е post worthy, но няма голямо значение. Съботите са за уроци, разпускане и...
А, сетих се за нещо, което си заслужава да бъде споменато, преди да ви кажа чао. Значи, започнах да си чета правилника за движение по пътищата, защото смятам да изкарам книжка, преди да вляза в университет. Та, още на една от първите страници установих, че съставителите на това помагало нямат никаква представа как се пренасят думите в българския език. Ама никаква! Как се очаква да ме научат да шофирам, като и това не могат да направят като хората?
Добре, сега вече свърших. Но преди това - нека да започнем една нова традиция, става ли? Вместо да ви казвам "чао", ще ви публикувам по една песен, за да не е толкова банално. Как е? Приятно слушане!
Това е много импулсивно решение, както разбрахте от заглавието.
Часът е 9:40, аз стоя и трети пореден ден се опитвам да науча наизуст километричния урок по испанска литература, който трябва да изрецитирам перфектно днес, пия си сутрешното кафе. Преди малко обаче влязох във фейсбук и видях сената си залята от постове "Блогмас". И реших и аз. Това ще е третото ми участие. През 2014 заложих на дейли постовете в блога - отпуснато, неангажиращо, забавно - просто разказвах за дните си. През 2015 път бях по точен график, обмислях постовете си предварително и дори някои от тях бяха готови, за да мога всяка сутрин просто да ставам и да ги публикувам. Тази година ще се върна към изначалната си идея. Дейли постовете са това, с което започнах бога си. Поне този декември ще се постарая да се завърна към тях. Всеки ден. Не обещавам, че ще ви говоря само за книги, тъй като, за съжаление, те заемат миниатюрна част от ежедневието ми в последно време (благодаря ти, 12ти клас). Но за сметка на това ще ви разкажа какво става напоследък, какво ме вълнува, какво правя, как минават дните ми. Ще засегна много от темите, за които пишех в началото на Sormy garden. Пък - каквото стане!
Днешният първи ден е по-информативен, ще ме извините. Както казах два пъти - импулсивно решение беше да отворя празния лист в блогър и да започна да пиша при положение, че ми остава още твърде много информация за Las vanguadias, която трябва да науча спешно. Обаче... не знам, първи декември е. Вън е снежно и готино, студено. Спомних си как предните две години с огромно нетърпение се прибирах вечер, за да пиша тук. И ми се прищя отново да го направя. Пък, ще го използвам като още един отдушник за гнева си. Нека ви обясня за какво става въпрос.
На 11.11 от AliExpress поръчах една камара глупости за коледни подаръци. Няма да ви казвам колко време висях, за да ги избера, а също колко пари изхарчих (рип дебитна картичке и стипендийка). От 20-те предмета, които поръчах, при мен са три. ТРИ. Което, ако смятам правилно във въздуха, както правят героите от филмите, прави точно ПОДАРЪЦИТЕ МИ НЯМА ДА ПРИСТИГНАТ ПРЕДИ КОЛЕДА И КАКВО ЩЕ ПОДАРЯ НА ПРИЯТЕЛИТЕ И СЕМЕЙСТВОТО СИ?????????? Най-вероятно ще раздавам по една-две бонбонки лукчета. Те моите хора и без това като излизат от нас цели шепи си взимат.
В момента съм в настроение за купуване на подаръци, вече сериозно. С повечето съм готова, но тези, които тепърва трябва да идват, са ми доста несигурни. В сравнение с друга година, тази идеите ми са готини и съм почти убедена, че няма да има разочарован член на семейството или приятел. Но ще видим. Единственото, което не съм измислила, е собствения ми подарък. Да, имам навика да купувам по нещичко и за себе си, да го опаковам яко и на Коледа да се правя на изненадана, все едно не знам кой го е оставил под елхата. Не случайно госпожата ми от осми клас по испански ми каза един ден, че съм много добра актриса. Беше по друг повод, но да прескочим подробностите.
Между другото, искате ли да си поговорим за книги? Защото аз да. Последната, която прочетох, беше "Вероника решава да умре" преди и аз не знам колко време, ама нека да не го споменаваме, защото ме е срам. (Тук с тихичък, но обвинителен тон Лина прошепва "Корейците са виновни!") Нооо!!! сега безумно много ми се е дочело нещо историческо. И знаете ли какво имам? "Бялата кралица" от Филипа Грегъри, която още през лятото сперечил от гивъуея на Ана. Познайте кой ще я прочете веднага, щом изпитът по английски и курсовете по литература за тая година приключат. Тук неонови стрелкички сочат към мен. Заедно с още една камара книги, които от брутално много време чакат да им обърна внимание.
Бай дъ уей ("Между другото", ама госпожата ми по литература още в седми клас ми се накара, год демит, буквално си забравих мисълта, докаго пишех това в скобичките... сега ще импровизирам. Оказа се, че reading slump-ът е най-брутално гадното нещо, което може да се случи на един читател, особено ако има много разсейващи неща, които може да се окажат приоритет. Преди си мислех, че хората преувеличават, като казват, че не могат да четат, но от повече от два месеца не мога да прочета две книги последователно в рамките на две седмици и тактиките, които си бях измислила, не действат. Нито мога да се принудя да седна и да чета, нито да препрочета стара любима книга. Кажете ми, какво да правя? Особено сега, когато кпоп-ът и корейците като цяло са ми кайндда приоритет. Буквално, вечер стоя по повече време, отколкото трябва, за да гледам crack видеа и кпоп мемета, на които отговорът ми е "hahahaha saaaaameeeee". За да ви докажа, сега ще инсъртна едно меме, което е на испански и повечето от вас няма на го разберат, ама... представете си, че се смея и казвам "сейм".
че два абзаца не започват с едно и също нещо)...
И така, този пост стана дълъг. Затова спирам. Честит декември на всички, успех на хората, които подхващат Блогмас и се надявам постовете с душевни излияния, които предстои да прочетете, да ви развеселят поне мъъъъъъничко. Поздрави от мен. И... до утре?
Честно казано, дори на мен ми е малко трудно да обобщя отговора на горезададения въпрос. Малко е сложно. Защото четенето ми през последните месеци е всякакво, но почти не свързано с реални книги.
Чета например доста от учебника по история - историческа паралелка съм и се очаква да знам всеки един миниатюрен детайл от управлението на всеки един владетел в предела на България (независимо в кой период от съществуването ѝ). В тази връзка често седя и си мисля дали беше добра идея да избирам този профил - не ми трябва за кандидатстване, а заема по-голямата част от времето ми в училище. После обаче се сещам, че аз обичам история и много се кефя, когато в някой филм или дори списание е споменато събитие, за което аз знам много. И така разбирам абсолютно всичко. Даже по-добре от други зрители/читатели. В обобщение - историята е яка. Понякога ме кара да съжалявам, че я записах, ама после ми минава.
Чета също така табелите по улиците и разни случайни надписи по облегалките на седалките в градския транспорт. Те са в оскъдица в автобус номер 72, тъй като от скоро превозните средства са новички и още не е минало достатъчно време, че да бъдат вандализирани. Но за сметка на това любимият автобус номер 11, след това и 9, са доста богати откъм улично изкуство.
Най-много чета субтитри на корейски сериали.
Знам как звучи това. На ден отделям по час или два, за да ги гледам, вместо да седя и да чета нещо наистина стойностно. "Наистина стойностно". По принцип е така, да. Ама... Ама всеки от вас, чел някои от последните ми публикации, знае, че напоследък съм доооста (повече от това) запалена по корейската поп култура и... а ми общо взето разбрах за съществуването на Lee Jong Suk и сега целта в живота ми е да изгледам всеки един сериал, в който той се появява. Засега съм навътре с W, Doctro Stranger и Pinoccio. В тази категория мога да броя и субтитрите към всички видеа в ютуб на ЕХО, които съм изгледала. И повярвайте ми. Те са много.
Преди няколко вечери спамех най-добрата си приятелка с някакви крак видеа - стоях може би до два часа през нощта, смеейки се истерично на войсовър-и на английски. Същата вечер свалих повече от стотина мемета. Няма да ви казвам какво намерих сутринта в историята на браузъра.
Нека да се върна отново на четенето. Не ми е готино да призная, че напоследък книгите са последния ми приоритет. Но пък считам това време като един вид почивка от всички маратонни месеци (особено летните), в които четях по повече от десет. Сега съм един вид в reading slump, за който сама съм си виновна. Искам да се отъвра от него и най-накрая да прочета "Двор от мъгла и ярост", например, но май наистина Lee Jong Suk ми е приоритет. Bdekhyun също.
(отварям малка скобичка - exo-l, защо не гласувате за мама наградите, а стоите и четете безсмисления ми пост?)
Ще излъжа, ако кажа, че въобще не съм пипвала реална книга. Онази вечер приключих "Вероника решава да умре" от Паулу Коелю. 200 страници е, но това няма значение. Книгата ми беше едновременно малко странна и... поучителна? От мнооого време не бях чела толкова увлекателно написана книга. Само за сравнение - при нея попивах всяка една думичка, напечатана на страницата, докато четейки "Майстора и Маргарита" (в момента я довършвам) ми се ще да карам по диагонал, защото... много герои, не знам какво става, малко съм изплашена, защото не искам да се подхлъзна на нещо мазно и да бъда блъсната?
Основният ми проблем не е липсата на четене, а отсъствието тук, в блога ми. Обожавам да пиша тук, по някакъв начин да се свързвам с хората, които ме четат и съответно да разглеждам чужди блогове. Но като че ли отсъствието на книги провокира Ева да изчезне и от малкия си рай в интернет, оставяйки го неактивен за недопустимо дълго време. Joesonghamnida, както казват в Корея. Не мога да обещая, че ще променя това - доста не особено приятни неща, свързани с училище, се случват в момента, и ще ми бъде малко трудно да бъда много активна тук. Това се отнася най-вече за ревютата - почти никакъв шанс нямам да отделя няколко часа, за да пиша за някое заглавие, камо ли да го правя по няколко пъти на седмица. Joesonghamnida отново. Но пък може чат-пат да се включвам с такива рандъм постове? А? Какво ще кажете?
Ето ви една песничка, аз отивам да си правя табличката по история, която имам за домашно.
Съвсем скоро допуснах една доста голяма грешка, която застрашава успеха ми в 12 клас, сънят и целостта на паметта в телефона ми. От любопитство (но също така заради сестра ми, Зин и най-добрите ми приятелки) си позволих да прекарам една вечер, ровейки се из различни кпоп клипове, разучавайки артисти. От тогава (около месец) това се повтаря всяка вечер - може би го знаете от предния пост, в който се постарах да натъртя върху факта. Затова днешният пост ще бъде посветен само и единствено на новата ми любов. Може би в близкото бъдеще ще отделя време, за да напиша подобаваща публикация, в която говоря за любимите си изпълнители, звучене и други, тъй като тази въобще не е достатъчна, камо ли изчерпателна. Но засега оставям нещата така. Добре дошли в моя личен Рай/Ад! Ако стигнете до края - моите адмирации! Постарах се да избера най-любимите си песни - тези, които слушам непрестанно - без да прекалявам с EXO (спойлер за предстоящия пост - те са ми абсолютни, стопроцентови фаворити), BTS (втори във въпросната класация) и други изпълнители, които за добро или не почти постоянно звучат в слушалките ми.
Приятно слушане! И успех.
P.s.: Ако се сетите за някоя песничка, която смятате, че трябва да чуя - пишете в коментарите! Аз и без това си губя времето с ровене в ютуб именно с тая цел - да намеря нещо ново и потенциално любимо.
Днес тематично ще заменя четенето на "Двор от мъгла и радост" с попълването на един много интересен авторски "таг", в който бях тагната от неговата създателка - Лин. Идеята му е следната - да се направи списък с всички (или повечето) неща, които обикновено отвличат вниманието ни и пречат на четенето или както Лин каза - друга продуктивна работа. Напоследък ежедневието ми е от-до procrastination, затова задачата ми не е особено трудна, но пък е доста дълга - сами ще се убедите в това. Интересно ми е да разбера какви са причините вие да отлагате задълженията си, затова освен хората, които тагвам (Деси, Кати и Илияна), каня всички останали, ако желаят, да направят тага, а ако не - да споделят някои от тях в коментарите на моя или поста на Лин!
- kpop - от около месец ми е приоритет в ежедневието, по-голям дори от книгите
- издирване на нови kpop песни
- фитнес
- безкрайно разлистване на учебника по българска история
- курсове по литература и практикум по английски, следователно домашни за двете
- EXO
- издирване на снимки на момчетата от групата, любуване на шипове, рев за това, че са прекрасни и защото досега не съм знаела за съществуването им
- пътуване в градския транспорт
- Moon lovers
- гледане на клипове за Moon lovers, разглеждане на профилите на актьорите
- чистене - откакто тръгнах на училище, стаята ми е пълен хаос
- безполезни опити да науча текстове на kpop песни
- опити за организиране на проекти по свят и личност
- безкрайни разговори с приятели за какво ли не, които обикновено заемат по-голямата част от учебното време, пътуването към вкъщи и свободно (и не) време у нас
- American horror story
- решаване на тестове по английски и български за изпитът за ниво, който ми предстои, матурата по български и всички останали (твърде много) изпити, свързани с двата предмета
- гледането на видео след видео в ютуб, което освен на четенето на книги, пречи и на домашните ми
- правене на плейлисти в спотифай (това го откраднах от Лин) (скоро си направих един coffee shop studying с намерението да го напълня с много чил инди песнички, но сега е просто kpop рай)
- сестра ми, която сега учи японски, и е твърде интересна, че да я оставя, докато пише собствените си домашни
- испанският
- твърде много хайпване за неща, които трябва и искам да свърша, но така и не върша, защото съм заета да хайпвам за тях
- ровене в сайтовете на различни университети, четене за това как се подават разни документи и всички подробности, свързани с бъдещото ми кандидатстване
- респективно - притеснение за кандидатстването
- Baekhyun
- скитане из София във времето, през което не трябва да съм в училище или във фитнеса
- като го споменах - фитнес
- планове за това какво ще ям следващия cheat day
- готвене за всички останали дни, през които час по час имам програма
- издирване на други корейски драми, с които да изгубя и малкото свободно време, които имам
- блогът ми - колкото и да не съм активна тук, твърде често седя и планирам какво трябва да пиша, публикувам и чета, за да наваксам. Друг въпрос е дали това се случва...
- EXO
- чудене коя книга точно трябва да прочета
- Sehun
- Baekhyun
Музиката е огромна част от ежедневието ми - докато пиша, пътувам, тичам във фитнеса или чета - винаги някоя мелодия се върти в ума ми. Миналата година по това време за първи път пуснах Life's too short to even care at all пост с обещанието да се превърне в сезонна практика. Не се случи точно така, но това няма значение. Днес без никакво задължение искам да споделя с вас песните, които някой ден ще слушам и ще си спомням за лято 2016!
Миналата година по това време (всъщност беше 18 юли) публикувах поста "77 неща през лятото, за които може да живеем". Не мога да се похваля с измислянето на нови 77, но пък за сметка на това събрах някои от най-любимите си песни, които ме зареждат през лятото и които не мога да спра да слушам, в този първи пост. Само мога да се надявам да ви направят щастливи по начина, по който правят мен щастлива.
