"Дъщерята на Мистрал" от Джудит Кранц - Ревю

        Извън стените на лъскавите книжарници, пълни с нови, бляскави книги, чакащи своя звезден миг, съществува един безкраен свят на позабравени заглавия, сред които от време на време някой заблюден читател открива истинско съкровище. За мен това се оказа "Дъщерята на Мистрал" от Джудит Кранц - книга от около 300 страници, която от години стои на най-горния ред на библиотекатаа на нашите и търпеливо чака да бъде разлистена за първи път от има-няма 30 години, за да припомни една пленителна десетилетна сага.

    Историята повежда читателя на дълго пътешествие във времето в компанията на три поколения жени от едно семейство - Маги, Теди и Фов Люнел. През 20-те години на ХХ век незаконно родената Магали поема живота в свои ръце и пристига от провинцията в Париж, за да се прослави като един от най-добрите модели в културния център на Европа. Поразителната ѝ красота става поводът за срещата ѝ с Жулиен Мистрал - никому известен ексцентричен художник, решил да използва новодошлата като модел за следващото си произведение. Мистрал навлиза в ежедневието на Маги грубо и ненадейно и краткото им съжителство в малка и разхвърляна парижка квартира бележат както нейния собствен живот, така и живота на дъщеря ѝ Теди и внучка ѝ Фов години по-късно. Ако всички пътища водят до Рим, то пътищата на трите дами от рода Люнел неизбежно поемат в посока на Жулиен Мистрал. 

    Вълнуващият разказ в "Дъщерята на Мистрал" на много моменти напомня за майсторството на латиноамериканските истории на Исабел Алиенде и дори Габриел Гарсия Маркес, най-вече когато се фокусираме върху основните идеи и структурата, която е избрала авторката. Тя хваща една от главните героини, Маги Люнел, и я повежда през времето и пространството, добавяйки и премахвайки десетки сюжетни линии. Създаденият свят е богат, наситен с култура и препратки към велики имена от света на изкуството, пълен с различни герои, които, макар и не от първа важност, придават цвят и вкус на основния сюжет. Също придават и правдоподобност. А това ми се струва важно в случая, защото героите ни - трите дами и Мистрал, са активна част от културния живот на Париж и Ню Йорк в продължение на около 50 години, и имената им често се споменават редом с тези на личности от равнището на Пикасо. Джудит Кренц се е справила блестящо със задачата да им вдъхне живот дотолкова, че читателят да повярва, че те са били съвсем истински личности и ако направи кратка справка в интернет, ще може да види всички произведения на изкуството, излезли изпод четката на Жулиен Мистрал. 

    Неуспорим факт е, че в този роман основна движеща сила са женските образи, макар и обединяващото взено да е мъжът. Баба, дъщеря и внучка споделят огнения цвят на косите си, и трите са дарени с несравнима красота и блестят със силни характери, но въпреки приликите, всяка една от тях се отличава с нещо уникално, което допринася към подчертаното феминистко послание на Джудит Кренц. Маги е борбената и независима - тя бързо намира своя път в живота и работи усилено, за да постигне мечтата си и да подсигури живота на дъщеря си, като осъзнато бяга от връзката на зависимост с мъжете. Теодора пък е бунтарката - онази, която нарушава правилата в името на забавлението, живее независимо и се впуска смело напред, щом в очите на Мистрал разпознава любовта на живота си. Продуктът на тази любов е Фов - интелигентна, проницателна и емоционална, но безкомпромисна тогава, когато нещо влиза в пререкание със собствените ѝ принципи и виждания за света. Тя е и тази, която слага край на злощастния съдбовен кръг, запонат от баба ѝ - онзи, в който поколения жени, родени от извънбрачни отношения, търпят ударите на съдбата, губят любими и страдат от любов, без обаче да губят способността си да се отърсят от външните фактори, за да продължат напред в търсене на нещо по-добро. 

    Второстепенните герои в "Дъщерята на Мистрал" - Кейт, Надин, Дарси, Ерик - са там, за да посочат дискретно някоя личностна характеристика на главните: себичността на Мистрал, великодушието на Фов, независимостта на Маги и т.н. Въпреки това, всеки един от тях е толкова добре описан (с предистории и достатъчно отличителни характеристики, говорещи за тяхната индивидуалност), че отделен разказ и в някои случаи роман само за тях би бил вълнуваща новина. Доколкото знам, има някакв spin-off за Надин, първата и законна дъщеря на Мистрал. Тук, в основната история, присъствието ѝ е белязано от изключително негативни емоции и остава някак незавършено. Има го желанието да разбереш какво се случва с нея и богатството, което в нейните очи никога не стига. Успява ли Надин да се откъсне от цялата омраза, посадена още от майка ѝ, за да заживее със съзнанието, че има как желанията ѝ да бъдат удовлетворени? Ако не друго, по книгата е създаден мини сериал от четири епизода и всички са качени в ютуб - него предстои да изгледам и да оценя. 

    За мен тук става въпрос за книга, в чийто център не се намира любовната драма - тя е само един от многото елементи на голяма семейна сага. И като такава, тя не следва структурата на романите, които сме свикнали да четем днес: след първата и по-голяма част не следва внезапен драматичен момент-катарзис, водещ до щастлив край, не. Тук сюжетната линия следва ритъмът на реалния живот - наниз от щастливи и спокойни мигове, напрегнати епизоди, отново затишие и т.н., като така допринася и за чувството на повтаряемост и омагьосан кръг от събития. Този вид разказ обаче има и минус: на моменти звучи твърде провлачено и разтегнато. Въпреки че събитията са интересни и поднасянето на много детайли в различни ситуаци е полезно за изграждането на образите, на моменти идва в повече и четенето се забавя, дори става досадно. Не бих казала, че има ненужни сцени, но със сигурност мисля, че е имало начин да бъдат написани по-стегнато и сбито.  

    Нещо, което прави доста добро впечатление, е диалогът. Може би сте забелязвали как в по-стари романи, да речем писани преди повече от 50-60 години, много често диалогът е някак странен. Понягога звучи несвързан, друг път - нелогичен или пресилен. Тук това не е така и този факт допринася изключително много за бързия и лек прочит. 

    Усърдно се старая да не споменавам мъжа, чието име присъства и в заглавието, но няма да бъде честно да го изолирам, след като той е главно действащо лице и спойка на целия роман. Не харесвам Жулиен Мистрал. Образът му не е написан, за да бъде харесван, но и малкото позитиви, разпръснати из 300-та страници, не са достатъчни, че да ме накарат да изпитвам минимална симпатия към този себичен, егоистичен мъж. Дори не става въпрос за отношението му към жените - лесно щеше да бъде просто да го обявя за сексист, например. Само дето той явно има проблем с всеки, който не е самият той, Теодора или Фов. Жените от рода Люнел са достатъчно силни, че да издържат под ударите на отвратителния му характер, но другите две важни жени в обкръжението му стават негови жертви. Още в самото начало става ясно, че Кейт е леко крив характер, но тя го обича истински, а абсолютната липса на реципрочност от негова страна с времето я превръща в злобна и ехидна жена, решена да съсипе единствената нормална връзка, която той някога е създавал. Жулиен е също и причината Надин да се превърне в алчно и отмъстително същество - в нито един момент от романа не се дава една логична причина за неприязънта му към нея.

       С реалистичната си история, прекрасни героини и любовна драма, която преди всичко дава повод за размисъл, "Дъщерята на Мистрал" е истинско писмо - обяснение в любов: към артистичния, романтичен Париж; към изобразителното изкуство и света на шедьоврите, които до ден днешен припознаваме като връх на човешкия гений; към живота и желанието да го изживееш достойно и вълнуващо; към женското начало. Романът на Джудит Кранц несъмнено има потенциал да се вмъкне в списъците ви с любимци!